Барбара Тейлър Брадфорд
Гласът на сърцето

Глава I

„Върнах се, защото исках, направих го по свое собствено желание. Никой не ме е карал насила. Но сега, когато вече съм тук, ми се иска да избягам, да потъна отново в неизвестност, иска ми се този огромен океан отново да застане между мен и това място. Тук не ме чака нищо добро.“

Тези мисли, които часове наред се появяваха разхвърляни и неясни, накрая придобиха форма и дори застрашителни размери, блъскайки се в съзнанието й, а красивите ръце на тази жена, отпуснати в скута, изведнъж се вкопчиха една в друга така силно, че кокалчетата изпъкнаха рязко под прозрачната кожа.

Нищо друго във външността й обаче не издаваше нейните чувства, макар че вътрешното й напрежение растеше. Тя продължаваше да седи на мястото си с каменна безизразност. Лицето й — бледо и някак си изпито в сутрешния здрач — беше безжизнено като маска, а погледът й се впиваше невиждащо във водите на Тихия океан.

Океанът имаше цвят на буреносен облак и изглеждаше заплашително в този сив и мрачен ден, който беше необичайно хладен за Южна Калифорния, въпреки че беше декември, а тогава времето често ставаше доста сурово. По гърба й полазиха тръпки. През шлифера се просмукваше влага чак до костите й. Стана й леденостудено, но колкото и да беше странно, гъсти капчици пот покриваха челото и врата й и се стичаха между гърдите й. Съвсем внезапно тя се изправи, с резки движения пъхна ръце в джобовете, тръгна срещу вятъра и прекоси целия кей на Санта Моника, който беше толкова безлюден, че изглеждаше изоставен и ужасяващо пуст.

Когато достигна до самия край на кея, където бурното море се разпенваше от вятъра и яростно плющеше върху голите дървени подпори, тя се спря и се облегна на перилата. Отново погледът й доби сурова съсредоточеност и тя се втренчи в бушуващите вълни, които се губеха в далечния хоризонт. Там някъде в далечината, където небе и море се сливаха в безкрайна сивота, върху вълните се люшкаше един параход, който изглеждаше като детска играчка, като нещо дребно и незначително на фона на тази морска необятност.

Всички ние сме като този кораб — разсъждаваше тя наум — безпомощни и незначителни същества в голямото движение на природата. Но дали всички действително осъзнаваме това, заслепени от заблудата, че сме единствени и ненадминати? Лека иронична усмивка се плъзна по устните й и тя си помисли: „С цялата си самонадеяност ние си въобразяваме, че сме уникални, непобедими и вечни, че стоим по-високо от законите на природата. Но не, не сме — в крайна сметка природата остава най-висшият закон — неумолим и неизбежен.“

Тя примигна стреснато, сякаш за да се отърси от тези мисли, повдигна глава и се огледа. Зимното небе, надвиснало застрашително, беше гъсто покрито с безформени облаци, чийто пепеляв цвят постепенно тъмнееше и поглъщаше крехката светлина, която се процеждаше по краищата им. Наближаваше буря. Беше време да се връща в колата, която я чакаше, и да потегли обратно за хотел „Бел Еър“, преди да е завалял дъждът. Но за свое изумление тя откри, че не можеше да помръдне. Всъщност тя и не искаше да тръгва, защото й се струваше, че само тук, на този пуст кей, беше в състояние да разсъждава що-годе нормално, да събере разпилените си и тревожни мисли, да проумее хаоса в душата си.

Тя въздъхна, отегчена и потисната. Още когато за първи път взе решението да се върне, осъзна, че би било безразсъдна, дори опасна постъпка. Това я излагаше на прекалено големи рискове — нещо, което винаги беше избягвала. Но в онзи момент — та нима беше само преди няколко седмици, помисли си тя с учудване — това изглеждаше единственото разрешение, въпреки очевидните опасности, в които щеше да я въвлече. Ето така взе своето решение, подготви всичко старателно и замина за Америка, изпълнена със самочувствие и силна вяра в собствените си сили.

Предприех пътуване към неизвестното, мислеше тя. Чувствуваше се все по-напрегната и някакво предчувствие за миг се отрази в погледа й. Нима отново същото? Нима онази неизвестност отново бе причина за нейната тревога? Но нали именно неизвестното винаги я беше мамело и привличало, бе я тласкало напред с вълненията и предизвикателствата, които то неизменно предлагаше. Но всичко това остана в миналото, мислеше тя. Сега вече съм друг човек.

Неочаквано в нея се надигна вълна от остро безпокойство, сякаш мощен прилив я повлече към дъното, и тя сграбчи още по-здраво перилата, а после с мъка си пое въздух, защото я осени една нова истина: Ако реши да остане, тя рискуваше прекалено много. Ще изложи на опасност всичко онова, което беше постигнала през последните няколко години. Най-доброто навярно беше да замине. И ако ще замине, то най-добре веднага, още днес — преди да е променила решението си. Всъщност всичко беше толкова просто. Трябваше само да резервира самолетен билет до първото й хрумнало място и да потегли натам. Тя потърси с поглед парахода, който вече беше толкова далече, че приличаше на малка точица. Накъде ли пътуваше? Дали към Йокохама или Сидни, а може би към Хонконг или Казабланка? А защо не към Кайро, Истанбул или Марсилия? А тя самата накъде да тръгне? Нямаше значение, пък и никой не се интересуваше от това. Ако заминеше днес, докато все още всичко беше наред, това би било най-мъдрото решение — нямаше да навреди на никого, най-малко пък на себе си.

Идеята да потъне в неизвестност, сякаш никога не беше стъпвала в тази страна, изведнъж разбуди нейните първични инстинкти, нейното вродено чувство за драма, но пък… Тя се поколеба отново, разкъсвана от своята собствена нерешителност, объркана и разпъната пред необходимостта да направи избор. Нямаше ли да бъде истинска детинщина, ако избяга, питаше се тя. Защото със сигурност нещата щяха да изглеждат така. „Ти самата ще осъзнаеш, че си постъпила страхливо, и ти самата цял живот ще съжаляваш за това“ упорито се обаждаше някакъв вътрешен глас.

Гърдите й се повдигнаха в поредната въздишка и тя притвори очи. Мислите й препускаха, докато обмисляше всичките възможности, които имаше, и претегляше последствията от своите евентуални действия, каквито и да бяха те. Гръм изтрещя зад почернелите облаци и отекна в пространството, след което се усети силният порив на морския вятър. Но тя беше толкова погълната от своите вътрешни противоречия, така силно съсредоточена в желанието си да вземе окончателно решение, че бе забравила колко е часът, бе забравила за бурята и всичко около нея. Накрая се пребори със себе си и осъзна една основна истина — не можеше да си позволи да отлага повече. Животът все пак е кратък. Внезапно тя взе своето решение. Ще остане тук, въпреки съмненията и лошите предчувствия. Трябва да го стори, каквото и да й коства. Пък и всъщност нямаше друга възможност. Само това би я спасило. Напрегнатите й устни се отпуснаха, скованото й тяло се раздвижи и на нея постепенно й олекваше, след като вече беше преодоляла терзанията от последните часове.

Заваля на едри капки, които обливаха лицето и ръцете й. Тя отвори очи и погледна надолу към пръстите си, които все още здраво стискаха перилата, а водата се стичаше по тях. Така се стичат и сълзите ми — каза си тя, а след това внезапно избухна в смях. Смееше се звънливо и от сърце. Никога повече нямаше да плаче. Беше се наплакала достатъчно през живота си. Ама че си глупава, Кейти, промърмори тя на себе си, като си припомни как някога галено я наричаше Ник, който свързваше това обръщение с някаква стара уелска дума и винаги твърдеше, че има нещо келтско в душата й с тази странна смесица от поетичност, загадъчност и страст.

Тя се изпъна, отхвърли глава назад гордо и предизвикателно, а нейните неповторими очи — нито сини, нито зелени, със странен тюркоазен отблясък — вече не бяха замислени и мрачни от несигурност и страх. Те радостно искряха от обзелата я решителност. Не след дълго, само след няколко дни, когато ще възвърне окончателно смелостта си и ще я превърне в своя защитна броня, тя ще потегли за Равенсуд.

Това ще бъде първата й стъпка към неизвестното, начало на нейния нов живот. И най-сетне ще открие покоя, който винаги е търсила.

Глава II

„Вглеждай се дълго в това, което те радва, а още по-дълго — в онова, от което те боли.“

Колет

Франческа Ейвъри отдавна беше престанала да съжалява за действията си, защото още преди години беше стигнала до извода, че щом покаянието не може да поправи вече стореното, значи то е безсмислено и изтощително занимание, а в крайна сметка — и губене на време.

Но в момента, когато тя превъртя ключа на входната врата на своя апартамент и влезе в тихия и тъмен коридор, усети такова непреодолимо чувство на съжаление задето се върна в Ню Йорк без съпруга си, че чак се стресна. Тежката врата се затвори с трясък зад нея, но тя за миг се поколеба дали да продължи навътре, разтревожена от това особено чувство — така нетипично за нея, че настроението й съвсем се развали. Съпругът й Харисън не искаше да тръгва от Вирджиния преди него, а тя го бе направила само от едното чувство на отговорност към благотворителното дружество, на което бе станала председателка отскоро. Десет дни по-рано секретарката на дружеството й бе телефонирала във Вирджиния, за да й съобщи, че се свиква спешно организационно заседание поради непредвидените трудности по организирането на летния концерт, който трябваше да се състои в зала „Ейвъри Фишер“. Секретарката успя да я убеди, че с нейните връзки тя единствена бе в състояние да спаси нещата, че само тя би могла да осигури необходимата подкрепа за начинанието. С две думи, присъствието й беше неотложно.

Франческа знаеше, че Харисън бе на друго мнение по въпроса, въпреки че не изрази открито несъгласието си. Дългогодишната практика във Външното министерство беше усъвършенствувала вродената му способност да изразява мнението си чрез деликатни намеци, така както подобава на един дипломат. Той дискретно отбеляза, че според него членовете на дружеството излишно драматизират нещата, като любезно напомни, че телефонът в Манхатън ще й свърши точно толкова работа, колкото и телефонът във Вирджиния. Франческа беше на път да се съгласи със съпруга си и да не замине, защото и според нея те действуваха прибързано, макар и само от добри намерения. По-късно обаче й съобщиха и за интервюто, което трябваше да даде, и тя реши, че няма правото да откаже.

Франческа въздъхна. Чувството за отговорност й беше така силно внушено още от ранно детство, че бе станало част от характера й, за нея бе чуждо и немислимо да пренебрегва задълженията си. Но все пак, по някаква необяснима причина, изведнъж й се прииска да бъде отново в разхвърляната стара къща с Хари и с неговите палави и своенравни внучки, да бъде отново заобиколена от спонтанната обич и привързаност на това интересно, макар и непредвидимо и странно семейство. Все пак тя успя да надвие непреодолимото си желание да направи кръгом, да се върне на аерогарата и да вземе първия самолет за Вашингтон.

Объркана и ядосана на себе си, Франческа напипа в тъмното електрическия ключ и нетърпеливо светна лампата. Тя присви очи от ярката светлина, която внезапно заля стаята. Огромен античен френски полилей — един водопад от кръгли и продълговати кристални висулки — заливаше с ослепителна светлина черно-белия мраморен под. Всички предмети в стаята придобиха релефни очертания — огромният гоблен, заел една от стените, бюстовете на Роден и вазите от севърски порцелан, поставени в специални ниши, раклата от епохата на Луи XV, която е била притежание на мадам Помпадур, а върху раклата стоеше китайска ваза от династията Минг, в която красиво бяха подредени жълти рози, чийто сладък аромат напомняше за лятна градина, въпреки че беше студен зимен ден.

Тя отново обходи с поглед великолепната стая с безценни произведения на изкуството, която впечатляваше всички със своята изисканост и непреходна красота, но в същия момент неволно потрепери, въпреки че вътре беше топло. Някой ми мисли злото, каза си тя, като си спомни, че още когато те с брат й Ким бяха съвсем малки, Мели суеверно им обясняваше какво значи да те разтресе в горещ летен ден. Ама че глупости й идваха наум, но не можеше да отрече, че се чувствува странно самотна и объркана без Харисън, а от това се ядоса още повече на себе си. Често идваше до Ню Йорк сама. Тези пътувания бяха съвсем обичайни за нея, но точно днес тя се чувствуваше странно самотна и несигурна, обзета от неясни тревожни мисли. Е, навярно това беше просто следколедно настроение, а и съм изморена — реши тя. В желанието си да разсее потискащото настроение, което все повече я плашеше, тя побърза да влезе в стаята, остави за момент чантата и куфара си върху стола от епохата на Луи XV, който стоеше до раклата, отметна самуреното си палто, окачи го в гардероба и отново взе чантата и куфара.

После тя се запъти към библиотеката, като прекоси стаята с решителни и отмерени крачки, а високите токове на ботушите й отекваха върху студения мрамор с остър металически звук, който пронизваше пълната тишина наоколо. Тя внезапно се закова на място. Ето значи каква беше причината за нейното странно настроение — безлюдието и тишината тук в сравнение с шумните преживявания в къщата във Вирджиния, където някой постоянно сновеше насам-натам — слугите, децата, гостите. Апартаментът изглеждаше толкова пуст, празен и безжизнен. Ама разбира се, че това обясняваше всичко. На нея просто й липсваха момичетата, с техните радостни изблици, лудории, непрекъснат смях и шушукане. Тя реши малко по-късно да звънне на Харисън да дойде в града за няколко дни заедно с децата. Тази мисъл я ободри й тя влезе в библиотеката с просветнало лице. Там обстановката беше почти толкова внушителна, колкото и в голямата приемна, но все пак атмосферата бе по-уютна. Светлата ламперия на стените, старинните английски предмети, удобните канапета и столове с тапицерия в ярки фигури на цветя предразполагаха към спокойствие и уют. В камината весело гореше огън и няколко лампи бяха запалени, а съчетанието от толкова много светлина, която хвърляше меките си отблясъци наоколо, й възвърна настроението и самочувствието.

Франческа седна на едно старинно английско писалище и прочете бележката, оставена от икономката Вал, която очевидно беше отишла на пазар и щеше да се върне след около час. Тя изчете набързо многото телефонни съобщения от сутринта и после се зае с пощата, прегледа пликовете и захвърли настрана няколко покани, сметки и банкови известия, без дори да ги отвори. Последният плик носеше щемпел от Харогейт. Тя позна почерка на брат си. Взе позлатения нож за разрязване на писма, разтвори плика, облегна се назад и с интерес зачете писмото от Ким. Пишеше й преди всичко за децата и коледните празненства, а тук-таме имаше и по нещо за техните общи приятели. На няколко места се оплакваше, че грижите около имението ставаха непосилни за него, но тя знаеше, че той не преувеличава. Ким не беше човек, който се оплаква за щяло и нещяло, но Бог бе свидетел, че да управляваш наследствените имоти на рода Лангли, както и да докараш някакъв доход от това, беше почти подвиг в тези времена. Той завършваше писмото, като й напомняше, че очаква да я види сега, когато са отминали грижите по коледните празници. Имаше и послепис: „Честита нова година, скъпа моя! Да се надяваме, че 1979 ще бъде по-добра и за двама ни.“

Кичур коса падна върху лицето й и тя бързо го прибра зад ухото с нейния обичаен жест. Замислено прочете писмото отново, опитвайки се да вникне между редовете, за да усети истинското настроение на Ким и действителното положение на нещата. Стори й се, че имаше някаква угриженост — но не, това беше даже тъга, която издаваше, че се чувствува нещастен въпреки бодрия тон, с който пишеше в явното си желание да не я тревожи. Франческа остави писмото, което й донесе едно ново безпокойство, и се втренчи пред себе си с мрачно изражение. Очите й с мек и нежен цвят на лешници изведнъж помръкнаха замислено.

Ким беше две години по-голям от нея и въпреки това тя винаги го приемаше като нейното малко братче, защото го беше закриляла и се грижила за него през цялото им детство, а после и през юношеските им години, тъй като майка им почина още когато бяха съвсем малки. Напоследък тя го мислеше повече от всякога, загрижена за неговото благополучие и душевните му терзания. Откакто го напусна Пандора, той просто вече не беше същият, а Франческа добре разбираше причината за всичко това. Самата тя беше останала смаяна от странната постъпка на Пандора, защото за нея бракът на брат й беше самото съвършенство, по-безупречно семейство тя не познаваше. Изживяваше не по-малко тежко от Ким драмата на раздялата, неизлечимата болка в ранената му душа.

Нима никога нямаше да надмогне този неочакван удар? Отново и отново се питаше и усещаше как в съзнанието й тежко отеква едно „не“. Горда и все още млада, тя беше далеч по-прагматична от своя брат и отдавна бе разбрала, че разбити души има само в романтичните илюзии, но в реалността не съществува нищо подобно. Взимаш се в ръце, събираш това, което ти е останало, и продължаваш да живееш както можеш, докато болката заглъхне. Именно така тя беше постъпвала години наред и беше напълно убедена, че незаменими хора няма. Колкото и да бяха верни тези житейски истини, родени от нейната изключителна интелигентност и проницателност, тя осъзнаваше, че Ким е по-различен от нея, интуицията й подсказваше, че той безкрайно ще скърби по своята Пандора и няма да я замени с никоя друга, както всъщност правят повечето мъже.

Тя мислеше за Ким и тъжно поклащаше глава. Йоркшир беше толкова далече и той сигурно се чувствуваше самотен, а пък и двете му деца бяха вече големи и учеха някъде в пансион. Искаше й се той да прекарва повече време в Лондон със своите приятели, но после си даде сметка, че това невинаги беше възможно. През по-голямата част от годината неговите ангажименти го принуждаваха да остава в имението Лангли. От друга страна, ако тя беше в Англия, щеше да може да му оказва значително влияние и да го убеди да води по-активен светски живот, отколкото беше навикнал.

Франческа реши, че трябва да се върне у дома в края на месеца. Тя беше напълно сигурна, че Харисън не би имал нищо против и дори можеше да дойде с нея, освен ако не се окаже претрупан с работа във Вашингтон. Тя присви устни и отново стана мрачна. Откакто преди години нейният съпруг напусна Външното министерство, той сякаш имаше повече работа от времето, когато беше посланик. Той беше най-важната фигура сред бившите висши държавници, следователно към него постоянно се обръщаха важни политически особи, сенатори и членове на правителството. А към всичко това се прибавяше ролята му на съветник на президента по въпросите на външната политика, което също му отнемаше време и сили. Въпреки че се възстанови напълно от двата инфаркта, които прекара, и сега се радваше на добро здраве, Франческа бдеше над него като орлица и постоянно настояваше да не се претоварва и да приема по-спокойно нещата. Той винаги се съгласяваше с нея, а после си правеше каквото си знае, увлечен от сложните машинации в политическия живот, които за него бяха особен вид удоволствие и той не пропускаше нито минута от тях. Пътуването до Англия ще бъде както добро разтоварване, така и принудителна почивка за Хари. Тя твърдо реши, че той трябва да дойде с нея, а беше и убедена, че няма да позволи никаква съпротива от негова страна.

Франческа извади бележника си и го разтвори. Заседанието на благотворителното дружество беше насрочено за един часа, а пък в четири часа трябваше да даде интервю пред журналистката Естел Морган от сп. „Ню Магазин“. Тя се намръщи при мисълта за това. Имаше толкова много други, далеч по-важни за нея ангажименти, но Естел беше проявила особена настоятелност и Франческа си спомни от предишни случаи целия инат и неотстъпчивост на тази жена. Затова тя веднага се съгласи — това й спестяваше много нерви и време.

Когато се зае с благотворителна дейност, Франческа и без друго мъдро беше приела факта, че ще й се налага да дава интервюта. Тя не си въобразяваше, че дружеството се нуждаеше от нея само заради нейната предприемчивост и организационни способности. Те я търсеха, защото усещаха, че тя притежава немалко светски блясък — нещо, което ненавиждаше — и в техните очи тя беше идеалният човек за реклама на дейността им.

Тя се беше посветила на благотворителната дейност и приемаше задълженията си съвсем сериозно. Ако беше отказала да се срещне с Естел, щеше да бъде недостойна постъпка спрямо дружеството, а и проява на лош вкус. Но какво пък, правеше го в името на една благородна цел, а срещата така или иначе вече беше насрочена. Най-простото разрешение на нещата беше да приключи по-бързо с Естел, и то по възможно най-любезния начин.

Мисълта й се прехвърли към ангажиментите през останалата част от седмицата. Тя погледна в бележника отново, за да си припомни какво точно й предстоеше, после се обади на хората, които бяха оставили сутринта съобщения за нея на икономката, а след това продължи да разглежда останалата част от пощата. След като приключи, Франческа рязко се изправи от мястото си, прекоси стаята и стигна до прозореца, като отново потъна в мисли за своя брат. Тя дръпна завесите и се загледа към Пето авеню и Сентрал парк, а върху чертите на изящно оформеното й лице се четеше някаква странна самовглъбеност.

Беше много студен януарски ден. Части от прозореца бяха покрити с лед и скрежът образуваше странни квадратчета, звездички и кръгчета по стъклото, които на места бяха толкова гъсти, че почти забулваха гледката й към парка. Тези фигурки и булото от скреж създаваха особена оптическа илюзия — тъй както насън предметите имаха размити и неясни очертания. Снегът беше валял непрекъснато през последните няколко дни и огромни купчини сняг бяха навети върху пейки, огради, алеи, като променяха до неузнаваемост познатия за нея пейзаж с тази ослепителна белота, заляла всичко наоколо — един океан от огромни вълни, внезапно замръзнали в своето движение. А черните голи дървета бяха обкичени със замръзнали снежинки, сякаш върху клоните имаше настръхнала бяла перушина.

Зад тях се забелязваха небостъргачите на Уест Сайд под формата на неясна сива маса от гранит, която се врязваше като назъбена планинска верига в изцъкления зимен небосвод, и проблясваха с бледа светлина. В съзнанието й изплуваха множество образи. Вместо снежния пейзаж на града пред себе си тя вече виждаше високите девствени склонове на Баварските Алпи… появиха се и острите скалисти върхове на Йоркшир, които си спомняше от детството… тези познати места се редяха в съзнанието й, докато гледаше втренчено през заледените плетеници на стъклото. После тя бавно присви очи и във въображението й израсна известният пейзаж на Моне, който той бе нарисувал по време на едно пътуване до Норвегия около 1895 г. Тази картина се наричаше „Маунт Калсаас“ и тя добре я познаваше, защото Харисън винаги беше искал да я притежава. Но картината бе собственост на друг колекционер и едва ли някога щеше да стане негова. Този факт обаче не му пречеше да продължава да копнее за нея. Това, което е отвъд нашите възможности, мислеше тя, става за нас още по-желано именно защото е недостижимо. Така както след раздялата с Пандора Ким я желаеше още по-страстно.

Франческа докосна заскрежения прозорец с лакираните си в розово нокти и разсеяно взе да драска по него, а мислите отново се върнаха към брат й. Тя не беше успяла да измисли никакъв изход за него, или поне някакъв цяр за душевните му терзания.

А може би няма цяр за Ким — размишляваше тя мрачно, освен, разбира се, най-простият — времето. Но дали това, че времето лекува, не е само една фалшива и изтъркана фраза? В нейния живот времето чудотворно беше изличило много рани, но тя не бе сигурна дали и за Ким ще бъде същото. Едва тогава осъзна, че заминаването й за Англия с нищо не би помогнало на Ким да реши проблемите си. Нямаше ли да бъде далеч по-добре, ако той дойде в Ню Йорк? Колкото повече обмисляше тази идея, толкова повече Франческа се убеждаваше, че това е по-удачно и разумно решение. Тя ще го откъсне от обичайната му среда и ще го накара да се включи в разнообразния светски живот от тази страна на Атлантика. Франческа реши да изпълни решението си докрай. Изтича до бюрото, вдигна телефонната слушалка и звънна в дома си във Вирджиния.

— Здравей, Харисън. Аз съм — каза тя, когато чу гласа на съпруга си.

— А, скъпа, ето те и тебе! Тъкмо мислех да ти телефонирам. Защо не ме събуди, преди да тръгнеш? Знаеш, че не обичам да се разделяме, без да сме си казали довиждане. Никак не беше честно от твоя страна да се измъкнеш така. Даже ще ти призная, че ми развали настроението за целия ден.

Докато той говореше, Франческа както винаги беше очарована от богатия тембър, от топлотата и любовта в гласа му. Той беше прекрасен човек. Истински шанс беше, че го срещна. Тя се усмихна, преди да отговори:

— Но мили, ти спеше толкова сладко, че ми беше жал да те събудя.

— Как пътува? Всичко наред ли е в апартамента? — попита той.

— Пътувах добре, а тук всичко е наред.

— Снощи забравих да те помоля да се отбиеш в галерията и да подгониш Леклерк за онази картина на Утрило, ако нямаш нищо против. Ще ти бъда много благодарен, защото съм сигурен, че ако отидеш лично, работата ще се уреди много по-бързо, отколкото с телефонен разговор. Който и ден от седмицата успееш да отидеш, все ще го намериш.

— Разбира се, че ще ида, мили. Всъщност обаждам ти се не само да те чуя, но и да те питам нещо. Искаше ми се да знам дали ти се идва тук за няколко дни? Да речем — от сряда. Защо да не вземеш и децата? На тях ще им хареса, на мене също, а в петък всички заедно ще хванем самолета за Вирджиния.

— С удоволствие, Франческа, но не мога. Имам няколко важни срещи във Вашингтон, на които трябва да присъствувам, а освен това и делова вечеря с членове на Демократическата партия. Наистина съжалявам. Защо не другата седмица. Ако, разбира се, тогава пак си в Ню Йорк — каза той с искрено съжаление в гласа си.

— Е, добре — отговори тя, като се опита да скрие своето собствено разочарование. — Хари, миличък, искам още нещо да споделя с тебе. Получих доста тревожно писмо от Ким. — И тя му разказа за съдържанието на писмото и за нейното недоумение от продължителната депресия на брат й. — Та затова си помислих, Хари, че няма да е лошо да го поканим тук. Можем да организираме у дома няколко чудесни вечери в негова чест, да гледаме няколко представления на Бродуей и да си изкараме няколко действително приятни уикенда в нашата къща във Вирджиния. А си мислех, че после ние всички можем да идем до имението в Барбадос за около седмица, преди Ким да се върне в Йоркшир. Това ще бъде далеч по-добре за тебе, скъпи, отколкото да идем до Англия, което всъщност беше първоначалната ми идея. Аз и без друго знам, че там само ще се спречкваш с твоите стари политически „любимци“ от британския парламент, а това няма да бъде никаква почивка за тебе.

Харисън Ейвърн се захили. Как добре го познаваше тя.

— Тука си абсолютно права, мое мило момиче. А пък и идеята ми харесва. Хич не искам да си представям какво е в Лондон през зимата. Дяволски студено и влажно за старите ми кокали. И наистина присърце приемам идеята за Ким. Да, Франческа, мисля, че незабавно трябва да го поканиш тук. Аз самият малко се тревожех за него. Защо не му звъннеш веднага? — предложи й той.

— Най-лесно се отказва по телефона, Хари, и той сигурно ще направи точно това, без изобщо да помисли върху предложението. Предпочитам първо да му пиша и да му се обадя чак другата седмица, когато вече ще е прочел писмото. Ако се наложи и ще го убеждавам.

— Ти си знаеш най-добре, скъпа. Надявам се обаче, че той ще дойде веднага, ако успее да се освободи от задълженията си в Лангли. Знаеш, че винаги съм имал слабост към този твой брат и мисля, че точно сега той има нужда и от двама ни.

— Да, така е. Благодаря ти, че така добре ме разбираш и ме подкрепяш, Хари, миличък. Хайде да привършваме, че трябва да напиша писмото, а и ме чака доста тежък ден. Ще ти се обадя някой друг път през седмицата.

— Добре тогава, мила. Дочуване.

Тъй като идеята за идването на Ким беше най-важната й мисъл в момента, онова чувство на съжаление, което Франческа усети при влизането в апартамента, бе напълно изчезнало. Но само след няколко седмици тя щеше отново да си спомни за него и в момент на внезапно просветление да се запита дали това изобщо бе съжаление, а не някакво предчувствие за настъпваща опасност. Но колкото и да беше абсурдно, тя даже щеше да си въобрази, че събитията щяха да се развият по друг начин, а и последствията щяха да бъдат различни, ако се бе подчинила на първоначалния си подтик да се завърне във Вирджиния. Но закъснелите съжаления щяха да бъдат излишни. Тогава щеше вече да е твърде късно. Нейният живот и животът на другите хора около нея щеше да е толкова дълбоко и безвъзвратно променен, че никога вече те нямаше да бъдат същите.

Но точно сега, тази сутрин, тя беше толкова погълната от мисълта за брат си, че разсъжденията й за бъдещето се въртяха единствено около него. Взе химикалка и започна да пише писмото. Когато свърши, тя го залепи бързо, надписа плика и извади марка за въздушна поща от чекмеджето на бюрото. Така, вече беше готово! Тя се отпусна назад и се загледа в писмото, подпряно върху книги в скъпи подвързии. Писмото беше ясно и убедително, написано с толкова обич, че Ким нямаше да може да отклони поканата й — поне за това тя беше абсолютно сигурна. Тогава се сети и за милите думи в послеписа на неговото писмо и тържествено обеща пред себе си, че 1979 година ще бъде по-добра година за нейния брат, каквото и да донесе, каквито и усилия да й коства постигането на тази цел.

Франческа се изправи и бутна стола назад, изпълнена с решителност и прилив на енергия. Тя се усмихваше щастливо на себе си, докато бързаше нагоре по стълбите към своята стая, за да се преоблече и освежи грима си в очакване на предстоящите за деня ангажименти. Ким щеше да пристигне в Ню Йорк и тя ще му помогне да превъзмогне своята болка, страдание и меланхолия. Ще му помогне отново да се почувствува щастлив. Всичко щеше да бъде наред.

Глава III

Естел Морган беше подранила доста за срещата си с Франческа Ейвъри и докато таксито прекосяваше с бърза скорост авеню Медисън, тя реши да слезе няколко пресечки преди жилището й и да измине пеша останалия път. Освободи таксито на ъгъла на Седемдесет и четвърта улица и Медисън, а когато слезе от колата, навън я обгърна хладният въздух на зимния следобед. По обяд беше спряло да вали, но небето приличаше на лицето на болнав човек — подпухнало и посърнало от липса на светлина, върху което като колеблива усмивка се опитваше да се появи слънцето.

Когато зави по Пето авеню и наближи великолепната внушителна сграда, в която живееха сем. Ейвъри, самодоволна усмивка се плъзна по устните й, издавайки нейното вътрешно удовлетворение. Колко правилно беше постъпила, че си облече палтото от визон. Портиерите на тези жилищни сгради за особено богати хора бяха несравнимо по-високомерни от самите обитатели, а облечена така, тя нямаше да позволи на нито един от тях да я погледне с пренебрежение или да се отнесе с нея снизходително.

В началото Естел се беше поколебала дали да облече това палто, защото в осем сутринта валеше силен сняг и тя не искаше да си го намокри. Но в него изглеждаше далеч по-добре отколкото в шлифера си, затова тя реши да иде с такси до службата. Нищо че похарчи малко повече пари, все пак си заслужаваше. Палтото я караше да се чувствува шик и повдигаше нейната самоувереност, но не само това — то я правеше някак си истински горда и радостна. За да завърши тоалета си, тя бе подбрала червена рокля, черни лачени ботуши и голяма червена лачена чанта за през рамо, която беше имитация на нашумял италиански модел. Рано тази сутрин, докато се разглеждаше в огледалото, тя поклащаше глава с нескрито задоволство при вида на собственото си отражение.

Тя си въобразяваше, че беше олицетворение на бляскава и преуспяваща журналистка с международна известност. За жалост Естел Морган разсъждаваше винаги повърхностно и никога не й беше идвало наум, че облеклото не може да я превърне във всичко онова, което й се искаше да бъде.

Тя си погледна часовника, докато чакаше на светофара на Седемдесет и девета улица. Оставаха няколко секунди до четири, но вече беше съвсем наблизо и щеше да пристигне точно навреме. Точността не й бе много присъща, но тя си припомни, че Франческа Ейвъри — тая високомерна кучка — цепеше секундата на две и за да не й тръгне на зле от самото начало, Естел направи всичко възможно да не закъснява. След като каза името си на портиера и той съобщи за нея, тя получи позволение да влезе в грандиозната сграда на Осемдесет и първа улица.

В апартамента на Ейвъри я посрещна жена на средна възраст, облечена в черно, очевидно икономката, която й взе палтото, положи го внимателно на един стол и я поведе през огромната гостна. Естел беше посещавала много изискани домове по време на своята работа, но никога не бе виждала по-внушителна приемна от тази на сем. Ейвъри, или поне в Ню Йорк нямаше друга такава. Мили Боже, та тя изглежда като пренесена от Версай с всичките му там чудесии, мислеше си Естел, докато следваше икономката мълчаливо, с ококорени очи.

След като я покани в библиотеката, икономката се усмихна хладно и каза:

— Ще уведомя господарката, че сте тук.

Естел измърмори нещо като благодарност, докато жената излизаше от стаята.

Тя прекоси помещението и отиде до камината, а токовете на ботушите й потъваха в копринения старинен китайски килим. Очите й отново загледаха ококорено, изпълнени с безкрайно любопитство. Те поглъщаха жадно античните предмети, а после шареха учудено и по картините, които украсяваха облицованите в ламперия стени. Естел не знаеше кой знае колко за изкуството, но оттук-оттам беше придобила повърхностни познания за какво ли не. Така че на нея съвсем не й беше трудно да разбере, че всички тези картини не са просто добри копия — в апартамент като този копията едва ли щяха да имат някаква стойност. Те бяха оригинали, и при това достатъчно известни, за да ги разпознае всеки — колекция от шедьоври на великите импресионисти. Ето например онова отсреща несъмнено е платно на Ван Гог — помисли тя, докато вървеше към него, за да го разгледа, а после с удоволствие откри, че бе познала, защото там видя подписа на самия художник. Тя светкавично обходи с поглед и останалите картини — имаше платна на Cope, на Сезан, на Гоген.

В следващия момент вратата се отвори и на прага застана Франческа Ейвъри, ясните й очи искряха от енергия, а на лицето й беше изписана любезна усмивка.

— О, Естел! — възкликна тя и приближи към нея с обичайната си изисканост и вродена грация, като стъпваше леко с невероятно високите си обувки, които привличаха погледа към изящните й глезени и дългите стройни крака.

Докато Франческа приближаваше, Естел забеляза, че нежната й кожа на английска аристократка бе все така свежа, а и лъскавата й кехлибарена коса беше останала непроменена — мека и пищна като коприна. Тя падаше по раменете й на буйни вълни и привидно небрежната прическа й придаваше нещо младежко и невинно. Ама че тя съвсем не се е променила, помисли Естел изумена и я прониза истинска завист.

— Прости ми, че те накарах да чакаш! — извини се Франческа с нейното красиво и ясно произношение. — Но ето, вече съм тук. И толкова се радвам да те видя отново.

Щом се спря, тя веднага подаде ръка на Естел, която стоеше като вкаменена.

Журналистката бързо дойде на себе си, разтегна мила усмивка и непохватно сграбчи изящната и студена длан на Франческа.

— Тук съм само от няколко минути, скъпа моя. Но не скучах, докато те чаках. Пък и как може човек да скучае в такава великолепна стая. С какъв вкус само си наредила всичко!

Франческа издърпа ръката си и вътрешно потръпна от неприязън. Естел винаги се държеше сервилно, а с времето тази черта ставаше все по-неприятна. Въпреки че това я отвращаваше, Франческа все пак го приемаше като нещо безобидно. Тя се отдалечи и каза между другото:

— Приятно ми е да го чуя. Мисля, че ако седнем тук, ще се чувствуваме удобно.

Тя се спря до канапето и столовете, подредени до стената, на която висеше картина на Гоген с таитянско момиче. Естел се съгласи с домакинята и припна към къта за сядане. Тя се настани удобно, а после погледна Франческа, усмихна й се с лицемерна сърдечност и каза:

— Аз също трябва да ти призная, скъпа моя, че е удоволствие за мен да те видя отново след толкова много време. Имам чувството, че е минала цяла вечност от последната ни среща.

— Е, не чак толкова — отговори Франческа, като се засмя сухо. — Минали са около пет години. Мисля, че последният път, когато се видяхме, и то случайно, беше в Монте Карло, нали?

— А, да, на приема у принцеса Грейс. Тя е толкова прекрасен човек, а и Рение е голям чаровник. Обожавам ги и двамата — започна да се превзема тя.

Франческа беше поразена от нелепото й перчене, че е близка приятелка на сем. Грималди, тъй като знаеше, че в това няма нищо вярно. Естел беше близка приятелка с принца и принцесата на Монако толкова, колкото и тя самата — с английската кралица. Само за да не постави Естел в неудобно положение, тя се въздържа да подхване разговора в тази посока и бързо попита:

— Какво мога да ти предложа? Чай, кафе, или пък нещо за пиене?

Естел се почувствува много разочарована, дори обидена, но бързо се съвзе и отговори:

— С удоволствие бих пила чай. — А след това, опитвайки се да прикрие раздразнението си, че я лишиха от възможността да се покаже, тя допълни: — Ако може с лимон, а бих помолила и за захарин. Нали разбираш, трябва да поддържам фигурата си.

— Да, разбира се — отговори Франческа. — Отивам да помоля Вал да приготви чая, а после може би трябва да почнем с интервюто, за да свършим навреме. Извини ме за момент.

Тя се забърза към вратата и с изумление се запита как ще изтърпи Естел още цял час.

Естел проследи с присвити очи Франческа, докато тя се носеше напред с бърза и грациозна походка. Как все така се получава, че когато върви, сякаш не докосва земята, чудеше се завистливо Естел. И как успяваше да поддържа външния си вид? Сега трябва да е поне на 42, а изглежда с десет години по-млада.

Франческа се върна почти веднага и прекъсна мислите на Естел:

— Трябваше да се досетя, че Вал вече е приготвила чая — усмихна се тя, докато поставяше върху малката масичка комплекта от сребърна грузинска табла и грузински сервиз за чай. После седна срещу Естел, наля чай и допълни: — Струва ми се, че последният път, когато те видях, ти работеше в един вестник. Кога отиде в списанието „Ню Магазин“?

— О, вече три години съм там. Всъщност завеждам цяла редакция — заяви Естел със самодоволна усмивка.

— Но това е чудесно, Естел! Трябва да е много отговорна работа, въпреки че мога да си представя колко напрегната е понякога.

— Така е, наистина. Но пък е интересна. Нали знаеш, пътувам по цял свят, водя много вълнуващ живот, отсядам в най-добрите хотели, гостувам у прочути хора, взимам прочувствени интервюта от известни личности. — Преливайки от самочувствие, тя продължи. — А освен това имам и доста подчинени. Но се старая да взимам най-добрите интервюта лично, особено тези в чужбина.

Франческа си помисли: „Е, поне е искрена“. После гласно добави:

— Колко досетливо от твоя страна!

— Ами, само една от тънкостите на професията — отговори Естел и се пресегна да вземе чантата си. Тя извади един малък касетофон и го постави на масичката между тях. — Нали нямаш нищо против да включа това?

— Не, разбира се, щом така предпочиташ. Искам да ти разкажа някои неща за нашата благотворителна дейност. Предполагам, че ще споменеш нещо за нея, тъй като ти уреди интервюто чрез самото дружество, и знаеш, естествено е хората да очакват да напишеш нещо за това. Ще започна със…

— Ще стигнем до това по-късно. — Естел я прекъсна толкова рязко, че Франческа се стъписа. Без да спира, журналистката добави: — Първо искам да ми разкажеш за теб самата, за твоя живот — личен и обществен, за твоята кариера. Нали разбираш какво имам предвид. В края на краищата статията ще бъде за теб, не за твоята благотворителност. Читателите на списанието се интересуват от известни личности и от техния начин на живот, а не от организации и дружества.

Тя погледна Франческа почти предизвикателно.

— Да, разбирам — отговори тихо Франческа и в същото време се питаше защо й трябваше така глупаво да се забърква с тази особа, пък макар и водена от най-добри намерения. Резкият отговор й се стори доста невъзпитана проява, но после реши, че се дължи просто на нетактичност или навярно на прекален професионален ентусиазъм. Естел си беше грубовата по природа и едва ли искаше да обиди някого умишлено.

Франческа елегантно се наведе напред и си взе цигара от златната табакера на масата. Тя запали и се облегна назад, докато търпеливо изчакваше Естел да нагласи касетофона, и започна сама да се притеснява от нелепия външен вид на Естел. Очевидно журналистката се беше облякла по начин, който тя считаше за елегантен, а може би подходящ за случая. Но червената вълнена рокля, макар и скъпа, бе възможно най-неудачният избор. Цветът изглеждаше ужасяващо в комбинация с червендалестото й лице и яркочервена коса. Франческа знаеше, че това е естественият й вид, но по всичко личеше, че Естел пиеше повечко напоследък. Това се виждаше най-вече от нейната твърде зачервена и загрубяла кожа.

Докато пушеше, Франческа отмести поглед встрани и се упрекна за своята прекалена критичност и липса на състрадание, а после внезапно изпита съжаление към Естел. За първи път те се запознаха в Лондон още когато бяха момичета, но годините, които изминаха оттогава, не бяха никак леки за нейната събеседничка. Франческа неочаквано се натъжи. Горката Естел. В нейния действителен живот едва ли имаше и половината от блясъка, с който тя парадираше. Дори е възможно да е една жестока борба за оцеляване. И все пак Естел имаше доста талант, пишеше добре и в онези години тя изглеждаше човек с бъдеще. Къде останаха мечтите й да пише романи? Очевидно, че някъде ги беше изоставила. Но изведнъж тя се запита — коя съм всъщност аз, че да критикувам Естел. Всеки човек прави онова, което може, и се надява, че ще постигне нещо. Тя не можеше да понася тези, които се правеха на всевишни и отправяха тежки присъди над всички останали. Винаги се беше старала да не пилее времето си в такива безсмислени занимания.

— Ето, вече всичко е готово — радостно съобщи Естел и се облегна назад удобно.

И така интервюто започна. Посипаха се безброй въпроси. Откъде купува дрехите си? Кои моделиери предпочита — американските или френските? Кое е любимото й забавление? Големи или малки вечери обича да устройва в дома си? Или може би предпочита коктейлите? Как се справя с толкова много жилища — и в Ню Йорк, и във Вирджиния, и в Барбадос? Многобройна ли е прислугата й? Сама ли подрежда жилищата си? Има ли някакво хоби? Какво е да си съпруга на посланик? Доволен ли е Харисън от новата си длъжност на президентски съветник? Какво е здравословното му състояние? Тя самата често ли посещава Белия дом? Какви хора кани у дома си? Добре ли се разбира с внучките на Харисън? Америка ли предпочита пред Англия, или може би предпочита да живее в някоя друга страна? И ако е така, защо? Харисън има ли си някакво хоби? Какво прави сем. Ейвъри, когато си почива? Какво правят през свободното си време?

На Франческа й се струваше, че тези въпроси нямат край. Тя отговаряше искрено и доброжелателно с присъщата си изисканост, като само от време на време прекъсваше, за да долее чай или за да си запали цигара. Но въпросите на Естел ставаха все по-любопитни и нетактични и Франческа усети, че отегчението й расте и у нея се появява леко раздразнение от този кръстосан разпит за личния й живот. Тя започна да възприема интервюто като вмешателство в личния й живот, а съвсем не с тази цел беше направила компромиса да се срещне с Естел. А освен това раздразнението на Франческа нарастваше и от факта, че Естел все още не беше споменала и дума за благотворителната й дейност. Тя тъкмо щеше тактично да напомни за тази тема, когато въпросите на журналистката взеха нова посока.

— Мислиш ли, че Еди Кенеди ще се кандидатира за президент през 1980 година?

В погледа на Франческа проблесна учудване и тя отговори:

— По принцип не обичам да обсъждам политиката. Това е работа на Харисън.

— Но ти не можеш да нямаш свое мнение и аз питам теб, а не съпруга ти. Хайде, Франческа, ти си съвременна и еманципирана жена. Кажи ми все пак какво мислиш? Ще се кандидатира ли или не?

— Естел, опитай се наистина да се съобразяваш с моите принципи. Не желая да обсъждам каквото и да било в политиката.

— Ами добре тогава, да минем на следващия въпрос. Хайде да поговорим за твоята професионална кариера. Не си писала никакви книги в последно време. Причината за това не е ли фактът, че книгата ти за Едуард IV и Войната на розите нямаше особен успех? Искрено ти съчувствувах, когато прочетох отрицателните рецензии. Аз самата не считам, че е чак толкова скучна, обстоятелствена и разтеглена.

Франческа едва не зяпна от изумление. С изострено внимание тя се втренчи в Естел. За миг се усъмни, че това е някакъв коварен ход, но лицето на журналистката не изразяваше нищо друго, освен угодническа любезност. Може би тя самата не осъзнава колко безобразно се държи, помисли си Франческа и вътрешно се усмихна, разбирайки колко са остарели нейните представи за добро поведение. Предизвикателството — това беше модерен подход в журналистиката. За да напишеш любопитна история, задължително трябва да провокираш събеседника, да го ядосаш и да го накараш да даде необмислени отговори. Тя обаче нямаше да се хване на тази въдица. Франческа добре разбираше, че когато сядат да напишат интервюто, журналистите подбират репликите от записа по свой вкус, затова реши да не показва, че е засегната и да не си позволява да излиза от рамките на добрия тон.

— Не всички рецензии бяха лоши. Всъщност имаше и доста възторжени отзиви — отговори тя с леко променен, но не рязък тон. — И противно на твоите впечатления, Естел, книгата наистина се продаваше добре — не само евтиното, но и луксозното издание. И все пак си права, че не беше такъв блестящ бестселър, както книгите ми за Чайниз Гордън и Ричард III. — Тя примирително повдигна рамене и допълни: — В едно губиш, в друго печелиш, такъв е животът. И все пак, ако трябва да отговоря на въпроса ти, истинската причина, поради която в последните няколко години не съм писала нова книга, е просто защото не съм намерила интересна за мене историческа личност, на която да се спра. Но предполагам, че скоро ще започна да работя върху нещо ново.

— Обожавам историческите ти четива и понякога ми се струва, че ти по нищо не отстъпваш на Антония Фрейзър, макар че тя е име от по-голяма величина. И знаеш ли, скъпа моя, поне по мое мнение ти не си никак лоша писателка всъщност.

Въпреки че тези думи бяха произнесени любезно, в тях се усещаше нещо наставническо, което не убягна на Франческа. Изведнъж тя осъзна с особена острота: „Злобата е вродена черта в характера на тази жена. Тя самата едва ли го осъзнава, но пък за мене е ясно, че направо ме мрази.“ Ето защо Франческа застана нащрек.

Естел, която не признаваше нищо друго, освен себе си и изобщо не забелязваше реакциите на хората около нея, продължи невъзмутимо:

— Ама че работа, касетата свърши. Трябва да я обърна.

По всичко личеше, че Естел нямаше никакво намерение да привършват скоро.

Вече беше почти шест и се бе стъмнило, а темата за целта на благотворителния концерт не беше даже и зачекната в разговора им. Франческа беше аристократка до мозъка на костите си и за нея беше абсурдно да се държи неучтиво и негостоприемно към гостенин в нейния дом. Въпреки това търпението й да понася целия този разговор вече се изчерпваше. Тя решително стисна устни и си каза, че ще трябва да понесе присъствието на Естел поне докато обсъдят темата за благотворителността. В противен случай целият следобед щеше да се окаже едно напразно пропиляно време за нея.

Знаеше, че не бива да го прави, но реши да се държи като добра домакиня и попита Естел:

— Какво ще кажеш да пийнем по нещо, Естел? Аз с удоволствие бих изпила чаша бяло вино, но ако ти предпочиташ нещо друго, кажи — изборът е богат.

Тя посочи барчето, което стоеше в другия край на стаята. То беше отрупано с най-невероятни шишета, бутилки и кристални чаши.

— Охо-о! Това е прекрасна идея, мила моя. И аз с удоволствие бих пийнала бяло вино.

Франческа кимна с глава, взе таблата и побърза да излезе от стаята. След няколко минути се върна и донесе бутилка бяло вино, поставена в сребърна кофичка с лед. Тя отиде с бутилката до барчето, наля две чаши и отново седна до Естел. Толкова беше ядосана, че й идеше да закрещи.

— Наздраве — каза Естел. — Много си падам по хубави вина. Пък и с тия мои чести пътувания до Франция трябва да съм станала доста претенциозна. Какво вино е това? Страхотно е.

— „Пюи Фюиз“ — отговори Франческа и се помъчи да се усмихне, като вътрешно се учудваше на огромното си търпение. Но и то вече се изчерпваше. В кухнята Франческа беше взела твърдо решение да овладее положението и да приключи интервюто колкото се може по-бързо и по-дипломатично. Ето защо тя първа заговори, а гласът й вече звучеше съвсем делово: — Сега, Естел, нека да поговорим за благотворителната дейност. Времето напредна, а и днес съм канена на вечеря. Сигурно и ти имаш други ангажименти.

— Но ние още не сме си поговорили за…

— Естел, нека да бъда откровена с теб — решително я прекъсна Франческа. — Отделих ти вече два часа. Аз се съгласих на това интервю само защото считах, че твоята статия ще бъде от полза за нашата благородна цел и ще послужи като добра реклама на благотворителния концерт. Още от самото начало ти си знаела, че условията са тези. Аз рядко се съгласявам на интервюта от подобен род. Ненавиждам личният ми живот да става публично достояние и се крия от това любопитство като от чума.

Естел тъкмо възнамеряваше да отпие от чашата си, но рязко я върна на масата и погледна Франческа опулено:

— Какво! Не обичаш да ставаш център на общественото внимание? Та твоето име не слиза от светските хроники!

— Нищо не мога да направя срещу това, че по вестниците непрекъснато се пише за мене. Аз самата нямам никаква вина, можеш да си убедена в това. Но хайде да не се отвличаме отново. — Тя умишлено погледна часовника си и добави: — Страхувам се, че съвсем скоро ще трябва да привършим.

— Да, да, разбира се — любезно се съгласи Естел. — Наистина, мила Франческа, разкажи ми. С най-голямо удоволствие ще чуя разказа ти за твоята благотворителна дейност.

Доволна, че обърна разговора в желаната от нея посока, Франческа се впусна да разказва за най-важните моменти по организацията на този внушителен концерт, в който щяха да участвуват много звезди. Близо петнадесет минути тя говори бързо, но с отчетлив тон. А накрая завърши с думите:

— Това беше всичко. Но нека пак да повторя, че това се прави с една наистина благородна цел, и разбира се, ние ще сме ти благодарни, ако я популяризираш.

— О, нямаш проблеми. Ще изтипосам тази тема в самото начало на статията, за да изглежда като най-важната в разговора ни. — Естел се прокашля и бързо добави: — Ще ми се да доведа фотограф следващата седмица, за да ти направи няколко снимки в естествена обстановка, в ден, удобен за тебе, разбира се. Хайде да ми кажеш някакъв ден и час.

— Боже господи! — Франческа започна да си играе с гердана от перли, докато се чудеше как да отговори. — Не съм и помисляла, че ще искаш да правиш и снимки към статията — отвърна тя и продължи да обмисля решението си. — Удобно ли ще ти бъде следващата сряда в два часа? Само тогава ще имам малко свободно време.

Тя не беше особено очарована от това ново развитие на нещата, но знаеше, че няма начин да й откаже.

— Чудесно. Най-добрият ни фотограф ще бъде доведен. — Естел се пресегна и изключи касетофона.

Франческа бавно се облегна назад и най-сетне си отдъхна. Чувствуваше се изтощена и мечтаеше да остане сама, но Естел беше решила да допие виното си, без да бърза.

— Имам една новина за тебе — каза Естел, като се пресегна за чашата си и заинтригуващо погледна Франческа, преди да отпие. За да има по-голям ефект, тя дори направи кратка пауза и едва тогава обяви: — Катрин се завръща в Ню Йорк.

Франческа изведнъж се наведе напред и я погледна с гримаса на изумление.

— Катрин ли каза? — попита тя, без да може да продължи.

— Да, точно така. Катрин Темпест. Нашата единствена и неповторима Катрин. — После Естел добави с усмивка: — Само не ми казвай, че не знаеш за кого ти говоря!

— Естествено, че знам. Просто леко се изненадах, това е всичко. Всъщност от години не съм я виждала. Защо изобщо ми го казваш? Това въобще не ме интересува.

— Но Катрин иска да се срещне с тебе.

Франческа цялата се изопна. Тя усети как лицето й се опъна, а очите й се разтвориха широко с нескрито стъписване. Отначало не повярва на Естел, но когато се вгледа по-внимателно в лицето й и видя нейното злорадо изражение, тя осъзна, че това беше самата истина. За миг дори не беше в състояние да проговори, но успя да промълви:

— Че за какво? Защо изобщо съм й притрябвала?

— Нямам представа — отвърна Естел злобничко. — Но тя ме помоли да ти кажа, че иска да те види. Дали на обяд, на вечеря, на чашка кафе — както предпочиташ. Само ми кажи кога. Пристига след около десетина дни и сигурно разчита, че вече съм уредила срещата. Кога ще можеш да я видиш?

Буря от гняв се надигаше у Франческа. Тя, която никога не си позволяваше да бъде груба, внезапно произнесе на висок глас, с нетипична за нея ярост:

— Хич и не искам да я виждам! Нямам никакво намерение да се срещам с нея! Мисля, че ти вече мина всякаква…

— Добре знам, че вие с нея сте открити врагове — прекъсна я безцеремонно Естел. — И затова й се чудя на Катрин. Според мене постъпва много глупаво, че иска да се…

— Щях да кажа, но ти ме прекъсна, че твоето поведение мина всякаква граница на благоприличието! — Франческа вече крещеше. — Как смееш да се намъкваш в дома ми под претекста, че ще взимаш интервю, когато е повече от ясно, че истинската причина за твоето идване е да се правиш на посредник на Катрин Темпест. — После гневният глас на Франческа стана студен и зъл. Тя прониза с поглед Естел и продължи: — Колко мръсно и подло от твоя страна! Ти си позор за всички журналисти! Но и аз трябваше да се досетя, че не мога да очаквам нищо по-добро от тебе, Естел! Ти винаги си била нейният пръв лакей! Най-добре напусни този дом веднага!

Естел обаче не помръдна. Гневът на Франческа й доставяше истинско удоволствие. Без изобщо да се смути, тя се усмихна подигравателно, а в малките й кафяви очички проблясваше победоносно злорадство:

— Гледай ти, гледай ти! Не съм и помисляла, че ще доживея деня да видя как именно ти губиш равновесие!

Буца от гняв и възмущение бе заседнала на гърлото на Франческа, но тя успя да се овладее. След като възвърна част от самообладанието си, каза с равен, но твърд глас:

— Можеш да предадеш на Катрин Темпест, че нямам никакво желание да я видя — до края на живота си! Нямам какво да й кажа.

— Каквото и да кажеш, ми е все едно — макар че не разбирам защо Катрин иска да те види, аз просто се съгласих да й помогна. — Естел кръстоса крака и се излегна назад с присмехулен поглед. Тя заклати глава с демонстративно учудване. — Ти наистина ме изненадваш, Франческа. Защо не се поотпуснеш малко, поне веднъж в живота си, и не забравиш висотата на своето положение. Било каквото било. Доста време мина оттогава, всички вече поостаряхме, помъдряхме. Мисля, че Катрин има право да очаква от тебе малко повече разбиране, отколкото от всички останали.

— Повече разбиране значи! — Франческа не вярваше на ушите си и почти се задъхваше. — След всичко онова, което тя ми причини! Явно, че и ти си се побъркала като нея. Категорично отказвам да продължаваме този абсурден разговор! Ще ти бъда много благодарна, ако напуснеш дома ми. Ти не само злоупотреби с моето гостоприемство, но се подигра с търпението ми и подло се възползува от моята добронамереност.

Естел примирително вдигна рамене, взе касетофона и го пусна в чантата си. Тя обаче не се сдържа да не направи един последен опит да постигне целта си, затова на тръгване каза:

— Тя просто иска да се сдобри отново със старите си приятели. Затова ме помоли да се свържа с теб и с останалите. Хайде, опитай се да бъдеш по-великодушна и се виж с нея.

— Няма да го направя. Никога, никога повече. Останалите да постъпят както намерят за добре, аз обаче няма да се срещна с нея. — Лицето на Франческа беше пребледняло, но очите й пламтяха. Тя продължи: — Не искам да имам нищо общо с нея. Няма никакъв смисъл да… да… започваме всичко отначало. — Франческа си пое бързо въздух, за да допълни: — А от теб, Естел, аз действително съм разочарована! Защо й позволяваш да те използува по този начин?

— Кой? Мене да ме използува? Бога ми, ей това вече е истински майтап! Ако тя някога някого е използувала, това си ти и никой друг! — Още докато го произнасяше, Естел съжали за думите си. Катрин я беше предупредила да не издава омразата си към Франческа нито за миг, а тя направи тъкмо това, и то в най-неподходящия момент.

Смразяваща студенина се излъчваше от Франческа. Погледът й беше каменно студен и толкова непроницаем, колкото и самото й лице. Тя поклати глава и каза, като натъртваше на всяка дума:

— Ти си абсолютно права, Естел. Затова нямам намерение да позволя да ме използуват отново. Никога вече. — Тя произнесе последните думи с толкова решителност и непреклонност, че журналистката се сви сразена. А Франческа продължи със същия леден тон: — Ще те придружа до входната врата. — После тя се изправи и без изобщо да погледне Естел, се насочи към вратата, отвори я и застана отстрани: — Моля те, напусни.

Естел се прокашля и промърмори:

— Тогава ще се видим другата сряда, когато дойда с фотографа.

Франческа беше слисана и се ядоса още повече:

— Не мисля, че ще има нужда от снимки, тъй като ти няма да пишеш никаква статия. Защо не си признаеш, Естел, че интервюто беше само уловка, за да се съглася на среща с теб — говореше тя с рязък, укорителен тон. — Можеше да ме попиташ направо по телефона, вместо да ми губиш толкова време с това измислено интервю.

Червендалестото лице на Естел стана направо тъмночервено. Тя се помъчи да отговори.

— Аз наистина искам да напиша тази статия, затова разбери, снимките действително ми трябват.

— Излишно е да ти го казвам, че няма да приема.

Колкото и да беше тъпа по рождение, Естел не можеше да не разбере, че завинаги се бе компрометирала пред Франческа. Съзнавайки, че няма какво повече да губи, тя внезапно се ожесточи:

— Какво излиза — значи не си толкова голяма благодетелка, колкото се пишеш?

Тя излезе с трясък от стаята, грабна палтото си от стола и го метна през рамо. Рязко се обърна назад и погледна Франческа, която стоеше до вратата на библиотеката и я наблюдаваше с истинска погнуса.

Цялата завист и злоба, породили антипатията на Естел към Франческа, изведнъж изплуваха на повърхността. Всякакъв здрав разум и самоконтрол я напуснаха и тя необуздано избълва:

— Ти винаги си била една стисната, гнусна снобка! — тя вече крещеше. — Каквото и да ти е сторила Катрин, то не може и да се сравнява с всичко онова, което ти й причини, и то когато тя имаше най-голяма нужда от тебе! Само и единствено заради тебе всички я отбягват вече толкова време! А с начина, по който постъпваш сега, ще й причиниш още страдания. Най-малкото, което можеше да направиш за нея, е поне да се срещнете, ти, гадна, безчувствена кучко!

Маската й на любезност се беше смъкнала и откри разтрепераното й от злоба лице. Естел се запъти към външната врата. Когато стигна до нея, тя се завъртя и злобно се ухили:

— Сигурно имаш причина да се страхуваш от срещата си с нея! — вече беше стигнала до истерия.

Естел завърши с тази остра реплика, изскочи навън и затръшна зад себе си вратата толкова яростно, че Франческа подскочи. Тя се облегна на стената и затвори очи. Всичко в главата й се въртеше и чак й прималяваше от възмущение. Като в просъница тя дочу стъпките на Вал в коридора, с известно усилие се съвзе и тръгна нагоре по стълбите.

— Но какво за Бога беше това! — попита икономката.

— Нищо особено. Госпожица Морган си тръгна малко сърдита — обърна се Франческа да й отговори.

— Имах чувството, че покривът ще се срути — възкликна Вал и се заоглежда да не би нещо от чупливите антики да е пострадало. Тя клатеше глава, а стиснатите й устни показваха огромното й възмущение от подобни недостойни прояви. — Боже, боже, какви викове, какви крясъци само — все едно слушаш кръчмарка! Ама че простотия, милейди. — Вал беше най-малката сестра на Мели, бавачката на Франческа, и я познаваше още от дете. Икономката винаги беше майчински загрижена за Франческа, затова сега се вгледа в нея и попита: — Надявам се, че онази особа не ви е разстроила твърде много, милейди. Изглеждате малко пребледняла.

— Не, Вал, не. Не се безпокой, всичко е наред. Но май ще закъснея за вечерята у господин Нелсън. — Тя направи опит да се усмихне. — Най-добре да побързам, ако искам да се приготвя навреме.

— Ще дойда да ви помогна, милейди.

— Не, Вал, няма нужда — каза набързо Франческа, защото единственото й желание в момента беше да остане сама. — Благодаря ти, но ще се оправя сама.

Тя отново се усмихна и продължи нагоре по стълбите.

Глава IV

Спалнята на сем. Ейвъри се намираше на втория етаж и гледаше към Пето авеню и парка. Тя беше голяма, просторна и светла — един оазис от бледозелено и много бяло. Тиха и хладна, стаята се освежаваше от цветни акценти в жълто, розово и синьо — все светли, ярки цветове като букет от пъстра английска градина.

Стените бяха облепени с копринени тапети в ябълковозелено, а богато набрани копринени завеси в същия цвят се спускаха около двата прозореца. Същата коприна застилаше спалнята, покриваше таблата над възглавниците, а многобройните й дипли се спускаха чак до пода, застлан в същия ябълковозелен цвят. Имаше едно канапе и няколко кресла в стил „Луи XVI“, които бяха подредени в полукръг пред бялата мраморна камина. Тапицерията на всички тези мебели беше от бяла коприна, в бяло бяха и старинните лампи с красиво драпирани копринени абажури.

По стените висяха ярки и живописни картини на цветя от английски майстори и неусетно цветовете им оживяваха в множество букети от живи цветя, подредени изискано в кристални вази. Вази имаше върху малките старинни масички от скъпа дървесина, върху писалището в стил „Луи XVI“, също и върху етажерката между двата прозореца. Копринени възглавнички бяха пръснати по канапето и столовете, а цветовете им бяха в тоновете на великолепен викториански натюрморт с цветя, нарисуван в богата гама от жълто, розово и синьо. Съчетанието на тези ярки цветове на фона на общия бледозелен цвят, картините с цветя, а също и ароматните живи цветя създаваха неповторимото усещане за китна лятна градина.

Свежестта и ведрината на стаята отразяваха слънчевия характер на Франческа, нейната сърдечност и оптимизъм, а също и изискания й вкус. Но видът й показваше, че тя не беше в обичайното за нея ведро състояние на духа — когато влезе, рязко затвори вратата и с бързи крачки прекоси стаята. Франческа се отпусна с облекчение в едно от креслата до камината, облегна се назад и зачака да се успокои разтрепераното й тяло. Тя не беше свикнала с подобно невъздържано поведение, не търпеше нито у себе си, нито у другите такива яростни изблици. Истински ненавиждаше бурните сцени, защото ги считаше за проява на лош вкус и липса на достойнство. Тя беше не само отвратена от двуличието на Естел и от яростната й тирада, но се ужасяваше и от собствената си невъздържаност, която считаше за незряла и унизителна. Тя затвори очи и се опита да събере разхвърляните си мисли, да възвърне душевното си равновесие и спокойствие, защото я очакваше едно приятно задължение. Тъкмо бе започнала да се отпуска, когато телефонът на нощното шкафче иззвъня, и тя се стресна. Звънът прекъсна нейния унес и тя с неохота отиде да вдигне телефона:

— Ало?

— Скъпа моя, аз съм, Нелсън. Времето е ужасно тази вечер. Вали такъв отвратителен сняг. Затова изпратих да те вземат с колата. Дейсън ще бъде при тебе след малко.

— О, Нелсън, колко мило от твоя страна, че си се сетил! — Тя несъзнателно посегна към перлите си и нервно започна да ги премята. — Боя се, че доста ще закъснея. Още не съм се приготвила. Имах един ангажимент, който доста ме забави. Извинявай много. Ще се постарая бързо да се…

— Франческа, какво се е случило? — прекъсна я той.

Години наред те бяха добри приятели, преди тя да се омъжи за Харисън, който беше негов по-голям брат, затова той винаги усещаше и най-малката промяна в настроението й така, както никой друг.

— Нищо. Наистина нищо, Нелсън. Е, изкарах един малко изморителен следобед с някаква досадна журналистка, която дойде да ме интервюира.

Тя седна на спалнята, събу небрежно обувките си и започна да раздвижва пръстите на краката си.

— О, така ли? И коя беше тя?

— Работи в сп. „Ню Магазин“. Държа се малко враждебно към мен, но не считам, че има за какво да се тревожа. Честна дума, наистина всичко е наред.

— То не беше ли собственост на компанията „Евърет Комюникейшън“? Нейният президент, Томи Евърет, е един от най-добрите ми приятели. Прекарвали сме толкова лета заедно, когато бяхме малки. Томи освен това е и клиент на моята банка. А по случайно стечение на обстоятелствата аз държа основен пакет акции от тази компания. — Той се изкикоти, но после бързо продължи с обичайния си самоуверен тон. — Както виждаш, нямаш никакви проблеми. Веднага ще се обадя на Томи. Направо ще му звънна вкъщи. Ще го накарам да спре материала и незабавно да уволни журналистката. Няма да позволя да те безпокоят и преследват по такъв начин тъкмо пък от това списание. Истинско безобразие от тяхна страна. Кажи ми името на журналистката?

Франческа се поколеба, но вместо да отговори на въпроса, каза:

— Не, Нелсън, недей да правиш нищо. Много те моля. Или поне засега недей да правиш нищо. Тази статия не ме притеснява чак толкова. Ще ти разкажа за нея, като се видим, и тогава ще решим.

Нелсън въздъхна и се съгласи, защото я познаваше добре и знаеше, че няма смисъл да настоява:

— Както кажеш, скъпа. Но не ми е приятно да знам, че си разстроена. Не отричай, защото го усещам по гласа ти.

Тя пое дълбоко дъх и каза:

— Нелсън, има още нещо, което… — тя направи кратка пауза, преди да продължи. — Катран Темпест иска да се срещнем.

В момента, в който произнесе името й, Франческа осъзна, че това беше действителната причина за нейната нервност.

Нелсън дълго мълча от другата страна на телефона, а после каза:

— Знаех си, че ще се появи някой ден. Тя е цяла напаст — няма отърване от нея. Тя само ще те забърка в нещо неприятно, Франческа. Искрено се надявам, че ти няма да приемеш тази среща.

— Така съм и решила.

— Много правилно, скъпа. А ако побързаш и успееш да пристигнеш преди останалите гости, ще можем да си поговорим за всичко това. Ако няма задръствания, Дейсън скоро ще бъда у вас. Когато се прибирах следобед от Уолстрийт, движението беше натоварено, а и вече ти казах, че вали силен сняг. Така че, облечи се по-топло. Хайде, чакам те. — И преди да затвори, той тихо добави: — Пък недей да мислиш толкова за Катрин Темпест. Тя не го заслужава. Пропъди я от мислите си.

— Да, така ще направя. Благодаря ти, Нелсън.

Нямаше време за губене, ако искаше да бъде готова, когато колата пристигне, затова Франческа послуша съвета на Нелсън и се постара да мисли за други неща, докато се приготвяше в стаята си. Тя разбираше, че да умува за Катрин и за предстоящото й пристигане щеше само да я разстройва, а и нямаше никакъв смисъл, тъй като не възнамеряваше да се среща с нея. Тя бързо свали дрехите си, наметна хавлиен халат и седна пред тоалетката, за да оправи грима и прическата си, които веднага погълнаха вниманието й изцяло.

За момент обаче се замисли за Естел и за свое огромно учудване откри, че гневът й почти беше стихнал. Мислите й се върнаха към интервюто и тя се почуди какво ли ще излезе от тази работа. Естел се беше опитала да я убеди, че не е дошла със зъл умисъл, че действително е дошла заради интервюто. Франческа обаче не беше напълно убедена в искреността на това твърдение, все още вярваше, че не такава е била целта на журналистката и интервюто бе само един фалшив претекст. От друга страна, беше възможно Естел да иска да напише статията. Изведнъж тя проумя нещо, което сериозно я разтревожи — нищо не пречеше на Естел да поизопачи думите й и да я представи като разглезена, мързелива и високомерна съпруга на много богат и влиятелен човек, която се занимава с благотворителност единствено, за да убива скуката. Естел би могла да я направи за посмешище, а нямаше нищо по-ужасно от това да ти се присмеят пред хиляди читатели. Чак сега разбра значението на всички онези нетактични въпроси за облеклото й, за дома й, за прислугата й, за нейния начин на живот изобщо.

Очите на Франческа помръкнаха от тревога. Безспорно Естел не притежаваше особена интелигентност за ред неща и изглежда си живееше в някакъв собствен измислен свят. И все пак тя имаше журналистически талант и дар слово, особено когато трябва да очерни някого. От чиста злоба Естел би могла да излее върху Франческа потоци от кал и жлъч, а това вече щеше да подрони авторитета на Харисън и напълно да провали благотворителното им начинание. Тя прехапа устни и отново се опита да предвиди възможните действия на Естел, но после се отказа, защото знаеше, че е безполезно. В крайна сметка, ако се наложи, щеше да потърси помощта на Нелсън, за да се справи с положението.

С годините Франческа беше осъзнала цялата ирония на живота, затова сега си помисли: „Горката Естел, тя дори не подозира, че с тази патетична сцена си подритва залъка. И понятие си няма, че конците в този град се дърпат от шепа влиятелни хора. А един от най-силните сред тях е Нелсън, и то не само в Ню Йорк, но и в цяла Америка. Той можеше да я провали завинаги само с един телефонен разговор.“ Но беше далеч под достойнството на Франческа да бъде отмъстителна и тя нямаше желание да лишава когото и да било от хляба му, най-малко пък такава нещастница като Естел. Именно поради тези причини тя взе решение да прояви благоразумие и да не разказва всичко на Нелсън, ако той реши да я разпитва за интервюто. Нелсън я обичаше прекалено много, за да се примири с нанесената й обида и щеше да реагира незабавно, като употреби цялата си власт да смаже Естел. Може би беше глупаво и малодушно, че тя самата се примирява с недопустимото държане на Естел, но за момента й се стори по-разумно, ако премълчи. Искаше й се да анализира по-добре случилото се, преди да предприеме някакви по-решителни стъпки и да прибегне до помощта на Нелсън. Но ако все пак се обърне към него, тя щеше да поиска неговата дума, че единственото, което ще направи, е да спре статията.

Франческа отново съсредоточи вниманието, си върху гримовете пред нея. Тя взе кутийка със сребристи сенки и съвсем лекичко оцвети клепачите си, после мина миглите си няколко пъти с кафява спирала, накрая постави бледорозово червило върху устните си. Тя се облегна назад и критично огледа изражението си. Вал беше права — наистина изглеждаше малко бледа. Тя коригира бледността си с малко руж върху изящните скули, после взе сребърната четка и разреса старателно косата си, а накрая си сложи и няколко капки скъп парфюм. Тъкмо се изправи и домофонът звънна. Чу се гласът на Вал, която й съобщи, че колата е пристигнала.

— Благодаря ти, Вал. Кажи на Дейсън, че слизам след малко. Остава ми още малко да се приготвя.

Тъй като още сутринта беше подбрала вечерния си тоалет, Франческа успя да се облече за секунди и отново си сложи двата дълги наниза от перли, които неизменно носеше, но към тях добави и няколко бижута, подбрани предварително за случая. Както и огърлицата, нито едно от тези бижута не беше претрупано и крещящо — семпли перлени клипсове за ушите, нежна перлена гривна със закопчалка от корал и пръстен с перли и корал, който постави до своята платинена халка. Бледорозова копринена чантичка в тон с бледорозови високи лачени обувки стояха на тоалетката. Тя постави в чантичката връзка ключове, и няколко необходими дреболии, взе я под ръка, обу обувките си и се запъти към вратата.

Нещо я накара да се върне и да иде до другия край на стаята. Там помещението леко се разширяваше, а в стените бяха вградени високи до тавана гардероби, по чиито врати имаше огромни огледала. Те изливаха потоци от светлина, които рисуваха странни отражения по тавана.

Франческа спря пред огледалата, за да се погледне в цял ръст. След като се разгледа, тя се намръщи и неодобрително поклати глава, тъй като не остана доволна от вида си, без сама да знае защо. А може би причината бе в новата рокля, с която още не беше свикнала. Както всичките й тоалети и тази рокля бе семпла и изчистена — бледорозово копринено кадифе свободно падаше чак до петите й като римска туника. Дългите и широки ръкави смекчаваха строгия силует, квадратното деколте красиво подчертаваше изящната й шия, а една странична цепка отпред откриваше дясното й бедро, като дискретно подчертаваше нейната женственост. Тя не се и съмняваше, че роклята й бе елегантна и напълно подходяща за вечерята в тесен кръг, която я очакваше у Нелсън. И въпреки това имаше нещо, което не можеше да определи, нещо, което я дразнеше, и тя се почуди дали да не смени тоалета си, макар че вече закъсняваше.

Тя се въртеше ту насам, ту натам, оглеждайки се критично от всички страни, а накрая бавно се завъртя в кръг. И едва тогава тя видя образа си, умножен във всички огледала наоколо. Десетки образи от десетки огледала се натрапваха в очите й и срещу нея застанаха зашеметяващо много Франчески — всички като едноцветни отливки от меко, бледорозово кадифе. От глава до пети само в розово. Ах да, този бледорозов цвят! Дъхът й секна, тя се приближи към огледалото пред себе си с напрегнато изражение — първо гледаше неразбиращо, но изведнъж в съзнанието й просветна. Не моделът на роклята я притесняваше, а цветът, цветът й напомняше нещо. Как не се досети веднага, че това е причината. Не беше носила бледорозово от години, всъщност — повече от двадесет години.

Франческа стоеше с присвити и втренчени в огледалото очи. И докато се взираше в образа си, хипнотизирана от бледорозовото отражение, тя започна постепенно да изравя от най-отдалечените кътчета на съзнанието си един спомен, една случка, която беше така дълбоко заровена, с толкова умишлено старание, че почти я бе забравила.

Сцена, която се беше разиграла преди двадесет години, изведнъж изплува в съзнанието й и тя сякаш се разигра в огледалото като на екран, толкова ясно и правдоподобно, че Франческа цялата се пренесе в онзи отминал момент. И сякаш се видя отстрани — такава, каквато е била тогава.

Нощно небе. Гладко като кадифе. Тишина. Безброй ярки звезди. Великолепно средиземноморско небе. Свежестта на бриза. Соленият дъх на морето, който се смесва с аромата на цъфнал жасмин и евкалиптови дървета. Мека светлина от запалени свещи. Франческа седи на дълга бяла мраморна тераса във вила „Замир“. Тя плаче. Край нея обикаля Катрин и я утешава. Катрин я обсипва с непрекъснати извинения за своята несръчност. Катрин, която никога не е способна да помогне, но, ах, как добре умее да утешава. Франческа дори не я чува. Франческа гледа с тъп ужас виното, което Катрин е разляла върху нея. Гледа петното, заляло цялата й рокля, от горе до долу, с ужасен червен цвят като прясна кръв върху бледорозовата й вечерна рокля. Една фантастична, богата, нежна рокля, за която баща й е отделял от залъка си, съсипана още преди началото на вечерта. Брат й Ким, красив в своя смокинг, бърза към нея със сол и сода в ръка. В този момент се появява и Ник Латимър. Той бърше сълзите на Франческа и се опитва да я развесели с някаква глупава шега за женската саможертва. Баща й. Мил, нежен и загрижен, но напълно безпомощен. Дорис Астернан. С лице, изопнато от гняв. Дорис се опитва да скрие петното с набързо сплетено венче от рози и жасмин. Цветята. Не могат да прикрият нищо, защото бързо увяхват. Сълзите на Франческа. Те падат върху роклята й и се смесват с петното. Франческа плаче неутешимо, защото иска да бъде красива за Виктор. Тя го очаква. Очаква Вик цяла вечер, но него го няма. Кънтящ звук на кристал, разбит в мрамор. Сърцето на Франческа се къса от болка…

Франческа стисна здраво очи, за да прогони това видение — тя не искаше никога повече да се връща в миналото. Миналото си беше минало, то вече нямаше значение за нея. Миг по-късно отвори очи, бързо се отдръпна назад и отново видя в огледалото пред себе си една четиридесет и две годишна жена — жената, в която се беше превърнала. Очарователна, елегантна и изискана. И далеч по-мъдра, отколкото бе тогава.

Тя се завъртя на токчета и най-сетне тръгна за дома на Нелсън.

* * *

Сън не я хващаше.

Откакто се върна от вечерята преди няколко часа, тя не престана да се върти в леглото — не можеше да се успокои и да се унесе в сън, с широко отворени очи се взираше в полумрака. Влудяващи мисли непрекъснато се гонеха в съзнанието й и някаква тревога упорито се надигаше у нея. Накрая тя не издържа, седна в леглото, запали лампата и стана. Наметна халата си и слезе долу в кухнята. Направи си чаша горещо мляко и го занесе в спалнята да го изпие — там се сгуши на един стол до камината, потъна в спомени, забрави за времето, за мястото, не усещаше дори студа в стаята.

Бавно и последователно Франческа си припомни всичко, което се беше случило този ден, като внимателно претегляше и преценяваше всяка дума, всеки жест. Но за каквото и да мислеше, тя отново се връщаше към Катрин Темпест, защото след толкова безсънни часове осъзна, че прекалено много се разстрои от новината за предстоящото пристигане на Катрин в Ню Йорк и желанието й за среща.

Франческа добре разбираше и причините за своята реакция. Тя не искаше нищо да смущава или заплашва нейния добре уреден и приятен живот. Животът, който тя си беше създала с толкова усилия заедно с Харисън и неговото семейство. Този живот, който й беше приятен и уютен, този свой живот тя щеше да брани с всички средства. Истина бе онова, което каза Нелсън за нейната бивша приятелка. Където и да се появи, Катрин донася след себе си само неприятности. Но този път тя няма да я допусне в живота си.

Дълбока и тъжна въздишка се изтръгна от гърдите на Франческа и прозвуча самотно в тишината и мрака на стаята. Някога тя и Катрин бяха толкова близки, години наред бяха неразделни, и тогава дойде грозната развръзка и всичко се разби с трясък, а от нежното приятелство изведнъж остана само горчилка. От мига, в който се разделиха, бяха изминали повече от десет години — през цялото това време Франческа се приучваше да не мисли за Катрин и накрая почти успя. Тя отдавна беше простила на Катрин, всичко й беше простила, защото с годините сама бе станала по-различна и по-мъдра. Но чак сега разбра, че не всичко беше забравила. Едва тази нощ го осъзна.

Все така замислена, Франческа се размърда само за да се свие на кълбо, а очите й оставаха втренчени в пространството — сляпа за всичко останало, тя продължаваше да размишлява. Сякаш от много далече до нея достигаха ту лекото тиктакане на часовника върху камината, ту удрянето на тежкия, мокър сняг в стъклата, ту глухият вой на вятъра в Сентрал парк. В угасналата камина един изгорял пън се разтроши и се превърна в пепел. Тя погледна разсеяно натам, но после погледът й отново се втренчи невиждащо, а в съзнанието й изплуваха все по-стари и по-стари спомени.

Миналото я обсеби изцяло — завладяха я спомени за друго време, за други места, за други хора. Тя се опита да ги пропъди, защото човек винаги се разчувствува, когато се връща към младостта си. Не можеше спокойно и безстрастно да си спомня за Катрин, която беше свързана в съзнанието й с толкова бурни преживявания, и тя отново усети болка, старата болка от коварството и предателството на Катрин. Но тя познаваше и добрите страни на Катрин. Поне в началото беше така. Тогава Катрин изглеждаше съвсем различна. Там някъде, преди двадесет години, те всички изглеждаха различни.

Там някъде, преди двадесет години. Франческа повтаряше наум тази фраза и си мислеше: „Не съществува нито минало, нито настояще, нито бъдеще. Времето е безгранично. Алберт Айнщайн доказа, че времето е измерение. Четвъртото измерение. Ето защо времето съществува единствено в настоящето.“

Границата между нея и миналото се стопи. Времето постепенно тръгна назад и пред очите й се заредиха картини като в забавени кадри от филм. Върху тези кадри от нейните спомени всички участници бяха в едър план — такива, каквито ги познаваше тогава. Годината отново беше 1956 и Франческа отново изживяваше всичко онова, което се бе случило преди двадесет и три години.

Миналото стана за нея настояще.

Глава V

„Най-важните решения в живота… обмисляме най-малко.“

Андре Жид

— Стига си се инатила като магаре на мост — говореше Ким с дружелюбна усмивка, докато се поклащаше, опрян небрежно на вратата. — Нали току-що ми каза, че си свободна тази вечер. Хайде, Франческа, бъди мъжко момиче.

Франческа седеше зад голямото, отрупано с книги бюро в кабинета на баща й в къщата им в Лондон. Тя остави химикалката, която държеше и се облегна назад, като наблюдаваше брат си със симпатия и обмисляше какво да му отговори. За свое най-голямо учудване установи, че за първи път в живота си няма желание да се държи като мъжко момиче, та дори за това да я молеше нейния любим брат Ким. Беше работила през целия ден и сега, в късния следобед, се чувствуваше вече изтощена, но въпреки всичко бе решила да свърши заплануваното от сутринта. Тя се сепна от неочакваното пристигане на брат си, защото бе напълно погълната от това, което пишеше, но се стресна още по-силно от собственото си нежелание да изпълни молбата му. А тя винаги се бе старала да му угажда.

Франческа виждаше, че той седи и чака отговор, затова тя поклати глава и каза с отпаднал глас, който обаче звучеше категорично:

— Влизам ти в положението, Ким, но наистина не мога да ти помогна. Трябва да довърша все някога тази книга. Повярвай ми. Страшно съжалявам.

— И ти с твоите вечни досадни писания! — възкликна ядосано, но незлобливо Ким. — Колкото пъти те видя напоследък, все си бодеш очите с тия тухли, като че ли животът ти зависи от тях! На кого изобщо му е притрябвало да знае кой е Чайниз Гордън? Ако тоя стар дядка не беше умрял преди хиляда години, щях да си помисля, че си лапнала въдицата по него. Не виждам какъв смисъл има да…

— Гордън съвсем не е умрял преди хиляда години — прекъсна го тя почти любезно, но в очите и вече проблясваше раздразнение. — А само преди седемдесет и една, ако трябва да бъда точна? — После добави, — пък и много добре знаеш, че биографията, която пиша за него, един ден ще бъде публикувана.

— Само си губиш времето, момичето ми. Никой няма да си я купи.

— Не е вярно, ще я купуват! — отвърна яростно Франческа и умората й в миг се стопи. — Много са хората, които се интересуват от английската история и от такива велики хора и воини като Чайниз Гордън. Аз искам да приложа по-различен подход, да се потопя в психологията на този човек. Това ще бъде едно съвременно изследване и аз ще го напиша по такъв начин, че да се превърне в общодостъпно и интересно четиво. И татко е съгласен с мен. Той мисли, че нещата ще потръгнат и книгата може да донесе дори добра печалба. Ясно ли ти е, Ким Кънингам! А сега — марш оттука! Разкарай се и ме остави на мира.

Ким беше направо смаян от нейния изблик на гняв и едва сега осъзна, че тя е взела много присърце написването на тази книга, за която от месеци насам говореше. Вътрешно той се упрекна за думите, които изпусна така бързо и необмислено. С язвителните си забележки той не само я подразни, но й причини и болка, а това беше последното нещо на света, което би направил умишлено. Франческа бе най-добрият му приятел, с нея споделяше всичко и те са били винаги неразделни.

Тя изглеждаше така съкрушена, като че ли е готова да заплаче. Той се опита да каже нещо утешително:

— Миличка Франческа, извинявай. Недей да мислиш, че подценявам работата ти. Сигурно татко е напълно прав. — Той й се усмихна широко и се опита да се самоиронизира: — Пък и какво ли разбирам аз от книги? Аз нямам чак толкова много акъл, колкото имате ти и Стария. Ти си гордостта на цялото ни семейство, сладка моя. Колко разбира един прост земеделец като мене? — Той сбърчи лице, като каза последното, но после продължи: — Единственото ми извинение, че се държах така, е просто защото не знаех колко присърце всъщност си взела написването на книгата. Имаш вече и моята подкрепа, честна дума! Да сключим примирие, а?

Франческа се усмихна едва-едва и кимна в знак на съгласие, но не беше в състояние да проговори. Тя зарови глава в книжата, за да скрие напиращите сълзи.

Ким усещаше, че тя е прекалено разстроена, затова реши да не подхваща веднага разговора. Той се разходи из стаята и застана пред камината разкрачен, с ръце в джобовете на вълненото си сако, за да постопли гърба си. Елегантното му сако от фин вълнен плат беше вече протрито и пораздърпано, защото бе видяло много носене. Но той го носеше с такова самочувствие, а и от вида на Ким се излъчваше толкова достолепие, че едва ли някой забелязваше неугледния вид на дрехата.

Ейдриън Чарлз Кънингам, наричан на галено Ким — четиринадесетият виконт Ингълтън, който един ден щеше да стане дванадесетият граф Лангли — не беше красавец в общоприетия смисъл, но при все това притежаваше ред забележителни качества, които го правеха неповторим и го издигаха над останалите. Той беше симпатичен младеж с гладка и свежа кожа, със светлокестенява мека и права коса и с изтънчени черти на лицето, които подчертаваха още повече неговото вродено благородство. Характерът му личеше най-ясно от чувствените устни — по тях винаги играеше жизнерадостна усмивка, а също и от влажните сиви очи, които най-често бяха озарени от топлота, сърдечност и добронамереност. В тези очи рядко проблясваше гняв или нетърпимост, защото Ким беше слънчев и спокоен човек.

По наследство той беше висок и източен, но под деликатната му външност всъщност се криеха здрави като скала мускули и невероятна физическа издръжливост, която бе отличителна черта на рицарите воини от рода Лангли, а тяхната слава се носеше още от времето на Войната на розите. Надарен с изключителна елегантност и изящество, той се държеше с особена самоувереност, която издаваше неговото изискано обкръжение и древно аристократично потекло. Но като всеки истински аристократ той не беше сноб и се държеше еднакво любезно и внимателно към всеки. С две думи, макар и само на двадесет и една години, Ким беше толкова привлекателен, толкова сърдечен и добронамерен, че всички около него, особено представителките на нежния пол, го намираха за очарователен събеседник и приятел.

Докато стоеше замислено, гледаше върховете на обувките си и изчакваше Франческа да се успокои, Ким мислеше за една конкретна млада жена и се чудеше как да убеди сестра си да се съгласи с плановете му за вечерта. Не след дълго той се обади:

— Е, ако наистина трябва да работиш, значи трябва. Но все пак е събота вечер, пък и да ти призная, мислех си, че и за теб ще бъде интересно да видиш това момиче. Винаги си ми казвала, че обичаш да готвиш и че дори си почиваш по този начин.

Франческа, която си даваше вид, че подрежда разпръснатите по бюрото книжа, рязко вдигна глава и възкликна:

— Искаш да кажеш, че трябва да бъда не само домакиня на твоите гости, но и да сготвя вечеря! Ей богу, ти наистина ставаш нагъл! — тя чак запелтечи от възмущение, а очите й се ококориха. — И би ли ми обяснил какво да сготвя? Този месец едва я скърпваме с парите. Купила съм само малко зеленчуци за неделята, а те може и да не стигнат даже за нас двамата. Мислех, че си приел поканата на леля Мейбъл да я посетиш в Глостършир и да останеш там и утре. Надявах се, че ще бъда сама тези два дни. Ето защо толкова се изненадах, когато ти нахълта като господар на имението и започна да се разпореждаш.

Ким се направи, че не е чул нейното приятелско заяждане. Той само вдигна глава назад и изсумтя с примирение. После кротко й обясни:

— Не проумявам защо си си внушила, че ще ходя в Глостършир. Във всеки случай вината не е моя. Ама да, това може да е само работа на старата изкуфяла леля Мейбъл. Обаче без мене, сладка моя. — Той се усмихна подкупващо, преди да продължи отново: — Хайде, моля те, кажи едно „да“! Толкова време вече само работиш. Това ще те разнообрази малко, Франки.

— Хич не си въобразявай, че ще ме размекнеш, като ме наричаш Франки. Вече не го обичам това галено име.

— Това е нещо ново за мен. Та ти толкова настояваше да те наричам Франки.

— Да, но тогава бях малка и исках да бъда момче като теб. Защото аз, горкото глупаво дете, още те обожавах. И ако искаш да знаеш, вече не те обожавам така както преди. А пък днес — изобщо.

Ким се ухили и отговори:

— О, не, тъкмо напротив. Обичаш ме тъй, както аз те обичам и винаги ще те обичам.

Той отиде до бюрото с големи крачки, подпря се на ръба му и погледна надолу към нея, а погледът му преливаше от нежност. Стори му се, че Франческа изглежда по-нежна от всякога — класическото й английско лице с изящно оформени черти изглеждаше смалено, отслабнало и бледо. След като се вгледа в нея по-внимателно, той установи, че всъщност огромният й моряшки пуловер и странната прическа й придаваха този излинял вид. Тя беше повдигнала плитките си в голям, небрежен кок, прихванат леко с костени гребенчета, който обаче изглеждаше прекалено обемист и несъразмерен с крехката й издължена шия. Това беше старомодна прическа още от викторианската епоха, но въпреки това й отиваше невероятно много. Един кичур коса бе паднал над очите й и той се наведе и лекичко го пъхна на място. После възкликна:

— Ето така, така е по-добре! — Ким я целуна по бузата. — Имаш мастило чак на шията. — Той щипна закачливо ухото й и продължи: — Чудя се, Франки, как мога да те подкупя?

— Никак — отговори тя с малко по-бодър тон, а след това нарочно взе химикалката. — Ким, трябва да приключа на всяка цена този материал днес, а и нямам никакво намерение да готвя каквото и да било. Така че престани да бъдеш такъв нетърпим досадник.

Ким прецени, че може да продължи да настоява:

— Слушай, Франческа, ако онова момиче не беше нещо по-специално за мен самия, нямаше изобщо да те моля за тези неща, повярвай ми, честна дума. Но тя е страхотно момиче. Ще ти хареса, ще видиш. И татко ще я хареса, надявам се. Скоро мисля да я отведа в Йоркшир. Тъкмо затова исках ти да я видиш първо. Да я видиш тази вечер.

Франческа се сепна от това негово изявление и изражението на лицето й се промени. Тя погледна брат си с огромен интерес и се втренчи право в очите му. За първи път той възнамеряваше да удостои с честта да гостува в Лангли някоя от многобройните си приятелки. Подобно драстично отклонение от неговите принципи вече показваше нещата в съвсем друга светлина.

— Да не искаш да ми кажеш, че имаш сериозни намерения към нея? — попита тя, опитвайки се да прикрие изненадата си.

— Е, още не съм сигурен дали е така — отговори Ким и на свой ред се втренчи право в очите й. За миг той замислено докосна брадичката си и заключи: — Но съм се увлякъл по нея. Даже доста. Всъщност не е изключено да стигна и до сериозни намерения.

Само за няколко минути Ким успя да привлече изцяло вниманието на сестра си. В прекалената си загриженост за него Франческа за малко да му каже, че още е твърде млад, за да има сериозни намерения към която и да било жена, но бързо промени решението си. С това би могла да го отчужди от себе си, но което беше по-важното в случая — така тя можеше да го тласне към още по-прибързани решения за тази връзка. Ким имаше склонността понякога да действува импулсивно и Франческа не искаше неволно да предизвика някоя ситуация с непредвидими последствия. Ето защо тя реши първо да го поразпита:

— Кое е това момиче? Как се казва?

Блажена усмивка се разля по ведрото и младо лице на Ким и той леко се изчерви:

— Името й е Катрин. Катрин Темпест — каза той и изчака реакцията на Франческа. Но когато видя, че в погледа й не се четеше нищо, той добави многозначително: — Да, точно така, самата Катрин Темпест.

Франческа се намръщи:

— Съжалявам, Ким, но се боя, че това име нищо не ми говори. А ти ми го казваш така, сякаш непременно трябва да я познавам. А, чакай малко, да не би да има нещо общо с лорд Лондондери. Преди време ходех на уроци по танци с лейди Ан от тяхната фамилия. Нали се сещаш — в онази школа с побърканата рускиня, която преподаваше балет.

Ким отметна глава назад и се разсмя:

— Не, няма нищо общо с лорд Лондондери. Едва ли даже е чувала за него. Трябваше да се сетя, че е малко вероятно ти да знаеш коя е тя. Като забиеш нос в тия твои исторически книги, забравяш за всичко около себе си. Божичко, Франки, какво ще те правя? — запита той с престорен ужас. — Катрин Темпест е прочута млада актриса, която ги побърква навсякъде по големите сцени на Лондон. Тя е млада, красива, талантлива, очарователна, интелигентна, сърдечна и духовита. С две думи, тя е направо…

— Е, чак пък толкова, никак не ми се вярва — прекъсна го сухо Франческа, прикривайки насмешливата си усмивка.

Ким й се поусмихна гузно:

— Знам, че ти е прозвучало страшно идиотски, но срещнеш ли се с нея, сама ще се убедиш. Тя наистина е необикновена.

— Вярвам ти. Не съм убедена обаче, че татко ще я приеме с отворени обятия. Да беше нещо друго, а то — артистка! Пълен ужас! Нали го знаеш какъв става понякога… — Тя замълча за момент, а после добави: — Май ще е по-добре за тебе първо да я представиш като роднина на лорд Лондондери — или поне в началото, за да бъде приета по-лесно. Но да си дойдем на думата. Щом казваш, че играе в момента, как така ще успее да дойде за вечерята?

— Тя ще дойде след представлението.

— Значи ли това, че ще вечеряме в единадесет часа, ако не и посред нощ? Ох, Ким, все ги измисляш едни такива…

— Какво толкова? И ние като ходим на театър със Стария, вечеряме след това. Не е ли така?

Франческа изпъшка:

— Слушай, наистина съм уморена. Няма да имам сили да се правя на домакиня. Но хайде, ще направя компромис, защото наистина искам да я видя. Ще ви приготвя нещо леко за хапване и само ще пийна с вас, когато тя пристигне. После изчезвам в стаята си. А и на вас така ще ви е по-приятно. Ще ви оставя на една романтична „вечеря за двама“.

— Боя се обаче, че ще бъде романтична „вечеря за трима“ — отговори Ким с нотка на недоволство. — Тя ще си доведе някакъв познат. Това беше другата причина да те помоля да бъдеш с нас довечера, поне и дамите да бъдат две.

— И от какво да я скалъпя тая вечеря за четирима? Като не съм предвиждала никого за вечеря. Освен себе си, разбира се — простена безпомощно Франческа. — А би ли ми казал кой е тоя тип, дето си няма друга работа, та тя ще го мъкне със себе си? На кого си решил, че ще трябва да правя компания посред нощите? Пък и защо изобщо тя ще води някого със себе си?

— Защото той не е оттук и не познава никого в Лондон, та тя му е нещо като покровителка. — Преди да продължи, той я погледна съсредоточено в очите и заинтригуващо се усмихна: — А като чуеш кой е той, направо ще паднеш. Затова се хвани за нещо — посъветва я той с лукав поглед.

— Глупости, не ставай смешен. — Тя пренебрежително отхвърли подобна идея. Въпреки това го погледна изпитателно с вече възбудено любопитство. — И кой ти е казал, че ще трябва да припадна от изумление?

— На твое място повечето жени биха реагирали така. Оня тип, както ти сама се изрази, е не друг, а Виктор Мейсън. Аз съм сигурен, че дори и ти знаеш кой е той.

Франческа не остана особено впечатлена:

— Естествено, че знам. Всички го познават, или по-точно — всички са чували за него. Трябва да призная, че доста си променил средата, в която се движиш, не мислиш ли? Разни артистки, кинозвезди, все от света на… — Франческа млъкна внезапно и се втренчи в Ким, защото една друга мисъл я сепна. — Само не ми казвай, че си го поканил вече?

— Боя се, че е така.

— Господи, Ким, ти си невъзможен!

Тя с ужас се замисли за оскъдните запаси в кухнята.

Ким тъкмо щеше да изтърси нещо духовито, но забеляза, че лицето на Франческа стана угрижено. Изведнъж той стана сериозен и с един скок се озова до нея. Той я прегърна с ръце и я притисна до себе си.

— Ех, глупавото ми пате, не се впрягай чак толкова! Няма за какво да се притесняваш. Не е чак толкова важно. Просто не прецених добре нещата. Поканих Катрин на вечеря тъкмо днес, защото нямам търпение да ви запозная. Тя предложи да доведе Виктор не само защото си е гуляйджия, но за да бъдем две към две в компанията. И двамата с Катрин си мислехме, че ще ти е приятно да се запознаеш с него, идеята ни се стори доста добра. Сега разбирам, че моментът не е най-подходящият. Нека да го направим друг път. Хайде, ще им звънна, че се отлага.

— Не бива да постъпваш така. Прекалено невъзпитано ще бъде, още повече в последния момент. — Франческа внимателно се освободи от прегръдката му и седна на стола. — Ким, скъпи, съжалявам, че ти провалям всичко. Сигурно ти лазя по нервите с тия мои оплаквания, че парите не стигат. Но понякога всичко в живота е толкова, така… всъщност една борба за съществуване. Татко не знае нищо друго, освен Лангли. Средствата, които ни дава за поддръжката на тая къща, са нищожни. Често пъти ми се налага да прибягвам до парите от наследството на мама, за да пазарувам, за да плащам сметките, но даже и това не ми…

— Недей да правиш това! — прекъсна я Ким ядосано. — Парите от наследството са за твои лични нужди. Нещо като джобни пари. А аз отлично знам, че тази рента е, меко казано, скромна. Стария знае ли, че правиш така?

— Не знае, и в никакъв случай не му казвай! Той си има достатъчно грижи, нали се занимава с имението и всичко останало. А ако научи, може да даде тази къща под наем, за да спести разходите ни тук. И тогава ще ми се наложи да се пренеса в Лангли при тебе и татко. Не че не ви обичам — побърза да добави тя, — даже много ви обичам, но не искам да се погребвам в онзи пущинак в Йоркшир и зиме, и лете, а знаеш, че трябва да съм близо до Британския музей, за да събирам материал за тази книга. Всъщност аз нямам нищо против да давам от своите собствени средства, повярвай ми. Просто ти казах всичко това, за да знаеш как стоят нещата.

— Разбирам. Пък за вечерята, хайде повече да не говорим. — Той примирено повдигна рамене. — Може би ще ги заведа на ресторант. В момента дори се сещам за едно приятно заведение.

— За това също ще трябват доста пари. Но, знаеш ли, може и да измисля нещо.

Ким отиде до канапето и се тръшна върху него, а по лицето му нямаше и следа от предишното въодушевление.

— Така й се пада на нафуканата английска аристокрация! — каза той с неприязън. — Или поне на обеднялата част от нея. — Той прекара ръка през косата си и промърмори: — Дяволски неприятно е да не можеш да поканиш няколко приятелчета на вечеря. — После лицето му внезапно просветна. — С малко повече късмет, нищо чудно и Виктор Мейсън да плати сметката.

— Ким, това звучи направо ужасно. Може и да сме бедни, но не разчитаме на подаяния. Не забравяй, че ти си ги поканил.

— Отделил съм малко пари да си купя нови ботуши за езда. — Той се усмихна тъжно. — Но ще ги прежаля и тях.

— Да не си посмял! Знаеш ли, сигурно все пак ще успея да приготвя нещичко за хапване. Пък и ще минем с по-малко щом ще вечеряме толкова късно. Бих могла да приготвя някакъв аламинут или пък, да речем, ориз с някакъв сос към него. Как ти звучи това? И двете неща могат да свършат работа, нали?

Ким направи недоволна физиономия и тя разбра:

— Прав си. Не става.

— Как мислиш, дали Стария ще се разсърди, ако отида до магазина на неговия познат и ги помоля да ми впишат покупките на сметката на татко.

— Не той, а аз ще се разсърдя, особено като получа сметката. — Съвсем неочаквано широка усмивка озари лицето й и тя скочи от стола. — Сетих се за нещо!

Тя хукна към вратата и се втурна надолу по стълбите, като прескачаше по няколко стъпала наведнъж.

— Чакай, какво стана! Казваш го така, като че ли те е осенила гениална идея! — извика Ким объркано, докато се опитваше да я догони.

Франческа спря на края на стълбите и се обърна към него:

— Наистина е гениална. Последвай ме, Макбет, там долу в тъмните зандани. И благодари на Бога, че си имаме Дорис. — Тя замахна с театрален жест към избата. Ким я последва, макар че още беше стреснат и объркан. Видя, че стои между килера с провизии и рафтовете с вино и се рови в една голяма кошница.

— Какво, за бога, има там, Франки?

Тя продължаваше да рови из нея:

— Това е една кошница, пълна с вкуснотии. Без да искаш ме подсети за нея. Дорис ни я прати за Коледа. Не си ли спомняш? Знам, че ни останаха някои неща в нея. Татко ми я даде да си я донеса тук след коледните празници. Но преди да си тръгна, поогледах и избата в Лангли и си взех няколко от компотите на Мели. Съвсем бях забравила за тези продукти.

— Добрата стара Дорис. Тя винаги ще се сети за всичко.

— Виж само какво открих! — извика Франческа въодушевено и със светнал поглед. — Представяш ли си, черен хайвер! Не е много, но затова пък е от най-добрия! Имаме и една кутия със страсбургски пастет от черен дроб, също и стомна с пикантно сирене, бутилка портвайн и три консерви със супа от костенурка. — Тя разгледа етикетите върху кутиите. — А трябва да ти кажа, че супата е превъзходна. Направена е с шери. — Франческа затвори капака на кошницата и я потупа доволно. — Качвам това горе в кухнята. Поне част от вечерята е осигурена. А ти защо не попрегледаш бутилките с вино? Сигурно са останали няколко бутилки шампанско от рождения ти ден, а то добре ще върви с хайвера.

След няколко минути Ким също влезе в кухнята с победоносна усмивка, а във всяка ръка държеше по една бутилка шампанско:

— Ти излезе права. Наистина беше останало, и то от хубавото.

Той гордо показа етикетите им и ги постави на плота до мивката. Поседна на един стол до Франческа, която вадеше продуктите и ги подреждаше на масата. Той я попита с нотка на съмнение:

— Как мислиш? Дали ще ни стигне?

— Като за начало не е лошо. Мислех си да започнем с по чаша шампанско, преди да вечеряме. Хайвера ще го сервирам със салата от лук и варени яйца, ще поднеса и няколко вида препечени филийки, а към тях ще прибавя и пастета. Супата от костенурки ще ни бъде като първо ястие, а сиренето ще го комбинирам със зелена салата. А накрая ще завършим с плодове от компот, гарнирани със сметана.

— А какво ще ни предложиш между супата и десерта? — попита я Ким заядливо. — Забрави май основното ястие. Или това е всичко?

— Не, глупчо, разбира се, че не е — отговори Франческа с усмивка. — Имам малко кайма в хладилника. Щях да си направя едно-две кюфтета за вечеря. Ако купя още малко кайма, мога да направя кюфтета за всички. Мислиш ли, че Виктор Мейсън е ял някога най-обикновени кюфтета? — Тя се ухили на брат си. — Е, все някога трябва да прояде. Може пък да ги приеме като екзотично ястие от английската кухня.

— Сигурен съм, че твоите кюфтета ще му направят много по-силно впечатление от черния хайвер. Та нали филмовите звезди все хайвер си закусват. Това добре, но аз ще направя и друго — ще ида да донеса няколко бутилки наистина добро вино. Нашият дядо, деветият граф Лангли, може и да е бил прахосник, но пък ни е оставил една от най-добрите изби в Лондон? Какво ще кажеш за бутилка „Мутон Ротшилд“?

— Идеята ти е великолепна, Ким. Но защо преди това не вземеш да идеш до магазина, докато още не са затворили?

— Разбира се, че ще отида и аз сам ще платя продуктите. Останала ми е някоя и друга лира в джоба. — Той забеляза въпросителния й поглед, засмя се и поклати глава. — Не, не си мисли, че са от парите за новите ми ботуши.

Франческа се зае да му напише списък за необходимите продукти, а Ким замислено се загледа в нещата върху масата. Той запали цигара и я изпуши, без да продума. После изведнъж я попита:

— Напоследък татко да ти е споменавал нещо за Дорис?

— Не, защо питаш? — каза Франческа, без да вдига глава.

— Доста време вече не се е появявала в Лангли. Чудех се дали не са скарани, или пък да не са се разделили.

Сестра му повдигна глава и го погледна със сбърчени вежди:

— Аз не знам нищо подобно. Всъщност не съм чувала Дорис от миналата седмица. Тя ми каза, че отива в Южна Франция.

— В Южна Франция? В средата на февруари? И за какъв дявол?

— Иска да потърси вила за през лятото. Каза ми, че иска да наеме голяма къща, където да можем всички да й погостуваме. Така че съм сигурна, всичко между тях е наред.

— Питам се дали татко ще се ожени за нея?

Франческа не побърза да отговори. Често пъти и тя беше мислила за тази възможност, защото й се струваше, че Дорис Астернан вече се бе превърнала в неотменна част от живота на баща й. Тя се замисли за Дорис, тази симпатична овдовяла американка, към която те двамата с Ким се бяха привързали толкова много. Тя се питаше дали и Дорис имаше някакви надежди за предложение за брак, после се усмихна на себе си заради старомодния начин, по който си представяше нещата. Естествено е да поиска да се омъжи. Баща й беше привлекателен, чаровен и сърдечен, също както Ким, а и благородническата му титла е съблазнително нещо за жените, още повече — за американките. Баща й си беше страхотна партия. Но какво лошо имаше в това? След като почина майка й, той беше живял съвсем самотно години наред, а после изведнъж се заредиха множество приятелки, към всяка от които обаче той бързо губеше интерес, докато не се появи Дорис. Тя продължи да размишлява.

— Ти какво ще кажеш, Франки? Дали Стария ще застане с Дорис пред олтара? — продължи да разпитва Ким.

Франческа вдигна рамене.

— Честно казано, не знам. Татко нищо не е споделял с мене, нито пък Дорис ми е споменавала нещо по този въпрос.

— Тя със сигурност е за предпочитане пред много други, които се увъртат около татко. Дорис поне има купища пари. Милиони сладки доларчета.

Франческа не се сдържа и се разсмя:

— Точно пък за нашия баща това няма никакво значение. Той и до днес си е останал голям романтик. Не ти ли е известно, че търси голямата любов?

— О, Небеса! На неговата възраст? Е, нищо чудно да има още мерак у тоя стар пес.

— Ким, та той е само на четиридесет и седем години. А ти говориш за него, като че е станал на сто. — Тя пъхна в ръката му списъка с продуктите. — Хайде, стари мързеланко, раздвижи се. Помогни ми с пазаруването, а остави Дорис на татко. По-добре да се залавям за работа, вместо да си бърборя с тебе. — Тя погледна към очукания будилник върху хладилника. — Наближава пет. Ще затворят месарницата, ако не побързаш. А аз ще се захвана с подреждането на масата в трапезарията и ще прибера туй-онуй. След като така ловко успя да ме изнудиш за тази вечеря, имам правото и аз да те пришпоря малко.

Ким натъпка в джоба си листа с продуктите и се изправи:

— Франки, чудесно е, че все пак се съгласи. Наистина съм ти благодарен. — Той тръгна към вратата. Преди да излезе, се обърна и се ухили: — Пък, знаеш ли, с вкуснотиите на Дорис и с това отбрано старо вино няма да изглеждаме от най-обеднелите аристократи.

* * *

Къщата на улица Честърфийлд, в която Франческа прекарваше по-голямата част от годината, е била лондонската резиденция на графовете Лангли вече повече от шестдесет и шест години. Прадядото на Франческа, деветият граф Лангли, я беше закупил през 1890 година. Преди това тя е била на един негов приятел, който бил много запален по конни надбягвания и често залагал неразумно големи суми, и не само че нямал късмет, но стигнал почти до банкрут. Със своята склонност към благородни жестове деветият граф Лангли закупил от своя приятел тази къща на безбожна цена, за да го спаси от съдия-изпълнителя. От тогава всички в рода започнали да го наричат „глупавия Теди“, заради неразумната му постъпка. Но се оказало, че Теди съвсем не е бил глупав. С течение на времето къщата станала ценно недвижимо имущество, а цената й многократно се увеличила.

Сградата беше от стария тип богати лондонски къщи — не заемаше много място на ширина, но беше висока, със семпла и изчистена фасада. Скромната й външност подвеждаше — отвътре къщата бе с красиви, просторни стаи с великолепно разпределение, за които човек не можеше и да предположи, ако я гледа само отвън. Това се отнасяше най-вече за елегантните стаи на първия етаж — с високи тавани, широки прозорци и красиви мраморни камини с дъбова дърворезба. На всеки следващ етаж стаите ставаха по-малки по размер, а на четвъртия, последен етаж, те бяха съвсем мънички, но пак си имаха своето очарование и уют.

На първия етаж имаше просторна гостна стая, красива библиотека с лавици от книги до тавана и трапезария, от която се излизаше на красива стълба от старо гравирано дърво, отвеждаща към горните етажи. До трапезарията имаше една малко старомодна кухня, която обаче беше станала доста удобна и практична, откакто Франческа я обзаведе с нова електрическа печка и хладилник. Когато баща й видя за първи път новите лъскави електроуреди, деликатно я запита:

— Не ти ли се струва, че изглеждат малко странно и неуместно в тази стара викторианска кухня?

Франческа огледа с гордост своите нововъведения, учудено повдигна вежди и каза:

— Но, татко, те все пак ми вършат работа, за разлика от останалите старини тук.

По категоричния й тон той разбра, че няма смисъл да спори, затова смотолеви набързо:

— Сигурно си права, дъще, — а после се оттегли в библиотеката, за да покаже, че се признава за победен. На следващия ден пък побърза да си се прибере в Йоркшир. Осъвременяването на кухнята беше само малка част от целия план за преобзавеждане на къщата, с които се бе заела Франческа, въпреки откритото неодобрение на баща си. Той се противопоставяше на почти всичките й идеи, защото ги намираше за прекалено скъпи и трудноизпълними.

Целият си съзнателен живот бащата на Франческа — Дейвид Кънингам, единадесетият граф Лангли — беше прекарал в героични усилия да свърже двата края. Още съвсем млад той бе стигнал до тъжния извод, че никога няма да е в състояние да си възвърне огромното състояние, което неговият дядо, деветият граф Лангли, беше пропилял по любовници, забавления и разточителства, които са били задължителни за всички благородници — подражатели на принц Едуард. Не една аристократична фамилия в Англия е била разорена от стремежа да се имитира начинът на живот и привичките на Едуард Албърт, принц на Уелс. Ако деветият граф Лангли не успя да разори напълно семейството си със своето безразсъдно харчене, той със сигурност нанесе тежки поражения на огромната някога родова собственост, преди да почине на петдесет и пет години в прелестните ръчички на двадесетгодишната си любовница, и то в разгара на едно от „интимните“ им приключения.

Бащата на Дейвид, десетият граф Лангли, се зае със задачата да възстанови пропиляното родово имущество, като влагаше в това огромен ентусиазъм, но не успя да постигне кой знае какво. Той сложи край на празното пилеене на пари в рода, но така те не станаха по-богати. Иначе казано, той успя само да запуши дупките на коритото, от които изтичаше водата. Но в края на живота си внезапно предприе една финансова авантюра, чрез която той вярваше, че ще си възвърне богатствата, така безразсъдно пропилени от баща му. Провалът на това начинание го отрезви от илюзиите и попари ентусиазма му за всякакви по-нататъшни крупни търговски сделки, които поставяха на карта съдбата на цялото му семейство. Той закле Дейвид, настоящия граф Лангли, никога да не се захваща с подобни неща:

— Опази това, което ни е останало.

Дейвид, който никога не беше имал желание да се впуска в опасните лабиринти на финансовите игри, считайки ги прекалено рисковани, с лекота прие повелята на баща си, защото тя подкрепяше неговите собствени убеждения.

Разходите по погребения, стопанисването на огромното имение в Йоркшир, даването на добро образование на Ким и Франческа, поддържането на начин на живот, какъвто неговата титла изискваше, често опразваха джоба му до шушка. Но въпреки че понякога Дейвид Кънингам оставаше дори и без джобни пари, той запази огромната си поземлена собственост. Имението в Йоркшир се простираше върху стотици мили плодородни земи, гори и пасбища. В много отношения тази ситуация беше абсурдна, но Дейвид нямаше моралното право да продаде и метър от тази земя. Воден от същото чувство за отговорност, той не беше посегнал и на останалите наследствени имоти, които включваха замъка Лангли и многобройните фермерски стопанства. Не беше посегнал дори на ценните старинни мебели на фамилията, сребърните грузински съдове и колекцията картини от най-големи английски майстори. Колекцията в замъка включваше пасторални пейзажи на Констабъл, а също и редица известни акварели и морски пейзажи на Търнър, но онова, което я правеше прочута, бяха шедьоврите на такива прочути и ненадминати портретисти, като Сър Питър Лили, Сър Джошуа Рейнолдс, Томас Гейнсбъро и Джордж Ромни. Върху голяма част от тези картини се виждаха в цял ръст и в естествена големина предците на рода Лангли, майсторски изобразени в пълния блясък на тяхното великолепие. Всичките тези богатства — колекцията от картини и останалото движимо и недвижимо имущество — Дейвид беше наследил с ограничени юридически права над тях, тъй като бяха наследствена родова собственост. Но ако той беше съхранил всичко това, то се дължеше най-вече на вроденото му достойнство и чувство за отговорност. Наред с това искаше да остане верен на клетвата пред баща си, че ще успее да опази родовото имущество за бъдещите поколения Кънингам.

Именно тези бяха причините още от най-ранна възраст Ким и Франческа да бъдат приучени да осъзнават и да се съобразяват с отговорностите, които им налагаше тяхната титла и древно благородническо потекло. Икономиите и пестенето, чрез които все някак си скърпваха положението, се бяха превърнали в неотменна част от живота им. Те израснаха с думата „пестеливост“ и това им стана втора природа — научиха се да изглеждат и да се държат като аристократи дори когато едвам свързваха двата края.

Ако имаше някакви налични пари, те отиваха най-вече за поддръжка на имението в Йоркшир, замъка и многобройните ферми. Почти никога не оставаха пари за излишни разходи. Ето защо ремонтът на лондонската къща беше за графа нещо напълно излишно и неоправдано, въпреки че Франческа се опитваше да го убеди в обратното. Всеки път, когато тя подхващаше тази тема, баща й упорито отказваше да разговарят за това. Така с годините къщата все повече се рушеше и към 1955 беше стигнала до такова окаяно състояние, че спасяването й изглеждаше почти невъзможно.

В началото на януари същата година, три месеца преди Ким да навърши двадесет и една години, баща им заяви, че възнамерява да даде прием по този повод в замъка Лангли. Освен това той твърдо беше решил да си позволи лукса да даде вечеря и в лондонската им къща, тъй като в тази знаменателна година неговият първороден син и наследник ставаше пълнолетен. С две думи, графът даде да се разбере, че колкото и да му струва, той е решил да представи Ким на светското общество в Лондон така, както подобава на тяхната аристократична титла. Когато разбра за неговите намерения, Франческа за пореден път загрижено му напомни за лондонската къща, за нейното неугледно състояние и окаян външен вид. Тя използува цялото си красноречие, за да го убеди в необходимостта от основен ремонт, но за нейна най-голяма изненада баща й отново хладно и категорично отхвърли идеята й. Тогава тя избухна и му каза, че това е не само пренебрежение, но и истинска несправедливост спрямо Ким. Той просто повдигна рамене невъзмутимо, без изобщо да се трогне от думите й. Единственото, което й каза, и то с доста рязък тон, беше никога повече да не повдига този въпрос. Именно тогава тя взе решение да се заеме с нещата сама, пък дори и да си навлече гнева на баща си.

Франческа притежаваше скъп диамантен пръстен, предаван поколения наред от майка на дъщеря. Тя също го беше наследила от майка си след смъртта й и дълги години той стоеше на съхранение в банковия им сейф в Лондон заедно с други бижута и една диамантена диадема от XVII век, която са носили графините от рода Лангли по време на всички тържествени кралски церемонии. Тези скъпоценности също бяха част от неприкосновеното родово наследство. Франческа взе своя пръстен, който единствено беше нейна лична собственост, и го занесе при известен бижутер, а той, без да се колебае, й предложи да го купи за хиляда лири. Франческа беше очаквала да получи повече за него, но знаеше, че продавачът имаше славата на честен търговец, и тя се съгласи.

Когато чу за тази самонадеяна и безпрецедентна постъпка на дъщеря си, която тогава беше само на осемнадесет години, графът направо побесня, но тя бе подготвена за такава реакция. Тъй като все пак пръстенът си беше нейна лична вещ, баща й можеше само да покрещи, но не и да предприеме някакви действия. В крайна сметка логичните доводи на Франческа, както и красноречието, което съвсем не й липсваше, накараха баща й да се съгласи, макар и с нежелание. Тъй като осъзнаваше, че постъпката й беше прекалено дръзка и уязвяваше честолюбието на баща й като глава на семейството, Франческа прояви достатъчно съобразителност да предложи тези пари на баща си за ремонта на къщата му в Лондон.

Макар и неохотно, графът даде съгласието си, но продължаваше да счита това за безразсъдно разточителство. Впоследствие той си призна, че е бил възхитен и трогнат от нейния жест. Ким беше очарован от нейната жертвоготовност и като познаваше добре непоправимия й инат, той реши да не протестира излишно, още повече че Франческа ги беше поставила пред свършен факт. Той искрено й благодари, за да покаже, че действително оценява жеста й, Ким с много енергия и ентусиазъм се залови да й помага в обновяването на къщата.

Парите едва ли щяха да им стигнат за всичко, което трябваше да се направи по къщата, затова Франческа ги разпредели по най-разумния начин, като се стараеше да оползотвори всяко пени от наличната сума. Поправиха покрива и фасадата, боядисаха някои от стаите, смениха водопроводните тръби и електрическата инсталация. Остатъкът от парите тя употреби за така наречените от нея „козметични корекции“, което всъщност беше доста точно определение на направеното впоследствие. Захабеният паркет в трапезарията, в библиотеката и в гостната беше пренареден и лакиран. Огромните килими в спалнята и в кабинета на втория етаж бяха занесени на пране, а все още запазените пердета и калъфите за мебели бяха дадени на химическо чистене. Франческа изхвърли протрития ориенталски килим, който стоеше на пода на трапезарията още от дните на „Теди-прахосника“, а не след дълго и калъфите на мебелите от гостната споделиха съдбата му. Но скъпият френски килим в гостната направо беше изпратен за реставрация и ръчно почистване при специален майстор. За радост на Франческа килимът й бе върнат напълно обновен и той отново придоби блясъка на истинско произведение на изкуството, каквото всъщност си беше. Старинните и стилни мебели в двете гостни за специални случаи, които бяха особено ценна родова собственост, също отидоха за поправка и реставриране, което възвърна предишното им великолепие.

За да не дават излишни пари, Франческа и Ким сами се заеха с пребоядисването на стаите. Облякоха стари дрехи, надонесоха бояджийски стълби и кофи и с много смях и закачки се заловиха за работа, като оставиха по себе си толкова боя, колкото и по стените. Но те все пак се справиха доста успешно, започвайки със стаите на последния етаж и после надолу към гостната и трапезарията. Тя избра тъмнозелено за стените в трапезарията, за да бъдат в тон с кожената тапицерия на старинните столове, но боядиса в снежнобяло вратите, облегалките на столовете и корнизите, за да освежи преобладаващото зелено в стаята. Гостната, която тя и Ким винаги намираха за студена и неуютна, изведнъж придоби съвсем нов вид, когато олющените й мръсно бежови стени бяха пребоядисани в тъмен коралов цвят, който почти наподобяваше цвета на теракота. Единствените й покупки плюс боята бяха топовете мъхесто зелено кадифе за завеси и калъфи в гостната, бялата дамаска за пердета в трапезарията, няколкото метра разноцветна коприна за възглавнички на канапетата и новите абажури за лампите.

Бащата на Франческа имаше силно развито чувство за справедливост. Когато видя крайния резултат, той с нескрито възхищение я поздрави за чудесата, които бе извършила в къщата, и истински започна да се гордее с нея. За първи път от много години старинните наследствени мебели откриха своето изящество отново и баща й се видя принуден да признае, че ремонтът действително е бил необходим, за да възвърне старото великолепие на къщата. Графът заключи, че тя е станала по-ценна от когато и да било и лесно би могла да се продаде на добра цена, тъй като не е част от неприкосновеното наследство. Той остана поразен от предприемчивостта на Франческа и твърдо реши да й възстанови хилядата лири във възможно най-кратък срок. През май същата година, когато Франческа навърши деветнадесет години, той й подари златна огърлица с филиграни и топази, която е била направена за шестата графиня Лангли през 1760. Тя обаче щеше да й принадлежи само до неговата смърт, защото беше част от семейните скъпоценности, които по закон се полагаха на Ким.

* * *

Сега, година по-късно, Франческа стоеше на прага на гостната в зимния съботен следобед и щастливо се усмихваше. Стаята изглеждаше наистина прекрасно. Преди час Ким беше запалил огъня и дървата вече пукаха приятно в огромната камина с дъбова дърворезба, а искрите весело летяха нагоре към комина. Той беше спуснал пердетата, за да скрият потискащата, студена и мрачна зимна гледка, а също така бе запалил лампите от зелен китайски нефрит с бели копринени абажури.

Цялата обстановка беше приятна и уютна, а красивите старинни мебели меко отразяваха светлината на огъня. Стените в топъл коралов цвят бяха идеалният фон за стилните дървени масички, за големия махагонов шкаф за книги със стъклени вратички и инкрустации от дърво, както и за пасторалните английски пейзажи в преливащи се синьо-зелени тонове. Сега картините се открояваха още по-добре, защото Ким досетливо ги беше боядисал със златиста боя. Дипли от мъхесто зеленото кадифе се спускаха свободно над трите големи прозореца, покриваха широкото канапе и четирите кресла и този свеж зелен цвят правеше целия интериор още по-очарователен. Зеленото канапе беше освежено с бели, кафеникави и сини възглавнички, които Франческа сама бе направила от парчета коприна, а дървените повърхности добиваха лек цветен акцент от скъпи порцеланови статуетки, останали още от прабаба й.

След като погледна още веднъж стаята с нескрито задоволство, Франческа прекоси огромния килим, за да стигне до камината, сложи малко дърва в нея, пооправи възглавничките на канапето, провери дали има цигари в кутиите по масичките и бързо се върна в трапезарията, за да довърши подреждането на масата. Тя извади четири бели ленени салфетки от красивия дървен бюфет и постави по една до всеки прибор, донесе няколко сребърни пепелника и сребърна табличка с подправки, а също и чаши за вино и за вода, като се движеше сръчно около дългата овална маса. Тя застана отстрани, за да огледа наредената маса, и внезапно си помисли колко хубаво щеше да бъде, ако имаше и ваза с цветя в средата. Но по това време на годината цветята бяха много скъпи, пък и бързо увяхваха, така че двата големи свещника с високи бели свещи бяха достатъчно елегантен завършек на цялата подредба. Тя реши, че масата изглежда красива така, както е, и няма нужда от допълнителна украса.

Франческа тръгна към кухнята и точно тогава в стаята влезе Ким, като си тананикаше нещо тихичко. Той се спря и при вида на масата подсвирна от изненада, после сграбчи ръката на сестра си и се завъртя с нея из стаята, като продължаваше да издава радостни звуци на възклицание.

— Изглеждаш направо страхотно, гадино сладка — каза й той със светнали от възхищение очи, когато се отдръпна, за да я огледа по-добре.

— Благодаря. Но не ти ли се струва, че съм прекалено официална за случая? — попита тя колебливо.

Той поклати отрицателно глава:

— Не, не си, а съм сигурен, че и Катрин ще се облече малко по-така. — Той я разглеждаше с леко наклонена глава, а в погледа му се четеше нескрито одобрение.

Франческа му се усмихна смутено, после се завъртя в кръг с елегантните си обувки. Беше обула любимите си официални обувки от черна коприна със силно заострени върхове и много високи, тънки токчета, направени по последна мода. Дорис й ги беше донесла от Рим като коледен подарък и Франческа знаеше, че в момента те са идеалното допълнение към тоалета й — блуза с дълъг ръкав от фина сива вълна и с широко деколте–лодка, което откриваше раменете й, и сребристосива тафтена пола, която сама си бе ушила. Полата й беше бухнала като камбанка от колосаната фуста с кринолин, която пък й беше подарък от Мели. Този вид колосани фусти бяха последният вик на модата и Франческа харесваше специфичната бухналост, която те създаваха, защото тя считаше, че така прикрива прекалено слабите си крака.

След като за последен път се завъртя и спря, Франческа погледна изпитателно брат си.

— Ти май се понамръщи, Ким. Да не би нещо от моя тоалет да не ти харесва все пак?

— Тоалетът е чудесен, ти също си прекрасна, но знаеш ли, така както си си вдигнала високо на кок косата, вратлето ти изглежда прекалено дълго. Не ти ли се намира някакво колие или пък нещо подобно?

Тя докосна с ръка шията си и отговори:

— Мисля, че нямам. Или поне — нищо подходящо. Освен да си сложа старинната огърлица на татко. Какво ще кажеш?

— Страхотна идея. Ще си дойде съвсем на място. — Той погледна часовника си. — Ей, че то станало време да тръгвам за Катрин.

Заедно излязоха в коридора, където Ким грабна стария си шлифер от закачалката и се забърза към изхода. Той отвори вратата, но после веднага я затръшна обратно.

— Ама че работа, навън вали като из ведро. Мислех си да отида пеша до театъра, но сега май ще трябва да взема колата. А и онова там. — Той посегна към закачалката и си взе чадъра, целуна бързо сестра си, ухили се и тръгна, като весело си свирукаше с уста.

Франческа изтича до спалнята си на горния етаж, отключи най-долното чекмедже на тоалетката и извади овехтялата и протрита черна кожена кутия, в която държеше огърлицата на своята пра-пра-прабаба. Тя я извади внимателно, защото беше толкова крехка, и я загледа с възхищение. В сложната плетеница от нежни златни верижки бяха поставени топази с мек отблясък, които пречупваха светлината на лампата под формата на хиляди златни призми. Беше толкова красива. Но за Франческа тя беше нещо много по-скъпо от един красив накит. Тя беше символ на древната родова приемственост във фамилията Кънингам, както и на нейното собствено място в тази традиция. Подобни мисли винаги пораждаха у Франческа дълбоки прозрения за смисъла на историята. Тя си постави огърлицата и се погледна в огледалото. Ким беше напълно прав. Наистина колието си идваше съвсем на място, сега вече тоалетът й беше безупречен. Тя прихвана към кока си един кичур, който се беше отскубнал, и побърза да се върне в кухнята, за да довърши приготовленията.

Както си шеташе, Франческа изведнъж се спря и се втренчи през малкия кухненски прозорец, който гледаше към задния двор, като се опита да си представи как изглежда Катрин Темпест, но нищо не се получи. Когато преди час Ким се върна с покупките, той остана известно време при нея в кухнята, докато тя приготвяше кюфтетата и другите ястия. Франческа го беше поразпитала за Катрин, като се опитваше да задава въпросите си уж между другото. Ким не отбягваше въпросите й, но пък не успя да й даде и никакъв конкретен отговор. Ако изобщо е възможно един човек да се опознае изцяло, то Франческа познаваше брат си прекалено добре и беше убедена, че Ким толкова дълбоко се е увлякъл по Катрин и едва ли сам осъзнаваше сериозността на положението. Тя се сети за евентуалната реакция на баща си и изтръпна. Въпреки че понякога беше разсеян и небрежен, той все пак си оставаше дружелюбен и сърдечен човек, но винаги в живота си бе отдавал прекалено голямо значение на социалния престиж, семейната среда и доброто възпитание. Той винаги недвусмислено беше давал да се разбере, че очаква от Ким да се ожени за момиче, което притежава всички необходими качества за една бъдеща дванадесета графиня Лангли. Въпреки че баща й не беше сноб по природа, той бе убеден, че Ким е длъжен да си избере съпруга от техния социален кръг — съпруга, която има сходен произход и семейно възпитание и която ще изпълнява задълженията си така добросъвестно и отговорно, както и Ким. Франческа тежко въздъхна. Една артистка едва ли беше най-подходящата кандидатка за тази нелека житейска роля и Франческа инстинктивно усещаше, че баща й няма да даде благословията си за подобна връзка. Ако Ким действително имаше сериозни намерения към момичето, както Франческа подозираше, той щеше да се сблъска не само с много огорчения, но и с гнева на собствения си баща. Обхваната едновременно от непреодолимо любопитство за момичето и от безпокойство за брат си, Франческа отново се опита да си представи как точно изглеждаше Катрин Темпест. Но тя откри, че абсолютно никакъв образ не можеше да изникне в съзнанието й.

Глава VI

Завесата се спусна под гръмки аплодисменти, за които се моли и мечтае всеки актьор и които са храна и смисъл на живота му. Буря от аплодисменти. Завесата бавно се вдигна и актьорите започнаха да излизат на сцената един по един — първо се появиха изпълнителите на епизодичните роли, после — актьорите с второстепенни роли, а най-накрая — изпълнителят на главната мъжка роля. Ръкоплясканията значително се усилиха при появата на главния герой, но сетне станаха почти оглушителни, когато Катрин Темпест грациозно се появи в средата на сцената и застана до своя партньор. Всички на сцената се хванаха за ръце и с усмихнати лица направиха няколко поклона на публиката.

Когато тежката завеса от червено кадифе се спусна, а после се вдигна за втори път, Катрин пристъпи напред под кънтящите възгласи, като отвсякъде отекваше едно непрекъснато „Браво! Браво! Браво!“ Лицето й сияеше в безброй усмивки, тя се покланяше ниско и изпращаше към публиката въздушни целувки, като непрекъснато повтаряше „Благодаря! Благодаря!“.

На фона на огромните и внушителни декори, които изобразяваха сцена от древна Гърция, тя изглеждаше толкова малка и крехка, докато стоеше там, на самия край на сцената, и с изящество и достойнство приемаше възторжените овации на публиката. Но макар и сама на сцената, тя не се чувствуваше самотна, а като любимката на едно голямо семейство, в което всички я обожават. Публиката — това беше нейното семейство. Единственото й семейство. Тя принадлежеше на тази публика, но и публиката й принадлежеше — и това щеше да бъде нейната съдба.

Катрин беше в еуфория, сърцето й преливаше от щастие, когато усещаше как я заливат вълните на всеобщия възторг, прииждащи от човешкото море в залата. Щастието й беше примесено с онова неповторимо чувство на удовлетворение, когато си успял да докажеш своя собствен талант. А най-накрая обикновено я обхващаше сладкото облекчение, че за пореден път беше успяла. Цялата всеотдайност и самодисциплина, упоритата работа и усилията да постигнеш съвършенството се възнаграждаваха стократно с това опияняващо и възторжено чувство, което й даваха въодушевените овации на публиката. Тя знаеше, че е успяла да развълнува и трогне тази публика, да я направи съпричастна по един неповторим начин. А такова възнаграждение си струваше всички усилия.

Копнееше този миг никога да не свършва, за да вкуси докрай триумфа на своя успех, за да продължи да се опива от неудържимия им възторг, но Катрин никога не забравяше, че това все пак е сцена и наоколо има и други актьори. Тя знаеше, че трябва да отстъпи място и на останалите, да им даде възможност да направят и те своите поклони, за да получат на свой ред възнаграждение от публиката за положения труд.

С великолепен театрален жест тя раздаде последни горещи целувки за публиката, усмихна се пленително за пореден път, а след това се обърна към Терънс Огдън — нейния партньор и изпълнител на главната роля — и му подаде ръка. Той пое дланта й, приближи се и се поклони първо на Катрин, а после и на публиката, която вече бе изпаднала в състояние на див възторг. Катрин отново се обърна, този път наляво, за да подаде ръка на Джон Дейтън — другия главен изпълнител, който също се приближи и така те образуваха едно великолепно трио, подлудило зрителите със своето изпълнение. Още четири пъти ги извикваха на бис, преди да се поклонят за последен път и да се скрият зад червената кадифена завеса.

Катрин бързо си тръгна от сцената, без да размени и дума с колегите си, както правеше обикновено, но тя просто нямаше търпение да се прибере в гримьорната си. Беше й непоносимо горещо, костюмът й бе залепнал от пот по цялото й тяло, а буйната червена перука й се струваше по-тежка и по-тясна от всякога. Кожата на главата вече така я сърбеше, че едвам издържаше.

През последното действие тя се изпоти прекалено много, което не беше характерно за нея, затова с безпокойство се питаше дали не е настинала. Гърлото й беше раздразнено и доста я болеше, но тя си даваше сметка, че се бе претоварила, защото имаше не само вечерни, но и дневни представления. Тя постоянно се стремеше да произнася репликите си ясно и отчетливо, за да се чуват и до крайните редове в огромната зала на театър „Сейнт Джеймс“, но ето че сега това й донесе неприятни последствия. Този факт доста я тревожеше и тя реши да взема по-често уроци по дикция при Соня Модел — най-добрата лондонска специалистка в тази област. Също така трябваше да прави по-често и по-старателно упражненията си по дишане, защото, както я беше учила Соня, правилното дишане е разковничето за хубав глас. През последните четири години Катрин положи много усилия, за да усъвършенствува техниката на гласа си. С особено постоянство и много старание тя беше усъвършенствувала интонацията, тембъра, динамиката, обхвата и ритъма на своя глас до такава степен, че напълно успя да изличи американския си акцент, който така силно се усещаше в произношението й, когато пристигна в Англия. Соня беше доволна и възхитена от бързия й напредък, макар че тази уважавана преподавателка обикновено пестеше похвалите си — преди няколко седмици тя беше казала на Катрин, че е постигнала такава изключителна музикалност на дикцията си, каквато малцина от нейните ученички са постигали. Въпреки това Катрин считаше, че трябва да продължи да се упражнява, за да направи гласа си по-издръжлив. Тя винаги се стремеше към съвършенство.

Тери Огдън я настигна зад кулисите.

— Хей, коте, много си се разбързала тази вечер.

Катрин се спря и се обърна към него. Върху лицето й беше изписано нещо средно между усмивка и гримаса.

— Направо съм труп, Тери. Обикновено хич не ме притеснява, като имаме по две представления на ден, но сега, кой знае защо, се чувствувам смазана.

Тери поклати глава с разбиране.

— Знам, познато ми е това усещане. Но пък представленията бяха страхотни, нали скъпа, — възкликна той възторжено със звучния си актьорски глас. — Само как улавяш настроенията на публиката! Може и да го правиш инстинктивно, но аз не познавам друг, който така бързо и фино да влиза под кожата на публиката. Да знаеш, коте, рядък талант имаш, нищо че си толкова млада.

— О, благодаря ви, любезни господине — отвърна Катрин шеговито и направи реверанс. — Вас също си ви бива. — Тя го погледна в очите и се усмихна.

Тя се усмихна така неподправено и сърдечно, а в очите й се появи такова невинно учудване, че нещо трепна в сърцето на Тери. Той винаги усещаше такъв трепет, когато тя го поглеждаше по този начин, защото в погледа й имаше нещо неотразимо и специфично само за нея. Катрин изглеждаше някак си странно крехка и беззащитна и на него често с вълнение му се приискваше да я закриля като безпомощно дете, макар и да подозираше, че под тази привидна слабост се крие един твърд и силен характер.

Той усети върху себе си съсредоточения й поглед и отвърна:

— Повечето пъти успявам да се справя, коте, но тази вечер бях доста под нивото си. Благодаря ти, че ме отърва по време на представлението. Не мога да повярвам, че взех да фъфля на оная реплика във второто действие. И то пък точно на тая важна реплика.

Самата Катрин се беше учудила на неговата засечка. Терънс Огдън бе един от най-големите драматични актьори на Англия — критиците го оценяваха като изключително талантлив актьор и често го сравняваха с младия Лорънс Оливие. Той имаше необикновена дикция, огромна дълбочина и обхват на гласа, а тези качества се съчетаваха и с големия му интелект и проницателност. Освен че бе на особена почит сред колегите си, този русокос красавец беше и идол на публиката, която трудно можеше да устои на младежкото му очарование. Той имаше специфична склонност към романтични авантюри с подчертано скандален ефект, но това не накърняваше ни най-малко професионалния му престиж. Тази склонност по-скоро допринасяше още повече за неговата популярност, като му създаваше ореола на голям любовник. Ако оставим настрана личния му живот, всички предвиждаха, че един ден и той — както Оливие — ще бъде удостоен с рицарска титла от кралицата. С две думи, по всичко личеше, че той ще бъде наследникът на некоронования крал в английския театър, пък и самият Лорънс най-доброжелателно го приемаше за такъв, като беше за него не само покровител и благодетел, но и близък приятел. Едва тридесет годишен Терънс Огдън — син на миньор от Шефилд — с лекота беше задминал повечето от своите съперници, включително и прочутия Ричард Бъртън, и понякога шеговито казваше на своя роден диалект: „Роди ме, мамо, с късмет, па ме фърли на смет!“.

Катрин се облегна на някакъв декор, присви очи и замислено се вгледа в него, докато си припомняше как той неочаквано засече на сцената и я стрелна с ужасен поглед, сякаш търсеше помощ от нея. Най-накрая тя проговори:

— Какво всъщност се случи? Не можах да те позная, Тери.

Той се намръщи и поклати глава, толкова ядосан на себе си, че в очите му святкаха гневни искри:

— Да пукна, ако знам, котенце! Не ми се е случвало откакто за първи път играх пред публика, още съвсем хлапак, но кълна се — това никога няма да се повтори. Във всеки случай ти спаси стария пес с оная реплика дето така на място я вмъкна. Цял живот ще съм ти благодарен. Трябва да ти призная, скъпа моя Катрин, че досега не съм имал щастието да работя с друга такава благородна актриса като тебе. Честна дума, казвам ти го съвсем искрено.

Тази неочаквана и щедра похвала, и то от такъв знаменит талант в театъра, накара Катрин да се изчерви от удоволствие и тя промърмори нещо като благодарност, но веднага след това се запромъква към изхода, който водеше до гримьорните. Те бяха застанали на много неудобно място — край тях непрекъснато минаваха и ги побутваха актьори, запътили се към своите гримьорни, а сценичните работници сновяха насам-натам, преместваха декори и шумно се шегуваха помежду си. Целият този шум, дандания, задух я изнервяха и изведнъж й се стори, че се задушава от нетърпимата миризма на спарено, която така добре познаваше всеки, работил в театъра. Това беше странна миризма, напоена с прахоляк и влага, с изпаренията от блажните бои и лакове по декорите, със смесица от тежки парфюми и лакове за коса, с неприятния дъх на пот от актьорите и сценичните работници. Още от времето, когато за първи път се качи на сцената, тази миризма, винаги предизвикваше тръпка на възбуда у Катрин. Но точно днес тя усети някакво гадене и това я озадачи. После съвсем внезапно започна да кашля.

Тери, който в момента й говореше нещо за една от участничките в пиесата, се спря по средата на думата. Той погледна смутено как тя кашля, души се и се задавя, сложила ръка на устата си. Той я попита разтревожено:

— Ей, коте, какво ти става?

Катрин не беше в състояние да произнесе каквото и да било. Тя продължаваше да кашля и да се задавя. Тя поклати глава, за да му покаже, че не може да говори, после тръгна към изхода и бързо излезе в коридора. Тери й помогна да слезе по стъпалата, които водеха към гримьорните. Когато стигнаха до първата стая, а това беше гримьорната на Тери, той безцеремонно ритна вратата и извика на помощника си:

— Бързо, Норман, подай чаша вода за Катрин, много те моля!

Норман изтича да напълни една чаша, а Тери накара Катрин да седна на канапето, вече доста разтревожен. Пристъпите постепенно стихнаха и тя се отпусна назад, с благодарност пое водата и започна бавно да пие, като си поемаше дълбоко въздух след всяка глътка. Тери й подаде салфетка, за да избърше насълзените си очи.

Той продължаваше да я наблюдава с безпокойство и каза:

— За бога, коте, помислих си, че ще се задушиш! Какво ти стана така изведнъж? Сега вече по-добре ли се чувствуваш?

— Да, Тери, по-добре ми е. И аз не знам какво стана. Може и да е от прахоляка, а може и да е от гърлото ми, което беше пресъхнало. Сигурно това е причината, във всеки случай нещо не е наред. — Тя рязко се изправи. — Съвсем ще се оправя, когато си сваля костюма и тая гадна перука.

Той кимна с разбиране, но продължи да я гледа съсредоточено, сякаш за да се убеди, че напълно й е минало, после я попита:

— Какво ще правиш тая вечер? Поканил съм няколко приятелчета на вечеря в клуб „Бъкстън“. Ти защо не дойдеш с нас, коте?

Катрин му отказа по възможно най-деликатен начин, като внимателно подбираше думите си, за да не го обиди. Тери рядко канеше, и ако изобщо някога го правеше, това се считаше за кралско благоволение, затова тя любезно му каза накрая:

— Но все пак много мило от твоя страна, че искаш да вземеш и мене. За жалост обаче имам отдавна уговорена вечеря с Ким Кънингам и неговата сестра.

— А сигурно и с Виктор Мейсън? — каза той и я погледна със странно изражение.

Въпреки че тази реплика доста я изненада, Катрин реши да не го показва и само кимна с глава:

— Да, и Виктор ще бъде с нас. Но какво те кара да мислиш, че непременно трябва да е там? Та ние с него не сме чак толкова близки.

Тери повдигна рамене и отговори, без да я гледа в очите:

— Чух, че се увъртал около теб. Знаеш, че в нашите среди всичко се разчува. Нищо не можеш да скриеш.

Катрин повдигна вежди с учудване:

— Аз и нямам какво да крия. Ние просто сме приятели, това е всичко. — Тя дружелюбно го погледна и тръгна към вратата, а после се усмихна и на Норман. — Благодаря ти, миличък, че помогна на една дама, изпаднала в беда.

— За мен е удоволствие, Катрин. Жалко, че беше само бистра лондонска водица, а не нещо „по-така“. — Норман се ухили и подаде халата на Тери.

— Ами добре тогава, приятно прекарване — каза Тери, после се намести на канапето, повдигна гръцката си туника и започна да развързва сандалите си.

Гласът му прозвуча студено и в този момент Катрин забеляза, че нещо го беше ядосало. Тя обаче не проумяваше каква може да бъде причината, затова каза тихо, преди да се измъкне от стаята:

— Благодаря. Приятна вечер и на теб, Тери.

С огромно облекчение Катрин влезе в гримьорната си и заключи вратата след себе си. Тя дълбоко въздъхна и за миг се отпусна на вратата. За разлика от шума и бъркотията, от които току-що беше избягала, тук цареше пълен ред и спокойствие. Всяко нещо си имаше точно определено място. Театралните й костюми висяха подредени на една метална закачалка за дрехи, която Катрин сама беше купила, защото считаше, че стандартният гардероб към всяка гримьорна не побира достатъчно. Многобройните обувки бяха грижливо подредени под закачалката, червените перуки бяха внимателно опънати върху специалните поставки на масичката, а сценичните гримове, кремове, лосиони, пудри и какви ли не други тоалетни принадлежности бяха наредени върху тоалетката с невероятна педантичност.

Стаята беше странно тиха, всъщност изглеждаше някак стерилна без обичайните реликви, талисмани и други чудати предмети, с които артистите пълнеха гримьорните си. Веднага се забелязваше и липсата на поздравителни телеграми, картички от роднини и приятели, които всички артисти обичат да лепят по огледалата си. Но така или иначе Катрин беше получила само три телеграми преди премиерата на тази пиеса — от Тери, от Соня и от нейния импресарио. Нямаше си друг, който да се сети да й пожелае успех.

Гримьорната й беше не само копие на нейния малък, спретнат и уютен апартамент, но и отразяваше прословутата й педантичност към всичко. Въпреки че тя самата не го осъзнаваше, нейната прекалена подреденост се превръщаше в мания. И в апартамента й, и в гримьорната чекмеджетата бяха пълни до горе с красиво бельо и тя винаги се преобличаше най-малко три пъти на ден. Един чифт бельо й беше за сутринта, втори обличаше, преди да излезе на сцената, за да го смени само след два часа, когато се преобличаше в гримьорната. А ако имаше и дневно представление, тя сменяше бельото си и по четири пъти за най-голямо изумление на нейната гримьорка Меги. В другите чекмеджета имаше безброй много чифтове дамски чорапи, грижливо изпрани, сгънати и подредени заедно с чисти носни кърпички, повече от двайсетина чифта бели кожени ръкавици с различна дължина и цяла колекция от копринени шалчета, които бяха така чисти и запазени, сякаш изобщо не са носени. Тя слагаше дървени калъпи във всичките си обувки, за да не им се разваля формата, шапките си държеше на специални стойки, натъпкваше чантите си с хартия, когато не ги носи, поставяше всеки пуловер в отделна найлонова торбичка, пъхаше в калъфи почти всички дрехи, окачени в гардероба, било то всекидневни рокли или скъпи вечерни тоалети. След всяко едно обличане тя даваше дрехите на Маги да ги почисти и изглади или пък направо ги пращаше на химическо чистене.

Катрин беше не по-малко педантична и към самата себе си, затова се обливаше с парфюми и дезодоранти, като че ли се страхуваше, че естествената миризма на нейната женска кожа може да се стори неприятна за някого. Тя обилно използуваше паста за зъби, дезодоранти и освежители за уста. Затова и не беше чудно, че Катрин изпитваше истинска погнуса от всичко мръсно, занемарено и неподдържано.

Влизането в спокойната, подредена и хладна гримьорна й подействува като балсам след умората от ярките светлини, задуха на сцената, които действително я изтощиха тази вечер. Меги я беше помолила да си тръгне един час по-рано, за да отиде на някакво важно семейно тържество, и Катрин, която считаше за недопустимо да не уважиш някого по такъв повод, веднага се съгласи да я пусне. Отсъствието на Меги в момента й дойде добре дошло и тя беше щастлива, че може да остане сама със себе си. Тя бързо смъкна театралния си костюм и го положи внимателно на канапето.

Катрин седна пред огледалото и свали досадната перука. И в същия момент изпита невероятно облекчение. Тя свали всички фиби от косата си и я разпусна. Разреши я енергично, докато възвърна блясъка й, а после я върза отново с една бяла панделка. Катрин взе тампон с тоалетно мляко и започна старателно да сваля тежкия сценичен грим, докато не остана и следа от него. Тя отиде зад паравана в ъгъла на стаята, където стоеше мивката, и енергично разтри цялото си тяло с мокра гъба, след това изми със сапун лицето си, изми си и зъбите, направи си гаргара, сложи талк под мишниците, напръска се с дезодорант, напарфюмира се със скъп парфюм и с това завърши един ритуал, който неизменно се повтаряше в същия ред след всяко представление.

Докато се обличаше, Катрин размишляваше за ангажимента й по-късно и изведнъж й се прииска да го беше насочила за някой друг ден, но не и за тази вечер. Двете представления днес я бяха изтощили съвсем и въпреки че обикновено по това време тя се чувствуваше бодра и свежа, сега усети желание да се пъхне направо в леглото си и да заспи. Но тя знаеше, че трябва да се стегне, да си придаде жизнерадостно изражение и да бъде весела и общителна с хората около себе си поне още няколко часа. Беше прекалено късно да отложи ангажимента си за вечерта, а и не се съмняваше, че Ким вече търпеливо я очаква пред входа на театъра, както се бяха уговорили. Пък и не можеше да остави сам Виктор, който щеше да отиде направо за вечерята в къщата на улица „Честърфийлд“. Тя уморено въздъхна. Дълго време бе преценявала всяка своя дума и постъпка, за да може тази вечер да се състои, но сега се чувствуваше като хваната в своя собствен капан. „Само да не ме болеше така гърлото“ — каза си тя, докато нахлузваше копринения си комбинезон с много дантели. „Господи, дано не ме е хванал някой бронхит.“

Тази мисъл така я разтревожи, че тя се втурна към тоалетката, откъдето извади шишенце със сироп за кашлица, който винаги й беше подръка. Той съдържаше много алкохол и тя пиеше от него по малко, за да не й замае главата, както се беше случило един-два пъти. Но този път тя отпи една доста голяма глътка и се намръщи.

Катрин седна на стола, доближи лицето си до огледалото и започна да го оглежда. Поне външно тя изглеждаше в цветущо здраве и тя реши, че ще направи всичко възможно, за да запази доброто си физическо състояние. В никакъв случай не трябваше да си позволи да се разболява. Следващите няколко седмици щяха да бъдат от изключително значение за целия й живот. Нищо не биваше да попречи на нейните планове, които тя така старателно и упорито беше подготвила. Нямаше да позволи на нищо и на никого да застанат на пътя й.

Тя разсеяно се протегна за пудриерата и напудри носа си, докато си мислеше за седмиците на изпитание, които й предстояха. Колко усилия й беше коствало да нареди нещата в нейна полза, да насочва събитията в желаната от нея посока, за да може да осъществи мечтите си. Мечтите й трябваше да станат реалност. Просто трябваше! Младото и нежно лице изведнъж се опъна от напрежение и решителност и тя си представи скорошния си триумф, ако всичките й планове се изпълнеха. Как така „ако“, възмути се тя от своя песимизъм, за нея трябваше да има само един въпрос — „кога“. Тя отказа да приеме, че изобщо е възможен някакъв провал.

Все още погълната от своите трескави мисли, Катрин разреши косата си и леко я прихвана с две гребенчета отстрани, за да се открие лицето й, а после нанесе плътен слой червило по устните си. Без изобщо да се погледне повече, тя стана от стола и отиде при гардероба. Облече черната рокля, обу високи официални обувки от естествена кожа и сложи на шията си копринено шалче с цвят на тюркоаз, а най-отгоре — черно вълнено палто. Взе си от чекмеджето чифт бели ръкавици, грабна черна кожена чанта и бързо тръгна към вратата.

За момент се спря, преди да излезе. Тя се опита да се отпусне и няколко пъти дълбоко си пое въздух, като бавно вдишваше и издишваше. Тя събра цялата си решителност и всичката енергия, която все още й беше останала, стегна тялото си, изправи гръб и гордо отметна глава назад. Големият актьорски талант на Катрин й позволяваше да придава на лицето си всякакви изражения, да показва настроения, каквито тя пожелаеше. Затова само за миг лицето й вече сияеше, в грациозната й походка нямаше и следа от умора, когато тръгна по коридора. Целият й вид излъчваше самоуверена решителност, докато вървеше към изхода.

Ким, който обикаляше около входната врата, бързо прекъсна сладкото бърборене с портиера Чарли и се втурна да я посрещне, когато я видя.

— Катрин, скъпа, изглеждаш направо страхотно! — възкликна той с истински възторг в очите си. Той се приближи и я целуна по бузата.

— Благодаря — отговори Катрин с ослепителна усмивка. Тя мило се притисна в ръката му и го погледна със светнали очи. — Извинявай, че те накарах да чакаш.

— Това няма никакво значение — каза бързо Ким. — Важното е, че спря да вали. Докато идвах насам се лееше такъв проливен дъжд.

— Лека нощ, Чарли — бързо извика Катрин, защото Ким вече нямаше търпение да излязат.

— Лека да е, мис. И пр’ятно изкарване — каза Чарли и погледна Ким. — На вас също, ваша милост.

— Лека нощ, Чарли. Радвам се, че си побъбрихме.

Те затвориха тежката врата зад себе си и Ким хвана Катрин под ръка и забързаха надолу по алеята.

— Хайде по-скоро да се качим в колата, преди да плисне отново.

— Кажи ми, Ким, какво толкова си побъбрихте със стария Чарли?

Ким се захили:

— Ами той реши да ме забавлява с любопитни историйки за разни „влюбени момчетии“ от едно време, които са тичали след хубавите актриси. Беше ужасно забавен, даже си позволи някои пикантности.

— Ха, да не би и теб да те е взел за такъв — попита Катрин. — А може би Чарли така си представя съвременните „влюбени момчетии“?

— Нищо чудно. — Той погледна към нея. — Но трябва да ти кажа, че старият Чарли е твой голям почитател. — Той сякаш за миг се поколеба, но после продължи. — А по всичко личи, че и Терънс Огдън е сред твоите почитатели. На излизане той се спря да размени няколко думи с мене. Явно, че доста си пада по теб. А и ми се стори, че любопитствуваше прекалено много за това, как ще прекараме тази вечер. Каза ми, че му се искало да отидем с него в „Бъкстън“, даже ни бил поканил.

Катрин се сепна и си каза: „Да, да, искало му се е, най-вече да ме покани заедно с кавалера ми.“ Гласно обаче тя добави нехайно:

— Да, чух, че е поканил няколко приятелчета на вечеря.

— Значи все пак си съгласна, така ли?

— Съгласна с какво, Ким?

— Че Тери е твой голям почитател. — Ким се изкашля с ръка на уста и добави с леко дрезгав глас: — Даже си мисля, че е лапнал по тебе.

На Катрин й стана толкова смешно от тази абсурдна идея, че не се сдържа и се разсмя на глас. Тя погледна весело Ким със закачливо присвити очи. На слабата светлина от уличната лампа Катрин обаче видя сериозното и изпитателно изражение на Ким и в миг разбра, че трябва веднага да разсее съмненията му.

— Не си измисляй, моля те! Той може би ме е попрехвалил тази вечер, защото му помогнах по време на второто действие. Внезапно засече на една от репликите си. Вярно е, че ме покани на вечеря, но какво пък, сигурно е искал да ми върне жеста. — Катрин сама не си вярваше на думите. Навярно Ким беше прав. Ако Тери наистина бе лапнал по нея, тогава тя лесно можеше да си обясни защо беше реагирал малко грубо при отказа й, а и подмятането за Виктор ставаше съвсем разбираемо. Но тя изобщо и не мислеше да сподели с Ким тези свои подозрения. Тъкмо обратното, трябваше да ги разсее, и то незабавно. Затова добави: — А освен това Тери е влюбен в Алекса Гарет. Те са във вихъра на една романтична връзка, за която толкова се говори. Нима нищо не си чувал за това? — попита тя с подчертано учудване.

— Да, да — каза Ким, но хич не изглеждаше убеден, макар и да знаеше, че последното беше вярно. Той беше чел тук-там из вестниците по някоя и друга клюка за Тери и Алекса. Но пък, от друга страна, Тери му бе говорил за Катрин така, сякаш тя му е една от най-близките приятелки, а това го беше подразнило. — Защо обаче винаги те нарича „коте“? — попита Ким уж с небрежен тон, но си личеше, че е ядосан. — Не понасям някой да се държи толкова фамилиарно.

Този въпрос смути Катрин и тя тъкмо щеше да му обясни, че в театъра е напълно естествено за актьорите да се държат фамилиарно помежду си, но после реши да го премълчи. Тя осъзнаваше, че Ким е напрегнат и разбираше, че въпросът му е по-скоро израз на някаква ревност, отколкото на неодобрение спрямо нея самата, затова му даде следния отговор:

— Още като студентка в Театралната академия, Тери ме гледа в ролята на Клеопатра. Той реши, че има нещо много котешко у мене, и оттогава до днес ме нарича „коте“.

— О, така ли — промърмори Ким, защото се чудеше какво да отговори. Той я погледна с ъгъла на очите си и каза: — Не съм знаел, че с Тери сте приятели от толкова много години. Мислех, че си се запознала с него в тази пиеса.

— Слушай, Ким, какво имаш предвид под „толкова много години“. Завършила съм Академията само преди две-три години. Ако те чуе някой, ще си помисли, че съм грохнала баба — засмя се тя.

Вече бяха стигнали до колата. Ким пусна ръката й и отиде да отключи вратата. После отново се върна от нейната страна, помогна й да влезе и се качи зад волана. Той беше подозрително мълчалив, докато караше нагоре, през центъра, към квартала „Мейфеър“, който беше в противоположната част на Лондон. Не след дълго Катрин докосна леко ръката му и гальовно каза:

— Тери ме приема просто като приятелка, Ким, не като жена. Повярвай ми.

— Щом казваш — съгласи се Ким неохотно. В края на краищата Катрин няма вина, че Огдън се беше държал така идиотски, а ето че той все пак й се сърди. Той реши, че трябва да се постарае да заглади положението.

Най-лошото, което можеше да се случи в тази толкова важна за нея вечер, беше да предизвиква ревността у Ким. Тя трябваше да спечели неговото благоразположение. А и хич не й се искаше той да се дразни от присъствието на Виктор и да се заяжда с него. Затова тя започна да говори бавно, като внимателно обмисляше думите:

— Пък даже и да ме харесва като жена, това няма никакво значение за мен. Поради простата причина, че Терънс Огдън изобщо не ме интересува. Ама съвсем, съвсем изобщо. — Тя се изсмя презрително. — Познавам прекалено добре артистите и тяхната страхотна самовлюбеност, за да създавам някакви по-близки взаимоотношения с тях, любов моя. Пък и ти трябва да си забелязал, че не съм лекомислен човек. Как бих могла да обръщам внимание на Тери, когато съм толкова влюбена в теб!

Ким видимо се успокои и така широко се усмихна, че всичко около него сякаш засия. Единственото, което той успя да промълви в този момент, беше:

— Щастлив съм да го чуя, скъпа моя Катрин.

Ким знаеше, че за Катрин не бяха тайна неговите чувства към нея, затова той очакваше и тя да отговори на любовните му признания. Това бяха най-силните думи, които беше чувал от нея, откакто се познаваха, и засега те му стигаха. В миг той възвърна типичното си добро настроение и сърдечност и се впусна да й разказва надълго и нашироко за дърветата, които щеше да засажда в имението Лангли. Катрин се облегна и си даде вид, че слуша с интерес.

Всъщност тя беше погълната от собствените си мисли и най-вече — от мисълта за Виктор Мейсън. Чудеше се дали той е гледал представлението тази вечер, но по-важното за нея беше дали е успял да изпълни обещанието си. Най-неочаквано Катрин усети, че за миг сърцето й спря, а дъхът й секна. За първи път тя проумя колко рисковано беше заложила всичките си планове на една-единствена карта. Тази единствена карта беше той — Виктор Мейсън. Ако Виктор я подведе, щеше да се окаже, че е изгубила напразно седмици ценно време, че всичките й усилия са отишли на вятъра. Господи, ако се е излъгала в него, провалът ще бъде огромен. Тя притисна още по-здраво чантата към себе си, защото я прободе мисълта, че макар и да бе преценила всички подробности в своите планове, не беше съобразила най-важния момент — че Виктор Мейсън можеше и да не удържи на думата си.

У Катрин имаше странната смесица от наивност и проницателност. От една страна, тя нямаше богат житейски опит, но от друга — притежаваше вродения усет да прониква в хората и често пъти достигаше до забележителни прозрения за техните характери. Макар и толкова млада, тя великолепно познаваше човешката природа и рядко правеше грешки в оценките си за хората. Катрин и сега се утеши с тази мисъл, тя разбра, че няма друг избор, освен да вярва, че инстинктът й не я е излъгал. А усетът й подсказваше — не може да се е излъгала във Виктор. Тя с облекчение отпусна чантата на коленете си, вече напълно убедена, че Виктор е удържал на думата си, която й даде преди няколко седмици. Сигурно не го беше направил от приятелски чувства или от прекалена симпатия към нея, а поради една твърде проста причина, която обаче беше достатъчно сериозна — неговата лична заинтересованост. Тя беше необходима на Виктор Мейсън и знаеше това безпогрешно още от първата им среща.

Тази мисъл беше цинична, но в нея имаше много истина. Катрин знаеше, че е права и това я поразвесели. Тя с облекчение усети, че вече и физически се чувствува по-добре. Убийственото изтощение и умората, които я налегнаха след представлението, като по чудо бяха изчезнали. Кратката разходка от театъра до колата на свежия и влажен въздух я беше ободрила и сега тя дишаше по-леко. Даже гърлото вече не я болеше толкова много и тя доста се зачуди дали пък неприятните усещания след представлението не бяха плод на внушение. Кой знае, може би причината беше единствено в нервното напрежение през последните няколко седмици или пък в изтощението от двете изморителни неделни представления.

— Но така или иначе с тези дървета долният край на пасището ще стане съвсем друг. Татко действително е доволен, че се залових със засаждането на малка горичка. Само след години тя ще бъде неоценима — разказваше й Ким.

— Това е чудесно. Радвам се, че е потръгнало така добре — отговори Катрин механично, въпреки че беше доволна от неговия ентусиазъм. Ким ставаше невероятно словоохотлив, когато започваше с разказите си за имението, и въпреки че Катрин ги знаеше вече почти наизуст, тя винаги се стараеше да демонстрира интерес. Още от началото на тяхната връзка тя беше осъзнала, че трябва да зачита любовта на Ким към земята, защото се коренеше дълбоко в душата му. Земеделският живот беше станал негова съдба. Имението и всичко свързано с него изпълваше цялото му съществуване.

— Ето че пристигнахме — весело съобщи Ким, когато спря на улица „Честърфийлд“.

Катрин се обади:

— Знаеш ли, Ким, не си ми казвал почти нищо за сестра си, освен че е красива. Не мислиш ли, че щеше да е по-добре, ако аз…

— И на нея не съм й казвал почти нищо за теб — прекъсна я Ким със смях. — Мисля, че така е по-добре — да нямате предварителна представа една за друга.

— Но сигурно знае все пак, че съм артистка.

— Да, това знае.

— Тя работи ли нещо? С какво се занимава?

Катрин не се тревожеше, нито пък се притесняваше от срещата със сестрата на Ким, но тя се съмняваше, дори не вярваше, че някога изобщо ще се сприятелят. Лейди Франческа Кънингам, получила по рождение тази титла като дъщеря на граф, сигурно беше някоя от онези студени и високомерни млади дами, типични за висшето английско общество. Това, че Ким правеше изключение от общото правило и не парадираше със своята титла и произход, съвсем не означаваше, че неговата сестра е замесена от същото тесто. Ако истината беше тъкмо такава, тя и сестра му едва ли щяха да намерят общ език или пък основа за някакво приятелство. Катрин обаче си даде сметка, че и не беше чак толкова необходимо да стават големи приятелки. Стига да се появи някаква взаимна симпатия между тях, всичко ще бъде наред, а и за Катрин така ще е по-лесно да владее положението.

— От мълчанието ти мога да заключа, че сестра ти е дама, която не разчита на заплата — продължи Катрин, след като не получи никакъв отговор. Тя хвана дръжката на вратата и понечи да слезе.

Ким леко докосна ръката й, за да покаже, че има да й каже нещо. Той обясни:

— Тя наистина не ходи на работа, но работи страшно много. Всъщност тя е писателка. В момента прави биографични проучвания, за да напише една книга. Тя постоянно се рови в разни исторически книги и само дето не спи в Британския музей. Но, както и да е, по-важното е, че тя се интересува от изкуство, а това означава, че сигурно ще си допаднете. Не се притеснявай.

— О, хич и даже не се притеснявам — увери го Катрин с широка, самоуверена усмивка — и тя казваше самата истина, защото едва ли нещо на този свят можеше да я смути.

Глава VII

В мига, когато Катрин Темпест се появи на прага на гостната, очите на Франческа се приковаха върху нея. Тя почти се вцепени от удивление и си помисли: „Това момиче е толкова невероятно, сякаш не е от плът и кръв. Наистина невероятно.“ Само благодарение на доброто си възпитание Франческа успя да прикрие изумлението си, тя стана от стола край камината, за да посрещне своята гостенка.

Момичето вървеше към нея с лека и грациозна походка и сигурно беше на не повече от двайсетина години. Тя носеше прекалено претенциозна рокля и на Франческа й заприлича на малко момиченце, натруфило се с дрехите на майка си. Роклята беше чисто черна, от изключително фин вълнен плат, с дължина под коленете и права кройка, с богат набор около врата и с широки ръкави тип кимоно. По нея нямаше никакви бижута, никакви цветни допълнения — само черно от горе до долу. Момичето беше толкова красиво, толкова впечатляващо със семплата си изисканост, че всеки аксесоар би бил напълно излишен. Това накара Франческа да осъзнае, че стилът й на обличане беше възможно най-подходящият за нейната шокираща естествена красота.

Ким вървеше плътно до Катрин и целият сияеше. Когато наближиха камината, той пристъпи малко напред, за да ги представи една на друга.

Докато се ръкуваше и разменяше сърдечни поздрави, Франческа помисли, че това е най-необикновеното лице, което някога е виждала. Катрин Темпест беше толкова красива, че човек не можеше да не ахне, като я види. Очите й — нито сини, нито зелени, а с един особен тюркоазен оттенък — бяха първото нещо, което поразяваше със своята изразителност и необикновен цвят. Те бяха дълбоки и огромни, очертани от гъсти черни мигли, и сякаш озаряваха цялото й лице.

Франческа си мислеше, че даже скулптор не би изваял по-съвършени черти. Овалното й лице имаше абсолютно хармонични черти: гладко чело, малък правилен нос, високи и изящно очертани скули, леко закръглена брадичка. Изписаните й вежди имаха същия цвят като гъстата й тъмнокестенява коса, която се спускаше на буйни, лъскави къдри чак до раменете. Кожата на лицето й беше изключително нежна и бяла, без дори капка руменина, поради което големите й чувствени устни, плътно очертани с ярко червило, се открояваха на лицето й още по-контрастно. И все пак имаше нещо детско в устата й, защото сега, когато се усмихваше, в ъгълчетата се появяваха трапчинки, които й придаваха невинно изражение. Нейните бели и едри зъби също допринасяха за това впечатление. Имаше някаква необикновена благост в цялото й лице, която едновременно пронизваше и затрогваше. В тези първи моменти от тяхното запознанство Франческа стоеше занемяла и втренчена в стройната млада жена, която стоеше до брат й.

Катрин първа подхвана разговор:

— Благодаря ви за поканата.

Думите й звучаха меко и любезно. Очите й бяха широко отворени и тя дружелюбно разглеждаше Франческа с нескрит интерес. Въпреки че тя осъзнаваше собствената си необикновена красота и впечатлението, което прави на околните, суетата й все пак не я заслепяваше. Тя лесно надмогваше самолюбието си и винаги се стремеше да открива у другите неповторимото, особено у хората, които харесваше. Тя си помисли: „Ким подценява сестра си. Та тя е наистина много красива. Свежа и нежна като английска роза.“

— Радвам се, че дойдохте — отговори Франческа и се усмихна любезно на свой ред. — Катрин, чувствувайте се като у дома си. А ти, Ким, защо не отвориш шампанското? Ето го там отсреща.

— Разбира се, идеята е чудесна — каза Ким. — Той ги погледна със светнали от радост очи и отиде да вземе сребърната кофичка с бутилката, а после се помъчи да я отвори. — Май ще ми трябва кърпа, за да хвана по-здраво шишето — каза той и тръгна към кухнята.

Освен физическа красота и безспорен талант Катрин притежаваше в изобилие онова рядко и най-ценно човешко качество — естественото очарование, а нейният чар беше толкова силен, че неудържимото му въздействие можеше да бъде дори опасно и разрушително. Тя се настани на канапето и погледна към Франческа, като реши да използува целия си чар, за да я спечели. Катрин й се усмихна. Усмихна й се с една от своите неотразими усмивки — безкрайно пленителна, подкупваща и обезоръжаваща, а изразителните й очи преливаха от сърдечност и топлота.

Тя проговори:

— Толкова мило от ваша страна, че ни поканихте на вечеря, и то в този късен час. Това е едно от неудобствата да бъдеш артистка — моят свят е обърнат с главата надолу. Хората вече си лягат, а аз едва тогава имам време да се срещна с приятелите си. — Тя се засмя с кръшен и звънлив смях. — Боя се, че за тях това е голямо изпитание — колко пъти само им се е налагало да вечерят с мене посред нощ. И то ако самите те го пожелаят, разбира се. Когато са уморени, не им се сърдя, че нямат време за мене. Не на всеки му е до развлечения в дванайсет през нощта, а понякога и по-късно.

— О, за мен специално това няма никакво значение — побърза да каже Франческа. — Пък и утре е неделя. Всички можем да си поспим до късно.

Катрин кимна с глава в знак на съгласие, но не каза нищо, а започна да разглежда стаята. Още при влизането си тя беше оценила изискания интериор — антиките с мек отблясък, предметите на изкуството и красивите картини. Мекият коралов цвят на стените, ярката светлина на лампите и червените отблясъци на огъня в камината създаваха особена атмосфера на всепроникваща топлина и уют. Катрин се сети за малкото си апартаментче, което в сравнение с тази стая изглеждаше толкова бедно и прозаично. Но не усети нито капка завист. Тя просто си спомни за една друга стая от времето на своето щастливо детство, преди да се разболее майка й, когато в живота й имаше само радост, обич и нежност. Това беше толкова отдавна, че понякога й се струваше, че е било сън, но тя добре знаеше, че е истина. И изведнъж си помисли, че в тази елегантна гостна стая в Лондон тя се чувствува така спокойна и сигурна, както в стаята от детските си спомени. Тук тя беше защитена от суровия и жесток свят отвъд стените на този дом. Неочаквано усети някакъв странен копнеж в душата си. Някаква буца заседна на гърлото й, а очите й се напълниха със сълзи. Тя примигна, но после се овладя и само след няколко секунди вече можеше да погледне спокойно Франческа в очите.

Тя нагласи една от най-очарователните си усмивки и отново заговори.

— Стаята е наистина прекрасна, Франческа. Тук е толкова приятно, а и обожавам да има камина със запален огън в такава отвратителна зимна вечер. — За миг върху лицето й се появи някаква замисленост и тя направи кратка пауза, преди да добави с тих глас: — Тук усещам толкова топлина и гостоприемство.

— И спокойствие също — допълни Франческа, като гледаше Катрин с много разбиране.

Погледите им се срещнаха и те дълго и съсредоточено се гледаха очи в очи, като взаимно се преценяваха. Нито Катрин, нито Франческа го осъзнаха в този момент, но между тях се зараждаше нещо необикновено. В момента се полагаше началото на едно приятелство, приятелство, което щеше да бъде толкова силно и трайно, че да устои на всички външни влияния и удари в продължение на повече от десет години. И когато накрая щеше да настъпи разрив, той щеше да има фатални последици и за двете.

Но сега, тази вечер, те нямаха никаква представа, дори капка предчувствие за онова, което ги очаква. Единственото, което усещаха, беше, че си допадат една на друга, но все още не си го признаваха. Въпреки че дълго време нито една от тях не проговори, мълчанието и взаимното съзерцаване не ги притесняваше.

Накрая Катрин беше тази, която широко се усмихна и първа заговори:

— А знаеш ли, Франческа? Аз обичам да има запален огън дори и през лятото. Това е толкова…

— Това е толкова необходимо в този студен и влажен климат — провикна се Ким, който в този момент се втурна в стаята и се запъти към бюфета. — А в Лангли е абсолютно задължително. Нищо чудно, че прадядовците не са сваляли от гърба си техните гадни доспехи. Това сигурно е бил единственият им начин да се постоплят.

Атмосферата на спокойното съзерцаване беше внезапно нарушена, а Катрин и Франческа се усмихнаха смутено. После Катрин каза:

— Между другото, много мило от твоя страна, Франческа, че си поканила и Виктор Мейсън. Сигурна съм, че той ще ти хареса. Той изобщо не е такъв, за какъвто го мислят. Той… той… — тя спря, за да намери подходяща дума, но накрая каза само: — Всъщност, просто е много различен.

— Никога не съм се запознавала с филмова звезда, затова и нищо конкретно не си мисля — призна си Франческа и се усмихна стеснително. — Честно казано, не съм гледала много негови филми. Най-много два или три, и то не от последните. Ужасно е наистина. Страхувам се, че ще се окажа в много неловко положение пред него.

— Боже мой, това изобщо не трябва да те притеснява! — веднага възкликна Катрин, защото усети смущението на Франческа. — Мисля, че на Виктор дори му доставя удоволствие, когато не го карат да говори за своите филми или кариера. А според мен той е един от малкото артисти, които не обичат да бъдат център на внимание. За щастие той не е безнадеждно влюбен в себе си както повечето звезди. Ние артистите сме ужасно досадно и самовлюбено племе. — Тя взе разсеяно да си играе с масивния си пръстен върху кутрето, като се чудеше какво може да се е случило с Виктор. Вече отдавна трябваше да е тук.

— Отдавна ли го познаваш? — попита Франческа.

Преди да отговори, Катрин се намести по-удобно на канапето, кръстоса крака и поприглади роклята си.

— Не, само от няколко месеца. Понякога ми се струва, че е доста самотен човек — отбеляза тя. После замлъкна и стана замислена. Втренчи се невиждащо в буйните пламъци на огъня и потъна в собствените си мисли.

Франческа веднага забеляза тази промяна в настроението на Катрин. Това я смути и я накара да си помисли: „Трябва да е преживяла нещо ужасно тъжно в живота си. Тя все още го носи в душата си“. Тази мисъл обаче се стори на Франческа толкова абсурдна, толкова пресилена, че тя веднага я отпъди. Но тя продължаваше да мисли за репликата на Катрин по отношение на Виктор Мейсън, защото й се струваше несъвместима с неговата огромна популярност. Тя се чудеше какво да каже в отговор, когато Ким неочаквано й спести затруднението.

— Шампанско, моля! — възвести той, като подаваше на всяка по една висока кристална чаша. Той взе и своята чаша, вдигна тост и заприпка около Катрин, поруменял и влюбен до уши, както Франческа подозираше. Той не изпускаше Катрин от очи и Франческа много добре го разбираше. Тя самата не можеше да откъсне поглед от нея, като се стараеше все пак да не си личи, че я зяпа, за да не изглежда невъзпитана. Мисълта за това я накара да премести поглед върху Ким, който стоеше зад канапето, леко приведен над Катрин.

Щом забеляза, че сестра му го погледна, той й каза:

— Реших да остана в Лондон и другата седмица. В събота ще се върна в Лондон заедно със Стария. И ще ти оставя наш’та таратайка, сестричке сладка.

— Значи ли това, че татко ще идва в Лондон? Странно наистина. Той нищо не каза вчера, когато говорих с него — отвърна Франческа.

Ким се захили:

— Нали си го знаеш какъв е завеян. А няма да се учудя, ако съвсем е забравил, че трябва да идва. Но знам, че има важна среща с нашия адвокат — сигурно нещо по имотите. Така или иначе, трябва да пристигне утре късно вечерта.

— Тогава ще е хубаво да му звъннеш още утре сутринта, да не би да забрави — посъветва го наставнически Франческа. — А за таратайката ти благодаря, ще ми свърши добра работа. — Франческа погледна Катрин и каза с престорена сериозност: — Ким обича да казва, че татко е завеян, но те и двамата са от един дол дренки. Той понякога е точно толкова разсеян, колкото и татко. Тук е още от четвъртък, а даже не си е направил труда да ми каже, че татко ще идва. Боже, колко са небрежни мъжете.

— Всички са си такива по рождение — заяви Катрин дълбокомислено. Катрин беше от хората, които никога не пропускат възможността да кажат нещо на място така, че да извлекат полза за себе си. Затова тя не говореше много, а следеше внимателно разговора, докато реши, че е дошъл подходящ момент. Цялата й замисленост изведнъж изчезна, тя се приведе леко напред и каза с подкупващ поглед:

— Истинско удоволствие ще е за мене, Франческа, да дойдете с баща си на някое от моите представления, докато той е в Лондон. Чувствувайте се специално поканени. — Тя хвърли умолителен поглед и към Ким и побърза да довърши: — Ще ви взема места в ложите. Моля ви, не ми отказвайте! Толкова ще ми бъде приятно! А съм сигурна, че и на вас ще ви хареса. Ким ми каза, че ти специално се интересуваш от история.

— Да, така е наистина. Колко мило от твоя страна, че ни каниш — отговори Франческа, трогната, че Катрин се съобразяваше с нейния интерес към историята. — Аз лично ще гледам пиесата с удоволствие. — В очите й имаше много сърдечност, но гласът й прозвуча леко предпазливо, когато добави: — Вярвам, че и татко ще се зарадва. Непременно ще му кажа за поканата.

Тя замълча и се замисли за евентуалната реакция на баща си. Нямаше начин Катрин да не му хареса. У нея имаше естествен чар и изискани маниери. Очевидно беше добре възпитана, пък и такава красавица. Но Франческа знаеше, че едно беше да му хареса, а съвсем друго — да я одобри като бъдеща съпруга на Ким. „Татко си е толкова старомоден с тези негови разбирания на стар аристократ — помисли си тя ядосано. — Може пък от Катрин да излезе идеална съпруга за Ким — да го направи щастлив за цял живот.“

Тя изведнъж се сети, че Катрин я наблюдаваше с очакване, затова каза бързо:

— Винаги съм обичала гръцката митология. Нали пиесата беше за Парис и Елена и Троянската война?

— Точно така! — Лицето на Катрин се оживи и тя започна да обяснява с нескрит ентусиазъм: — Пиесата е толкова драматична и вълнуваща — наистина си заслужава да се види. Всяка вечер играем при пълен салон, остават места само за правостоящи. Всички билети се разпродават седмици преди представленията. Това естествено много ни радва. Приятна е мисълта, че ни е осигурена работа за доста дълго време, да не говорим за удовлетворението от възторжената реакция на публиката.

Ким реши и той да каже нещо:

— Критиците направо се побъркаха по Катрин. Бих казал дори, че стигнаха до екстаз в хвалбите си, което всъщност тя заслужава. Страхотна е в тази роля и обира овациите на всички.

— Сигурно е страхотно да си хитът на представлението! — възкликна Франческа. Като каза това, тя си помисли, че Катрин е идеалната актриса за тази роля, че сигурно пресъздава съвършено образа на троянската Елена. Онази жена, заради която са пристигали и са воювали хиляди кораби. Колко добре се вписваше Катрин в представата за тази митологична героиня. Възхищение се четеше в светлите кафяви очи на Франческа и тя възторжено продължи: — Трябва да си много талантлива, за да постигнеш голям успех още при първото ти появяване на голямата лондонска сцена. Та това е истинско чудо — да станеш мигновено звезда. За твоята възраст успехът ти е направо забележителен.

Който и друг да беше произнесъл подобна възторжена тирада за нейния талант, Катрин щеше да го приеме само като голо и евтино ласкателство. Но тя знаеше, че Франческа говореше съвсем искрено, защото по всичко личеше, че е много сърдечен и открит човек. Не беше чудно тогава, че Катрин изпита истинска наслада от тези пламенни похвали, още повече като се имаше предвид кой ги казва.

— Да, наистина е вълнуващо. Аз ти благодаря за твоите мили думи и искрена симпатия — отговори тя. — Огромно е удовлетворението за цялата група, когато се постигне такъв успех. Толкова много репетирахме и така си мечтаехме пиесата да успее. — По устните й заигра усмивка. — Но нашите усилия и нашите мечти не са единственото, което прави успеха. Той зависи от толкова много други неща, пък и нервното напрежение и несигурността у актьорите се запазват чак до първото представление, до първата истинска реакция на публиката. Ние нищо не можем да постигнем, ако не усещаме интереса на зрителите, техните нескрити симпатии.

— Сигурно си права — отбеляза Франческа, а после продължи с известно стеснение. — Повечето хора си мислят, че е много лесно да си артистка, че животът в театъра е само блясък и слава. Но на мен ми се струва, че е изключително трудно да станеш добър актьор. — Тя замълча и погледна Катрин, която я слушаше с интерес. Окуражена от това, Франческа продължи с малко по-уверен тон. — Сигурно е много сложно да проумееш замисъла на автора, да изразиш емоциите, мислите и чувствата, които той е вложил. Убедена съм, че е необходима огромна доза интелигентност и проницателност, за да се справиш с всичко това. — Тя се понамръщи и каза самокритично: — За мен това би било непосилно. Нямам никакъв шанс да се справя, дори и да искам.

Катрин беше изненадана от верния усет и правилната представа за актьорската професия, и то от човек, който няма нищо общо с театъра, затова Франческа още повече се издигна в очите й. Тя я удостои с мила ангелска усмивка.

— Как добре го каза само! Ти си проумяла самата истина. Действително блясъкът и славата не са единственото в театъра, въпреки онова, което си мислят хората. Зрителите виждат само външността на нещата, външните ефекти. Актьорската професия е една от най-трудните — истински къртовски труд. Тя е тежка, изтощителна, често пъти носи разочарования, къса ти нервите, поднася ти всякакви изненади. Но за мен тя носи също много радост и удовлетворение. Не отричам, че ми е дала толкова незабравими моменти. — Тя цялата сияеше от някаква особена възбуда. Умората й се бе стопила от приятната дружелюбност, сърдечност и гостоприемство на Франческа. — Но господи, сигурно ужасно отегчихме Ким с тия наши разговори.

— Не, съвсем не сте — отговори Ким. Той беше доволен, че Катрин и Франческа си допаднаха така бързо и спонтанно. Той погледна и двете с много обич и добави: — Много ми е интересно даже. Всъщност радвам се, че поведохте разговор без моя помощ. Представете си ужасното ми положение, ако трябваше да ви гледам как седите и мълчите и нямате какво да си кажете. — Той запали цигара и си помисли: „Дотук представянето на Катрин в семейството върви добре. Явно, че Франческа много я хареса и сигурно ще се застъпи за нея пред татко.“

Самата Катрин добре усещаше готовността на Франческа да станат приятелки и тя вътрешно се усмихна, като си припомни страховете и опасенията си, преди да се срещнат. Колко се е заблуждавала тогава — та Франческа беше такова симпатично създание и тя се чувствуваше толкова спокойна в нейната компания, защото Франческа открито показваше своето възхищение. А да бъде обект на възхищение беше най-важното нещо в живота на Катрин Темпест.

— Защо не дойдете на представлението в понеделник? — попита Катрин, за да уточни нещата със сигурност и да не даде възможност на Франческа да откаже. А в съзнанието си трескаво кроеше планове, как да ги заведе и на вечеря след това заедно с графа. — След като сме си починали събота и неделя, в понеделник винаги сме в отлична форма за представлението. — Тя замълча и се разсмя звънливо. — Аз хубаво го казвам това, но да не вземе за лош късмет да излезе най-слабото ни представяне.

Франческа отговори:

— О, сигурна съм, че всичко ще мине чудесно. Аз самата мога да дойда в понеделник вечерта, ако и татко е свободен тогава. А ти, Ким?

— Аз съм с две ръце „за“. С удоволствие бих го гледал втори път. А сега, момичета, какво ще кажете да ви сипя още шампанско?

— С удоволствие — каза Катрин и му подаде празната си чаша.

Франческа обаче отказа:

— Засега не искам повече, пък и да не ми се замае главата. Че ще трябва да сервирам вечерята, нали? — Тя отново се обърна към Катрин. — Сигурно е невероятно изживяване да работиш с Терънс Огдън. Винаги съм го считала за великолепен актьор. Но казват, че бил и женкар, вярно ли е? — Тя приседна малко по-напред на стола, наведе се към Катрин и поверително й каза: — Всичките ми приятелки са луди по него. Наистина ли е така божествено красив, както изглежда на сцената?

Катрин насмалко не изпъшка при мисълта, че за втори път тази вечер ще й се наложи да говори за Терънс Огдън. Хич не й се искаше да се впуска в обяснения за достойнствата на Тери като ухажор, особено след като положи толкова усилия да успокои ревността на Ким. Но Франческа очакваше отговор с такъв жаден поглед, че Катрин реши все пак да й отговори, за да не я разочарова или обиди. Ето защо тя също приседна по-близо до Франческа и сниши глас:

— Знам, че за него се говорят разни неща, но са доста преувеличени. Не че Тери сам не дава поводи за това. Той счита, че е добра реклама за него, когато вестниците публикуват името му редом с имената на известни красавици, въпреки че аз много не вярвам на техните клюки. Всъщност той е сериозен човек и е напълно отдаден на работата си. Обичам да работя с него. Тери е великолепен изпълнител и аз съм научила много от него.

Дори и да не беше доволна от краткия отговор, Франческа с нищо не го показа. За миг тя погледна замислено към Ким, който стоеше до бюфета и наливаше шампанско, а после отново се обърна към Катрин. Кимна бавно с глава, сякаш разбираше, че трябва да смени темата на разговор.

— Ким ми каза, че си родена в Америка, Катрин. Отдавна ли живееш тук в Англия?

За най-голямо облекчение на Катрин, Франческа ловко и съобразително подхвана разговора в друга посока.

— Не, само от няколко години — обясни тя. Катрин направи едва забележима пауза, преди да продължи. — Учих в Театралната академия, а после известно време играх в провинцията.

Ким се приближи и подаде чашата на Катрин. Тя го погледна — великолепните й очи преливаха от нежност към него. После потупа мястото до себе си и му каза:

— Хайде, мили Ким, седни малко. Нека да поговорим за нещо друго и тримата. Имам чувството, че само аз говоря, а и вече се отегчих от този разговор за театъра, нищо че на теб може и да ти е интересно.

— Сладка моя, прекрасният ти глас е музика за моите уши. Дори наставления да вземеш да ми четеш, те пак ще бъдат за мене като песен — пошегува се той и седна до нея.

— Е-е-е, чак пък толкова! — Катрин весело намигна на Франческа, която се усмихна дружелюбно, защото вече добре разбираше увлечението на Ким. Тя самата усещаше как все по-неудържимо попада в плен на очарователната Катрин. „Дано и татко да бъде очарован“ — помисли си тя и с учудване откри, че се надява на това не по-малко от Ким.

Катрин видя, че може да спечели лесно и Франческа, затова реши да насочи цялото си внимание към нея:

— Чух, че си писателка, че в момента събираш материали за някаква книга. А трябва да е страшно интересно да пишеш книги и съм сигурна, че не е по-малко трудно от това да си актьор, ако не е даже много по-трудно.

Изненада премина по лицето на Франческа и тя стрелна с въпросителен поглед Ким, който само се ухили и невинно подви опашка. За миг тя се почуди как да отговори, но после каза:

— Да, наистина събирам материали и се надявам един ден да напиша книга за Чайниз Гордън, но не бих казала, че съм писателка. Или поне засега не съм. Ърнест Хемингуей е казал, че за да си писател, трябва да имаш читатели. Затова не мога да твърдя подобно нещо за себе си, докато не видя книгата си публикувана. — Тя отпи малка глътка шампанско. Изпитваше неудобство, когато се говореше за нейната дарба, защото по природа беше стеснителна и сдържана, затова небрежно подметна: — Как мислите, дали Виктор Мейсън ще дойде?

Ким, който напълно беше забравил за Виктор, се сепна и се намръщи:

— Звъннах му тази вечер, преди да взема Катрин от театъра. Той каза, че веднага тръгва.

Погледна към позлатения часовник на камината и поклати глава в недоумение. — Боже мой, цял час е минал откакто сме тук. Може би ще е добре да му звънна пак в хотела.

— Мисля, че няма за какво да се безпокоиш. Доколкото знам, той е прочут със своите закъснения — послъга Катрин, за да замаже положението. — Сигурно ще се появи всеки момент.

Въпреки че го каза уверено, Катрин сама не вярваше на своите думи. Липсата на Виктор вече беше започнала да я безпокои, но тя се опитваше да си го обясни с неговата мудност. Сега обаче сериозно започна да се съмнява. Ако той не се появи, това ще я унищожи, защото причината щеше да бъде само една — не е изпълнил обещанието си и не иска да се срещне с нея.

Тя усети, че от напрежение някаква буца заседна на гърлото й и въпреки че рядко пушеше, се пресегна да си вземе цигара от сребърната кутия на масата.

Ким й подаде огънче и също запали цигара. Той направи кръгче от дим и настойчиво погледна сестра си:

— Слушай, надявам се, че не си забравила нищо във фурната.

— Не, не съм. Дори не съм я включила, Ким. Закъде си се разбързал толкова. Нека да изчакаме Виктор, и тогава. Катрин, ти да не би да си гладна?

— Не, благодаря, още не съм. Винаги ми трябва известно време, докато се настроя за хапване след представление. Нещо като приспособяване.

— Аз пък умирам от глад — заяви Ким. — Няма да ти се разсърдя, ако ми дадеш да опитам по малко от хайвера и пастета, мила Франческа, въпреки че се правиш на разсеяна.

Франческа сконфузено се усмихна и веднага се изправи. Въпреки безупречното си възпитание тя наистина беше забравила за храната, която мислеше да поднесе с напитките. Рядко й се случваше подобно нещо. Беше толкова очарована и прехласната по Катрин, че всичко останало бе излетяло от главата й.

— Колко съм несъобразителна — извини се тя. — Ще ви помоля да изчакате само за миг.

Тя направо излетя от гостната, а тафтената пола зашумоля от бързите й крачки.

В мига, в който останаха сами, Катрин се обърна към Ким и в желанието си да не мисли за Виктор тя каза:

— Смятам, че сестра ти е страхотна.

— Сигурен съм, че и тя те хареса — промърмори Ким. Той седна по-близо до нея, прегърна я и започна да я целува по шията и по косите. — А от това аз мога да имам само полза — прошепна той и я притисна още по-силно. Усети как топлината на тялото й го обгръща, а нежният аромат на копринената й кожа го упояваше. Всеки път, когато я поемаше в обятията си, нещо затрептяваше у него и го обливаше сладка възбуда. — Катрин, скъпа моя Катрин, — шептеше той с глас, прегракнал от вълнение. — Аз просто те обожавам — промълви Ким и зарови глава в косите й.

Катрин го погали по русата глава и отвърна на прегръдката му, но не каза нищо. Съзнанието й беше обсебено от Виктор, една-единствена мисъл се въртеше в главата й: „Как можа да ме измами?“ Тя самата винаги е изпълнявала обещанията си. Ах, тия мъже! Всичките са еднакви. Не може да се разчита на тях. И баща й, мръсникът, беше същият. Тя стисна здраво очи, сякаш за да прогони натрапчивия образ на баща си, защото знаеше, че това ще я разстрои още повече.

Не след дълго Ким леко се отдръпна, за да я погледне, като не я изпускаше от прегръдката си. Сърцето му биеше лудо — той я желаеше с цялото си същество. Искаше му се да погълне тези горещи устни и той се наведе да я целуне. Катрин внимателно го отблъсна от себе си и му се усмихна с най-нежната си усмивка, за да не го обиди.

Въпреки огромното си вътрешно напрежение тя успя да каже със спокоен глас:

— Ким, скъпи, хайде да оставим това сега. Франческа ще се върне всеки момент. Какво ли ще си каже, ако ни свари как сме се запрегръщали тука на дивана. — Тя лекичко се измъкна от прегръдките му, изправи се, поправи полата си и приглади косата си. Проговори тихо, но гласът й звучеше почти укорително: — Изненадана съм от теб.

Тя погледна с престорено целомъдрие и поклати неодобрително глава. Ким безпомощно се свлече върху възглавничките и изстена:

— Ти си виновна. Знаеш ли каква голяма изкусителка си? Най-влудяващата жена, която някога съм имал късмета да срещна. Какво да правя, като си такава?

— Поне в момента се опитай да не правиш нищо — отговори тя. — Но можеш да ми сипеш, да речем, една чаша шампанско.

Той й се ухили добродушно и се надигна от канапето, за да донесе бутилката. Взе две изящни чаши с форма на лале и ги напълни, а после погледна бутилката, като я поклати многозначително:

— Тая вече свърши курса. Ще ида да донеса нова от кухнята, за да се изстудява тук в кофичката. Ще я отворим, когато дойде Виктор. — Малко преди да излезе, той се обърна и каза: — Ако изобщо дойде, в което дълбоко се съмнявам. Ей сегичка съм при тебе, сладка моя.

Катрин само кимна с глава, защото се страхуваше, че ако каже нещо, ще издаде гнева си. Последните думи на Ким потвърждаваха най-болезненото й опасение в момента. Тя се обърна, подпря глава с длан и се загледа в камината с нещастен поглед. Катрин беше станала напълно самостоятелна още от дванадесетгодишна възраст. Никога не беше разчитала на никого и за нищо, защото подозрителността бе основна черта на характера й, особено по отношение на мъжете. Тя хапеше нервно устни. Защо трябваше да нарушава основния си принцип, защо се довери на Виктор Мейсън? „По дяволите, по дяволите, по дяволите“ — повтаряше си тя наум.

В стаята влезе Франческа с голям сребърен поднос.

— Заповядай, Катрин, хапни си от тези неща — покани я тя, докато поставяше подноса на малка старинна масичка пред камината. — И аз вече поогладнях.

— Благодаря ти, но още не съм гладна — отвърна Катрин.

Франческа седна и взе един сребърен нож с перлена дръжка. После гребна малко хайвер от есетра, който изглеждаше така апетитно в кристалната чиния, размаза го върху филийка препечен хляб и изстиска няколко капки лимон отгоре. С усмивка предложи филийката на Катрин, но тя отказа, затова я подаде на Ким, който се беше върнал отново в стаята.

— Слушай, Франки, страшно вкусно е — възкликна той, след като глътна наведнъж цялата филийка. — Няма нужда да правиш кюфтета. На мен поне това ми стига.

Франческа отговори:

— Опитай и пастета. Той също е много… — Остро позвъняване прекъсна думите й. Тя погледна първо Ким, после Катрин и повдигна вежди въпросително: — Да не би това да е нашият окъснял гост?

Катрин скочи от мястото си:

— По-добре аз да отворя вратата, Ким. Все пак ти изобщо не познаваш Виктор.

Глава VIII

— Къде по дяволите се губиш! — изсъска Катрин, а очите й святкаха, когато отвори вратата на Виктор Мейсън.

— Няма що, хубаво посрещане! — отговори той, а после се ухили широко. — Какво сега — да влизам ли или да си хващам пътя обратно?

— Само да си посмял! — извика Катрин и страхувайки се, че той наистина може да си тръгне, го сграбчи за ръкава на шлифера, който беше наметнат небрежно върху раменете му, и го дръпна рязко към себе си.

Виктор се обърна към шофьора си, който пристъпваше наоколо с огромен черен чадър в ръка, и каза:

— Няма да се бавя повече от два-три часа, Гюс. Е, нищо чудно да ме изритат и преждевременно от тука — отбеляза той със самоирония. — Можеш да се поразмотаеш малко. После мини насам. И умната! — Накрая му каза заговорнически: — Хайде, ти си знаеш…

— Всичко ще бъде наред, господин Мейсън — отговори чинно Гюс със заучена безизразност на лицето, след което се върна в колата, а Виктор влезе в къщата.

— Е, слава богу, поне е спрял да ти казва „Началство“ — подметна Катрин подигравателно.

Виктор я погледна развеселено и се закиска лекичко, преди да отговори:

— Ами — само за пред хората. Останеме ли сами пак си ми вика „Н’чалство“. Аз обаче нямам нищо против. Даже ми харесва. — Той й пъхна в ръцете един пакет и закачливо намигна: — Пази се от подаръците на разни съмнителни италианци.

Катрин прие подаръка със стиснати зъби. Тя не беше човек, който се успокоява лесно — ядът й все още я изгаряше отвътре. Беше много изнервена и едва се сдържаше да не избухне. Тя мълчеше студено и продължаваше да го гледа укорително, а накрая каза:

— Мислех, че няма да дойдеш. Много закъсня. Прекалено много. Случайно да си чувал за какво служи телефонът? Това е малък инструмент, чрез който хората си предават съобщения, когато са…

Той я прекъсна с гърлен смях:

— Я остави тоя сарказъм, сладурче. — Отметна шлифера си и се огледа. — Къде да сложа това?

Катрин кимна към закачалката и му отвърна троснато:

— Ей там. — Тя погледна пакета в ръката си. — И какво е това все пак?

— Предложение за сключване на примирие. Шампанско. И то розово шампанско — каза й Виктор, докато окачваше шлифера си.

— Моля? Розово? Сега разбирам кое му е съмнителното на подаръка ти — сопна се тя.

— Майчице мила, така ли ще се държиш цяла вечер? — попита Виктор, докато се приближаваше до нея, а тя стоеше изопната насред коридора с все същото гневно изражение. Той обаче съвсем не се беше засегнал от язвителните й забележки и леденото държане. Даже изглеждаше весел и с невъзмутим глас й каза:

— Слушай, сладурче, извинявай. Наистина съжалявам. Нямаше начин да дойда навреме. Трябваше да ми се обадят от Щатите, и то по много важна работа. Хайде, Катрин, не се сърди на доброто момче.

Той й говореше така умолително и с толкова искрен глас, че Катрин не се сдържа и му се усмихна. Тя отлично знаеше, че ще бъде глупаво да ядоса Виктор и по този начин сама да навреди на своите планове и кроежи. Не че и той нямаше полза от нея, но беше по-благоразумно да не го дразни точно сега. Стигаше й, че все пак се появи и тревожните съмнения отстъпваха място на ведрата увереност, че беше изпълнил обещанието си към нея. Със светкавична бързина и ловкост тя смени поведението си и пусна в пълен ход хамелеонската си способност да се представя в различни образи. Само за миг усмивката й стана сияйна и примамваща, а тюркоазените й очи заблестяха ласкаво и сърдечно.

— Извинявай и ти, аз също съжалявам — каза тя с безкрайно прочувствен глас. — Не исках да се държа толкова грубо, но бях ядосана. Нали ги знаеш англичаните колко са придирчиви на тема точност, добро възпитание и тям подобни, за което изрично те предупредих. — Тя му подаде пакета и продължи със същия меден глас: — Колко е мило, че си донесъл това. Трогната съм. Но мисля, че ще е по-подходящо да го поднесеш на нашата домакиня. Сигурна съм, че ще оцени жеста ти. Хайде, скъпи, да не се бавим повече. Нека да идем при тях.

Виктор наперено пъхна бутилката под мишница, погледна се в кристалното гледало, пооправи вратовръзката си и каза с цинична усмивчица:

— Целият съм твой, сладурче. Вече можеш да известиш за моето пристигане.

Ким и Франческа прекъснаха разговора си, когато Виктор и Катрин влязоха в гостната. Виктор усети как моментално два чифта очи се вторачиха в него с огромен интерес. Тъй като беше световноизвестна кинозвезда, и то вече толкова години, той беше свикнал да го зяпат с интерес и любопитство, защото всеки си имаше собствена представа за него, която рядко отговаряше на действителността.

Но сега той се сепна и погледна изумено към момичето в сиво, което седеше до камината и се изправи да го посрещне. Виктор усети как тя магнетично го привлича като някаква ярка звезда. Той почувствува непреодолимо желание да се втурне към нея, усети силния порив не просто да се запознае с нея, а да я познае като жена. Но се опомни веднага. Нямаше намерение да се държи невъздържано и хлапашки, т.е. да проявява „лош вкус“, както биха се изразили англичаните, пък и самата Катрин достатъчно го беше предупреждавала. Не искаше да й дава повод отново да му изнася лекции по добро възпитание. А и младият мъж, който седеше до нея, вече се бе упътил към него с широка усмивка и с ясен сърдечен поглед, който изразяваше неподправено гостоприемство — очевидно това беше Ким, приятелят на Катрин.

Без да изчака Катрин да ги представи един на друг, той подаде дружелюбно ръка и каза:

— Аз съм Ким Кънингам. Много се радвам, че дойдохте.

— И на мен ми е приятно, че съм тук — отговори Виктор, като се ръкува с него енергично. Тъй като знаеше, че благоприличието го изисква, той се извини за закъснението си и обясни причините за това.

— О, моля ви, не се притеснявайте, всичко е наред — възкликна Ким и се ухили. — Докато ви чакахме, седяхме и си бъбрихме, пийнахме и по чаша шампанско. Но нека първо да ви запозная с моята сестра, а после ще ви донеса нещо за пийване. Какво предпочитате? Шампанско? Или пък нещо друго?

— С удоволствие бих пийнал едно уиски с много лед и с малко сода.

Ким леко го хвана под ръка и го поведе към камината.

— Запознайте се, това е Франческа — каза той, усмихна се любезно на двамата и се упъти към бюфета, за да налее уиски за Виктор.

— Приятно ми е да се запозная с вас, господин Мейсън — усмихна се Франческа.

Те се ръкуваха, без да бързат да отдръпнат ръце. Взаимно приковаха погледи един в друг и се загледаха със странно вълнение. Докато гледаше нежното лице пред себе си, Виктор забеляза, че искрящите й кехлибарени очи се разшириха и изпълниха с изумление, каквото и самият той усещаше. По устните й само за миг трепна усмивка. „Никога не съм я срещал, но знам, че я познавам“ — помисли си той смаяно. „Наистина я познавам. Винаги съм я познавал някъде дълбоко в душата си.“ Това изненадващо прозрение го разтърси и за миг той се почувствува страшно объркан.

Но после бързо възвърна самообладанието си и отново стана учтив и любезен:

— И за мен е удоволствие да се запозная с вас, лейди Франческа — каза той усмихнато с провлачен американски акцент, но черните му очи станаха сериозни и продължиха да я гледат съсредоточено и изпитателно.

— О, моля ви, наричайте ме само Франческа — бързо отговори тя. Лека руменина изби по снежнобелите й скули.

— И аз ще се радвам, ако ми казвате просто Виктор.

Тя кимна в знак на съгласие и леко измъкна дланта си от неговата, тъй като той все още не я пускаше. После направи крачка назад и отново седна. Виктор си спомни за пакета, който държеше под мишница, и с лек поклон й го подаде. В същия момент му се прииска да може да й подари нещо по-подходящо, нещо специално за нея — например един красив букет от бели майски люляци, откъснати след пролетен дъжд. Да, именно люляци — те щяха идеално да й подхождат със своята нежност и свежест. Той каза:

— За малко да забравя. Това е за вас.

Франческа го погледна изненадана:

— О, благодаря, много мило от ваша страна.

Тя взе пакета на коленете си и започна да го разгъва с бавни движения, като се чудеше защо започна да трепери вътрешно, без да си дава сметка, че това вълнение беше израз на някакво загадъчно и мощно взаимодействие между тях. Виктор обаче добре разбираше причината за това, защото бе видял много нещо в живота и умееше да познава искрата между мъжа и жената. Поне за себе си той знаеше, че тази жена му оказа силно и мигновено въздействие, което събуди у него различни желания, включително и неудържимо сексуално влечение. Той я пронизваше със страстен поглед. Тя продължаваше да седи сериозна и невъзмутима. „Личи си, че знае как да се владее“ — помисли си той. Виктор си припомни изумлението, което се четеше в очите и на двамата само преди миг. Дали пък не си въобразяваше? Вече и той самият не знаеше. Може би привличането не е било взаимно. Може би единствено той бе усетил тръпката — усмихна се иронично на себе си.

Виктор не познаваше Франческа и нейната вродена сдържаност, нетипична за младостта й, нито пък огромното й чувство за самоконтрол, така характерно за английската аристокрация. Рядко й се случваше да загуби самообладание. Ето защо, независимо че и тя беше усетила същото привличане към Виктор, което я смути и обърка, тя не позволи нито мускул да трепне по лицето й, нито един жест не я издаде. Вътрешно обаче беше действително развълнувана, и то не без основание. Нямаше никакъв опит с мъже, още по-малко пък — с хора от типа на Виктор Мейсън. Освен това мъжете, които познаваше, бяха най-вече приятели на Ким, негови връстници, и тя никога не ги взимаше на сериозно, не се беше влюбвала в нито един от тях, а изпитваше само приятелски симпатии. Макар и вече деветнадесетгодишна, тя все още нямаше сексуален опит и за разлика от своите връстнички, които бяха преживели по някоя любовна авантюра, тя си оставаше изключително непокварена млада жена, независимо от свободните нрави на изисканото общество, към което принадлежеше.

С две думи, Виктор Мейсън успя да наруши вътрешното равновесие на Франческа. Тя постепенно сама започна да осъзнава този факт, прехапа долната си устна и взе да се самоупреква. Ама че безобразие от нейна страна — да се развълнува толкова заради един мъж. Все пак не можеше да отрече, че той беше невероятно мъжествен и влудяващо привлекателен. Затова тя си помисли: „Катрин Темпест може и да изглежда неземна със своята красота, чар и жизненост, но пък и той е направо невероятен. Чак да се смае човек.“

Внезапно Виктор отмести поглед от нея и без да каже нищо повече, се упъти с бавна и небрежна походка към бюфета. Там той поведе разговор с Ким, сякаш бяха стари приятели, а не напълно непознати хора, идващи от два свята — така различни един от друг, че едва ли имаше нещо помежду им, което да ги свързва. Франческа го наблюдаваше с крайчеца на окото си, но все още стоеше с наведена глава и се правеше, че разглежда бутилката. Стана й неприятно, че той изведнъж придоби невъзмутимо изражение, сякаш тя изобщо не съществуваше, сякаш преди малко не й беше отправял тези настойчиви и страстни погледи. Едва сега се запита дали пък това не беше обичайното му поведение при запознанство с жена, защото той беше прочута кинозвезда и жените именно така искаха да го видят. Въпреки че не беше запалена почитателка на киното, тя все пак имаше някаква обща представа за тези неща, за да знае, че Виктор Мейсън беше идол за хиляди жени по света. Малко актьори са обсипвани с толкова възторг и обожание от страна на жените. За нея нямаше никакво съмнение, че той би могъл да притежава, когато си пожелае, безброй жени, много по-хубави и по-интересни от нея самата, ето защо реши, че едва ли е могла да стане негова избраничка. Пък и защо ли й трябваше?

Франческа насочи вниманието си към Катрин, чийто звънлив смях проехтя из стаята, и започна да ги наблюдава и тримата отстрани любопитно и съсредоточено. Виктор също се разсмя, обърна се леко към Катрин и нещо я подкачи. Катрин го погледна развеселено и отвърна на закачката.

Франческа взе смачканата опаковка и бутилката скъпо шампанско, стана от стола и се запъти към вратата. Без изобщо да поглежда Виктор, тя каза:

— Благодаря за шампанското. Великолепно е. Катрин, Ким, вижте какво ни е донесъл Виктор — тя им показа бутилката. Отивам да го сложа в хладилника. А също и да пусна фурната. Иначе можем да останем без вечеря. — Тя излезе и тихо затвори вратата.

Когато се върна след няколко минути, Франческа с изненада забеляза, че Виктор стоеше в другия край на стаята и с нескрит интерес разглеждаше картините по стените. Той и Катрин бяха внимателно заслушани в изчерпателните обяснения на Ким за шедьоврите на Констабъл и Търнър в тази стая. Франческа реши да не отива при тях. Приближи се към камината, взе чугунената маша, пъхна няколко дръвца в тлеещата жарава, седна си на стола и се пресегна към своята чаша. Докато отпиваше, тя погледна към Виктор. Изглежда, че помнеше някои от филмовите образи на Виктор, защото внезапно те ясно изплуваха в съзнанието й. Това бяха образи на един изключително красив мъж, лустросан и зализан като някаква кукла, от която са отстранили и най-малкия дефект, а после са я полирали, лакирали и излъскали до степента на някакво безжизнено съвършенство. Тя скришом хвърли още един поглед към него и видя колко е различен той в действителност.

Че беше красив, нямаше и съмнение, но на живо имаше по-изсечени черти и беше някак по-грубоват като цяло. Лицето му беше по-едро и скулесто, изпълнено с толкова жизненост — за разлика от онова лице, което тя си спомняше от филмите. Чертите му бяха мъжествени и волеви, а край очите имаше безброй малки бръчици, които бяха най-доброто свидетелство, че живее пълноценно и не пропуска нищо от удоволствията на живота. Кожата му беше загрубяла и загоряла като на човек, който прекарва по-голямата част от времето си на открито. Чертите на лицето му бяха по-рязко очертани — като се почне от големия римски нос и гъстите черни вежди над проницателни черни очи и се стигне до чувствените и усмихнати устни и едрите бели зъби. Даже гъстата черна коса, гладко сресана назад над високото набраздено чело, излъчваше сила и жизненост. Той беше висок и силен, с едро телосложение, с широки рамене и голям гръден кош.

Всъщност дрехите на Виктор Мейсън бяха единственото лъскаво нещо у него. Те бяха много скъпи и от най-добро качество и по всичко личеше, че са подбрани с много вкус. „Само дето прекалено много напомнят за лъскавата му външност от филмите“, помисли си Франческа, докато го оглеждаше крадешком. Тя се загледа в безупречната линия на черното му сако от фин вълнен плат, в сивите панталони с ръбове като бръснач, в бледосинята копринена риза, съчетана с тъмносиня копринена вратовръзка. В джобчето на сакото имаше сива копринена кърпичка, а кафявите обувки бяха от мека и скъпа естествена кожа. Докато тя го наблюдаваше, Виктор приближи ръка към устата си, за да запали цигара, а тя видя мекия блясък на сапфири в копчетата му за ръкавели, както и една златна верижка. „Горкият Ким — каза си тя — той изглежда направо като просяк в сравнение с Виктор, въпреки че си е облякъл най-новия вълнен костюм. Странно, но макар и нов, костюмът на брат ми изглежда поомачкан и износен.“ При тази мисъл Франческа не се сдържа и се усмихна. Поне в едно беше сигурна — Виктор Мейсън никога не би облякъл измачкани или износени дрехи.

Докато ги наблюдаваше, и по-точно докато наблюдаваше Виктор Мейсън, Франческа внезапно усети някакво тревожно чувство. Имаше нещо у Виктор, което я притесняваше — нещо, което не можеше да определи точно, но все пак се опита да си го изясни. Изведнъж тя започна да прозира истината. Разбра, че се страхува от него. Но защо наистина? Със своята способност да мисли логично и да анализира тя бързо успя да открие причините. Та значи, преценяваше тя, той беше изключително красив, световна знаменитост и много, много богат. А всички тези така наречени добродетели му осигуряваха най-важното — сила и власт. Да, той притежаваше огромна власт, макар и особена по своя характер. А присъствието на мъже с власт и сила, независимо от какво произтича тяхното влияние, криеше непредвидени опасности. Той беше и арогантен, а освен това толкова… толкова… сигурен в себе си и дори високомерен, че чак дразнеше. Тя неволно потрепери и усети как кожата на ръцете й настръхна. „А в него има и нещо заплашително“ — продължаваше да разсъждава тя и реши постоянно да бъде нащрек.

Всъщност не Виктор Мейсън плашеше Франческа Кънингам. Плашеше я най-вече нейната собствена импулсивна реакция към него, но тя все още не искаше да проумее това. Защото преценката й за Виктор беше доста погрешна. Вярно, че той беше човек с немалко власт и влияние, но нямаше истина в това, че е арогантен и високомерен. Даже изобщо не беше такъв. Но имаше едно неповторимо качество — силно духовно излъчване, което беше някаква странна и неповторима смесица от властни маниери и сърдечно общуване в съчетание с естествения му чар — и именно с това той неудържимо печелеше симпатиите на хората. По този начин излъчваше някакъв уникален магнетизъм, който беше и тайната на успеха му в киното. Образът му превръщаше всеки филм в огромен касов успех. Виктор сам си даваше сметка, че именно на това си качество дължеше огромната си популярност, а не на професионални актьорски умения в традиционния смисъл на думата. Но не тази беше единствената причина, защото Виктор бе самодисциплиниран, стараеше се, непрекъснато усъвършенствуваше уменията си, а това го правеше един от най-ценните актьори в Холивуд. Особено го уважаваха онези, които бяха работили с него. Те виждаха как той се вживяваше в ролите си, как ловко и безпогрешно умее да се държи пред камерата, така че във всеки негов филм останалите актьори бледнееха пред него.

Освен това Виктор беше чувствителен и състрадателен човек, с откритата си душа той умееше да усеща хората около себе си, техните настроения и мисли. Дори сега, когато разговаряше с Ким и Катрин, не го напускаше острото му усещане за присъствието на Франческа в стаята — той беше сигурен, че тя внимателно го преценява и оглежда от главата до петите. Въпреки че не виждаше лицето й, интуицията му подсказваше, че не й е направил много добро впечатление, че е намерила у него достатъчно кусури и това го накара да се усмихне. Той пийна една-две глътки от уискито си, побъбри още малко с Ким и Катрин за изкуството, после се извини и се упъти към камината.

Когато го видя да се приближава към нея, Франческа почти скочи от мястото си и се забърза към вратата. Тя се опита да се усмихне учтиво, но хладно му каза:

— Надявам се, че няма да се обидите, ако ви оставя за малко сам, но трябва да погледна какво става с вечерята.

На него не му убягна хладният й тон. Той кимна усмихнато в знак на съгласие, настани се на нейния стол, протегна дългите си крака и ги кръстоса. Излегна се удобно назад, а вътрешно му стана страшно смешно, въпреки че не знаеше на кого да се смее повече — на себе си или на Франческа. Тя беше подскочила като ужилена, когато го видя да се връща при нея, а той пък се беше държал като влюбен гимназист, докато се ръкуваше с нея. Тръпката вече бе преминала и сега не можеше да се начуди на собственото си глупаво държане. Без съмнение Франческа беше много хубава, у нея имаше нещо толкова свежо, но все пак тя не беше точно неговият тип. В края на краищата красивите жени бяха неотменна част от живота му, а не изключение, или, както обичаше да казва неговият приятел Ники Латимър, даже всички красавици накуп не можеха да му стъпят на малкия пръст, като се има предвид внушителната му външност и световна известност. Но не това беше най-важното — само с парите си можеше да притежава всяка жена, която си пожелае. При мисълта за последното той въздъхна. Двата кратки брака само за няколко години, както и безбройните любовни авантюри го бяха направили предпазлив към женската красота и напоследък се чувствуваше преситен и изморен от хаоса, който жените неизбежно внасяха в живота му, щом веднъж ги допуснеше до себе си. Преди половин година той решително обърна гръб на рояците „девойчета“, както сам иронично ги наричаше, и дойде в Англия с твърдото намерение да се посвети на работата си. Не желаеше да прави изключения. Пък било то и за Франческа Кънингам. Виктор не обичаше да се самозаблуждава и се стараеше да приема истината такава, каквато е. Ето защо и сега си признаваше, че Франческа силно го привлече, че в първия момент тя направо го слиса. По всичко личеше, че за нея усещането не беше същото. „Какво пък — повдигна той примирено рамене — хич не съм настроен да тичам по някого.“

Изведнъж се сети и за още нещо, което насмалко не го разсмя. Той беше на тридесет и девет, почти четиридесет, а Франческа едва ли имаше повече от осемнадесет години. Истинско хлапе. Нима беше възможно вече да залита по малки момиченца? Може би с годините е започнал да се вдетинява? Неотдавна неговото добро приятелче Ники, тая стара врачка, му бе казал, че с напредването на възрастта го е подгонил донжуановият комплекс. Макар че в думите му имаше истина, Виктор беше избухнал в смях при тази саркастична забележка, защото я произнасяше не друг, а заклетият женкар Ники. След трагичната смърт на първата си съпруга Виктор почти се побърка от мъка. Когато превъзмогна скръбта си, години по-късно, се превърна в циничен похотливец и дори не си правеше труда да го крие. Сега обаче никак не му се нравеше мисълта да му излезе име на похотливо старче. Да стане за смях. Боже опази! С разни момичета, за които може да бъде и баща.

Катрин дойде при него и прекъсна разсъжденията му. Тя кокетно зае елегантна поза в единия край на канапето и го попита:

— Какво ще правиш в понеделник вечерта?

Виктор я изгледа въпросително:

— Нищо. Сама го знаеш. Нали ти изцяло си поела грижата за светските ми развлечения. Някъде да съм направил крачка без теб? Но кажи, защо питаш?

— Защото поканих Франческа, Ким и баща им на представлението в понеделник. Знам, че не ти се гледа втори път, но си помислих колко хубаво ще бъде, ако после ни заведеш всичките някъде на вечеря, така ще върнеш жеста от тази вечер.

— Ами добре, защо не — съгласи се той с готовност. После извади пакет ментолови цигари и си запали една, като дълбоко вдишваше дима.

Ким, който седеше до нея, я погледна малко намръщено:

— О, мила, слушай, това съвсем не е нужно. Виктор не ни дължи никакви жестове — обясни той разпалено. — Притрябвало му е да ни мъкне толкова хора на вечеря и да…

— Даже ще ми е много приятно — прекъсна го Виктор. — Мисля, че идеята е чудесна. Истинско удоволствие ще бъде за мен да отидем заедно на вечеря. Хайде, Катрин, дай някакво предложение — къде да отидем? Избери някой от най-шикозните ресторанти.

— О, Виктор, съвсем нямах предвид толкова скъпи ресторанти — възкликна тя, а всъщност й се искаше да ги заведе именно на някое луксозно място, защото беше преценила, че ще е от изключителна полза за нейните планове да се появи с графското семейство в някой изискан ресторант.

Тя го погледна с широки и невинни очи и му се усмихна подкупващо:

— Но щом питаш за моето мнение, мисля, че ще бъде страхотно, ако ни заведеш в „Амбасадор“. Отдавна не съм ходила там, а това е едно от любимите ми заведения. Нали ще бъде чудесно, Ким?

Ким, който никога през живота си не беше стъпвал в „Амбасадор“, но знаеше по нещичко за него от светските хроники във вестниците, поклати глава замислено:

— Ще бъде ужасно мило от твоя страна, Виктор, — отговори той. После отпи от чашата си и се зачуди какво би си помислил баща му, дали би одобрил тяхното появяване в елитен лондонски ресторант в компанията на някакви артисти. Но пък в края на краищата — защо не? Нали Стария обикаляше насам-натам с Дорис, която беше съвсем небезизвестна личност в светското общество, и то не само в Англия. През ума му премина и мисълта, че присъствието на Виктор може би щеше да разсее евентуалното напрежение при срещата на Катрин с баща му. Това повдигна настроението му и той спря да се сърди на Катрин за това, че изпроси поканата от Виктор. Може би тя самата имаше същите съображения.

Катрин попита:

— Виктор, миличък, да взема ли билет и за теб?

— Не, но все пак ти благодаря, сладурче. Боя се, че ще имам малко работа в понеделник вечерта. Трябва да звънна на някои хора в Калифорния и Ню Йорк, а поради разликата във времето не мога да звъня по-рано от пет или шест вечерта. Ще запазя места в ресторанта и към десет ще дойда да ви взема от театъра.

Франческа подаде глава през вратата и обяви:

— Ако нямате нищо против, можете да заповядате. Вечерята е готова.

Катрин остави чашата си и бързо последва Франческа. Те прекосиха коридора към трапезарията. С тих и поверителен глас Катрин й разказа какво бяха решили за вечерта след представлението:

— Искрено се надявам, че баща ти ще дойде с нас. Сигурна съм, че ще изкараме чудесно.

Франческа почти хлъцна от изненада, но бързо се съвзе и отговори:

— О, предполагам, че ще дойде.

В този момент тя чу зад себе си гласа на Виктор и си помисли, че ще е по-хубаво, ако баща й реши да не приема изобщо поканата за понеделник вечерта. Само преди около час тя изгаряше от любопитство да види Катрин в пиесата, но съвсем неочаквано цялата идея й се стори неразумна и необмислена.

Глава IX

Трапезарията впечатляваше не само с размерите си, но и с интериора. Тя беше обзаведена изцяло със старинни махагонови мебели от втората половина на XVIII век. В класическия им дизайн имаше много изисканост и свежест, което придаваше на стаята някакъв особен стил и елегантност.

Тази вечер осветлението тук беше меко и приглушено и това правеше обстановката интимна и уютна. В двата края на бюфета и в средата на масата горяха високи бели свещи, поставени в масивни, гравирани сребърни свещници. На тази приятна жълта светлина махагоновата маса проблясваше с почти червеникави оттенъци, а безупречно полираната й повърхност отразяваше като огледало. Върху нея се виждаха отраженията на лъскавите сребърни прибори, на ръчно изработените чаши за вино от оловен кристал, на прозрачнобелите чинии от костен порцелан със златния герб на рода Лангли.

Борово зеленият цвят на стените създаваше в стаята чувство на прохлада и покой като в някой горски кът, като същият този цвят беше и прекрасен фон за неповторимите маслени платна. Всяка картина бе окачена в изящно украсена златна рамка и всяка си имаше специално поставено осветление. Пламъкът на свещите и светлините над картините бяха единственото осветление в стаята и именно от него тя добиваше тази красива мекота, която очароваше и предразполагаше.

Франческа покани Катрин и Виктор на определените за тях места и отиде до бюфета, за да сипе от сребърния супник супата от костенурки в красиви зелени купички от изящен порцелан. Виктор съсредоточено наблюдаваше движенията й, удивен от нейната грация, защото усещаше, че тя се дължи на вродената й изтънченост, а не беше просто ефект от елегантните й дрехи. После очите му зашариха с интерес из стаята. Той се възхищаваше от това, че имаше красота и стил във всичко. Всеки предмет тук излъчваше достолепие и традиция, а това с пари не се купуваше. Докато поглъщаше нещата наоколо, погледът му се спря върху един портрет в другия край на стаята. На него в естествена големина и цял ръст беше нарисувана жена, облечена в пищна синя рокля от тафта. Светлорусата й коса бе вдигната във висок кок, украсен с няколко сини пера. На ушите й проблясваха обици с топази и топазена огърлица се спускаше над дълбокото й деколте. „Разбира се, че това е Франческа“ — помисли си той. Това беше великолепен портрет, който предаваше и най-малките подробности. Толкова майсторски и реалистично беше изпипано всичко, че Виктор имаше усещането как, ако се пресегне и докосне дрехата, ще напипа истинска коприна.

След като сервира супата, Франческа се настани срещу Ким, който заемаше домакинското място на масата. В същия момент Виктор се обърна към нея и каза с много въодушевление:

— На този портрет сте направо като истинска. Картината действително е великолепна.

Тя го погледна в недоумение и проследи погледа му.

— О, това ли! Но това не съм аз! — отговори тя и посегна към лъжицата си. — Това е портрет на моята пра-пра-пра-пра-баба, шестата графиня Лангли. При рисуването на портрети вече никой не използува класическата реалистичност от този тип. А напоследък подобни огромни портрети се рисуват само за кралското семейство.

— О! — беше единственото, което Виктор успя да каже. Почувствува се неудобно и сведе поглед. „Тя добре ме постави на място“ — помисли си той. Само англичаните умееха така любезно и в същото време така иронично да ти обяснят нещо, че да те направят да изглеждаш като пълен глупак и невежа. Той също посегна към лъжицата си, за да прикрие развеселената си усмивка. Много отдавна не беше получавал плесница, и то от жена, макар и в преносен смисъл. Е, унизително си беше, но пък бе ново и интересно преживяване.

Катрин, която нищо не изпускаше, остана смаяна и объркана от начина, по който Франческа иронизира Виктор и го постави натясно. Ето защо побърза да се включи в разговора.

— Но не можеш да отречеш, Франческа, че приликата е поразителна. Аз самата бих се заблудила. Кой го е рисувал?

— Томас Гейнсбъро — с охота се включи Ким, без изобщо да е усетил иронията и високомерието в отговора на Франческа. Той започна да обяснява: — Рисувана е през 1770. Мисля, че и двамата сте прави. Жената от портрета наистина прилича на Франческа. В Лангли има още един портрет на Шестата, както ние я наричаме. Той пък е рисуван от Джордж Омни. И на него приликата с Франческа е поразителна. — Той млъкна за момент, но без много да мисли, продължи: — Надявам се, че скоро и двамата ще дойдете в Лангли, тогава сами ще се убедите. Защо да не решим още сега, кога може да стане това. Сигурен съм, че татко много ще ви се зарадва. Нали така, Франческа?

Франческа почти замръзна на стола си, като чу какво каза брат й. Тя отговори тихо и кратко:

— Да.

Беше направо сащисана. Как можа Ким така прибързано да отправи подобна покана. Не всеки можеше да бъде поканен в Лангли и той отлично знаеше това. Ако баща им не одобри Катрин, ще трябва да оттеглят поканата си. И тогава съвсем естествено Катрин щеше да се обиди. Но пък в края на краищата тя едва ли щеше да приеме, защото постоянно имаше представления.

— Но, Ким, това е направо чудесно! — възкликна Катрин с искрен възторг. Но после внезапно помръкна. — Но, боже мой, как ще успея да дойда, като имам представления и в събота. Освен ако… — Лицето й отново просветна и тя погледна към Виктор. — Освен ако•Гюс ни закара до Йоркшир в събота вечерта след представлението и ни върне в понеделник следобед. Така става. Ще можем ли да го направим някоя събота, Виктор? Моля те.

Виктор само кимна с глава и продължи старателно да си яде супата от страх, че може пак да обърка нещо. Въпреки че пренебрежителното отношение на Франческа към него го беше поразвеселило в началото, в момента той изпитваше някакво неудобство. Тъй като не беше свикнал да изпада в подобни ситуации, това още повече го объркваше и притесняваше. Опита се да се отърси от неприятното си настроение, като си помисли: „Какво пък, Катрин заслужава да й помогна. Тя има такъв силен характер, такова самообладание, че да й завиди човек. И наистина изглеждаше съвсем на мястото си дори в компанията на английски аристократи.“ Той отново се зачуди за нейния произход — мисъл, която го беше занимавала още откакто се запознаха преди три месеца. Странно, но тя никога не говореше за хората, сред които е израснала. Единственото, което успя да изкопчи от нея, бе, че е родена в Чикаго, че е живяла в Англия почти шест години и че е пълно сираче. „Да, но тя все отнякъде трябва да е усвоила тези си маниери — мислеше той с подозрение. — Тя си е направо родена аристократка.“

По всичко личеше, че Катрин се чувстваше много свойски в този дом. Сега, след като Виктор беше пристигнал, тя вече беше спокойна. А готовността, с която той прие молбата й да отидат с неговата кола в Лангли, разсея всичките й страхове, че на него не може да се разчита. Имаше все пак някакво напрежение, което тя все още усещаше у себе си, но ловко го прикриваше с постоянните си усмивки, с неуморимата си общителност и това я правеше очарователна и пленителна за нейните събеседници.

В разгара на вечерта Катрин надмина себе си. Тя стана център на вниманието, превърна се в истинска звезда на вечерта. Изпълняваше ролята си великолепно. Цялата сияеше, въодушевяваше се и всички я гледаха с нескрит възторг. Без да се натрапва, тя всъщност беше основната фигура в разговора и говореше интелигентно и очарователно за какво ли не — като се почне от театъра и филмовия бизнес и се стигне до британската политика и ловния спорт. Така тя умело успя да тушира конфузната ситуация от началото на вечерята и създаде приветлива и приятелска атмосфера между четиримата.

Самият Виктор усети как постепенно и той съвсем естествено се включи в разговора. Сръбваше си от великолепното вино, което Ким беше налял, наслаждаваше се на мекия му вкус и богат аромат и отново се почувствува приятно. Той откри някаква неподправена топлота и сърдечност у Ким, който умееше да изслушва събеседника си с искрен интерес и внимание. Въпреки че не обичаше да говори за себе си, усети как с удоволствие се впусна да му разказва за ранчото си в Южна Калифорния, за конете, за земята, което пък се оказа, че е любимата тема на Ким. Въпреки че разговорът му беше приятен, Виктор не изпускаше и Франческа от очи, не му убягваше нейната замисленост и самовглъбеност, които я напускаха само докато любезно им сервираше. Тя дори не си правеше труда да се включва поне от време на време в разговора и той считаше това за необяснима проява от страна на една безупречно възпитана млада дама.

Франческа знаеше, че не изпълнява добре задълженията си на домакиня, защото беше оставила Катрин сама да се справя с тежката задача да поддържа постоянно разговора. Тя не се държеше умишлено резервирано и хладно, нито пък Виктор бе причина за нейното странно поведение. Просто усещаше, че не може да им каже нищо по-интересно, затова смяташе, че е по-добре да си мълчи. Пък и сервирането на вечерята поглъщаше голяма част от вниманието й. Макар и да не беше много мила и общителна, не можеше да се каже, че се държи грубо, но това не й пречеше да се упреква, че пренебрегва доброто възпитание. Тя винаги бе считала подобно нещо за недопустимо.

В желанието си все пак да се поправи Франческа реши да проговори и запита Виктор:

— Да не би причината за вашето идване в Англия да е някой нов филм?

Той така се изненада, когато чу гласа й, че на свой ред занемя. После се прокашля и отговори:

— Ами да, да. Точно така. — Тя го гледаше с искрен интерес, а изражението й беше доброжелателно. Това го окуражи и той продължи: — Аз не само ще изпълнявам главната роля, но и ще съм продуцент на филма. За първи път, така да се каже, ще застана от другата страна на камерата. Затова и го очаквам с нетърпение, макар че предизвикателството е сериозно.

Катрин веднага прикова поглед в него, като не смееше да си поеме въздух, да каже и дума в очакване той да продължи обяснението си. Сърцето й биеше до пръсване.

Виктор тъкмо реши да продължи, когато Франческа отново се обади:

— Ще ни разкажете ли нещо за него? Или пък искате да го запазите в тайна?

— Ами не, защо, ще ви разкажа. Мисля да направя нова версия на най-великата любовна история, написана някога на английски. Надявам се, че филмът ще стане толкова добър, колкото и книгата, която безспорно си е класика.

Силно заинтригуван, Ким извика:

— Гледай ти, това сигурно ще стане нещо страшно интересно. И коя е книгата?

— Ще направя нова филмова версия на „Брулени хълмове“. Започваме снимките след два месеца. — Виктор се отпусна на стола си със самодоволна усмивка. Сега се чувствуваше в свои води и с удоволствие беше готов да участвува в разговора.

— Какво каза! Любовна история! — избълва Франческа внезапно и погледна Виктор изумено. — Но, за бога, „Брулени хълмове“ не е никаква любовна история! Това е роман за натрапчивата идея за смъртта, която ражда отмъстителност, жестокост и насилие. Но най-вече — отмъстителност. Как, по дяволите, можеш да считаш, че това е любовен роман. Това е най-идиотското нещо, което някога съм чувала!

Франческа изрече тези думи с такава ярост и невъздържаност, че всички останаха изумени. Ким гледаше като попарен. Виктор седеше занемял. Катрин беше пребледняла като платно и вътрешно кипеше от гняв. Виктор можеше да се повлияе от това мнение, още повече че го беше казала Франческа. Както повечето американци той благоговееше пред задълбоченото познание на всеки компетентен англичанин. А и Франческа прозвуча така категорично. Ами ако той наистина реши да се откаже от плановете си? „По дяволите“ — повтаряше си тя и за да не изрече и гласно нещо неприлично, се втренчи в чинията си и реши да каже една молитва.

Ким пръв се окопити:

— Наистина, Франческа, считам, че си прекалено рязка, не мислиш ли! Дори направо се държиш грубо, ако питаш мене!

Всеки път, когато се заговореше за английска литература — нейното слабо място — Франческа ставаше нетърпимо разпалена и не допускаше ничие друго мнение. Ким и баща му имаха злата участ да познават тази й лоша черта. Ким я погледна остро, като се надяваше, че неговото раздразнение ще я накара да се опомни.

Франческа се вгледа стреснато в брат си, а после бързо се обърна към Виктор:

— Моля те да ме извиниш. Съвсем не съм искала да бъда груба. Наистина не исках — поднесе извиненията си тя, но в погледа й все още проблясваше нотка на предизвикателство. — Не търся обаче извинения за смисъла на това, което ти казах, защото считам, че моето разбиране е по-вярното в случая. Плюс всичко останало, не само аз тълкувам книгата по този начин, но и много английски литературоведи и известни критици. Няма спор, че книгата е гениална, но все пак тя си остава възхвала на смъртта. Сигурно знаеш, че Емили Бронте винаги е живяла с натрапчивата мисъл за смъртта. Ако ли пък на мене не ми вярваш, с удоволствие ще ти дам някои книги за Емили Бронте и нейното творчество, а по-специално — критически разработки върху „Брулени хълмове“. Може би тогава все пак ще се убедиш, че това не е любовен роман. Виж, аз просто съм изучавала английската литература по време на следването си, даже писах дипломна работа за творчеството на сестрите Бронте, така че гарантирам за всичко, което ти казвам.

Катрин не вярваше на ушите си и отчаяно се молеше Франческа най-сетне да млъкне. В този момент, ако можеше, с радост би я удушила. Нима това момиченце не разбира, че се държи нетактично и дръзко? За първи път в живота си Катрин изгуби и ума, и дума. Но нейната бърза и гъвкава мисъл не преставаше да работи — тя трескаво търсеше начин да заглади отново положението, да разчупи надвисналата тягостна тишина. Кой знае защо обаче това не й се удаде, затова взе чашата си и започна бавно да отпива, като се загледа с втренчен поглед и каменно лице в стената пред себе си. Ким също не знаеше какво да прави — той побутваше с вилицата плодовете от чинията си. Виктор седеше смръщен, потънал в дълбок размисъл. Единствено Франческа си оставаше невъзмутима, сякаш не забелязваше какъв ефект бяха предизвикали нейните думи.

Но макар да изглеждаше смръщен, Виктор съвсем не беше сърдит или разстроен. „Какво да ги правиш младите, такива са си — невъздържани и арогантни“ — мислеше той. „Толкова самоуверени, толкова безцеремонни. Мислят си, че знаят всичко.“ Беше достатъчно умен, за да разбере, че Франческа не е искала да го нагруби или обиди. Чисто и просто тя беше прекалено прямо и откровено момиче и не можеше да скрие истинското си мнение за неща, които я вълнуваха. Беше казала всичко съвсем искрено и сериозно, без да осъзнава, че тонът й е предизвикателен. Пък и беше толкова, толкова млада. Той остана замислен още няколко минути, а после се обърна към нея:

— Няма нужда да ми се извиняваш, защото аз уважавам твоето мнение. Всъщност може и да си права. Но първият филм по „Брулени хълмове“ беше направен като любовна история и именно по такъв начин възнамерявам да го направя и аз. Ще бъде глупаво да търся нещо друго в книгата, когато става дума за филм. Просто се надявам, че моят филм ще стане по-добър от този на Сам Голдуин от 1939. — Той говореше с увереност, която не търпеше възражения.

— Убедена съм, че ще успеете — с готовност се съгласи Франческа. Най-сетне тя беше забелязала ужаса и недоумението в очите на Катрин, а и пронизителните погледи на Ким също я накараха да осъзнае положението. Изглежда, че съвсем неволно ги беше разстроила и двамата, но не можеше да си обясни защо. Но за нейно най-голямо учудване точно Виктор си оставаше напълно спокоен. Франческа вдигна чашата си: — Искам да се извиня на всички за прибързаните си и разгорещени приказки и ви предлагам да вдигнем тост. — Тя се усмихна виновно на Ким и Катрин, които също вдигнаха чашите си, но продължаваха да й бъдат обидени. — Да пием за новата версия на „Брулени хълмове“ и за твоя успех, Виктор!

— Благодаря — каза Виктор и чашите на двамата иззвънтяха.

В желанието си да подчертае своята доброжелателност Франческа продължи, без да се замисля:

— И кой ще играе Катрин Ърншоу в твоя филм, Виктор?

— Ролята все още не е дадена на никого. Естествено тя е мечтата на много актриси. Но… — той умишлено направи пауза и се захили — се надявам, че ролята ще изпълни младата дама, която седи срещу мене. — Виктор погледна приятелски Катрин. — Уредил съм да участвуваш в пробните снимки, и то на цветно. Получаваш най-голямото парче от тортата, сладурче. И ако се справиш добре, сигурен съм, че моите съдружници ще се съгласят да ти възложим ролята.

Катрин не знаеше дали да плаче или да се смее. За миг тя остана безмълвна. От вълнение нещо заседна на гърлото й и усети как сълзите напират в очите й. Успя да сдържи сълзите си, но когато проговори, гласът й трепереше:

— Благодаря ти! Благодаря ти! О, Виктор! — Лицето й пламтеше и нейните несравними очи искряха от вълнение. Тя беше извън себе си от щастие. — Как бих могла да ти се отплатя!

— Като се представиш блестящо на пробните снимки, сладурче.

На Франческа вече всичко й стана ясно и тя още веднъж се упрекна за прибързаната си реакция. Горката Катрин, нищо чудно, че така се беше притеснила. Затова Франческа се обърна към нея:

— Ти ще ги смаеш, Катрин! Това е идеалната роля за тебе. Ти просто си родена за нея — нали така, Ким!

— Няма спор — Ким целият сияеше. — Моите поздравления!

Катрин имаше чувството, че ще се пръсне от щастие и пронизителният й смях изпълни стаята:

— Още е рано да ме поздравявате. Чак след пробните снимки ще се разбере дали ще имам късмета.

— Сигурен съм, че ще паднат, като те видят как играеш — каза Ким и я погледна с нескрита гордост и радост. — За такава новина се вдига наздравица. Хайде да отидем в гостната и да изпием по един коняк с кафето. Хайде, всички! — Той стана решително от стола си и ги поведе.

Докато вървеше през коридора, Катрин си мислеше: „Все пак Виктор удържа на думата си. Наистина удържа! Само той беше в състояние да го направи. Никой друг не би могъл така лесно и бързо да ми уреди пробни снимки.“ Тя усети огромен прилив на енергия, някаква приповдигнатост — не само душевна, но и физическа. Имаше чувството, че са й поникнали крила, че не ходи, а лети, че е лека като перце и цялата тревога и безпокойство от последните няколко седмици се бяха изпарили. Тя забави крачка, за да изчака Виктор пред вратата на гостната. Той се изравни с нея и те влязоха заедно. Катрин леко му стисна ръката и го погледна в очите с нескрита благодарност.

— Наистина, Виктор. Кажи ми, какво мога да направя, за да ти се отблагодаря?

Той срещна погледа й невъзмутимо. По устните му все още играеше весела усмивка, но черните му очи остро я пронизаха:

— Ти знаеш как, Катрин, — отговори той с тих и лукав глас.

Тя замълча за момент и каза само:

— Да. — И нейният глас беше тих, но от вълнение сърцето й прескочи.

* * *

— Беше много мило, че остана да ми помогнеш да измия съдовете — каза Франческа, докато изплакваше последните чаши в мивката. — Но нямаше нужда. Щях да се оправя и сама.

— Това беше единственият начин да накарам Катрин да се прибере и да не остава да ти помага — отговори Виктор. — Нали я виждах, че едва се държи на краката си от умора. Не е шега работа да имаш две представления на ден. В един момент имах чувството, че ще се разпадне от изтощение.

— Да, и аз го забелязах. Пък и стана много късно — отговори Франческа, когато му подаваше да избърше поредната чаша. — Съмнявам се обаче, че лесно ще заспи. Тя така се развълнува за тия пробни снимки.

— Така е, но се надявам, че всичко ще мине добре и няма да останем разочаровани от крайния резултат.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да се съмняваш? Та Катрин е такава красавица, пък и, доколкото разбирам, е много добра артистка.

— Права си и за двете неща. Но… — Виктор се поколеба и съжали, че е произнесъл тези думи. Той се беше изпуснал, без да иска и това щеше да предизвика множество въпроси, на които не му се отговаряше точно в момента. Внезапно му стана смешно от абсурдната ситуация — в ранни зори той стоеше в някаква си кухня в Лондон и миеше чинии с една хлапачка. Е, всъщност едва ли можеше да се каже, че е хлапачка.

— Моля те, продължи това, което започна да казваш — упорствуваше Франческа. — Гласът ти прозвуча толкова песимистично.

Виктор уморено въздъхна:

— Слушай, хайде да забравиш за това, а? Сигурен съм, че тя ще се представи отлично. Тази чаша последната ли е?

Франческа кимна утвърдително. Той спусна навитите си ръкави и бавно закопча сапфирените си копчета.

— Време е да потеглям — каза той и тръгна да излиза от кухнята.

Франческа тръгна след него намръщена:

— Не искам да ставам досадна, но пак ще те помоля да се доизкажеш. Много странно прозвуча това твое „но“. Защо изобщо си й уредил пробни снимки, ако се съмняваш, че тя няма да се справи?

Виктор се закова на място и рязко се обърна към нея:

— Никога не съм казвал подобно нещо — сопна й се той. — И не желая да обсъждам с теб надълго и нашироко особеностите на филмовата игра, още по-малко в такъв късен час. Скоро ще се съмне, а и не съм сигурен, че мога да ти обясня добре всичко. — Франческа не отговори. Личеше, че е обидена, а очите й го гледаха умолително. Той съжали за резкия си тон и се предаде: — Ох, по дяволите, така да бъде! Сипи по още едно преди тръгване, а пък аз ще се постарая да ти го обясня с думи прости.

— Аз пък ще се напъна да го разбера някак си — троснато отговори тя и го погледна ядосано. Поведе го към гостната, но личеше, че е бясна. Докато си пиеха кафето преди няколко часа, Франческа престана да има резерви към него, даже й стана симпатичен. Той се държа приятелски и сърдечно, разказа им чудесни анекдоти, и то с великолепно чувство за хумор. Но сега сбърка и я настъпи по опашката. Тя беше настръхнала враждебно.

Той наля две чаши с коняк и ги занесе до камината, където Франческа седна сковано с изопнат гръб. Лицето й стана безизразно и тя ядно присви красивите си устни. Като я видя такава, на Виктор му стана смешно, но реши да не го показва и мълчаливо й подаде чашата. Той постави своята на малката масичка и застана прав пред тлеещия огън. Разхлаби вратовръзката си и със замислен поглед взе да блуждае из стаята. Накрая седна срещу нея, взе коняка си в ръка и пак се замисли. После, без да я поглежда, той започна бавно договори:

— Катрин Темпест знае толкова много за тънкостите на актьорското майсторство, че аз не мога и на малкия пръст да й стъпя, въпреки че съм отдавна в този бранш. Тя си го има вродено, тя играе с цялото си същество. Направо е неотразима. Но на сцената. Не от всяка талантлива театрална актриса може да излезе голяма кинозвезда.

— А защо не? — възкликна Франческа, която го слушаше с огромен интерес. Беше се привела към него и напълно бе забравила за раздразнението си.

— Защото на сцената всичко е по-приповдигнато, по-пресилено. Имам предвид маниери, движения, интонация. Във филмите е тъкмо обратното. Нещата трябва да са прости и естествени. Да не си личи, че играеш, така да се каже. Защото си пред камерата. А камерата не можеш да я излъжеш — той наблегна на последните си думи. — Наистина не можеш да я излъжеш. И обяснението за това е съвсем просто. Камерата улавя истинските ти мисли, а понякога дори разголва душата ти. Разбираш ли, филмовата игра се прави с много естествен усет и интелект, а не с патетична риторика, която е необходима за сцената. Актьори, които имат опит единствено в театъра, невинаги схващат веднага тази разлика. — Той отпи голяма глътка коняк и продължи: — Ще ти дам един пример. Кларънс Браун беше великолепен режисьор, който е направил повечето от филмите на Грета Гарбо, включително и „Ана Каренина“. Когато снимал именно този филм, той непрекъснато имал усещането, че тя не постига онова, което искал от нея, затова заснемал една и съща сцена по много пъти. Когато обаче видял кадрите върху киноекрана, разбрал, че тя навсякъде изглежда точно така, както си я е представял във въображението. Разбираш ли сега, Гарбо е успяла да направи нещо, което убягва на човешкото око, но камерата го улавя и го запечатва. Върху лентата останали завинаги нейни най-съкровени мисли и да, точно така, дори част от душата й. Постигне ли се този ефект, се получава истинската магия на киното. Един друг режисьор, Фред Зинеман казва: „Камерата трябва да те обича“. И е абсолютно прав. Но ако това не е така, ако между тебе и камерата не се получи тази загадъчна близост, всичко отива на вятъра. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да. Ти обясняваш много добре. Искаш да кажеш, че не си сигурен дали Катрин и камерата ще се… ще се заобичат.

— Именно. Разбира се, знам, че тя е голям талант, с големи заложби, че има чудесно обработен глас и че ще е много фотогенична на цветен кадър, но нещата не се изчерпват с това. Поведението пред камерата е нещо много специфично. Имал съм късмета винаги инстинктивно да постигам голяма близост с камерата, но въпреки това не съм убеден, че на театрална сцена мога да играя така добре както Катрин. По всяка вероятност трагично ще се проваля както повечето кинозвезди, дръзнали да направят подобна стъпка. Странно е, но човек просто не може да излъже камерата. А ако все пак успее, всичко фалшиво винаги излиза наяве във филма.

— Но Катрин сигурно е наясно с тези специфични особености. Та нали тя е професионалистка.

— Нямам представа дали е наясно или не. Честно казано, никога не съм обсъждал с нея същността на филмовата игра. Сигурно е трябвало да го направя досега, но исках първо да й уредя пробните снимки.

— Но ти нали ще й помогнеш, ще говориш с нея за всичко това.

— Разбира се. Мислех си да го направя някой ден другата седмица. Ще й обясня някои тънкости, а и режисьорът, когото съм избрал за пробите, ще я напътствува постоянно.

— А аз пък с две ръце ще стискам палци.

Виктор я изгледа някак учудено:

— Я ми кажи, Франческа, ти защо толкова се безпокоиш за кариерата на Катрин?

— Защото тя ми харесва и знам колко държи на тези пробни снимки. Не ми беше трудно да го забележа след нейната нервна реакция по време на вечерята. Ето защо се чувствувам толкова ужасно за глупостите, които изприказвах. За книгата имам предвид. Не беше моя работа, пък и никой не ми искаше мнението. Никак не се учудвам, че тя така се разстрои. А съм сигурна, че и на тебе ти идваше да ми извиеш врата.

— Нищо подобно — усмихна се той неловко. — Но ще трябва да те държа надалече от моя сценарист. Поне в неговата глава не искам да втълпяваш разни нестандартни идеи.

— Господи, не бих и дръзнала даже да сторя подобно нещо.

— Шегувам се. Аз добре си го познавам Ники и съм сигурен, че знае доста повече от мене за художествения подтекст на романа.

— Кой е този Ники?

— Николас Латимър.

— Да нямаш предвид известния писател?

— Точно за него говоря. За детето–чудо на американската литература. По изражението ти познавам, че се питаш защо ли използувам американец да ми пише сценария по класическо английско произведение. И сигурно не одобряваш това.

— Не, няма нищо такова — запротестира Франческа.

Виктор се ухили:

— Все пак Ник Латимър има доста добра школовка, освен че е дяволски добър писател по природа.

— Аз съм голяма негова почитателка.

— Значи имаш вкус — той допи последната глътка коняк и се изправи. — Е, хайде сега, след като ти изнесох цяла лекция за тънкостите във филмовата игра, да си вдигам чуковете и да те оставям да си лягаш. — Той взе сакото си, облече го и двамата заедно излязоха в коридора.

Виктор откачи шлифера си от закачалката и го преметна през ръка. Обърна се да каже лека нощ, но когато погледна Франческа, изпита същото странно усещане, че винаги я е познавал — онова усещане, което така го озадачи при запознанството им. Тя стоеше в сянката, до вратата на гостната. Слабата светлина правеше неясни изящните черти на лицето й, но в този момент тя му изглеждаше невероятно позната, макар и да знаеше, че тази вечер я вижда за първи път в живота си. И все пак… някакъв мимолетен спомен премина дълбоко в съзнанието му и бързо изчезна, преди да успее да го задържи. Пристъпи малко по-напред, за да я види по-добре, и неочаквано го обзе някакво силно желание. Неудържимо му се прииска да я прегърне и да я притисне силно до себе си. За миг беше на ръба да извърши тази глупост. Вместо това обаче той чу леко дрезгавия си глас:

— На колко години си, Франческа?

Тя вдигна глава и го погледна с големите си блестящи очи:

— На деветнадесет — отговори Франческа.

— Така и си мислех. — Той малко рязко й подаде ръка. — Благодаря за страхотната вечер и лека нощ.

— Лека нощ, Виктор.

Той се обърна и излезе. Тя се загледа смръщено във вратата, която се затвори зад него, после тръгна да гаси лампите. Докато минаваше от стая в стая, се питаше защо се чувствува така потисната и разочарована.

Глава X

Виктор Мейсън седеше на бюрото в дневната на своя апартамент в хотел „Кларидж“ и обмисляше бюджета за предстоящата продукция на „Брулени хълмове“.

С обичайната си педантичност той разглеждаше внимателно всяка изписана цифра и прецизно анализираше как всеки предвиден разход би могъл да се намали. Упорито напредваше в изчисленията си, записваше си на листче всяка идея за възможното орязване на някоя сума. След два часа щателно проучване той успя да намали бюджета с четиристотин хиляди долара.

Остави химикалката, погледна новите изчисления и се усмихна със задоволство. Не беше постигнал кой знае колко, но като за начало и това беше доста добре. Никога нямаше да допусне да се понижи качеството на бъдещия филм, но още от самото начало си знаеше, че бюджетът е прекалено раздут. Подозренията му се потвърдиха, когато снощи от Холивуд му звънна неговият асистент–режисьор Джейк Уотсън, за да му каже, и то доста безцеремонно, че предвиденият бюджет от три милиона долара е немислим за такъв филм.

— Сигурен бях, че няма да го приемеш — беше му отговорил Виктор, — въпреки че сам знаеш, че го изчисли един от най-опитните хора в Холивуд. А може би в това именно е проблемът — че го състави наш човек. Щом филмът ще се прави изцяло в Англия, сигурно има много начини да поспестя от бюджета, а нашият човек е пропуснал да се съобрази с разликата в цените — или, честно казано, просто е забравил за нея. Ще се постарая да го смъкна на два милиона и половина.

Джейк, с когото Виктор бе подписал договор съвсем отскоро, му отвърна недоволно:

— И така е висок. Опитай се да го поорежеш колкото се може повече. И аз ще поработя върху него през почивните дни. Във вторник ще ти звънна да ти кажа, ако имам някаква идея.

Разбира се, че Джейк е прав, помисли си Виктор. Два милиона е най-реалната сума. Но откъде и как да се орежат още шестстотин хиляди долара? Той се пресегна към телефона, за да звънне на Джери Масингам, англичанинът, когото нае за организационната работа по филма, но остави слушалката. Защо да го безпокои в неделя? Утре имаха уговорена среща и тогава можеха да обсъдят всичко. Не беше чак толкова спешно, имаха поне още няколко дни. Той самият заедно с Джек и Джери трябваше с общи усилия да достигнат до някакви по-приемливи суми. Тъй като беше прагматичен, делови и решителен човек, Виктор искаше и най-малката подробност да бъде уточнена колкото се може по-бързо. Ако имаше готова цялата финансова документация, той можеше да започне да действува сам и да води преговори от позиция на силата.

Виктор свали очилата си с рогови рамки и разтърка уморено очи, после стана да се разтъпче из стаята. Беше седял в продължение на три часа и макар че работата напредваше бавно, а решенията бяха трудни, все пак имаше някакъв резултат. Но сега имаше нужда от малко почивка. Внезапно му се прииска да си е в Южна Калифорния и да поязди за отмора някой от любимите си коне в ранчото. Той беше жива и енергична натура, свикнал да прекарва времето си на открито, затова винаги работата по бумагите му се струваше чужда и отегчителна, макар че бюджетите и сумите, парите живо го интересуваха.

За разлика от повечето артисти, Виктор Мейсън беше придобил остър усет за финансовата и търговската страна на киноиндустрията, умееше да преценява всички клопки и непредвидени рискове в този занаят. Той започна кариерата си на двадесет години с второстепенни роли в Холивуд. И докато напредваше бавно по стръмната и несигурна стълба към успеха, се беше зарекъл да изучи филмовия занаят от всички страни. Това му беше само от полза, защото му осигури една бъдеща перспектива. Ако някога дойдеше ден, когато реши да престане да играе, той щеше да има необходимата подготовка да си опита късмета и като продуцент.

Въпреки че Виктор не беше човек с висок интелект, в никакъв случай не можеше да се каже, че е глупав. Напротив, той имаше вроден усет и способност да оценява точно хора и ситуации и дори да налага мнението си, когато беше необходимо. Винаги си знаеше интереса, беше амбициозен и упорит и стигаше дори до крайност в безкомпромисното преследване на личната изгода. Но най-важното — той беше надарен с огромна прозорливост.

Много преди неговите колеги да си го помислят дори, Виктор предрече, че ще има радикални промени във филмовата индустрия. И се оказа абсолютно прав. Точно както предвиди нещата в края на 1949, старата студийна система започна бързо да се разпада и в момента изживяваше последната си агония. Повечето звезди се освободиха от ограниченията, които им налагаха дългосрочните договори и ги закрепостяваха към големите филмови компании, като „Уорнър Бръдърс“, „Метро Голдуин Мейър“, „Туентиът Сенчъри Фокс“ и „Калъмбия Пикчърс“. Не само артистите, но и останалите таланти в киното — продуценти, режисьори, сценаристи — искаха да имат своя независимост, свой собствен професионален живот, както и правото да работят според личната си творческа съвест.

Виктор беше сред първите, които обърнаха гръб на студийната система, и напусна компанията, създала му име на голям актьор, веднага щом изтече договорът му. Когато президентът на тази компания поиска от Виктор да продължат договора с още седем години, той категорично отказа и през 1952 създаде собствено филмово студио. Оттогава насам той винаги наемаше външен режисьор за филмите, в които участвува и които бяха частично финансирани от неговото студио „Белисима Продъкшънс“. Като продуцент на нова версия на един класически роман той щеше не само да играе пред камерата, а и да поеме всички юзди в свои ръце.

„За първи път съвсем свободен“ — помисли си той. Но свободата носи и своите отговорности. И като се замисли за това, се усмихна скептично. В този момент иззвъня телефонът. Той се обърна и го погледна с раздразнение, защото беше забравил да каже на администраторката да не го свързва с никого, а само да записва съобщенията. Спря се в средата на стаята, като се колебаеше дали да го вдигне. Телефонът упорито продължаваше да звъни и Виктор тръгна към него, ругаейки се за проявената небрежност.

— Ало — каза той с нисък и приглушен глас, за да не го познаят.

— Снощи пак ли си скитосвал, стари негоднико, та гласът ти е такъв? Надявам се, че не те•прекъснах в неподходящ момент. За бога, ти още не си се събудил. Какво безобразие, скоро ще стане обяд. Да не би случайно да не си сам?

Като позна гласа на Николас Латимър, Виктор се закиска. Това им беше нещо като парола, стара приятелска шега. Знаеха се, че и двамата стават рано, независимо кога и с кого са си легнали.

— Ники, мошенико, радвам се да ти чуя гласа. Разбира се, че съм сам. Ти какво си мислиш! А Париж? Как е там?

— Ти се будалкаш! Какъв ти Париж! Единственото, което виждам от Париж, са хотелските стени. Но не ми е чак толкова лошо. Даже бих казал, че си прекарвам доста добре.

— Това да се чува. Кога ще дойдеш насам?

— Скоро — отвърна Ник лаконично с обичайния си загадъчен тон.

— Какво, по дяволите, значи това „скоро“? Хайде, Ники, кажи нещо по-конкретно. Искам да те видя, да си поговорим. Скучно ми е без теб. Липсваш ми, стари съдружнико.

Ник попита:

— Всичко наред ли е при тебе? Усещам някаква нотка на… униние в гласа ти, не съм ли прав?

— Добре съм, хич даже не съм унил — отговори Виктор. — Но кажи, кога точно ще те видя?

— Казах ти вече. Скоро. Когато довърша втората преработка на сценария. Много добре върви. Доизкусурил съм всичко и мисля, че ще харесаш промените. Е, не че са кой знае колко големи, но се надявам, че ще внесат допълнителен драматизъм и въздействие в последните няколко сцени.

— Не се и съмнявам, Ник, че ще харесам втория ти вариант. На мене самия и първият ми харесваше.

— Знам, че ти го одобряваше. Вик, но аз имах чувството, че е прекалено разтеглен, че действието става прекалено бавно към края. Както и да е, вече съм направил някои части по-динамични и съм сигурен, че така трябва да продължава. Случайно да си чувал Майк Лейзъръс?

Виктор веднага улови леката промяна в гласа на Ник, която издаваше някаква тревога.

— Не, от няколко дни не съм се чувал с него. Защо питаш? — попита Виктор, на свой ред леко разтревожен.

— Няма нищо. Просто питам. Знам го какъв е проклет и как ти вадеше душата за преработката на сценария.

— Не му бери грижата на Лейзъръс, Ники — каза Виктор убедено. — Знам как да се оправям с него. Ти си работи спокойно по сценария. Знаеш, че не можем да почнем снимките по-рано от два месеца.

— Разбрано, Виктор. Слушай, трябва да бягам. Имам среща. Радвам се, че си поговорихме. И до скоро. До по-скоро отколкото си мислиш, момчето ми.

— Дано да е така — отговори Виктор със смях и затвори.

Веднага след това той се обади на администраторката и я помоли да не го свързва с никого, а после каза да му донесат кафе в стаята. Отново се зае с документацията по филма, за да направи последна проверка на новите изчисления и така да е подготвен за срещата си на следващия ден. Но изобщо не можеше да се съсредоточи. Улови се, че си мисли за Николас Латимър, че наистина беше закопнял да го види. Ник му липсваше и той с нетърпение очакваше да се върне от Париж, където толкова бе настоявал да замине. Обяснението му беше, че отива там „да се заключи, да работи на мир и спокойствие, да избяга от всички изкушения“. Виктор имаше нужда от по-младия си приятел, защото можеше да разчита на неговата подкрепа, забавна компания, досетливост и остър ум.

Те се запознаха преди шест години, когато Ник беше само на двадесет и три, но вече беше обявен за новата звезда на американския литературен небосклон заради първия му роман. Срещнаха се по време на едно парти и веднага си допаднаха. След като откровено си признаха, че са отегчени от останалите гости и че не им се слушат празни кинаджийски приказки, те решиха да се измъкнат в един бар наблизо, където си говориха приятелски цяла вечер и много се смяха, а междувременно бавно и методично се наливаха, докато не се отрязаха съвсем. В разстояние само за няколко дни, прекарани в пиянство и разгул, те се превърнаха в първи приятели. Някои от техните познати считаха, че приятелството между бляскавия и мъжествен холивудски идол и префинения интелектуалец от източното крайбрежие е, меко казано, странно, даже абсурдно, и то най-вече заради големите различия в характерите и възпитанието им. Виктор и Ники обаче не обърнаха никакво внимание на всички тези доброжелатели.

Важното бе, че те самите знаеха на какво се крепи тяхното приятелство и защо са толкова близки. Стигаше им, че безрезервно се приемаха един друг, а понякога дори съзнаваха, че близостта им се дължи именно на пълната противоположност на характерите, произхода, възпитанието и интересите им. Ник имаше навик да казва с насмешка:

— Но нека да не пренебрегваме факта, че имаме все пак една обща черта — нито ти, нито аз сме англосаксонци и протестанти. Но бих отбелязал, че един жабар и един чифутин са страхотен тандем.

Виктор винаги се смееше с глас, когато чуеше тези думи. Като актьор той много ценеше две основни качества у Ник — това, че от нищо не му пукаше и че умееше винаги да се надсмее над себе си. Всъщност можеше да се каже, че Николас Латимър и Виктор Мейсън са замесени от едно тесто, защото и двамата бяха волни и непокорни души.

Ник бързо се превърна в неотменна част от живота на Виктор Мейсън. Той постоянно му ходеше на гости в ранчото край Санта Барбара, пътуваше с него по целия свят за филмите, в които Виктор се снимаше, написа за него два много успешни сценария, като първият от тях обра овациите и на публика, и на критика и донесе и на двамата по един Оскар. Ник му беше и нещо като съветник в управлението на малката филмова компания, а по-късно стана и негов съдружник в „Белисима Продъкшънс“. Когато нямаха работа, те прекарваха почивката си в пътешествия. Заедно ходеха на лов за патици, ловяха сьомга, караха ски. Заедно пиянствуваха и женкарствуваха по целия път от Париж до Ривиерата, а оттам до Рим, като оставяха след себе си купища празни бутилки от шампанско и върволици от разбити женски сърца. Те постоянно се веселяха и забавляваха, или с две думи — бяха направо неразделни. С годините все повече се привързваха един към друг по онзи особен, но дълбок начин, присъщ на истинското мъжко приятелство.

„Ник е най-добрият ми приятел, който някога съм имал“ — седеше Виктор и размишляваше. После моментално се поправи: „Всъщност той е единственият ми приятел. Освен Ели.“ Да, колко много години бяха минали от смъртта й, а тя продължаваше да му липсва, защото освен негова предана съпруга беше неговият най-скъп и истински приятел.

Притъпената болка, която той си носеше през всичките тези години, изведнъж се събуди и остро го прободе така, че той стисна очи от мъка. Ще намери ли някога покой от това ужасно чувство за празнота, от това постоянно вътрешно терзание? Едва ли. Ели беше единственото истинско чудо в живота му, единствената ценност, която някога е имал, защото тя притежаваше най-ценното от всички човешки качества — съвършена доброта. Той отвори очи и се огледа, като примигваше, за да спре сълзите, които неочаквано се появиха. Никога нямаше да намери втора жена като Ели, за него нямаше друга такава. Никой човек няма щастието да срещне идеалния си партньор два пъти в живота си. Съдбата просто не го позволяваше на никого.

Мъката, която му причини внезапната остра болка, отново се надигна у него и помрачи красивото му лице, а блестящите му черни очи потъмняха от скръбта и страданието. Ели беше единственият човек, който заслужаваше да сподели с него славата, както и лекия и луксозен живот, който идваше с парите, защото не беше пестила време и сили, за да му помогне да успее. Но тя не доживя да го види на върха на славата, да се порадва на това, което беше постигнато и с нейна помощ. Понякога му се струваше, че целият успех е лишен от смисъл, щом като нея я няма. В известна степен той считаше славата си за някаква аномалия. След като премина първоначалното опиянение от успеха, всичко губеше своя смисъл, защото край себе си нямаше истински близък човек, който да го е подкрепял от самото начало, който да е бил свидетел на страданията, саможертвата, упорството и огромните усилия, преди да постигне целта. А когато стигнеш до върха, единственото, което ти остава, е да се държиш здраво, за да не паднеш. Всъщност най-трудното нещо е да успееш да задържиш успеха. А успехът е нещо толкова мимолетно. И носеше единствено самота. Дяволска самота. Ако преди години някой беше казал на Виктор Масонети — италианец и обикновен строителен работник от Синсинати, че е самотно на върха, той щеше да се изсмее на това досадно клише. Сега обаче знаеше, че това е абсолютна истина.

Виктор въздъхна и бръкна в джоба на белия си копринен халат, за да извади пакета с цигари. Докато палеше цигарата, за стотен път той осъзна колко пуст беше животът му без Ели във всяко едно отношение. Следващите му две съпруги не можеха да се сравнят с Ели — единственото, което му донесоха, бяха множество огорчения. Но поне си имаше близнаците. Като се сети за Джейми и Стив, които живееха при него в Щатите, изведнъж му поолекна, защото те му бяха единствената утеха. Където и да беше Ели сега, ако имаше изобщо живот в отвъдното, тя сигурно знаеше, че техните деца растат сред любов и грижи и че той винаги ще ги закриля всеотдайно, поне докато е жив. Мислите му се прехвърлиха върху неговите синове и той се опита да се ободри, да се освободи от тягостното настроение, което така неочаквано и необяснимо го беше обзело.

Не след дълго се почувствува по-добре и се зае отново с изчисленията пред себе си, но едва бе стигнал до втората колонка от цифри, когато в тишината проехтя бясно бумкане по вратата. Той погледна учудено и се намръщи. „Това се казва бързо и културно обслужване в този хотел“ — помисли той, докато крачеше към вратата. Открехна я леко и зяпна с отворена уста.

Пред него стоеше Николас Латимър, небрежно облегнат на рамката на вратата и ухилен до ушите.

— Прав беше, изтърсваш се по-рано, отколкото си мислех — възкликна Виктор с намусено изражение. Той се опита да се направи на сърдит, но не издържа и се разсмя.

— Няма защо да ми го казваш, аз си знам. Голяма дивотия е, но пък умирам да ти погодя някой шантав номер — заяви Ник.

Те си стиснаха ръцете и се прегърнаха по мъжки. После Виктор му каза:

— Добре де, хайде, стига си висял там. Влизай вътре, магаре такова.

— Пристигнах сутринта с първия самолет от Париж и съм регистриран в този хотел от няколко часа — продължи да обяснява Ник със същата ухилена физиономия. — Обадих ти се долу от фоайето, както сигурно вече си се досетил. Не можех да не се избудалкам с тебе, братле. — Той влезе в хола и се огледа наоколо. — Хм, никак не е лошо. Този път си взел хубав апартамент. По като за теб. — Какъвто си беше слаб и висок, Ник почти се прегъна на две, за да седне в стола, и с артистичен жест хвърли някакъв пакет върху малката масичка. — Опитах се да се свържа с тебе снощи, но те нямаше. Затова… — той вдигна многозначително рамене. — Просто реших да долетя. Исках да те изненадам.

— И успя. Радвам се, че си тук. Току-що си поръчах кафе. Да поръчам ли и за тебе? А какво ще кажеш и да хапнем нещо?

— Само кафе, Вик. Благодаря ти.

Вик тръгна към телефона, а Ник се изправи да свали сивото си вълнено сако. Той го метна на облегалката на един стол и отново седна. Неговите прозрачносини очи, които обикновено проблясваха палаво, сега бяха замислени, а от лицето му бе изчезнала и дяволитата усмивка на немирен хлапак. Седеше със замислено изражение и присвити устни, като си играеше разсеяно с къдравата си руса коса. Но когато погледна към Виктор, по лицето му изведнъж се появи някаква благост. Правилно постъпи, че си събра багажа и дойде в Лондон. Това, което искаше да му каже, беше прекалено важно, за да го обсъждат по телефона. „Две глави винаги ще измислят нещо по-добро от една“ — помисли си той. Запали цигара и се втренчи в горящия й край, като се питаше как ли Виктор ще приеме новините, които му носеше. Дали ще запази спокойствие? Или пък щеше да се поддаде на южния си темперамент и да избухне, както често се е случвало, когато някой му се изпречи на пътя. Разбира се, че Виктор щеше да се ядоса и имаше защо, но пък, от друга страна, той притежаваше огромен запас от самообладание и способност да владее емоциите си, стига само да поиска. Ник реши, че има еднаква вероятност да реагира и по двата начина.

Виктор се настани срещу Ник и погледът му се спря върху пакета на масата.

— Това да не би да е втората преработка на сценария? — попита той нетърпеливо.

— Точно така, братле. Вече може да се каже, че е готов. Останаха само няколко поправки на последните пет-шест страници, но мога да ги направя и утре. А дотогава е на твое разположение. Ако искаш, хвърли му един поглед. — Той замълча за момент и дръпна от цигарата. — Дойдох си няколко дни по-рано, защото исках да говоря нещо с тебе — каза най-накрая с малко по-тих глас.

Виктор го погледна въпросително, като повдигна вежди и реши да използува думите на Катрин от предната вечер:

— Случайно да си чувал за какво служи телефонът? Това е инструмент, който… — той се ухили на Ник. — Майтапя се. Изглежда имаш да ми казваш нещо важно, иначе едва ли щеше да се върнеш по-рано. Особено като знам как хубаво сте си прекарвали с Натали в Париж. Или ти я доведе и нея?

— Не. Тя също замина. Трябваше да се върне в Щатите, защото започва нови снимки. Тръгна си в средата на миналата седмица. — Ник хвърли поглед към масичката на колелца, която беше отрупана с бутилки алкохол и разхладителни напитки. — Знаеш ли, май не ми се пие кафе. Бих пийнал нещо по-силно. Какво ще кажеш?

Виктор погледна часовника си:

— Защо пък не. По това време и в кръчмите вече се сервира пиене, какво ни пречи тогава и ние да започнем да се наливаме. Какво да ти сипя? Уиски или водка?

— Водка с доматен сок. А на теб ти препоръчвам да си налееш нещо по-силно. Струва ми се, че ще имаш нужда.

Виктор се спря насред стаята и рязко се обърна. Изгледа внимателно Ник и го попита:

— Така ли? И защо, ако мога да попитам?

— Дотук ти казах само добрата новина за сценария. — Той безуспешно се опита да се усмихне. — Но има и една лоша новина. Наистина много лоша, братле.

— Давай, слушам те — той взе бутилката с водка и наля една чаша на Ник.

— Майк Лейзъръс е в Париж…

— Какво! В Париж! Но нали говорих с него миналата сряда и той беше в Ню Йорк — извика Виктор, донесе чашите до масичката и седна.

— Може и да си говорил, но точно в момента той уютно си се е настанил в един парижки хотел. — Като забеляза истинската изненада по лицето на Виктор, Ник се впусна разгорещено да му обяснява: — Вик, трябваше да си го разбрал досега що за човек е! Когато си президент на международна корпорация ти си вездесъщ. Той е навсякъде и никъде. За него е нищо работа да скокне в частния си самолет и да се засили нанякъде, сякаш е излязъл да си покара колата. — Ник вдигна чашата си.

— Хайде сега, наздраве!

— И до дъно! — Виктор погледна Ник изпитателно. — Имам странното усещане, че се мъчиш да ми кажеш, че Лейзъръс ни е поставил някакъв безусловен ултиматум. И то естествено за филма. Та какво било значи? Готов съм да кръстосам шпаги с него. Нали ти казах и преди, че знам как да се оправям с този човек. Наистина знам, повярвай ми.

Ник вдигна ръка, за да го прекъсне:

— Чакай малко, Вик. Изслушай ме първо, моля те. Ти си прав. Лейзъръс наистина се опитва да поведе война срещу нас. Той скоро ще пристигне и тук в Лондон, за да…

— Ти пък откъде си разбрал всичко това за Лейзъръс? И какво всъщност е решил той? Но ти как си го научил?

Ник заговори бавно, като внимателно подбираше думите си:

— Знаеш ли, животът е пълен с изненади и с толкова много странни съвпадения. Спомняш ли си Елен Верно, манекенката на Диор, с която ходех?

— Естествено. Чернокосата красавица със страхотната фигура и зашеметяващи бедра.

Ник не издържа и се засмя. Да попиташ Виктор да ти каже какво си спомня от едно хубаво момиче!

— Остави й бедрата настрана. Ако нямаш нищо против, тя има диплома от Сорбоната и от Лондонския университет по икономика, което значи, че преди всичко е много умна. Всъщност тя е сред най-интелигентните хора, които аз познавам. Но както и да е, ако си спомняш, ние останахме добри приятели и след като се разделихме, затова, когато пристигнах в Париж преди три седмици, аз й се обадих. Отидохме заедно на обяд, посмяхме се, поразговорихме се за доброто старо време, абе изобщо — сещаш се. Някъде по средата на обяда тя ме попита какво пиша в момента. Казах й, че работя върху сценария на „Брулени хълмове“. За своя филм. Точно тогава тя внезапно стана напрегната, даже нервна, на което аз много се учудих. Тогава ми призна, че знаела някои неща за филма, защото имала туй-онуй със спонсора на филма, Майк Лейзъръс. Да ти кажа честно, щях да падна, като го чух. Но нека да не се отклоняваме. Та значи Елен ме помоли да не споменавам пред никого, че сме се срещали. Явно, че Лейзъръс много я ревнува и я държи изкъсо. — Ник се изправи. — Аз ще си направя още малко „Блъди Мери“. Ти искаш ли още уиски?

Виктор отказа, после бързо го попита:

— Какво изобщо може да прави едно красиво, умно и изискано момиче като Елен с този мазен и гаден подлец Лейзъръс?

— Един господ знае — отговори Ник и се върна на мястото си. Във всеки случай обещах й, че може да разчита на моята пълна дискретност дори и да познавам Майк Лейзъръс. Довършихме си обяда в добро настроение и това беше всичко. После Натали си дойде от Холивуд за няколко дни и аз съвсем забравих за Елен и нейните истории с Лейзъръс. Но вчера сутринта се случи нещо интересно. Тя ми звънна от апартамента на майка си и ме помоли веднага да отида при нея, а гласът й звучеше потайно и притеснено. Естествено нямах и понятие за какво ме вика. Но ценя нейната съобразителност и знам, че едва ли би ми се обадила по този начин, ако не беше нещо наистина важно. И добре направих, че й се доверих. Тя ми разказа, че миналия петък са обядвали с Лейзъръс в апартамента му в хотела, когато някой се обадил по телефона. Обаждането било или от Холивуд, или от Ню Йорк. Елен не беше съвсем сигурна…

— И е чула нещо важно за филма, нали така? — прекъсна го Виктор.

— Улучи.

— Слушай, не че се съмнявам в искреността на Елен или пък в нейната добронамереност, но хич не ми се вярва, че човек като Майк Лейзъръс ще вземе да обсъжда важни делови въпроси в присъствието на своята приятелка. Той е много потаен, а е и параноик, освен всичко останало.

— Съгласен съм. И ако тя не беше толкова умна, едва ли щеше да успее да сглоби цялата картина от откъслечни фрази. Разговорът е бил прекалено лаконичен и всъщност той не е споменал никакви имена! Онова, което е чула обаче, е било достатъчно, за да разбере, че се отнася до нас и до нашия филм.

— Добре де, но защо е толкова убедена, че все пак не се е заблудила? — продължаваше да настоява Виктор, като гледаше Ник недоверчиво.

— Защото казал на другия, че имал да му разправя доста неприятни неща за някакъв шантав писател, който правел жалки опити да напише голям сценарий — препредавам ти думите на Елен, която пък ми предаде неговите думи. Изказал се доста язвително и за някакъв киноартист, който си въобразявал, че може да бъде продуцент и който очевидно страдал от грандомания. Повтарям, че това са негови думи, не мои. Изглежда, че сме ние двамата, Вик, няма кой да е друг.

Вик се изправи настръхнал на стола си и каза:

— Добре, убеди ме. Давай сега най-важното. И то без заобикалки.

Ник си пое дълбоко въздух:

— Той иска нов сценарий и нов сценарист. И не желае неизвестна актриса да изпълнява главната роля. Счита, че бюджетът е безумно раздут. Между другото, обсъждал е всичко това доста дълго с този, който му се е обадил по телефона. Елен ясно го е чула да казва, че сумата е напомпана, че този филм не може да оправдае цели три милиона долара. По гласа му можело да се съди, че той си мисли, че се опитваме да го направим на глупак и да го измамим. И най-накрая казал, че ако се наложи, ще смени и продуцента, щом като се бърка, където не му е работа, вместо да върши единственото, за което го бива — да си остане прост актьор.

— Кучият му син! — просъска Виктор тихо, но с огромно озлобление, а очите му заплашително засвяткаха. — Той си мисли, че ще му позволя да стъпче моя филм току-така! Филм, над който работя вече повече от година!

Ник каза с равен глас:

— Така е, защото безочието му няма мярка, а и парата е в него. Какво му пречи тогава да си мисли, че с лекота може да смачка филма? И ти го знаеш не по-зле от мене.

Виктор погледна Ник мълчаливо. После поклати глава и каза:

— Лейзъръс е прав за бюджета, Ники. Сумата наистина е прекалено голяма. Но в никакъв случай не е напомпана. Просто е погрешно изчислена. — Той посочи към бюрото си. — Цяла сутрин седя тук и се опитвам да поорежа някои разходи. — Разказа му за разговора си с Джейк Уотсън от предната вечер, а после добави: — Опитвам се да вкарам всичко в два милиона долара.

— Това сигурно ще укроти малко Лейзъръс — отговори Ник, но побърза да продължи, — остава обаче открит въпросът със сценария и правата ти на продуцент, а също…

Виктор го прекъсна рязко и невъздържано:

— Лейзъръс знае, че няма право, повтарям — няма никакво право да се меси в работата ми на продуцент по никой начин, колкото и да писка. Очевидно иска да ми пробута някакъв нов сценарий, защото е наясно, че аз съм продуцентът и имам последната дума за това.

— Дори да е така, убеден съм, че ще ти създаде доста ядове, ако решиш да използуваш неизвестна артистка за ролята на Катрин Ърншоу. — Ники спря за момент и се поколеба дали да му го каже, но се престраши: — Слушай, Вик, може би и ти не си съвсем прав. Сигурен съм, че можеш да направиш филма и сам, че нямаш нужда от други известни имена, освен себе си за реклама на филма, но изглежда Лейзъръс има сериозни основания да е против всякакви експерименти. Защо изобщо ти трябва да правиш пробни снимки на Катрин Темпест? Защо просто не възложиш ролята на някоя утвърдена киноартистка, за да си спестиш излишните разправии с Лейзъръс?

Виктор поклати отрицателно глава и стисна устни непреклонен:

— Не, Ники. Ще направя снимките с Катрин.

Ник го погледна внимателно, но като видя решителното изражение на лицето му, се въздържа от коментар. Чудеше се дали между Виктор и Катрин има някаква любовна история, но бързо отхвърли това предположение като малко вероятно. И да имаше нещо подобно, отдавна вече не се печелеха роли по този начин. А освен това като истински бизнесмен Виктор беше твърде проницателен и твърде неподатлив на такива изнудвания. Той никога не би изложил на риск кариерата или парите си заради някоя бурна, но краткотрайна авантюрка. Любопитството обаче не преставаше да гложди Ник. И след като не успя да прикрие озадачението си, реши все пак да попита:

— Защо толкова държиш именно на нея?

— Защото й обещах, пък и тя си го заслужи. Разбира се, че има и друга причина, която е по-съществената. Не знам защо, но съм убеден, че е идеална за ролята. Има нещо диво и неудържимо в нея, някаква страст, която ми напомня много за Кати от „Брулени хълмове“. Струва ми се, че тя ще изиграе ролята не по-зле от Мерл Обърон, нищо чудно да я направи и по-добре. Поразен съм от нейната жизненост и силата на характера й. Ако се представи на пробите така, както очаквам, именно тя ще играе, и по дяволите всички спонсори, които и да са те. — Изведнъж Виктор смени тона и хитро се усмихна на Ник. — Имам намерение „Белисима Продъкшънс“ да й предложи договор. Знаеш ли, гони ме странното усещане, че един ден Катрин Темпест ще стане голяма звезда, но преди да съм видял снимките, няма да го разправям на никого, освен на тебе. Слушай, имай ми доверие. Знам какво върша. Още в първия миг, когато се запознах с нея, усетих, че тя притежава онова неповторимо нещо, на което му казват магнетично очарование. Вродена способност да запленяваш хората. Или наречи го както искаш. А ако успее да разкрие и пред камерата тези си качества, на което искрено се надявам, тогава всички врати ще се отворят пред нея. Ще стане много, много известна. Ако ли пък не успее… — Той стисна устни и добави тъжно: — Какво пък, ще продължи да си бъде великолепна актриса. Но в театъра. — Виктор се захили и го погледна дяволито. — Чудно ми е как така ти да не си забелязал тези нейни качества.

— Забелязал съм ги, разбира се. Но… — Той спря за малко, повдигна рамене и с уморен глас подхвана отново: — Слушай, Вик, с риск да се повторя, пак ще ти напомня, че Лейзъръс никога няма да възприеме идеята за неизвестна артистка в тази роля, колкото и да е талантлива. Той упорито се е заинатил да ти намери за партньорка във филма някоя известна кинозвезда. И знаеш ли какво? Имам силното подозрение, че той ще цъфне в Лондон, преди още да си се опомнил. Няма да се учудя, ако вече е пристигнал.

Виктор стана и отиде до масичката, за да си налее още едно уиски.

— Може би трябва да ти кажа, че от известно време сериозно обмислям възможността да се отърва от Лейзъръс. — Той говореше небрежно, с безразличие, сякаш това не го интересуваше. Разклати леда в чашата си, отпи една глътка и повлече крака обратно към стола. — Всъщност тази мисъл ми се върти из главата вече две седмици. Той е един властен и нагъл негодник. Истински мегаломан. И това, че управлява огромна международна корпорация, съвсем не означава, че знае как се прави филм, въпреки че сигурно си въобразява точно такива глупости. Всъщност е само един жалък аматьор в нашия бранш. Напоследък все по-често и по-упорито си мисля, че съм на път да си докарам страхотни неприятности, ако го допусна в „Белисима Продъкшънс“. Още повече, ако му позволя да финансира моя филм. Да ти кажа право, вече съжалявам, че изобщо се захванах с него. А това, което ми разказа сега, ме кара да се замисля още по-сериозно. Струва ми се, че ще трябва да го разкарам, и то в най-скоро време.

— Господи, Вик! Та това ще бъде страхотно! Но как ще се отървеш от него. Мислех, че вече сте сключили договор.

— Наистина беше изготвен договор между Лейзъръс и „Белисима Продъкшънс“, но аз все още не съм го подписал. Има някои клаузи в него, които ме притесняват, затова първо го изпратих на адвоката ми, тук в Лондон. Копие от договора съм дал и на адвоката на компанията ми. Няма да подписвам нищо, преди да чуя тяхното мнение. Както виждаш, бих могъл да се отърва от него, когато пожелая, без това да има неприятни последствия за мене. И знаеш ли, поне досега Майк Лейзъръс не е вложил и цент, така че не е в състояние да ми поставя никакви ултиматуми. Все още всичко е изцяло в мои ръце. — Той се облегна назад самодоволно.

— Но откъде ще намериш парите за филма без негова помощ? — попита Ник загрижено.

— Е, те в това е въпросът, както би казал старият чичо Шекспир. Да си кажа правичката, в момента и аз не знам. Не ми се искаше да търся помощ от големите лъвове в нашия занаят, но изглежда, че ще ми се наложи все пак. Всеки друг вариант е по-малката злина от Лейзъръс. „Метро Голдуин“ биха могли да проявят някакъв интерес. Как мислиш?

Ник се намръщи:

— Честно казано, не знам. Едва ли ще бъдат във възторг от идеята за нова версия на „Брулени хълмове“. Четеш ли какви мнения се появяват напоследък по филмовите списания? Специалистите са настроени доста критично към правенето на нови версии на известни стари филми. Те ги считат за пълен финансов провал, защото няма публика за тях.

— Хайде, приятелю, забрави тая работа. Остави на мене да си блъскам главата дали точно сега му е времето на такъв филм, откъде да измъкна парите и всички тия дивотии. Струва ми се, че това, което ти е казала Елен за Лейзъръс, малко те е шашнало. За бога, я не си трови нервите с тоя палячо! Все ще намеря някакъв начин да оправя нещата. Слушай, защо да не поизлезем малко? Имам нужда от разходка и глътка чист въздух. Защо да не походим до ресторанта на края на улицата. В неделя по-добро от това няма да намерим.

— Идеята ти е чудесна — опита се да каже с бодър глас Ник.

— Изчакай ме няколко минути да се облека. И ако искаш, си сипи още едно, за да не скучаеш.

— Благодаря, ще си сипя — каза Ник и замислено тръгна към масичката с напитките. Но внезапно се обърна. — Слушай, Вик, мога ли да те питам нещо?

— Естествено, Ники. — Виктор се спря с ръка на вратата, защото усети, че има нещо сериозно.

Лицето на Ник беше необикновено умислено:

— Ако приемем, че твърдо и окончателно си решил да не продължаваш с Майк Лейзъръс като твой основен спонсор, какво ще стане при положение, че не получиш финансова подкрепа от никой от големите лъвове?

Виктор придоби мрачно изражение и се прокашля, преди да отговори:

— Спирам всичко. Слагам черта на филма. Просто няма да имам друг избор — той каза всичко това с някаква твърдост в гласа, защото вече беше премислил и тази възможност. — Парите по подготовката ще отидат на вятъра, но нищо не мога да направя. И слава богу, „Белисима Продъкшънс“ може да поеме този удар. Ще го впишеме като загуба и така ще намалим данъците. — Той примирено въздъхна. — Така е, стари приятелю, във всяка война има жертви. — Усмихна се кисело и отиде да се облича.

„Да сложи черта на филма!“ — повтаряше си Ник, докато гледаше смаян към вратата и не можеше да повярва на ушите си. И то след целия къртовски труд, който бяха положили. „Исусе Христе! Не само парите по подготовката щяха да отидат на вятъра, но и една цяла година от техния живот.“ Ник знаеше, че Виктор мисли това, което казва, защото никога не говореше празни приказки. Той винаги внимателно обмисляше и преценяваше нещата, преди да изрече нещо. Решенията му винаги бяха добре претеглени и окончателни.

Ник усети огромно разочарование, като си помисли за сценария, над който беше работил така усърдно по цели дни и нощи, и то месеци наред. Той знаеше, че това е едно от най-добрите неща, които някога е писал, и сърцето го заболя при мисълта, че то никога няма да види бял свят.

„Ти винаги си бил егоист. Винаги мислиш само за себе си“ — разсъждаваше наум той, като взе чашата си и отиде до прозореца. Дръпна пердето и погледна навън, но празният му и разсеян поглед възприемаше само мътните очертания на сивите сгради наоколо, които изглеждаха още по-грозни на студената зимна светлина. „Но не си ти единственият разочарован — помисли си Ник натъжено — сигурно най-много ще го заболи Виктор, който отдавна мечтаеше да направи «Брулени хълмове» и изгаряше от желание да играе Хийтклиф заради професионалното предизвикателство, което ролята предлагаше.“ Ник знаеше, че Виктор иска да разгърне таланта си, защото му беше омръзнало да го възприемат само като добрия герой и идеал за мъж.

Той и Виктор щяха бързо да преодолеят разочарованието си, както и всички останали от екипа, и да започнат нещо ново. Виктор вече го очакваха няколко предложения за нови филми, а той самият имаше в главата си интересна идея за нов роман и му се искаше да започне работа по нея колкото се може по-скоро. Всъщност той и Виктор имаха как да се оправят в тази ситуация — ще понесат необходимите загуби, ще оближат•раните си и после пак ще продължат напред без никакви сериозни поражения. Но какво ще стане с Катрин Темпест? Тя беше заложила всичко на пробните снимки и на възможността да участвува в този филм. За нея това беше рядък шанс с един скок да достигне направо върха. Ако не бяха Виктор и неговият филм, можеха да минат години, преди да получи подобно главозамайващо предложение. А можеше и изобщо никога да не го получи. Без съмнение Катрин бе заложила всичко на тази карта. Щеше или да спечели много, или да изгуби много. Но изгубеше ли, щеше да се провали целият й живот. Ник беше съвсем убеден във всичко това, въпреки че Катрин никога не беше споделяла нищо с него. Просто интуицията му подсказваше, че е точно така.

Ник продължаваше да мисли за Катрин. Той разбираше защо Виктор вижда у нея огромни заложби като бъдеща кинозвезда. Ник също беше забелязал качествата на Катрин, които действително бяха многобройни. Неговото отношение към нея обаче бе съвсем различно от това на останалите. Нейната необикновена красота не успя да го заблуди, нито пък беше заслепен от огромния й чар. Иначе казано, тя не можа да го развълнува като мъж и съвсем естествено той не се интересуваше от нея като от жена. Ник беше доловил някаква вътрешна студенина дълбоко у нея. Дори пълна безчувственост, която му изглеждаше още по-необяснима на фона на това, че наглед Катрин беше толкова страстна. Той инстинктивно усещаше, че тя живее с една привлекателна маска за пред света, която обаче нямаше нищо общо с нейната душевност. Цялата й чувственост беше само на повърхността. Като добре заучена роля. Той я беше виждал само няколко пъти, но при всяка една от тези срещи бе успял да открие у нея черти, които го безпокояха. Спомни си как в един момент неочаквано го порази прекалената двойственост в поведението на Катрин. На пръв поглед никой не можеше да отрече нейната изключителна сърдечност и жизненост. Но на него му се струваше, че тя понякога имаше способността да се откъсва нанякъде и незабелязано за другите да сваля маската си и да се превръща в хладен и безразличен страничен наблюдател. Не, по-точно — в безпристрастен съдник на всичко наоколо. Изведнъж проумя: „Тя всъщност е абсолютно самотна и съвършено отчуждена от хората край себе си“.

Той поклати глава самокритично. „О, Господи, ама и аз все си ги въобразявам едни! Всичко си му е наред на момичето. Е, може и да е малко прекалено амбициозна, но то пък кой ли не е в този занаят?“ Въпреки че се опита да погледне по-ведро на нещата, тревожните предположения за Катрин така и не го напуснаха — дълбоко в себе си той оставаше убеден, че Катрин е една жестоко наранена млада жена, която се беше приучила сама да наранява жестоко, за да съхрани себе си. С огромно изумление Ник си призна, че колкото и да беше красива, тя не му харесваше. Нямаше никакви сериозни основания за това, но все пак Катрин му беше определено неприятна.

Николас Латимър стоеше с чаша в ръка, гледаше втренчено през прозореца и се опитваше да си обясни тези странни чувства, без изобщо да подозира, че ще минат години, преди да може да осъзнае противоречивото си отношение към Катрин Темпест.

Глава XI

Катрин стоеше в малката кухничка на апартамента си и чакаше да заври водата за сутрешния й чай. Тя постави филийка хляб в тостера и се повдигна на пръсти, за да извади чаша и чиния от високия шкаф на стената. Отвори хладилника, извади маслото и бурканче с мармалад и ги постави на една табличка заедно с останалите прибори, като вършеше всичко това бързо и грациозно.

Кухнята беше толкова миниатюрна, че в нея имаше място само за един човек, но тъй като блестеше от чистота и всеки предмет беше на мястото си, защото Катрин обожаваше безупречния ред, всичко изглеждаше по-уютно и приятно, отколкото беше в действителност. Когато преди две години нае жилището, тя боядиса стените и шкафовете в бледосин цвят и постави на пода бял линолеум, което направи помещението да изглежда малко по-просторно. Бледосини тюлени перденца покриваха малкия прозорец, а на перваза имаше няколко глинени саксии с червено мушкато, които внасяха цвят и пролетна свежест.

Катрин застана до прозореца и погледна навън. Апартаментът й беше на последния етаж и бе служил за таванско помещение, преди да го превърнат в жилище за живеене. Ето защо тя имаше прелестна гледка от нейното гнезденце — виждаше се една градинка, заобиколена в полукръг от стари и красиви викториански къщи. През лятото обичаше да гледа огромните корони на дърветата, които блестяха на ярката светлина със зеленикави оттенъци и пропускаха лъчите на слънцето през плетениците от клони, натежали от лъскави зелени листа. В тази февруарска сутрин градината изглеждаше тъжна и пуста, а дърветата бяха голи и безжизнени. Но почернелите им костеливи клони се протягаха към небето, което днес беше по-красиво от всякога. Тъмните и грозни облаци, които седмици наред бяха забулвали небето над Лондон като една безкрайна сива пелена, бяха изчезнали сякаш с магическа пръчка. Сега това небе приличаше на огромно синьо платно, което искреше ярко от бялата зимна светлина. И за първи път от толкова време не валеше.

„Сякаш пролетта е дошла“, помисли си Катрин с щастлива усмивка и в същия миг взе решение да отиде пеша до ресторанта, където имаше среща в един часа. Тя се поколеба какво точно да облече и накрая се спря на най-новия си тоалет, който шивачката й донесе миналата седмица. Мислено преценяваше какви аксесоари да подбере за него, когато пронизителният вой на чайника прекъсна мислите й. Изключи газта, напълни каничката с чай, сложи препечената филия в чинията и отнесе таблата със закуската си в дневната.

Въпреки слънчевата светлина, която нахлуваше през прозорците, стаята изглеждаше поразително студена. Това впечатление се създаваше най-вече от студените цветове и от цялата скованост на интериора. Всичко в стаята беше ослепително бяло. Лъскави бели стени се сливаха с дебелия бял килим на пода. Бели копринени пердета с педантично наредени дипли се спускаха над прозорците и бели вълнени калъфи покриваха едно канапе и няколко кресла. Имаше още две малки масички от всяка страна на канапето, голяма и ниска квадратна маса пред него и етажерка на стената — всичките тези мебели бяха модерни и лъскави. Те бяха направени от хромиран метал и стъкло, които проблясваха със студени отблясъци и така още повече подсилваха отблъскващата стерилност на тази стая.

Имаше само няколко не бели предмета в дневната, която приличаше на зимен пейзаж, но те бяха в стоманеносиво и черно — мрачни и убити тонове, които не можеха да смекчат бялата монотонност. Двете високи лампи върху стъклените масички до канапето бяха покрити със стоманеносиви ленени абажури, а по креслата се виждаха възглавнички в същия металически цвят. По стената бяха строени черно-бели въоръжени рицари, изобразени върху офорти в хромирани рамки, а в ъгъла като на пост стоеше огромна цилиндрична стъклена ваза, от която като пипала на паяк стърчаха голи черни клони. По етажерката нямаше почти нищо — само няколко зелени растения, два черни лакирани свещника с бели свещи и една японска купа от черно дърво. Нямаше никакви снимки на близки или приятели, нито пък дребни предмети и сувенири, които да събуждат съкровени лични спомени за отминали преживявания. С две думи, цялата стерилност и голота на стаята напомняше за манастирска килия на монахиня девственица. Тази атмосфера се пренасяше и в спалнята й, която също беше като варосана в ослепително бяло, а и съвсем бе лишена от всякакъв друг оттенък. Катрин сама беше обзавела и подредила апартамента си и сигурно щеше да зяпне от изумление, ако някой беше решил да й каже, че той изглежда студен, безжизнен и кошмарен. Тя харесваше силно изчистения стил на жилището си, който така старателно се беше опитала да постигне, и го считаше за елегантен и изискан — виждаше много красота в цялата белота и чистота наоколо, които й бяха толкова необходими за нейния собствен уют.

С бърза походка тя прекоси стаята, постави таблата на масата и седна на канапето. Изражението й беше унесено и замечтано, а мислите й се рееха натам-насам, докато пиеше чая си. Чувствуваше се великолепно. Тази седмица тя живееше в еуфория и въодушевление и ето че днес, четвъртък сутринта, й се струваше, че от събота насам всички дни бяха за нея един огромен успех.

И Франческа, и графът се възхитиха от нейната игра като троянската Елена, а вечерята в „Амбасадор“, на която Виктор щедро ги покани, беше незабравима. Но най-важното за Катрин беше, че старият граф веднага се поддаде на чара й и за нея нямаше съмнение, че той я харесва. Затова не можеше да си представи, че той ще създаде някакви пречки или проблеми в отношенията й с Ким.

Катрин не грешеше — граф Лангли наистина я беше харесал. Всъщност консервативният английски благородник и красивата млада американка бяха взаимно очаровани един от друг. Те веднага намериха общ език и създадоха топла и сърдечна атмосфера за цялата компания по време на вечерята. Всички така добре се забавляваха, че Виктор даже предложи да продължат в нощния бар и да потанцуват на хубава музика до ранни зори. Родена актриса, Катрин направо надмина себе си. Интуитивно, но безпогрешно налучкваше баланса между благовъзпитана сдържаност и жизнерадостни изблици. И успя да удиви всички с безупречните си маниери.

На следващия ден Виктор я покани на обяд, по време на който обсъдиха подробностите около пробните снимки, както и специфичните разлики между филмовата и театралната игра. Виктор говори през по-голямата част от времето, като й даваше множество ценни и интересни напътствия. Катрин се трогна от неговата загриженост и му благодари за полезните съвети, които получи от него. Виктор й каза, че иска да поговори с нея още веднъж преди пробните снимки, вече окончателно определени за петък следващата седмица — оставаха й само осем дни. А утре вечер след представлението беше поканена от графа на вечеря заедно с Ким и Франческа, преди той и Ким да отпътуват за Йоркшир.

Както си седеше, Катрин се усмихна. Усмивката й беше самодоволна и щастлива. Нещата вървяха като по ноти — всички планове, които така старателно беше подготвяла, бяха на път да се изпълнят. Тя ще се омъжи за Ким и ще стане графиня Ингълтън, а освен това ще се превърне в голяма кинозвезда. Тези мисли я накараха доволно да се облегне назад, самовлюбено да се сгуши във вълнения си халат. Скоро мечтите й щяха да станат реалност. Стига й толкова болка, мъка и страдание. Оттук нататък животът й щеше да бъде безкраен празник.

Докато си седеше така и си хвърчеше из облаците, на Катрин Темпест и през ум не й минаваше, че нещата изглеждат прекалено добре, за да са истински, че можеха да я сполетят неочаквани събития, които да сложат край на тези блажени дни. Но едва ли щеше да изпита подобно съмнение — за нея това беше абсурдно и недопустимо. За жалост Катрин беше подвластна на един грях, който са заклеймявали още древните гърци. Тя беше непоправимо високомерна и самонадеяна, имаше дързостта да предизвиква съдбата — беше прекомерно горделива и безкрайно уверена в собствената си неуязвимост. Катрин бе напълно сляпа за този свой недостатък и затова никога не изпитваше никакви угризения. Ето защо и сега тя беше напълно убедена в успеха си на пробните снимки. Ще се представи великолепно и Виктор ще й даде ролята във филма.

Виктор Мейсън й беше казал, че възнамерява да започне филма през април, а тази дата я удовлетворяваше напълно. Договорът й в театъра за пиесата „Троянската интермедия“ беше за една година и изтичаше в края на март. Ако желаеше, тя можеше да не го подновява. Работата по филма щеше да трае три месеца, като се предвиждаха както външни снимки в околностите на Йоркшир, така и снимки в едно от големите студиа на Лондон. Виктор й беше казал, че възнамерява да направи монтажа много бързо, защото искал филмът да е готов за пускане към септември. Също така мислел веднага да направи две копия от оригиналната лента, за да може едното да почне да се прожектира в Ню Йорк, а другото — в Лос Анжелис, и то не по-късно от една седмица преди края на годината. Именно по този начин щеше да спази изискванията на Филмовата академия и да получи право да кандидатствува с филма си за наградите за 1956. Въпреки че Виктор нямаше да смогне да пусне филма в масово разпространение преди пролетта на 1957, той беше решил да не изпуска възможността да си опита късмета в разпределението на Оскарите.

Ами ако тя самата получи Оскар! Тази мисъл така я зашемети и наелектризира, че на нея й прималя от вълнение. И тъй като притежаваше онзи рядък талант — никога да не се съмнява в себе си, възможността да получи наградата й се струваше съвсем реална. Но дори и да не получи Оскар, Катрин не се съмняваше, че ще стане голяма звезда след появяването на филма по екраните. Успехът щеше да й донесе не само голяма слава, но и пари, купища пари, а с тях — и много власт, една огромна и сладка власт.

Някаква ледена сянка премина през лицето на Катрин и грозно изкриви доскоро блаженото й изражение. Чертите й се изопнаха. Студени искри святкаха в очите й. Нейното изящно лице се промени до неузнаваемост от появата на някаква неистова злоба и омраза, така необясними у едно младо момиче.

Скоро, много скоро ще може да действува сама, ще извърви решително последните стъпки от своя план и ще им покаже коя е тя! Едва чута въздишка се изтръгна от устните на Катрин. Знаеше, че вече е късно да помогне на майка си, но все още можеше да спаси брат си Райън. Нейният скъп и обичан Райън. Откога не го беше виждала. Любовта към брат й беше един от основните мотиви в нейното поведение през последните няколко години. Голяма част от цялата й непоколебимост да се издигне се дължеше на твърдото й решение да изтръгне Райън от тиранията на баща им, от неговото пагубно въздействие. Често пъти мисълта за Райън я пронизваше тревожно и тя потръпваше от ужас. Той скоро щеше да навърши деветнадесет и Катрин се питаше озадачено до каква степен онази гад, баща им, беше успял да отрови душата му. Дали и Райън самият нямаше да се превърне в негово подобие? Дори само мисълта за това я изпълваше с отвращение и ужас и съзнанието й бясно се мъчеше да пропъди този кошмар. Но така нарастваше и решителността й да измъкне брат си от Чикаго и да го вземе при себе си, където и да е тя.

Мислите й се пренесоха изцяло към Райън. Зловещото изражение на лицето й изчезна, чертите й се отпуснаха и в очите й се появиха любов и нежност. Но с неговия образ неизменно вървяха и други спомени, които никак не бяха приятни. Тя стисна ръце в скута и се втренчи в пространството, без да помръдва, сякаш се вкамени. Като злокобен ореол около образа на Райън в съзнанието й израсна кошмарната къща, в която се бяха родили, в която брат й все още живееше. Този студен и грозен дом, който беше жив паметник на парите и властта на баща й. Тя винаги бе ненавиждала това място с тъмните коридори, страшните стълбища и мрачните стаи, претъпкани със скъпи, но грозни антики и безвкусни картини, събрани както дойде. Този дом беше образец за крещяща липса на чувство за красота и стил, неотразим пример за парвенющина. Там всичко потискаше и унищожаваше душата. Катрин винаги се е чувствувала бедна и нещастна в тази богаташка къща. Да, те имаха и най-скъпите дрехи, и най-отбраната храна, и слуги и коли на разположение, защото баща им беше почти милиардер. Въпреки това Катрин постоянно чувствуваше огромен недоимък, там просто никога не й достигаше обич и топлота. Тя неволно потръпна. Не беше стъпвала в този дом вече шест години. В деня, когато го напусна, тя се закле никога да не пристъпи прага му отново.

Изведнъж трескавите мисли на Катрин се насочиха към баща й. Въпреки че винаги се бе старала да изличи образа му от съзнанието си, точно днес тя си го припомни с някакво настървение. Изведнъж го видя така, сякаш беше застанал пред нея. Патрик Майкъл Шон О’Рорк имаше красиви сурови черти на лицето, катраненочерна коса и сини като сапфир очи, които обаче гледаха студено, сякаш наистина бяха от безчувствен скъпоценен камък. Имаше нещо страшно у него и Катрин внезапно осъзна, че още от съвсем малка е разбирала това. Само че тогава просто не е знаела точните думи, с които да го опише. Сега обаче в нея напираха ясни и жестоки думи. Той беше суров, алчен и безмилостен, един ненаситен човек, който се бе венчал за парите и се кланяше на властта. Никой не познаваше така добре Патрик Майкъл Шон О’Рорк, както тя самата. Той беше невероятен лицемер — хората го познаваха като очарователен, весел, забавен и сладкодумен ирландец, вкъщи обаче беше сърдит, жесток и непреклонен тиранин. Катрин не можеше да го понася. Но и той я мразеше не по-малко. Тя усети как кожата й настръхва, как тръпки полазват по гърба й, затова отново се сгуши в халата си. Сега си спомни с ужасяваща яснота и подробности деня, в който беше осъзнала цялата ненавист на баща й към нея. Беше август 1947 и тя бе само на дванадесет години.

На този ден, преди девет години, Катрин се беше почувствувала за първи път щастлива от много време насам, защото най-неочаквано майка й слезе да обядва с тях. Розали О’Рорк беше усетила някакво подобрение на състоянието си и беше решила да зарадва децата си. Катрин бе на върха на щастието да види майка си почти оздравяла и макар че Розали не излъчваше предишната жизненост и енергия, толкова характерни за нея, преди да се разболее, тя все пак изглеждаше добре и във весело настроение. Смееше се заедно с тях, а дълбоките и зелени очи искряха радостно. Красивата й червена коса беше буйна и здрава и приличаше на лъскав шлем над овалното лице, което в този ден не изглеждаше восъчно бледо и изкривено от болка. Носеше бледозелена рокля от копринен шантунг с дълги ръкави и широко разкроена долна част, за да прикрива изтънялата й фигура, стопена до неузнаваемост от болестта. Беше си сложила наниз от лъскави перли и перлени обици. По изтънелите й пръсти блестяха изумруди и смарагди.

Госпожа О’Рорк бе наредила на икономката Ани да сервира обяда в лятната трапезария — една от малкото уютни стаи в мрачната и потискаща къща, защото Розали я бе подредила по свой вкус. В тази стая се усещаше някаква особена свежест и ведрина — по стените приятно се смесваха ослепително бяло и ярко жълто, а всички останали предмети бяха в подобни тонове. Беше обзаведена с оригинални бели тръстикови мебели от миналия век. Стените бяха покрити с пъстри репродукции на екзотични птици и редки орхидеи, както и със саксии със зелени растения. Стаите на Розали на втория етаж бяха обзаведени в същия изискан, но не и претенциозен стил.

Въпреки че напоследък рядко използуваха тази стая, защото майка й вече не слизаше за обяд, Катрин я предпочиташе пред голямата трапезария с яркочервени стени, пъстър червен килим и отвратителни махагонови мебели. Тя наблюдаваше с възхищение майка си, която седеше срещу нея на масата, и си мислеше колко елегантна и изискана е изглеждала винаги — и сега беше облечена с вкус и ухаеше на любимия си парфюм от лилии. На Катрин майка й беше и си остана съвършеното олицетворение на красота и женственост, затова тя я боготвореше. В онзи ден Катрин почувствува нова надежда, че майка й може би ще оздравее от тайнствената болест, която я измъчваше вече две години и за която всички вкъщи говореха само шепнешком.

Беше делничен ден и Патрик О’Рорк още не се беше върнал, затова, слава богу, го нямаше напрежението, което обикновено тегнеше над масата, когато се събираха да се хранят. Райън не млъкна през цялото време, като ги забавляваше с най-невероятни историйки. Те се смееха и се чувствуваха щастливи. А Катрин се наслаждаваше на сладката сигурност, топлота и обич, които се излъчваха от майка й. Розали даряваше децата си с цялата своя нежност и любов.

Едно-единствено нещо обаче помрачаваше радостта на Катрин — тя виждаше, че майка й няма никакъв апетит. С тревога наблюдаваше как тя безучастно рови храната си и почти не опита нищо от вкусните ястия, които Ани беше приготвила. След обяда Райън се запиля нанякъде по момчешките си лудории. И за Катрин беше истинско щастие, когато майка й я помоли да остане при нея още някой и друг час. Какво по-голямо удоволствие за дванадесетгодишното момиче от това да остане да си поговори насаме с майка си в нейните приятни и прохладни стаи. На Катрин й харесваше тук, защото всичко беше в пастелни тонове и меки материи, имаше изящни френски мебели и красиви картини. Цялата обстановка се различаваше толкова много от останалата част на къщата, която носеше отпечатъка на просташкия вкус на баща й. А дневната на втория етаж беше най-любимата стая на Катрин, особено в студените зимни дни. В такива дни там винаги се палеше огън и съчките пращяха в камината, а те с майка й често седяха в полумрака на зимните следобеди, топлеха се на ярките пламъци, сладко си приказваха за книги, музика и театър или просто си почиваха мълчаливо, но винаги се чувствуваха прекрасно, защото между тях имаше дълбока любов и разбирателство. Така си седяха те и в онзи следобед преди девет години и наблюдаваха през прозореца езерото Мичиган — не говореха много, доволни дори само от това, че са заедно. Поради болестта на Розали отдавна не бяха имали щастието да прекарат някой следобед заедно.

Едва тридесет и две годишна Розали О’Рорк вече беше намерила покой в душата си и живееше с упованието в Бога. Мъдра съзерцателност бе изписана и върху лицето й, което беше красиво въпреки болестта. В този ден имаше някаква странна озареност в изражението й, примесена с малко тъга — погледът й се рееше някъде към езерото Мичиган, а очите й излъчваха безкрайна мекота и просветление. Обядът я беше поизтощил, но тя се стараеше да не издава умората си, за да не тревожи Катрин. Розали не бе познала много радост от брачния си живот, като се изключи радостта от децата и най-вече от Катрин, която обожаваше. Скоро след женитбата тя беше разбрала, че между нея и Патрик няма нищо общо. У него имаше някаква агресивна мъжественост и сприхав ирландски нрав. Той беше с неутолима страст към живота във всяко едно отношение, а за пари и за власт алчността му нямаше край. Със своя финес и изящество, със своята нежна и артистична душа тя постепенно се отчуждаваше от съпруга си и все повече се вглъбяваше в себе си, за да се изолира от неговата ненаситна похот и неудържимо сластолюбие. Колкото й да бе странно обаче, тя продължаваше все така да го обича, макар и да съжаляваше, че е свързала живота си с него, защото разбираше, че характерите им са абсолютно несъвместими. Малцина познаваха истинския образ на Патрик, защото той умееше да се преструва, да прикрива своята същност под маска от сдържаност и достолепие, имаше дар слово и успяваше ловко и коварно да представи черното за бяло и бялото за черно.

Още когато беше лудо влюбена в Патрик, бащата на Розали й каза: „Тоя се е венчал за дявола, и то не един път, помни ми думата!“ Много години след сватбата баща й продължаваше да храни недоверие към Патрик и да се съмнява, че бракът им ще просъществува. В известен смисъл той се оказа прав — понякога нещата все пак вървяха добре, макар че неведнъж Розали се бе замисляла дали да не напусне Патрик. Но за развод и дума не можеше да става. Тя беше католичка, както и той, а освен това имаха и деца, които той никога нямаше да й остави. Пък и все още го обичаше по някакъв начин, въпреки всичките му недостатъци.

Макар и да не си го признаваше и да не искаше да мисли за това, Розали знаеше, че смъртта й наближава. Тя не се заблуждаваше от краткотрайните си подобрения, от кратките изблици на енергия и жизненост, които при това идваха все по-нарядко. Сега, докато седеше с дъщеря си, тя тъжно размишляваше: „Колко малко всъщност ми остава на тази земя, колко малко време ми остава да бъда с моите деца, но дано Бог да ги закриля“.

Розали беше дълбоко религиозна и всеки ден отправяше благодарности към всевишния, че децата й са наследили нейните качества, а не са взели ужасния характер на баща си, или поне на нея така й се струваше. Тя погледна към Катрин, която седеше спокойно на стола, послушна и възпитана, и за пореден път изпита гордост от нея. Детето изглеждаше толкова мило и скромно в очарователната жълта рокличка, белите къси чорапки и черните лачени обущета. Но въпреки това тя се държеше някак прекалено зряло за възрастта си, сякаш беше преживяла доста, сякаш се беше сблъсквала с болката и неудачите на живота и вече беше придобила мъдро отношение към много неща. Розали съзнаваше, че това звучи абсурдно, защото дъщеря й беше гледана като цвете в саксия, винаги бе живяла в разкош и не познаваше нищо друго, освен сигурността и уюта на семейството и родния си дом. Но макар и още малка, Катрин беше с необикновена външност. Едва дванадесетгодишна тя беше истинска красавица с изящни черти, гъста кестенява коса и с тези изразителни и неповторими тюркоазени очи. Катрин беше мило и обичано дете и това личеше най-вече от сладкото й личице, но Розали знаеше, че под него се крие някакво своенравие и упорит инат. Тя обаче имаше и съмненията, че Катрин е наследила част от суровия характер на баща си, но може пък това да беше за нейно добро. Розали инстинктивно усещаше, че Катрин е в състояние да се грижи сама за себе си, да се опълчи срещу Патрик, а ако трябва и срещу целия свят, защото имаше борбен дух и щеше да оцелее, каквото и да й се случи. Макар че тя самата не беше такава, Розали благодареше на Бога, че дъщеря й е надарена със силен характер.

Райън беше детето, за което се безпокоеше повече. Той беше прекалено кротък, за да се противопостави на Патрик, който за нейна голяма тревога залагаше най-вече на сина си. Патрик виждаше в него наследника, който трябва да прослави името на фамилията О’Рорк, и се надяваше чрез него да постигне своите болни амбиции. Как само беше мечтал Пат да има син, колко разочаровано беше погледнал Катрин, когато тя се роди, защото не му беше нужно някакво си момиче. Раждането на Райън беше може би най-важното събитие в живота на Патрик и още от първия ден той реши какво ще направи от сина си. Нищо чудно тези грандомански и нелепи планове за сина му да бяха измислени години по-рано, но на Розали й се гадеше от тях. Опитите й да го разубеди се оказаха безуспешни, молбите й удариха на камък — тя срещаше само подигравателен смях или гневни проклятия. Беше безпомощна. Нямаше никаква възможност да попречи на Патрик да реализира амбициите спрямо сина си. Тя нямаше да доживее този страшен ден. Можеше само да се моли Райън да има силата и волята да не се поддаде на баща си, да събере куража да избяга от него и така да съхрани душата си. Ако Райън постъпеше именно по този начин, тя не се съмняваше, че Патрик ще го лиши от наследство и ще се откаже от него. Райън щеше да остане на улицата. Без пукната пара в джоба си. Но неговата сигурност и богатство щяха да бъдат личната му свобода и пълната независимост от влиянието и тиранията на баща му. Той сам ще решава съдбата си, а няма да бъде играчка в ръцете на Патрик О’Рорк.

Розали въздъхна, като си помисли за Патрик, и се запита защо ли все още така го обича, когато знаеше, че той е едно чудовище. „Колко непредвидими и абсурдни сме ние жените“ — помисли тя и се намръщи.

— Мамо, да не ти е лошо? — попита Катрин с тънко и тревожно гласче и Розали се сепна.

Тя се насили да се усмихне и отговори бързо с престорено безгрижен глас:

— Не, миличка, добре съм. Просто се бях замислила, че не ви отделям достатъчно внимание, но нали знаеш, че нямам много сили напоследък. Така ми се ще да прекарваме повече време заедно, особено сега, когато си във ваканция.

— Та и аз искам същото, мамо, — възкликна Катрин. — Но ти не се притеснявай за мене. Най-важното сега е да се оправиш.

Катрин скочи от стола и седна на канапето до майка си. Тя хвана нежната майчина ръка и се загледа в лицето й, но неочаквано забеляза нещо в зелените й очи, което я уплаши. Не знаеше точно какво е. Дали беше дълбока тъга? Или чувство на примирение? Детето не можеше да го изрази с думи, но сърцето му се сви и изведнъж очите му се напълниха със сълзи.

— Ти нали ще се оправиш, мамо, нали, кажи ми! — Катрин се спря, защото устните й затрепериха, и добави шепнешком: — Нали няма да умреш?

Розали се засмя с тънкия си момичешки смях и поклати лъскавите си червени къдрици:

— Разбира се, че не, глупачето ми! Ще се оправя бързо и скоро всичко ще бъде както преди. — С още по-широка усмивка тя смело продължи. — Та нали трябва да присъствувам на твоето първо представление. Искам да видя името ти с големи букви на афиша и да присъствувам на първата ти премиера. Нали не си се отказала да ставаш актриса, миличко мое?

Розали изрече тези думи с толкова увереност, че успя да разсее страховете на Катрин. Детето преглътна сълзите си и личицето му светна:

— Разбира се, че не съм, мамо, как така ще се откажа! — Въпреки че се усмихваше през сълзи, Катрин попита с необикновена решителност: — Как мислиш, той дали ще има нещо против, мамо?

Розали смръщи за миг бледото си лице, но после пак се усмихна:

— Кой, баща ти ли? Разбира се, че няма да има нищо против. Пък и защо ли? — Розали усети болка и се престори, че се намества по-удобно на дивана, за да не се издаде. — Нали ги знаеш какви са бащите, мъничко мое. Те не се интересуват много от такива неща. Те си мислят, че дъщерите трябва да се задомят веднага щом завършат училище и да народят много деца. Надявам се, че той просто ще го приеме за твое временно увлечение, преди да се омъжиш.

— Но аз изобщо нямам намерение да се омъжвам — заяви Катрин с изненадваща ярост, а сините й очи гневно засвяткаха. — Искам да стана прочута актриса като Сара Бернар, Елеонора Дюсе и Катрин Корнел. Възнамерявам да посветя целия си живот на театъра. Няма да си хабя времето за такава глупост като семейния живот — каза тя с насмешка.

Розали едва се сдържа да не се разсмее и сериозно й отговори:

— Е, миличка, може да ти дойде друг акъл някой ден, особено когато се влюбиш.

— Сигурна съм, че никога няма да се влюбя! Отсега си го знам.

Този път Розали не отговори, а усмихнато и с умиление се загледа в дъщеря си. Накрая тя каза:

— Жалко, че това лято не успяхме да отидем при леля ти Люси в Барингтън. Щяхме малко да се разнообразим. Толкова е горещо тук в Чикаго сега. Но баща ти реши, че пътуването ще бъде прекалено изморително за мен. Катрин, нали не се сърдиш, че цяло лято ще прекараш тук у дома?

— Не, мамо. Аз наистина обичам да ходя в Барингтън, но само с теб. Сега повече ми харесва да сме си заедно с теб.

— Много си миличка — Розали за миг се замисли и нежно я попита: — Ти нали обичаш леля Люси?

Катрин се учуди на този въпрос:

— Ами, разбира се, мамо. Обичам леля.

Розали стисна малката ръчичка на Катрин и каза;

— Откакто се помня, тя винаги ми е била опора и е най-добрият ми приятел, освен че ми е сестра. — Розали замълча. Искаше й се да каже още нещо, но се боеше да не разтревожи Катрин, затова внимателно подбираше думите си: — Леля Люси те обича страшно много, Катрин. Тя винаги е искала да си има дъщеричка като теб. На нея можеш да разчиташ за всичко, мила моя. Не забравяй какво съм ти казала, моля те, Катрин.

Катрин се отдръпна, седна по-настрани от майка си и се загледа в нея изпитателно с големите си, изразителни очи. Лицето на майка й изглеждаше ведро и спокойно — странният израз в очите, който преди малко забеляза вече го нямаше. Въпреки това Катрин заговори някак си бързо и разтревожено:

— Защо говориш такива странни неща, мамо? Защо трябва да разчитам на леля Люси, когато си имам теб?

— Всеки човек има нужда от приятели, мила моя. Именно това се опитах да ти кажа. А сега искаш ли да ми почетеш нещо? Малко поезия? Да речем, нещо от Елизабет Браунинг ще ми достави голямо удоволствие.

Катрин извади една книга с кожена подвързия, която съдържаше само стихове. Тя се настани на един стол, запрелиства я, докато намери сонетите на Елизабет Браунинг, и си избра един, който сама много харесваше, а знаеше, че е любим и на майка й.

Гласът й, ясен и звънлив като камбанка, проехтя из стаята:

 

 

Питаш що за обич е моята? Сега ще ти разкажа.

Тя е в дълбоките, потайни дебри и кътове

на душата ми, където все тебе срещам по пътя,

когато Време и Вяра решат от мен да се откажат.

Обичам те простичко и съвсем обикновено даже,

ти моя насъщна светлина — в слънце и в шепи скътана.

Обичам те, че си свобода — до лудост чак търсена,

обичам те, че си мъдрост — суета с теб не ще ме смаже.

Свикнала съм вече да стискам устни пред всяка горест

и сега тебе обичам с ината на малко дете.

Моят светец си днес и те обичам чисто, без корист.

Ти си усмивката моя, ти си в живота ми вплетен,

моя си скръб любима. И ако е Божия орис,

подир смъртта си само ще мога да обичам повече.

 

 

Катрин вдигна глава и погледна майка си усмихнато като очакваше да я похвали. Но усмивката й моментално се стопи, тя хвърли книгата и хукна към майка си. Върху бледите скули на Розали блестяха сълзи и тя с трепереща ръка се опитваше да ги обърше.

— Мамо, мамо, какво ти е? — извика Катрин и прегърна майка си. — Защо плачеш? Не знаех, че този сонет ще те натъжи и разстрои. Та нали ти винаги толкова си го харесвала.

— Разбира се, че го харесвам, мила моя — отговори Розали и се усмихна през сълзи, а вътрешно с тъга си мислеше за своя Патрик. — Не съм тъжна, наистина не съм. Сонетът е прекрасен, но аз се разчувствах от твоя глас, от твоето артистично и изразително четене. Катрин, сигурна съм, че от теб ще стане голяма актриса.

Катрин целуна майка си по бузата.

— Да ти прочета ли още един сонет? Нещо по-весело?

Розали поклати отрицателно глава:

— Мисля да полегна малко, Катрин. Като че ли се поизморих. — Тя се наведе към дъщеря си и я щипна закачливо по бузката. — Ти си забележително дете, красива моя Катрин. И толкова, толкова много те обичам.

— И аз много те обичам, мамо.

Розали се изправи и се хвана за облегалката на канапето, за да се подпре и да прикрие внезапното разтреперване на цялото си тяло.

— Нали после пак ще дойдеш да ме видиш, мила моя?

— Разбира се, мамо — отговори Катрин.

Розали само кимна, защото нямаше сили да проговори, и тръгна бавно към стаята си.

Катрин отиде да търси Райън и преобърна къщата, докато го намери. Когато се изкачи на третия етаж, усети, че там е непоносимо горещо. Въздухът беше толкова влажен и застоял, че едва се дишаше. Тя се изпоти, докато стигне до старата им детска стая. Когато отвори вратата, беше вир-вода, а памучната й рокличка бе залепнала по тялото й.

Както и очакваше, тя видя, че Райън седи и си рисува нещо на масата. Той беше навел глава съсредоточено, а около лицето му отвсякъде се спускаха червеникави къдрици. Вдигна очи, когато сестра му влезе, и се усмихна.

— Ще ми покажеш ли какво рисуваш? — попита Катрин и се приближи до него.

Райън кимна в знак на съгласие:

— Естествено. Ей сега я направих. Само че не я хващай с ръце. Още не е изсъхнала.

Катрин остана във възторг от акварелната рисунка. Тя не беше просто добра, а направо изключителна — един пейзаж в свежо зелено, пепеляворозово, бледожълто и преливащи се сини тонове. Красивите полутонове и изящните линии придаваха на рисунката нещо приказно и неземно красиво. Това беше най-добрата му рисунка досега и Катрин остана смаяна от огромния му талант. Не беше за вярване, че този акварел е нарисуван от десетгодишно момче.

— Да не си я прерисувал от някоя книга? — попита тя, докато надничаше през рамото му.

— Разбира се, че не съм — отвърна възмутено Райън. Дълбоките му зелени очи, които беше наследил от майка си, проблеснаха обидено, но после се ухили: — Хей, кьорчо, не виждаш ли какво е нарисувано?

Катрин поклати отрицателно глава. Той се разрови из листата по масата и извади една снимка.

— Сега виждаш ли? Това е градината на леля Люси в Барингтън — важно обясни той и тикна снимката под носа й.

— Но ти си я направил още по-красива — възкликна Катрин, която все повече се удивляваше от неговата необикновена дарба. — Райън, та ти си истински художник. Обзалагам се, че един ден ще станеш прочут. И аз ще съм толкова горда с тебе.

Той се ухили и сбърчи нос, от което кафявите му лунички сякаш станаха още по-гъсти.

— Кати, ти сериозно ли мислиш, че ще стана истински художник? Закълни се с „честна индианска“.

— Честна индианска, Райън, с ръка на сърцето и да пукна, ако те лъжа — отвърна му тя усмихната.

В този момент вратата се отвори така рязко и с такъв трясък, че двете деца подскочиха и се спогледаха стреснато. На прага стоеше Патрик О’Рорк. Странно и неочаквано беше появяването му в дома по това време на деня. Той нахълта в стаята като ураган:

— Ето значи къде сте били! Какво, по дяволите, правите тук на тавана, когато долу съм ви направил идеална стая за игра? Аз да не си хвърлям парите на вятъра!

Катрин беше сложила ръка на раменете на Райън и усети как той целият се скова. Тя отвърна бавно и спокойно:

— Не, татко, парите ти не са отишли на вятъра. — Катрин спря за момент, а после ловко замаза положението, като го излъга: — Ние много харесваме тази стая и най-често си играем там.

— Радвам се да го чуя — каза Патрик и се тръшна в един люлеещ се стол. Той беше висок, едър мъж и столът изскърца под него, но това изобщо не му направи впечатление. Погледна замислено и изпитателно двете деца с пронизващите си сини очи. След това се втренчи само в Райън. — Днес добре ли си поигра, момчето ми?

— Да, татко — отговори тихо Райън, защото присъствието на баща му винаги го стряскаше и смущаваше.

— Така. Само така. — Патрик се облегна назад, започна леко да се люлее на стола и потъна в размисъл. Изведнъж той повдигна тъмната си гривеста глава и попита: — Райън, днес случайно да са ти горели ушите?

— Не, татко — Райън се притесни от този странен въпрос и смутено взе да бърчи носле.

— А е трябвало да ти горят, синко. Защото днес по обяд аз надълго и нашироко разказвах за тебе на моите политически съмишленици. А някои от тях са големи клечки. Както обикновено бях до града, за да обсъдим важните дела на нашата Демократическа партия. Нали знаеш, че няма по-сериозна организация от нашата в тази страна. Дяволски добре се оправяме. Няма кой да ни се опре. — Той гледаше Райън със сияещ поглед. — Трябва да ти кажа, че ние ирландците сме тия, дето дърпат конците. Но внимавай да не се изпуснеш за това пред някого, момчето ми. Както и да е, аз предупредих моите приятели, че синът ми ще стане най-големият политик, който някога се е раждал в Чикаго. Да, разказах им как първо ще станеш конгресмен, а после сенатор и с удоволствие забелязах, че те ме слушаха с интерес. И напълно ме подкрепят.

Патрик изобщо не забелязваше изумлението по малкото личице на Райън, нито пък смаяния поглед на Катрин, и продължи да говори в същия дух:

— И се зарекох пред тях да изпълня едно обещание, което на всяка цена ще осъществя. Аз тържествено обещах, че… — Патрик рязко прекъсна и многозначително замълча, за да придаде повече тежест и смисъл на това, което щеше да каже. Той пое дълбоко въздух, погледна изпитателно децата и произнесе с огромна гордост и самоувереност: — Аз тържествено обещах, че моят син е първият ирландец–католик, който ще стане президент на Съединените американски щати!

Патрик важно скръсти ръце на огромните си гърди, безкрайно доволен от себе си, излегна се назад в стола и зачака възторжена реакция от децата, като ги гледаше съсредоточено. Те обаче стояха безмълвни и затова той попита:

— Хайде, Райън, кажи нещо! Не зяпай като някой мухльо! Не се ли радваш, че ще станеш политик? А после и президент на тази наша велика страна, най-великата страна на света!

— Не знам, татко — прошепна Райън с треперещо гласче. Личицето му беше толкова пребледняло, че луничките изпъкваха като големи кръгли петна.

Патрик се закикоти:

— Разбирам те, синко. Не ти се сърдя. Знам, че не е лесно да се проумее такава грандиозна идея. Велики и амбициозни са моите планове за теб. Но какво лошо има в това да си амбициозен? — Той задаваше въпроси и сам си отговаряше разпалено. — Ако не бях амбициозен, днес нямаше да съм милиардерът, чийто син ще стане първият ирландец–католик на президентския пост в Америка. И няма защо да тревожиш умната си главица, Райън. За абсолютно нищо. Аз винаги ще мисля вместо теб. С моите пари, с моята власт, с моите влиятелни приятели аз ще направлявам твоята кариера и ще те кача право в Белия дом. Почакай само и ще видиш. Знам, че моите мечти ще се осъществят чрез тебе, Райън, не се и съмнявам в това. Нищо не може да ми попречи да направя именно от теб такъв политик, какъвто светът не познава. Ти само остави всичко в мои ръце, сине.

Райън преглътна и отвори уста да каже нещо, но не излезе нито думица. Той потърси помощ от Катрин, като я погледна с умоляващи очи.

Катрин беше сащисана от речта на баща си. Ако беше чула тези думи от някой друг, щеше да ги помисли за празно и глупаво самохвалство, което не бива да се взима на сериозно. Но баща й хич даже не се шегуваше и си вярваше на всяка дума, затова тя вътрешно потрепери при мисълта за това, което очаква Райън. Брат й беше ужасен и имаше за какво. Тя го притисна по-близо до себе си и каза:

— Да, но Райън не иска да се занимава с политика — дори не можеше да се насили да го нарече татко.

Патрик целият почервеня:

— Какво? — попита той с нисък и дрезгав глас, който прозвуча зловещо и заплашително. — Я повтори какво каза!

— Патрик не иска да става политик. Той иска да стане художник — отговори Катрин с тих, но решителен глас. Баща й можеше да сплаши Райън, но не и нея. Хич даже не се страхуваше от него.

— Кати Мери О’Рорк, как смееш ти да ми казваш какво иска моят единствен син! — изкрещя Патрик и скочи на крака. Лицето му стана тъмночервено, и стоманеносивите очи заблестяха злобно.

— Но Райън е толкова талантлив. Само виж рисунката му — извика и тя, без да се стресне от неговия гняв.

— Хич не ща да я гледам! Няма да позволя да направите моя син мухльо, не и в моя дом! Ти и твоята майка! Само му пълните главата с разни глупости. Ще сложа край на тия глезотии, и то още сега! — Разтреперан от гняв, с няколко крачки той стигна до масата и сграбчи рисунката. Без изобщо да я погледне, я разкъса на две и я захвърли на пода.

Райън изстена с тънко гласче като ранено животинче и захапа юмрука си с треперещи устни. Катрин потрепери и зяпна баща си със страхопочитание и ужас. Само след секунда грамадната ръка на Патрик яростно замахна и помете от масата кутията с боите, четките за рисуване, буркана с водата и всички листа. Той започна да ги тъпче с тежките си крака. По лицето на Катрин се изписа отвращение. Тя си помисли: „Отвратителен човек. Вулгарен и недодялан. Той си въобразява, че е джентълмен, защото носи костюми и обувки по поръчка и меки копринени ризи. Но не е, и никога няма да бъде. Винаги ще си остане един невеж селяк. Прост ирландец.“

Патрик насочи костеливия си пръст към Райън и разпалено заговори:

— Сега ме чуй добре, момчето ми. Да не съм те видял повече да рисуваш. Чу ли, забранявам ти! Тези глупости не са за човек с бъдеще като твоето! Това не е работа за истински мъж. Ти ще станеш политик, Райън О’Рорк, дори ако трябва за това да продам душата си! Един ден ще те видя президент на нашите Съединени американски щати. А за тази цел подготовката ти трябва да започне още днес. Трябва да си упорит, дисциплиниран и всеотдаен, за да успееш. Тъй както се става шампион по бокс. Разбра ли сега, моето момче? Надявам се, че бях достатъчно ясен.

— Да, татко — отговори Райън смирено, все още разтреперан от страх и ужас и по-нещастен от всякога.

Едва сега Патрик се обърна към Катрин и я погледна смразяващо:

— А ти, млада госпожице, не желая повече да се месиш там, където не ти е работа. До гуша ми дойде от тебе напоследък. Ти си истинска напаст, да не говорим, че си и малка лъжкиня, ти, Кати Мери О’Рорк! Не си мисли, че съм забравил ужасните ти приказки по адрес на чичо Джордж. Ти си безобразна. И отвратителна. Никога не съм и помислял, че моята дъщеря ще изрече толкова неприлични думи.

Катрин почувствува, че кръвта слезе в петите й, а краката й се разтрепериха. За миг тя си помисли, че ще припадне. Големите й очи бяха станали огромни от ужас. Капки пот избиха по челото й и тя стисна юмруци, за да се овладее. Как може баща й да е толкова жесток и подъл и да я унижава пред малкия Райън с такива обидни думи. Тя пое дълбоко въздух, за да се успокои, и каза с изненадващо равен глас:

— Джордж Грегсън не ми е никакъв чичо. Той си е само твой приятел. И ако искаш, пак ще ти повторя всички онези думи, защото за мен те не са лъжа!

— Марш веднага в стаята ти! — изкрещя Патрик с такава ярост, че гласът му изстърга дрезгаво. — Как смееш да ми отговаряш! Не само че си лъжкиня, но си и нагла на всичкото отгоре! Да не съм те видял да дойдеш за вечеря, госпожичке! Не искам да гледам физиономията ти тази вечер. Ани ще ти качи храната в стаята.

Катрин стоеше като закована и с неволен жест, сякаш търсеше опора, тя се вкопчи в рамото на Райън. Баща й забеляза това и властно изкомандува:

— Не се доближавай до брат си! Махни се! Ти винаги си го глезила. Започвам да се плаша, че той става лигльо като тебе. А сега изчезвай в стаята си!

— Отивам! — троснато отвърна Катрин и закрачи бързо към вратата. — Но преди това ще се отбия при мама да не би да има нужда от нещо.

Патрик отново щеше да избухне, но се сдържа. Преди да излезе, Катрин се извърна и го погледна право в очите. С хладен тон и унищожителна ирония тя му съобщи:

— Търсиха те днес по телефона. Оставих ти бележка на бюрото. От някоя си госпожица Макгреди. Каза да я потърсиш на вашето си място. Ти си знаел кой е ресторантът.

Патрик остана с отворена уста и вцепенено я гледаше, без да може да проговори. После се овладя, стисна устни, а очите му студено се изцъклиха. В този момент тя прочете в погледа му цялата омраза, която изпитваше към нея. Сърцето й се сви от ужас. Тя обаче веднага възвърна куража си и го погледна дръзко и предизвикателно. Той разбра, че тя е разкрила цялото му двуличие — Катрин не се и съмняваше в това, защото изражението му го издаваше. Жлъч и злоба задавиха Катрин — с инстинктивния си детски усет и прозрение тя осъзна, че баща й е самото олицетворение на злото. Кръвта й се смрази и в този момент в душата й поникнаха първите кълнове на бъдещата омраза. Тя даде клетва пред себе си, че ще води война с баща си за Райън, за душата на Райън, дори ако трябва да посвети живота си на това. Тя не знаеше, че омразата така ясно се четеше в острия й поглед, че дори и Патрик се стресна.

Същата нощ Катрин лежеше будна в леглото си и чуваше през стената риданията на Райън. Беше започнал да плаче веднага щом се върна от вечерята и още не спираше. Сърцето й се късаше за него и така й се искаше да влезе в стаята му и да го утеши. Спираше я единствено мисълта за гнева на баща й, ако я усети, че е там. И не за себе си се страхуваше тя, защото вече не се боеше от нищо. Тревожеше се най-вече за Райън. Интуитивно усещаше, че ако се опита да защити малкото си братче, баща й можеше да предприеме някакви крайни мерки и да ги раздели съвсем. С необичайна за възрастта си проницателност тя разбираше, че в този дом нещата вече никога нямаше да бъдат същите. Ще трябва да внимава за всяка своя дума, за всяка своя стъпка, ако не искаше да навреди на Райън.

Но накрая не издържа на сърцераздирателните му хлипания и като безстрашно момиче се измъкна от леглото и тихо отвори вратата. Огледа се предпазливо — коридорът беше тъмен и пуст и за нейно огромно облекчение не се виждаше никаква светлина от стаята на баща й. Той или беше на долния етаж, или го нямаше вкъщи. Може би беше отишъл на среща с госпожица Макгреди. Тя престана да диша, вмъкна се в стаята на Райън и стигна на пръсти до леглото му.

— Аз съм — прошепна тя и приседна до него. После го прегърна и започна да го гали по главата, като го успокояваше с нежни, кротки думи. Накрая той престана да хълца и се сгуши в нея, а малките му ръчички се вкопчиха около врата й.

— Страх ме е, Кати — прошепна той в тъмнината, а тялото му продължаваше да се тресе от беззвучни ридания. — Не искам да ставам политик. Искам да стана художник. Кажи ми какво да правя? Толкова се страхувам от татко.

— Тихо, миличък, не се разстройвай отново. Все ще измислим нещо.

— Защо татко скъса хубавата ми рисунка? Исках да я подаря на мама.

— Не знам. Сигурно, защото аз го ядосах много. Но, Райън, ти ще направиш друга за мама. Още утре.

— Не мога, Кати. Не мога — изстена той. — Татко ми забрани. Никога вече няма да рисувам.

— Моля те, миличък, по-тихичко — напомни му Катрин и продължи да го успокоява. — Разбира се, че пак ще рисуваш. Ще намерим някакъв изход, обещавам ти. Всичко ще бъде наред.

— Наистина ли, Кати?

— Наистина, миличък, вярвай ми. Хайде сега да заспиваш.

Тя лекичко се освободи от прегръдката му, намести го в леглото и внимателно го зави. Поседя още малко при него, като го галеше по косата и му говореше приспивно, докато той започна да се унася. Тъкмо реши да си върви, когато брат й внезапно отвори очи и я дръпна за ръката:

— Кати, какво искаше да каже татко за онези твои лъжи за чичо Джордж?

— Шшшт, миличък — прошушна Катрин уплашено, а после тихо му каза: — Нищо особено. Хайде сега заспивай.

— Добре, Кати — отговори той с обичайната си покорност. Затвори очи и се сви на кълбо, а Катрин се измъкна обратно на пръсти.

След като се върна в стаята си, тя дълго не можа да заспи, защото съзнанието й се изпълни с омразни спомени за онзи ден, когато Джордж Грегсън дойде за първи път у тях. Беше неделя. Бяха освободили цялата прислуга, освен икономката Ани, която си подремваше сладък следобеден сън. Райън беше излязъл с леля Люси, баща й беше отишъл да играе голф, а майка й по това време беше в болница. Катрин бе сама в цялата къща, като се изключи икономката, която спеше на горния етаж. Тя се опита да пропъди ужасните подробности от този ден, но спомените безмилостно я завладяха. Дори и сега се разтрепери и я обля студена пот. Тя отново видя пред себе си грозното му кървясало лице да се приближава към нея. Спомни си как едната му ръка се вкопчи в малките й гърди, а другата плъзна нагоре по роклята й и я стисна между краката.

Неочаквано Катрин и сега усети същото отвращение, което я бе обзело, когато Джордж Грегсън разкопча панталоните си и притисна лицето й към слабините си. Тя скочи и препъвайки се, хукна към банята, защото толкова й се догади, че всичко в нея се преобърна. Наведе се над мивката и дълго повръща, както в онази ужасна неделя повърна върху панталоните на Джордж Грегсън.

Катрин не каза на никого, че Джордж Грегсън посегна на нея, защото не само се притесняваше и срамуваше от това, но изпитваше някакъв необясним страх да го сподели. Той обаче я нападна още няколко пъти и тя се опита да намекне на баща си, че се страхува от този човек. Не искаше да казва нищо на майка си, защото вече беше прекалено болна, за да го понесе. С много заобикалки и недомлъвки Катрин се опита да разкаже на баща си за случилото се по възможно най-дискретния начин. За нейно огромно разочарование, изумление и ужас баща й не повярва на думите й. Той я нарече подла лъжкиня. И ето че днес в детската стая отново я обиди по същия начин.

Разтреперана, Катрин избърса с кърпа лицето си и изпи чаша вода. Тя напълни ваната и изсипа голямо количество от шампоана, който й беше подарила леля Люси. Дълго лежа във водата, после се подсуши, покри цялото си тяло с пудра и три пъти изми зъбите си. Само след този истински ритуал на измиване и почистване тя беше в състояние да се върне в леглото си, но успя да заспи чак на зазоряване.

Обратно на очакванията й, по време на закуската баща й не спомена и дума за спречкването от предния следобед. И през следващите дни той се държа така, сякаш нищо не се беше случило. Постепенно всичко тръгна постарому и въпреки че не купиха нови боички на Райън, на нея й позволиха да си играе с Райън и от това малко й олекна. Но когато свърши ваканцията им, Патрик предприе решителни действия, без да дава никакви предварителни обяснения. Той стегна багажа на Райън и го изпрати в едно кадетско училище на източното крайбрежие, а Катрин я остави да живее в пансиона на католическото училище, в което беше учила дотогава. Само след една година погребаха Розали. Катрин беше безутешна и обезумяла от мъка — понякога така страдаше за майка си, така копнееше да я види отново, че дори й минаваше мисълта да се самоубие. Единствено леля Люси успя да поуспокои тринадесетгодишното момиче и да му вдъхне малко увереност със своето разбиране, съчувствие и обич. През следващите няколко години те двете много се сближиха и именно леля Люси убеди Патрик да изпрати Катрин да учи в Англия, когато вече беше навършила шестнадесет години. Катрин знаеше, че той с готовност ще се съгласи, защото баща й не можеше да я гледа, нито пък да понася мълчаливия упрек и омразата в очите й.

След като Катрин завърши гимназия в Англия, тя се записа в Кралската академия по театрално изкуство, и то пак благодарение на ходатайствата на леля Люси пред Патрик. През всичките тези години нямаше никаква вест нито от баща си, нито от Райън. Тя знаеше, че Патрик държи Райън изкъсо, че му е забранил да й пише, а Райън все още се страхуваше от него. За сметка на това пък леля Люси често и подробно й пишеше за тях, а и всеки месец не пропускаше да изпрати чека, който е издействувала от баща й.

Катрин се отърси от спомените си, попремигна стреснато и седна изправено на канапето. За нея беше повече от ясно, че баща й дава пари, само и само да я държи далеч от Чикаго. Той беше доволен, че се е отървал от нея. Освен че знаеше прекалено много неща за него, тя можеше да окаже влияние върху Райън. Той нямаше да позволи на никого да попречи на плановете му за Райън. Още от дете Катрин беше проумяла, че тези негови планове са сериозни и опасни. Той беше решил да ги осъществи, каквото и да му коства това, защото ламтеше за власт и вярваше, че чрез Райън ще успее да се домогне до най-висшата власт в Америка, до президента на Съединените щати.

Катрин сви устни презрително. „Ще го науча аз — помисли си тя мрачно, — той все още не знае на какво съм способна. Нека само да стана звезда и да спечеля много пари! Тогава ще изпратя Райън да учи рисуване в Париж или където той си избере.“ Тази мисъл я наелектризира. Още много труд й предстоеше, докато дочака този ден, затова не трябваше да губи нито миг в ужасни спомени за Патрик Майкъл Шон О’Рорк. Гадното му копеле! За нея жребият бе хвърлен още преди девет години. Тя се беше захванала с нещо, от което никога нямаше да се отклони, дори да й се прииска. Да осуети плановете на баща си и да спаси Райън — това беше нейната съдба, неотклонната цел на живота й.

Катрин стана и занесе обратно таблата в кухнята. С манията си за чистота тя веднага изми, изсуши и прибра приборите. После бързо отиде в банята, за да се изкъпе и да се приготви за срещата си на обяд. Моментално мислите й се прехвърлиха към пробните снимки, от които зависеше почти всичко, и тя имаше само една седмица, за да се подготви. Не се и съмняваше в собствените си способности. Повече я притесняваше откъсът, който искаше да представи. Беше го подбрала много удачно, но знаеше, че трябва да се преработи в диалог, а за това й трябваше професионалист. Мозъкът й защрака с обичайната бързина и изведнъж по лицето й се разля доволна усмивка. Ами да, можеше да разреши проблема си още днес, по време на обяда. Трябваше само да бъде достатъчно убедителна.

Глава XII

В същата тази свежа февруарска утрин, но в противоположната част на града седеше и пиеше чай в библиотеката на лондонската си къща Дейвид Кънингам, граф Лангли. Беше хвърлил по един поглед на „Таймс“ и на останалите вестници, които лежаха разхвърляни по бюрото, но нямаше нито желание, нито настроение да ги изчете по-внимателно. Прекалено много проблеми го занимаваха в момента, а за най-неприятния от тях му напомняше огромната купчина неизплатени сметки, струпани върху една кожена папка.

„По дяволите — помисли си той с мрачно примирение — по-добре да бях оправил първо тия проклети неща. Така или иначе не мога да оправя нищо друго точно сега.“ Той дълбоко въздъхна и започна да преглежда получените сметки, като отделяше настрана само тези, които трябваше да се изплатят незабавно. Написа няколко чека, поизчисли това-онова и натъпка останалите сметки в едно от чекмеджетата. Не че и те не бяха важни, но реши, че ще могат да почакат до другия месец. Просто нямаше друг изход. „Все така ли ще се чудя как да свържа двата края!“ — промърмори той гласно. Умните му очи помръкнаха от тая неприятна мисъл, а крайчетата на устните му като никога провиснаха отчаяно.

Дейвид Кънингам икономисваше, къташе и пестеше средства по най-невъобразими начини и въпреки това постоянно беше притиснат от остри финансови проблеми. Доходите от имението, фермите и останалите имоти отиваха почти изцяло за поддръжката и оборудването на същите тези неща. Той постоянно подменяше старите и износени селскостопански машини с по-съвременни, но това ставаше бавно и струваше скъпо. Определено можеше да се каже, че новото оборудване улесняваше труда и увеличаваше доходите, но независимо от това последните му изчисления сочеха, че ще бъде „на червено“ поне още две години. Дотогава обаче щеше да разполага с нищожно количество налични пари. Трябваше му само една неголяма сума, за да позакърпи положението, но нямаше откъде да я вземе. Освен ако не… реши да продаде двете породисти юници на стопанина от съседната ферма Джайлс Мартин, който вече цяла година му предлагаше да ги купи. Хич не му се щеше да прибягва до това, защото така лишаваше стадото от двата най-добри екземпляра, но с тази продажба можеше да позаглади нещата. Изглежда, че все пак беше най-лесното разрешение и той не биваше да го пренебрегва. Съвсем внезапно Дейвид се спря на тази възможност, въпреки че толкова дълго я отлагаше. „Да става каквото ще, продавам юниците веднага щом се върна в Йоркшир!“ Даже реши да звънне още същия ден на Джайлс, за да го уведоми. Дейвид се усмихна на себе си: „Я да му се обадя по-бързо, преди да съм се разкандърдисал“.

Дейвид веднага усети огромно облекчение. Най-сетне си отиде неприятното чувство, че нещо го стяга в гърдите. Той дори се поразвесели. Всъщност графът беше спокоен и уравновесен човек, с ведро отношение към живота и с необикновено чувство за хумор, затова рядко се тормозеше от ежедневните проблеми.

Той прегледа сутрешната поща — нямаше нищо интересно, освен писмото от Дорис Астернан, която все още беше в Монте Карло. Започна да го чете с искрен интерес. Дорис му пишеше, че се връща в Лондон в началото на следващата седмица, защото най-сетне е намерила подходяща вила на Ривиерата, която била много красива. Намирала се някъде близо до италианската граница и ако се съдеше по изобилието от възторжени епитети, с които я описваше, то къщата трябваше да бъде нещо като палат сред красив и просторен парк и Дорис твърдеше, че друго такова място на земята няма. Вилата имала чудесен изглед към Средиземно море, разполагала със собствен плаж, плувен басейн и тенис корт. Договорът за наемане бил вече подписан и тя разговаряла в момента с хората от бившия персонал, които нямали нищо против, ако и тя е съгласна, да обслужват вилата и при нея. Вилата била собственост на някакъв френски индустриалец, който я дал под наем на Дорис за четири месеца — от юни до септември. Накрая Дорис отново щедро го канеше да й отиде на гости заедно с децата. И тримата можеха да прекарат там с нея колкото си пожелаят.

Дейвид остави писмото настрана, изправи се и закрачи към камината с големи и леки стъпки. Той беше висок и строен като върлина, но елегантен и с горда осанка, която издаваше неговото достолепие и самочувствие. Макар и на четиридесет и седем години, графът доста младееше за възрастта си. Имаше типично англосаксонски черти, които бяха красиви и изискани, изразителни сиви очи, светла кожа и руса коса. Той беше красив мъж и жените много си падаха по него, защото намираха вида му за особено романтичен и привлекателен. Ето защо постоянно го канеха насам-натам и ако не беше неговата взискателност и морални задръжки, можеше да се превърне в един истински Казанова. Със своя критичен поглед той нямаше вкус към случайни любовни авантюри, не всяка жена можеше лесно да го очарова, поради което отговаряше едва на минимална част от всички ухажвания.

Той застана с гръб до камината и разсеяно се загледа към стената, покрита с книги, докато мислеше за Дорис. Трябваше да си признае, че тя внесе много промени в живота му и те всичките бяха за добро. Дорис се оказа рядко сполучлив партньор за него, първата жена, с която така си допадна след смъртта на съпругата си, защото беше всеотдайна и го разбираше, даваше му много любов и истинска физическа наслада. Той беше свикнал с нея толкова много. Всъщност тя бе неразделна част от самия него. Не беше така наивен да си въобразява, че като по чудо са се намерили един друг — достатъчно добре си спомняше колко старания и усилия беше положила Дорис, за да му се хареса и да го спечели. Той обаче не виждаше нищо користно в това, защото го намираше за типично женски маниер на поведение. Всяка жена се стреми да оплете в мрежите си мъжа, когото обича, от желание да го запази завинаги до себе си.

Дейвид знаеше, че трябва да се ожени за Дорис. Щеше да бъде истински глупак да не го направи, пък и всъщност той самият го искаше. Въпреки това продължаваше да отлага и сам не знаеше защо. Тя притежаваше всички онези качества, които поне за него бяха задължителни у една жена, затова от нея щеше да стане прекрасна съпруга. Но дори и да остави настрана собствените си чувства, децата му я одобряваха и искрено се привързаха към нея. Пък и в края на краищата тя имаше много пари, които щяха да разрешат финансовите му затруднения веднъж завинаги. Тридесет и пет годишната вдовица на американски консервен магнат нямаше собствени деца и беше дала ясно да се разбере, че когато се омъжи за него, той ще разполага с огромното й богатство. Но Дейвид Кънингам считаше брака за твърде сериозна стъпка и за него парите не можеха да бъдат основният мотив. Тъкмо обратното, за графа парите бяха най-малката причина за сключване на един брак. Най-важни бяха любовта и разбирателството. Е, той наистина обичаше Дорис и те страхотно си пасваха. Но…

Вратата на библиотеката беше отворена и Дейвид чу как Франческа се приближаваше с бързи и леки стъпки по коридора. Той изтича до вратата и подаде глава навън.

— Добро утро, мила. — Имаше много бодрост в бащинския му глас, погледът му моментално просветна.

— Добро утро, мили татко — отговори тя весело и усмихнато и протегна глава да го целуне по бузата.

Графът я притисна леко до себе си, а после се отдръпна.

— Доста патриотичен вид имаш днес, а, Франки?

Франческа погледна баща си озадачено. Очите му блестяха много обич.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя и лекичко се намръщи.

— Ами като те гледам в какви цветове си се облякла. — Той отново я огледа от глава до пети. — Все едно си наметнала националното знаме.

Франческа се засмя и се завъртя пред огледалото с игриво изражение и леко наклонена глава. Тя беше с бяла памучна блуза, с най-хубавата си тъмносиня пола и с тъмносиньо вълнено сако.

— Мисля, че малко преувеличаваш — отвърна тя престорено сърдито, но все пак развърза коприненото шалче в бяло, синьо и червено и го сложи в джоба на сакото си. После се обърна с лице към баща си.

— Така по-добре ли е?

Той харесваше жените да се обличат в убити тонове и дори малко старомодно, затова тя знаеше, че именно яркото шалче не беше по неговия вкус.

— Исках просто да освежа тоалета си — каза Франческа, сякаш се оправдаваше.

— Не ти е нужно да освежаваш тоалета си. Твоето лице го прави достатъчно свеж и красив. — После той я запита с мила усмивка. — Накъде така толкова рано?

— В музея.

— А, да, вярно. Искаш да кажеш, че Чайниз Гордън те зове. — Графът тръгна да се връща в библиотеката, но се спря и каза: — Бих искал да поговоря с теб, Франки. Ако можеш, отдели ми няколко минути.

— Разбира се, че мога, татко.

— Тогава влез и затвори вратата. Мисля, че няма да е зле да си поговорим на четири очи.

Той закрачи бързо, седна на бюрото и извади една цигара от сребърната кутия. Запали я бавно и със замислено изражение.

Франческа изпълни молбата му, затвори вратата и го погледна, а цялата й предишна веселост беше изчезнала. Внезапната промяна в неговото настроение и сериозният му глас я разтревожиха. Тя си помисли: „О, господи, май се задава буря“. Франческа познаваше прекалено добре баща си и безпогрешно разпознаваше неговите настроения, затова в момента беше убедена, че има само две неща, за които може да я заговори — за брат й Ким или за паричните им затруднения. По-скоро второто — помисли си тя, като видя сметките и чековата му книжка на бюрото. С лоши предчувствия се настани на коженото канапе и сериозно скръсти ръце в скута си. Изведнъж усети някакви угризения. Седи си тя в къщи и си губи времето по някаква книга, която може никога да не довърши, вместо да припечели малко пари. Не беше лошо да си намери работа и да облекчи семейния бюджет. Но реши, че не трябва точно сега да споделя тази идея, затова само каза:

— Изглеждаш много притеснен, татко? Случило ли се е нещо неприятно? Да не са парите?

— Те винаги са ни били проблем, мила. Но криво-ляво се оправяме, не е ли така? — Той не изчака нейния отговор, а продължи. — Както и да е, не за неплатените ни сметки исках да си поговорим. Всъщност повиках те, за да обсъдя с теб новото развитие на нещата.

Франческа вътрешно се напрегна и удвои вниманието си:

— Новото развитие ли? — повтори думите му тя. — Боя се, че не разбирам за какво говориш.

— Хайде, Франки, хайде, не се измъквай. Не забравяй с кого говориш. Чудесно знаеш, че имам предвид отношенията между Ким и Катрин.

Тя прие укора му мълчаливо, за да пести време. Щеше й се първо да чуе неговото мнение и отношение и чак тогава да изрази своите мисли. Той обаче също замълча и тишината стана тягостна. Графът внимателно се вгледа в лицето на дъщеря си. Накрая каза:

— Приемам мълчанието ти като потвърждение на моите опасения. Приемам също, че са ти добре известни сериозните намерения на Ким спрямо това момиче.

Франческа усети, че не може да мълчи безкрайно дълго, затова реши, че най-безопасният начин да се измъкне бе да повтори онова, което Ким й беше отговорил при същия въпрос.

— Виж, татко, не съм сигурна, че намеренията му са чак толкова сериозни, но мисля, че доста се е поувлякъл по нея.

Графът се засмя иронично:

— Браво, по-точен отговор не съм и чувал! Поувлякъл се бил! Та брат ти е влюбен до ушите. И слепец би го забелязал. — Той се приведе към бюрото. Присви хладните си сиви очи и ги прикова изпитателно върху дъщеря си, после тихо попита: — Франки, а ти самата какво мислиш за Катрин?

Лицето на Франческа просветна моментално:

— Страшно ми харесва! Всъщност страшно ми допадна, още когато я видях за първи път. Тя е страхотно момиче според мене — извика Франческа ентусиазирано. — Пък и да ти кажа честно, татко, стори ми се, че ти също я хареса. В понеделник вечерта ти изглеждаше толкова… хм, очарован, ако нямаш нищо против да употребя тази дума. — Тя говореше уверено, а в погледа й се четеше леко предизвикателство.

— Ти си абсолютно права, тя наистина ме очарова — съгласи се графът с равен глас. — Всеки може да види, че Катрин има много достойнства, затова нямам намерение да ги изброявам. Освен това тя се държи като истинска дама, която…

— Добре тогава — побърза да го прекъсне Франческа и повдигна вежди въпросително, — какво изобщо те безпокои?

Дейвид реши да не отговаря на нейния директен въпрос и се измъкна, като сам й зададе въпрос:

— А ти, мила, знаеш ли изобщо нещо за нея?

Франческа остана изненадана:

— Но вие с Ким не сте ли говорили за Катрин? Мисля, че той е този, който трябва да ти разкаже за новата си приятелка, а не аз, не е ли така?

— Всъщност права си, мила. Аз наистина първо попитах него. За съжаление обаче той ми каза прекалено малко, да не кажа — почти нищо. Да си призная, реших да не му досаждам с излишни въпроси поне засега. По-разумно е да не се вдига много шум, за да не почне да мисли само за това. От друга страна, сигурен съм, че намеренията му са сериозни, затова считам, че е редно да знам малко повече за жената, която си е избрал за съпруга. Решил съм да си поговоря с него по мъжки, като се върнем в Лангли, но междувременно си мислех, че ти можеш да ми дадеш малко повече информация. — Той зачака отговор, но като видя изражението на лицето й, добави с по-мил глас: — Сигурно се питаш защо те поставям в такова неудобно положение, но съвсем не целя това. Аз самият съм ви възпитавал да бъдете честни и коректни, така че никога не бих те накарал да споделиш с мен нещо, което ти е поверено като тайна. В случая обаче не мисля, че ще бъде непочтено, ако ти просто повториш пред мене това, което Ким ти е разказвал за нея, или това, което самата Катрин ти е разказала за себе си. В края на краищата няма да издадеш държавна тайна — завърши той с лека насмешка.

Франческа беше забила поглед в ръцете си. Всъщност баща й бе съвсем прав. Какво лошо имаше в това да му каже каквото знае. Но точно в този момент тя с учудване осъзна, че всъщност нямаше какво да му каже.

— Ким нищо не е споделял с мене, нито пък Катрин — отговори Франческа. — Да ти кажа честно, сега като се замисля, разбирам, че Катрин не ни е разказвала много за себе си, за своя живот — тук или в Америка.

— Значи така — каза Дейвид, като се опита да прикрие изненадата си.

Той се загледа в откритото и красиво лице на дъщеря си, в прямия й поглед и нито за миг не се усъмни в нейната искреност. До този момент беше убеден, че именно Франческа ще може да му разкаже повече неща. Тя и Ким си споделяха всичко. Но сега му стана ясно, че този път Ким нищо не й е доверил. Това беше твърде необичайно. Той се почуди каква би могла да е причината.

Франческа се обади:

— Разбрах от Ким, че Катрин е от Чикаго и е сираче, горкичката.

— Това и аз го знам. Спомена ми също, че тук в Англия е завършила гимназия, а после е учила в Кралската театрална академия. — Графът замислено поклати глава. — Това не е никаква информация, не съм ли прав?

— Прав си — съгласи се Франческа.

Тя остана поразена, като си помисли колко глупаво беше постъпил Ким. Трябвало е да бъде по-откровен с баща им, вместо да говори с недомлъвки и да усуква. Неговата потайност беше толкова глупава и неуместна в случая, че баща им само се е раздразнил, а това нямаше да доведе до нищо добро.

— Мислиш ли, че тя изобщо има някакви роднини? — попита графът и угаси цигарата си. Разсеяно и съвсем механично той запали нова и жадно взе да дърпа.

— Ами би трябвало да няма, защото… — Франческа прекъсна по средата на изречението и поклати глава. — Може би не трябваше да го казвам, защото всъщност нищо не знам със сигурност — поправи се тя бързо.

Дейвид Кънингам втренчи поглед напред към една старинна гравюра с ловна сцена, а лицето му имаше много угрижен вид. Не след дълго той се обърна и погледна Франческа:

— Слушай, мила, аз не се опитвам да бъда съдник на Катрин, нито пък имам намерение да създавам пречки на Ким. Бог ми е свидетел, че се радвам за него и му желая само доброто. Повярвай ми, поне засега нямам нищо против момичето. Убеден съм, че е възхитителна жена и би могла да му стане идеална съпруга. Но като баща на Ким мисля, че имам правото да знам повече за живота и произхода на Катрин. Не искам кой знае колко, нали?

— Така е, татко — съгласи се Франческа, защото напълно го разбираше. Той не само че се държеше по-спокойно и по-мъдро, отколкото бе очаквала, но се отнасяше даже приятелски. Тя събра кураж и го запита за онова, което според нея беше най-неприемливо за графа: — Значи нямаш нищо против, че е артистка?

— Чак за толкова старомоден ли ме имаш, мила? — засмя се тъжно Дейвид. — Времената се менят. Естествено бих предпочел Ким да се беше влюбил в момиче от неговата среда, но аз не мога да контролирам чувствата му, не е ли така?

— Да, татко, сигурно не би могъл.

— А освен това е ясно, че ако те с Ким се оженят, тя ще трябва веднага да се откаже от професията си. Ще й се наложи. Надявам се, че Ким вече й е обяснил това достатъчно недвусмислено. — Дейвид опря лакти на бюрото и събра дланите си една в друга. Той погледна изпитателно дъщеря си и попита:

— Как мислиш, дали Темпест е истинското фамилно име на Катрин? Или е някакъв артистичен псевдоним? Аз поне го намирам за прекалено претенциозно.

— Претенциозно ли каза! Но за бога, татко, как можа да ти хрумне подобно нещо? Ами твоят стар приятел лорд Лондондери? Нали и неговото фамилно име е Темпест. Да де, всъщност Темпест Стюард.

— Хм, да… абсолютно си права. Ти обаче не отговори на въпроса ми. Мислиш ли, че това е истинското й име?

— Как мога да знам? Но защо толкова се интересуваш?

— Дорис също е от Чикаго и би могла да…

— Аз пък защо знам, че е от Оклахома?

— От там е наистина, но след като се омъжила за Едгар Астернан, те се преместили в Чикаго, където той е роден, и живели там доста години. Ако Катрин е от някое видно семейство, сигурен съм, че Дорис ги познава. Тя винаги си е била много общителна и се е занимавала с какви ли не благотворителни дейности, затова навярно поне е чувала за тях. Помислих си, че именно нея мога да попитам за някаква по-сигурна информация.

— Да, попитай я.

Франческа се изправи и отиде до прозореца. Погледна навън — мислите й бяха заети единствено от Ким. Брат й наистина беше невъзможен понякога. И толкова несъобразителен. Баща им си имаше достатъчно други проблеми, за да се ядосва и за това. „Горкият татко. Как се притеснява само“ — помисли си тя. На нея й се прииска да го успокои, затова го погледна и оживено заговори:

— Защо не позвъниш на Дорис още сега? Човек никога не знае, татко. Може пък тя да ти каже хубави неща за Катрин. В края на краищата светът е толкова малък.

— Не, мила, не искам да й се обаждам сега. Ще я изчакам, докато се върне другата седмица, и тогава ще си поговоря с нея. Не мисля, че е чак толкова спешно.

— Ти си знаеш най-добре, татко. Сигурна съм, че заради тебе Дорис веднага ще проучи Катрин, само да й щракнеш с пръсти. — Тя самата щракна с пръсти и му се усмихна окуражаващо.

— За бога, Франки, нима наистина мислиш, че аз искам да проучвам това момиче! Аз да не съм ченге, та да се ровя в личния й живот! За мен това е недопустимо. — Графът продължи да говори с най-искрено възмущение: — Ще ти повторя още веднъж, че аз искам да знам малко повече за нея и за семейството й. За нейния произход. И то в най-общ смисъл. Просто всички онези неща, които един баща обикновено иска да знае, преди да даде благословия за брак. Знаеш ли, всъщност аз нямам нищо против те да се оженят, при условие че Катрин действително е такава, каквато изглежда на пръв поглед.

Франческа се приближи до баща си. Съвсем спонтанно тя го прегърна, долепи буза до неговата и му каза:

— Ти си най-върховният баща. Аз и Ким сме истински късметлии с такъв татко.

— И аз съм късметлия, че си ви имам вас двамата — отговори Дейвид мило. — Никога не сте ми създавали никакви неприятности. — Той я погледна в очите и се усмихна закачливо. — Не можете да отречете обаче, че и аз не съм ви ядосвал с нищо. Винаги съм бил толерантен и не съм се бъркал в личния ви живот. Не помня да съм ви държал изкъсо. Може би защото ви имам огромно доверие. Но не мога да се начудя защо Ким ми няма доверие. — Изражението на лицето му помръкна, но се опита да говори усмихнато на Франческа: — Аз съм възпитал и теб и Ким да приемате хората такива, каквито са, да цените вътрешните им достойнства, а не да се подвеждате по пари, власт или външен блясък. И мисля, че правилно съм постъпил. От друга страна, очаквам от вас да проявявате здрав разум, добре да преценявате хората и да си подбирате приятели, които ви подхождат на…

— А нима Ким и Катрин не си подхождат? — прекъсна го Франческа смръщено.

— Как мога да бъда сигурен, Франки! На пръв поглед е така — тя изглежда подходяща. Но всички си имаме някакви корени и човек никога не трябва да забравя, че крушата не пада по-далече от дървото. И тъй като не знам нищо за средата, в която е израснала Катрин, не мога да правя никакви преценки, нито пък да решавам дали е подходяща за Ким. Имам предвид като съпруга. Знам, че на тебе няма нужда да ти припомням какви са отговорностите на Ким като наследник на родовата титла. А помисляла ли си някога какво я чака Катрин, ако се омъжи за Ким? През по-голямата част от годината тя ще е закрепостена в провинцията, и то като жена на фермер, макар и фермер с благородническа титла. А животът на село е доста скучен и еднообразен и ти отлично знаеш това. Та нали теб самата никога не успях да те убедя да останеш с нас в имението. Към това ще добавя всички задължения и отговорности, които Катрин ще трябва да поеме в отношенията си с работниците в имението, с хората от селото, с местните благотворителни дружества, да не говорим за досадните провинциални пастори. Само си помисли колко са църковните мероприятия през годината — пролетните тържества, благотворителните базари, фестивалът на жътвата, Коледните празници и какво ли още не. Но по-важното е, че аз се съмнявам дали Катрин изобщо е наясно какво ще означава всъщност бракът й с Ким. — Дейвид поклати многозначително глава и продължи, без да дочака отговор: — Дълбоко се съмнявам наистина. Защото знам, че Ким не си е направил труда да й разясни какъв живот точно ще трябва да споделя с нея, както не си е направил труда да научи нещо повече за бъдещата си съпруга. На мен ми се струва, че той така си е загубил ума по нея, че едва ли изобщо се е замислял за тия неща. Нищо чудно да ги смята за прекалено прозаични и маловажни. Но те съвсем не са такива. Те са неразделна част от живота на моя първороден син и наследник. И най-вече, те са негови неотменни задължения — заключи той с дълбока въздишка. Само след миг се сети, че трябва да каже още нещо и продължи: — Знаеш ли, той направо е омагьосан от външността на Катрин и акълът му хвърчи в облаците. Нали го видя как се държа на вечерята в „Амбасадор“. Тя направо го е хипнотизирала. Вярвам, че поне за това ще се съгласиш с мене, а, Франки?

— Ами… ами… може и да си прав.

Дейвид смекчи малко сериозния си тон.

— Винаги съм се надявал, че ние си имаме доверие, че ти и Ким ме чувствувате достатъчно близък, за да бъдете откровени с мен, да търсите съвета и подкрепата ми, когато предприемате нещо важно в живота си. Трябваше да знаете, че винаги бих ви изслушал и бих ви разбрал.

— Аз много добре го знам, татко, Ким също го знае. Как можеш да си помислиш, че нямаме доверие в тебе! — запротестира Франческа, защото усети обида в погледа му.

Дейвид се вгледа в дъщеря си.

— Не искам да бъда разбран погрешно, Франки. Не се опитвам да играя ролята на всевишен съдник в живота ви. Тази роля никога не ми е била по вкуса, защото влече след себе си само неприятности. Аз самият понякога греша, но все пак имам повече опит и бих искал да предам на децата си поне част от мъдростта, която съм натрупал, защото в това е и нейният смисъл. — Той спря само за да си запали цигара и продължи: — Ще ти кажа и нещо друго — още преди години се заклех никога да не повторя грешката, която направи моят баща.

Франческа хвърли поглед към снимката на по-голямата сестра на баща й.

— Леля Арабела ли имаш предвид, татко?

Дейвид също погледна снимката на сестра си, направена при нейното представяне в двореца. Той кимна с глава и каза:

— Да, точно така. Както знаеш, дядо ти категорично се противопостави на брака й с Курт фон Витинген, независимо че беше принц, и то много богат, само защото не искаше да даде дъщеря си на германец. Но Арабела, така или иначе, се омъжи за него против волята на баща си. Цял живот татко съжаляваше, че е постъпил така, въпреки че никога не си го е признал открито. Знам колко много страдаше от това, че никога повече не я видя.

„Сигурен съм, че сърцето му се късаше — помисли графът. — Само ако Стария не беше реагирал бурно и беше малко по-отстъпчив, Арабела сигурно нямаше да постъпи така твърдоглаво. Това си ни е семейна черта — колкото повече те притискат, толкова по-твърдоглав ставаш. Явно и Ким се е метнал на леля си Арабела.“

— Извинявай, Франки, каза ли нещо? Боя се, че малко се бях позаплеснал нанякъде — сепна се той.

— Тъкмо казах, че това тяхното е истинска трагедия… Имам предвид Арабела и Курт. Но все пак, ако всичко не се беше случило именно така, нямаше да ги има Даяна и Крисчън, нали?

— Разбира се, мила. Това ме подсеща да ти кажа, че миналата седмица получих писмо от Даяна. От Кьонингзе. Тя и Крисчън искат да ни погостуват за няколко седмици през лятото. Надявам се, че ще направиш всичко възможно и ти да си в Лангли по това време.

— Господи, татко, знаеш, че за нищо на света не бих пропуснала възможността да ги видя — извика тя. Франческа беше особено привързана към братовчедите си от Германия, които често идваха в Англия и прекарваха ваканциите си в Лангли. Тя нежно се притисна до ръката на баща си. — Страшно ще се радвам да ги видя отново. — Внезапно лицето й стана сериозно. — Съжалявам, че не можах да ти кажа почти нищо за Катрин. Но съм абсолютно сигурна, че е момиче от сой, с добър произход и т.н. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

— Дано да е така, мила.

Франческа погледна часовника си.

— Божичко, кое време е станало! Трябва да тръгвам за музея. Не ми се сърди, но трябва да офейкам.

— Бягай, мила, не ти се сърдя. А между другото, да имаш случайно някакви нареждания за госпожа Могс? — Франческа се засмя, като видя притесненото изражение на баща си: — Не, всичко съм й написала на една бележка в кухнята. Съжалявам, че ще те оставя да се оправяш сам с нея. Тя си е жива напаст, но иначе е много добричка. Ако бях на твое място, щях да се изнеса нанякъде, колкото може по-скоро. Иначе тя ще те подлуди. — Франческа наклони глава към неговата и го целуна. — Лек ден, татко, и до довечера.

— До довечера, мила. Ще те чакам с нетърпение да се върнеш.

След като Франческа излезе, Дейвид седна да умува как точно трябва да постъпи. Той беше достоен и почтен човек и реши да не досажда повече с излишни въпроси за Катрин. Подобно любопитство го отвращаваше. То му напомняше за просташко клюкарство и дебелоочие, които той считаше за особено жалки и грозни прояви, защото накърняват правото на всеки човек на лична неприкосновеност. Подобно разпитване зад гърба на Ким би било проява на неуважение към сина му. Колко по-добре щеше да бъде, ако научи всичко за живота на Катрин от самия Ким, а не от други хора. Да, обаче… Дейвид поклати глава с мрачно изражение. Нали именно странното поведение на Ким му причини толкова тревоги. До днешния си разговор с Франческа той си мислеше, че уклончивите отговори на Ким са нещо като измъкване и защитна реакция на един голям човек, който се дразни да го разпитват като дете. Но уви, Дейвид едва сега осъзна, че недомлъвките на Ким показваха, че той самият не знае почти нищо за момичето, по което толкова се е увлякъл. За него стана ясно като бял ден, че самата Катрин умишлено не е споделяла нищо с Ким.

Дейвид Кънингам си седеше така и размишляваше, докато не стигна до извода, че имаше нещо нередно в цялата ситуация. Та нали влюбените всичко си споделят и си разказват един на друг за своя живот. Освен… освен ако искат да прикрият нещо от миналото си. Дали Катрин не криеше нещо? Реши, че това е глупаво и абсурдно, че не бива да си мисли подобни неща. В края на краищата нали и той самият беше очарован от Катрин. Добре разбираше увлечението на Ким и затова до снощи не се беше замислял сериозно за произхода на момичето, но разговорът му с Ким го разтревожи. За негово най-голямо изумление синът му не беше в състояние да отговори на най-обикновени и прости въпроси. В този момент Дейвид се замисли какви са нейните недостатъци. Но проблемът беше, че не успя да намери нито един. Катрин Темпест изглеждаше съвършена във всяко отношение.

Започна да си изброява наум нейните достойнства и изведнъж една мисъл го удари като гръм. Как не се беше сетил по-рано? Ето къде беше неестественото. Тя е прекалено съвършена, дори идеална. Разбира се, момичето не беше виновно, че е така безумно красиво — това й беше дар от Бога, но имаше и още една забележителна дарба свише — безспорния й талант на актриса. Ами нейното излъчване, нейният чар, изящните й маниери? Дали ги беше заучавала нарочно или просто й бяха даденост? В съзнанието му се промъкна и още една тревожна мисъл. Катрин беше прекалено обиграна и уравновесена за възрастта си. Един млад човек трудно би могъл да се владее така добре. Ето например неговите собствени деца бяха добри по характер, умееха да се държат със самочувствие и достойнство, но понякога проявяваха и наивност, случваше се дори да се държат невъздържано. Това обаче беше напълно нормално, като се има предвид, че са още толкова млади. Докато Катрин винаги се владееше съвършено — заключи той, а тук вече имаше нещо подозрително.

„Проклятие!“ — изруга Дейвид наум. Как ми се иска да поговоря с някого за всичко това — някой, който е по-зрял от моята мила Франки, защото тя също като Ким е заслепена от Катрин. Дорис! Ами разбира се, че с Дорис! Нямаше по-добър слушател от нея, а освен всичко останало тя беше откровена, директна и мъдра жена. Дейвид веднага грабна телефона, преди да се е разколебал. Той се обади и помоли да го свържат с хотел „Париж“ в Монте Карло. После търпеливо зачака.

— Ако обичате, мадам Астернан — каза той, когато най-накрая го свързаха с хотела.

Само след миг в слушалката се чу сънливият глас на Дорис.

— Добро утро, Дорис. Аз съм — Дейвид. Надявам се, че не те събудих, скъпа.

— Напротив, събуди ме — отвърна тя със смях. — Но няма нищо. За мен това е най-хубавият начин да ме събудят. Как си, скъпи мой?

— Добре съм. Тази сутрин получих писмото ти. Много се радвам за къщата.

— О, Дейвид, вила „Замир“ е направо божествена! Страшно ще ти хареса. Ким и Франческа също ще я харесат.

— Не се и съмнявам — усмихна се той на себе си. Дорис може и да беше милионерка, но тя бе и най-жизнерадостният човек, когото познаваше. Нейната бодрост, веселост и ентусиазъм винаги му повдигаха настроението. — Нямам търпение да я видя. Всъщност обадих ти се да те питам нещо, затова ще започна направо. Да знаеш случайно нещо за фамилията Темпест от Чикаго?

— Не, не. Не съм и чувала за такава фамилия — отговори веднага Дорис, след което замълча, сякаш искаше да помисли още веднъж, за да е съвсем сигурна. — Не, наистина не съм. Иначе щях да запомня това име. То е доста необичайно. Но ти защо питаш, скъпи?

— Разбрах, че Ким ходи с едно момиче вече няколко месеца. Тя е от Чигако и по фамилия е Темпест. — После той й доразказа за всичките си опасения и страхове.

Дорис го слушаше внимателно. Когато свърши, го запита:

— Дейвид, ти наистина ли мислиш, че Ким иска да се ожени за нея? — Гласът й внезапно стана сериозен и тревожен.

— Да, убеден съм. А тъй като е вече пълнолетен, той може и да не иска моето позволение. И макар че не желая да се държа като някой строг викториански настойник, все пак не мога да го оставя да направи грешна стъпка, за която после дълбоко да съжалява — отговори той с прекалено сериозен тон, който издаваше цялото му безпокойство. Въздъхна тежко, а после продължи с още по-суров глас: — Може и аз да греша, но е дяволски странно, че той знае толкова малко за това момиче и…

— Аз също го намирам за странно — прекъсна го Дорис. — Едва седмица след като се запознахме с теб, аз вече ти бях разказала всичко за моя живот.

— Да, а и ти знаеше всичко за мене — допълни той, окуражен, че тя потвърди собствените му мисли.

— Слушай! Имам една идея! Защо не вземеш сам да поговориш с момичето? — посъветва го Дорис. — Помоли я да те осветли за собствения си произход.

Дейвид шумно си пое въздух:

— О, Дорис, как бих могъл да направя подобно нещо! Поне засега това е изключено. Та аз съм я виждал само веднъж. Ще бъде ужасна проява на лош вкус, на липса на възпитание, на…

— За бога, Дейвид, вие англичаните винаги сте ме смайвали. Седиш там разтревожен и толкова притеснен, или поне гласът ти звучи така, и пак продължаваш да ми говориш за някакво си възпитание. Да върви по дяволите доброто възпитание! Ако момичето е достатъчно умно, ще разбере, че ти не целиш нищо лошо с въпросите си.

— Да, в известен смисъл си права, но да ти призная честно, не искам да предизвиквам нещата и в никакъв случай не трябва да допусна моето вмешателство да ги тласне към прибързани действия.

— Но, Дейвид, скъпи, нали виждам колко те тормози това.

— Да, така е. Но не искам Ким да разбира, че се ровя в техните отношения. По дяволите, Дорис, сигурно ти говоря страшно несвързано.

— Не, напротив. Разбирам те много добре. Ти мислиш, че ако не отдаваш голямо внимание на връзката им, тя може от само себе си да отшуми. А ако започнеш да им задаваш•твърде много въпроси и да придадеш прекалена важност на нещата, те двамата сами ще започнат да гледат по-сериозно на отношенията помежду си. Това е, което те безпокои, нали, скъпи?

— Точно така, Дорис. Както винаги, улучи право в целта. Вмешателството и натискът от страна на родителите често тласка двама млади още по-силно един към друг, отколкото естествено би се получило. Просто за да е напук на всички останали. — Той потърка колебливо брадичка и възбудено възкликна: — Божичко, Дорис, да не би пък да си внушавам всичките тези неща!

— Нищо чудно и да е така, скъпи мой — отговори тя. — Нали ги знаеш какви са младите. Единият ден са лудо влюбени, а на другия вече не могат да се гледат. Лесно се палят, но бързо им минава. Допускам, че ти сам си преценил намеренията му като сериозни, но той лично не ти е съобщил нищо, нали?

— Още не е — призна си Дейвид, — но в най-скоро време ще го направи — помисли той наум.

— В такъв случай, струва ми се, че трябва да се държиш съвсем спокойно. Засега се направи, че нищо не забелязваш. Остави нещата на самотек. Може пък Ким да си промени намеренията. А може и на момичето да му дойде друг акъл. — Дорис се опита да го успокои, а после любопитно запита — Между другото, какво представлява тази загадъчна млада дама от Чикаго?

— Доста очарователна е, трябва да си призная. Не е трудно да се разбере защо момчето ми е лапнало по нея. Франческа също е във възторг от нея, а и аз самият останах доста впечатлен. Бих казал, че тя наистина е една необикновена жена.

За момент Дорис замълча на другия край на телефона, а после колебливо запита:

— Чакай малко, Дейвид, ти да не би да ми говориш за младата актриса Катрин Темпест! Тази дето играе хубавата Елена в „Троянска интермедия“?

— Да, точно за нея. Значи оказа се, че все пак я познаваш, а, Дорис? — попита той с надежда в гласа си.

— Ще те разочаровам — не я познавам лично. Показаха ми я в една компания миналото лято. Съгласна съм с тебе, че е страхотна, но не съм и помисляла, че е американка, а още по-малко — от Чикаго, защото… — Дорис за миг се поколеба, после хитро се засмя и каза: — Знаеш ли какво, скъпи, та за мене тя е ирландка до мозъка на костите си — на челото й го пише.

— Какво, за бога, искаш да кажеш, Дорис!

— Та нима не забеляза колко тъмна е косата й и каква бяла е кожата й, а очите й са по-сини от най-синьото синьо. Тя е типична ирландка, Дейвид. Спомням си, че тъкмо това си помислих, когато ми я показаха миналата година.

— Откъде си толкова сигурна?

— В Чикаго имаше много ирландци и съм се научила добре да ги разпознавам. Повечето от жените са наистина големи хубавици. — Тя се захили. — Е, и мъжете си ги бива.

— Та това означава, че е католичка.

— Дейвид, нима това има някакво значение? — попита тя почти стреснато.

— Не, предполагам, че няма никакво значение, като се изключи фактът, че в нашия род всички са били протестанти… — Той сконфузено замълча и съжали, че го каза. Винаги е твърдял, че не понася хората с религиозни и расови предразсъдъци. Надяваше се, че Дорис не е изтълкувала грешно думите му.

Но преди още да успее да й обясни какво всъщност имаше предвид, Дорис възкликна:

— Хайде, скъпи, горе главата! Ще бъда при теб само след няколко дни и тогава ще си поговорим повече. А междувременно аз бих могла… — тя се поколеба дали да продължи, а после добави предпазливо. — Знам, че сигурно няма да го одобриш, но бих могла да звънна на някои мои познати в Чикаго да поразпитам за семейство Темпест. Съвсем дискретно, разбира се, без изобщо да споменавам твоето име или да те намесвам по някакъв начин.

— Не, не мисля, че е необходимо да правиш това, Дорис. Благодаря ти все пак. Ако Ким разбере, той страшно ще се обиди и ще побеснее, при това не без основание. И си напълно права, че не бих одобрил подобно нещо. Но ще послушам съвета ти и няма да дърпам дявола за опашката. Ким ще остане при мене в Лангли няколко седмици и тогава сигурно ще можем отново да си поговорим с него за това. — Той замълча, за да си запали цигара, а после бързо добави: — В крайна сметка, ако някой трябва да се интересува от сем. Темпест, това е самият Ким. А най-добре е да си пита Катрин, не е ли така?

— Така е, прав си. И моля те, не се тревожи толкова много.

— Добре, няма. След като си поговорих с теб, ми поолекна. Благодаря ти, че ме изслуша, Дорис. — Гласът му стана по-плътен, но едновременно с това по-мил и нежен. — Не знам дали има някакво значение за тебе, но между другото страшно ми липсваш, скъпа.

— Глупчо такъв, разбира се, че това е от огромно значение за мене!

Те си поговориха още няколко минути, казаха си по едно влюбено „довиждане“ и най-сетне приключиха разговора. И след като затвори, лицето му продължаваше да бъде усмихнато. Дорис имаше чудната способност да разсейва тревогите му, каквито и да са те. Може би беше права в това, което каза за Ким и за Катрин. Нищо чудно да беше краткотрайно младежко увлечение, което щеше бързо да отшуми. Пък и нали утре беше поканил Катрин и децата си на вечеря. Ако имаше късмет и успееше ловко да зададе въпросите си, можеше и да събере малко повече информация за намеренията им.

— Добрутро, ваша светлост.

Дейвид стреснато погледна и видя, че госпожа Могс, жената, която идваше да им чисти, се поклащаше на прага на вратата. Изобщо не беше чул кога е влязла.

— Добро утро, госпожо Moгс — отговори той, като се чудеше откъде ли беше успяла да намери такава невъобразима шапка. Това беше някакво екзотично творение, цялото окичено с макове и метличина. После си спомни, че Франческа й я бе подарила за Коледа, като специално я беше подбрала с такъв причудлив вид. Когато Франческа му я показа, той, меко казано, не я одобри, но очевидно госпожа Могс си обожаваше шапката.

— А се’а, ваша светлост, к’во шъ ка’ете да запаря едно чайче? — предложи госпожа Могс, като продължаваше да се поклаща до вратата.

— Не, благодаря. Вече изпих сутрешния си чай, госпожо Moгс. — Той се прокашля. — А-а… а-а… госпожо Могс, надявам се, че няма да ми се сърдите, ако пак ви напомня, че „ваша светлост“ е обръщение само към херцог.

— О-о, херцози, графове, виконти, маркизи, лордове, барони — аз разлика между тех не пра’им, ваша светлост. Нали нема да ми се сърдите! — тя цялата сияеше. — Таман оня ден му говорех на моя Алберт, че може акълот да ти се замае, ако требва да им ги помниш имената на сичките. А на Алберт ми вика…

— Много правилно, много правилно, госпожо Могс — притеснено измърмори Дейвид. — А сега ще ви помоля да ме извините, но имам да допиша някои неща.

— О-о, тъй ли било, да прощавате тогава, ваша светлост. Я по-добре аз да идем да си чистим. Па после пак шъ намина, ваша светлост, да вида да не ви се е дояло нещичко.

— Благодаря, госпожо Могс — отговори той, — но излизам веднага след като си свърша работата.

Тя отново му се усмихна сияещо, нарами пазарската си чанта и за негово изумление направи нещо средно между поклон и пирует, а после изчезна нанякъде. Той слисано поклати глава, но въпреки това се усмихна развеселено. Госпожа Могс беше невъзможна и ужасно досадна с нейния вечен мерак „да намине“, както сама казваше, и то точно когато той имаше най-много работа. Но Франческа намираше, че е чудесна, и упорито отказваше да я освободят, защото била добра душа и толкова трудолюбива. Дъщеря му с гордост говореше за нея като за „моето откритие“, а тя наистина си беше уникат. На Дейвид му стана още по-весело. Радваше се, че има такава дъщеря като Франческа. Чудесно момиче израсна от това дете и той нямаше съмнения, че тя ще се оправи в живота.

Той измъкна тефтерчето с телефоните, намери номера на Джайлс Мартин от Йоркшир и му звънна, за да се спазарят за цената на двете чистокръвни юници.

Глава XIII

Където и да се появеше, Катрин Темпест неизменно предизвикваше истински възторг и въодушевление, защото имаше нещо магнетично в нейното очарование и то създаваше особени романтични асоциации. Тя правеше поразително впечатление с много неща — с изключителната си външност, с вроденото си чувство за стил, с изящния си вкус, благодарение на който така подбираше дрехите си, че хората не можеха да откъснат поглед от нейните тоалети. Но най-важно бе достойнството, което се излъчваше от гордата й осанка. Ето защо погледите се приковаха в нея, когато влезе в клуб „Арлингтън“. Както винаги, тя засенчи всички, и най-вече — жените, които направо бледнееха пред нея.

Катрин не робуваше сляпо на модните тенденции, съобразяваше се единствено с модата в дължината на полите. Всичките й дрехи, които отразяваха нейния много специфичен и индивидуален стил, бяха шити по поръчка, и то по модели на самата Катрин. Ако някой друг се облечеше така, сигурно щеше да изглежда странно, дори комично, но на нея този стил й отиваше особено много на бляскавата външност и я правеше още по-привлекателна. Днес тя победоносно се появи в най-новия си тоалет и не една жена в заведението й завидя за начина, по който умее да се носи. Най-отгоре беше наметната с дълга, клоширана пелерина от изключително мек вълнен плат в ярки червени тонове. Под пелерината имаше яркочервена клоширана пола, пристегната в кръста с широк черен кожен колан. Носеше черна блуза от фин копринен кашмир, а върху гърдите й на масивна верижка висеше голям златен малтийски кръст. Черни кожени ботуши, черна чанта и неизменните бели ръкавици допълваха тоалета й, който беше едновременно елегантен и по младежки предизвикателен и правеше вида й още по-шокиращ.

Гъстата й тъмнокестенява коса, плътно прибрана назад с червена кадифена диадема, падаше почти до раменете й на меки и лъскави вълни. Тъй като беше дошла пеша до ресторанта, нейното обичайно бледо и бяло като порцелан лице бе придобило естествена руменина по скулите, а блестящите й очи бяха леко подчертани със сини сенки. Тези тюркоазени очи изглеждаха още по-големи и по-красиви от дългите черни мигли на клепачите.

Катрин беше подранила за срещата, затова се отправи към близкия бар и се настани на едно от високите столчета пред бармана. Джо, един от сервитьорите в заведението, който в момента обслужваше някакъв клиент, й махна за поздрав с ръка веднага, щом като я видя. Катрин го възнагради с една от своите пленителни усмивки, защото на публично място винаги се стараеше да се държи като блестяща и преуспяваща млада актриса. Години преди дебюта си на лондонска сцена през 1955 тя беше изградила във въображението си представа как трябва да изглежда, когато стане звезда. Тази представа беше смесица от нейното собствено виждане за самата нея и традиционния идеал за образа на една кинозвезда. В най-общи линии тя се опитваше да подражава на холивудските кралици от края на 30-те и началото на 40-те — онези легендарни дами, които бяха самото въплъщение на блясък и съблазън с техните великолепни дрехи, блестящо поддържан външен вид и неудържим чар. Въпреки че не беше от най-суетните, Катрин съзнателно се стремеше да създаде около себе си същия ореол на блясък и очарование. Тя го правеше съвсем естествено, защото го намираше за неотменна, дори задължителна част от образа и професионалните отговорности на една кинозвезда.

— Привет, Джо — каза тя весело, когато барманът се изправи пред нея.

— Е тая сутрин сте направо върхът, мис Темпест. — Той я разгледа от глава до пети, след което я попита:

— Какво ще имам удоволствието да ви предложа днес?

Катрин чаровно сбърчи носле.

— Моля те, Джо, бъди така добър и ми направи някой от своите специалитети.

— Какво ще кажете за един коктейл „Мимоза“, мис Темпест? Струва ми се, че е най-подходящият за хубав ден като днешния.

— Благодаря ти, Джо. Звучи много примамливо.

Джо отиде да приготви питието, а Катрин се огледа наоколо, докато сваляше ръкавиците си. Тя кимна на няколко познати журналисти, които стояха прави на бара, а после внимателно прибра ръкавиците в чантата си, както правеше винаги, за да не се зацапват. Беше доволна, че избра клуб „Арлингтън“ за място на срещата, известен още като „Клуба на Джо“ по името на бармана, който беше голям чешит и имаше многобройна клиентела. Тук тя се чувствуваше уютно и приятно, защото посетителите бяха предимно кинаджии, журналисти и писатели. А точно отсреща се намираше едно от най-големите филмови студиа в Лондон, затова заведението беше любимо местенце на разни кинозвезди, режисьори и продуценти, които идваха около обяд да пийнат по чашка за освежаване. Поради всичките тези причини Катрин намираше мястото като особено подходящо, за да се покаже, пък и тя да поразгледа.

— Заповядайте, мис Темпест — каза Джо и постави една „Мимоза“ пред нея. — И много благодарности за билетите. Много ми хареса как играете. Направо бяхте върхът.

— О, благодаря ти, Джо. Радвам се да го чуя — отвърна Катрин с мила усмивка.

Джо се извини и отиде да обслужи двама нови клиенти, които Катрин познаваше — единият беше главният редактор на „Сънди Експрес“, а другият, Джон Лоуган, отговаряше за редакцията „Шоубизнес информация“ към същия вестник. Джон Лоуган беше един неин страстен почитател — както професионално, така и лично, и даже веднъж взе интервю от нея, от което стана чудесен материал за вестника. Тя отвърна на техните приятелски поздрави и усмивки, а след това се извъртя на столчето и отпи от чашата си. Посегна към чантата си, за да извади цигара, но веднага се отказа, защото се сети, че трябва да пази гърлото си.

Катрин много се грижеше за здравето си, защото беше крехка и слаба по рождение и бе особено предразположена към настинки и бронхити. Гърлото й вече не беше възпалено, но тя не искаше да влошава състоянието си особено сега, когато оставаха броени дни до пробните снимки, а пушенето безспорно щеше да навреди на кристалното звучене на гласа й, което така старателно и дълго беше усвоявала. Тя реши, че непременно трябва да вземе няколко допълнителни урока по дикция при Соня Модел. Искаше да бъде в блестяща форма, когато застане пред камерата следващата седмица и се остави на критичните преценки на журито.

Едва на двадесет и една години Катрин вече беше зряла жена и у нея имаше някаква странна двойственост на характера, за която Николас Латимър единствен се досещаше. Въпреки че талантът й беше изключителен и тя имаше огромна вяра в себе си, Катрин все пак продължаваше да усъвършенствува дарбата си в какви ли не посоки, защото понякога й се струваше, че още не е на нужната висота. Имаше добро сърце, умееше да съчувствува и да прави необикновено щедри жестове към приятели и колеги. В отношенията си с хората тя беше коректна, всеотдайна, винаги загрижена за другия и готова да се притече на помощ, каквото и да й струва това. Но обратната страна на характера й я разкриваше като пресметлив и хладен егоист, който с безпощадна амбиция постига своето на каквато и да било цена — тя нямаше никакви скрупули в използуването на хората около нея за свои цели.

И сега, докато седеше на бара и въртеше чашата си в ръце, тя пресметливо обмисляше кой епизод и какви реплики ще имат най-силен ефект върху журито. Знаеше, че трябва да бъде по-убедителна и по-очарователна от всякога. Цялото й бъдеще зависеше от това. „По дяволите, само ако тоя Николас Латимър не беше толкова високомерен и твърдоглав, нямаше да се чудя какво да правя сега“ — мислеше си тя. Тъкмо се питаше как да убеди някого да адаптира специално за нея откъс от книгата, когато чу глас зад гърба си:

— Вие не бяхте ли Катрин Темпест?

Катрин рязко се обърна и се озова лице в лице с едно едро момиче с червендалесто лице и яркочервена като морков коса. Беше поразителна гледка, макар и не особено приятна, в крещящия си лилав костюм и яркозелена шапчица с дълго лилаво перо. „Ама че странен вкус!“ — помисли Катрин, но гласно отговори: — Ами да, същата. За момент тя сбърчи чело, защото не можеше да се сети кое е това момиче, но после възкликна:

— Но, да, разбира се, ти беше Естел Морган, нали? Как си?

Катрин протегна ръка и се усмихна сърдечно. Беше толкова амбициозна в кариерата си, че никога не обръщаше гръб на никой журналист. Дори и пред онези, които считаше за незначителни, тя се стремеше да блесне с целия си чар на неотразимата Темпест, защото не знаеше дали нямаше да потрябват някой ден.

Момичето с коса с цвят на морков грабна протегнатата ръка на Катрин и здраво я разтърси, като я гледаше, ухилена до ушите:

— Днеска съм много гот. А пък чудесно е наистина, че си ме спомняш, такава известна актриса като тебе.

„Може ли човек да забрави плашило като теб“ — помисли си Катрин, но разумно се въздържа да изрази мисълта си на глас, затова само учтиво промърмори:

— Знаеш ли, у тебе има нещо запомнящо се.

Естел направо се изчерви от удоволствие и започна да се надува:

— Ние с тебе не се ли запознахме на забавата у лейди Уинър? Или пък май беше у граф Бедфорд?

Катрин се усмихна, защото вътрешно я досмеша от превзетото парадиране на Естел с имена на известни хора, но тя само поклати глава и продължи да се усмихва сърдечно:

— Не, ако не се лъжа, мисля, че за първи път се видяхме преди няколко месеца на онова парти, което Джон Стандиш даде в чест на Тери Огдън.

— Ами да, точно така! А ти изглеждаше направо страхотна в оная къса черна рокля и дългите гердани от перли. Всъщност аз споделих това и с Хилъри Пиърс, която се съгласи с мен, че ти беше най-шикозната и най-красивата дама на вечерта. Много я харесвам тая Хилъри, чудесно момиче, въпреки че малко се поизложи тогава, не мислиш ли?

Очите на Катрин се разшириха от учудване и тя се втренчи в Естел въпросително:

— Не разбирам за какво говориш?

С ликуващо изражение Естел се впусна да й обяснява:

— Ама ти нищо ли не видя? Та Хилъри цялата вечер си точеше зъбите за Тери. Е, виж, не че в това има нещо лошо. Тери си е бая добро парче. Но тогава си помислих, добре че съпругът й Марк се беше запилял някъде — из Африка ли, из Индия ли беше — да снима някакъв филм. Иначе сигурно щеше да направи някоя сцена на ревност, ако ги беше видял.

Катрин наостри уши като чу, че Хилъри Пиърс е забъркала нещо с Тери Огдън. „Доста странна двойка ще да са били“ — каза си тя. Изгаряше от любопитство да научи нещо повече за случилото се, но се въздържа, защото реши, че е неразумно да разпитва точно Естел за подробностите. Непременно щеше да проучи историята по-късно, но засега се направи, че изобщо не я интересува, и каза:

— Не си спомням да съм забелязала нещо такова. Но в момента се питам за съвсем друго, дали не греша? Ти не работеше ли за едно американско списание?

— Ти си невероятна, каква памет имаш само! Да, сътрудник съм на няколко американски списания. Работя при тях на хонорар като специален кореспондент за Европа. Пиша най-вече за светското общество, нали знаеш — все изискани хора, а понякога и за шоубизнеса.

Катрин видя, че Естел Морган е настроена да приказва и няма никакво намерение да си тръгва, затова любезно й предложи:

— Би ли пийнала едно питие?

— Охо-о-о! Супер гот идея. Ще пийна с удоволствие. — Тя тромаво се намести на съседното столче, посочи с ръката си в яркозелена ръкавица чашата на Катрин и превзето изписка: — Това твойто к’во е?

Катрин потръпна от нейните просташки маниери, но каза:

— Това е коктейл „Мимоза“ — шампанско с портокалов сок. Искаш ли да го опиташ? Чудесен е.

— Жестоко! Ше го пробвам.

Катрин поръча на Джо два коктейла, а после съсредоточи цялото си внимание към Естел, като се опита да й се представи в целия си чар. Тя направи една от неповторимите си усмивки специално за Естел и я попита:

— Работата ти трябва да е много интересна. Намираш ли достатъчно материал за статии тук в Лондон?

— И още как. Тук ми е само главната квартира, иначе много щъкам натам-насам. — Тя се захили глупаво. — Париж. Монтето. Рим. Венеция. Ходя по всички места, където пада голям лайф — когато е сезонът, разбира се. Вървя по стъпките на изисканото светско общество, Катрин. — Тя отново нададе превзет кикот и попита: — Мога ли да те наричам Катрин, к’во ще кажеш?

— О, Естел, разбира се — бързо отговори Катрин, защото прецени, че така най-лесно ще влезе под кожата на журналистката.

— Беше божествена в „Троянска интермедия“, направо ти казвам — божествена! — възкликна Естел. Тя започна съвсем явно да се умилква на Катрин и да й хвърля възторжени погледи. — Надявам се, че пиесата, в която играеш, ще се задържи дълго, но трябва да ти кажа, че като те видях на сцената, веднага си помислих, че си само за киното. — Тя втренчи късогледите си очи в Катрин и я запита: — Да се задава някой филм на хоризонта случайно?

— Не, едва ли. Но пък в нашия занаят всичко се случва, никой не знае — промърмори Катрин неопределено. Вътрешно тя си каза, че трябва да е нащрек с Естел.

— Е, така си е. — Но най-неочаквано Естел й намигна заговорнически. — Преди няколко седмици те видях да вечеряш с Виктор Мейсън в клуб „Ривър“. Чудех се дали не умувате за някой филм, в който да участвувате заедно. Да не би ти да си неговата бъдеща партньорка? Или има нещо по-лично в отношенията ви?

Катрин леко настръхна от раздразнение при последния въпрос, но гласът й отново прозвуча спокойно и приятно:

— О, ние просто сме добри познати — отговори тя с небрежна усмивка.

— То всички така разправят — изхихика мазно Естел. — Аз съм си любопитна, какво да правя. Пък и професията ми е такава. Но нали знаеш, че не работя за „Конфиденшъл“, така че не се притеснявай даже и да изпуснеш нещичко пред мене.

— Никак дори не се притеснявам — отговори Катрин с едва долавяща се ледена нотка в гласа й. — А Виктор и аз сме наистина само добри познати и нищо друго. О, благодаря ти, Джо — добави тя, когато пред тях изникнаха две пълни чаши.

Джо изчезна нанякъде и Естел вдигна чашата си за наздравица:

— Чиърс!

— Наздраве, Естел — отговори Катрин, отпи малка глътка и се вгледа в нея въпросително. След кратка пауза я попита предпазливо: — Откъде ти дойде наум да споменеш това ужасно списание „Конфиденшъл“? Та то се занимава само с недостойни и отвратителни клюки за живота на звезди и знаменитости. Аз не давам на никого поводи за клюки. Нито пък Виктор. Нито има нещо между нас, което да стане обект на клюки. Това е, което мога да ти кажа. — В момента, в който произнесе последното, тя замълча, защото усети, че всъщност каза прекалено много. „Поувлякох се май“ — помисли си Катрин. „Току-виж помислила, че има нещо нередно, щом се оправдавам така.“

Естел забеляза, че има някакво смущение и тревога у Катрин, затова й довери шепнешком:

— Може и да не знаеш, но Арлен Мейсън е подала молба за развод с Виктор. Доколкото разбрах, била голяма кучка. Както и да е, тя явно е решила да му създаде много проблеми и да го осъди да й плаща голяма издръжка. И то бая голяма издръжка, да не кажа — цяло състояние. А законът в Калифорния е такъв, че нищо чудно и да успее. Искала част от семейната собственост и какво ли още не. Изглежда, че тя има да разкаже доста пикантни неща за извънбрачните любовни авантюри на Виктор със сума ти прелестни госпожички. Ама наистина дяволски пикантни историйки! Тя ги разправя наляво и надясно, където свари, и то най-вече пред журналисти. Казвам ти, повечето от нас я считаме за долна и гадна кучка, която си е наумила да компрометира Виктор чрез публичен скандал. Но както изглежда, той има доста добри приятели сред вестникарите и едва ли някой ще публикува нейните глупости. Но не е лошо да го предупредиш, че от „Конфиденшъл“ проявяват интерес към нея. Всъщност подочух оттук-оттам, че искат да наемат журналист, който да напише нещо за неговите романтични подвизи в добрата стара Англия.

Катрин знаеше, че Виктор си има някакви проблеми по развода, но тази нова информация я изненада и разтревожи. Тя обаче не знаеше какво целеше Естел, като й разказваше всичко това, ето защо си сложи безизразна маска на лицето и каза след кратко колебание:

— Знам, че се развежда, но не знам никакви подробности. И трябва да ти кажа, че е мило от твоя страна да споделиш тази информация с мен. Да, непременно ще кажа на Виктор. Сигурна съм, че ще ти е много благодарен.

— За мене е удоволствие да ви помогна — каза Естел, като леко повдигна чашата си и се огледа наоколо със самочувствието на първа приятелка на големи кинозвезди. „Какво пък, такава съм наистина“ — поздрави се тя наум за изкусния начин, по който завърза разговора и успя да спечели Катрин. Замисли се как да стане още по-близка с Катрин и да се внедри в кръга на най-приближените й.

По красивото лице на Катрин беше изписана безкрайно мила усмивка, но в същото време мозъкът й работеше бързо и безпогрешно. Тя се опитваше да прецени безпристрастно журналистката пред себе си. Дали Естел искаше да предупреди Виктор за опасността, водена само от добри чувства? Или пък гузно се преструваше, за да прехвърли вината на някой друг? Какво й пречеше тя самата да работи за „Конфиденшъл“? Но внезапно вътрешният усет и дълбоката прозорливост на Катрин й подсказаха, че това едва ли е вярно. Много добре беше разбрала, че Естел е мазна ласкателка, че открито сервилничи, за да спечели известни личности на своя страна, а не да ги прави врагове. Все пак имаше нещо неясно в нейното поведение, но Катрин реши повече да не умува, а да поеме всичко на риск. Осени я мисълта да използува Естел за свои цели и така да я направи безобидна. Жени като Естел, за които познанството с известни хора е насъщна нужда, можеха да бъдат неоценими помощници, защото сами си предлагаха услугите. „Ласкателят сам има нужда да го ласкаят“ — помисли си цинично Катрин. „Това му помага да преодолее комплексите си, да се почувствува важен.“

Катрин се размърда на стола, кръстоса крак върху крак и се приближи към Естел, като я погледна хипнотично право в очите. После занарежда с меден глас:

— Знаеш ли, Естел, доста се позамислих за нещата, които ми разказа, и ми се струва, че е най-добре сама да поговориш с Виктор. — Тя замълча за миг, но бързо съчини следващата реплика и продължи: — Тази неделя той е поканил тесен кръг приятели на вечеря. Знам, че много ще се радва да се запознае с теб. Пък и там ще срещнеш интересни хора, за които после можеш да понапишеш нещо. — Катрин нямаше и понятие кои ще бъдат тези хора, защото идеята за вечерята й хрумна в момента, но тя реши, че списъкът с гостите е последният проблем.

Естел цялата засия от удоволствие:

— Слушай, Катрин, та това е страхотно! Ще умра от кеф! — Пъргавите й черни очички заблестяха като маслинки. — Всъщност мисля, че първо трябва да напиша нещо специално за теб. Някой ми каза, че си американка. Вярно ли е? Нямаш никакъв акцент в говора си.

— Да, американка съм — увери я Катрин. — Страшно мило от твоя страна да искаш да напишеш нещо за мен, но точно в момента имам много ангажименти. След няколко седмици ще бъда по-свободна. — Но като забеляза разочарованието по лицето на Естел, тя реши да я утеши веднага и затова бързо добави: — Послушай, защо не направиш едно интервю с Виктор? Той се кани да прави нова версия на „Брулени хълмове“. Ако искаш, мога да уредя специално интервю за теб. Тъй като Виктор още не е обявил официално, че ще прави този филм, ти можеш да направиш голям удар с тази новина. Истински фурор — завърши тя с весел смях.

— Та това ще бъде направо върхът! — Естел започна да рови из чантата си и извади една визитна картичка. — Ето тук е телефонният ми номер. Непременно ми се обади за вечерята. Да ми кажеш в колко часа ще бъде, къде точно и всички други подробности… — Тя млъкна внезапно и се зазяпа към входа на заведението. — Мисля, че човекът, когото чакаш, пристигна. Или поне ми се струва, че момичето, което стои ей там, гледа към нас.

Катрин се обърна и забеляза Франческа близо до вратата. Тя й махна с ръка, слезе от стола и отиде да я посрещне, като тръгна към нея с широка усмивка:

— Ето те и теб, скъпа Франческа! — извика Катрин, а лицето й светна от удоволствие. Те се здрависаха приятелски.

— Здравей, Катрин. Извинявай, че закъснях — каза Франческа, която беше задъхана и зачервена.

— О, не се безпокой. Не съм те чакала много. Ела да те запозная с една моя близка приятелка и журналистка — казва се Естел Морган. Естел, запознай се с лейди Франческа Кънингам.

Естел се наду като петел, защото Катрин я нарече своя близка приятелка, и грабна ръката на Франческа, като грубо я разтърси:

— Удоволствие е за мен да се запозная с вас — измърка тя. — Е, но ще трябва да тръгвам, защото виждам, че и моят човек вече пристигна. Благодаря ти за питието, Катрин. Ще се видим пак в неделя.

Катрин фамилиарно хвана под ръка Франческа и я поведе към мястото, на което допреди малко седеше Естел.

— Аз съм си поръчала шампанско с портокалов сок. Много е освежаващо. Искаш ли да го опиташ?

— Да, с удоволствие. Звучи много примамливо и ми се пие точно нещо подобно. — Тя се настани на стола и усмихнато погледна Катрин. В същия момент дъхът й секна, защото отново остана поразена от необикновената й красота. Тя си каза наум: „Ето това е женската красота, която векове наред е вдъхновявала големите поети и художници. Толкова романтична и тайнствена, че човек би могъл да изгори по нея. Никой не би устоял на такава красота.“ За пореден път Франческа беше запленена от новата си приятелка.

След като Катрин поръча още един коктейл на Джо, тя леко, но много приятелски докосна ръката на Франческа, а лицето й грееше радостно и сърдечно:

— Толкова се радвам, че успя да се освободиш и да обядваме заедно. Умирах от нетърпение да се видим отново и да си поговорим пак.

— Ако знаеш само и аз как се радвам — отговори Франческа мило и с не по-малък ентусиазъм. Тя започна да разглежда с интерес красивото обзавеждане на клуба — стените, покрити с тъмнорозови копринени тапети и килимите в същия цвят. Сепаретата бяха отделени едно от друго с красиви пана от дърворезба, а на всяка масичка имаше лампа с розов абажур. А от самия бар се влизаше в ресторанта, където покривките и лампите бяха в същия елегантен розов цвят. Тя се усмихна и каза: — Това място наистина е много изискано. Като го гледам, не ми се мисли за мазната лавка в музея, където всеки ден слизам да хапна някой изсъхнал сандвич.

Катрин я попита с известно любопитство:

— За какъв музей става дума?

— За Британския музей. Моят втори дом, както Ким го нарича.

— Ама да, разбира се. И тази сутрин ли беше там?

— Да. Рових се из всички документи, с които разполагат, от времето, когато Гордън е обсадил Хартум. И най-неочаквано се озовах в задънена улица. — Тя въздъхна дълбоко. — Колкото повече се ровя, толкова повече осъзнавам с каква непосилна задача съм се нагърбила. Предстои ми да прелистя и прочета не само стотици документи, но и да систематизирам и обобщя купища други материали.

— Но Ким ми каза, че вече осем месеца работиш върху това, и то всеки ден! — възкликна Катрин и повдигна вежди от удивление.

— Да, така е — смръщи се Франческа. — Но това все още е нищо в сравнение с онова, което тепърва ми предстои. — Тя замълча, когато Джо донесе коктейла й. Чудеше се сама на себе си как така лесно успя да сподели тревогите си. Вече дни наред я гнетяха тези тревожни мисли, но упорито ги беше пропъждала, защото не смееше дори пред себе си да признае своите опасения. А сега ги изрече гласно. — Понякога си мисля, че никога няма да смогна да напиша тази книга и целият ми труд ще бъде напразен.

— Как така няма да я напишеш! — възпротиви се енергично Катрин и побутна чашата към нея. — Опитай го. Казва се „Мимоза“. Ще ти се отрази добре. Наздраве.

— Наздраве — вдигна чашата си Франческа и направи безуспешен опит да се усмихне.

Катрин се вгледа в нея внимателно и се зачуди с какво да я развесели. Тя тъкмо щеше да каже нещо окуражително, когато един от келнерите бързо се приближи към нея, извини се, че прекъсва разговора, и й подаде една бележка. Катрин благодари, усмихна се смутено на Франческа и отвори бележката. Веднага разбра, че е от Естел. Посланието беше кратко и делово, затова тя бързо го прочете: „Имам важни новини за онова списание и за В.М. Иди по време на обяда до дамската тоалетна, а аз ще те последвам, за да ти дам новата пратка. Е.“

Остра тревога обхвана Катрин, но тя успя да я прикрие. Смачка бележката на топка, пъхна я в джоба на палтото си и каза с небрежна усмивка:

— Естел ме пита дали ще й уредя интервю с Виктор. Тя иска да публикува някакъв материал за него в едно от американските списания, за които работи.

— О, така ли! — промърмори Франческа с явно безразличие.

Катрин замълча и се замисли за момент. Тя разсеяно отпи от чашата си и цялото й внимание се погълна от безпокойството й за Виктор. Веднага обаче успя да потисне тревогите си, защото знаеше, че сега по-важното е да утеши с нещо Франческа. Не й беше трудно да забележи, че мрачното настроение, което така внезапно обхвана Франческа, все още не я напускаше, а очите й бяха пълни с тъга. Ето защо каза съчувствено:

— Франческа, виждам, че мисълта за книгата много те разстрои. Но ще ми бъде интересно, ако ми разкажеш нещо повече за нея. Искаш ли?

— И аз не знам — отговори Франческа с колеблив глас, а и целият й вид издаваше някаква нерешителност. Но всъщност тя усещаше истинско облекчение, че има с кого да сподели. Ироничната забележка на Ким, макар и пусната на шега, че никой няма да купува книгата й, продължаваше да боде съзнанието й от няколко дни насам. Тя започна да се съмнява не само в крайния успех, но дали ще се справи с цялата работа, която я чака, и дали изобщо е способна да напише тази книга. А от друга страна, необходимостта да започне да спечели някакви пари, за да помогне на баща си, съвсем охлади първоначалния й ентусиазъм. Понякога й се искаше да поговори с баща си за книгата, но той все беше прекалено зает, а и никоя от нейните приятелки не проявяваше интерес към работата й. Повечето от тях бяха млади аристократки като нея, но те убиваха времето си в безделие или пък правеха нещо ей така, за да се намират на работа, в очакване да се появи подходящият млад мъж, когото да вземат за съпруг. А онова, от което тя имаше нужда, беше просто един интелигентен човек, който да й съчувствува и да я разбира. И Катрин сякаш беше най-подходящата за тази роля. Освен че проявяваше искрен интерес и внимание, тя самата се занимаваше с творчески труд, и то с голям успех. Ето защо само Катрин можеше да разбере нейното чувство на безизходица и проблемите й.

Франческа си пое дълбоко въздух и усети как уверено произнася:

— Да си призная, Катрин, тази сутрин си помислих, че може би трябва да зарежа книгата. Съвсем съм се отчаяла и малко ми трябва, за да се откажа окончателно.

— В никакъв случай не бива да го правиш! — извика Катрин с необичаен за нея рязък тон. Тя погледна ужасено Франческа, после се приведе към нея и заговори с най-мил и успокояващ глас. — Виж, не трябва да се предаваш. Продължавай напред. Ти можеш да го направиш.

Франческа поклати глава, а младото й лице помръкна още повече:

— Та аз дори не знам дали книгата ще види някога бял свят. А дори и да излезе, ако никой не иска да я купува? Това ще значи, че всичкият ми труд е отишъл на вятъра. Цели години от моя живот.

— Разбира се, че ще има кой да я купува! — каза Катрин с изключително убедителен глас. — Обзалагам се, че издателите на крака ще идват, за да те молят да им дадеш ръкописа.

— Дълбоко се съмнявам — засмя се Франческа, но в смеха й нямаше нищо весело. — Дори ми се струва, че само се заблуждавам, че от мене ще стане някаква писателка. Ще бъде много по-разумно да си намеря някаква работа — да речем продавачка в някой магазин. Така поне ще изкарвам малко пари и ще помагам вкъщи.

Последното изречение така стъписа Катрин, че тя почти зяпна от изумление. Тъкмо беше на път да попита Франческа какво искаше да каже с тези думи, но реши, че ще бъде прекалено нетактично да разпитва, затова само каза:

— Ким ми е разказвал, че ти имаш истинска дарба за писане и че…

— Казал го е само защото съм му сестра — прекъсна я Франческа.

Катрин стисна ръката й, защото искаше да я успокои и да й вдъхне увереност в собствените й сили:

— Може би донякъде си права, но това не е цялата истина. Той е умен човек и аз ценя неговото мнение. Разказвал ми е, че няколко списания са публикували твои статии, а това вече е достатъчно красноречиво за таланта ти. — Тъй като Франческа не отговори, тя добави още по-разгорещено: — Аз поне мисля, че не всеки може да пише статии. Ако питаш мене, ти си вече истинска писателка.

— Не е точно така, Катрин — недоволно промърмори Франческа. — Да публикуваш няколко статии не е нищо особено, но да напишеш цяла книга е вече съвсем друго. Още по-сложни са историческите биографии и изследвания. Знам, че ще ми трябват години, а не съм сигурна дали изобщо ще си струва цялото това време и усилия, които ще посветя на това. — Тя вече с нищо не криеше разочарованието си и песимистично заключи: — В прекалено мрачно настроение съм днес, но това не значи, че ще трябва да те отегчавам и тебе. Не е никак честно да ти прехвърлям проблемите си.

— Не говори така. Та аз ще се радвам, ако мога с нещо да ти помогна — отговори Катрин. — Хайде да поговорим още малко за твоите неща и може пък заедно да намерим някакъв изход. Слушай, защо не се опиташ да ми разкажеш какво всъщност чувстваш.

Франческа се насили да се усмихне, но тъжно каза:

— Тъкмо в това е проблемът. И аз самата не знам какво чувствам. Цялата съм обхваната от съмнения. От една страна, не вярвам, че книгата някога ще се публикува, пък дори и това да стане, не съм сигурна дали ще има читатели. От друга страна, не вярвам, че изобщо имам някаква дарба за писане… — Гласът й се разтрепери, сякаш щеше да заплаче.

Катрин се опита да се постави на мястото на Франческа, защото искрено й съчувстваше. Тя помълча малко, преди да измисли какво точно да каже:

— Струва ми се, че знам какъв ти е проблемът. — Тя пак замълча и продължи с мек и нежен глас. — Просто те е обзел някакъв внезапен страх. Загубила си смелост. Но не бива да се предаваш, Франческа. Сигурна съм, че можеш да напишеш книгата. Убедена съм, че ще има и голям успех. Ще стане истински бестселър. Не знам защо съм толкова убедена, но просто го чувствам отвътре. Наистина, повярвай ми. — Катрин се изкашля и продължи: — Не си мисли, че не разбирам в какво положение си, защото аз самата неведнъж съм изпадала в същата ситуация. Например, когато съм неубедителна в някоя роля, когато ме е страх, че ще се проваля, обхващала ме е дори сценична психоза непосредствено преди представлението. Сигурна съм, че всеки изпитва понякога съмнения в собствените си възможности. Важното е да не спираш, тогава всичко отминава от само себе си. Наистина е така.

Катрин внимателно наблюдаваше Франческа в очакване на нейната реакция. Но Франческа седеше все така унила и отчаяна. Светлокафявите й очи бяха помръкнали. Тя хапеше устни нервно и си играеше с чашата пред нея, а очите й избягваха да срещнат погледа на Катрин. Само след няколко секунди Катрин реши да смени подхода. Тя заговори внимателно:

— Знаеш ли, Франческа, мисля, че всеки човек има нужда да надмогне нещо, от което се страхува — поне веднъж в живота си, заради онова велико чувство на удовлетворение, че е постигнал целта. Естествено, че за това се иска много сила и воля. А също и кураж. В крайна сметка си заслужава усилията. Франческа, скъпа, не бива да се предаваш точно сега.

Тъй като беше целенасочена, всеотдайна, упорита и амбициозна, Катрин винаги с учудване осъзнаваше, че не всички хора притежават тези качества. Искаше й се да амбицира Франческа, да й внуши онова страстно преследване на успеха, което движеше и нейната собствена кариера на актриса. Стремежът на Катрин към лично удовлетворение, към пари и към слава постоянно я пришпорваха по нейния път към големия успех.

Тя се вгледа във Франческа и възкликна с огромна убедителност:

— Длъжна си да браниш мечтите си, защото те са най-хубавото, което имаме. Без тях животът е празен.

Франческа я слушаше внимателно, но отново поклати глава тъжно:

— Разбирам какво искаш да ми кажеш, Катрин, но може би аз просто не вярвам достатъчно в себе си. — Тя стисна устни. — А не мислиш ли, че е прекалено нагло да си въобразявам, че ще се справя с биографията на такава голяма личност, или да публикувам моите писания просто ей така• — само заради това, че съм ги написала.

— Нищо подобно! — запротестира Катрин. — Ти си талантлива, интелигентна и трудолюбива и няма нищо нагло в това да… — Тя прекъсна в средата на изречението и весело се разсмя. — Предполагам, че много хора са си мислели колко е нагло от моя страна да претендирам за ролята на Елена в „Троянска интермедия“. Какво ли не говореха за мене, понякога даже в очите ми го казваха, но аз просто не им обръщах внимание. В крайна сметка получих ролята. — Тонът й изведнъж стана още по-убедителен отпреди. — Послушай ме, Франческа! Ако сега изоставиш този проект, цял живот ще съжаляваш за това. Никога повече няма да събереш смелост и дързост да започнеш друга книга. Да пропилееш таланта си, да оставиш всичко да отиде на вятъра — ще бъде престъпление спрямо тебе самата. Ще дойде време, когато горчиво ще съжаляваш за всеки пропуснат шанс, за всичко онова, което си могла да направиш. А помисли си само колко много работа вече си свършила по тази книга. Нима ще допуснеш всички тези месеци на упорит труд да отидат по дяволите!

— Да, всъщност може би си права — съгласи се Франческа. Тя се изненада от огромната загриженост на Катрин, от искреното й желание да я подкрепи и да й помогне. Но й беше благодарна за това, ето защо накрая си призна: — Ти веднага успя да налучкаш причината. Аз наистина съм изгубила целия си кураж. И се плаша от огромната работа, която все още е пред мен. Изглежда, че тази лъжица е прекалено голяма за моята уста.

— Хайде, не бива да бъдеш толкова черногледа. — Катрин се усмихна с разбиране и съчувствие. — Може би си се преуморила и затова си се отчаяла така. Защо не вземеш да оставиш книгата за няколко дни, за да се откъснеш малко и да си починеш. Опитай се да си намериш някакво занимание, което няма нищо общо с книгата. Ще видиш как ще се освежиш и веднага ще ти дойде нов ентусиазъм за работа. — На Катрин й хрумна още нещо и побърза да го каже: — Слушай, бих ли могла да ти помогна някак си? Например бих могла да изчета част от документите в музея вместо тебе. С удоволствие ще го направя, повярвай ми, стига с това да те улесня.

Франческа се поизправи на стола си и още по-учудено изгледа Катрин. Тя беше трогната, направо сащисана от този щедър приятелски жест. Съвсем неочаквано се сети за недоверието на баща й спрямо Катрин, което той сподели тази сутрин. Сега тя беше напълно убедена, че той няма никакви основания за безпокойство. Катрин не само беше такава, каквато изглежда, но имаше и много други достойнства, които не се забелязваха от пръв поглед. Тя беше мила, грижовна и толкова всеотдайна. Тревогите на Франческа от сутрешния разговор с баща й се бяха разсеяли напълно и тя беше безкрайно доволна, че не започна разговора със серията от въпроси за живота на Катрин в Чикаго, както първоначално възнамеряваше да направи. Всичките онези въпроси, които даже беше репетирала наум по пътя от Британския музей до клуба. „О, колко грубо, нетактично и подозрително щях да се държа с Катрин!“ — помисли си тя. Гласно обаче отговори:

— Колко си мила, Катрин! Но боя се, че сама ще трябва да си се ровя из документите, защото само аз си знам какво търся. — Франческа за първи път се засмя развеселено и настроението й се оправи. — Е, поне си въобразявам, че знам какво търся. Благодаря ти все пак за помощта, която ми предложи. Беше страхотен жест от твоя страна.

— Само свирни, ако има нещо, и веднага ще ти помогна — отговори Катрин с дяволита усмивка. После лицето й внезапно се промени, тя стана сериозна и погледна изпитателно Франческа, като я стисна за ръката. — Обещай ми, че няма да зарежеш книгата и ако пак те налегнат тия мрачни настроения, ще дойдеш да си поговорим. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Разчитам, че ще удържиш на думата си. А сега, ако искаш, да вървим да обядваме.

След като се настаниха в ресторанта, Катрин хвърли един бегъл поглед на менюто и попита:

— Ти какво ще хапнеш?

— Ами не знам точно какво — отговори Франческа, докато с интерес четеше поред имената на вкусните ястия. Цените на всичко й се струваха безбожни, затова тя реши да разбере какво си е избрала самата Катрин. — А ти какво ще вземеш?

— По всяка вероятност ще си поръчам една печена риба със зелена салата.

— И аз ще хапна същото. Звучи примамливо — съгласи се бързо Франческа.

— Да си поръчаме ли и малко вино?

— За бога, не! От виното страшно ми се доспива.

Катрин се засмя с кръшен момински смях:

— И на мене така ми действува. Най-добре е и аз да се откажа, че току-виж съм си провалила представлението довечера. — Сервитьорът дойде при тях, Катрин даде поръчката, а после се обърна към Франческа: — Ще ме извиниш ли само за момент? Ще ида до тоалетната да си пооправя грима.

— Разбира се, не се притеснявай.

Катрин побутна стола си назад, изправи се и се понесе грациозно към вратата в другия край на ресторанта. Докато заобикаляше масите по пътя си, тя не обръщаше никакво внимание на това, че хората извръщаха глави към нея с възхищение. Когато влезе в тоалетната, извади червило от чантата и застана пред огледалото. Само след няколко секунди вратата се отвори с трясък и вътре влетя Естел, която не беше на себе си от възбуда.

Катрин се обърна към нея, но преди още да успее да отвори уста, Естел започна да обяснява разгорещено:

— Катрин, знаеш ли к’во стана! Попаднах на нещо страхотно важно. Чудна мръсотийка. Човекът, с когото обядвам, ми каза, че в Лондон със сигурност има журналист, който редовно праща материали за „Конфиденшъл“.

— Господи! — Катрин се втренчи в Естел и стисна стреснато чантата си. — Сигурен ли е в това, което казва?

— Абсолютно.

— А той откъде знае?

— Питър, така му е името, ръководи лондонската служба на една голяма холивудска рекламна агенция, която работи с много известни кинозвезди. Шефовете му от Лос Анжелис са го предупредили да внимава, защото тук имало репортер на „Конфиденшъл“. В момента много от прочутите клиенти на неговата компания са на снимки тук в Лондон или из Европа и Питър е получил нареждане да ги предупреди да внимават какво вършат, за да не сгазят лука. — Естел завъртя очички лукаво и мръсничко се захихика. После продължи: — Освен това са го инструктирали стриктно да проверява журналистическата карта на всеки, който иска да взима интервю, за да е сигурен, че представлява изданието, за чийто репортер се представя.

— Да не би да искаш да кажеш, че той знае кой точно е журналистът на „Конфиденшъл“?

— Ти да не си мислиш, че техните репортери са толкова глупави, че да казват открито за кого всъщност работят? Нали тогава ще им затръшват под носа всяка врата! Да не говорим, че те използуват и подставени лица. Така че е много трудно да им уловиш дирите.

— Да, разбирам — тихо отговори Катрин, а после попита: — Твоят приятел знае ли поне дали е мъж или жена?

— Той подозира, че е мъж. Питър доста си е блъскал главата да отгатне кой би могъл да е човекът, но досега на никого не се е спрял със сигурност. Всъщност затова и ми разказа всички тези подробности. Попита ме дали случайно не съм подочула нещо за подобен тип, но аз не знам нищо. Дори не съм и подозирала, че си имат специален човек в Лондон. Във всеки случай най-добре е незабавно да уведомиш Виктор. Кажи му да бъде нащрек. Повече от вероятно е той да е поредният им обект, заради бръщолевенията на онази мръсница жена му.

— Непременно ще му кажа. Благодаря ти, Естел. — Катрин я възнагради с мила усмивка и каза: — Наистина си страхотен човек — да ме предупредиш за всичко това. Няма да го забравя, а и Виктор ще ти е много задължен. Виж, вече е време да се върна на масата. Ще ти се обадя утре, за да се уговорим за вечерта в неделя. Мила Естел, още веднъж ти благодаря.

— Винаги съм на твое разположение, Катрин. — Естел цялата сияеше, доволна от ловкия начин, по който се превръщаше в приятелка на известната актриса. — Радвам се, че мога да ти услужа.

Катрин се върна на масата и каза с извинителна усмивка:

— Съжалявам, че се забавих толкова много. Но в тоалетната случайно налетях на Естел. Тя понякога е такава бъбрица, че човек не може да се отърве от нея. Но иначе не е лошо момиче и затова реших да я изслушам.

— О, изобщо не се притеснявай! — отговори Франческа. — Правилно си постъпила. Благодаря ти, че прояви разбиране към мене, Катрин. А също и за куража, който ми даде. Сега наистина се чувствувам по-добре и ще последвам съвета ти. Реших да си почина няколко дни и да се захвана пак от следващата седмица.

Катрин беше във възторг и каза:

— Това е чудесно, Франческа. И не забравяй, имаш ли нужда от подкрепа, аз съм насреща. Между другото, преди малко съвсем случайно ми хрумна, че ти непременно трябва да си намериш издателски агент. Предполагам, че още нямаш такъв. Или пък греша?

— Не, нямам, пък и честно казано, не знам къде да го открия. Но така или иначе аз все още не съм готова с ръкописа.

— Това е ясно. Но от друга страна, няма да е лошо да поговориш с някои издатели, за да видиш какво ще ти кажат. После, когато си готова с книгата, най-добре е да действуваш с издателски агент, вместо да обикаляш издателствата сама. Поне от тия неща разбирам. — Тя направи пауза, а очите й внезапно се оживиха, при което възкликна: — Сетих се какво ще направим. Ще поговорим с Виктор да ти намери такъв агент.

— О, само това не! — извика Франческа и се изчерви от смущение, защото усети, че е реагирала неоснователно грубо на приятелското предложение на Катрин.

Катрин я изгледа малко учудено, но вдигна рамене в съгласие:

— В такъв случай мога да помоля Николас Латимър. Той никога не би направил услуга за мен лично, но за тебе няма да ми откаже.

— Защо мислиш, че има подобно отношение към тебе? — попита Франческа, като смръщи вежди в безкрайно учудване. — Оная вечер в „Амбасадор“ той се държа толкова мило. Мисля, че ужасно те харесва, или поне така се държеше.

— Да, но само така изглежда — отговори Катрин с хладна и многозначителна усмивка. — Той е приятен, флиртува с мене и се държи като мой пръв ухажор. Но не си ли забелязала сините камъчета в очите му дори когато се държи така с мене?

— Сини камъчета ли? Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид сините му очи, които винаги стават каменно безизразни и непроницаеми, когато ме гледа. Може и да ми се усмихва, но очите му са ледени. Убедена съм, че изобщо не може да ме понася.

Франческа я гледаше изумена:

— Катрин, ти сигурно се заблуждаваш. Щях да забележа, ако е така. А и изобщо не мога да повярвам, че някой не може да понася точно тебе — каза тя убедено. — Моля те, недей да искаш услуги от него само заради мен. Не искам да те поставям и вече ти казах, че още е много рано да мисля за издателски агент!

— Да, може би си права — отговори Катрин. — Но какво ни пречи да си имаме Николас Латимър като резервен вариант? Между другото, като заговорихме за услуги, се сетих, че и аз исках да те помоля нещо…

— Да ви махна ли гръбнака на рибата, госпожо? — прекъсна ги келнерът, който гордо държеше порциите в ръка.

— Да, благодаря ви. А ти как предпочиташ, Франческа?

Тя кимна в съгласие и чак когато келнерът се отдръпна, запита нетърпеливо:

— За каква услуга говориш, Катрин?

Катрин се приведе напред и обясни:

— Имам нужда от някого, който да напише диалога за пробните ми снимки. Чудех се дали ти не би могла да ми помогнеш за това?

Франческа я погледна слисано:

— Боже мой, Катрин! Та аз нямам и представа как се прави такова нещо! Искам да кажа, че сценарии, диалози и други подобни са далече от онова, с което се занимавам. Господи, та аз дори не знам основните правила за писането на тези неща!

Единственото, което Катрин каза, беше едно тихо и разочаровано „О!“. Тя отчаяно сведе поглед и се втренчи в покривката на масата.

— Не ме разбирай погрешно, не че не искам да ти помогна — заоправдава се развълнувано Франческа, а гласът й все повече изтъняваше. — Всичко бих направила за теб, Катрин, наистина всичко. Но просто понятие си нямам как да го напиша. Повярвай ми, така е — продължи да се извинява Франческа, защото се чувствуваше отвратително, че й отказва. Тя започна да се самообвинява. Катрин беше проявила толкова разбиране и внимание към проблемите й, беше я изслушала и окуражила. Имаше чувството, че дълбоко огорчава новата си приятелка с отказа си да изпълни молбата й. Тя каза: — Моля те, не се разстройвай. Не мога да го понеса. Ако искаш, разкажи ми все пак за какво става дума.

Катрин рязко вдигна глава и се усмихна подкупващо:

— Убедена съм, че ти можеш да го направиш! Наистина съм убедена — та това е откъс от „Брулени хълмове“. Нали когато в събота разговаряхме у вас, ти каза, че си работила върху книгата и я познаваш много добре.

— Да, така е наистина, но… — Франческа замълча и я погледна с учудено повдигнати вежди: — Но защо изобщо се налага да се пише нещо? Аз мислех, че Виктор Мейсън вече разполага с готов сценарий.

— Когато помолих Виктор за пасажите, които ми трябват от сценария, той каза, че ще ми ги даде. Или поне в началото отговори така. По-късно ми се обади, за да ми съобщи, че Николас Латимър е започнал да преработва тъкмо тази част от сценария, затова не би могъл да ми даде текста. — Катрин приведе доверително глава към Франческа и й каза със снижен глас: — Аз обаче изобщо не вярвам, че Ник действително преработва каквото и да било. Само не ме разбирай погрешно. Виктор искрено искаше да ми услужи. Но аз знам, че Ник е в дъното на цялата работа. Той нарочно не иска да получа страниците, които ми трябват.

— Колко подло от негова страна! Но съм сигурна, че ако Виктор разбере…

— Николас Латимър има огромно влияние над Виктор. Имам чувството, че каквото каже Ник, това става. Те са като дупе и гащи. Ако не ги познавах добре, щях да се закълна, че са с обратна резба. — Тя избухна в смях, като видя ужасеното изражение на Франческа. — Не се шашкай чак толкова. Гарантирам ти, че са нормални. Трябва да ти кажа, че едва ли някой би ги помислил за такива с тяхната слава на големи свалячи. Ник специално си въобразява, че няма жена, която — само като го види — да не е готова веднага да легне с него. — Тя пак избухна в смях и продължи: — По всяка вероятност Ник е излъгал Виктор, че има работа по сценария, само и само да ми попречи. И тогава Виктор ми предложи да изиграя някой откъс от „Троянска интермедия“. — Катрин примирено вдигна рамене. — Какво можех да му отговоря? Когато го попитах дали не мога да си избера нещо друго, той каза, че ще приеме каквото поискам, стига да не е по-дълго от тридесет минути. Аз отново прегледах книгата, и най-вече сцената, която си бях избрала. Честно казано, не мисля, че ще е трудно да се направи на диалог.

— Коя сцена имаш предвид? — попита Франческа заинтригувано.

— Това е епизодът, когато… — Катрин млъкна, защото келнерът отново дойде, за да им сервира порциите. — Ще ти разкажа след малко.

След като всичко беше на масата, Катрин започна да се храни, но внезапно спря и остави ножа и вилицата:

— Знаеш ли, Франческа, всеки път изпитвам особено вълнение, като си помисля за тази сцена. Сигурна съм, че е най-подходящият епизод за пробните снимки. Искам Виктор да ме види как играя Кати, а не троянската Елена. Това е онази вълнуваща и драматична сцена, когато Кати се връща от „Тръшкрос Грейндж“ и разказва на Нели, че Едгар Линтън иска да се ожени за нея. Там те водят един дълъг разговор за разликата между чувствата й към Линтън и чувствата й към Хийтклиф. Нели, която знае, че Хийтклиф се е скрил зад вратата и чува всичко, се опитва да накара Кати да млъкне. Но Кати настоятелно продължава да говори и изрича нещо от рода на това, че ще бъде унизително за нея да се омъжи за Хийтклиф, защото брат й го третира като слугата в къщата, който…

— И едва когато Хийтклиф се измъква обиден, Кати започва да говори и за любовта си към него — подхвана Франческа развълнувано. Лицето й се оживи, а умните й очи заблестяха вдъхновено. — И именно тук следва онова неповторимо описание за близостта между техните души. Знам го почти наизуст. Кати казва: „Той никога няма да узнае колко много го обичам, и не защото е красив, Нели, а защото неговата душа ми е по-близка, отколкото моята собствена. От каквото и да са направени душите ни, неговата и моята са еднакви, а Линтън е толкова различен от мене, колкото лунният лъч от светкавицата или пък ледът от огъня.“ Не мога да не си го спомням, Катрин. И си напълно права. Този епизод е толкова драматичен и вълнуващ.

През цялото време Катрин наблюдаваше как ентусиазмът и интересът на Франческа растат и реши, че е дошъл моментът да каже:

— Ако още веднъж внимателно прегледаш тази глава от книгата, ще видиш, че диалогът между Нели и Кати е достатъчно дълъг, за да се получи от него една тридесетминутна сцена, а за пробните снимки ми е необходимо тъкмо това. Слушай, Франческа, убедена съм, че можеш да го направиш, и то без никакви затруднения. Пък си мислех, че би могло да те разнообрази малко и да те откъсне от твоята работа за ден-два. Моля те, много те моля, кажи едно „да“ — заумилква се Катрин. Тя загледа Франческа с умоляващ поглед и каза: — Само ти можеш да ми помогнеш, наистина. Хайде, защо да не опиташ. Тези снимки са толкова важни за мен.

Катрин не сваляше очи от нея, сякаш искаше да я хипнотизира. Франческа нервно хапеше устни, защото се колебаеше и все още не знаеше какво да отговори. А толкова искаше да помогне на Катрин, да я зарадва, затова реши да поеме риска и каза:

— Ами добре, съгласна съм. Ако ти наистина мислиш, че ще се справя, тогава ще опитам.

— Благодаря ти! О, мила Франческа! Благодаря ти! Не знам как ще ти се отплатя! — извика Катрин.

— Трябва да те предупредя, че може и да не се получи точно така, както си го представяш, но ти обещавам, че ще вложа цялото си старание. Също трябва да ми кажеш приблизително колко страници искаш да бъде, откъде да започва и къде да свършва. Ще имам нужда и от твоите напътствия.

— Ще ти помогна. Всъщност мога да ти обясня някои неща още сега, докато обядваме. Няма да те затрудни изобщо, защото всичките реплики си ги има в книгата — увери я Катрин.

Франческа кимна с глава и заби поглед в чинията. Когато вдигна очи, лицето й изразяваше някакво смущение:

— Катрин, виждам, че имаш огромно доверие в мен. Но защо?

Катрин се замисли за момент, а после й се усмихна лъчезарно и отговори:

— Просто усет.

Глава XIV

Докато вървеше към театъра, Катрин усети как пулсът й се ускори, сърцето й заби по-силно и познато вълнение започна да я залива на резки вълни. Всеки път, когато отиваше на работа, тя изпитваше това странно чувство, което си оставаше неизменно. Тръпката, сладкото предчувствие и очакването се сливаха в една възбуда, от която сякаш й поникваха крилца, и тя се носеше с щастлива усмивка по улицата. Тя ускори стъпка и почти се затича по тротоара към входа на театъра.

Откакто се помнеше, театърът за нея беше убежище и спасение, защото най-щастливите мигове в живота си беше изживяла на сцената. Още когато беше само на десет години, тя участвува в една религиозна пиеса в католическия пансион в Чикаго и тогава реши, че ще стане актриса — така този ден предопредели съдбата й. Професията й беше единственото нещо, което харесваше в своя живот, единственото нещо, което придаваше смисъл и стойност на нейното съществуване. С две думи, въображаемият свят на театъра се превърна в нейния реален свят. Тя намираше спасение в своите роли и им вдъхваше толкова живот и чувство, че действително се превъплъщаваше изцяло в своите героини, заживяваше техния живот. Тази изключителна всеотдайност, това невероятно себераздаване даваше на образите й труднопостижимото усещане за истински драматизъм и може би именно тук се криеше големият й талант на актриса. Тя винаги успяваше да докосне сърцето на зрителите, да ги развълнува, и най-важното — да ги направи съпричастни. Още като студентка изпълненията й на роли от класически пиеси, и най-вече от шекспирови драми, се отличаваха с оригиналност и новаторство — тя внасяше в тях нови нюанси, които поразяваха със своето внушение.

Портиерът Чарли я поздрави с весела усмивка и след като размени с него няколко думи, тя се спусна по мраморните стъпала към своята гримьорна. Когато затвори вратата след себе си, въздъхна с истинско облекчение и едва тогава запали лампата. Ето че отново беше в истинския си дом. В единственото уютно и сигурно за нея място. Само тук забравяше всичките си страхове.

Катрин винаги отиваше в театъра часове преди започването на представлението. Това време й беше необходимо да си почине, да изчисти съзнанието си от всички излишни тревоги, да се отпусне и да се концентрира, за да се вживее в ролята си на троянската Елена. А този следобед беше дошла даже още по-рано, но тя се радваше на възможността да остане сама, за да размисли и да планира действията си за следващите няколко дни. Имаше да свърши много неща, преди да се яви на пробните снимки. След като обядва с Франческа, тя се поколеба дали да не се върне в апартамента си, но реши, че няма никакъв смисъл да се разкарва чак дотам за не повече от час. Вместо това тя се разходи през центъра, мина по магазините и си купи няколко книги от една книжарница. От телефонен автомат се опита да се свърже с Виктор Мейсън, за да му каже какво е научила от Естел за „Конфиденшъл“. Но за нейно най-голямо разочарование той не беше в стаята си в хотела, затова тя помоли непременно да му предадат, че го е търсила по важна работа и че пак ще му се обади по-късно.

Катрин свали пелерината, съблече полата и пуловера си и започна да обмисля как да се организира вечерята, която така прибързано обеща на Естел в ресторанта. Беше сигурна, че Виктор няма да има нищо против, защото изцяло разчиташе тя да му организира светските развлечения, пък и сам бе споменал, че иска да отиде с нея и Франческа някъде на вечеря неделя вечерта. „Е, какво пък, вместо това ще му се наложи да организира малко парти“ — помисли си тя и надяна хавлиения си халат, а после седна на кушетката, за да събуе ботушите си. След като грижливо скъта дрехите си в гардероба, тя извади молив и бележник и седна на тоалетката, за да обмисли внимателно списъка на гостите. На първо място Виктор, естествено. После идваше ред на Николас Латимър. „Може ли без него!“ — помисли си злобничко Катрин. После Франческа, Естел и самата тя. Трябваха й поне още двама души, даже пет, за да се получи интересна компания. Ким и графът бяха отписани, защото трябваше да се връщат в Йоркшир в неделя следобед. Тя се замисли за момент с молив в ръка. Кой още от нейните познати би могла да покани? Джон Стандиш беше весел и забавен, но той отпадаше, защото в момента живееше в Ню Йорк, където работеше в частната банка на Нелсън Ейвъри. Можеше например да покани семейство Елиот или пък…

Някой лекичко почука на вратата и тя погледна изненадано:

— Кой е?

— Катрин, аз съм — Норман — чу се гласът на гримьора на Тери.

— О, ти ли си! Влизай, драги — възкликна тя и се усмихна широко, когато той подаде глава на вратата. Но усмивката й се изпари щом видя изражението на лицето му. Норман обикновено беше весел, безгрижен и с радостно светнали очи като на някой лондонски хлапак, но сега тя видя само загриженост и отчаяние в погледа му. Катрин веднага разбра колко е разтревожен от начина, по който крадешком се вмъкна в стаята и бързо затвори вратата след себе си. Той изтощено се облегна на нея, а цялото му тяло трепереше от вълнение.

— Норман, какво за бога, се е случило! — извика Катрин и се скова на стола си, докато го гледаше втренчено. — Изглеждаш ужасно разстроен.

Той поклати отсечено глава:

— Така си е. И слава богу, че те намерих. Вече часове звъня у вас по телефона. Даже отскочих до апартамента ти и ти пуснах бележка в пощенската кутия. После реших да дойда в театъра. Надявах се, че ще имам късмета да те намеря поне тук.

— Норман, кажи ми най-сетне какво се е случило! — настоя Катрин разтревожена и гласът й като никога прозвуча пискливо. Тя се почувствува напрегната и внезапно усети някакъв страх, като го гледаше колко е притеснен и объркан.

— Шшшт! По-тихо! — предупреди я Норман. — Става дума за Тери. Той е в истинска опасност, затова има нужда от твоята помощ, Катрин. Сега! Веднага!

— Опасност ли? — попита Катрин с прегракнал глас. — За каква опасност ми говориш?

Очите й се разшириха от ужас, защото страхът на Норман се предаде и върху нея.

— Първо на първо, напил се е здравата — отрязал се е като мотика — говореше той почти шепнешком. — Можеш ли да се облечеш и да отидем у тях веднага? По пътя ще ти обяснявам.

— Разбира се. Идвам — каза Катрин и начаса се изправи. Тя измъкна дрехите си от гардероба, скри се зад паравана и се облече само за няколко минути. После се появи пред него и добави: — Само да си обуя ботушите и съм готова. — Тя седна на кушетката и бързо ги намъкна. Погледна Норман въпросително и го запита: — И въпреки това настоява да играе, нали?

— Да, глупакът му с глупак — отговори Норман ядосано. А в никакъв случай не трябва да го прави. Поне не в сегашното си състояние. — Той погледна часовника си. — Наближава четири. Имаме само три часа да го освестим. Ако ли пък не успеем, ще трябва някак си да го озаптя, а довечера ще играе неговият дубльор. — Норман се вгледа състрадателно в Катрин. Не след дълго проговори намръщено: — Тежко ти, Катрин, ако не успеем да го спрем и той излезе на сцената. Ще ти се наложи да изкараш сама цялото представление. Тери ще бъде напълно безпомощен. Ти ще трябва да му подсказваш всяка реплика, да му напомняш с поглед какво трябва да прави, да прикриваш клатушканията му и изобщо да замазваш нещата по някакъв начин през цялото време. — Той се опита да се усмихне. — Няма да ти е лесно, Катрин. Всичките ти умения и талант тази вечер ще трябва да отидат, за да скриеш от публиката окаяното му състояние.

Сърцето й се сви, но тя погледна Норман твърдо и хладнокръвно. Въпреки че лицето й стана сериозно, Катрин успя да каже леко и непринудено:

— Знам добре всичко това, Норман. Но после ще му мислим какво да правим. Хайде сега да вървим!

Глава XV

Като опитен романист Николас Латимър често си избираше ролята на страничен наблюдател. Дори в големи компании той имаше навика просто да си седи мълчаливо и да попива всичко онова, което вижда и чува, за да го използува един ден в писателската си работа. Преди години познаваше една жена, която му казваше, че мрази да спи с писатели, и тя много точно отбелязваше: „Те постоянно те наблюдават и някой хубав ден откриваш, че са те изтипосали в една или друга от техните книги“. Спомни си, че тогава избухна в смях, но сега пак се замисли за тези думи и призна пред себе си: „Тя е съвършено права“.

И в момента той отново беше страничен зрител, защото знаеше, че малко по-късно ще може с професионална наслада да анализира сцената, на която беше станал свидетел. Както винаги щеше да я пообработи в съзнанието си и да я натрака на машината, за да си я има подръка, когато му потрябва. Героите на днешната сцена — Виктор Мейсън и Майк Лейзъръс — бяха коренно противоположни един на друг и това правеше конфликта още по-драматичен и интересен. Застанали лице в лице, те приличаха на настръхнали гладиатори, готови да влязат в бой и да се бият до смърт. Ник се усмихна на това патетично сравнение, защото знаеше, че нещата не са чак толкова трагични. Но все пак всичко можеше да се случи и ако все още не бяха кръстосали шпаги, то поне имаха, така да се каже, бойна готовност за това.

Предусещаше, че Виктор… ще си остане Виктор^[1]. Ник отново се усмихна — този път на остроумната игра на думи, която беше измислил. Е, може и да беше детинщина, но страшно обичаше да прави разни каламбури. Думите бяха за него като опиум, а човек трудно се отказва от старите си пороци. Още преди срещата с Лейзъръс Виктор знаеше, че ще има по-изгодна позиция на бойното поле. Лейзъръс изобщо не подозираше това, тъй като беше в неведение за конспирацията им с Елен Верно, която бе издала ценна секретна информация. По всяка вероятност Лейзъръс си въобразяваше, че по-изгодната позиция ще бъде негова, защото размахва чекова книжка.

Ник доста се беше изненадал, когато Виктор му съобщи, че ще се срещнат с Лейзъръс на чаша чай във фоайето на хотел „Риц“. Мили боже, на чаша чай! Та те можеха да стигнат и до бой! Когато Ник запита Виктор защо е избрал такова странно място за среща, приятелят му се засмя сухо и отбеляза дълбокомислено:

— Наполеон ли беше казал, че когато се готви за среща с врага, той обича сам да определя мястото и времето за сражение. Бил е убеден, че това е от огромно значение за изхода на битката. Аз съм на същото мнение.

Удивен от всестранните познания на Виктор, Ник беше кимнал разбиращо, но все пак го бе запитал:

— Точно така, Наполеон го е казал. Но защо на обществено място бе, братле?

Виктор отново се беше изхилил суховато, като се опита да му обясни:

— Когато стигнем до задънена улица, в което не се и съмнявам, не ми се ще да се изкушавам да го изритам по задника от моята хотелска стая, нито пък искам да му доставя удоволствието той да ме изрита от неговия кабинет. Освен това на неутралната територия на хотел „Риц“ ще му се наложи да въздържа сприхавия си нрав. Едва ли ще си позволи да изпадне в някоя от неговите любими истерии насред такъв хотел.

Ник беше кимнал в знак на съгласие и беше замълчал, но мислено си каза: „Тук обаче грешиш, приятелю, нищо не му пречи да си се държи така, както той си знае. Доколкото съм чувал, Лейзъръс е непредвидим.“

И ето че сега, в четири часа следобед, те тримата седяха в един закътан ъгъл във фоайето на „Риц“, заобиколени от лъскави старинни мебели, палми в саксии и дами с елегантни шапки. „Самата красота и изисканост на висшето общество“ — каза си Ник наум и едва се сдържа да не се разхили. Нямаше нищо красиво и изискано в Майк Лейзъръс, въпреки че се беше издокарал в безупречен костюм и скъпа риза и се опитваше да се държи аристократично. Ник никога преди това не беше виждал Лейзъръс, но беше слушал за него достатъчно много. Всички знаеха, че е готов да се хване гуша за гуша при най-малкия повод, наложи ли се да защитава интересите си. Беше зъл и безмилостен.

Докато Ник седеше така и ги наблюдаваше двамата — най-близкия си приятел и най-големия враг на най-близкия му приятел — той не можеше да не забележи, че има нещо необикновено в Лейзъръс. В началото се зачуди какво точно беше това. Със сигурност нямаше нищо забележително във външния му вид, защото не беше особено красив. Но пък от друга страна, не беше и грозен. Беше едър и мускулест, с ъгловати черти на лицето и леко прошарена тъмна коса. Безличен, може би, беше най-точното определение за него. Но когато Ник се загледа по-внимателно, той бързо промени мнението си. Всъщност Лейзъръс изобщо не беше безличен, той просто бледнееше в сравнение с Виктор. „То пък кой ли не бледнее в сравнение с Виктор?“ — помисли си Ник. Огромното излъчване на Виктор беше дори още по-силно на живо, отколкото на екрана.

Ник погледна на другата страна към Виктор и хладните му сини очи започнаха да го изучават безпристрастно. Той разгледа тъмносивия ситно раиран костюм, снежнобялата му риза и сребристосивата копринена вратовръзка. Безупречен. Елегантен. Сдържан. Облеклото му по странен начин подчертаваше красивите и привлекателни черти на мургавото му лице и неговата сурова мъжественост. Той просто не можеше да не очарова всеки, който го погледне. Притежаваше някакво особено излъчване и магнетизъм, които го правеха различен от всички останали мъже. „Дали не беше заради усещането за успех, слава и богатство, което струеше от него“ — помисли си Ник. „А може би обяснението беше много по-просто и първично. Дали пък нямаше нещо неотразимо в неговото сексуално излъчване“ — питаше се Ник. „Това е само част от истината“ — отговори си Ник сам. „Освен всичко останало той е авантюрист по душа — наемник, негодник, комарджия. — Или може би съм попрекалил с гледането на негови филми.“ Ник се усмихна на непреодолимата си склонност да охарактеризира хората като герои от романи.

Той върна погледа си върху Майк Лейзъръс и отново усети, че у него действително има нещо особено. Трудно му беше да го определи веднага, но това усещане му се натрапваше все по-силно. Изведнъж, като гръм от ясно небе, Ник прозря къде всъщност беше причината. Майк Лейзъръс беше олицетворение на власт и сила. Огромна власт и огромна сила. От него така миришеше на власт, че чак вонеше. Това се усещаше дори в позата на неговото туловище — той седеше на стола като настръхнала пантера, готова за скок. А и безжизнените му воднистосини очи също гледаха хипнотично и подчиняваха. Ник имаше неприятното усещане, че тези очи сякаш пронизваха със своята проницателност и като лазери безпрепятствено проникваха до най-отдалечените кътчета на съзнанието. Той почувствува някакво особено смущение, затова извърна поглед от Лейзъръс и се пресегна да си вземе цигара.

От всичко, което беше чел и чул за Лейзъръс, Ник знаеше, че е човек с желязна дисциплина, разрушителна енергия и неутолима амбиция. В края на следването си в Оксфорд Ник беше писал дипломна работа върху някои исторически събития от XVI век и сега си помисли: „Ако Лейзъръс беше живял по времето на Катерина Медичи, той безспорно щеше да бъде един от кървавите принцове — онези мрачни и зловещи благородници, така типични за Франция през шестнадесетото столетие. Един бурбонски принц като Конде например. Или пък някой граф от фамилията Гиз, прословута със своята жестокост и коварство. Да, може би последното му подхождаше най-много — Лейзъръс имаше прагматичен макиавелиански ум, беше потаен и постоянно кроеше нещо, имаше голяма дарба да се преструва, беше алчен и абсолютно безскрупулен.“ Но той не беше от латинската раса. Ник бе чел някъде, че Лейзъръс е германско — еврейска издънка, както и той самият. А нищо чудно да беше и потомък на еврейски емигранти от Русия. Ник не знаеше със сигурност. Но какъвто и да беше, Лейзъръс си оставаше забележителна фигура. И как иначе, след като беше успял да създаде такъв мултинационален концерн като „Глоубал-Сентурион“, чиито пипала се простираха по целия свят. Или поне така се говореше. Та все пак той не беше на повече от четиридесет и пет години. „Странно — разсъждаваше си Ник — въпреки всичките писания, посветени на Лейзъръс, никога не съм попадал на нещо за неговия личен живот или за началото на кариерата му. Изглежда, че всичко това е забулено в мистерия.“ Той се почуди между другото дали Елен Верно знаеше нещо повече за миналото му. Ще трябва да я попита някои път.

Ник отново погледна двамата мъже, които настръхнало седяха и се гледаха очи в очи. Все още не бяха започнали схватката, но ловко и внимателно опипваха терена, нанасяха словесни атаки или парираха словесните удари на противника. С всичките си сетива Ник усещаше, че над масата бе надвиснало някакво огромно напрежение. Той знаеше, че Виктор ненавижда Лейзъръс. Но беше трудно да се разбере какво точно е отношението на Лейзъръс към Виктор, защото той беше надянал непроницаема маска на доброжелателност. Подкупващата усмивка не слизаше от лицето му, но очите му бяха напрегнати, съсредоточени и смразяващи със своята безизразност.

Двамата противници започнаха разговора с нещо по-неутрално, като обсъдиха проблемите на борсовия пазар, от което Ник толкова се отегчи, че се обърна леко настрани, за да не видят, че се прозява. Лейзъръс спомена за някаква опасност, която назрявала в Близкия изток и в продължение на няколко минути говори за цените на петрола и за евентуалната промяна в политиката на арабските страни. Едва тогава рязко и неочаквано той смени темата и каза:

— Е, Виктор, ти дълго отлагаше нашата среща. Предполагам, защото си искал твоите адвокати да имат време да разнищят и преценят нашия договор дума по дума. Но щом вече си тук, би трябвало всичко да е наред. Вярвам, че носиш договора със себе си. И то подписан. Не мога повече да отлагам заминаването си за Ню Йорк. Утре пътувам, затова бих искал да съм уредил всичко, преди да тръгна.

— Да, у мене е — отговори Виктор със спокоен и непринуден тон. Той се поразмърда на стола, кръстоса дългите си елегантни крака и невъзмутимо се облегна назад. Но Ник го наблюдаваше мълчаливо и знаеше, че той е не по-малко напрегнат от Лейзъръс.

— Виж, това е добре — каза Лейзъръс. — По всичко личи, че накрая най-сетне ще се споразумеем. Сега нека да ти изложа моите идеи и условия, след като вече сме партньори, или поне сме на път да станем такива, защото аз самият съм подписал договора. Първо, няма да приема запланувания бюджет за този филм. Той е изкуствено раздут. По мое мнение сумата от три милиона долара може да се намали поне с един милион.

— Дотук съм съгласен — отговори Виктор с хладна усмивчица.

Дори и да се беше изненадал от готовността, с която Виктор се съгласи, външно Лейзъръс нищо не показа. Даже с пръст не потрепна.

— А мога ли да те попитам как възнамеряваш да намалиш разходите? — в тона му вече имаше саркастична нотка. Вътрешно кипеше. Той беше убеден, че всички се опитват да го измамят по един или друг начин, като му предлагат разни сложни комбинации и съмнителни сделки. Но досега никой още не беше успял да го подлъже. Той винаги излизаше по-умният в играта.

— Има доста начини и средства — отговори Виктор с многозначителен тон и загадъчно изражение.

— Разбирам. — Лейзъръс оставаше все така безизразен и напълно прикриваше раздразнението си. „Ама че глупак е тоя Мейсън — да ми се прави на важен и да ми губи от ценното време. Но той рано или късно ще разкрие намеренията си.“ Лейзъръс реши да не пришпорва нещата, затова запита с провлачен глас — И колко мислиш, че можеш да намалиш?

— Около един милион.

Лейзъръс се вгледа изпитателно във Виктор със своите проницателни очи. Цинична усмивчица пробягна върху устните му.

— Ето, значи, че съм бил прав, като казах, че бюджетът е раздут. Това му е лошото на киното — прекалено много пари за тоя, дето духа. Нерентабилен бизнес, бих казал.

— Грешиш относно бюджета. Той съвсем не беше раздут, а просто изчислен неправилно. — Виктор рязко отби удара, като на свой ред се стараеше да прикрива раздразнението си. — Често стават такива грешки, когато изчисленията се правят в Холивуд, а филмът се снима някъде другаде.

— Грешката си е лично твоя, Виктор, щом като си избрал човек, който не си разбира от работата, да ти прави изчисленията. Срамота е. — Въпреки че тонът му беше все още любезен, последната дума прозвуча почти заплашително. Лейзъръс въздъхна с досада и отпи от чая си. — Един добър директор на продукция никога не прави грешки, Виктор, дори и да не се намира там, където ще се снима филмът. Твърде сериозен пропуск от твоя страна — да вземеш неподходящ човек за организатор. Но надявам се, че ще бъдеш по-далновиден за другите неща от нашата съвместна работа. Освен това искрено вярвам, че ще ме лишиш от „удоволствието“ да ми се мярка тоя директор на продукция тук, в Англия, когато снимките започнат. — Лейзъръс се засмя ехидно. — Иначе току-виж, бюджетът скочил на четири милиона. Защо не и на пет?

— Той и без туй беше нает само временно — отговори Виктор, като се направи, че не обръща внимание на саркастичните му забележки. — Всъщност целият екип ще бъде само от англичани.

Виктор се ядоса на себе си и запали цигара, защото съжали, че изобщо си правеше труда да оправдава действията си пред Лейзъръс. Но неговият противник добре умееше да притисне човек в ъгъла.

— Е, това е нещо малко по-умно от твоя страна — отговори Лейзъръс с наставнически тон. — А сега да обсъдим на кого ще дадем главните роли. Дълго умувах и преценявах кой ще е най-подходящ за женската роля и накрая се спрях на Ейва Гарднър. Тя ще бъде великолепна като Катрин Ърншоу и мисля, че…

— Не — отсече Виктор с равен, но категоричен глас. — Ще правя пробни снимки на Катрин Темпест. И ако се представи така, както аз очаквам, веднага й давам ролята.

Лейзъръс зяпна Виктор изумено, а устните му потрепериха от възмущение:

— А коя, по дяволите, е тая Катрин Темпест? Щом аз не съм чувал за нея, мога да се обзаложа, че американските зрители пък хабер си нямат коя е. Не искам никакви дебютантки в моя филм. Трябва ми утвърдена кинозвезда, и то с международна слава. Слушай, приятелче, искам имена, които да гарантират касовия успех на филма.

„Не съм ти никакво приятелче“ — помисли си Виктор, целият настръхнал. Но се въздържа да припомни на Лейзъръс, че собственото му име беше най-голямата гаранция за успеха на филма. Ако не и единствената. Гласно обаче той каза:

— Катрин Темпест е изключително талантлива млада актриса, която в момента играе в един от най-големите лондонски театри. За мен тя е идеалната жена за ролята на Кати. Хайде, ти също трябва да си признаеш, че едва ли си виждал по-подходяща от нея за този филм.

— Казах ти вече, че изобщо не я познавам — отговори Лейзъръс хладно, но в тона му имаше нотки на заинтригуваност.

Иронична усмивка се разля по лицето на Виктор:

— Та ти не можа поглед да свалиш от нея миналия понеделник в „Амбасадор“. За най-голямо неудоволствие на твоята дама — продължи да го дразни той. — Ако с поглед може да се убива, сега вече да си мъртъв, приятелче.

Ник с безпокойство започна да гледа ту единия, ту другия. Не помнеше да е видял Лейзъръс в понеделник вечерта. Но после се сети, че беше закъснял за вечерята и че се присъедини към компанията, когато те вече се бяха преместили в ресторанта. Майк Лейзъръс се поприведе напред към Виктор и Ник забеляза, че в непроницаемите му очи започват да проблясват любопитни пламъчета. Лейзъръс мълчеше и гледаше Виктор с немигащ поглед, а после бавно запита:

— Ти да не говориш за онова тъмнокосо момиче с необикновените очи? — За миг живо си припомни красотата й, при което моментално усети някаква вътрешна възбуда, но се постара да я прикрие зад безизразната си маска. — Не ми се вярва да говориш за оная блудкава блондинка, сигурно някоя новачка в киното, която седеше до теб.

— Позна — отговори Виктор. Той се ядоса на обидното определение за Франческа, но се въздържа от коментар. — Катрин е голяма красавица, не е ли така? Не можеш да отречеш, че е не по-малко красива от Ейва Гарднър.

За момент Лейзъръс не отговори нищо. Изглеждаше замислен, а после каза:

— Ще се въздържа от преценка, докато не видя пробните снимки. А дори и да се представи добре, пак не съм убеден, че можем да си позволим да използуваме неизвестно име за главната роля. Аз ще помисля върху това. И то много внимателно. Сега да си поговорим за сценария. По мое мнение той не струва. Аз поне го намирам за твърде претенциозен. Както и да го мислиш, той не е достатъчно смилаем, за да направи филма касов. Считам, че трябва да намерим нов сценарист. И то веднага. Нямаме време за губене.

Настъпи конфузно мълчание. Ник се почувствува страшно обиден и си помисли: „Кучият му син! Държи се, сякаш мене изобщо ме няма тук. Пък и нищо чудно за него аз да съм едно нищо.“ Толкова беше засегнат и унижен, че едва се сдържа да не избухне. Искаше му се да се защити, да защити своята работа и даже да забие един десен прав в муцуната на Лейзъръс. Но Виктор го беше помолил да се въздържа, каквото и да се случи, затова той впи юмруци в стола и зачака.

Лицето на неговия приятел беше каменно и безизразно, а гласът му прозвуча безапелационно:

— Сценарият, който имаме, е направо страхотен. Чуваш ли, Майк, той не е просто добър, а страхотен. И това е единственият сценарий, по който аз ще правя филм. Нека да ти кажа и още нещо. Ник няма да бъде заменен с друг сценарист. Нито днес. Нито следващата седмица. Нито когато и да било, приятелче.

— Слушай какво, Викторе! На никого няма да позволя да ме учи как да правя моя филм. Филмът, за който ще пръсна два милиона грешни долара. Трябва да ти кажа, че сно…

— Я си затвори устата — промърмори Виктор.

Лейзъръс беше толкова сащисан, че наистина изпълни заповедта на Виктор. Той седеше вцепенено и гледаше с невярващ поглед.

Ник с огромни усилия се сдържа да не избухне в истеричен смях. „Сега вече Майк Лейзъръс изглежда сякаш са го цапардосали с мокър пешкир през лицето“ — помисли си той и погледна встрани със стиснати устни, за да не се разхили.

Лейзъръс бързо дойде на себе си:

— Слушай, приятелю, ще трябва да си изясним нещата. И то веднага. Никой, повтарям никой, не си е позволявал да ми каже да си затварям устата!

— Аз пък току-що го направих — отговори Виктор. После взе куфарчето си и го постави на коленете си, а после го отвори. — Ето ти договора. — Той подаде един голям запечатан плик на Лейзъръс и заключи куфарчето си.

Въпреки че целият кипеше от гняв, Майк Лейзъръс не устоя на любопитството и разтвори плика. Вътре намери договора, разкъсан на две през средата. Очите му се изцъклиха при вида на двете половинки от листа. Той изглеждаше като хипнотизиран. Седеше напълно вцепенен. Никога през живота си не се беше чувствувал по-унизен и засегнат. Трудно му беше да проумеем случилото се, но все пак разбираше какво значи скъсаният договор, затова по врата му бавно започна да избива червенина, която се разля и по цялото му лице. Когато вдигна глава, очите му светеха свирепо като стоманени остриета.

Преди Лейзъръс да успее да каже каквото и да било, Виктор продължи да размахва самодоволно шпага:

— Ето това е моето мнение за договора ми с теб. Можеш да си го завреш, където искаш… Колкото и да ти се струва невероятно, не ти искам парите, нито пък искам да се бъркаш в този филм, който е мой, а не твой, разбра ли? — Виктор взе куфарчето си и се изправи. — До скоро, Майк — завърши той с ледена усмивка, а очите му бяха сурови и студени като камък.

Ник също се беше изправил и Лейзъръс наблюдаваше гневно и двамата. Червенината му бе изчезнала и сега лицето му беше бяло като вар. Той проговори с равен, но зловещ глас:

— Един ден горчиво ще съжаляваш за това, Виктор. Скъпо и прескъпо ще ми платиш. Бъди сигурен, че ще ти го върна, приятелче.

Виктор даже не си направи труда да отговори. Той хвана Ник за ръката и му каза:

— Хайде, мой човек, давай да се махаме оттук. Имам страхотна нужда от глътка свеж въздух.

Виктор закрачи бързо към изхода. Ник се мъчеше да не изостава от него, а когато се отдалечиха достатъчно от Лейзъръс, той възкликна:

— Господи, Виктор, та ти направо го…

— Нека първо да излезем на улицата, Ники — прекъсна го Виктор с нисък глас. Без да говорят, те си взеха палтата от гардероба. Виктор наметна бежовото си кашмирено пардесю и погледна към Николас с крайчеца на очите си. Намигна му заговорнически и тихичко промърмори:

— Всичко мина кратко и изящно. Много изящно. — После се запъти към въртящата се врата, която извеждаше на площад „Пикадили“.

Ник не беше на себе си от въодушевление. Като студент в Принстън той беше тренирал бокс, затова, когато излязоха навън, започна да подскача радостно и да нанася победоносни крошета във въздуха. Той финтира, удари Виктор леко по рамото и каза възторжено:

— Здравата го нареди! Направо му разказа играта!

— Доволен съм, че успях да го направя — отговори ухилено Виктор. — Слава богу, че се отказах и от него, и от гадните му пари. Иначе щеше да видиш как го гледам послушно, а той ми разказва играта на мене.

— Значи си намерил друга клечка с пари? Друг ще плаща, така ли? — запита го Ник, а светлите му сини очи го гледаха сериозно.

Виктор поклати отрицателно глава:

— Не, не е така. Но работя по въпроса. „Метро Голдуин“ го приеха като вариант и сега го обмислят. Но дори и те да ми откажат, решил съм да не изоставям идеята за филма. Не трябва да се предаваме. Прекалено много усилия вложихме — и аз, и ти — за да мога с лека ръка да пратя всичко по дяволите.

Ник въздъхна с облекчение:

— Хей, братле, та това е страхотно! Но ще успее ли „Белисима“ да финансира филма изцяло?

— Поне част от него. И то при условие, че се откажа от хонорара си и че намеря още начини за снижаване на разходите, което според Джери Масингам е напълно възможно. Но съм сигурен, че „Метро Голдуин“ ще се навият. Те искат да участвувам в един техен филм, така че сигурно ще се опитат да ме „подкупят“, като ми помогнат за моя филм.

— А ти наистина ли ще участвуваш в техния филм, след като направиш „Брулени хълмове“?

— Сигурно. Вече дадох принципното си съгласие. Е, при условие, разбира се, че ми хареса сценарият.

Ник се захили и отново лекичко ръгна Виктор по рамото:

— Видя ли само физиономията на Лейзъръс, когато му подаде скъсания договор? Мислех си, че ще получи удар. Де да го беше сполетяло това, копелето му гадно. То и аз насмалко не го фраснах по мутрата, когато взе да дрънка глупости за сценария, все едно изобщо не забелязваше, че съм там.

Виктор се изсмя:

— Тъкмо от това се страхувах и изобщо не смеех да те погледна — нали си те знам какъв си. Благодаря ти, братле, че все пак удържа топката. Ако беше станал някой търкал, утре и тримата щяхме да бъдем на първа страница на „Дейли мирър“.

— Е, въпреки обидата, която ми нанесоха, заслужаваше си да ви погледа човек. Обзалагам се, че си първият, който си позволява да се откаже от парите му. Той те гледаше като гръмнат.

Виктор се съгласи и кимна с глава:

— Нищо чудно и да си прав. Именно в това е проблемът. Прекалено от отдавна той е абсолютен господар на своя огромен феод. Въобразява си, че може да разиграва, когото си поиска. Нищо не ми пречеше да бъда и по-открит с него, ако му бях заявил още преди няколко дни, че сделката не ми е по вкуса. Но нали съм си артист, искаше ми се да разиграя нещо по-интересно. Не издържах на изкушението да направя развръзката трагична. И трябва да призная, Ники, че страхотно се изкефих — зашлевих му точно такава плесница, каквато исках.

— И на мен ми стана кеф. Но хич не ми хареса финалната му реплика. Имам предвид онова, че си щял горчиво да съжаляваш. Той има мрачната слава на ужасно… отмъстителен човек. Пък и има нещо зловещо у него. Какво му пречи да ти го върне тъпкано, Вик. — Гласът на Ник издаваше тревога и нервна възбуда. — Струва ми се, че той е коварен и безскрупулен. Да си призная честно, страхувам се от него. А ти?

— Изобщо не ме е страх. — Виктор изгледа Ник с присвити очи. — Не бих казал, че и ти се страхуваш чак толкова, братле. А това, че имало нещо зловещо у него, според мене е само плод на развинтеното ти писателско въображение. Знаеш ли, понякога много обичаш да се държиш като режисьор и да приписваш на хората роли, които сам си харесаш — злите магьосници и добрите принцеси, благородните рицари и коварните разбойници, доброто срещу злото и тям подобни глупости.

— Нищо чудно и да си фантазирам — съгласи се Ник. — Въпреки това си мисля, че той е човек без всякакви задръжки. Нали сам ми каза, че е параноик. Господи, направо ми е жал за горката Елен. Не мога да повярвам, че е влюбена в такъв тип като него, който…

— Разбирам те какво искаш да кажеш — прекъсна го Виктор. — Но тя е достатъчно голяма, за да знае какво върши, когато се хваща с някой мъж. Не съм ли прав?

— Може и да си. Между другото, забеляза ли как светнаха очите му, като му обясни коя всъщност е Катрин?

— Естествено. Само че ти не видя колко силно светеха очите му в понеделник вечерта в „Амбасадор“. Лейзъръс се появи с една натруфена и надута червенокоса мадама, накичена с бижута от главата до петите, която се беше залепила за него като пиявица. Но в мига, когато видя Катрин, червенокосата вече не съществуваше за него. А си мисля, че и тя добре го усети. Лейзъръс дори не криеше, че друга жена е привлякла интереса му. Те само пиха по едно и си тръгнаха малко преди ти да дойдеш.

— Каква е била тая червенокосата?

— Нямам представа — отговори Виктор. — Но едно знам със сигурност, Ник. Майк Лейзъръс е голям женкар — може и да не му личи, но трябва да е голям хищник. До оная вечер и аз не бях се замислял за това.

— Точно за хищническото у него ти говорех и аз. Убеден съм, че тая гад е абсолютно безскрупулен по отношение на жените. Повече от ясно е, че си има любовници навсякъде. Елен в Париж. Червенокосата тук в Лондон. Един господ знае с колко точно се е подсигурил, където и да отиде. — Той въздъхна. — Горкичката Елен. Лейзъръс изобщо не я заслужава. Но в края на краищата то си е нейна работа.

Виктор закрачи бързо и внезапно потъна в размисъл. Не след дълго обаче каза:

— Имаш ли нещо против да си направим една разходка, Ники? Още не ми се връща в хотела. Чувствувам се неспокоен и имам нужда да походя малко.

— Дадено, братле.

Виктор и Ник ускориха крачка. Те спряха да разговарят, но и двамата изпитваха удоволствие от това просто да са заедно — същото усещане ги беше сближило и някога, когато се запознаха. Всеки така добре улавяше настроението и мислите на другия, че често пъти се разбираха и без думи. И двамата се отдадоха на собствените си разсъждения, докато вървяха през центъра на Лондон на път за Хайд Парк.

Виктор размишляваше за предстоящите му преговори с „Метро Голдуин Мейър“, като пресмяташе какво още да включи в договора, за да го направи по-привлекателен за тях. Неговото участие във филма им гарантираше касовия успех на продукцията, затова те не се противопоставяха на идеята му да използува неизвестна актриса за главната женска роля. Но ако им предложеше и други достатъчно известни имена, тогава те с охота щяха да приемат — сделката щеше да му е в кърпа вързана. За него нямаше и съмнение, че непременно ще трябва да подсигури добри английски актьори с утвърдено име, и най-вече да привлече Тери Огдън за важната роля на Едгар Линтън. Не по-малко наложително беше да се намери и добър режисьор като Марк Пиърс например. Но за съжаление Марк му беше отказал, защото не искаше да става режисьор на нова версия на вече правен филм. Или поне така твърдеше. Виктор обаче знаеше, че ще трябва някак си да го навие, каквото и да му струва това. Нямаше нужда да се безпокои нито за Марк Пиърс, нито за Тери. Имаше си достатъчно способен човек, на които беше възложено да се занимават с организацията по филма. За него оставаше задачата да спечели Оси Едуардс и ако успееше, щеше да е луд късмет. Дяволски добър беше този Едуардс, може би най-добрият оператор в Англия, и то вече с международна известност. В договора трябваше да има и сигурни гаранции, че филмът ще бъде завършен в определения срок. По тази точка не беше лошо да се посъветва с експерти от Ню Йорк, защо и да не попита самия Джейк Уотсън. Джейк така или иначе щеше да пристигне следващата седмица и гореше от нетърпение да започнат снимките. Сега, когато беше взел най-важните решения, всичко вече му изглеждаше съвсем реално и изпълнимо.

Докато вървяха с бързи крачки, Ник от време на време поглеждаше към Виктор, но не го заговаряше, за да не прекъсва мислите му. Той самият все още беше под впечатленията си от Майк Лейзъръс. Въпреки забележката на Виктор за развинтеното му въображение, никой не можеше да го разубеди, че този човек е опасен. Последните му думи прозвучаха наистина заплашително, дори зловещо. Но какво беше в състояние да стори Майк Лейзъръс на Виктор? Практически нищо. Той нямаше глас в киноиндустрията, а пък Ник беше кинозвезда, и то от първа величина — като такъв беше част от холивудската върхушка, от онази група избраници, които реално дърпаха конците в този бранш. „Ама че си глупак!“ — укори се внезапно Ник. Хора, облечени с толкова власт като Лейзъръс, неотменно и неизбежно си създаваха връзки и влияние във всяка област, където се разиграват големи пари. По навик Ник анализираше и сравняваше нещата, премисляше цялата ситуация отново и отново. Накрая се отказа, защото знаеше, че неговите разсъждения и тревоги няма да променят нищо. Важното беше, че Виктор е спокоен и твърдо е решил да направи филма. Ник реши, че ще е по-добре да не го притеснява излишно. Ако на Лейзъръс му хрумнеше да си отмъщава, Виктор просто ще трябва да приеме двубоя. „И аз ще бъда неотлъчно до теб, приятелю, каквото и да се случи!“ — зарече се Ник пред себе си.

Той потрепери и се загърна по-добре в шлифера си, защото изведнъж усети колко е студено и как реже вятърът. Сега те вървяха през парка, а на фона на небето пред тях се очертаваше силуетът на хотел „Дорчестър“. Ник погледна нагоре и присви очи. Това не беше пролетното небе, което видя сутринта — синева, окъпана в ярка светлина, като полираната повърхност на старинен китайски порцелан. В момента слънчевата светлина беше избледняла, а върху сутрешната синева се бяха наслоили тъмни и мрачни тонове, които преминаваха от перленосиво до пепеляво и само по краищата на небето се виждаха синкави петна. Някъде към хоризонта лъчи пронизваха тъмната облачна маса като снопове от светещи кристални стрели. За миг небето изглеждаше направо вълшебно — такова небе човек може да види само преди или след голяма буря. Ник си помисли, че това е съвършената красота.

Но той харесваше дъжда, мъглата и вечната сивота на Лондон през зимата. За разлика от Виктор, който страдаше по нескончаемото лято и нежните бризове на Южна Калифорния, Ник обичаше суровия и променлив климат на Англия, навярно защото му напомняше за Ню Йорк, за детството му и за годините, прекарани в Оксфорд. Бедни, но щастливи студентски години. Заля го носталгия и по най-необясними причини той изведнъж се присети за Франческа Кънингам. „Ето това наистина е интересна жена. В нея има много повече, отколкото се вижда на пръв поглед“ — помисли си той.

Ник лекичко се засмя, потупа Виктор по рамото и го попита:

— Лейзъръс обаче не се изказа много ласкаво за Франческа, а? Аз самият никога не бих я нарекъл „блудкава“, даже я намирам за поразителна.

— Няма спор! — възкликна разпалено Виктор и го погледна. — Убеден съм, че Лейзъръс нарочно каза това, за да се ядоса.

Ник повдигна учудено вежди и го погледна:

— Ти да не би и сега да се ядоса? — Ник го наблюдаваше изпитателно. — А какво го е накарало да си помисли, че ще успее да те ядоса със злобна забележка по неин адрес? Да не би той да знае нещо, за което аз съм в неведение? Хайде, Ник, изплюй камъчето! Разкажи каква е работата! — започна да го дразни Ник.

Виктор се засмя дружелюбно:

— Нали вече си мислиш, че си уловил грешка на езика, която издава нещо по-дълбоко, както би казал чичко Фройд? Не, драги, Лейзъръс нищо не знае. Пък и няма какво да знае. Но може да е забелязал, че отделих специално внимание на Франческа, докато седяхме в бара, защото просто исках да й е приятно. Трябва да ти припомня, че аз се държа любезно и галантно с всички дами.

— Хей, братле, я не се занасяй! Няма да те оставя да се измъкнеш така лесно. Знаеме си и кътните зъби. А какво беше онова там за чичко Фройд? Я пак обясни.

— Щом като толкова искаш да знаеш, ще ти кажа — тя наистина доста ме впечатли, когато я видях за първи път. И предполагам, че… Абе може и да ми е позавъртяла малко главата. Това обаче нищо не означава. Слушай, Николас, та тя е още дете. Направо хлапенце.

— Ама тръпнеш като млад козел, нали? — ухили се Ник, а очите му проблясваха палаво.

— Не е точно така. Та тя все пак е на деветнадесет.

— Май че е твърде млада за вас, маестро?

— Е, този път си дяволски прав — отговори му рязко Виктор, а в гласа му имаше някаква тъга. — Аз съм с цели двадесет години по-стар от нея.

Ник погледна Виктор подозрително и се опита да си припомни държанието му в ресторанта. Доколкото си спомняше, Виктор се беше държал както подобава и едва ли можеше да се твърди, че е отделял някакво специално внимание на Франческа — той дори не беше разговарял с нея много. „Но при Вик това нищо не значи — помисли си Ник лукаво. — Аз си го знам, че е буен жребец.“

— Да не искаш да ми кажеш, че ще я оставиш току-така?

— Естествено, а ти какво си мислиш? Казах ти вече, че не ставам за нея. Но даже и да е така, не забелязах тя да проявява някакъв интерес към мене. Затова, я по-добре да оставим този разговор.

Ник отметна глава назад и се разсмя гръмогласно:

— Хващаме ли бас? Ти на какво се басираш? — Тъй като Виктор не отговори, той продължи да се заяжда приятелски с него. — Сто на сто съм убеден, че тя изпитва към тебе нещо повече от интерес.

— Даже и да е така, аз никога няма да го разбера, защото не ми и трябва да го зная. Казах ти вече, че тя е прекалено млада и наивна — ние сме направо от два различни свята. Нищо няма да излезе от това. Само дето ще си навлека куп неприятности.

— Прав си. А между другото, като заговори за неприятности, случайно да си чувал нещо за оная кучка Арлен?

Виктор се смръщи и го погледна с кисело изражение:

— Ни вест, ни кост от нея и от гадните й адвокати, които още не са се отказали от намеренията си да ми вземат и последния грош. Моля те, изобщо не ми споменавай за нея, че ми се разваля настроението.

— Прощавай, Вик — извини се Ник и продължи, — но да се върнем тогава на думата си. Останах с впечатлението, че ти доста си стреснал Франческа.

Виктор го погледна изненадано и отговори:

— Аз да съм я стреснал! Ти нещо ме будалкаш, братле. Какво по дяволите искаш да кажеш?

— О, не, съвсем не искам да кажа, че тя се страхува от теб както повечето жени. Сам знаеш, че чарът ти е толкова голям, че чак ги плаши. Далеч съм от подобна мисъл, що се отнася до Франческа. Струва ми се, че е прекалено сдържана и умее да се владее много добре. Когато в ресторанта си поговорих с нея, тя ми каза, че е от Йоркшир. Тогава аз я попитах какво мисли за „Брулени хълмове“, а тя ми отговори, че ти си й забранил да обсъжда този въпрос с мене. След това млъкна и дума не ми обели до края на вечерта. — Ник го изгледа въпросително и попита: — Вярно ли е, че си й забранил да разговаря с мен за книгата?

Виктор не издържа и се разсмя:

— Не, разбира се, че не. Просто се пошегувах, че ще е по-добре ти да не чуваш мнението й за „Брулени хълмове“. Защото нейна милост, лейди Франческа, действително има крайни разбирания по въпроса. Тя ми заяви, и то по най-категоричен начин, че това изобщо не е любовна история, а роман за силата на човешкото отмъщение.

— И е напълно права.

— Моля?! — възкликна Вик недоверчиво.

— Да, да, съвсем права е. Но книгата, освен всичко останало, е и любовна история, при това много вълнуваща и прагматична. — Ник се ухили. — Значи и интелигентна, а? Твърде опасна комбинация за твоя вкус — не само красива, но и умна. Ще трябва доста да внимаваш, братле.

— О, я върви по дяволите! — сопна му се Виктор престорено, а после се засмя. — Твърде зает съм с филма, за да се впускам в разни романтични увлечения, и то с някаква хлапачка, която сигурно още си събира снимки на артисти.

Ник не отговори нищо и те продължиха мълчешком, като се провираха през навалицата по една от търговските улици. Тръгнаха напряко през малки странични улички, за да избегнат неспирния човешки поток и шумната върволица от автомобили по централните улици, докато накрая с облекчение се озоваха в тихия и уютен квартал „Мейфеър“. Ник разглеждаше с интерес красивите стари къщи и интересни постройки, които принадлежаха на една съвсем друга епоха. Той с любов си спомни за баща си, който ги доведе в Лондон — него и сестра му Марша — още когато бяха деца. И именно той им беше разказвал толкова много неща за историята на този град. Ник си помисли как тогава, преди много години, той и баща му бяха неразделни. Още се чудеше как събра кураж и непреклонно понесе огромния гняв на баща си, за когото беше истинска катастрофа, че синът му е решил да става писател, вместо да наследи неговата професия на банкер. Никак не му беше лесно години наред да понася укорното му мълчание. Добре, че поне напоследък си бяха пооправили отношенията. „Какви ужасни неща могат да причинят понякога родителите на собствените си деца — помисли Ник и го прониза някаква тъга. Но пък и самите деца често пъти са не по-малко жестоки.“

Виктор внезапно се закова на място и се втренчи пред себе си. Те приближаваха към една строителна площадка, където се строеше някаква висока сграда. Нейното скеле се издигаше високо в небето като ребра на гигантско праисторическо чудовище.

Реакцията на приятеля му го стресна и прекъсна мислите му, затова Ник моментално спря и попита:

— Какво има, Вик?

— Нищо.

Виктор направи крачка назад и вдигна очи, за да види къде свършват високите стоманени трегери. Там на върха като врабчета бяха кацнали две самотни човешки фигури, за които работният ден още не беше приключил. Спомени нахлуха в съзнанието на Виктор. Едва тогава той погледна Ник и срещна учудения му поглед. Измъчена усмивка се появи на устните му и Вик заразказва с тих глас:

— Никога няма да разбереш какво е истински страх, братле, докато не те качат ей там, горе, между небето и земята, и не застанеш само върху една тясна подпора, за да чуеш как вятърът свисти от всички страни. Докато не видиш как някой от твоите приятели се подхлъзва, полита надолу и се гърчи като стара парцалена кукла. И ако човек може да се смрази от страх, това става именно в такъв момент. После знаеш, че никога повече няма да искаш да се качиш там горе, че никога повече не ще можеш да погледнеш без страх земята от толкова високо. Изпиташ ли този смразяващ страх, ти се чувствуваш като парализиран. После идва и треперенето. Както алкохолиците, дори не съзнаваш, че си започнал да трепериш.

Ник мълчаливо наблюдаваше мрачното изражение по лицето на Виктор и болката в очите му. Но когато то премина, Ник го попита кротко:

— Ти да не би да си преживял всичко това, Вик?

— Да, по дяволите, преживях го. Но странното беше, че не изпитах смразяващия страх точно когато Джек падна, навярно защото целият ден беше изпълнен с тревогите по него. Вледених се от ужас чак два дни по-късно. — Той поклати глава. — Всеки строителен работник се бои от този смразяващ страх, защото знае, че оттам нататък дните му по строежите са преброени. Естествено всеки се мъчи да го прикрие, да го потисне, защото все нещо трябва да се работи, но накрая страхът надделява. Животът ти става нетърпим от този страх и идва момент, в който не можеш вече да се преструваш, защото сградата си расте и ти трябва да се качваш все по-нависоко. Височината ти се струва все по-кошмарна и по-кошмарна. А ако откажеш да се качиш, просто те изхвърлят от работа. Това е, финито. Пък и не можеш да се скриеш от колегите си… те задушават страха.

— И тебе ли те изхвърлиха тогава?

— Да. Само няколко седмици след случката. Ели подуши страха у мен, Ник. Баща й и братята й бяха строителни работници. Така и се запознах с нея — чрез брат й Джек. Той беше най-малкият от всички. Беше едва дете, когато падна. Ники, тя наистина разбираше целия този ужас. Беше живяла в семейство на строителни работници и знаеше какво е. Молеше се да напусна тази работа. В началото упорито отказвах. Исках да й покажа, че поне аз съм по-различен от другите, че мога да преодолея страха. И успях. Само седмица, след като Джек падна, едно друго момче се парализира от ужас на върха на шейсететажна сграда. Започна да вали, а излезе и силен вятър. Направо ураган. Момчето случайно се сетило за падането на Джек и смразяващият страх го сковал. То не можеше да помръдне от мястото си. Аз се качих чак горе, за да го сваля. Седмица по-късно завинаги напуснах строителството. За най-голямо облекчение на Ели. Тогава именно събрахме багажа си и се преместихме от Охайо в Калифорния. Близнаците нямаха още и годинка. Купихме си един стар пикап и с него изминахме цялото това разстояние. Ние четиримата и багажът ни, колкото и оскъден да беше той, се натъпкахме вътре като сардели. Но трябва да ти кажа, Ники, че бяха щастливи дни. Имах Ели и момчетата, а това ми беше достатъчно. — Виктор се засмя. — Мили боже, като си помисля само, че нямах даже и двайсет години.

— А какво стана с твоя приятел Джек, брата на Ели? Загина ли при падането?

— Не, но остана парализиран. Оттогава е в инвалидна количка. Слава богу, че ми провървя и можах да се погрижа за него както трябва през последните години.

За момент Ник не успя да каже и дума, защото някаква буца заседна в гърлото му. Той си помисли: „Едва ли на този свят има друг човек като Вик. Поне аз не познавам такъв. Вече знам, че се грижи изцяло за поне осем души, като изключим приятелите му, на които постоянно помага. Душата му е широка, а сърцето — голямо.“

Виктор отново беше вдигнал глава към строежа и го оглеждаше със стиснати устни, а лицето му бе напълно безизразно. Когато свали поглед, той леко се усмихна на Ник и му каза с бавен и убедителен глас:

— Както виждаш, познал съм истинския страх, Ники. И съм успял да го надмогна. Сега вярваш ли ми, че не се страхувам от Майк Лейзъръс?

— Вярвам ти, Вик.

Глава XVI

Норман Рук, гримьорът на Тери, крачеше толкова бързо, че почти подтичваше и Катрин едва смогваше да го догони. Накрая тя го застигна и го хвана за ръката, за да спре. Останала почти без дъх, Катрин го попита:

— Моля те, Норман, не можеш ли малко по-бавно? Вече изнемогвам.

— Извинявай, миличка — смотолеви той смирено. — Боя се, че просто нямам търпение да стигнем по-бързо до жилището на Тери.

Той тръгна отново и макар че не вървеше бавно, все пак темпото беше поносимо. Сега Катрин успяваше да крачи редом с него, като от време на време го поглеждаше, защото усещаше, че е много угнетен. Но щом излязоха от театъра, той като че ли се поуспокои малко. Когато преди петнадесет минути Норман се намъкна в гримьорната й, тя толкова се разтревожи от уплашения му вид, че реагира незабавно и без дори да се замисля, хукна да му помогне.

Тази внезапна разходка я освежи и й помогна да подреди нещата в главата си. С типичните си прозорливост и пъргавина на мисълта тя бързо откри кое беше най-обезпокоителното в цялата работа. Не се тревожеше толкова, че Тери се е напил, а по-скоро я притесняваше необичайната реакция на Норман. Според нея той нямаше основания за такава паника. Никой актьор, включително и тя, не обичаше да пропуска представление, но понякога и това се налагаше, и то най-често по здравословни причини. Откакто играеха тази постановка, Тери беше отсъствувал един-единствен път, което бе направо фантастично постижение. Тя самата беше пропуснала три представления поради настинка. А пък Джон Лейнтън, също изпълнител на главна роля, отсъствува цели две седмици заради разместената капачка на коляното си. Нямаше да се свърши светът, ако Тери не играе довечера, защо тогава Норман вдигаше толкова шум? Тя недоумяваше и стигна до извода, че няма причина така да се паникьосват.

Ето защо Катрин повторно стисна ръката му, но този път толкова силно и настоятелно, че той не можеше да не спре. Тя го погледна изпитателно с пронизващите си очи и ядосано го попита:

— Няма ли най-сетне да ми обясниш, Норман, защо е цялата тази пара за едно отсъствие от представление?

Норман се опули насреща й:

— Не е вярно, че вдигам пара — заоправдава се той и си пое дълбоко въздух. — Та аз точно за това се моля — да не му хрумне да играе довечера. Като го знам само каква щура глава е! Тери добре знае, че аз всичко бих направил, за да замажа нещата и да го спася. Колко ми струва да кажа, че е с възпалено гърло. Но той не ще и да чуе. Не знам как ще го спрем да не се покаже на сцената тази вечер. Ето това ме безпокои, миличка. Как ще успеем да го озаптим. — Той се насили да се усмихне. — Та Тери е два пъти колкото мене.

В това обяснение имаше повече смисъл и Катрин разбра, че Норман не без основание се притеснява:

— Отлично знам, че е два пъти по-голям от тебе. Слушай, Норман, не можеш ли просто да го заключиш в апартамента, а?

— Не си мисли, че не съм се сетил за това. Но… виж, не е лесна работа да се оправяш с Тери, когато се е натряскал. Той направо полудява. Става даже агресивен.

Катрин още веднъж изпита същото смайване, което усети и преди това в гримьорната. Изведнъж тя осъзна, че положението с Тери трябва да е далеч по-лошо, отколкото си го представя. Зачуди се каква ли е причината за безотговорната постъпка на Тери. Но така или иначе нямаше полза от много умуване. Трябваше да се действува незабавно.

— Защо да не потърсим още някой, който да ни помогне — предложи тя и започна бързо да прехвърля наум кой би могъл да се справи най-добре с тази задача. Внезапно се сети. — Мога веднага да повикам Виктор Мейсън. Той е едър като Тери, даже много по-едър, а освен това е и доста силен. Обзалагам се, че бързо ще укроти Тери.

Норман отново зяпна глуповато:

— Ти да не си мръднала, миличка, в никакъв случай не бива да замесваме други хора в цялата тая бъркотия.

„Само през трупа ми!“ — помисли си той. И без да каже нито дума повече, Норман се обърна и хукна напред, обзет от трескавото желание да се добере по-скоро до Тери. Побесняла, Катрин се загледа в отдалечаващата се фигура и се втурна след него.

Малкият и пъргав гримьор подтичваше напред като рошав териер, а шлиферът му се вееше назад като опашка, докато се промъкваше сред минувачите. В момента минаваха през центъра на града, където беше необичайно оживено за този час, и на няколко пъти тя го изгуби от погледа си. „Господи, той сякаш се е побъркал!“ — помисли си Катрин и вече наистина започна да се вбесява. После й хрумна, че Норман сигурно се безпокои да не би Тери да се е измъкнал от апартамента и да се е повлякъл пиян към театъра. Тя реши, че това трябва да е причината, но бързо размисли. Познаваше апартамента на Джон Стандиш, където Тери живееше в момента. Освен че входната врата беше от здраво дъбово дърво, имаше и три ключалки, защото Джон притежаваше ценни картини и предмети на изкуството. Беше се погрижил в апартамента да се влиза трудно, което значеше, че и трудно се излизаше оттам. Тя ускори крачка, за да настигне Норман. Когато задмина хотел „Пикадили“, за нейна най-голяма изненада и облекчение тя видя, че Норман най-сетне е спрял и дори я чака.

— Не е честно така — заговори тя задъхано и застана решително пред него, за да не вземе да хукне пак. — Обеща да ми разкажеш по пътя всичко, но не го направи. И не само това, ами се държиш така странно, че вече започвам да мисля, че криеш нещо. Какво всъщност се е получило, Норман? — попита тя с нескрито раздразнение. — Не си ми казал цялата истина, нали?

Норман запреглъща от притеснение. Накрая се овладя и отговори:

— Права си миличка, не ти казах всичко. — Той тъжно поклати глава, а раменете му уморено увиснаха. — Исках да ти разкажа подробностите, когато наближим. Честна дума, щях да ти кажа всичко. Нямаше да те пусна да влезеш неподготвена в тази… касапница. Просто не исках да ти го разказвам насред улицата… — Той взе ръката й и каза бавно, с нисък глас: — Катрин, Тери не само се е натряскал. Той е… той е намушкан.

Отначало тя сякаш не проумяваше думите му. Погледна го неразбиращо, но веднага след това върху лицето й се изписа истински ужас:

— Намушкан! — повтори тя с разтреперан глас. Подпря се на стената зад нея, защото цялата се тресеше, а сърцето й започна да бие лудо, но успя да попита: — Има ли опасност за живота му?

— Не, не, всичко е наред — успокои я бързо Норман. — Извинявай, че те стреснах така. Не съм искал да те разстройвам. Намушкан е само по рамото. Слава богу, раната не е много дълбока. Жена ми е при него сега. Някога тя е била медицинска сестра, затова бързо успя да спре кървенето. — Норман спря, за да си поеме въздух, и продължи: — Не го е гледал лекар. Не посмях да се обадя болницата. — Когато той видя как лицето на Катрин пребледня от възмущение и ужас, Норман побърза да се оправдае: — Разбери ме правилно, Катрин! Докторът ще състави протокол и ще го предаде на полицията, за да започне следствие, което да раздуе всичко до шумен скандал. Нали знаеш каква напаст са журналистите, когато надушат нещо подобно?

— Но ти убеден ли си, че той не е в опасност? — продължаваше да го разпитва Катрин. — Кажи ми, убеден ли си, наистина? — Тя все още държеше ръката му и го гледаше изпитателно.

— Да, сигурен съм, кълна ти се, мила! И Пени каза, че няма нищо страшно. Нали ти казах, тя спря кръвта и го превърза. Раната не е чак толкова сериозна, за щастие. Надявам се обаче, че е успяла и да го поизтрезви малко.

За момент Катрин остана безмълвна, защото едва сега осъзнаваше цялата сложност на положението и в нея започнаха да се борят различни чувства. Тя беше обхваната най-вече от някакъв неописуем ужас. Колкото и да беше храбра, изпитваше непреодолимо отвращение от всякакво насилие — независимо дали предизвикваше физическо или духовно страдание — и затова всеки път, когато се сблъскваше с него, тя се чувствуваше напълно безпомощна. Сега й прилоша и усети силно главоболие. Но знаеше, че Норман я наблюдава, затова се овладя и каза бавно:

— Той в никакъв случай не трябва да се появи довечера, Норман, дори и да изтрезнее. В такова състояние няма да издържи цялото представление.

Норман кимна в съгласие:

— Надявам се, че ти поне ще успееш да го вразумиш. Тебе той те слуша. Именно затова се обърнах към теб. Нали ще опиташ, миличка, моля те! — каза жално Норман.

— Знаеш, че ще направя каквото мога, за да помогна. — Тя се поколеба, преди да зададе следващия въпрос. Но събра смелост и попита: — Норман, кой мислиш, че е… че намушкал Тери?

Норман направи неопределена гримаса и поклати глава:

— Нищичко не можах да разбера от мънкането на Тери.

— Едва ли е Алекса Гарет, ти как мислиш? — попита Катрин почти шепнешком.

— Не, не, сигурен съм, че не е тя — увери я Норман.

Този отговор обаче прозвуча неубедително за Катрин, а и Норман избягваше да я погледне в очите, което само по себе си беше достатъчно красноречиво.

— Тогава кой? — настояваше тя.

— Ами… ами… да ти кажа привичката, не съм много сигурен. — Норман се замисли дали да каже всичко, но реши да продължи: — Изглежда първо е имало някаква свада. Сума ти неща са изпочупени. Джон ще побеснее, като се върне. Той замина само за няколко седмици и човекът даде от добро сърце апартамента си на Тери, а те му съсипали половината колекция.

— О, Норман, само не ми казвай, че са изпочупили онези скъпи нефритени и порцеланови статуетки в гостната! — възкликна Катрин със слаба надежда в гласа си.

Норман обаче кимна с глава, за да потвърди мрачните й предположения. Катрин извика изумено:

— Но това е ужасно, Норман! Истинско безобразие! Джон години наред е събирал тези красиви неща и толкова се гордееше с тях. Тери ще трябва да му възстанови всичко, не просто да му ги плати! — заяви тя решително.

— Да, да — отговори Норман. „Но с какво — помисли си той наум — Тери е без пукнат грош, да не говорим, че до уши е затънал в дългове. Ами всичките му останали бакии?“ Норман беше на път да сподели част от горчивите си тревоги за Тери, но моментално се отказа. Тери жив щеше да го одере, ако разбере, че е издал някоя от неговите тайни. Пък и защо ли да говори за друго, след като състоянието на Тери в момента беше достатъчно критично. Ето защо той подкани Катрин: — Хайде, миличка, давай да се размърдаме, че времето няма да ни чака. И не се шашкай много, Катрин, като видиш нашето момче. Малко не е във форма.

— Няма, не бой се — отговори тя. После го хвана за ръката и хукна с него през площад „Пикадили“, вече толкова разтревожена, колкото и той.

Те почти наближиха, оставаха им само няколко преки, за да стигнат до дом „Олбъни“, където се намираше Тери в момента. Тази сграда била построена от лорд Мелбърн през 1770 година, като по-късно помещенията й били превърнати в тиха обител за богати господа — аристократи и интелектуалци. Въпреки че ги наричаха „стаи“, това бяха обширни апартаменти и с годините възможността да живееш в някой от тях се беше превърнала в истинска привилегия и лукс.

Норман я преведе през огромния двор, изкачиха заедно няколко стъпала и се озоваха пред стъкления портал на просторната едноетажна сграда. Катрин го погледна крадешком и видя, че се е поуспокоил, тъй като вече бяха пристигнали. Те влязоха вътре, а там ги посрещна портиер, облечен в толкова старинна униформа, че приличаше на рицар, завърнал се от славна битка.

Веселото и чудато старче веднага позна Норман, поздрави го усмихнато и ги покани вътре. Те тръгнаха по огромен мрачен коридор, облицован с каменни плочи, и само техните стъпки отекваха в тишината. После стигнаха до един напречен коридор, който приличаше на тунел и опасваше цялата вътрешност на сградата.

Когато свърнаха по този тунел, те вече тичаха и се спряха чак пред апартамента на Джон. Норман пъхна ключа и двамата влязоха едновременно. Вътре мълчаливо ги поздрави Пени, съпругата на Норман, която стоеше в преддверието на гостната и очевидно изпита огромно облекчение, когато ги видя. Пени беше нежна блондинка с красиви черти и макар че лицето й бе пребледняло и изморено, тя с нищо не показваше тревогата и напрежението от този ден.

— Как е нашият човек? — попита Норман.

— Не се чувствува много добре. Все още е отпаднал. Но слава богу ръката му не е кървяла повече, откакто я превързах — отговори Пени, като се опита гласът й да звучи малко по-весело. Тя кимна с глава към гостната. — Хайде да идем там за малко, преди да влезете при него. Тогава ще ви разкажа всичко.

С влизането си Катрин разбра, че Норман съвсем не беше преувеличил, като я предупреди, че тук е кланица. Даже беше посмекчил последствията от свадата. „Заприличало е на истински пиянски бардак“ — помисли си Катрин и стисна устни. Тази стая, която за нея винаги е била образец на красота и изисканост, сега беше в пълен безпорядък. Две големи лампи от китайски порцелан бяха натрошени на парченца, а копринените им абажури — съдрани, като всички тези остатъци бяха натрупани на една купчина в ъгъла заедно с малки старинни масички с изпотрошени крака. Над мраморната камина висеше голямо и необикновено красиво венецианско огледало, но цялата му долна половина се търкаляше на дребни стъкълца по пода. И колекцията на Джон от малки фигурки, изработени от особено ценен розово-зелен китайски нефрит, също беше надробена на парчета. Те бяха събрани върху един вестник и поставени върху пукната грузинска масичка — тази шарена купчина приличаше на някаква странна мозайка, която едва ли някой щеше да успее да нареди. По бледосиния килим се забелязваха прогорени от цигара места, както и тъмночервени петна от разлято вино. Вино беше разливано и по бледосините възглавнички на канапето.

Катрин беше отвратена от гледката. За нея бе ясно, че Пени и Норман са се опитали да поизчистят и да приведат някакъв ред, но дори и след техните старания тук изглеждаше така, сякаш е имало погром. Тя огледа стаята още веднъж, а лицето й беше отчаяно:

— Но как е могъл Тери да допусне всичко това! — извика тя, обръщайки се към Норман, който я следваше.

— Откъде да знам? — отвърна той с нещастен глас. — Аз пък се чудех как Тери е допуснал да го намушкат.

Катрин усети своята несъобразителност и се изчерви:

— Извинявай — каза тя. Не беше имала намерение да пренебрегва или да подценява раняването на Тери. Естествено, че то беше по-важно от изпотрошените предмети, затова се обърна към Пени: — Казваш, че още е много немощен. Как мислиш, дали той ще може да играе довечера? Ама честно!

Пени поклати глава:

— Според мене ще бъде пълен провал, Катрин. Опитах се да го поизтрезвя и той малко живна, но както ти казах, махмурлукът му е толкова ужасен, че едва се крепи на краката си.

Норман изстена безпомощно:

— Не издържам повече! Сега е твой ред, Катрин! Може би ще успееш да го убедиш да си седне на задника поне за една нощ. Само сънят ще го оправи.

— Ще опитам — отговори тя. — Отиваме ли да го видим?

Пени ги поведе, но внезапно Норман се спря пред вратата на спалнята:

— Може би е по-добре да вляза първо аз и да го предупредя, че си тук, Катрин. Той не знае, че съм ходил да те викам.

Норман бързо се шмугна в стаята, а Пени и Катрин запристъпваха нервно пред вратата, която остана леко открехната.

Първо се чу приглушеният глас на Норман, а после загърмяха виковете на Тери:

— Божичко, по дяволите! От какъв зор я доведе тук? Нещастнико загубен!

Отново се чу приглушеният му глас, който се опитваше да успокои Тери, а след малко се показа и самият Норман, като им кимна да влизат.

Едва забележимо Катрин се поколеба, защото знаеше, че Тери ще се притесни, ако тя го види в това окаяно състояние — прочутият любовник, пиян и пребит като куче. Но Пени я побутна леко отзад и тя влезе. Изведнъж пред нея изникна Тери. Сърцето й се сви, като го видя на какво прилича, но тя успя да запази самообладание и прикри стъписването си. Даже се опита да се усмихне.

Тери лежеше направо върху кувертюрата, подпрян на купчина снежнобели възглавници, и беше облечен само с долнището на черна копринена пижама. Ранената му лява ръка бе цялата омотана в бинтове, но Катрин забеляза, че това съвсем не беше единственото му нараняване. Дясната му ръка и рамо бяха целите в жестоки синини и ожулвания, а вратът му беше целият издран. Но дори и да оставеше настрана пораженията по тялото, видът му беше много по-ужасен, отколкото тя бе очаквала, и това я разтревожи още повече. Тери приличаше на призрак. Брадясалото му лице беше не само подуто и подпухнало, но и бяло като на мъртвец. Само под зачервените клепачи и кървясалите очи се забелязваха синьо-лилави торбички. Изглеждаше като зашеметен, погледът му беше изцъклен и той с мъка фокусираше образа на Катрин. Имаше вид на разгулен алкохолик и на нея чак й се догади, но все пак й беше мъчно за него.

Страшно й се искаше да го попита: „Тери, миличък, кой те нареди така?“ Но тя остана безмълвна, защото се боеше да не го разстрои, да не му причини допълнително страдание. Пък и усетът й подсказваше, че той не би отговорил на такъв въпрос.

— Привет, коте! — поздрави я Тери с отпаднал и прегракнал глас. Трудно можеше да се повярва, че само преди няколко минути беше крещял гръмогласно. — Гледай ме само на какво дередже съм!

— Да, миличък, виждам — отговори Катрин и се усмихна безкрайно мило и лъчезарно. Тя продължи с мек и успокояващ глас: — Но може да бъде и по-зле, нали така? Сигурна съм, че ще се почувствуваш много по-добре, като се наспиш. Ето и Норман ще ти каже, че сънят най-добре лекува. — Тя отново се усмихна и завърши с по-сериозен тон: — Утре вечерта си на сцената.

С последния си остатък от сили Тери се понадигна върху възглавниците и я погледна решително:

— Не утре, а тази вечер! Аз никога не пропускам представление. Не и заради някаква си драскотинка! Няма да ти мине номерът, коте!

За учудване на Катрин, въпреки че беше все още доста пиян, Тери не заваляше думите. Тъкмо обратно, гласът му звучеше особено ясно и отчетливо. Но от друга страна, за нея нямаше съмнение, че той е на границата на изтощението. Изключено беше да се справи с големите изисквания на трудната си роля в пиесата. Тя виждаше как ръцете му още треперят и разбираше, че огромното количество алкохол, продължителното безсъние, тежката рана и ужасната свада го бяха съсипали съвсем.

Катрин се приближи и застана до края на леглото. Гласът й прозвуча почти заповеднически:

— Виж какво, скъпи Тери, ти изобщо не си в състояние да играеш тази вечер. Това би било пълна лудост. Според мене ти не би издържал и първото действие, камо ли цялото представление. Моля те да проявиш малко здрав разум.

— Казах ти вече — ще играя! — Тери почти изкрещя с изненадващо силен глас. — Благодарен съм ти коте, че дойде. Наистина беше мило от твоя страна — тонът му стана малко по-мек. — Но ще съм още по-благодарен, ако сега двете дами напуснат помещението, за да може Норман да ми помогне да се приготвя. Какво сте ми се събрали тука като на мечка! — Той изтощено се облегна на възглавниците и се пресегна за чашата вода на нощното шкафче. Ръката му така трепереше, че той разля половината, преди чашата да достигне напуканите му устни.

— Само се виж на какво приличаш! — извика ядосано Катрин, а очите й засвяткаха. — Не усещаш ли, че целият трепериш! Никой не би могъл да играе в такова състояние!

Тери се усмихна презрително и каза със саркастичен тон:

— Да, но аз мога! Слушай, моето момиче, имам далеч по-голям опит на сцената от теб. Само да си облека костюма за пиесата и да се гримирам и съм готов да се появя пред публиката и да обера овациите както винаги. Направо ще ги шашна. Какво ли знаеш ти за мене — аз съм стара кримка. — Той се разсмя неистово.

— Сега слушай аз какво ще ти кажа! — заяви Катрин със строг глас. — Аз няма да ти позволя дори да отидеш до театъра, а за качване на сцената не може и дума да става! Само през трупа ми, Терънс Огдън! Трябва да си се побъркал, за да си въобразяваш, че ще ти го позволя! — Тя нарочно направи пауза и го изгледа заплашително: — Ти си отговорен пред публиката! Отговорен си пред колегите си от трупата. Нямаш право да проваляш всички останали, пък и мен самата, заради собственото си безразсъдство! Добре знаеш, че ще трябва да те изнесем на плещите си, за да не пропадне съвсем представлението. Аз съм ти приятел и бих могла да се прежаля някак си, но останалите ще са категорично против. И само помисли как ще погледнеш хората в очите, ако допуснеш такова жалко представление. Ти прекалено много обичаш професията си, за да направиш такъв компромис. Сигурна съм, че после никога няма да си простиш тази недостойна гавра с нашето изкуство. Най-малкото, защото е прекалено унизително. — Тя се втренчи в него с предизвикателен поглед и зачака отговор.

Тери започна да се смее още по-истерично и извика с патетичен глас:

— Ах, ти, моя сладка Кейт! Толкова млада, такава идеалистка, изпълнена с толкова благородни помисли… — Той спря и пак се пресегна за водата. — Отчаян мъж недей да изкушаваш! — „Ромео и Жулиета“, действие… Забравих кое действие беше, но това е без значение, моя сладка, сладка Кейт! — Тери замаха с театрален жест и цялата вода се изля върху леглото. Той погледна мокрото си ложе и се усмихна тъжно на себе си. — Сълзи. Ах, тези сълзи. — Той лежеше възнак върху възглавниците, но продължаваше да нарежда с напевен глас: — Ридай, сърцето тъжно ти да утешиш! — „Хенри VI“. Тоя Шекспир, тоя Шекспир, как ги налучква нещата! Нали така, моя сладка Катрин? — Очите му уморено се притвориха, клепачите му леко потрепнаха и той утихна.

Катрин погледна уплашено към Норман, но той безпомощно и примирено вдигна рамене. Тогава Пени се обади:

— Струва ми се, че Тери се унася и скоро ще заспи. Дали да не го оставим малко на спокойствие.

— О, не-е, съвсем не е така, моя скъпа Пенелопа! Ти мъдра и прекрасна Пени-ло-па! — извика Тери и отвори едно кървясало око, което цинично им намигна.

Катрин се обърна към Норман и каза с висок глас:

— Пени е права. Тери ще се почувствува по-добре само след половин час. Тогава можеш да го приготвиш за представлението. — Катрин видя, че Норман иска да възрази, затова с поглед му даде знак, че трябва да си мълчи. После побърза да продължи. — Защо не вземеш една вана, сигурно ще се освежиш. — Тя погледна Тери с хладен поглед и сякаш между другото отбеляза: — Щом се приготвиш, аз и Норман ще те заведем в театъра. Норман, Пени, хайде сега да го оставим малко. — Тя се обърна и тръгна да излиза от стаята с решителна походка.

— Благодаря ти, коте, знаех си, че ще ме разбереш — промърмори Тери и едва се повдигна на дясната си ръка. После бързо се строполи върху купчината възглавници. Вече изглеждаше напълно изтощен.

Когато излязоха от стаята, Норман погледна въпросително Катрин, а Пени запита троснато:

— Що за идея е това да…

— Шшшт! — прошепна Катрин и дръпна Пени към гостната. Норман ги последва и затвори плътно вратата. Облегна се на нея и каза:

— Ако си измислила някакъв номер, не забравяй, че трябва да е дяволски хитър, миличка.

Катрин се отпусна в едно кресло и се усмихна изтощено:

— Не е необходим никакъв номер, трябва просто малко логика. Виж, Норман, докато се опитваме да го разубеждаваме да не ходи в театъра, той ще става все по-агресивен, а нищо чудно и да се сбие с нас накрая. Та значи… Мисля, че трябва да си направим труда да го изкъпем и облечем. Не го ли видя какъв кротък и послушен стана, когато предложих да го приготвиш за излизане.

Норман и Пени едновременно заклатиха глава в съгласие, затова Катрин продължи да обяснява:

— За мене е повече от ясно, че Тери е смазан физически, а и сам виждаш, че още е пиян. Ето защо съм сигурна, че и капчица сила няма да му остане, докато го къпеш, бръснеш, обличаш. Освен това след банята страшно ще му се доспи, особено ако му напълниш ваната с по-гореща вода. Имам чувството, че след всичките тези процедури той ще е толкова изнемощял, че няма да може и да гъкне. И тогава ще успеем да го напъхаме в леглото без никаква съпротива.

Норман за първи път се усмихна:

— Катрин, ти си направо гениална. Ама разбира се, това е единственото разрешение. По дяволите, защо ли нямаме и малко приспивателно.

— Ами… аз имам няколко приспивателни хапчета у себе си — колебливо се обади Пени, но млъкна, като видя ядосаното изражение на Норман.

— Защо по дяволите не го каза досега! — тросна се Норман и изгледа кръвнишки жена си.

— Та аз нямах никаква възможност да ти го кажа насаме, не беше ли така? — отвърна тя троснато. — Няма защо да се заяждаш, Норман. Както и да е, когато ми се обади да ми кажеш за Тери, аз набързо наблъсках какво ли не в една торба. Аптечката за първа помощ, бинтове, аспирин и няколко приспивателни. Беше ме страх обаче да му ги дам, защото все още пиеше, когато дойдох.

— Господи, аз забравих, че това е много опасно — отговори Норман и се почувствува засрамен. — Но едно хапче няма да го убие все пак, нали?

— Сигурно няма. — Пени взе чантата си и извади оттам едно шишенце. Пъхна го в джоба на жилетката си и каза: — Никога няма да успеем да го накараме да го изпие доброволно, Норман. Ще трябва да го стрия и да го сложа в чаша с топло мляко. А ако добавя и малко захар, той нищо няма да усети.

— Чудесна идея, мила. — Норман я погледна с много любов и добави: — Извинявай, че ти се троснах така. — Той изведнъж се втурна решително. — Я да не губя повече време и да му приготвя ваната. За нула време работа, ама по-добре да побързам.

Веднага щом Норман излезе, Катрин се обърна към Пени и я попита:

— Всичко това е ужасно, нали? Пени, скъпа, ти поне знаеш ли какво се е случило?

Пени започна да хапе устни:

— Нямам представа — измънка тя уклончиво.

Катрин я погледна подозрително:

— Норман нищо ли не ти разказа?

— Не — отговори Пени и спокойно я погледна в очите.

— Как тогава Норман е разбрал, че Тери е намушкан?

— Тери го помоли да му вземе костюма от шивача. Норман го взел и дошъл днес следобед, за да му го донесе. Намерил Тери да лежи пиян-залян на леглото сред локва кръв. Той ми се обади и ми каза да дойда веднага, а после предполагам се е опитал да поразпита Тери, но нищо не успял да разбере от него. Преди аз да пристигна, Тери е бил в още по-тежко състояние — изобщо не е могъл да говори членоразделно, или поне така ми каза Норман. Това е, което знам…

— Слава богу, че Норман е имал повод да мине оттук — каза Катрин и потрепери, като си представи какво е могло да се случи, ако Норман беше пристигнал чак вечерта. Тя заразглежда неловко маникюра си, а после вдигна глава и погледна въпросително Пени: — Питах Норман дали Алекса Гарет не е забъркана в тая работа. Той ми каза, че сигурно не е, но гласът му не звучеше много убедително. Струва ми се, че Норман все пак я подозира, ти как мислиш?

— Отде да знам дали я подозира — отговори Пени неопределено. — Аз обаче със сигурност я подозирам. Тая чепата проклетия. За мене тя е способна на всичко. Откакто се завъртя около Тери, целият му живот тръгна наопаки. Само лош късмет му носи. Още от началото не ми хареса тая никаквица. Тя го опропасти съвсем, Катрин. Толкова е пропаднал вече, че даже не ме е срам да ти го кажа. Но и Тери си е виновен — той все по такива жени си пада. Влачи се само по разни натруфени куклички. Единствено Хилъри Рейн е по-свястна. Трябваше той да си се ожени за Хилъри, а не да взима оная, дето вече се разведе с нея — Метан. И тя хич не ми харесваше — по-голяма фукла от нея не съм виждала. Същата като Алекса. Ако питаш мене, и двете са от един дол дренки и за нищо не стават.

Катрин много се учуди, че днес за втори път чуваше за Хилъри във връзка с Тери. Намеците на Естел в ресторанта само я бяха озадачили, но сега вече беше съвсем заинтригувана. Затова умишлено подхвърли:

— Да, права си за Хилъри. Тя наистина е много хубав човек. Но нали е омъжена за Марк Пиърс? Тери не би могъл да очаква нищо от нея сега.

Пени се изненада:

— О, ама аз съвсем не знаех, че и ти познаваш Хилъри. Да не би да се познавате отдавна?

— Е, не чак толкова отдавна, но тя е… — Катрин спря до средата на изречението, защото в стаята влетя Норман. Той изглеждаше въодушевен, хилеше им се насреща и правеше победоносни знаци с ръка:

— Май ще оправим работата. Трябваше да събудя Тери, за да го вкарам в банята. Сега си седи в горещата вана, кротък като кутренце, и няма сили даже да се обади. Не пожела дори да го обръсна. Пени, скъпа, тичай да свариш млякото, а аз ще го накарам да го изпие. После го оставяме да си понанка. — Пени отиде бързо в кухнята, а Норман си погледна часовника: — Вече минава пет и половина, Катрин. Не е ли време да тръгваш за театъра?

— Не, ще те изчакам, Норман. Искам да съм сигурна, че всичко е наред. После ще тръгнем заедно — отговори тя.

 

 

Норман стоеше зад кулисите на театър „Сейнт Джеймс“ и наблюдаваше последната сцена от последното действие на „Троянска интермедия“. Идеше му да започне да ръкопляска на Катрин. Тя беше неотразима. Единствено благодарение на нейния талант, опит и необикновен чар представлението й тази вечер мина блестящо. Питър Малори, дубльорът на Тери, беше добър изпълнител, но му липсваше типичният за Огдън актьорски плам и безупречна дикция. И въпреки че изпълнението му беше професионално, то беше лишено от всеотдайност, вдъхновение и патос.

Публиката може би беше разочарована от суховатата игра на Питър, но затова пък Катрин ги възнагради с едно блестящо представяне на образа на троянската Елена. Тя се раздаде докрай, от първия до последния миг игра с цялото си същество и Норман реши, че днешното й представяне беше най-голямото й постижение като актриса. Катрин направо надмина себе си — тя обсеби чувствата на всички зрители и колкото повече пиесата вървеше към своя край, толкова повече те се усещаха запленени и останали без дъх, поглъщайки жадно всяка нейна дума. Норман усещаше, че когато завесата падне, не една сълза ще се пролее тази вечер.

Той се обърна и започна бавно да си проправя път между декорите, докато стигна до стълбището, което водеше към гримьорните. Беше дошъл в театъра, за да помогне на Питър, тъй като той си нямаше личен гримьор. Всъщност Норман се радваше на възможността да се измъкне от апартамента на Тери. Това му позволи да се успокои и да дойде на себе си. Тери заспа дълбоко още преди той и Катрин да са излезли, а Пени го увери, че ще успее да се справи и сама с всяка непредвидена ситуация. По време на представлението той й се обади няколко пъти по телефона и за негово облекчение всеки път тя отговаряше, че Тери спи като бебе и едва ли ще се събуди до утре сутринта. Но за по-сигурно те двамата с Пени решиха да прекарат нощта при Тери, в случай че той има нужда от нещо.

А утре възнамеряваше да проведе сериозен разговор с „господаря“ Терънс. Крайно време беше. Норман се упрекна, че не направи това по-рано. Той беше безкрайно предан на Тери и постоянно го закриляше. Откакто преди шест години стана негов гримьор, те се бяха сприятелили и сближили като двама братя. Самият Норман някога беше актьор, но отдавна беше напуснал сцената, защото с разочарование осъзна, че просто няма дарба за това. Сега той бдеше над кариерата на Тери като над своя собствена светиня и беше готов главата си да заложи, само и само талантът и името му да останат неопетнени. Дарбата, която имаше Тери като актьор, не се срещаше често, затова трябваше да се цени и да се пази. За Норман талантът на Терънс Огдън беше национално богатство и трябваше да се съхранява, за да могат повече зрители да усетят насладата от съприкосновението с него.

Норман обикаляше безцелно пред гримьорната на Тери и чакаше да се появи Катрин. През последните няколко часа той дълго умува и реши, че може да й се довери докрай. Тя беше единственият човек, пред когото не го беше страх да разкрие тайните проблеми на Тери. Норман въздъхна изтощено. Бакиите на Тери ставаха все по-опасни и сложни и вече не му беше по силите да се оправя сам с него. А след днешния кошмарен ден страшно му се искаше да намери отдушник, да потърси приятелски съвет, и то колкото се може по-скоро, за да не се стига до фатални последици. Не беше сигурен, че тя изобщо може да му помогне, но понякога човек има нужда просто да сподели гласно страховете си. Когато разкажеш на някого за болките си, ти самият сякаш по-добре ги осъзнаваш и успяваш да откриеш решението, което ти е убягвало. Ако не друго, Катрин можеше поне малко да вразуми Тери.

Той чу звънкия й смях и леките й стъпки по каменното стълбище и тръгна натам с широка и радостна усмивка, за да я посрещне. Протегна ръце и я притисна непохватно и силно до себе си, но с най-искрена обич:

— Направо беше фантастична, миличка — възкликна той с неподправен възторг в погледа си. — Просто зашеметяваща. Събра им очите на всичките.

— Благодаря ти, Норман. — Тя уморено си пое въздух. — Направих го специално заради Тери — каза мило Катрин и му се усмихна чаровно. — Играх не само за себе си, но и за него. — Лицето й се сбърчи в гримаса. — Е, от време на време ми беше доста трудничко. Само ме погледни. Вир-вода съм.

— Я иди да съблечеш мокрия си костюм веднага, докато не си настинала — каза Норман с повелителен, но бащински тон и загрижено я побутна да побърза към нейната гримьорна. — Между другото, миличка, искаш ли да пийнем по едно после?

— Много си мил, Норман, но имам среща.

— Само за малко. Няма да ти отнема повече от десет минути. Става въпрос за нещо важно, Катрин.

Тя усети тревогата в гласа на Норман и си помисли: „О, господи, нещо се е случило с Тери!“ Попита го бързо и притеснено:

— Той как е? Нали всичко е наред?

— Да, да, спи дълбоко. Всъщност имах нужда от съвет за… за Те… за нашето момче… — гласът на Норман заглъхна неуверено. Той я погледна настойчиво. — Нали разбираш?

— Да, разбирам. — Катрин беше усетила, че притеснението и безпокойството все още не напускаха Норман. Сърце не й даваше да му откаже. Пък и тя самата се тревожеше за Тери и изгаряше от желание да научи причините за днешните събития. Накрая любопитството й надделя и тя каза: — Ким Кънингам искаше да си направим малка вечеря у дома, макар и среднощ. — Тя кокетно сбърчи носле. — Той си пада голям романтик. Но какво ни пречи да изпием с тебе по една чаша у нас — ще имаме достатъчно време да си поговорим, преди той да дойде.

Норман се разколеба, като чу това предложение. Винаги се чувствуваше неловко в компанията на аристократи. Баща му беше прекарал четиридесет години като слуга на един от най-известните графове на Англия, затова Норман от малък беше научен да си знае чергата. И той разбираше, че е неуместно присъствието му на разни светски събирания, а още по-малко — на такава интимна вечеря.

— Е, добре тогава, щом като негово благородие ще ви поднася почитанията си, можем да го оставим за друг път.

— О, остави тези глупости, Норман. Настоявам да дойдеш. Аз действително искам да ти помогна — на теб и на Тери, стига да мога.

— Окей. Благодаря ти, Катрин, ти наистина си много печена — Норман целият сияеше. — Ще намина да помогна на Питър, но няма да се бавя. Ела да ни чукнеш на вратата, когато си готова.

— И аз ще се оправя бързо. За не повече от петнадесетина минути — отговори тя и се вмъкна в гримьорната си.

Глава XVII

— Аз ще пийна джин с малко кампари — каза Норман, запали цигара и се облегна на бялото канапе в апартамента на Катрин.

— О, съжалявам, нямам никакви вермути — отговори тя намръщено. — Но поне джин имам. Какво ще кажеш да ти го приготвя с малко тоник?

— Да, благодаря ти, миличка, ще бъде чудесно.

Катрин кимна, извини се усмихнато и тръгна към кухнята, като грациозно направи кръгом на високите си токчета. Норман огледа стаята с нескрит интерес. „Много е шикозно — помисли си той. — И всичко е толкова скъпо. Но съвсем не е по моя вкус.“ Стаята изглеждаше прекалено студена, прекалено хигиенична, та чак… стерилна. Бяло и само бяло навсякъде. Напомняше му за болница. Липсваше само миризмата на дезинфекционна течност и оня специфичен мирис, който се усеща в болничните отделения. Обстановката беше толкова скована и безжизнена, че действуваше потискащо. Въпреки топлината, която идваше от голямата електрическа печка, Норман усети хлад. Той по никакъв начин не можеше да свърже атмосферата на тази стая с личността на Катрин и онова, което знаеше за нея. Когато в театъра Катрин го покани да й дойде на гости, Норман си представи обстановката в дома й далеч по-различна от тази. Тя беше толкова весела, жизнерадостна и открита, толкова сърдечна и всеотдайна, че мястото, където живееше, изглеждаше напълно несъвместимо с нейната природа — тук всичко беше студено и дори безжизнено.

Бяло. Изведнъж странна мисъл му мина през главата. Бялото не беше ли траурният цвят в Индия? Той потръпна от хлад и се сети отново за Тери. „Можеше вече и да го оплакваме — каза си той наум, ако ножът се беше забил малко по-дълбоко. И тоя път прескочи трапа.“ Гърдите на Норман се изпълниха с гняв. Вътрешно кипеше от яд заради това, че Тери постоянно се забъркваше в разни съмнителни истории п подлагаше на риск кариерата си. Блестящата си кариера. А днес беше изложил на опасност даже живота си.

В този момент Катрин пристигна с напитките и прекъсна мислите му. Тя подаде на Норман чаша с джин и тоник и се намести на един стол срещу него.

— Наздраве — каза Катрин с мила и дружелюбна усмивка и отпи от водката с много лед, която беше наляла за себе си.

— Наздраве — отвърна Норман. — Наистина съм ти благодарен, че се съгласи да си поговорим.

Той погледна настрани, като се чудеше как да започне, откъде да подхване цялата история и как да изброи всички онези ужасни страхове, които не му даваха мира и които вече нямаше сили да прикрива. Толкова много имаше за разправяне, че не се знаеше къде му е началото и къде му е краят.

Катрин изчакваше търпеливо и го наблюдаваше с любопитство, като се питаше кога най-сетне ще й разкрие причините за днешната случка. Не се и съмняваше, че той искаше да обсъди с нея именно това. Тя беше очаквала да чуе нещо от него още докато идваха насам, но той и дума не спомена за неприятностите си и през цялото време се възторгваше от играта й тази вечер.

Норман сякаш прочете мислите й, прокашля се и започна:

— Тери съзнателно се съсипва! Вече не знам как да го спра, Катрин. Направо се поболях от притеснения по него. Бог ми е свидетел, че съм напълно безпомощен.

Катрин напрегнато се изправи на стола:

— Какво искаш да кажеш с това, че… съзнателно се съсипва?

— Ами начинът, по който се държи напоследък, кашите, в които се забърква, и то все по-често. Много е зле с нервите. — Той веднага забеляза тревожния и въпросителен израз на големите й тюркоазени очи и недоверието, което се изписа по младото й красиво лице, затова енергично добави: — Не, не си измислям! Повярвай ми! Дори не преувеличавам! Знаел съм, че един ден ще се провали, но не съм очаквал, че ще е толкова скоро. И е по-страшно, отколкото съм мислел. За бога, нима не осъзнаваш, че днес той можеше да бъде убит! Чиста случайност е, че отърва кожата!

— Да, знам, че е така. — Катрин се размърда на стола и леко се приведе напред. — Норман, скъпи, защо не ми разкажеш за цялата история с раняването? Ще ти олекне, като го споделиш с някого.

Норман направи някаква изкривена усмивка:

— Всъщност точно за тази история нямам какво да ти кажа толкова. Опитах се, колкото можах, да сглобя нещата от несвързаните бръщолевения на Тери и мисля, че стигнах до някакви заключения. Защо ли не се обърнах към тебе по-рано — може би щяхме да предотвратим тая кървава свада. Но да си призная, не исках пред никого да издавам проблемите на Тери. Мислех… мислех…, че ще бъде ужасно непочтено от моя страна. — Норман взе цигара, запали я и продължи. — Но все пак знам, че на тебе мога да ти имам доверие. Знам, че добре разбираш, че онова, което ще ти кажа за Тери, трябва да си остане само между нас двамата, защото…

— Никога пред никого няма да спомена и дума — прекъсна го Катрин. — Обещавам ти, Норман.

— Благодаря ти, миличка. — Той я погледна в очите, сякаш търсеше кураж от нея, и започна да разказва бавно и нерешително. — Знам, че и ти, и Пени подозирате Алекса, но аз мисля, че в случая тя не е замесена. Онзи ден Тери ми каза, че тя ще ходи в Цюрих при баща си, така че, доколкото знам, в момента не е в Англия. Сигурен съм, че още не се е върнала. Всъщност убеден съм, че в тая работа е замесен мъж — той започна да говори все по-сигурно и уверено. — Но виж, миличка, не искам никой да знае за моите предположения. Обещай ми, че и това ще запазиш в пълна тайна.

Катрин вече седеше на ръба на канапето и поглъщаше с интерес всяка негова дума. Тя каза:

— Разбира се, обещавам. Знам, че едва ли безпричинно ще обвиниш някого в опит за убийство.

— Да си виждала случайно Тери с един млад и красив тип? Един такъв чернокос, издокаран, направо — конте.

— Да, мисля, че се сещам — отговори Катрин и събра вежди съсредоточено. — Да не би да е онзи с жълтия ягуар, дето все стои паркиран до театъра?

— Точно това е човекът! — извика Норман, отпи голяма глътка от джина и произнесе с равен и студен глас: — Мисля, че именно той го е направил.

— Норман, сигурен ли си наистина? — попита нервно Катрин.

— Как да съм сигурен, като не съм присъствувал — отговори той троснато. После добави с малко по-мек тон: — Но от онова, което Тери ми е разказвал за него, а и от моите собствени наблюдения, имам всички основания да заключа, че той е виновникът.

— Но кой всъщност е този човек, Норман? — попита настойчиво Катрин и стисна по-здраво чашата си, сякаш предчувствуваше някакви неприятни новини.

— Представя се за Рупърт Рейнолдс.

— Какво значи представя се! Това не е ли истинското му име?

— Не, не е. В действителност той е син на един много известен човек.

Катрин го погледна недоверчиво:

— Откъде знаеш тогава, че се представя с фалшиво име? Тери ли ти каза?

— Не. Всъщност Тери и хабер си нямаше кой е той, докато аз не му отворих очите. Виж, този тип беше започнал упорито да досажда на Тери, затова аз направих няколко справки за него. — Норман се усмихна мрачно. — Той е черната овца в едно видно семейство и баща му го е прогонил от дома. Но така или иначе, убеден съм, че днес двамата заедно са обядвали в апартамента на Тери, когато е започнала кавгата. Сигурно тогава този Рупърт го е намушкал с ножа — Норман през цялото време кимаше с глава, сякаш да убеди сам себе си.

— Но защо за бога? — попита Катрин, ужасена, че Тери можеше да има такива врагове.

— От ревност — заяви Норман.

Макар че безкрайно се изненада, тя се въздържа от коментар, пое си въздух и се замисли. Накрая каза с ехидна усмивка:

— Само не ми казвай, че Тери е забърсал някоя негова приятелка!

— И да, и не. Но нещата са малко по-заплетени, отколкото човек би… — Норман прокара ръка през оредялата си коса и започна да примигва бързо от очевидно притеснение. — Ще се опитам ясно и просто да ти разкажа всичко от началото. Преди около шест месеца Тери се запознал с Рупърт на едно парти. Той се представил за драматург. Както и да е, важното е, че веднага се залепил за Тери като лакома пиявица, ако не възразяваш за израза. Предупредих Тери, че оня е гадна лепка и съмнителен тип, но той само ми се изсмя. Бог знае защо, но Тери го намираше за симпатичен. Мислеше дори, че е забавен. Рупърт се опитваше да му пробута някаква пиеса, която сам бил написал. Искаше Тери не само да му помогне да я поставят на сцена, но и да вземе главната роля. Ако ме питаш мене, всичко си беше пълна измислица. Лъжа до лъжа — само глупости и лигавщини. Добре че поне Тери прояви малко здрав разум и се отказа от тая измишльотина, но така и не можа да разкара Рупърт. На Тери му писна от него и те се бяха поспречкали нещо. После Рупърт изчезна за няколко седмици. И един ден, най-неочаквано, Рупърт отново се появи на сцената, и кой мислиш влачи със себе си? Алекса Гарет. Той ни я представи като своята приятелка и трябва да ти кажа, че изглеждаха доста привързани един към друг. А на другия ден като гръм от ясно небе ми идва новината, че тя и Тери не излизат от спалнята и са толкова лудо влюбени, че чак мислят да се женят. Е, бога ми, това вече ми дойде много.

— Затова ли значи Рупърт е намушкал Тери? Защото е ревнувал Алекса от него? — попита веднага Катрин, тъй като по-логично обяснение от това тя не виждаше.

— Не, мисля, че не е точно така… — Норман погледна Катрин многозначително и произнесе почти шепнешком: — Може и да е ревнувал Алекса. Но струва ми се, че… нека ти кажа честно, Катрин, за мене той е много пропаднал тип. Разбираш ли, тоя тип си сменя резбата, както му падне. Един ден е нормален, на другия е обратен.

Катрин го гледаше стъписана и за момент загуби дар слово. Накрая се престраши и попита със смаян и невярващ глас:

— Да не би да искаш да кажеш, че този Рупърт, или каквото и да му е там името, има някакво „по-специално“ отношение към Тери?

Норман кимна с глава:

— Точно това се опитвам да ти кажа! Но хей, Катрин, да не си мислиш, че има някаква взаимност между тях! Тери си е мъж на място. Няма нищичко сбъркано у нашето момче. Както знаеш, той е прекалено страстен почитател на жените, за да има време да се лигави и с мъже. И със сигурност знам, че не му е давал никакъв повод на оня — просто се е държал приятелски. Но нали го знаеш колко е непринуден и сърдечен към приятелите си.

— Но нима Тери не е могъл да забележи, че този Рупърт е…

— Такава перверзна гад! — довърши Норман и се усмихна саркастично. — Не, поне в началото не се досещаше. Рупърт Рейнолдс е измамник от висока класа. Той винаги се движи с рояк сладки женички и не пропускаше да ни отегчава с хвалби за своите безбройни похождения. Но преди няколко месеца започнах да се досещам за неговите странни наклонности, защото взе да се държи прекалено фамилиарно с Тери. Аз отново намекнах на Тери, но той се изсмя и не ми обърна никакво внимание. Разбира се, че го предупреждавах. Но после Алекса сама потвърди моите подозрения, а нея Тери нямаше как да не послуша. Можеш да си представиш реакцията на Тери. Изхвърли Рупърт като мръсно куче. Да, изведнъж за нашия дом господин Рейнолдс стана най-ужасната персона нон грата. Седмици наред не се беше весвал.

— Но се появи днес — обади се Катрин.

— Точно така. Когато пристигнах в апартамента на Тери и го намерих окървавен на леглото, той мърмореше нещо за това, че Рупърт бил побеснял, и непрекъснато го повтаряше. Така и не разбрах много от онова, което мънкаше, но, Катрин, дяволите да ме вземат, не съм толкова глупав, че да не знам колко прави две и две.

— О, Норман, но така нищо не можеш да докажеш, защото…

— Виж какво намерих — прекъсна я той нетърпеливо, бръкна в джоба си и извади едно златно копче за ръкавели. Подаде й го и тя започна внимателно да го разглежда от всички страни.

— Тук виждам нещо като герб — каза тя и погледна Норман въпросително.

— Да, точно така. Това е семеен герб. И копчето сто на сто е на Рупърт. Виждал съм го и преди. Няма две мнения по въпроса, миличка, при това го намерих насред гостната у Тери. Но има и още нещо, пепелниците бяха пълни с фасове от цигарите, които той пуши. Някаква гадна френска смрад.

Катрин попита озадачено:

— Ти за това ли търсеше от мене съвет? Чудиш се как да докажеш, че оня там, Рупърт, е виновникът?

— Не, всъщност не точно за това, а…

— Но човек като него сигурно е много опасен — извика Катрин. — Не се ли страхуваш, че отново може да се опита да посегне на Тери? Нали разбираш, той навярно се чувствува прелъстен и изоставен, а хората казват, че от това по-лошо…

— О, не, бога ми, той вече не е опасен. — Норман се засмя, но тя долови някаква горчива нотка в гласа му. — Сигурен съм, че е офейкал през Ламанша, ако ли пък още не е, мога да си заложа и последното пени, че в момента си стяга багажа и гори от желание да се измъкне тихомълком някъде по-далече от тази страна. Съмнявам се, че го блазни идеята да го изправят пред съда с обвинение в убийство. Или по-точно — в опит за убийство. Не, бъди сигурна, че в близко бъдеще нищо няма да се чуе за това гадно творение на природата. Но ако е толкова глупав и си покаже отново мутрата, ще го заплаша, че ще ида право при баща му. Той само като чуе за баща си, ще се скрие в миша дупка.

— Е, сигурно си по-наясно с тия неща, Норман — измърмори Катрин уклончиво и с неуверен глас.

Въпреки че Норман малко поуталожи страховете й за безопасността на Тери, тя все още се чувствуваше объркана, затова настойчиво го попита:

— Добре де, нали все пак искаше някакъв съвет от мене?

Норман отговори:

— Щях да те питам как по най-бързия начин да измъкнем Тери от батака, в който се е насадил сега.

— За какъв друг батак ми говориш? — извика уплашено Катрин. Какво ли още имаше да й „сервира“ Норман?

— Всъщност батаците са много… Най-добре ще бъде да ти опиша всичко от игла до конец, така да се каже. Та значи, нека да започна. Първо, Тери е затънал до уши в дългове. Буквално до уши — още малко и ще се удави. Той плаща издръжки на Гленда, първата му съпруга, и на детето от нея. А в най-скоро време, след като официално получи развод, ще трябва да плаща издръжка и на Меган. Тя не е жена, която ще го остави да се измъкне ей така, мога да се закълна! Както виждаш, много скъпо излиза да издържаш две бивши съпруги, освен ако те не вземат бързо-бързо да се омъжат отново. Но не стига това, ами погледни и самия Тери. Живее си той като турски паша. Най-изисканите костюми, най-скъпите ризи, най-добрите обувки. Постоянно ходи в най-шикозните ресторанти и изобщо — нашият Терънс се задоволява само с най-доброто… А забавленията му — хем разточителни, хем разорителни. Ето сега и погромът в апартамента на Джон. Хич даже няма да му излезе евтино да възстанови всички ония чудесии. По моите скромни сметки на Тери му трябват най-малко 50–60 хиляди лири, за да си оправи положението. Изобщо не ме питай откъде ще ги вземе, защото и мойта глава не го побира. Вече блокирах напълно.

Катрин го слушаше внимателно и разбираше, че Норман в никакъв случай не преувеличава. Всичко, което казваше, беше вярно. Тя самата знаеше, че Тери живее по-нашироко, отколкото можеше да си позволи, но до този момент не се беше замисляла за това.

— Не може ли да поиска от банката допълнителен кредит? — реши да предложи нещо тя.

— Да, да, тия в банката да не са луди! Той вече тегли веднъж такъв кредит. — От гърдите на Норман се изтръгна уморена въздишка и той продължи: — Божичко, Катрин, та ти не знаеш как Тери пръска пари също като пиян моряк–отпускар, само дето той вечно е в отпуска и празнува. Но дори и да оставим паричните му затруднения настрана, Алекса му създава достатъчно проблеми. Пени е права, че тя му влияе много зле и че той може да спести поне малко, ако не пръска пари и по нея. Мисля, че лесно се поддава на женските капризи и приумици на своите приятелки — той почти измърмори последните думи. Направи кратка пауза и продължи: — Най-лошото е, че откакто е с нея, започна често да прекалява с пиенето. Не, не искам да кажа, че е станал алкохолик… Поне засега не е. Тери винаги е пил по няколко чашки на ядене, без изобщо да му се отразява, но сега пие много повече от това. Ако не се наливаше толкова, нямаше да се случи днешното произшествие, или поне нямаше да завърши така. Честно да ти кажа, иска ми се Тери да напусне Лондон за известно време — далеч от Алекса и от нейната разгулна компания. Мисля, че тогава бързо ще се възстанови. Изникна една такава възможност. Лондонската шекспирова трупа го покани за главните роли по време на дълго гастролиране в Австралия — искат да им бъде нещо като атракцията на трупата. Чудя се как да го убедя да подпише договора. Това ще разреши толкова много проблеми. Ти как мислиш? Какво би ме посъветвала?

Катрин се замисли, но само за миг. После възкликна компетентно:

— Но те плащат толкова малко — далеч по-малко, отколкото печели сега в нашия театър. Това изобщо няма да разреши паричните му затруднения. Пък и не мисля, че ще се отрази добре на кариерата му. Един актьор може да си позволи такива гастроли, но когато вече е звезда на международната театрална сцена. Не, Норман, мисля, че ще бъде голяма грешка, ако приеме договора за Австралия.

— Вярвам ти, по-добре от мене разбираш тези неща — тъжно смотолеви Норман и се умълча.

Катрин се облегна назад и се замисли за всичко онова, което Норман й разказа. За нея нямаше съмнение, че той внимателно е преценил нещата и не преувеличава нищо. Тя знаеше също, че всичките му тревоги бяха породени единствено от голямата му загриженост за Тери. Отдавна не беше срещала толкова всеотдаен човек като него. Тери беше истински късметлия, че имаше не само дискретен гримьор, но и верен и предан приятел в лицето на Норман.

Мозъкът на Катрин винаги работеше като безупречен и добре поддържан швейцарски часовник — и сега той тракаше прецизно и безотказно. Тя осъзна цялата ситуация с пределна яснота и така неочаквано прозря възможния изход от тази безизходица, че радостно подскочи на канапето. После бързо възвърна предишната си сдържаност, макар че не можеше да прикрие доволната усмивка, която се разля по лицето й:

— Норман, измислих! Разрешение има, и то за всички проблеми на Тери!

Тя седеше изопната като струна, стиснала решително ръце върху скута си, и се усмихваше безкрайно самоуверено.

Норман я загледа мълчаливо и въпросително, а после каза недоверчиво:

— Ама за абсолютно всичките ли?

Катрин се усмихна още по-лъчезарно и небрежно подхвърли, видимо горда от собствената си съобразителност:

— Да, точно така. Аз наистина знам как да променя изцяло живота на Тери, и то незабавно.

— Ако това е вярно, ще трябва да е чудо на чудесата, не знам как другояче да го нарека — отговори Норман с нескрито недоверие в тона си. — Казвай да го чуем тогава.

— Спомняш ли си какво говорих с Тери преди няколко седмици? Убеждавах го да вземе ролята на Едгар Линтън във филма на Виктор Мейсън „Брулени хълмове“.

Норман я слушаше с изключително внимание и само мълчаливо кимна с глава, защото все още не знаеше накъде бие Катрин.

Тя продължи разпалено:

— Както знаеш, Тери отказа. Още тогава си помислих, че е глупаво от негова страна. Но чак сега разбирам колко страшно сглупи. Договорите ни за „Троянска интермедия“ са такива, че и аз, и Тери имаме право да напуснем пиесата след необходим брой представления и да приемаме евентуални нови предложения за работа. Знам също, че Виктор ще му плати добре, защото е решил на всяка цена да го привлече във филма, и е готов на големи отстъпки. Нищо чудно Виктор да му предложи хонорар от около седемдесет хиляди лири, а може и повече…

— Боже господи! — прекъсна я Норман развълнувано. — Чак толкова много! — Тази новина съвсем го смая и той нервно запали цигара. Лъч надежда премина през него, затова грабна джина си и отпи жадно една голяма глътка, като не откъсваше поглед от Катрин. — Продължавай — подкани я той. — Целият съм в слух.

— Добре. Норман, не разбираш ли, че Тери почти незабавно би могъл да реши всичките си ужасни финансови затруднения, при това ще работи не повече от няколко месеца. Даже ще може да сложи и малко пари настрана. Но слушай сега, Норман, това не е всичко. Снимките ще се правят най-вече в Йоркшир, което означава, че Тери ще се махне от Лондон за известно време. Далече от Алекса и нейните пропаднали типове — т.е. той ще спре да пие и да се налива тол…

— Ти изобщо не познаваш Алекса, миличка — прекъсна я Норман с тъжен смях. — Тя ще го подуши и ще го открие, та дори и в миша дупка да се е скрил.

— Сигурна съм, Норман, че има начини да се справим с нея. Да речем, аз мога да поговоря с Виктор, да му обясня, че тя е голяма досадница, която само ще пречи, и да го убедя да не я допуска до снимачната площадка. Виктор мене ме слуша.

— Няма да е така лесно, миличка — усмихна се той кисело. — Сама знаеш, ние тук сме свободна страна. Това да не ти е Съветският съюз, та да забраняваш на някого да пътува, където си иска. Какво й пречи да замине за Йоркшир, дори и да не се мярка по време на снимките. Тя съвсем не е вчерашна, да не говорим, че е дебелокожо говедо. Няма да е лесно да я озаптим — помни ми думите, Катрин. С главата си мога да отговарям за това, което казвам. Тая мръсница върти Тери на малкия си пръст, още откакто се лепна за него. Стига да си науми, Алекса върши каквото си поиска, не се спира никога и пред нищо.

— Норман, недей да я взимаш чак толкова на сериозно. Мисля, че тя е най-малкият ни проблем в момента. Доколкото разбирам, най-спешни са паричните затруднения, които… — Катрин млъкна насред изречението. Тя погледна съсредоточено лицето на гримьора, защото една нова идея се беше родила в пъргавия й мозък. — Слушай, Норман… — започна тя, — какво ще стане, ако Тери се окаже под… под влиянието на някоя друга жена, да речем — жена, която той истински уважава и…

— Коя имаш предвид?

— Хилъри.

Норман подскочи на канапето и глуповато се опули насреща й:

— Какво? Хилъри? Гръм и мълнии, Катрин, та ти си се побъркала съвсем! Нали тя е омъжена за Марк Пиърс!

— Отлично знам това — отговори Катрин хладно и в гласа й се усети нотка на пренебрежение. — Виктор се надява да спечели Марк за режисьор на филма. Тя сигурно ще дойде с него на снимачната площадка и тогава ще може да държи Тери под око. Винаги съм я считала за уравновесено и оправно момиче. — Катрин се усмихна на Норман заговорнически и реши да удари направо в целта, без да дава излишни обяснения. — Виж, Норман, съвсем случайно знам, че Хилъри продължава да е страшно привързана към Тери, а и той към нея, така че недей да се преструваш, моля те.

„Откъде по дяволите е научила?“ — чудеше се Норман, безкрайно озадачен.

— Хайде, признай, че е истина — не го оставяше Катрин на мира.

— В известен смисъл, може би — призна Норман неохотно. Но те са само добри приятели — побърза да добави той, за да не бъде разбран погрешно, а пък последното си беше и самата истина. — И все пак Хилъри може и да не замине с Марк. Тя невинаги го придружава.

— И за това си има изход — каза Катрин, и то така самоуверено, че на Норман не му оставаше нищо друго, освен да я изслуша, без да я прекъсва. — Виктор търси също и талантлив художник по костюмите, а Хилъри е една от най-добрите в Лондон. Сигурна съм, че ако аз лично му я препоръчам, той ще вземе и нея за филма — завърши Катрин победоносно и вътрешно се възхити от себе си. Знаеше, че това е страхотна идея, и то не само за Тери, и се чудеше как не се е сетила по-рано. Сега гореше от нетърпение да я сподели с Виктор.

Норман я гледаше не само с възхищение, а с истинско страхопочитание. „Тая Катрин действително си я бива!“ — помисли си той, а после гласно добави:

— Да ме вземат мътните, Катрин! Умът ти сече като бръснач! — Той я гледаше ухилено, защото имаше чувството, че камък му падна от душата, после обаче лицето му помръкна. — Но Хилъри не е в Лондон и дори не знам кога ще се върне. Виж, аз днес се опитах да… да се свържа с нея по телефона.

— Разбирам, Норман. Искал си да ти помогне за Тери. Но едва ли ще ни бъде някакъв проблем да открием кога се връща, не мислиш ли?

— Аз самият ще се занимая с това. А Тери наистина я слуша. — Той неусетно започна да й се доверява за всичко. — Винаги е взимал мнението й под внимание. Напоследък много се разбират — станали са нещо като брат и сестра. А и Марк изглежда няма нищо против тяхната дружба. Сигурен съм, че е само платоническа — той се почувствува длъжен да повтори това отново.

— Имам телефона на Хилъри. Мога аз да й се обадя, ако искаш — предложи Катрин. — Сигурна съм, че ще подскочи от радост при мисълта, че ще й възложат костюмите за „Брулени хълмове“. В края на краищата филмът е от голяма величина и за нея това ще бъде добър професионален актив. А от друга страна, ще бъде в един екип със съпруга си. Знам, че обичат да работят съвместно. Пък ще бъде близо и до Тери — дългите мигли на Катрин невинно потрепнаха и тя го погледна с престорена свенливост, но усмивката й беше лукава. — Нали Тери е просто любимият й актьор.

Норман не издържа и се засмя. Той потърка брадичка с ръка, за миг се замисли съсредоточено, а после още по-гръмко се разсмя. Дяволски се забавляваше с мисълта, че ще разкарат Алекса Гарет и ще изтръгнат Тери от хищните й лапи. — Планът ти е страхотен, но е доста сложен — започна той предпазливо. — Адски рискован всъщност. Но пък може да стане! Господи, само ако стане! Дано да имаме късмет — добави той някак натъртено.

Катрин се облегна тържествуващо, а доволната усмивка не слизаше от устните й:

— Значи ще ми помогнеш да навием Тери да участвува във филма?

— Нямаш проблеми, миличка — възкликна Норман решително.

Тя протегна ръка към него и каза:

— Ами тогава да скрепим договора, Норман! — Те стиснаха здраво ръце като съзаклятници. Усмихваха се щастливо един на друг, защото ги свързваше общата обич и загриженост за Терънс Огдън — твърдо бяха решили да го спасят както от Алекса Гарет, така и от собствените му пороци. Ето защо Катрин предложи: — Ами да пийнем тогава по още едно. Както се казва… да го полеем!

— Чудесна идея, миличка. Но този път ми направи джина малко по-разреден. Време е вече да потеглям. Пени ме чака в апартамента на Джон.

Катрин взе чашите и изящно запристъпя към вратата. Малко преди да излезе, тя се спря и рязко се обърна:

— Като каза Джон, се сетих, че бих могла да ти помогна и с още нещо — или поне така ми се струва. Остани още няколко минути, докато пристигне Ким. Току-що ми хрумна, че той би могъл да ви помогне да възстановите опустошенията в апартамента на Джон. Ще ви каже къде да занесете мебелите, килима и пердетата на почистване, а и ще ви даде съвет как да откриете статуетки, подобни на изпочупените. Така ще ви спести пръскането на излишни пари. Норман, той много разбира от антики и предмети на изкуството.

— Окей — отговори лаконично Норман. — Но я стой малко! Как ще му обясниш причината за всички тия поражения?

— О, изобщо не бива да се притесняваш! — каза небрежно Катрин, сякаш за нея това беше нещо елементарно. — Просто ще му кажем, че Тери е организирал някакво парти и двама от по-буйните гости се сбили. Не е нужно Ким да знае, че се е стигнало чак до кръв. Пък и той едва ли ще разпитва за подробности.

— Така е, права си — отговори Норман.

Той се облегна назад и за първи път този ден се отпусна облекчено. Молеше се плановете на Катрин да успеят. Прекалено много неизвестни имаше в цялата идея, затова Норман не можеше да се почувствува напълно спокоен. От друга страна, предложението й изглеждаше доста реалистично, пък и самата тя беше толкова сигурна и уверена в себе си, че не беше изключено и да успее. А и той досега не бе измислил нищо по-умно и подходящо, затова можеше спокойно да се възползува от нейния вариант. Щяха ли нещо да загубят от това? Абсолютно нищо. Той вдигна рамене примирено. После Норман суеверно събра длани и кръстоса пръсти пред лицето си, затвори очи и произнесе наум няколко молитви.

Глава XVIII

Ким Кънингам тъкмо поднасяше към устата си една пилешка кълка, когато внезапно я остави и се втренчи в Катрин:

— Какво чак толкова смешно има? — попита той, докато избърсваше пръстите си със салфетката. Взе чашата с вино и отпи, като продължаваше да я гледа изпитателно.

Катрин се кикотеше и не можеше да прикрие колко й е забавно. В цялото й държание имаше някаква закачлива палавост.

— Сетих се с какъв глуповат вид беше, когато влезе и видя, че седя тук с Норман Рук. Гледаше ме така, сякаш си ме уловил на местопрестъплението.

— Какво искаш да кажеш? — в сивите очи на Ким имаше някакво объркване, а челото му беше сбърчено.

— Като че ли ме спипа да върша нещо нередно. Да не си помислиш, че ти изневерявам? — Тя го погледна игриво, стана й още по-весело и смехът й отекна из цялата стая. Тази развеселеност на Катрин не беше престорена. Имаше много причини да бъде в отлично настроение. Радваше се, че Тери е вън от опасност и че с Норман успяха да намерят блестящо разрешение, за да вземат нещата в свои ръце. Сега вече Норман й беше съюзник, щеше да й помага да осъществи и нейните лични планове и така да й осигури повече козове пред Виктор. Необходимо й беше обаче да спечели и Хилъри на своя страна.

Катрин се сети, че Ким я наблюдава, затова спря да мисли за филма и за хитрите си кроежи и разтегна за него една лъчезарна усмивка. Тя седеше по турски върху цяла купчина възглавници на пода пред ниска стъклена масичка. Уж небрежно се беше пооблегнала назад, като кокетно се подпираше с ръка. Погледна към Ким, който седеше срещу нея на канапето, и през смях го успокои:

— Е, не се ядосвай де, Норман не може да ти е конкуренция!

— Не съм си и помислял, че би могъл да ми съперничи — отвърна й Ким с обичайния си незлоблив тон и се разсмя с нея, защото знаеше, че тя просто го дразни. — Все пак той не е Терънс Огдън, сладка моя. Само се изненадах, нищо повече. Чудех се дали изобщо ще останем сами.

— Норман е прекалено възпитан, за да натрапва присъствието си — каза набързо Катрин и взе чашата си. — В театъра го видях, че беше много притеснен от пораженията, които ония идиоти са нанесли в апартамента на Джон, и просто не можех да не го съжаля, горкия. Поканих го, за да си поговори с теб. Бях сигурна, че ти ще му дадеш някои ценни съвети. Благодаря ти, че беше така отзивчив.

— Е, това не ми костваше нищо — отговори Ким добродушно. — Казах му да ми звънне утре, за да му продиктувам имената на някои търговци на китайски антики, от които Тери би могъл да закупи порцеланови лампи и статуетки. Но трябва да ти кажа още сега, че нефритените фигурки ще му излязат доста скъпо.

Катрин кимна:

— Не съм се и съмнявала. Но Тери се чувствува задължен да оправи всичко така, както си е било.

— Да, да, разбирам — каза Ким и се ухили. — Не мислиш ли, че Норман от време на време пуска доста цветисти изрази. Обзалагам се, че е прекарал известно време в армията.

Катрин безразлично вдигна рамене:

— Не знам. Пък и честно да ти кажа, не му обръщам много внимание на приказките. Откакто го познавам, той все така си говори.

Ким не каза нищо. Взе пилешката кълка, отхапа от нея и започна да дъвче. Преди да отхапе отново, той попита Катрин:

— Не ти ли харесва какво съм донесъл за среднощното ни пиршество? Гледам те, че нищо не хапваш.

— Как да не ми харесва! Нали хапнах малко пиле и половин яйце. Никога нямам апетит след представление — вече трябваше да си научил това. Трябва ми много време, за да се отпусна, а пък тази вечер беше особено тежка. — Тя отново отпи от виното. — Тери отсъствуваше заради възпалено гърло, а това ми костваше двойни усилия, Ким. Питър Малори е малко дървен като актьор. Всъщност в общи линии аз сама изнесох цялото представление.

— Да, знам, Норман ми каза, докато ти се преобличаше в спалнята. Според него ти си се представила блестящо. — Ким я огледа с любящ поглед. — Да ти призная, мило, наистина си прелестна.

— Благодаря ви, любезни господине — усмихна се Катрин чаровно.

Когато запозна Ким и Норман, тя ги остави да си говорят, извини се и бързо отиде в спалнята, където съблече черната си кашмирена блуза и червената пола. Облече дълга домашна роба, ушита като кимоно — широка и дълга до нозете, с големи свободни ръкави. Дребни златни листенца бяха избродирани върху коприна в тюркоазеносин цвят, който подчертаваше красотата и блясъка на дълбоките й очи.

Докато я наблюдаваше с възторг, Ким си помисли, че никога не му се е струвала толкова красива, както тази вечер. Той се наслаждаваше на изящно изваяните черти на лицето й, което беше толкова фино и нежно, с такава гладка и прозрачна кожа, че приличаше на крехък костен порцелан. Буйната й кестенява коса падаше на свободни вълни около лицето й, а по слепоочията се бяха образували малки чаровни къдрички. Тя на няколко пъти му се оплака, че е изморена, и нищо чудно да беше така, но сега той се вглеждаше внимателно в нея и не можеше да открие никакви следи от умора по това неповторимо лице — най-съвършеното лице, което беше виждал през живота си.

Ким отклони поглед, защото се усети, че прекалено невъзпитано се е втренчил в нея, и си даде вид, че дояжда пилето, въпреки че вече не беше гладен. Той допи виното си, наля си отново и запали цигара, като се отпусна на канапето. Всъщност Ким наистина се изненада, когато завари Норман, и се подразни от това, дори му се развали настроението, защото си помисли, че Катрин и него е поканила на вечеря. Но тя веднага му даде да разбере, че Норман е само за малко, и Ким се успокои, че все пак ще останат насаме двамата. От гърдите му се изтръгна дълбока въздишка. Струваше му се, че напоследък те изобщо не оставаха сами заедно и това не само го озадачаваше, но започваше и да го дразни. Толкова много неща имаше да й каже за… за техните чувства един към друг и бъдещите им намерения. Знаеше, че трябва да разбере от нея дали е склонна да се откаже от кариерата си, ако се оженят, а също и да я попита за нейното семейство. За всичките тези неща го беше питала Франческа днес следобед и макар че не му го каза открито, той се досещаше кой би могъл да проявява такъв интерес. Сигурен беше, че баща му е разпитвал Франческа. „Все нещо се случва и не успявам да поговоря сериозно с Катрин, каза си той, но може би сега е момента.“

Катрин се обади и прекъсна мислите му:

— Ким, мили, ако си се нахранил вече, ще ида да прибера в кухнята тези чинии — тя рязко се надигна и почти се изправи.

— Не, недей, аз ще го направя — извика Ким, загаси бързо цигарата си и скочи на крака. — Ти си стой тук и си почивай. Минутка само и се връщам. Много съм бърз по тая част. Франческа добре ме е обучила за всичките тия години.

Преди още да е успяла да възрази, той нежно я побутна да си седне обратно върху купчината възглавници и започна да прибира съдовете.

Катрин му се подчини, легна назад и затвори очи, като се опита да се отпусне. Но не й се удаде, защото цялата вечер беше прекалено напрегната. Чувствуваше мозъка си пренатоварен. Дълбоко в душата си тя искрено обичаше Ким и беше привързана към него повече, отколкото към който и да било друг мъж, но точно в този момент й се искаше той да си тръгне и да я остави сама. Това едва ли щеше да стане, защото по всичко личеше, че той има желанието да останат заедно до разсъмване. А то скоро трябваше да съмне. Преди малко погледна часовника на етажерката и се стресна, като видя, че минава един и половина — именно затова му предложи да започне да прибира масата. „О, господи, помисли си тя уморено, той ще постои поне още час, нали си го познавам.“ Почуди се как по-тактично би могла да се отърве от Ким, но се отказа. Каквото и да му кажеше, той нямаше да си тръгне, освен ако твърдо и енергично не го избута навън, като му обясни, че вече не издържа от изтощение.

Тази вечер не й се налагаше да се преструва на изморена. Тя действително едва се държеше на крака. Всичко я болеше и усещаше някакво схващане в раменете и врата. Но съзнанието й беше ясно и будно, докато прехвърляше наум събитията от последното денонощие. Какъв ден само! Като се започне от неочакваната й среща с Естел Морган и се стигне до Норман и проблемите с Тери. О, как й се искаше да остане сама, да се съсредоточи върху новите си планове, защото знаеше, че трябва внимателно и прецизно да обмисли всеки ход, ако иска да постигне целта си. Първо и преди всичко трябваше да се обади на Виктор. Докато се преобличаше в спалнята, тя се опита да се свърже с него в хотела му. Но телефонът в неговия апартамент даваше свободно. Тя помоли да му предадат, че ще му се обади сутринта — страхуваше се да не изпадне в конфузна ситуация, ако Виктор й позвъни, докато Ким още беше в дома й. Имаше за него нова и поверителна информация. Виктор едва ли щеше да остане разочарован. Тя доволно се усмихна на себе си. Норман намираше плановете й за прекалено сложни и дори рисковани. Катрин обаче беше на съвсем друго мнение.

— Край! Готов съм! — възкликна гордо Ким, след като вече три пъти излизаше и влизаше, за да вземе нещо. — Сложил съм храната в хладилника, а мръсните чинии натрупах в мивката.

Катрин с мъка държеше очите си отворени.

— Благодаря ти, Ким. Много си мил.

— А сега, скъпа, да направя ли по едно кафе?

— О, не, благодаря ти. Не ми се пие. Наистина.

— Тогава и аз няма да пия. Просто ще си довършим виното и ще си поприказваме. Да пусна ли малко музика? — говореше той бодро и оживено. Запъти се към малкия вграден шкаф, където се намираше грамофонът. — На мене поне ми се слуша нещо по-романтично, например…

— О, Ким, моля те, толкова съм уморена! — каза Катрин тихо, но го погледна хладно и укорително. — Имаш ли нещо против да минем и без музика?

— Добре тогава, извинявай — съгласи се бързо той. — Хайде само да си поседим и да си поговорим. Откога не сме оставали сами.

Преди Катрин да успее да го помоли да си върви, Ким прекоси бързо стаята и се намести до нея на пода. Той я гледаше усмихнат и внезапно разбра защо Тери винаги я нарича „коте“. В този момент наистина имаше нещо котешко у нея — в недоверчиво присвитите й очи, които го гледаха изпод гъсти черни ресници, а също и в изящния начин, по който се беше изтегнала върху възглавниците, грациозно наклонила глава. И всичките досадни въпроси, витаещи в главата му, изведнъж се изпариха. Съзнанието му съвсем се замъгли, докато наблюдаваше нейното чувствено и съблазнително лице. Гледаше я запленен и не можеше да помръдне от мястото си. Ким й се усмихна и докосна лекичко бузата й с пръст.

— Моя скъпа, най-сладка и неповторима Катрин — започна да мърмори той унесено и толкова тихичко, че Катрин едва ли го чуваше. После се приведе към нея, взе я в прегръдките си и бързо я целуна, преди тя да направи каквото и да било. Това беше лека и нежна целувка, затова Катрин не се отдръпна, но тя беше толкова потънала в мислите си, че съвсем не й беше до целувки.

Постепенно устните на Ким започнаха да се впиват в нея по-настойчиво. Възбудата му бързо растеше и той бързо се притисна върху нея — езикът му трескаво търсеше нейния, а едната му ръка нежно милваше шията й. Само след миг тя усети топлината на другата му ръка да се плъзга леко през гърдите й, надолу към ханша и бедрата. Ласките му ставаха все по-страстни и настойчиви. Ким така плътно я притискаше с тялото си към пода, че през тънката копринена роба тя усети твърдото нещо в панталоните му. Той беше вече много възбуден, сърцето му биеше лудо. Ким я целуваше все по-задъхано. Целувките му станаха силни, горещи и сладострастни, защото той вече не се владееше.

Някаква паника и ужас обхванаха Катрин и тя не смееше да диша. Стисна здраво очи и трескаво се питаше как да охлади необузданата му страст, без да го засегне. Не искаше тази разпалена любовна игра да продължи и от напрежение през нея започнаха да преминават тръпка след тръпка — цялото й тяло се разтресе.

Ким беше млад и буен, желаеше я до полуда и сега — във вихъра на страстта си — изтълкува погрешно треперенето на нейното тяло. Той си въобразяваше, че тя откликва на неговото непреодолимо желание да я притежава изцяло… да стане с нея едно цяло… да слеят телата си завинаги. Толкова дълго беше копнял за нея — безкрайни дни, безкрайни месеци — а по всичко личеше, че и нейният копнеж е бил не по-малък. Тя винаги преди това се е държала сдържано. Не като сега. Сега любящо се поддаваше на ласките му.

Сърцето му биеше като полудяло и той щеше да се пръсне от радост, а наум си повтаряше: „О, любов моя, моя сладка, скъпа, любима Катрин, единствена моя любов.“ През нея отново преминаха тръпки и той още повече се разпали. Целият гореше от възбуда и вече я притискаше с цялото си тяло. Усещаше как крехката й снага се разтапя в ръцете му. Той страстно нагаждаше всяка част от собственото си тяло към нейните бедра, нейните гърди — о, какви прекрасни гърди имаше тя, към гладкия й корем. Колко добре си подхождаха телата им — сякаш бяха изваяни един за друг. Жадно и страстно той търсеше устните й и впиваше в тях продължителни целувки. Имаше чувството, че ще се пръсне от страст и наслада.

Катрин се оказа притисната под тежестта му и не можеше да помръдне, а това я ужаси. Цялото й съзнание крещеше: „Не искам! Не искам! Трябва да го накарам да спре! О, господи, какво да правя сега!“ За неин неописуем ужас топлата му ръка се вмъкна под робата й. Той започна да гали нежно коленете й, после се плъзна нагоре по вътрешността на бедрата й и там ръката му се задържа по-дълго. С бавни кръгообразни движения Ким едва-едва докосваше нежната й кожа. Катрин извърна глава настрани, като си пое дълбоко въздух, за да не изкрещи от ужас, а тялото й внезапно притихна безчувствено. Сега ръката на Ким галеше корема й и когато започна бавно-бавно да се спуска надолу, цялото й тяло се напрегна и скова.

Въпреки че тя не го отблъсна от себе си, Ким веднага почувствува внезапната й студенина и скованост. Той усети странната безжизненост на тялото й, което вече не се огъваше под неговото и не потрепваше от ласките му. Отдръпна рязко ръката си, сякаш му бяха ударили плесница, и се оттегли настрани, подпря се на лакът. Той се втренчи в нея с недоумяващ и въпросителен поглед, а по лицето му се четеше обида и объркване.

Трябваше му доста време, за да дойде на себе си, да преодолее изумлението си от нейната внезапна емоционална скованост и физическа студенина. Най-накрая успя да попита с глух глас:

— Какво има? — Той целият се изчерви от притеснение. — Неприятно ли ти е да те целувам? Да те докосвам? Не ме ли искаш?

— Не. Не, не е това — запротестира Катрин, но спря, защото с тревога забеляза гневът, който се появи в ясните му очи. — Нали те предупредих, Ким, толкова съм уморена, пък и не съм хлапачка, за да…

— За бога! Няма ли да престанеш с тая твоя умора! Цяла вечер слушам само това! — За своя изненада Ким усети, че целият трепери. Той скокна на крака, извън себе си от гняв. Взе пакета цигари от масичката, нервно запали една и закрачи из стаята. После се спря, погледна я и й заговори с необичайна студенина в гласа:

— Вече не мога да те разбера, Катрин! Ти ту си страстна фурия, ту си безчувствена като дърво! Това, меко казано, ми лази по нервите!

— Не, не е вярно — опита да се защити Катрин, като го погледна с не по-малко студен поглед. Така както седеше на земята, в нозете на Ким, тя се чувствуваше неловко и унизително, затова бързо се изправи, приглади дрехата си и се настани на канапето.

— Напротив, вярно е — отговори Ким троснато, без да сдържа гнева си. — С хората си мила и чаровна, флиртуваш кокетно и подкупващо. Но останем ли сами, ти си далечна и недостъпна, и толкова хладна. Мислех си, че поне тази вечер ще се държиш малко по-различно. Уви, каква заблуда от моя страна! Господи, но нали ме остави да те целувам и да те прегръщам — дори не се опита да ме спреш. Всъщност ти отвърна на целувките ми и аз глупакът си помислих, че отвръщаш и на чувствата ми. Явно, че съм си въобразявал. Ти най-неочаквано се превърна в буца лед — завърши той с мораво от яд лице. — Не е честно да се преструваш така, Катрин.

Тя се изопна на канапето, направи обидена физиономия, но отговори с глас, изпълнен с достойнство:

— Преди малко, когато ти ме прекъсна, се опитах да ти кажа, че не съм хлапачка, която се преструва на…

— Напротив, точно такава си! — прекъсна я Ким със студен смях. — Обличаш се и се издокарваш толкова съблазнително, за да примамваш с красотата си. Но ти си само една суетна кокетка, мила моя!

Катрин се стресна от злобната ирония в гласа му и го погледна ядосано:

— В такъв случай можеш да кажеш, че всяка жена е съблазнителка, само защото иска да изглежда женствена и красива! Щях да ти обясня, че по никакъв начин не съм те окуражавала тази вечер, не съм искала да те… е, да те възбудя и да те оставя неудовлетворен и…

— Да, ама направи точно това! — прекъсна я той отново с възмутен глас. — За бога, Катрин, та аз да не съм от желязо! Аз съм мъж все пак. Как мислиш, че издържам на подобно страстно начало… без… нормален завършек?

Катрин се приведе напред, този път с по-благо изражение на лицето, и започна да му говори спокойно и сдържано:

— Виж, Ким, именно за да не се получава така, винаги съм се държала толкова предпазливо, когато сме оставали сами. Ти току-що ме обвини, че постъпвам нечестно спрямо теб. Трябва да признаеш обаче, че никога не съм допускала нежностите ни да стигнат толкова далече както тази вечер.

— Но защо точно сега ми позволи повече волности? — настояваше той. Все още й беше страшно ядосан, но с облекчение усети, че вече не трепери.

За първи път Ким се държеше така невъздържано и грубо с нея, затова тя реши, че ще е по-разумно да позаглади нещата, вместо да се впуска в дълъг и сложен спор за секса. И двамата бяха изнервени и такава тема можеше да се превърне в искра за цял пожар. Тя го погледна мило и заговори с кротък глас:

— Наистина не го направих нарочно. Всичко тръгна… някак си… от само себе си, преди да успея да го предотвратя. Усетих се чак когато нещата вече бяха извън контрола ми. Може би защото съм толкова уморена. Просто ми е трудно да мисля. Не знам дали ми вярваш, но последните няколко седмици бяха много трудни за мене. Цялата съм погълната от притеснения по тия пробни снимки. — Тя ловко смени темата, за да отклони вниманието му. — Наистина много ми дойде. А пък днес беше направо кошмарен ден. Имах важна среща на обяд, после се изтърси Норман, за да ми каже, че Тери е болен. Представлението мина страшно тежко, а и разговорът ми с Норман за…

— Знаеш ли, прави ми впечатление, че си уморена и напрегната само когато си с мен. Винаги, когато останем сами. Ще ти кажа и още нещо. Как можа да поканиш Норман да ме занимава с разни там глупави антики, когато знаеш, че тази вечер трябваше да си бъде само наша! Можех да му предам всичките тези неща по тебе, щом като толкова се интересува как да помогне на Тери. И като сме се заговорили за други хора, ще те попитам — какво й беше чак толкова важно на срещата ти със сестра ми?

— Франческа не ти ли каза, че се съгласи да адаптира сцена от „Брулени хълмове“ за моите пробни снимки? — попита го тя с нежен и подкупващ глас, сякаш не беше чула забележката му за Норман, защото искаше да го умилостиви по някакъв начин. Не можеше да сподели с него истинската причина за идването на Норман, без да наруши даденото обещание, че ще пази всичко в тайна. А тя никога не престъпваше дадена от нея дума.

— Каза ми — отговори остро Ким.

— Това за мен е много важно, дори ти да не го приемаш така. Толкова съм благодарна на Франческа, че се съгласи да ми помогне. А сега, чуй ме, съжалявам, че те разстроих. Честна дума, много съжалявам.

Ким мълчеше. Запали нова цигара и си наля чаша вино, като се отдалечи настрани от Катрин и от малката масичка. Той застана пред печката със сериозно лице, а слепоочията му все още пулсираха. Още не можеше да се успокои. Чувствуваше се засегнат, ядосан и унизен, защото вярваше, че тя нарочно го подмами, за да може да го отблъсне в последния момент. Ким Кънингам не беше свикнал да му отказват.

Тъкмо обратното, преди да срещне Катрин, на него не му се налагаше никога да тича подир жените, защото те сами го преследваха. Подобно на баща си той беше неудържимо привлекателен и чаровен за жени от всякаква възраст и съсловие. Едва на двадесет и две години Ким имаше изненадващо богат сексуален опит, а пък имаше и вроден интерес към подобни преживявания. Преди появяването на Катрин в живота му той беше имал една по-сериозна любовна връзка и множество краткотрайни авантюри. Сериозната му любов преди Катрин беше към една германска принцеса, с която се запозна по време на една ваканция в Алпите заедно с братовчедите си Даяна и Крисчън. Името на тази дама беше Астрид и тя беше със седем години по-голяма от него — тогава бе на двадесет и шест, при това вече омъжена. Последното обстоятелство, пък и протестите на възмутения съпруг, накараха стария граф да се намеси. Немският принц не беше във възторг от увлечението на жена си по някакъв деветнайсетгодишен „пикльо“, както той презрително наричаше Ким. И въпреки че старият граф даде на сина си да разбере, че е против тази връзка и настоява тя да приключи бързо, на него все пак му беше забавно. Той беше напълно убеден, че това е една временна прищявка на принцесата, която се беше омъжила по сметка и нямаше никакво намерение да напуска съпруга си, затова и не представляваше сериозна заплаха за сина му.

В момента Ким си спомни за Астрид. Сети се колко мила, любяща и страстна жена беше — именно тя отвори сетивата му за любов, събуди у него вродената му чувственост, която той носеше у себе си, въпреки своя сдържан и високомерен вид. И пак от нея беше усвоил много любовни умения, на които се наслаждаваха младите му приятелки, заредили се една след друга след раздялата му с Астрид. По необясними и за самия него причини и в странно противоречие със зрелите му сексуални желания Ким никога и по никакъв начин не беше насилвал Катрин, като постоянно се стараеше да овладява мъжката си агресивност. Всъщност към нея дори се държеше сдържано и предпазливо. Той стоеше замислен и отпиваше бавно от виното си, докато стигна до извода, че поведението му беше в пълен разрез с неговата природа. Дали тя самата не предизвикваше това със своята постоянна сдържаност? Или не, не сдържаност, тя просто умееше прекалено добре да се владее. Всъщност не беше съвсем сигурен и това го объркваше. Но пък защо ли той самият й трепереше чак толкова, та тя да не е расла в саксия?

През всичкото това време Катрин го наблюдаваше внимателно. Тя с удивление разбра, че гневът на Ким този път няма да мине така лесно, колкото очакваше. Той никога преди не се беше държал по този начин. Тя винаги беше успявала ловко да го отблъсне и да се освободи от прегръдките му, дори го смъмряше понякога, но с такава мила и чаровна усмивка, че той винаги покорно приемаше благовидните й извинения. Запита се дали в отношенията й с Ким ще се появи същият проблем, който се появяваше и в отношенията й с всички останали мъже. Сърцето й се сви при тази мисъл. Не й се искаше и с него да стига до грозното и грубо изживяване — да го отблъсква със сила от себе си. Досега все някак си беше успявала да го държи по-надалеч, без това да го обижда. По свой особен начин тя го обичаше и наистина искаше да се омъжи за него. Беше й повече от ясно, че втори път не бива да допуска подобна сцена, за да не го загуби ей така, поради простата причина, че тя изпитваше ужас от мисълта, че трябва да се люби с някого.

Катрин продължаваше да го наблюдава съсредоточено. Той й се струваше толкова красив със своя типично англосаксонски вид — с открито, одухотворено и чувствено лице, с изразителни очи и с мека руса коса. Носеше светлосиньо поло, тесни тъмнобежови панталони и размъкнато вълнено сако с протрити ръкави, на които се виждаха кожени кръпки. Въпреки небрежния му вид от него се излъчваше много достойнство и благородство и това неудържимо я привличаше. Може би тя го харесваше толкова и затова, че у него имаше нещо типично английско — с тези изтънчени маниери и аристократично възпитание.

— Ким… — обади се тя с гальовно гласче.

— Кажи? — отговори той хладно.

Тя се направи, че не е забелязала студенината в гласа му и го погледна с очи, които можеха да разтопят и най-коравото сърце:

— Нали утре пак ще сме заедно, скъпи! Може би тогава ще се чувствуваш по-добре и…

— Няма да сме заедно — побърза да й каже той. — Забравих да те предупредя, но струва ми се, баща ми ще отложи вечерята.

В очите на Катрин проблесна нескрита изненада и тя го погледна стъписано:

— О! — беше единственото, което успя да каже Катрин, но после предпазливо запита: — А бих ли могла да знам каква е причината? — Тя не беше предвидила, че графът може да осуети плановете й, и тази новина я свари неподготвена.

— Тази вечер му се обади икономът от имението. Някакви тръби са се спукали и е проникнала вода в салона с картините, където държим повечето семейни портрети, рисувани от Гейнсбъро, Лили и Ромни. За щастие никоя от картините не е пострадала, но баща ми се безпокои да не би водата да избие и на други места и да направи нови поразии. Трябва да се върнем в Лангли колкото е възможно по-бързо. Утре още призори ще тръгнем за Йоркшир.

— О, Ким, колко неприятно! Наистина ви съчувствувам! — каза Катрин, но този път със съвсем искрен глас. — Сигурно баща ти много се притеснява, а и ти също, разбира се. Ама че ужасна работа! — Новината, че утре няма да се видят я разочарова, но тя все пак успя да се усмихне и му призна истинските си опасения: — Аз пък си помислих, че баща ти не ме е харесал, не ме е одобрил за твоя приятелка.

Гласът й прозвуча толкова тихо и тъжно, почти плачевно и тя го гледаше с такова жално изражение, че на Ким изведнъж му мина целият яд. Той беше незлоблив по природа и макар че понякога лесно избухваше, гневът му минаваше много бързо.

— Не се дръж като глупаво пате! Той те намира за прекрасна. Както и аз самият. И предполагам, че поне за мене точно в това е проблемът. — Той се усмихна, а после я погледна виновно и едва ли не засрамено. — Извинявай, че избухнах. Ами виж… всъщност, както ти казах, аз те обожавам, а ти все ме държиш на почетно разстояние. — Той се опита да се засмее, но имаше нещо тъжно в усмивката му. — Като се сетя само колко по… добре де, по-активна беше ти, когато се запознахме. Сигурно затова така се ядосах тази вечер. Знаеш ли, не мога да те разбера.

Катрин не отговори веднага. Тя се чудеше как още да го успокои и умилостиви и да го върне отново в мрежите на своето очарование. Защо пък да не му каже цялата истина? После обаче веднага промени намерението си. Полуистините й бяха по-удобни, пък и всички хора ги смилаха далеч по-лесно. Тя го помами с ръка да седне до нея.

— Моля те, Ким, ела тук при мен. Искам да ти обясня защо се случи така тази вечер. Или поне ще се опитам.

Той седна до нея, а тя взе дланта му в двете си ръце, като я галеше и разсеяно си играеше със силните му пръсти:

— Знаеш ли, аз също те обожавам и напоследък се опитвах да ти го обясня по различни начини. И именно защото те обичам, не бих могла да си играя с теб — да те подмамвам, да те предизвиквам, да те възбуждам, а после да те изоставям. Струва ми се, че това би било грубо и непочтено. Затова се опитвах да те държа на разстояние. — Тя леко и нежно обви ръцете си около врата му и го погледна право в очите. Целуна го дълго и страстно по устните, така както той обикновено я целуваше. После се отдръпна и го погали по бузата. — Но независимо от силните чувства, които храня към теб, искам да съм напълно убедена, че любовта ни е взаимна, преди да направя тази решителна стъпка. О, Ким, за мен интимните отношения са нещо много сериозно.

— Господи, Катрин, та аз никога не съм те имал за лекомислено момиче! — запротестира той енергично.

— За мен въздържанието е точно толкова мъчително, колкото и за теб — успя да се измъкне тя с една от своите полуистини. — Когато така ми се разсърди преди малко, сърцето ме заболя. Аз… аз… — Катрин замлъкна с театрално отпусната надолу глава. Когато го погледна отново, сълзи напираха в очите й и блестяха от черните й ресници. — Аз не мога да понеса мисълта, че бих могла да те загубя, скъпи. Това би ме съсипало. — Тя си пое дълбоко дъх и сълзите и рукнаха по страните й на малки поточета. — Така че, ако на тебе все още… ти се иска да… Искам да кажа… — Тя се долепи до него, плътно притисна тялото си към неговото и го целуна страстно, а ръцете й започнаха нежно да си играят с косата му.

Ким беше сащисан от внезапната промяна в поведението й, но още преди да се опомни, усети как възбудата му се възвръща и започна да я желае не по-малко страстно отпреди. Сърцето му задумка, кръвта нахлу в главата му и той започна отново да губи контрол над себе си. И тъкмо щеше да я грабне в ръце и да я понесе към спалнята, когато нещо дълбоко в него му подсказа, че трябва да се възпре.

Нежно и с огромно усилие той се отдели от нея. Отдръпна я от себе си, но продължи да държи раменете й.

— Не — каза й той с твърд глас. — Правиш го само за да ми угодиш. Искам да го направим, когато и ти го желаеш. Когато повярваш в нашата любов. Когато се почувствуваш готова за това. Искам всичко между нас да бъде съвършено, Катрин… — Той погледна очите й, които го гледаха мило и невинно, и сърцето му потръпна от щастие. После, без да се замисля, добави: — И всичко това ще стане, когато се оженим.

Той сам се изненада от себе си. Все още не беше имал намерение да й прави предложение за женитба, но след като изрече тези думи, усети някакво облекчение. Едва сега осъзна, че за него Катрин винаги е била нещо по-различно от всички останали жени, които познаваше — тя имаше особено място в живота му. Явно, че това беше причината да се отнася с нея толкова… толкова… почтително.

Сърцето на Катрин подскочи от радост при тези думи. За момент тя остана безмълвна и само го гледаше втренчено с все още насълзени очи. Ким протегна ръка и с върха на пръстите си нежно изтри сълзите й.

— Ето, казах го вече. Сега трябва да си разбрала колко те обичам. — Той се усмихна тъжно. — Толкова съм влюбен в теб, Катрин.

Ким не сваляше поглед от нея и чакаше отговор.

— Аз също те обичам — прошепна тя накрая.

— Моля те, скъпа, кажи ми, че ще се омъжиш за мен — настоя той нетърпеливо и улови ръцете й.

— Да — отговори едва доловимо Катрин, а очите й блестяха. — Искам го от все сърце, Ким — тя прехапа устни и добави колебливо, — но искам и двамата да сме сигурни в чувствата си.

— Та аз съм убеден в любовта си към теб! А ти? — възкликна той с безпокойство.

Тя му кимна със сияещо лице:

— О, да, аз съм повече от сигурна!

Ким се успокои:

— Ще трябва първо да говоря със Стария, преди да се сгодим.

— Не, в никакъв случай! Още е рано.

— Защо, по дяволите, да е рано! Нали се съгласи да се омъжиш за мен — мисля, че съм длъжен да го уведомя за моите сериозни намерения. Всъщност — за нашите сериозни намерения! — възкликна той разпалено и леко се намръщи, защото се ядоса на странното й поведение.

— Естествено, че трябва да му кажеш — съгласи се тя и добави с още по-подкупващ глас, — но все пак не бива да избързваш. Струва ми се, че той трябва да ме поопознае малко повече, преди да приеме мисълта, че ще му ставам…

— Няма що, гениална идея! — прекъсна я той с гръмогласен смях и напрежението между тях съвсем се стопи.

Катрин също се разсмя, но започна да се оправдава:

— Не съм имала предвид, че ще му ставам… ама и ти, звяр такъв, с твойто мръсно подсъзнание…! Говоря сериозно, Ким — ние с теб се познаваме едва от няколко месеца, като през по-голямата част от времето ти си стоеше в Йоркшир. Нека да поизчакаме, преди да обявим годежа си. Нека засега да запазим в тайна чувствата си. Това ще бъде нашата тайна. Обещай ми!

— Не мога ли да кажа поне на Франческа?

Катрин поклати отрицателно глава.

— Е, добре тогава, обещавам — примири се с неохота той.

— Този път колко време ще останеш в Йоркшир? — попита тя с разглезено гласче на малко момиченце и го погледна умолително.

— Няколко седмици сигурно. Това ме подсеща за отложената вечеря. Трябва да ти кажа, че утре към обяд татко ще ти звънне по телефона, за да поднесе извиненията си и да те покани в Лангли за през някой уикенд. Обещай ми, че ще дойдеш! Мисля, че трябва да видиш бъдещия си дом, в който ще се нанесеш не след дълго, ако всичко е наред.

— О, Ким, разбира се, че ще дойда! Дори горя от нетърпение. Но за кой уикенд мисли да ме покани баща ти?

— Няма значение. Когато ти си избереш. Всъщност той е решил да покани Виктор и Николас Латимър да ни погостуват и те по същото време. Станаха му много симпатични — особено Виктор. И Дорис Астернан ще бъде с нас. Стария иска да организира нещо като градинско увеселение. Някоя събота след представление Гюс ще ви докара всичките в имението. Спомняш ли си, че предложението за това беше твое?

— Да — отвърна тихо Катрин. — Колко е мил баща ти!

— Значи — решено. — Ким я прегърна и я притисна до себе си, като галеше косата й. Той обърна лицето й към себе си и я целуна, но веднага след това се отдръпна и неочаквано се разсмя. — Я вземи и ме изритай, докато не съм забравил, че съм джентълмен, иначе току-виж съм те сграбчил и съм се възползувал от примамливото предложение, което ми направи преди малко.

* * *

Всяка млада жена би се омъжила с готовност за Ким — дори би подскочила от радост, защото това си имаше множество предимства. Той беше млад, привлекателен и толкова мил и любящ по природа. Беше човек с положение, с аристократична титла и наследник на едно от най-старите имения в Англия. С две думи — той беше идеална партия за женитба. И ако все пак една жена се въздържи от незабавно съгласие, то ще бъде единствено от страх да не го отблъсне с такъв прибързан отговор. Всяка жена трудно би устояла на неговия искрен ентусиазъм и на нетърпението му да докаже, че е готов за тази решителна стъпка.

Всяка жена, но не и Катрин. Тя беше прекалено умна, интелигентна и пресметлива, за да избърза да се сгоди с Ким, преди да е уверена, че ще получи благословията на стария граф. С непогрешимия си усет тя разбираше, че каквито и да са чувствата на Ким към нея, последната дума ще има графът. Ако не получеше неговото одобрение, съгласие и симпатии, за нея нямаше съмнение, че сватба няма да има. Именно нейната досетливост й подсказа, че графът трябваше първо да я опознае, преди да му съобщят новината. Тя беше уверена, че може бързо и с лекота да го очарова, да го спечели на своя страна и така да получи голяма част от благоволението му. Отлично разбираше обаче, че сватбата с единствения син и наследник на един английски граф включва множество задължителни ритуали. А в момента тя не можеше изобщо да си позволи да губи време по светски ангажименти от подобен род. Сега най-важен за нея беше филмът. Първо той и после всичко останало. Ето защо каза на Ким, че не трябва да избързват, и не се страхуваше, че такова протакане крие някакъв риск за нея. Тя беше прекалено уверена в собствените си способности, а за чувствата на Ким нямаше никакви съмнения.

Сега Катрин си почиваше във ваната и се усмихваше доволно на себе си. Преди малко, когато предложи тялото си на Ким, тя беше сигурна, че не рискува нищо. Само колко добре беше опознала Ким и как безпогрешно предвиди, че за него ще бъде въпрос на чест и достойнство да не се възползува от нея по такъв начин. Макар че бе заложила на съвсем елементарна схема, тя не сбърка — Ким никога не би посегнал насила на едно девствено момиче. Явно, че начинът, по който изигра сцената — с всичките му там сълзи и притеснения — го убеди в нейната непорочност. Ако не беше убедена, че той е абсолютен джентълмен, тя изобщо нямаше да рискува с подобни примамки.

Катрин повдигна красивия си крак, подпря го на кранчето и замислено се загледа в розовия лак по ноктите. „Наистина е по-добре да изчакаме с обявяването на годежа, каза си тя. «Брулени хълмове» ще ме направи кинозвезда и така по-лесно ще убедя Ким, че не бива да се отказвам от кариерата си. Даже и да не е съгласен, ще намеря начин да го склоня. Ким толкова ме обича, че е готов на всичко за мене.“ Тя отново се усмихна, доволна и щастлива, и се натопи по-дълбоко, за да може водата да покрие схванатите й от умора рамене. Тя се отпусна напълно във ваната, притвори блажено очи, но пресметливият й мозък продължаваше да работи на пълни обороти.

Какъв невероятен ден. В известен смисъл — дори паметен, като се има предвид предложението на Ким. Тя неволно се присети за баща си. Как ли щеше да реагира, като научи, че се е омъжила за англичанин, при това благородник с титла. Нея той мразеше, така че едва ли щеше да се трогне. Тя се засмя цинично. Но пък така мразеше англичаните, че щеше да побеснее. Как обичаше да ръмжи и да ругае англичаните заради злото, което са причинили на Ирландия. Като малка й беше втръснало да слуша разказите му за „онези изверги“, за кучешкия глад, до който са докарвали населението, за техните неописуеми жестокости спрямо ирландците. Като че ли той знаеше какво е кучешки глад. Всичко това е било по времето на дядовците му, а пък той самият се е родил в Америка. Бракът й щеше да засегне патриотичните чувства на баща й. Мисълта за гнева му й достави огромно удоволствие, защото тя изпитваше безкрайно злорадство към него.

Ех, скоро, съвсем скоро животът й щеше коренно да се промени — успехи, слава, пари, аристократична титла. Е, и Ким, разбира се. Очакваше я един безкраен празник. „Горкият Тери, как успя да съсипе така своя собствен живот“, помисли си тя със съжаление. Но Катрин щеше да го избави и да го вкара отново в правия път. Беше сигурна, че ще го убеди да участвува във филма. Пък и той нямаше друг избор, защото беше притиснат от дългове.

Да, Хилъри. Именно тя беше ключът към целия план. Чрез нея щеше да привлече за филма не само Тери, но и Марк. Ако Хилъри се съгласи да стане художник по костюмите — Катрин не виждаше причини тя да се откаже от такъв шанс, ще успее да окаже влияние върху съпруга си и да убеди Марк да стане режисьор на „Брулени хълмове“. Катрин съжаляваше, че по-рано не се беше сетила за Хилъри. Досега вече да е спечелила Марк и да си е спестила всички безсънни нощи, през които умуваше как да подходи към него. Марк обожаваше съпругата си, която беше с 22 години по-млада от него, и бе готов на всичко за нея. Хилъри пък беше готова на всичко за Тери.

Но дали наистина тя го обичаше толкова много?

Досега подобно съмнение не беше минавало през ума на Катрин, затова се сепна и седна изправена във ваната. В края на краищата нали всичките й планове се основаваха на предположението, че Хилъри все още обича Тери. Дали обаче беше така? Катрин се замисли дълбоко. Естел беше казала, че Хилъри цяла вечер се умилквала около Тери на партито у Джон Стандиш преди няколко месеца. Значи, все още трябва да го обича, успокои се сама Катрин. „Хилъри ще ме подкрепи. Коя жена би се отказала от възможността да помогне на предишния си любим и да спаси кариерата му? А също и да го изтръгне от лапите на друга жена. В случая става дума за Алекса Гарет, а тя е много красива и съперничките й я мразят. Мисля, че ще й предложа нещо доста изкушаващо. Но все пак ще трябва първо да си поговоря сериозно с нея. Ще ми се наложи най-подробно да й обясня всичко, да я убедя, че участието на Марк е от решаващо значение, защото, ако той не се съгласи, Виктор едва ли ще я вземе като художник по костюмите.“

После Катрин се замисли за Виктор Мейсън. С него тя беше сключила нещо като сделка. И въпреки че уговорката им беше само устна, тя имаше силата на сключен договор и Катрин осъзнаваше, че трябва да изпълни задълженията си. Виктор щеше да изиска от нея да удържи на обещанията си, каквото и да й струва това. Но пък и той й обеща нещо толкова съблазнително — той й урежда пробните снимки, а тя му осигурява Терънс Огдън и Марк Пиърс. Ще трябва да му ги поднесе наготово и двамата. Досега Виктор не беше успял да ги привлече за филма, затова натовари нея с тази задача. В замяна той дори не й гарантираше ролята. Само пробните снимки. И всичко зависеше от умението й да спечели необходимите му хора. Дни наред тя трескаво се чудеше как да получи тяхното съгласие и ето че днес Норман неволно се превърна в нейния спасител.

С победоносна усмивка Катрин излезе от ваната и започна да се бърше с хавлията. „В кърпа са ми вързани и двамата!“ — възкликна тя на глас, докато мислеше за Тери и Марк. Облече си нощницата, отиде в спалнята и седна пред тоалетката. Започна да разресва косата си — първо енергично, а после по-бавно, защото отново потъна в мисли. Тери щеше да й е толкова благодарен, че така добре е измислила всичко, а и филмът щеше да бъде кулминация в неговата кариера. Оттук нататък Тери нямаше за какво повече да се безпокои, не трябваше да се тревожи дори и за пораженията в апартамента. Тя и Ким ще се погрижат да възстановят изпочупеното. А пък и Хилъри ще бъде истински поласкана да работи с такава знаменитост като Виктор Мейсън. Какъв невероятен шанс за нейната кариера. Участието й в създаването на такъв първокласен филм щеше да й осигури за в бъдеще и нови предложения. В края на краищата дори Марк имаше причини да бъде доволен. Последният му филм не беше минал много успешно. Макар и да не е съгласен в първия момент, Катрин ще го убеди, че „Брулени хълмове“ е именно филмът, от който има нужда. Тази продукция можеше да стане триумф в неговата кариера. Пък нищо чудно да спечели и „Оскар“, така както тя самата се надяваше за себе си. Докато се наблюдаваше в огледалото, по лицето на Катрин се разля щастлива усмивка — беше толкова удовлетворена от себе си, че пак започна да изпитва гордо самодоволство. Тази блаженост идваше от искреното й убеждение, че постъпва като прекрасен човек, който е загрижен, всеотдаен и готов на всичко за своите приятели. Чувствуваше се като спасителка за Тери и благодетелка за Марк и Хилъри. В своите очи тя се виждаше толкова жертвоготовна и безкористна, че не се и съмняваше как те цял живот ще й бъдат задължени.

Катрин Темпест имаше удивителното умение да оправдава винаги собствените си постъпки, особено когато те засягаха и други хора. По най-невероятни начини тя успяваше да си внуши, че действията й са продиктувани единствено от нейното добро сърце и безкористното й желание да помогне на всеки, изпаднал в затруднено положение. Никога не й беше идвало наум, че всъщност тя се води най-вече от личния си интерес и егоистичното желание да постигне своите собствени амбиции. Така че, подтиквана от егоизма си, тя несъзнателно се бъркаше и объркваше живота на хората, без изобщо да си дава реална сметка за последствията. А това беше опасна и непочтена игра.

Когато Катрин се мушна в леглото си и угаси лампата, тя вече беше успяла сама да се възвиси до пиедестала на самоотвержена героиня и с тази сладка мисъл тя потъна в блажен сън.

Глава XIX

Само след няколко минути щяха да угаснат светлините в частното студио на Виктор Мейсън и да тръгне прожекцията на пробните снимки на Катрин Темпест в ролята на Катрин Ърншоу в сцена от „Брулени хълмове“.

До Катрин седеше Франческа, която беше обзета от смесени чувства на вълнение и очакване, а към тях се прибавяше някакво нервно напрежение. С всяка следваща минута те се приближаваха към събитието и напрежението у Франческа растеше още повече. Тя не се притесняваше дали ще бъде одобрен нейният дял — начинът, по който беше адаптирала откъс от романа за пробните снимки на Катрин.

Всъщност тя дори не мислеше, че приносът й е кой знае колко голям. По характер беше сдържана, скромна и не обичаше работата й да става център на внимание. Тя просто беше взела няколко неповторими пасажа от гениалната творба на Емили Бронте и ги бе превърнала в чист диалог, без да ги окастря и без да ги разкрасява. Ето защо и дума не можеше да става, че тя има някакъв личен принос в написването на сценария. Не нея щяха да оценяват сега, ами щеше да се решава съдбата на Катрин. Единствено загрижеността за нейната приятелка я правеше неспокойна и нервна. В съзнанието й тревожно отекваха обясненията на Виктор за мнението да се играе пред камера и тя горещо се молеше Катрин да е успяла да превъзмогне театралния си патос по време на тези снимки. Молеше се и да не е отишла в другата крайност да е играла прекалено сдържано и да е унищожила ефекта от своето артистично присъствие. С две думи — надяваше се Катрин да е налучкала верния тон и да е накарала камерата да я „заобича“, както й беше казал тогава Виктор.

През последните няколко седмици Франческа и Катрин извънредно много се сближиха и сприятелиха. Между тях много бързо и естествено се породиха доверие, симпатия, разбиране. Началото на това приятелство започна още с първата им среща, когато инстинктивно усетиха близостта на душите си и всяка се опита да разбере какво се крие у другата.

Ето защо беше съвсем нормално, че успехът сега имаше за Франческа не по-малко значение, отколкото за Катрин. Тя беше преживяла заедно с приятелката си всеки момент около пробните снимки и сега двете седяха като на тръни. Франческа погледна крадешком към Катрин. Красивият й профил изглеждаше по-забележителен от всякога. Катрин седеше сковано и гледаше право напред и въпреки че се владееше блестящо, Франческа усети цялото напрежение и тревога у нея. Съвсем спонтанно тя се протегна и докосна ръката на Катрин. Дланта й лежеше неподвижно в скута и беше леденостудена.

Катрин се обърна рязко към Франческа, усмихна се едва-едва и само повдигна рамене. Франческа веднага усети, че очите й гледат все по-тревожно, а и неловката й усмивка издаваше огромното й вътрешно притеснение.

— Всичко ще мине добре. Сигурна съм. Не се тревожи — каза тихо Франческа и се усмихна, за да й вдъхне увереност.

Тя стискаше здраво ръката на Катрин, за да стопли нейните ледени пръсти, за да успокои и окуражи приятелката си, доколкото беше по силите й.

Катрин поклати безмълвно глава и отново се втренчи в тъмния екран. Той й се струваше зловещ и заплашителен. От нервно напрежение не можеше да промълви и дума. Всичките тревоги, които искаше да сподели с Франческа, бяха заседнали на гърлото й и тя имаше усещането, че се задушава. По време на снимките тя беше невероятно уверена в себе си и дори за миг не се бе усъмнила в крайния успех. Беше сигурна, че си върши работата блестящо, а и Брус Нолти — режисьорът, с когото направи снимките — беше прекрасен човек и даже я вдъхновяваше понякога. Той проявяваше към нея сърдечност и търпение, съобразяваше се с липсата й на опит пред камерата, окуражаваше я и й даваше полезни наставления. От няколко дни насам тази невероятна самоувереност се изпари. Сега я раздираха ужасни съмнения и тревоги.

Катрин знаеше много добре, че Виктор й докара тези противоречия. Той вече беше гледал снимките, но когато тя го попита за мнението му, получи от него уклончив и неясен отговор и точно това я разколеба. Нали ако се беше представила добре, той нямаше да крие въодушевлението си и щеше да й даде ролята незабавно. От друга страна, разсъждаваше тя, ако се е представила зле, защо му трябваше да кани и други хора, за да видят снимките. Или може би той все още се колебаеше в решението си и искаше да чуе и други мнения. Поведението на Виктор беше толкова странно, че Катрин вече не знаеше какво да мисли. Тя въздъхна изтощено. Чувствуваше се толкова нещастна и отчаяна, че забрави за решението си да не пуши, извади цигара от чантата си и я запали.

Франческа се оглеждаше наоколо с интерес. За първи път се озоваваше в частно студио, и то на прожекцията на пробни снимки, които обикновено се гледаха само от професионалисти, и това й се струваше много вълнуващо. Всъщност за себе си тя откри, че доста неща от киноиндустрията са й страшно любопитни, а и попълни общата си култура с някои интересни подробности. Виктор и Николас Латимър седяха малко встрани от нея на задния ред и разговаряха с един мъж, когото й бяха представили като Джейк Уотсън — асистент–режисьора, пристигнал току-що от Холивуд. Франческа не знаеше точно какво прави асистент–режисьорът на един филм, затова беше помолила Ники да й разясни. Той й беше казал, че това е нещо като режисьор–изпълнител, т.е. човекът, който стои постоянно на снимачната площадка. „Той е, така да се каже, пръв помощник на режисьора, обясни й тогава Ник, и следи за гладкото протичане на ежедневната работа, като е длъжен да се справя с всички възникващи проблеми по време на самите снимки.“ По-нататък той й обясни, че Виктор пък е продуцент, „който не се занимава толкова с ежедневните детайли по снимането, а отговаря за цялостното изпълнение на филма — осигуряването на средства, разпределяне на ролите, избиране на сценария, окончателния монтаж и разпространение на филма. Но филм се прави от цял колектив и на главния режисьор се пада задачата удачно да подбере добре работещ екип“. Накрая Ник се ухили и добави закачливо: „И нека се надяваме, че нашето момче е улучило точния екип“.

Няколко реда по-напред седеше англичанинът Джери Масингам, когото бяха избрали за директор на продукция. Той седеше отпуснат на стола, дъвчеше края на угасналата си лула и кимаше от време на време към своята помощничка Гини — стройна, елегантна блондинка, която преглеждаше заедно с него някакъв тефтер със сметки. Джери беше едър мъж, небрежно облечен и с разчорлена червена коса и единственото, за което можеше да говори, бяха цифри и статистики по разходите, или поне на Франческа така й се струваше. И сега сметките на Гини го интересуваха много повече от предстоящата прожекция — той гледаше страшно и смръщено, сякаш наближаваше второто пришествие. Двамата продължаваха да седят с надвесени глави над въпросния тефтер, без да обръщат внимание на това, което става около тях и без да чуват бърборенето на останалите в салончето.

Франческа се поразмърда, за да се намести по-удобно, и втренчи поглед в безжизнения екран, погълната от своите собствени мисли. Тази сутрин тя едва не подскочи от радост, когато Катрин й каза, че Виктор я кани и нея на прожекцията, и тя с готовност прие поканата. Съжаляваше само, че Ким не присъствува. На Катрин много й се искаше и той да е тук, но Ким трябваше да замине за Йоркшир, защото имаше работа във фермата, а и спуканите тръби в замъка му бяха сериозна грижа. Тази седмица в сводестия край на салона с картините се бяха появили още няколко теча. За щастие открили ги навреме и пейзажите на Търнър и Констабъл, окачени в тази част, били спасени. Стените на салона бяха облицовани с ламперия, поставена преди столетия, и от водата тя сериозно беше пострадала на няколко места. Ето защо сега я подменяха, но това бе бавна и трудна работа. Ким й каза, че баща им беше изпаднал в меланхолия, защото ремонтът и новите облицовки щяха да струват цяло състояние. Старият граф твърдо беше решил, че трябва да се наеме изкусен майстор–дърводелец от старата занаятчийска школа, защото искаше новата ламперия да бъде абсолютно копие на предишната до най-малката подробност. Трудността на цялата процедура се състоеше не само в това, че майсторът трябваше да обработи новия материал така, че да изглежда като старо дърво, но и да сглоби отделните парчета по стария метод на вклиняване, а не като ги прикове с пирони.

Горкият татко — помисли си Франческа, като се сети колко нещастен беше баща й, когато научи за аварията в имението. Добре че Ким замина при него, за да му дава морална подкрепа. Пък и парите, които баща й е получил от продажбата на породистите юници, горе-долу щяха да покрият разходите за новата ламперия и за смяната на водопроводните тръби.

Бедствието в замъка предизвика поредния разговор за паричните им затруднения, който тя проведе с баща си същия този четвъртък, когато Ким взе кошница, пълна с храна, приготвена от самата нея, и отиде да вечеря с Катрин в жилището й. Тъкмо тогава тя успя да събере кураж и да подхвърли на баща си идеята, че би могла да си потърси работа в някоя реномирана галерия например, където да продава антики и предмети на изкуството, за да помогне по някакъв начин за семейния бюджет. В началото той не искаше и да чуе за тази идея и направо се ужаси, но после му стана забавно. Беше й обяснил през смях, че с жалките петаци, които би спечелила, нямаше да облекчи изобщо тежкото им финансово положение. Графът обаче се трогна от нейната загриженост, защото знаеше, че тя иска да се посвети на книгата си, затова мило й благодари, преди да замине за Йоркшир.

Макар и с неохота, Франческа се отказа от идеята да си търси работа и отново се отдаде на книгата си за Чайниз Гордън. Но тя продължаваше да се тревожи за окаяното финансово състояние на семейството и една вечер, когато Катрин й беше дошла на гости, Франческа реши да сподели с нея безпокойствата си. Тя деликатно се беше опитала да й представи цялото положение, да й обясни по най-прост начин какво означава неприкосновена собственост на фамилията и необичайните условия от завещанието на прадядо й. Текстът на завещанието беше съставен изцяло от нейната смела и делова прабаба, която сама преценила как поколенията трябва да се разпореждат със семейните имоти. Деветата графиня Лангли не хранела никакви илюзии по отношение на съпруга си, „прахосника Теди“, който пръскал луди пари по удоволствия и жени и за да не би някоя негова безразсъдна постъпка да обрече на мизерия децата и внуците и бъдещите поколения от фамилията Кънингам, тя го принудила да напише това завещание. Графинята не го оставила на мира, докато той бе наредил на семейните адвокати да изготвят нотариални документи, чрез които се налага абсолютна възбрана върху разпокъсването или разпродаването на фамилната собственост по какъвто и да било начин. Текстовете били ясни и категорични — никой бъдещ наследник не би могъл да посегне върху родовото имущество. По този начин Деветата графиня не само вързала ръцете на съпруга си, но и обезпечила сигурността на бъдещите поколения Лангли.

— Имаме земя, картини и бижута колкото си щеш, но иначе сме без пукната пара — беше й казала Франческа тъжно, но после се опита да прояви малко повече ентусиазъм. — Е, така ще сме, докато фермата не почне да носи печалба, което сигурно ще е скоро, защото татко я обнови с толкова модерни машини. В най-близко бъдеще ще започнем да получаваме добри пари от нея.

Катрин беше проявила разбиране към проблемите й, но споделяше напълно мнението на графа, че в никакъв случай не бива да изоставя книгата си. Ето защо я беше посъветвала, и то доста категорично, да удвои усилията си, за да може книгата да се превърне в бестселър, който ще й донесе далеч повече пари. Катрин продължи да й дава кураж, да я изслушва, да й предлага идеи всеки път, когато заговореха за книгата, и Франческа й беше благодарна за това.

Внезапно Франческа усети, че някой я потупва леко по рамото. Тя се обърна и видя до себе си лицето на Николас Латимър, който се беше надвесил над нея. Той сякаш беше отгатнал мислите й, защото я попита:

— Съгласи ли се с мене да включиш нещо и за детството на Гордън, за да направиш по-естествена връзката с годините на зрелия му живот?

Тя се усмихна:

— Да, Ник, дори вече се възползувах от съвета ти. Благодаря ти много.

— Дерзай, момичето ми! Ще видиш как, ще стигнеш и до деня, в който ще напишеш последната страница.

— Дано. Между другото, защо още не започва прожекцията?

Ник се пошегува:

— Стоим в очакване на Годо. Не можем да почнем, преди той да е дошъл.

— Годо ли?

— Да. В случая в ролята на Годо и на Господ е един тип от „Монарк Пикчърс“. Цялата ни съдба сега е в негови ръце, защото компанията му не само ще разпространява „Брулени хълмове“, но и ще финансира правенето на филма. И забележи, моля ти се, на тях им е все едно коя ще изберат за женската роля. Единственото, което ги интересува, е, че във филма ще играе звездата Виктор Мейсън. Самото му име е достатъчна реклама за тях и те са горди, че са сключили договор с Виктор. Въпреки че и „Метро Голдуин“ настояваха да вземат този филм. Е, както и да е, Виктор реши, че няма да е лошо да покани Хили Стрийт на прожекцията. Просто жест на добра воля — нали все пак ще работят заедно.

— Хили Стрийт^[2] ли каза? Това нали не му е истинското име? — засмя се Франческа и го погледна с недоверие, защото знаеше, че той имаше навика да се шегува с нея. — Не ти вярвам, сигурно ей сега си го измислил.

Ник се засмя:

— Така е. Аз го измислих, само че преди много години. Прякорът обаче доби популярност.

— Но пък що за странен прякор?

— Много му отива даже. Да работиш с него е все едно да караш колело нагоре по много стръмна улица. С дупки и клонки на всяка крачка. Истинското му име е Хилард Стийд и то ми подсказа прякора му. Всъщност не е лошо момче, ама е непоправим.

Виктор, който беше дочул разговора им, се изправи и погледна към Ник:

— Чакаме Хили още десет минути и започваме прожекцията. — Той погледна часовника си. — Стана почти единайсет. Както обикновено, Хили сигурно ще закъснее с половин час. А му казах да дойде в 10.30. — Виктор тръгна да излиза и когато мина покрай тях, те се почувствуваха като джуджета. — Ник, аз отивам в прожекционната кабина. Извини ме за момент. — Той само кимна на Франческа, която плахо му се усмихна.

В очите на Ник се появи дяволито пламъче, като видя тази хладна размяна на любезни погледи. В последно време Франческа често беше в компанията на двамата приятели и Ник страхотно се забавляваше от неестествено сдържания начин, по който Вик се държеше в нейно присъствие. Още откакто Виктор пристигна в Англия, Катрин му посвещаваше голяма част от свободното си време, а когато Ким отиваше в Йоркшир, тя постоянно беше с Вик и го развеждаше и представяше в кръговете на най-изисканото лондонско общество. Само че сега Катрин си имаше и близка приятелка, която също водеше със себе си навсякъде. Всеки знаеше, че където и да се появи Катрин, до нея като кротко агънце неизменно се появяваше и Франческа. Но на двамата приятели съвсем не им беше безразлично, когато Франческа беше в компанията им. Тя беше забележително интелигентна и остроумна, умееше така добре да говори, че понякога смайваше с неопровержимите си заключения, беше необикновено самоуверена за възрастта си и естествено — страшно хубава. Всъщност беше направо красива с онази типична за англичанките ненатрапваща се красота — беше свежа и нежна като пролетна роса. Не, никак не бе лесно човек да остане безразличен към лейди Франческа и Ник беше усетил това веднага.

Виктор винаги очакваше с нетърпение Катрин да доведе Франческа, но щом я видеше, поведението му рязко и необяснимо се променяше. Той или се държеше сдържано, хладно и подчертано необщително, или го обхващаха изблици на безпричинен смях и прекомерна дружелюбност, а тези крайности в поведението му бяха съвсем неприсъщи за него. За Ник беше пределно ясно кой е виновникът за такива странности в държанието му в присъствието на Франческа. Макар и блестящ актьор, начинът, по който прикриваше чувствата си, беше направо аматьорски. Всъщност неестественото му поведение само потвърждаваше колко много го привлича Франческа. Що се отнася до нея, тя се държеше съвсем нормално и непринудено и, изглежда, изобщо не се досещаше за огромния интерес на Виктор към нея. „Може би аз съм единственият, който разбира какво става, защото познавам приятеля си прекалено добре“ — мислеше си Ник. Веднага след това през ума му мина и друга възможност — дали пък Виктор сам не можеше да си обясни какво чувствува към Франческа? „Не, не ми се вярва да е така“ — отговори си сам Ник. „И все пак Виктор умее да потиска чувствата си до такава степен, че да престане да мисли за тях — докато накрая ги забрави. Ако и сега постъпва така, той наистина е голям глупак“ — заключи Ник.

Николас Латимър пръв открито си призна, че Франческа много му харесва. Макар че я познаваше отскоро, той се привърза към нея като към сестра, защото тя в много отношения му напомняше за сестра му Марша. Тя разбираше шегите му и му отвръщаше в същия дух. Франческа беше момиче на място. За разлика от Катрин, помисли си той злобничко. Неговите бляскави остроумия, хапливи реплики и непочтителни подмятания удряха на камък при Катрин. О, тя се усмихваше, случваше се да се смее с глас дори, но очите й го гледаха с такъв ледено смразяващ поглед, че понякога тръпки го побиваха. Със своите безупречни маниери тя винаги се държеше любезно с него, дори сърдечно, но това беше толкова изкуствено и преиграно, че чак приличаше на пародия — или поне Ник усещаше нещата така. Въпреки че като писател той имаше огромен запас от думи, но никакъв начин не можеше да охарактеризира Катрин, освен с понятието „фригидна“.

Франческа обаче беше за него сърдечна, мила и весела душа. Една непокварена млада жена с непринудено поведение и страхотно чувство за хумор. На Ник особено му допадаше нейният пъргав ум и интелектуална нагласа. Тя беше още досетлива и проницателна и с широки познания по история, които Ник ценеше особено много и истински й се възхищаваше.

Ник си спомни за онази скучна неделна вечер преди няколко седмици, когато Катрин изнуди Виктор да организира парти в хотелския си апартамент. Франческа също присъствуваше и беше отегчена не по-малко от Ник. Тя взе чашата си и се присъедини към него още в самото начало и двамата останаха заедно до края на вечерта. Ник изпита истинско удоволствие от нейната компания. Не й личеше, но той усети, че тя се дразни от превзетото държане на Естел Морган и глупавите й въпроси. Резервираният начин, по който Франческа се държеше с нея, беше в пълно съответствие с неговото собствено отношение на нетърпимост към журналистката, която той мислено охарактеризира като нагла и долнопробна нюйоркска курва.

Същата тази вечер той и Франческа обсъждаха онези исторически личности, към които и двамата проявяваха интерес. Тя му предложи да си поговорят за Ричард Невил, граф Уорик, известен като човек, който е успял да свали и въздигне не един крал на престола — един забележителен политик от XV век, поставил Едуард Плантадженет на разклатения английски трон след края на Войната на розите. Той я слушаше и с удивление откриваше, че тя има рядката дарба да разказва за личности и събития по невероятно жив и изразителен начин, сякаш беше родена за разказвач. Оттогава насам Ник използуваше всеки удобен случай да я насърчи в писателските й начинания и сам й предложи да й помага с каквото може. По своя инициатива даже беше говорил с английския си издателски агент за нейната бъдеща книга.

Сега, докато се размисляше, Ник установи, че от много време насам не беше прекарвал толкова приятна вечер. Да, действително имаше нещо забележително у Франческа Кънингам. Само дето беше твърде млада, дори прекалено млада. Иначе щеше да бъде идеална партньорка за Виктор. Точно такава жена му трябваше на него. „Ама че лош късмет“, промърмори намръщено Ник. Но кой е казал, че е прекалено млада? Виктор, разбира се. „Но и аз самият все го заяждах, че не му приляга на възрастта — помисли си Ник с разкаяние и се запита дали по този начин не беше обезкуражил приятеля си. — Ще се опитам обаче да променя нещата.“

После Ник отново се замисли за Катрин Темпест и за пробните й снимки, които щеше да види всеки момент. Дали бяха толкова добри, колкото всички очакваха? Виктор и дума не обелваше за тях, даже се държеше така, сякаш крие нещо, и за първи път Ник не успя да разгадае мислите на приятеля си. Колкото и да го врънкаше да му каже нещо по-конкретно, Вик отговаряше с едно и също: „Мисля, че по-добре е сам да ги видиш. Не искам да ти влияя предварително с моето мнение. Слушай, братле, искам ти поне да ми кажеш честно как ги намираш!“

Ник се опитваше да се настрои да бъде безпристрастен, да погледне нещата непредубедено. Не биваше антипатията му към Катрин като към жена да повлияе на мнението му за нея като актриса. Ник понасяше компанията й само заради Виктор, който странно защо се беше привързал към нея. Често пъти Ник се питаше какво толкова Виктор намира у нея.

Най-сетне се появи и Хилард Стийд. Преди да влязат в салончето, той и Виктор спряха и се заприказваха нещо, а Ник се приближи към тях с небрежна походка и приятелски поздрави Хили. Виктор обаче припряно ги подкани:

— Хайде, момчета, да почваме вече с тая прожекция! После ще си поприказвате!

Ник намигна шеговито на Хил, изкозирува чинно на Виктор и се запъти към мястото си. Веднага и Виктор седна до него, извърна се към оператора и му даде знак с глава да започва прожекцията.

Франческа стисна силно ръката на Катрин, без дори да я поглежда. Беше приковала очи в екрана и седеше напълно неподвижна. Катрин изстина от ужас и внезапно й се прииска да избяга, но това щеше да е проява на малодушие, а тя винаги се беше гордяла със своето самообладание. Нервното й напрежение нарасна, сърцето й слезе в петите, но външно остана спокойна и невъзмутима. Все пак я топлеше мисълта, че Франческа е до нея и я подкрепя. Катрин притвори очи и въпреки че не беше особено религиозна, неусетно започна да реди наум една молитва: „Моля те, Господи, направи така, че да се представя добре. Целият ми живот зависи от това. Моето бъдеще и бъдещето на Райън.“ Тя отвори очи, облегна се назад и се опита да се отпусне.

Светлините угаснаха, на екрана проблесна нещо за малко, но после внезапно настъпи пълен мрак и в салона се чу един общ възглас на недоволство. Но само след минута лентата тръгна отново и на екрана се появи надписът:

ПРОБНИ СНИМКИ

МИС КАТРИН ТЕМПЕСТ

И с това прожекцията най-сетне започна.

Ан Патерсън, актрисата в ролята на Нели Дийн, седеше в кухнята в имението на семейство Ърншоу и пееше приспивна песен на малкия Хеъртън, който всъщност беше една повита кукла. В самия роман Хийтклиф също участвува в тази сцена и разговаря с Нели, докато тя взима бебето от люлката. После отива и ляга върху една пейка, обърната с облегалката към стаята, и така остава скрит от погледа на Кати, която влиза вътре малко по-късно. Франческа беше включила тази подробност в своя сценарий, защото според нея присъствието на Хийтклиф внася допълнителен драматизъм в цялата ситуация — той става неволен слушател на неласкавите думи, които Катрин изрича за него, а също и на нейното описание за разликата в чувствата й към него и към Едгар Линтън.

Виктор обаче беше разпоредил на режисьора само Ан Патерсън да партнира на Катрин, за да се снижат максимално разходите по пробните снимки. Така че първите няколко страници от двадесет и пет минутния сценарий на Франческа отпаднаха и Хийтклиф изобщо не присъствуваше на сцената. Катрин се безпокоеше, че това орязване на сценария, колкото и малко да беше, щеше да намали емоционалната наситеност на епизода. Режисьорът обаче я успокои, че Ан много лесно би могла да маркира присъствието на трети човек, като от време на време хвърля тревожни погледи към другия край на кухнята и се опитва да даде знак на Кати да спре с излиянията си. На Катрин не й оставаше нищо друго, освен да се съгласи, тъй като режисьорът имаше решаваща дума.

Сега на екрана Нели Дийн продължаваше да припява тихичко на детето и всички в залата бяха притихнали — чуваше се само лекото бръмчене на прожекционната камера. Сякаш и въздухът застина в някакво напрежение и очакване. Всички бяха приковали очи в екрана и се питаха дали след малко ще видят дебюта на една бъдеща звезда или провала на една слаба актриса. Само Виктор знаеше отговора, но ги държа до последния момент в неведение.

Кухненската врата се отвори и на екрана се появи Катрин Темпест. Тя произнесе първата си реплика шепнешком:

— Сама ли си, Нели?

Всички погледи се впериха в Катрин, докато тя прекосяваше кухнята, за да седне до Нели Дийн пред огнището и така да се окаже в преден план на кадъра. Изглеждаше приказно красива в семплата, но изящна бяла муселинова рокля, по която бяха избродирани дребни цветчета метличина. Дрехата беше напълно в очарователния стил на миналото столетие — дълга до петите рокля, пристегната в талията със светлосин кадифен колан, с красиво деколте–лодка и с нежни като пеперудки къси буфан ръкави, които придаваха на Катрин много женственост. Гъстата й кестенява коса беше сресана на път и прихваната от двете страни с малки светлосини кадифени шноли, като се спускаше на меки вълни по раменете й. Камерата я представи в едър план и в салончето се чуха няколко възклицания, когато на екрана се появиха нейното съвършено лице и неповторимо красивите й невинни очи.

Катрин изглеждаше толкова жива и истинска, че на човек му идеше да протегне ръка, за да я докосне — така поразителен беше ефектът от нейната красота, пренесена върху цветната лента. Играта й бе великолепна, но внушението на нейния образ не идваше толкова от грациозните й движения, от изразителното й лице, от звънкия й глас, макар че всичко това също имаше своето значение. Но освен всички тези качества от нея се излъчваше нещо толкова силно и магнетично, че публиката я гледаше запленено. Това беше нейното невероятно актьорско присъствие. Катрин беше самото олицетворение на магическо очарование. С други думи, тя беше родена за кинозвезда с главна буква. А камерата не просто я обичаше, а беше влюбена в нея.

Докато течеше епизодът, Катрин представи на екрана цяла гама от човешки емоции. Първоначалната й плахост се замени от весело настроение, примесено с очарователно кокетство, което на свой ред премина в недоволство и даже високомерие. Тя се държеше с Нели ту рязко и своенравно, ту ласкаво и мило. А накрая изпадна в такова драматично състояние, че от страстните й думи, едновременно изпълнени с патос и реализъм, дъхът на зрителите секна. Франческа гледаше като хипнотизирана, седнала на самия ръб на стола със стиснати от вълнение ръце. И когато Катрин започна прочутия монолог на Кати Ърншоу за всепоглъщащата я любов към Хийтклиф, Франческа цялата настръхна. Тя не само многократно беше чувала и чела тези думи, но ги знаеше наизуст, и въпреки това й се струваше, че Катрин им придава нов живот и смисъл с неповторима дълбочина. Никога досега Франческа не се беше чувствувала толкова развълнувана — тя осъзнаваше, че в момента наблюдава една гениална актриса. Катрин Темпест просто нямаше равна на себе си.

На екрана Катрин коленичи до Нели и с ръка на коляното я погледна умолително, а огромните и тюркоазени очи бяха изпълнени със страдание и възторг, породени от драматичното признание за своята непреодолима любов. Тя бавно говореше:

— Любовта ми към Линтън е нетрайна като горските листа. Аз знам, че с времето тя ще излинее, тъй както листата пожълтяват и умират наесен. Любовта ми към Хийтклиф прилича на онези скали ей там — трудно е да забележиш красотата им, но те са неизменна част от живота ти. — Катрин направи пауза само за миг и в този кулминационен момент очите й се напълниха със сълзи, които рукнаха обилно по страните й. И тогава тя изрече: — Нели, та самата аз съм Хийтклиф! Аз постоянно мисля за него — но не с възторг, защото възторг не изпитвам дори от себе си, а с усещането, че той е част от моята същност. Така че не ми споменавай повече за раздяла — невъзможно е с него да се разделим.

Катрин зарови лице в полите на Ан Патерсън, като цялата се тресеше от ридания, а камерата се отдалечи от тях и ги хвана в един последен общ кадър. Прожекцията, която бе продължила точно двадесет и четири минути, приключи и екранът стана тъмен.

Пробните снимки бяха не просто успешни, а блестящи.

В салончето цареше пълна тишина. Никой не помръдна, докато лампите не светнаха — тогава внезапно вълнението на всички избликна и те заговориха шумно един през друг. Докато бършеше сълзите си, Франческа погледна към Хилард Стийд, който скришом правеше същото. Той шумно се изсекна и глуповато се огледа наоколо.

Все още с насълзени очи Франческа бързо се обърна към Катрин и бурно запрегръща и зацелува приятелката си.

— О, Катрин, моя миличка Катрин! Ти беше направо великолепна!

Катрин запримига с празен поглед, сякаш излизаше от някакво вцепенение, но преди напълно да дойде на себе си, около нея вече се бяха скупчили всички. Катрин бавно се изправи, все още леко стресната, и се усмихна несигурно, обзета от внезапно притеснение. Отвсякъде се посипаха щедри похвали и възторжени отзиви и те вкупом протягаха ръце да я поздравят, а тя едва смогваше да докосне всяка длан поотделно. Само Виктор седеше малко встрани от групата и докато наблюдаваше реакцията им, той целият сияеше от удоволствие и гордост, сякаш се радваха на нещо негово.

Само Николас Латимър не помръдна от мястото си. Той имаше силно развито чувство за обективност и справедливост, затова никога не би отказал да изрази към някого заслужена похвала, а в случая Катрин беше надминала всичките му очаквания. Той също възнамеряваше да поднесе искрените си поздравления на Катрин, но просто изчакваше да дойде на себе си.

Той все още беше като зашеметен от видяното. Още в първите минути от прожекцията Ник осъзна, че у нея има някаква магия. Тя със сигурност ще стане звезда. И то не от онези посредствени, изфабрикувани звезди, а голяма, велика киноактриса. Нищо чудно и да засенчи всички останали звезди. Тя беше неизползувана златна мина за киноиндустрията, защото имаше рядката дарба да въплъщава романтичните видения на хората, които не можеха да изживеят само чрез киното. Нейната поразителна външност, нейният сексапил, примесен с пикантна доза невинност, нейният невероятен актьорски талант щяха да й осигурят най-почетното място на холивудския небосвод от кинозвезди. Тя щеше да отиде в Холивуд. Ник знаеше, че това е неотменната участ на всяка голяма артистка.

За миг той отново си припомни епизодите от прожекцията. Тя го порази с удивителното си чувство за ритъм. Владееше го до съвършенство — правеше паузи там, където той не очакваше, и завързваше на места, където той предполагаше, че трябва да има забавяне на ритъма. Но сега, като се замисли, разбра, че не той, а Катрин беше усетила нещата по-вярно. Ник си призна, че усетът й беше направо безпогрешен. А това е нещо, което не се учи. Един артист или го носи у себе си, или просто никога не го придобива. Но дори и без чувството й за ритъм нейната игра беше толкова силна, завладяваща и убедителна, че когато тя произнесе: „Нели, та самата аз съм Хийтклиф!“, Ник веднага си помисли: „Та самата ти си Кати Ърншоу!“. Катрин не просто играеше роля, с цялата си душа тя живееше живота на своята героиня. И щеше да се вживява във всяка своя бъдеща роля. На екрана тя изглеждаше толкова естествено, колкото и самият Вик. И точно като него Катрин сякаш общуваше с камерата като с живо същество. На Ник му се струваше, че тя и камерата бяха влюбени една в друга, затова обективът беше уловил толкова много неща, които Ник дори не бе подозирал, че тя притежава — у нея имаше някаква чаровна безпомощност и неподправена тъга, която пронизваше сърцето на зрителя, но също и някаква неукротима страст и дълбока скрита стихия.

Той си припомни някои от репликите в своя собствен сценарий за филма. На едно място Хийтклиф, раздиран от страдание и любов, се обръща към Кати с думите: „Моя непокорна и сладка, Кати! Ти, моя непокорна душа!“ Колко смисъл придобиваха тези думи, когато човек изгледа кратката двадесет и пет минутна прожекция. Те подхождаха толкова на Кати Ърншоу, колкото и на Катрин Темпест, която беше живо олицетворение на героинята си.

Най-сетне Ник се изправи и се запромъква към Катрин, която беше заобиколена от Джейк, Джери, Хили, Гини, а Франческа и Виктор стояха малко встрани. Тя весело се смееше и се наслаждаваше на своя триумф, но в мига, когато видя Ник, смехът й секна, а лицето й се вкамени в някаква безизразност. Катрин го погледна ледено и враждебно със сините си очи и той усети предизвикателната й самоувереност.

Неочаквано и необяснимо Ник почувствува как нещо го прободе в гърдите и го обля студена пот. Ник не разбираше какво става с него. Той се закова на място пред Катрин и се втренчи безмълвен в нея. Чак сега забеляза колко малка и крехка е тя всъщност и се почуди защо никога досега не я беше видял в такава светлина. Той отново потрепери и съвсем нелепо през главата му мина идеята, че сигурно е пипнал някой грип.

Ник се усети, че мълчанието му става неловко и че всички вече го наблюдават, затова каза сърдечно:

— Ти си самата Кати. Едва ли някога ще мога да възприема друга актриса в тази роля. Не и след като видях твоето изпълнение.

Тя не произнесе и дума в отговор и той нервно се засмя, за да прикрие неудобството и растящото си объркване. После добави:

— Или, ако трябва да използувам някой от лафовете на Виктор, ти направо обра точките!

Катрин седеше като вцепенена, защото за първи път чуваше добра дума за себе си от Николас Латимър, и тя на свой ред го погледна смутено и недоверчиво, сякаш не вярваше на ушите си. Катрин застана нащрек и зачака той да изтърси за финал някоя от неизбежните му иронични забележки по неин адрес. Но за нейна най-голяма изненада Ник продължаваше да мълчи и да я гледа така сърдечно и приятелски, че тя съвсем се обърка. Постепенно ледът в очите й взе да се стопява.

Най-сетне Катрин се усмихна. Това беше първата й искрена усмивка за Ник, откакто го познаваше. Досега инстинктивно беше усещала, че не му влияе като жена, затова и не си правеше труда да изглежда очарователна пред него, защото усилията й щяха да са напразни. Макар и колебливо, тя го попита:

— Сериозно ли мислиш, че съм се представила добре?

— Не просто добре, Катрин. Направо великолепно.

Отново между тях настъпи някаква тишина, даже скованост, и тя пак попита:

— Кажи ми честно, Ник, наистина ли мислиш така? Ама честно, съвсем честно ми кажи!

— Да, Катрин, говоря съвсем сериозно — отговори той с тих и твърд глас. След това се обърна към Франческа и закачливата му усмивчица веднага се появи. — Ей, хлапе, и ти си си свършила дяволски добре работата по сценария. Май ще трябва да внимавам, че ще взема да остана без работа при тая конкуренция. Мили боже, децата днес се раждат направо научени! Нищо, че още имат жълто около устата.

На Франческа й стана много приятно и тя избухна в смях, а после му стисна ръката:

— Много ми беше чудно точно ти какво ще кажеш. А подобни думи от устата на един професионалист са голяма похвала. Благодаря.

Ник използува момента и се оттегли с Франческа настрани, за да избяга от вперените в него погледи, а вътрешно се питаше каква ли е причината за неговото смущение, за ледените тръпки, които го побиха на няколко пъти. „Сигурно ще да е някой грип“ — мислено се успокои той.

Катрин проследи с поглед Николас Латимър, докато той се отдалечи с Франческа. Щом и този човек, който толкова я мрази, твърдеше, че се е справила блестящо, сигурно беше истина. Вслушвай се в думите на врага — помисли си тя и неочаквано си спомни, че това беше любимата сентенция на баща й — по-добре ще научиш истината от своя враг, отколкото от приятеля си. Неусетно се замисли и за брат си Райън като си представи как ли ще изглежда лицето му, когато я види на екрана и разбере, че е станала прочута звезда. Или поне скоро ще стане такава. Как й се искаше брат й да е до нея в днешния ден. За да стане свидетел на началото на нейния триумф. А това несъмнено беше началото и то точно така, както си го беше представяла.

Младото сърце на Катрин биеше все по-силно. Неутолимата й амбиция и непоколебимата й воля за победа станаха по-силни от всякога, но тя още веднъж си повтори наум клетвата, че ще спаси Райън и ще го изтръгне от лапите на баща им. „Още малко ми остава, повтаряше си тя, още съвсем малко…“

— Излишно е да ти казвам, че ролята е вече твоя — възкликна Виктор.

Катрин се стресна и почти подскочи. Тя го погледна и внимателно се взря в лицето му. После му каза:

— Е, да се надяваме. Благодаря ти, Виктор. — Тя кокетно се засмя. — Кажи все пак, наистина ли вече ролята е моя?

— Твоя е. Даже съм ти приготвил вече договора, който можеш да покажеш още днес на адвоката си.

— Благодаря… — Тя замълча, леко се намръщи и го запита предпазливо:

Бих искала да те попитам нещо. Защо беше толкова потаен, защо нищичко не пожела да ми кажеш за снимките? Не разбирам какво си…

— А така, хванаха ли те натясно, дяволе мръсен! — намеси се в разговора им Ник, ухилен до уши. Той продължи с превзето английско произношение: — Ах ти, непослушно момче, що за проява на лошо възпитание — да ни държиш така в неведение! Не бих казал, че това е признак на добър вкус, млади момко!

Виктор се усмихна широко и му отговори:

— Имах сериозни основания да пазя всичко скрито-покрито до последния момент. Всъщност много е просто — исках да съм абсолютно сигурен, че ще чуя искреното мнение на всеки от вас. Опасявах се да не ви настроя предварително, да не ви повлияя с моя собствен възторг, въпреки че на няколко пъти почти се издадох. Ето защо реших, че ще е най-добре да си трая. Когато за първи път изгледах снимките, направо не бях на себе си. После си ги прожектирах отново и отново, като търсех грешки, но не откривах нито една. И най-малкото примигване си е точно на мястото. Всъщност гледах ги четири пъти подред — призна си той — и всеки следващ път ми се струваха още по-добри. Не че се съмнявах в преценката си, но исках да видя дали и вие ще зяпнете като мене.

— Зяпнахме, и още как — извика Франческа и се изчерви до ушите. Останалите също заклатиха глави в знак на съгласие, а Хили Стийд даже предложи:

— Убеден съм, че „Монарк Пикчърс“ ще предложат договор на Катрин. — Той отмести очи от Виктор и погледна възторжено Катрин, като й каза с леко приповдигнат тон: — Какво ви е мнението за тази идея, млада госпожице?

Преди Катрин да успее да отговори, Виктор го сряза:

— Я малко по-полечка, Хили! Не се изхвърляй толкова! „Белисима Продъкшънс“ има устното обещание на Катрин, а писменият договор е ей тука, в джоба ми. — Виктор потупа горния джоб на сакото си и тъй като Хили все още го гледаше с недоверие, той измъкна оттам някакъв плик. — Да ти го покажа ли, Хили?

С видимо разочарование Хили поклати отрицателно глава:

— Не, Вик, вярвам ти. Не че те упреквам в нещо. Всъщност поздравявам те. Пипнал си първокласна звезда. — После внезапно му хрумна една идея и той бързо добави: — Дали ще имате нещо против, ако ви предложим един малък аванс с уговорката, че ще ни отстъпите Катрин след „Брулени хълмове“? Искам да кажа — ако след това нямате планове за друг филм с Катрин. Искам още сега да обсъдим с теб тази възможност. Даже да се споразумеем за евентуалните условия.

Виктор го погледна заинтригувано.

— Хили, ти да не би да ни изненадаш с конкретна идея за някой нов филм? — попита той, макар и да не се съмняваше в отговора, защото знаеше, че Хили не би направил подобно предложение току-така. Биваше го тоя Хили Стийд, защото беше старо куче в занаята и човек не биваше да го подценява.

— Естествено, Виктор, ти какво очакваш? — Хили присви очи и умишлено замълча, като очакваше Виктор да го засипе с нетърпеливи въпроси и чак накрая той да съобщи новината си, за да прозвучи по-ефектно.

Виктор обаче също беше доста опитен и хитър и познаваше добре триковете и уловките на Хили, затова реши да не захапва веднага въдицата и само се усмихна. Той спокойно си запали цигара, като на свой ред реши да изчака Хили и ужким небрежно се обърна към Ник:

— Между другото, Ник, като сме заговорили за нови филми, се сетих да те питам дали вече си прочел сценария на Франк Ломакс? Онзи, дето ни го изпрати фирмата на Морис? Той ще бъде добро следващо стъпало за Катрин.

Ник веднага усети тактиката на Виктор и се включи в тона му:

— Страхотен е. Мисля, че не трябва да го изпускаме. „Белисима Продъкшънс“ спокойно може да го финан…

— Не бързайте чак толкова! — прекъсна ги рязко Хили. — Още не сте чули моето предложение. — Той се прокашля важно. — Искам Катрин за… партньорка на Боу Стантън в новия му филм. — Той замълча за миг, за да могат думите му да направят нужното впечатление, и бързо заобяснява: — Всичко сме уредили вече, само нямаме изпълнителка на главната женска роля. Естествено ние имаме предвид няколко звезди, но на мен ми се струва, че Катрин ще партнира великолепно на Боу. Ще бъдат страхотна двойка във филма. Сценарият е на Хенри Ромейн. Както добре знаеш, той е най-добрият в бранша. Уили Адлер — режисьор. Мортън Лейн — продуцент. Костюмите ще прави Едит Хед. Започваме снимките през октомври. В Холивуд. Снимачни площадки ще има в Сан Франциско и Ню Йорк. Всичко е определено да се направи само за три месеца.

Виктор преглътна стъписано. Чак такова нещо не беше очаквал — остана поразен от цялото съзвездие професионалисти, привлечени за филма, които гарантираха мащабите и качеството на бъдещата продукция, а не по-малко го впечатли и името на главния изпълнител. Ричард Стантън, известен в техните среди под името Боу, беше супер касова кинозвезда от ранга на Виктор, и то повече от двадесет години. Той беше англичанин, пробил в Холивуд през трийсетте, и оттогава не слизаше от върха. Безбройните му почитатели го намираха за красив, привлекателен, елегантен и неостаряващ. Той беше талантлив актьор с неподражаеми маниери, неповторим стил на игра, беше изискан и чаровен и неизбежно покоряваше жените. Леките, остроумни и заплетени комедии се бяха превърнали в негово творческо амплоа и филмите му винаги имаха огромен касов успех. „Ако след моя филм, помисли си Виктор, тя веднага се появи във филм и с Боу, стартът й в киното ще бъде не просто блестящ, а главозамайващ. Право в целта, и то с космическа скорост. Моментално ще добие слава по цял свят.“

На Виктор свят му се зави. Той обаче прикри вълнението си и произнесе с равен и замислен глас:

— Сам разбираш, че първо ще трябва да говоря с Катрин, за да й обясня какво означава твоето предложение за авансово ангажиране. Освен това бих искал да видя сценария, преди да ти дам окончателен отговор. Не че имам нещо против идеята ти, Хили, в никакъв случай. Мисля, че още тази седмица можем да седнем с теб и да обсъдим по-подробно нещата. А сега не мислите ли, че е време за обяд? И то за празничен обяд. Запазил съм маса в „Амбасадор“. С много шампанско и всякакви други…

— Вкуснотии — добави вместо него Катрин. Лицето й беше спокойно и невъзмутимо и не изразяваше абсолютно нищо. Но сърцето й биеше като лудо, мислите й се стрелкаха бясно и дъхът й почти секваше. Тя лекичко и многозначително се усмихна, хвана Виктор под ръка и тръгна с него към изхода.

Ник пък хвана Франческа под ръка и двамата се забързаха след останалите. „Всичко се развива прекалено главоломно. Има нещо ненормално в тая скорост на нещата — помисли си той с лоши предчувствия. Нищо хубаво няма да ни донесе това. Само ядове и неприятности.“ Изведнъж така осезаемо го обхвана мрачното усещане за някаква надвиснала опасност, че той потрепери. Когато се качиха в асансьора, напрежението му нарасна още повече. После се усмихна на себе си и си каза, че пак въображението му се е поразвинтило, и то доста. Той се засмя и се опита да разсее тези неприятни мисли. Но мрачното настроение не го напусна целия ден, нямаше да го напусне и през следващите месеци.

Глава XX

— И не се тревожи толкова за Стария, той ще се оправи — каза Ким, докато качваше куфара на Франческа върху поставката за багаж в купето. Той я погледна и продължи да я успокоява: — В крайна сметка нали си има Дорис да пърха около него като предано херувимче и да си го глези като бебе, а на него, изглежда, това му харесва. По всичко личи, че и Дорис се вживява с удоволствие в тази си роля. — Ким й се ухили заговорнически, а в очите му проблесна дяволито пламъче. — Изобщо една съвременна Флорънс Найтингейл е нашата Дорис, само дето е облечена в дрехи на Кристиан Диор и е обсипана с диаманти.

Въпреки че сериозно се тревожеше за баща си, Франческа не се сдържа и се засмя:

— Разбирам за какво намекваш. Наистина ли мислиш, че са на път да ни поднесат някоя изненада?

— Убеден съм. — Той седна на срещуположната седалка и затърси из джобовете на коженото си яке кутията с цигари. Най-сетне я намери, запали си една цигара и добави: — Май ще слушаме скоро сватбения марш, а? — Той въпросително повдигна вежди.

— Аз пък не съм толкова убедена — отговори Франческа. — Те и двамата са доста потайни. Е, вярно е, че напоследък в очите на Дорис проблясва някаква особена самоувереност и тя е започнала да се държи към татко като към свой съпруг. Пък и не само това. Доколкото видях, взела е в Лангли всичко в свои ръце — нещо, което никога не е правила преди. Аз обаче нямам нищо против Дорис да се омъжи за татко, а ти, Ким?

Той кимна с глава:

— Аз също. Даже се радвам на тяхната връзка и на новото й развитие. Искрено се надявам, че най-сетне ще се оженят. Мисля, че Дорис е добро парче и ще бъде идеална съпруга за татко. Той има нужда именно от весела, забавна и жизнерадостна жена. Която обаче трябва изцяло да му се посвети. А освен всичко останало, Дорис има купища сладки доларчета…

— Господи! Ти си ужасен! — прекъсна го Франческа. Колко пъти да ти напомням, че това е последното нещо, което би могло да повлияе на татко! Как изобщо можеш да си го помислиш! — Тя го стрелна с укорителен поглед.

— О, Франки, знам отлично, че Стария не се интересува от парите й. Но всички тези чудесни доларчета едва ли ще му навредят. Тъкмо обратното, бих казал. — Ким дръпна от цигарата и замислено се загледа в кръгчето от дим, което направи във въздуха. После внезапно смени темата: — Що се отнася до произшествието с татко, недей да се тормозиш повече за това, просто го забрави.

— Ще се опитам — обеща Франческа, която вече не го гледаше сърдито. — Но не мога да се отърва от чувството, че вината беше моя, защото…

— Стига с тия глупости! — прекъсна я той и почти й се скара. — Такива неща се случват с всеки и никой не е виновен. Още по-малко пък ти.

— Да, но ако не го бях помолила за онази книга, той нямаше да се покачи на стълбата в библиотеката и да падне.

Ким изстена с досада:

— О-о-у, Франки! Но той вече е паднал и ти нищо няма да промениш, като се тревожиш излишно. — Ким видя, че тя пак го гледа сърдито, затова побърза да добави: — Слушай, мила, нали доктор Фулър каза, че той ще се оправи, стига да полежи кротко една-две седмици, пък и Фулър ще му дава обезболяващи хапчета. Вярно е, че е отвратително да си счупиш тазова кост, защото не може да се намести, но тя сама си зараства, ако не се движиш известно време.

— Знам, че е така. Но сигурно доста ще се измъчи, горкичкият.

— Права си. Но поне в момента татко изглежда весел, и как иначе, щом като добрата стара Дорис го взе под крилото си. Да не говорим как го зарадвахте ти и Катрин с вашето предложение за филма.

— Това стана благодарение на Катрин. На нея й хрумна тази идея — аз нямам никаква заслуга в случая — заяви Франческа. Лицето й просветна и нейните кехлибарени очи заблестяха с обич. — Тя е невероятно момиче, нали Ким?

— Направо е върховна. Супер момиче — охотно се съгласи той и се ухили до ушите. — Нали няма да забравиш да й предадеш много целувки от мене? Обади й се веднага щом пристигнеш.

— Как да го забравя като сто пъти ми го повтори досега — разсмя се тя. После се стресна, защото чу, че вратите на влака започнаха да се затварят, а диспечерът изсвири пронизително. — Време е да слизаш, Ким. Иначе току-виж си се понесъл с мене за Лондон.

— Мисълта за това даже ме блазни — отговори Ким, защото копнееше да види Катрин. Той изстена и направи гримаса на досада. — Уви, дългът ме зове и в момента в Лангли съвсем не могат без мен. — Изправи се, целуна сестра си по бузата и окуражително стисна едното й рамо. — Приятно пътуване, Франки, и се грижи повече за себе си, пази се да не настиваш повече. — Той тръгна да излиза от купето, но се обърна, за да я успокои още веднъж: — Татко е в сигурни ръце, така че опитай се да не се тревожиш. Докато аз съм в Лангли, ще се погрижа той стриктно да изпълнява лекарските съвети.

— Не се и съмнявам в теб. Довиждане, миличък.

— До скоро — усмихна й се той и скочи пъргаво на перона. Тъкмо затръшна вратата на вагона и влакът бавно потегли от гарата — затрака по релсите на юг, към далечния Лондон.

Франческа седна и се намести в ъгъла, като се опита да се загърне още по-добре в пъстрото си вълнено палто. Тя леко трепереше, въпреки че под палтото имаше пуловер, жилетка и дебела вълнена пола. Вратът й беше омотан с кашмирен шал, а краката й бяха обути с топли ботуши. Но в купето беше студено, защото парното все още не беше тръгнало. В началото на седмицата се бе простудила и така и не успя да се излекува. Мели, старата им дойка, която сега живееше в една къщичка в имението, я беше натъпкала с всичките си бабешки лекове, но дори и тези изпитани старовремски церове не помогнаха. Настинката още я държеше и състоянието й даже се влошаваше.

Франческа отвори чантата си и извади пакетче хапчета за гърло, приготвени лично от Мели, която вчера й ги пъхна загрижено в ръката. Усмихна се, защото с умиление си припомни как Мели ги беше отгледала. Мели наричаше тези хапчета „Рибарски приятелчета“, защото както тя самата твърдеше, те били измислени от исландските рибари, които и в студ, и в мраз ловели риба под морския лед. Като деца Мели насила ги тъпчеше с тези лековити бонбончета. Те бяха толкова лютиви, че очите им се насълзяваха, но Мели се кълнеше, че това е най-добрият лек за възпалено гърло. Сега Франческа доброволно пъхна едно хапче в устата си и започна да го смуче, а погледът й се зарея към пейзажите, които бягаха край прозореца на купето й. В момента влакът се намираше между Дейлс и Лийдс. Цялото поле беше сиво и пусто, покрито с тънка корица хрупкав скреж, а високите голи дървета се възправяха като горди и самотни часовои на фона на бледото небе, което изглеждаше застрашително в мрачния зимен ден. Тази година пролетта щеше да закъснее — нямаше ги първите стръкчета зеленина, но се чуваше блеене на новородени агънца. Не се виждаха и ранни нарциси, полюшвани от вятъра, въпреки че вече беше първата седмица от март. Изведнъж пред погледа й изникна телеграфен стълб, от който излизаха жици до два съседни хълма, и това само развали специфичната красота на гледката пред нея. Този стълб й напомни за трудностите, които беше срещнала през седмицата, докато развеждаше Джери Масингам и Гини из околностите на Йоркшир, за да си изберат подходящи места за филма.

Първите няколко дни й се сториха много, изморителни и направо ужасни. Джери беше започнал да нервничи и раздразнението му растеше с всеки изминат ден от тяхната обиколка на Йоркшир — най-голямото графство в Англия. Всеки път, когато си харесваха красиво местенце за външните снимки, неизбежно изникваше някое грозно творение на човека от XX век, което се натрапваше и правеше мястото неизползуваемо за сцени от XIX век. Телеграфните стълбове, пилони и водни кули хич не подхождаха за пейзажи от викторианска Англия.

Когато съвсем се отчая, Франческа реши да ги заведе много по-надалеч, отколкото първоначално беше мислила. Те минаха през Рипън, Мидълхам и Дейбърн и стигнаха чак до Суейлдейл, Уензлидейл и Къвърдейл, където се простираха безкрайни пущинаци, пресечени тук-таме от дълбоки долини, през които минаваха бързоструйни рекички, спускащи се на места в пенливи водопади, а бистрата им вода искреше от студената северна светлина. Спряха далеч във вътрешността на областта, където откриха фантастични местенца, непокварени от човешка ръка. Изкачиха се на високия хълм над живописното селце Гринтън и едва тогава Джери въздъхна с облекчение, докато се възхищаваше на пейзажа наоколо. Той остана поразен, сякаш не вярваше на очите си. Във всички посоки се простираше само една безкрайна хълмиста местност — ужасно гола и тъжна, и само тук-там се виждаха бели петна замръзнал сняг. Въпреки това гледката беше невероятно красива, защото строгата и сурова природа внушаваше страхопочитание. Сред тази девствена пустош самотно и величествено се издигаха остри скални зъбери, които сякаш пробождаха сивото зимно небе. А далече към хоризонта се виждаха равнините, които бяха коренно различни от тоя пущинак — там бяха грижливо разкроените плодородни полета, а покрай тях меко се виеше реката Суейл и когато се процеждаше малко слънчева светлина, тя започваше да проблясва като изящна сребърна панделка. Джери беше толкова запленен от гледката, че не можеше да помръдне от мястото си, сякаш беше омагьосан. Той категорично заяви, че това е възможно най-подходящата местност, а на киноекрана ще изглежда величествена. Те незабавно обходиха района и си избраха конкретни петна за различните епизоди, като поставиха маркировка, за да ги намерят лесно.

На Франческа й достави удоволствие да съдействува на Джери и на неговата очарователна помощничка, но се почувствува много неудобно, когато й връчиха чек за двеста лири, тъй като тя не считаше, че е свършила кой знае колко работа. Но Джери упорито твърдеше, че хонорарът й е съвсем нормален, така както ще бъде в реда на нещата, ако баща й срещу пет хиляди лири се съгласи екипът да използува някои от помещенията в замъка за вътрешните снимки. Баща й остана изумен от колосалната сума, която му предлагаха, а и тя не по-малко се изненада от самата идея да се снима в замъка.

Всъщност тази идея се роди съвсем случайно в деня, когато гледаха пробните снимки на Катрин, и именно на Катрин семейство Кънингам дължеше това примамливо предложение. По време на обяда, който Виктор даде в нейна чест в „Амбасадор“, след многото тостове и шампанско разговорът се завъртя около проблемите по създаването на бъдещия филм. Както обикновено Джери се безпокоеше за бюджета и започна да се оплаква за огромните суми, които ще трябва да пръснат, за да възпроизведат в студио балната зала на имението „Тръшкрос Грейндж“, която беше необходима за една от най-важните сцени във филма. Катрин слушаше много внимателно и изведнъж прекъсна потока от думи на Джери:

— Но защо да не използуваме някой салон или бална зала от аристократична къща от онова време или от истински замък? — предложи му тя. — Замъкът Лангли например е напълно подходящ. Виждала съм снимки на балната зала в него и мисля, че ще е идеална за целта.

За миг всички на масата замлъкнаха и сега Франческа си спомни как погледите им се приковаха в нея с любопитство, надежда и очакване. Виктор се прокашля и заговори пръв:

— Ти какво мислиш, Франческа? Ако балната зала действително е подходяща, дали баща ти ще ни разреши да снимаме вътре?

— Ами… да… сигурно — беше отговорила тя колебливо, защото не знаеше как ще реагира баща й и дали ще даде съгласието си.

— Обзалагам се, че ще излезе много по-евтино, отколкото да направите бална зала в студио — побърза да напомни Катрин. — Сигурна съм, че графът няма да ви поиска безбожна цена.

Смаяна от думите й, Франческа веднага се възпротиви:

— Господи! Та татко никога не би поискал да му пла… — тя млъкна по средата на думата, защото Катрин многозначително я срита под масата. Франческа цялата се изчерви, без да знае как да продължи.

Виктор й се притече на помощ, като каза:

— Разбира се, че компанията ни ще плати на баща ти наем за използуването на помещения от замъка — тонът му беше делови и не търпеше възражения. — Иначе няма да се съглася на този вариант.

Тогава Катрин се захили доволно, очите й самоуверено искряха и в същия момент й хрумна още една идея. С наставнически и компетентен глас тя им заяви, че Франческа е най-подходящият човек за водач на Джери, който възнамеряваше да обходи целия Йоркшир, за да избере подходящи места за снимки.

— При цялото ми уважение към тебе, Джери, все пак трябва да ви напомня, че Франческа идеално познава всичките тези места, защото е родена и израснала там — каза Катрин. — Само си помисли колко ходене ще спестиш, ако си имаш екскурзовод като нея. Освен това съм сигурна, че Франческа ще ти покаже такива скрити красиви местенца, за които не си и подозирал, че съществуват.

Виктор и Джери се бяха разбрали само с по един поглед, защото предложението на Катрин беше толкова разумно, че нямаше нужда да го обсъждат. Франческа се трогна от искрения и ентусиазиран начин, по който и двамата започнаха да я молят да приеме предложението, затова тя не упорства изобщо. Дори се беше съгласила веднага, защото не искаше да е просто наблюдател, а участник във вълнуващия свят на киното, и искрено се надяваше, че ще успее да помогне на Джери.

„Всъщност искаш да бъдеш по-близо до Виктор, а света на киното е неговият свят“, каза си тихичко на глас Франческа, докато пътуваше във влака. Тя извърна поглед от прозореца и невиждащо се втренчи в рекламния плакат пред нея, който разкриваше прелестите на слънчевия курорт Брайтън. Гледаше празно някъде отвъд него, защото цялото й съзнание се изпълни с образа на Виктор. Тя отдавна беше изоставила неодобрението и резервите си към него и вместо първоначалния страх сега изпитваше такива необикновени и бурни чувства, каквито досега не познаваше. С изненада откри, че през времето, което прекара в Йоркшир, Виктор й липсваше и тя постоянно мислеше за него. Миналата вечер се усамоти в стаята в Лангли и прекара часове пред огъня, като се опитваше да разгадае чувствата си, да си ги обясни колкото се може по-добре. Разстоянието между тях и раздялата за известно време й позволиха да разсъждава по-обективно и тя най-сетне призна пред себе си голата истина: „Аз съм влюбена във Виктор Мейсън“. Уплашена и объркана от несигурността и противоречията, които изживяваше, тя не посмя да си признае докрай, че всъщност го обича. Искаше й се да вярва, че това увлечение е нещо временно и затова не бива да го приема толкова сериозно.

Но сега тези въпроси я налегнаха отново. Тя въздъхна, притвори очи, облегна се назад и се опита още веднъж да си обясни чувствата към него. Всичко й се струваше безнадеждно. Франческа се ужаси от тази мисъл. Виктор я приемаше само като приятелка на Катрин. Тя знаеше, че между тях никога не можеше да има нищо повече, освен едно добро приятелство, а и в това се съмняваше. Макар че винаги беше мил и сърдечен с нея, той я възприемаше само като малко момиченце, още дете. Но дори и да разбираше, че тя не го вълнува като жена, Франческа с изненада осъзна, че ще й е трудно, дори невъзможно, да потисне чувствата си към него. Даде си сметка, че до този момент й стигаше да го вижда наоколо, защото самото му присъствие беше достатъчно за нея. Но дали това щеше да й стига и за в бъдеще? Щеше ли да може спокойно да седи до него — да го вижда толкова близо до себе си, а той да бъде толкова далече от чувствата й? Едва ли. Тя знаеше, че ще страда, и то много.

Предната нощ Франческа дълго не можа да заспи, защото продължи да си мисли за Виктор. Лежеше будна, а душата и тялото й го желаеха, копнееха за него. За първи път беше усетила странни и опасни тръпки у себе си, непознати страсти и видения възпламеняваха съзнанието й и изведнъж тя не можа да се познае, а собственото й тяло й се струваше чуждо и загадъчно. Цяла нощ прегръщаше и стискаше възглавницата до полуда, като се опитваше да спре дивите видения, които я преследваха, да обуздае непокорното си въображение, където виждаше как се люби с Виктор, как му се отдава напълно и без остатък. Въпреки че нямаше никакъв сексуален опит, тази нощ тя откри, че фантазията й беше нейната най-ерогенна зона. Виденията за Виктор бяха толкова необуздани, еротични и чувствени, че Франческа се ужаси от себе си и даже се изчерви в тъмнината на стаята си.

На сутринта, когато се събуди, тя откри, че ръцете й все още стискат възглавницата. Беше я прегърнала така здраво, сякаш прегръщаше Виктор. „Де да беше така“, помисли си тя и от очите й бавно потекоха горчиви сълзи на несподелена любов, които преминаха в отчаяни ридания. Франческа дълго плака. Когато най-сетне се успокои, тя реши никога повече да не го вижда. Знаеше, че трябва по някакъв начин да се откъсне от неговата компания, въпреки че все още не беше измислила как да обясни това на Катрин, която и не подозираше за нейните чувства.

Но сега, докато влакът я носеше към Лондон, тя беше раздирана от противоречия — обхващаше я ту мрачна депресия, ту радостна еуфория. Колебаеше се дали да послуша гласа на хладния си аналитичен разум или гласа на неспокойното си жадно сърце. Силният й ум диктуваше да стои далече от него, за да си спести страданията, но чувствата й неудържимо я тласкаха към Виктор. Беше съвсем млада и не познаваше болките и неизбежните разочарования от живота, затова у нея имаше много надежда и тя не се страхуваше да мечтае. Защо пък той да не си промени отношението към нея и да я заобича така, както тя го обичаше.

Изведнъж сърцето й се сви. „Аз не го обичам, не го обичам. Наистина не го обичам! — започна да си повтаря тя. — Просто съм влюбена… просто едно глупаво увлечение.“

Вратата на купето рязко се отвори и тя стреснато погледна. Кондукторът, който стоеше пред нея и приятелски й се усмихваше, беше неин стар познат. Казваше се Бивър и от много години пътуваше по линията Единбург — Лондон. Франческа го познаваше още от малка, когато два пъти в годината тя, баща й, Ким и Мели отиваха до Лондон.

— Добро ви утро, милейди — поздрави я той.

— Добро утро, Бивър. Как си?

— Благодаря, не мога да се оплача. А вие как сте? Какво прави негово благородие, също и младият граф — брат ви?

— Всички сме добре, благодаря.

Той кимна доволно и й се усмихна пак:

— След малко ще сервират закуската, милейди, тъй че заповядайте във вагон–ресторанта. Тази сутрин има ужасно много пътници и влакът ще се препълни, особено след като спрем на Лийдс.

— Благодаря ти, Бивър, в такъв случай идвам веднага.

Тя прибра в чантата си книгата, която й беше дал Ник, и се изправи. Бивър й направи място да мине, затвори след нея вратата и с полюшваща се походка тръгна по останалите купета.

Франческа си намери свободна маса във вагон–ресторанта и седна. Погледна менюто, но усети, че не беше гладна, по-скоро й се пиеше нещо топло. Поръча си каничка чай и препечена филийка и отново извади от чантата си книгата на Ник. Това беше един от първите му романи. Той й подари книгата със специално посвещение за нея. Тя вече я беше чела няколко пъти, като попиваше с удоволствие всяка страница и се възхищаваше на необикновения му усет към езика, на майсторския начин, по който си служеше с думите — така, че всичко сякаш оживяваше. Препрочете си няколко любими пасажа и затвори книгата, когато на масата се появи закуската.

Сега мисълта й се прехвърли към Ник. В последно време те бяха станали истински приятели и между тях се установи някакво дълбоко разбирателство. Тя ценеше неговото мнение и внимателно се вслушваше в съветите, които й даваше с най-добро приятелско чувство. За нея беше истинско удоволствие, че той проявява такъв интерес към работата й. Преди десетина дни Франческа доста плахо го помоли да хвърли поглед върху първите страници от книгата й за Чайниз Гордън. Когато й върна листата, той беше направо въодушевен. Думите му още звучаха в ушите й: „Това, което прочетох, е страхотно. Продължавай в същия дух. Изобщо не се колебай — беше й казал той. А после замислено й даде едно дълго разяснение: — Чуй ме, моето момиче. Ти действително имаш талант. Но талантът само не е достатъчен. Нужни са ти още воля, взискателност, всеотдайност и вдъхновение. Цялото ти съзнание трябва да бъде погълнато от книгата. Иначе нищо няма да излезе. Но има и още нещо с главно «В» — Въодушевление. И без него не може. Желанието ти за писане трябва да е по-силно от всичко останало и трябва да си готова на жертви в името на това. — Накрая той се беше усмихнал дяволито. — А има и едно «В», което е много опасно. Нарича се Вятърничавост — то може да съсипе всеки писател. Трябва да свикнеш така добре да организираш времето си, така да се изолираш от всичко останало, че никога нищо да не може да те изкуши, ако ще е в ущърб на работата ти. Схващаш ли, моето момиче?“

Ник толкова мило й казваше „моето момиче“, колкото мило звучеше и неговото „братле“ към Виктор. Постепенно Франческа разбра, че той си има специфични обръщения, които използува само за най-близките си приятели. Тя отпи от чая и се усмихна, защото от мисълта за Ник й стана малко по-леко на душата. Внезапно й хрумна, че той никога не наричаше Катрин „моето момиче“ — винаги се обръщаше към нея само по име. Може би изпитваше някакво страхопочитание пред невероятната й красота и огромен актьорски талант. Франческа не можеше да повярва, че Ник мрази приятелката й, каквото и да говореше Катрин. Ким също споделяше мнението на сестра си. И тя, и Ким считаха, че Катрин просто си въобразява. Сега, като се замисли за това, Франческа си припомни как Ник се държеше с Катрин така, както и с нея — закачливо, но приятелски. Но като че ли на моменти той се държеше малко сдържано с приятелката й, сякаш умишлено избягваше да се шегува с нея. Въпреки че беше поднесъл на Катрин най-искрени поздравления след прожекцията, по време на обяда се държа странно затворено и изолирано от веселата им компания. Но нали на масата той беше пошушнал на Франческа, че нещо не му е добре и че сигурно го е хванал грип. И наистина изглеждаше зле — лицето му беше пребледняло и някак изпито. Сигурно затова се беше държал така необщително тогава. Тя се надяваше, че за разлика от нея, той е успял да отърве простудата.

След като закуси, Франческа се върна в купето и с облекчение откри, че то все още беше празно. Тя седна в ъгъла и отново се сгуши в палтото си, като се опита да поспи. Успя да подремне малко, макар че непрекъснато кихаше и кашляше. Когато най-сетне влакът пристигна в Лондон, вече я тресеше, очите й бяха насълзени, а имаше и температура.

Тя слезе от влака и навън валеше проливен дъжд, затова се затича с куфара си по опушения сив перон с надеждата, че няма да чака дълго такси. За щастие до колонката пред гарата все още нямаше много хора и Франческа бързо си хвана такси. Шофьорът сръчно се запровира по задръстените улици в центъра на града, на път за квартал „Мейфеър“ в западната част на Лондон. Дъждът премина в яростен порой и на няколко пъти Франческа видя как небето се разцепва от светкавици, а после става още по-мрачно и зловещо. Гръмотевиците продължаваха да отекват някъде надалеч, когато бурята над Лондон поутихна.

Като стигнаха до улица „Честърфийлд“, Франческа вече се чувствуваше толкова зле, че с нетърпение чакаше да спрат пред дома й. Беше направо смазана — всички кости я боляха и цялата се тресеше, а на няколко пъти почти се задуши от кашлица. Тя плати нетърпеливо на шофьора, изскочи бързо от колата и се втурна тичешком по стълбите пред къщата. Изпита истинско облекчение, когато затвори вратата зад себе си. От столовата веднага доприпка госпожа Могс с парцал за прах в ръка. Изглеждаше уморена, но лицето й сияеше под нейната невъобразима шапка с цветя. Разсеяно, Франческа се замисли дали тя изобщо някога я сваля от главата си.

— А-а, милейди, па ти си дойде — заговори високо госпожа Могс и така енергично й кимаше с глава, че маковете по шапката се тресяха целите. — Айде свали ги тия мокри парцали и бегай право у банята. Турила съм да уври една убава супичка на печката, ама че ти я донесем в леглото — разпореди се тя. — Много требе да се пазиш, милейди, че тая твойта настинка ’ич не ми ’аресва.

— Здравейте, госпожо Могс — успя да я прекъсне най-сетне Франческа и се усмихна едва-едва. Тя остави куфара си на земята, съблече мокрото палто и го закачи. После се обърна с учудено изражение към госпожа Могс. — А вие откъде знаете, че съм настинала?

— Па как откъде! Госпожа Астернан! Тя ми каза! — заяви важно госпожа Могс. — Она сама ми се обади сутринта да ми каже. Сичко я послушах. Каза ми да ти сготвим чорбичка и да те турим право у кревато. Много арна женица е тая госпожа Астернан. Каза ми още и за негова светлост, дека бил паднал — зацъка съчувствено с език госпожа Могс, но после продължи потока си от думи. — Ай боже, каква беля! Ама и тия стълби са толку лоши! Я се това му викам на моя Алберт, колчем се фане да мие прозорците. Ама пак арно, белким и по-голем сакатлък е можло да стане. Но негова светлост можеше да си счупи и врато. — Тя кимаше компетентно на Франческа. — Като нищо моеше да си гу счупи; милейди!

Франческа едва сдържаше смеха си.

— Да, права сте, госпожо Могс — и ние всички с това се утешавахме. — Тя потрепери в хладното антре, грабна куфара си и тръгна нагоре по стълбите. Но насред стъпалата се спря и се обърна, защото госпожа Могс извика:

— О-о-о, насмалко да забравим, милейди. Мис Темпъл също се обажда. Те нема и час.

— Искате да кажете — мис Темпест — поправи я кротко Франческа. — Каза ли ви да ми предадете нещо?

— Каза, каза, милейди. Искаше да ти каже да не забравиш че ше одите да вечерате некъде. Аз па й казах, че ти си бая болна и сигур нема да одиш никъде. Рекох й още, че госпожа Астернан ми се е обаждала лично и ми е казала за лошийо късмет на негова светлост. Требе да знаеш, че госпожицата много се разстрои — ей, на е културна тая мис Темпъл. Секи случай, каза, че па ше ти се обади по телефоно. Немаше време жената, че отиваше да обедва некъде. Бързаше де, това искам да ти кажем. Рече да не си на кахър за вечерата. Она щела да я отложи, милейди. И си мислим, че добре стана така.

— Аз пък, госпожо Могс, мисля, че не е ваша… — започна Франческа сърдито, като се канеше да я смъмри, че си пъха носа навсякъде. Но после веднага се отказа. Та госпожа Могс си беше добра душица и просто се грижеше за нея, макар и толкова непохватно. — Всъщност, сигурно сте права, госпожо Могс. Мисля, че ще е най-добре да си полежа поне един ден. Чувствувам се направо отвратително, а пък и днес е такъв ужасен ден.

— Тъй, тъй, милейди. Оно не е време като време. Я си стой дома, а я те сега ше изтичам да ти донесем нещо за апване. Айде бегай у банята да се понатоплиш. След малко че ти донесем чорбичка. Турила съм ти и шише с гореща вода у леглото да се сгрееш.

— Толкова сте мила, госпожо Могс. Много ви благодаря. А между другото, имаше ли много поща миналата седмица? Вие сигурно сте оставили всичко на бюрото на татко? — Франческа реши да тръгне към библиотеката, но госпожа Могс решително й препречи пътя с парцала в ръка.

— Що ви требва сега да се занимавате с тия работи? Та що като са дошли сметки? Да опустеят тия сметки — произнесе госпожа Могс решително.

— Е, добре. Добре тогава. Ще ида да се пъхна във ваната. Дано да се постопля.

Докато се изкачваше нагоре по стълбите към своята стая, изведнъж болезнено я прободе мисълта, че няма да се види с Виктор Мейсън тази вечер. Именно той ги беше поканил на вечеря, а сега Катрин сигурно вече я е отложила. „По дяволите, и аз не знам какво искам!“ — промърмори си тя и се намръщи сърдито.

Глава XXI

Виктор Мейсън се втренчи в Джери Масингам с твърд и сериозен поглед, а после рязко му каза:

— Погрижи се да направиш застраховки на всичко ценно в замъка Лангли, извън сумата за общата застраховка на филма. Сериозно ти говоря — на абсолютно всичко ценно, Джери. В никакъв случай не искам да си имаме неприятности, ако случайно стане нещо и повредим някоя ценна вещ. Мисля си, че най-добре е да сме презастраховани.

— Не се безпокой, вече съм говорил с Джейк за това — отговори бързо Джери и се зачуди защо Виктор го смята за глупак. От един час насам не беше престанал да го поучава като малко дете. Но така или иначе Виктор се държеше и с Джейк Уотсън по същия начин. Джери се ухили, защото усещаше, че Виктор днес е изпаднал в едно от своите делови и началнически настроения — държеше се като продуцент, а не като актьор, опитваше се да им покаже, че е добре запознат с подробностите около подготовката по един филм и че умее да предвижда всички рискове. „Няма що, всички вече направо сме във възторг от неговите лекции“, помисли си Джери. Той обаче усети, че Виктор го наблюдаваше с черните си проницателни очи, затова бързо продължи: — Освен това възнамерявам да ги помоля да си приберат всички лампи, вази и украшения от стаите, в които ще снимаме, а ние ще ги заместим с имитации. Просто за всеки случай, за да не…

— Да, добре си се досетил — прекъсна го Виктор. Той се облегна назад в стола си, издуха педантично една прашинка от ръкава на тъмносиньото си сако и отбеляза: — Предполагам, че там е пълно и със скъпи килими, нали?

— Да. Графът ни каза, че имат немалко старинни и ценни килими и изрази безпокойството си за тях. Аз обаче му обясних, че независимо дали ще има килими или не, под камерите и останалото оборудване винаги поставяме пластмасови подложки. А най-ценните килими ние и без друго ще ги заменим с имитации. Трябва да ти кажа, Виктор, че замъкът е пълен догоре с най-невероятни съкровища, с безценни предмети на изкуството, така че в никакъв случай не бива да рискуваме. — Той клатеше глава с възторжен поглед. — Замъкът е невероятен паметник от миналото. При това е необикновено красив. Ами ако беше видял картините! — Той подсвирна с въодушевление, като продължаваше да клати глава. — Мили боже, та само те са цяло състояние! Ти обаче не се безпокой, аз съм се погрижил за всичко — каза Джери с убедителен глас и не сваляше поглед от Виктор. — Знаеш, че не съм от вчера в занаята.

— Знам, че си падаш малко педант, Джери, но и аз самият съм такъв. Обичам да се презастраховам и изненадите не са ми по вкуса. Особено пък неприятните изненади.

Той се усмихна леко на Джери и се зае да разглежда купчината черно-бели снимки, които Джери беше направил миналата седмица в Йоркшир. Разпръсна ги по масата и започна да се спира на всяка една поотделно с набито професионално око.

Джери седна и напрегнато зачака мнението на Виктор, защото знаеше, че той ще му каже истината без заобикалки. Виктор беше човек, който директно изразяваше мислите си, понякога дори безцеремонно.

Той продължаваше съсредоточено да гледа снимките.

— А цветните кога ще станат готови? — попита Виктор, без да вдига глава.

— Към края на седмицата. Ще се смаеш като ги видиш. Йоркшир е направо приказно място. Не съм го предполагал дори. Дъхът ми секна, когато видях какви гледки има там.

— Да, нищо чудно. То се вижда и от черно-белите. Хванал си някои страхотно подходящи местенца. — Едва сега Виктор вдигна глава, като кимаше одобрително и с нескрито възхищение. После направи кисела гримаса: — Далеч по-добро е от кинаджийския реквизит, с който сме свикнали, а, Джери?

— И сравнение не може да става — отговори Джери, щастлив от високата оценка, която получи за работата си. — И аз мисля, че открихме някои страхотни места за снимките. Е, това съвсем не беше случайно. Всичко стана благодарение на Франческа. Чудесно момиче. Невероятно съвестна и много симпатична. Изобщо не е някоя с навирен нос като другите млади аристократки в Англия.

Виктор наостри уши заинтригувано, като го чу, че споменава името на Франческа. Прииска му се да го поразпита какво мисли за нея. Но после се отказа и продължи с делови тон:

— Значи тя се е представила добре? Наистина ли ти помогна чак толкова?

— Боже мой, разбира се! Без нея сигурно щях да се загубя. Тя ни спести не само много време, но и много нерви.

— Радвам се да го чуя — промърмори Виктор и се почуди дали тя вече се е върнала в Лондон. Той тъкмо щеше да попита Джери за това, но промени намерението си, защото реши, че е по-благоразумно да пази пълна дискретност. — А със Стария граф как се спогодихте? — попита небрежно той, докато допиваше кафето си.

— Много добре. Той е голям симпатяга. Човек реалист. А и страшно любезен. Беше толкова гостоприемен през цялото време. Струва ми се, че дори се радва, че ще правим част от филма в неговия замък. Сигурно за него това ще е приятно разнообразие. Предполагам, че животът на един фермер е доста скучен, а Стария граф е точно такъв — благородник, но фермер. И трябва да ти кажа, че той малко се стресна, като чу какъв наем ще му платим. Едва ли е очаквал толкова много. Ако изобщо е предполагал, че ще му дадем някакви пари. — Джери замълча замислено и дръпна от цигарата си. След малко с мрачен тон той произнесе онова, което го беше глождило през последните два дни: — Слушай, приятелю, не си ли прекалено щедър към него? Той щеше да се радва и на много по-малка сума.

— Хайде, Джери, не бъди такава скръндза! — смъмри го Виктор сериозно, а вътрешно го напуши смях. — Засега сме напълно в рамките на предвидения бюджет. Пък и разбрах от Катрин Темпест, че графът няма пукнат грош за джобни пари. — Като забеляза объркването по лицето на Джери, той се ухили и му обясни: — Искам да кажа, че няма пари в брой. — После Виктор взе другата купчина със снимки, разпръсна ги пред себе си и каза: — Стаите в замъка са идеални за сцените от имението „Тръшкрос Грейндж“. Щяхме да пръснем луди пари по декори, ако трябваше да ги правим в студио. Ето защо съм доволен, че мога да помогна с нещо на графа. Слушай, наемът, който ще му платим, е направо смешен.

— Може и да си прав — съгласи се неохотно Джери. После продължи предизвикателно: — И трябва да ми бъдеш само благодарен, че съм такава скръндза. Не се ли оправям добре с бюджета, кажи де?

— Така е, Джери, и съм ти много задължен за това — каза Виктор съвсем искрено. — И Джейк Уотсън ти е много благодарен. Ти му спестяваш толкова главоболия. Уверявам те. А като се заговорихме за нашия гениален асистент–режисьор, къде, по дяволите, се дяна той?

— Когато ходих да взема кафе, го видях, че разговаряше с Хари Пендъргаст. Художникът по реквизита. Между другото, Пендъргаст страхотно си разбира от работата.

— И страхотно скъпо взима — отбеляза Виктор саркастично. — А, между другото, докато още не съм забравил — с Джейк си говорихме тия дни и стигнахме до извода, че ще ни трябва резервен генератор. Сети ли се да питаш какъв генератор имат в Лангли?

— Да, говорих с графа в петък, малко преди да тръгна за Лондон. Той май не е много наясно каква е мощността на техния генератор, но Франческа обеща да проучи нещата. — Той внезапно скочи на крака. — Ей, добре, че ме подсети за това, приятелю. Тя остана там за уикенда, но трябва да се е върнала тази сутрин в Лондон. Мисля, че мога още сега да й звънна. За да уточним и този проблем още сега. Извини ме за малко, Виктор, ще отида в моя кабинет да й се обадя, пък и там имам някои материали, които искам да ти покажа.

Виктор се изправи и се приближи до малката масичка в другия край на заседателната зала. Наля си още една чаша кафе, сложи лъжичка захар и започна разсеяно да бърка, докато си мислеше за Франческа. Значи тя все пак е вече в Лондон. Когато тръгваше за Йоркшир, тя не знаеше колко време ще остане там и дали ще успее да дойде на вечерята довечера. Да, довечера. Той се усмихна и изпита някакво особено приятно чувство при мисълта, че ще я види толкова скоро. Нямаше смисъл да се самозаблуждава. Трябваше да си признае, че тя наистина му липсва.

Той отиде с кафето си до масата и седна, като весело подсвиркваше, а после започна отново да разглежда снимките от балната зала в замъка Лангли. Джери беше направил снимки от най-различни ъгли и Виктор можеше да добие добра представа за обстановката там. Струваше му се, че има нужда от малко ремонт и потягане. Но пък кристалният полилей и свещниците си ги бива, помисли той. Погледна скицата, на която Гини беше нанесла удобните места за разполагане на камерите, осветлението и другото подвижно оборудване. Очевидно беше, че има много подходящи ъгли, от които да се заснеме пищна и богата бална сцена — с бляскави потоци светлина и красиво облечени гости, които танцуват валс под акомпанимента на малък оркестър. Джейк се беше съгласил с него, че все пак ще бъде необходима някоя и друга бляскава сцена в холивудски стил. Виктор се вгледа и в снимките на други помещения и мислено си представи кои от тях ще паснат за епизодите от сценария на Ник. Джери беше заснел една спалня със стилни старинни мебели, красиво обзаведена гостна и огромна библиотека с книги до тавана — всичко това графът щедро ще го предостави, стига да пожелаят.

Значи ето в този дом тя се е родила и отраснала, замисли се Виктор и отново започна да разглежда снимките, но не като декори за бъдещия филм, а като стаи, в които беше израснал конкретен човек. Като дома на Франческа. Той взе от купчината една цветна картичка, която Джери беше купил от селцето в близост до имението. На нея се виждаше част от красиво бистро езеро, заобиколено от дървета, а един горист хълм свързваше езерото със замъка. Всъщност самият замък се виждаше на върха на хълма на фона на кристалносиньо небе, гладко и ясно като порцелан. Старинният замък се издигаше гордо с назъбени стени и високи кули. Мрачната сивота на старата зидария беше освежена от водопади тъмнозелен бръшлян, който се спускаше от горе до долу по стените. До замъка се изправяха няколко величествени стари дъба, заобиколени от рододендронови храсти, нацъфтели с лилави и розови цветчета. По всичко личеше, че снимката е правена през лятото. В цялата картина имаше някаква пасторална идилия и непреходна красота, които бяха толкова специфични за пейзажите в Англия.

Виктор остана впечатлен от строгата внушителност на замъка, която го накара да се замисли за всичко онова, което той символизираше. Беше ясно и неоспоримо, че този замък е неотменна част от древната история на страната, че той е живо въплъщение на традициите на едно вековно родословие. В този момент той още по-силно осъзна факта, че Франческа е истинска аристократка от стар благороднически род.

Виктор с любопитство се зачуди като какво ли е да си отрасъл в подобен замък. И неволно си спомни за тясната претъпкана кухничка в малката им къща в Синсинати… изпълнена с вкусните миризми на пикантни италиански гозби, където стените се тресяха от смеховете на много гърла и от воя на стар грамофон, а над цялата тази оглушителна врява се чуваше как майка му вика с нейния силен, но приятен глас „Виторио, Армандо, Джина, стига сте беснели. От вас не мога да чуя великия Карузо!“ Той се усмихна, като си припомни всичко това, и го налегна горчиво-сладка носталгия по детството. Ама че забавно хлапе беше той тогава. Беше хубаво и наперено момченце, голям палавник, който вечно се биеше, а от носа му постоянно течеше кръв. Твърде малък успя да опознае света на емигрантите — несретници, които живееха в един бездушен, враждебен и жесток свят. И въпреки че по характер стана упорит и суров, защото израсна с вечно стиснати юмруци, готови да отвърнат на всеки удар, той имаше интереси и наклонности, които го правеха толкова различен от хората в неговата среда — макар и скришом, жадно четеше книги, обичаше музиката, театъра и киното. Те му помагаха да забрави жестоката действителност, разпалваха въображението му и в много отношения бяха началото на пътя, по който той стигна до сегашната си слава.

„Обзалагам се, че нейното детство няма нищо общо с моето“ — помисли си Виктор с тъжна насмешка. Трябва да е имала напълно безметежно детство, изпълнено със сигурност и аристократичен лукс. Той се замисли за Франческа, като се опита да си представи как ли е изглеждала тогава. Във въображението му изникна образ на малко, красиво, русокосо момиченце, което играе на криеница в огромния замък, бере макове, язди собственото си пони, люлее се на своя люлка в градината, а до нея неизменно бди гувернантка. Трябва да е била невероятно сладко и очарователно дете.

„По дяволите! Та тя все още си е дете!“ Тази мисъл така го сепна, че той рязко стана от стола. Виктор запали цигара, изчервен до ушите. Трябваше да се вземе в ръце, и то веднага. Напоследък прекалено често мислеше за нея. Но Франческа Кънингам не беше за него. В никакъв случай. Той взе това решение преди няколко седмици и нищо нямаше да го накара да отстъпи от думата си. Прав беше Ник, като му говореше все хубави неща за Франческа. Та кой ли нормален човек би си помислил нещо лошо за нея? Тя наистина беше и хубава, и умна, и чаровна, а и толкова приятен събеседник. Той отказа да признае пред себе си, че за него Франческа беше нещо много повече от Катрин — не просто убежище от скуката и самотата. Нещата трябваше да си останат такива, каквито са, не биваше да ги изпуска от контрола си. Не можеше да си позволи никакви увлечения или не дай си боже, по-сериозна връзка с момиче на нейната възраст и с нейното положение. Между него и нея не можеше да има нищо. „Този път всичко е против мене, помисли си той. Е, какво пък, така да бъде. И без това си имам достатъчно работа да върша.“

Виктор решително взе един жълт бележник и започна да отбелязва бъдещите задачи, които трябваше да обсъди с Джери и Джейк. След десетина минути свали очилата си с рогови рамки, облегна се назад и огледа с отвращение заседателната зала на компанията „Монарк Пикчърс“. Атмосферата тук беше особено потискаща. Стените бяха облицовани с тъмна ламперия, имаше тежки махагонови мебели, а тъмночервеният килим на пода беше скъп, но ужасно грозен — всичко тук неприятно му напомняше за зала в погребален дом. Някой беше дал глупавата идея — Виктор подозираше, че това най-вероятно е Хили — да окачат по стените тежки рамки с портретите на известни кинозвезди, с които компанията е сключвала договори. Този кичозен панаир от ретуширани бивши величия в киното изглеждаше абсурден и несъвместим с претенциозната викторианска подредба.

Мислите на Виктор се пренесоха към Хилард Стийд. Въпреки че Хили беше непоправим и бездарен плагиат, който обаче можеше да влуди човек със своята педантичност, Виктор се радваше, че сключи сделка с неговата компания „Монарк Пикчърс“. Той тъкмо се канеше да подпише договор с „Метро Голдуин“, когато съвсем случайно разбра, че Майк Лейзъръс държи голяма част от акциите на компанията. Но Лейзъръс не беше член на управителния съвет и едва ли можеше сериозно да се намеси в пряката работа по създаването на филма. Все пак Виктор реши да размисли внимателно и да изчака, преди да направи решителната крачка. Вече беше осъзнал, че Лейзъръс е мегаломан, и сигурно беше намерил начин да установи своя позиция сред висшето управление на компанията. Виктор си беше припомнил тревогата на Ник от заплашителните думи на Лейзъръс при срещата им в Риц, затова благоразумно подписа договор с „Монарк Пикчърс“, които бяха предпазливи, но сериозни хора. „В крайна сметка аз направих много по-удачен избор“ — каза си Виктор. Освен „Брулени хълмове“ той и Хили вече обсъждаха и други сценарии, които можеха да реализират съвместно, защото и двамата възнамеряваха да установят дългосрочно сътрудничество между „Белисима“ и „Монарк“. Бъдещето изглеждаше направо розово. Е, вярно, че Хилард беше досаден като муха, но Виктор бе сигурен, че ще го изтърпи все някак. В техния бранш имаше много нетърпими, дори деспотични хора, че в сравнение с тях Хили беше направо безобиден.

Той се чувствуваше нервен, затова се изправи и закрачи бързо към прозореца. Дръпна завесите и погледна надолу към улицата. Дъждът все още валеше като из ведро. „Пак тоя дъжд“ — помисли си той с досада и започна да ругае променливото английско време. Прииска му се да си е в Южна Калифорния — не задължително в ранчото му, по-важно беше да е някъде на слънце. Той се обърна, защото в стаята влезе Джери, а след него вървеше и Джейк Уотсън.

Лицата на двамата мъже бяха много сериозни и Виктор си помисли, че се е случило нещо неприятно. Той знаеше, че когато се прави филм, винаги се случва по нещо неприятно.

— Сега пък какво има момчета? Само не ми казвайте, че графът се е разкандърдисал!

— Не, не. Не е чак толкова страшно, приятелю — побърза да го успокои Джери. — Работата ни там е уредена. Всичко е наред. Въпреки че, що се отнася до графа, той е претърпял малко произшествие. А, да, и Франческа е болна — каза Джери небрежно, сякаш между другото. После, без да си поема дъх, продължи по същество: — Наистина ще имаме нужда от допълнителен генератор. Франческа е говорила с иконома и той е казал, че генераторът в замъка е добър, но едва ли ще издържи да поеме напрежението на всичките ни прожектори. Джейк и аз сме на същото мнение. Новото ни осветление е дяволски мощно. Между другото, тя ни подхвърли една идея, която ще ни спести доста средства от бюджета, а това…

— За бога, Джери! Ти си невъзможен! — избухна Виктор, защото не можеше повече да слуша брътвежите му и да търпи пълната му безсърдечност. — Ще кажеш ли най-сетне какво значи, че Франческа била болна, а графът претърпял произшествие? Господи, та аз първо искам да разбера какво се е случило с приятелите ми!

Той ядно заклати глава и погледна Джери, почервенял от гняв, а после сърдито погледна и Джейк, който се хилеше, но веднага стана сериозен.

— О, Виктор, извинявай, приятелю! — заоправдава се нервно Джери и се смути. — Боя се, че освен бюджета вече нямам нищо друго в главата си. Така ли е наистина? Май е така. А, да. Ами… ами… всъщност не се е случило нищо страшно. Графът е паднал и си е счупил тазова кост. Но не е сериозно. След една-две седмици отново ще е на крак. А Франческа, горкичката, е настинала лошо. Сигурно е пипнала някой гаден грип.

Виктор седна и сам се учуди на огромното облекчение, което изпита, като разбра, че няма нищо опасно за Франческа.

— Е, радвам се да чуя, че не са на смъртен одър все пак, както си помислих от тона, с който ми го заявихте — отвърна той със саркастична нотка в гласа си, за да покаже, че все още е ядосан. — Та значи… — Виктор се облегна назад, събра върховете на пръстите си и изгледа студено двамата си помощници. — Щом всичко останало е тип-топ, защо тогава и двамата ме гледате така, сякаш се задава голям провал?

Джейк отговори бързо:

— Всъщност бих го нарекъл малък провал. Проблемът е в Хили Стийд. Преди малко го срещнахме в коридора и той ни каза, че може да ни отпусне само още две помещения за екипа. Каза, че няма възможност да даде повече на „Белисима“, така че сега не ни достига една стая.

— Това ли наричаш провал! — възкликна Виктор и по лицето му се изписа досада и презрение. — Дай боже такива да са ни провалите. С толкова безобидни проблеми няма и да усетим как ще направим филма. А разрешението е много просто, Джейк. Кажи на Хили, че „Белисима“ ще подслони останалите хора от екипа в някой скъп хотелски апартамент, който ще наеме за сметка на „Монарк“. Повярвай ми, Джейк, че до час той ще ви намери още една стая, дори ако трябва да изрита някой от неговите служители.

Джейк се закиска:

— С най-голямо удоволствие ще им го кажа. Още сега отивам.

Когато той излезе, Джери се отпусна тежко в един стол. По лицето му беше изписано притеснение, а гласът му прозвуча неуверено:

— За бога, Виктор, не ме мисли за толкова безсърдечен и пресметлив… — Той нервно се въртеше на стола и често прекарваше ръка през чорлавата си коса. — Винаги съчувствувам на проблемите и тревогите на хората — заобяснява той, като внимателно подбираше думите си. — Толкова съм погълнат от филма, че понякога реакциите ми не са много уместни… Е, знам, че това не може да бъде извинение. — Гласът му смутено заглъхна. Той не се сещаше какво повече да каже, защото знаеше, че е виновен.

Виктор усети огромното му притеснение и объркване, затова се усмихна сърдечно и каза с обичайния си приятелски тон:

— Успокой се, Джери. Няма нищо. Знам, че не го направи нарочно, а твоята всеотдайност към филма е достойна за уважение. Винаги съм ценял това ти качество. Извинявай, ако бях малко по-рязък с теб. — Той се сети нещо и се усмихна. — Предполагам, че съм много чувствителен на някои теми. Преди време, на едни снимки, паднах и се ударих лошо, но преди още да дойда на себе си, да отворя очи и да се изтупам от прахта, чух как асистент–режисьорът казва, че съм щял да ощетя бюджета, ако съм се пребил. Той продължаваше да мърмори за моята непохватност и за съсипания кадър, когато аз отидох и му забих един в муцуната. — Виктор се изсмя гръмогласно. — Тъпото копеле не очакваше един изпотрошен труп да стане и да му размаже физиономията. — Той продължи да се киска при спомена за тази случка и последиците от нея.

Джери също се разсмя, но някак пресилено. „Държах се като някой надут глупак“ — не можеше да си прости той. За пореден път си каза, че трябва да внимава с Виктор Мейсън, защото очевидно беше голям чешит и никак не приличаше на холивудските звезди, с които Джери беше работил досега. В по-голямата си част те бяха маниакално влюбени в себе си безчувствени егоисти. А Мейсън продължаваше да го изненадва със своите най-неочаквани и непредвидими реакции. Може и да беше суров и взискателен работар и безкомпромисен продуцент, който не изпуска нищо от очи и умее да преценява нещата по-добре от всеки друг, но по всичко личеше, че той беше и човек с голяма душа. Поне досега се държеше като достоен и благороден мъж. Дори и не беше ексцентричен, въпреки че в неговия занаят да бъдеш ексцентрик е почти задължително. Освен всичко, Виктор никога не се държеше като голяма кинозвезда, не предявяваше излишни прищевки и се отнасяше към всеки като с равен. „Трябва да си призная, че такъв като него не съм срещал“ — помисли си Джери.

Тишината взе да става тягостна и Виктор заговори с небрежен и приятелски глас, за да може Джери да преодолее притеснението:

— Както и да е — било, каквото било. За каква идея на Франческа спомена преди малко?

Джери най-сетне се убеди, че Виктор му е простил, и с готовност отговори:

— А, да. Тя ни каза, че таванът на замъка е претъпкан със стари мебели, лампи, вехтории и какво ли не още. Според нея те не представляват някаква особена ценност. Предложи ни да ги използуваме за реквизит във филма. Аз й казах, че така или иначе сме решили да махнем ценните неща от помещенията, където ще снимаме. Тя ме посъветва да се поразровим из боклуците — Франческа сама ги нарича така, не аз — и да си изберем всичко, което може да ни влезе в работа.

— Умно нещо се е сетила наистина — каза Виктор с едва доловима усмивка, а вътрешно се възхищаваше на нейната досетливост. — Ако открием подходящи вехтории, това със сигурност ще ни спести пари. Веднага щом определим кой ще бъде художник по реквизита, изпрати го в Лангли да избере каквото може. — Той взе златната си запалка и започна да си играе с нея, а после предпазливо попита: — Ами Франческа? Много ли е болна? Чувствувам се малко виновен, Джери. Все пак тя очевидно е настинала, докато сте обикаляли из Йоркшир.

— Каза ми, че само гласът й е прегракнал, но иначе не била толкова зле. Аз обаче си мисля, че е хванала някой лош грип.

— Но тя нали вече си е в Лондон? Ти в къщи ли я намери, когато се обади по телефона?

— Да, говорих с нея лично. Няма защо да се безпокоиш, приятелю. Сигурен съм, че за нея се грижат добре. Тяхната прислужничка, някаква си госпожа Могс, е там. Именно тя вдигна телефона. Едвам я накарах да извика Франческа. По гласа й личеше, че е добра жена и ще се грижи за нея. — Джери потърка брадичка замислено. — Горкото момиче, сигурно е настинала, като ходихме из ония пущинаци. Беше много студено и ветровито. Може би ще е хубаво да й изпратим една кошница с плодове от името на „Белисима Продъкшънс“. Тя сигурно ще се зарадва, а?

— Идеята ти е чудесна, Джер. Иди и купи една голяма кошница, и то с най-отбрани плодове. Виж, Джейк каза ли ти, че екипът ни ще се събира следобед? Искам и ти да си там.

На Джери му стана приятно, че Виктор държи и на неговото присъствие. Отговори му с широка усмивка:

— Каза ми, че ще се събирате, но не ми е споменавал, че и аз трябва да присъствувам. С удоволствие ще дойда, приятелю. Мислех да ида до студиото, но работата не е толкова спешна. Между другото, Виктор, поздравявам те, че си успял да сключиш договор с Марк Пиърс. Честно да ти кажа, не ми се вярваше, че ще го навиеш. Той си пада малко особняк. Даже преди няколко седмици споделих с Джейк, че по мое мнение ти сигурно ще удариш на камък. Но какво пък, човек никога не знае. — Джери погледна Виктор изпитателно и присви очи с любопитство. — Кажи все пак, как по дяволите успя да го кандърдисаш?

Виктор се усмихна небрежно.

— Просто го омаях — отговори лаконично той. Как можеше накратко да се обяснят всичките сложни ходове и комбинации на Катрин, в които доброволно се беше включила и Хилъри Пиърс? Той окончателно се беше убедил, че Катрин страшно ги умее тия работи. За него нямаше значение как точно е действувала, важното бе, че изпълни уговорката. А и тя не беше проявила никакво желание да му разкрива ходовете си — каза му единствено, че от Хилъри зависи всичко и той трябвало да я вземе като художник по костюмите. Хилъри Пиърс беше талантлива и известна дизайнерка по театрални костюми, затова Виктор с готовност се съгласи. Но Джери Масингам едва ли щеше да разбере нещо от цялата тая заплетена история, защото той беше прагматичен и прозаичен човек, който разбираше много от цифри и сметки, но не и от хора. Виктор се прокашля: — Извинявай, Джери, не чух какво каза. Би ли повторил?

— А, нищо, просто гласно се запитах кой ще дойде и какво ли ще обсъждаме следобед.

— Ти, разбира се, Джейк, Марк и отговорникът по актьорския състав. Днес окончателно трябва да решим… кой каква роля ще вземе. — Виктор седна и възвърна сериозния си, делови тон. — Казах и на Николас Латимър да дойде, защото Марк може да има въпроси по сценария. Искам днес да приключим с всички формалности. Ти разбра ли, че Терънс Огдън подписа договор за ролята на Едгар Линтън?

— Чух го от Джери, точно преди да пристигнеш. Тери ще се справи много добре. Винаги съм твърдял, че той може да бъде и чудесен киноартист. Жалко, че досега само веднъж си е опитвал късмета, и то в неуспешен филм. Може би заради това оттогава се отказа от киното съвсем.

Те едновременно обърнаха глави към вратата, защото в този момент вътре се втурна Джейк Уотсън, ухилен до уши. Той я затвори и се облегна на нея — по всичко личеше, че дълго се е сдържал да не се разсмее.

— Помислих си, че Хили ще сдаде багажа, Виктор, когато чу, че ще наемеш апартамент за екипа. В момента хвърчи нагоре-надолу да ни търси помещение.

Виктор се усмихна лекичко:

— Да се надяваме, че ще е достатъчно обширно, иначе…

Джейк се опули насреща му:

— О, не, Виктор! Няма да го направиш! — Той започна да се смее. — Ти да не мислиш да му отказваш, ако помещението е малко, и да си настояваш за хотелски апартамент… нали няма?

Джейк обаче предварително знаеше отговора. С Виктор бяха стари приятели, защото вече бяха направили заедно пет филма. Така че той прекалено добре познаваше неговото палаво чувство за хумор и дяволското удоволствие, което изпитва, когато добре натрие носа на някой важен и надут тип, а Хили си падаше малко такъв.

— Защо, какво ми пречи? — черните очи на Виктор проблеснаха дяволито. — Нали иска да спечели от филма много пари — защо да не поприпка повечко? Той ми се молеше, направо на колене ми падна, да стане разпространител на „БХ“, но оттогава не е спрял да мърмори за цените на всичко. Негово задължение е да си организира тук нещата добре. Господи, та той има ли представа каква разсипия цари в неговата компания! — Виктор неволно усети, че последната реплика е отглас от думите на Майк Лейзъръс. „Кучият му син — за много неща е прав“ — помисли си Виктор, като си припомни как Лейзъръс ругаеше киноиндустрията. Той отново погледна Джейк: — Хили да му мисли как да ръководи английския филиал на „Монарк Пикчърс“, това не е наша работа. Нали така? — Той вдигна ръка да погледне часовника си, а изпод сакото се подадоха безупречно белите ръкави на неговата риза. — Докато ви нямаше, си нахвърлих няколко бележки. Искам да обсъдя с вас две-три неща, преди да тръгна.

В продължение на половин час тримата поговориха за различни проблеми по филма и взеха някои решения, но не окончателни, тъй като трябваше да се съобразят и с мнението на Марк Пиърс — като режисьор неговата дума тежеше най-много след тази на Виктор. Но те окончателно решиха някои технически подробности — обсъдиха кандидатурите на няколко художници по декорите и единодушно приеха, че Хари Пендъргаст е най-подходящият. Разговаряха евентуално кой композитор да привлекат за музиката на филма, а също набелязаха и някои възможни дати за започване на снимките.

Към края Виктор каза:

— Добре, мисля, че това беше всичко. Подготвихме основните неща за следобедната среща. Дотогава очаквам да получа и отговора на Оси Едуардс. Марк е говорил с него няколко пъти и ми се струва, че ще успеем да го привлечем към нашия екип. По мое мнение това е най-добрият оператор за филм като този. — Той се изправи и се протегна уморено.

Джери каза:

— Така е. Прав си. Той ще е в стихията си сред гледките на Йоркшир. Има много набито око за красиви пейзажи.

— И за красиви жени — скептично добави Виктор. — Добре. Аз се прибирам в хотела. Трябва да звънна няколко телефона до Щатите. — Прекоси стаята, за да вземе шлифера си от закачалката, и го метна през ръка. — Значи 3 ч. в моя апартамент в хотела. До скоро, момчета. — Той приятелски им се усмихна и си тръгна.

Когато излезе на улицата, Виктор се зарадва, че дъждът е спрял. Той се огледа и веднага откри Гюс, който се подпираше на колата, паркирана недалеч. Щом го видя да се приближава, Гюс се изпъна като струна и се втурна да отвори вратата, като междувременно попита:

— В каква посока сме, Н’чалство?

— Обратно в хотела. Благодаря ти, Гюс. — Виктор беше стъпил с единия си крак в колата, когато му хрумна друга идея. — Знаеш ли, размислих, искам да се поразходя пеша до хотела. Имам нужда от малко свеж въздух. Свободен си до довечера, Гюс. Но няма да е лошо, ако се отбиеш към четири, за да ти кажа какви са ми плановете за вечерта.

— На вашите услуги, Н’чалство.

Виктор се отдръпна и когато Гюс потегли, той се загледа с възхищение в чисто новото луксозно „Бентли“, което наскоро си беше купил. Скъпа кола беше наистина, но си струваше парите — шикозна машинка в ослепително червен цвят с бежов кожен гюрук и със снежнобели гуми. Човек я караше с удоволствие, защото беше последно постижение на техниката. Виктор се гордееше с две неща — с непогрешимия си усет за коли и с набитото си око на познавач на чистокръвни коне. Той обичаше и конете и колите, и конете му да са грациозни, елегантни, пъргави и с безупречен външен вид.

Виктор се отправи към площад „Баркли“, защото искаше да се поразходи повечко из „Мейфеър“, преди да се прибере в хотела. Но той се закова на място, когато пресече улица „Честърфийлд“. Съвсем неволно си помисли: „Може би няма да е лошо да се отбия у Франческа, за да видя как е. Какво пък толкова.“ Тръгна бавно по улицата, но когато наближи дома й, усети как забърза крачка. Изведнъж му хрумна, че ако я навести, тя може да се подразни и да приеме идването му като нахалство и проява на лош вкус. Англичаните са такива особняци за някои неща. Той си припомни поученията на Катрин за това, кое е прилично и кое е неприлично по техните стандарти. Да се появи в дома й, без предварително да се е обадил, определено щеше да бъде неприлична постъпка. Той погледна с копнеж към вратата на нейната къща, но се въздържа и решително отмина, без да спре. По близките заобиколни улички Виктор отново се насочи към площад „Баркли“.

Когато стигна там, погледът му веднага беше привлечен от голям цветарски магазин. Огромните стъклени витрини се обливаха непрекъснато с вода. Той се спря и се загледа. Подобни механични хитринки винаги са му били интересни. Постоянно бърникаше някои от машините в ранчото си, но никога не си правеше експерименти със своите коли. Както Ник обичаше да казва, повечето кинозвезди са с две леви ръце, затова трябва категорично да им се забрани да се занимават с техника.

Водата се стичаше по стъклата като плътна водна завеса. Той предположи, че тя идва от множество отвори по тавана, а след това чрез система от скрити тръбички се движи в затворен кръгов цикъл. Гледаше очарован, а после се притисна до стъклото и се вторачи, за да види какво има зад тази движеща се течна завеса. Отдавна не беше виждал толкова много красиви цветя на едно място. Пищни багри в червено и оранжево се преплитаха с пурпурно и лилаво, а после се преливаха в нежно жълто и снежнобяло. Сред тези пищни тонове избуяваха светлозелени и тъмнозелени растения, чиито листа бяха толкова буйни и лъскави, сякаш някой ги беше полирал едно по едно. Усмивка пробяга по устните на Виктор, а погледът му светна радостно. Тази зеленина и цветна феерия му подействува като пролетен полъх и той си представи безкрайни слънчеви поляни, дървета с напъпили нежни листенца и яркосиньо небе. Тук човек се пренасяше в друг свят — толкова различен от мрачния и дъждовен мартенски ден. А щом тези цветя му повдигнаха настроението, те несъмнено щяха да донесат радост и на Франческа.

Сега Виктор изобщо не се поколеба. Решително отвори вратата на цветарския магазин и влезе вътре. Изведнъж го обля смесица от цветни аромати и острият и свеж мирис на мокра пръст и зеленина. Той избра един букет от красиви и дъхави жълти мимози, за които продавачката му каза, че били докарани тази сутрин от Ница. Към тях добави трийсетина бели холандски лалета с червени ръбчета, а също и няколко връзки нежни светли нарциси от островите Сили. Освен това купи една красива саксия с високи и изящни бледосини зюмбюли — той добави и тях към букета заради упоителния им аромат. Знаеше, че попрекали с този невъобразим букет, още повече че Джери щеше да изпрати и кошницата с плодове. „Но по дяволите, защо пък не! — промърмори си той. — На една голяма кинозвезда й подхожда да прави подобни щедри жестове.“

Преди да отиде да опакова букета, продавачката му подаде табличка с картички за поздравления. Виктор взе една, втренчи се в нея и се намръщи, защото се чудеше какво да напише. Не му се искаше Франческа да изтълкува погрешно подаръка му, да се заблуди, че цветята са израз на нещо, което всъщност не съществуваше. След като изхаби няколко картички, той съчини едно съвсем банално пожелание за бързо оздравяване, а отдолу написа „От Ники и Виктор“. Пъхна картичката в плик, запечата го и четливо написа адреса. Когато продавачката се върна, той й плати, подаде картичката и попита за колко време ще бъде изпълнена поръчката.

— За не повече от час, господин Мейсън — отвърна тя с мила и стеснителна усмивка. — Вие сте Виктор Мейсън, нали?

— Самият аз — отговори той и се усмихна на свой ред с онзи неповторим чар, който пленяваше всяка жена.

Тя се изчерви от вълнение, докато му връщаше рестото, а после го погледна с респект и сподели с поверителен глас:

— Искам само да ви кажа господин Мейсън, че аз наистина много харесвам вашите филми. Гледала съм ги всичките. Всъщност аз съм ваша запалена почитателка.

— О, благодаря ви — отвърна той. — Много ви благодаря. Толкова ми е приятно да го чуя.

— И непременно заповядайте пак, господин Мейсън! — извика тя, докато той вече излизаше от магазина. Виктор се обърна, махна й за сбогом с мъка и каза, че сигурно пак ще дойде.

„Ей това им харесвам на англичаните — помисли си той, когато тръгна по улицата. — Толкова са любезни. Имат и дяволски добро възпитание.“ Мислено се опита да изимитира английското аристократично произношение на Ким. Той вървеше с бързи крачки към своя хотел и на няколко пъти се усмихна сам на себе си, без да знае защо. Нито пък се досещаше каква беше причината да се чувствува така спокоен, така удовлетворен и щастлив — нещо, което не му се беше случвало от години.

* * *

В хотела го очакваше цяла купчина от писма и телефонни съобщения. Като влезе в апартамента си, той почти едновременно метна шлифера на стола, захвърли пощата върху бюрото и грабна телефонната слушалка. Помоли телефонистката да го свърже с апартамента на Ник и зачака. Телефонът даваше свободно. Той си сложи очилата и започна да преглежда пощата.

Трите писма от Бевърли Хилс първи привлякоха вниманието му. Те бяха от търговския директор на „Белисима“, от посредника на компанията и от адвоката. С тревога отвори писмото от адвоката си, защото то сигурно съдържаше неприятни и лоши новини за Арлен и за предстоящия им развод. Виктор с изненада откри, че писмото не засягаше Арлен, а втората му съпруга Лилиан. Очевидно тя беше решила да продаде картината на Дали и чрез адвоката му Бен Чалис се опитваше да разбере дали той не би искал да я закупи от нея. Виктор се изсмя на глас. По време на развода им той й беше отстъпил картината. „Трябва да й се признае, че е много нагла — помисли си той развеселено. Всъщност иска да й плащам за нещо, което си е било лично мое! Да, ама ще има да почака.“ Той заклати глава, остави писмото и продължи да се смее тихичко. Но всъщност защо пък да не я купи? Нямаше много картини от големи майстори, а и толкова си харесваше тази творба на Дали. Пък и тя сигурно пак се нуждае спешно от пари щом е решила да я продава. Това си беше за нея нещо обичайно. Виктор се почуди къде ли успяваше Лилиан да си харчи толкова бързо парите. По време на развода той щедро й отстъпи всичко, което тя пожела. Бен му разказваше, че Лилиан е в постоянни финансови затруднения, затова през последните няколко години неведнъж я беше спасявал.

И вторият, и третият му брак не бяха щастливи, но Лилиан поне не беше кучка, което бе само едно ласкаво определение за истеричната кавгаджийка Арлен. Тя постоянно водеше с него война и умираше от удоволствие да го компрометира пред познати и непознати. Виктор въздъхна и се запита защо ли след смъртта на Ели не случи с нито една свястна жена. Не знаеше каква е причината. „Нищо чудно аз да съм си виновен щом ги избирам все такива заради едната ми глупава слабост по красиви лица“, мислеше си тъжно той. Правеше грешка след грешка в личния си живот, който беше постоянно объркан. Странно обаче, че рядко грешеше в сделките и в професионалния си живот. „Но сега ще започна живота си отначало“, промълви на себе си той и пропъди от съзнанието си всички спомени за бивши съпруги и жени, защото така не само си губеше времето, но и излишно хабеше нерви. Прегледа набързо и останалите две писма от Бевърли Хилс, но те не бяха кой знае колко важни, и с любопитство се пресегна към пощенския плик на туристическата агенция. Отвори го нетърпеливо и лицето му светна, когато видя двата самолетни билета за Цюрих.

Следващата седмица той и Ник заминаваха за Алпите, като щяха да пътуват през Цюрих. Отиваха на петдневна скиорска екскурзия. Двамата с нетърпение я очакваха, като ученици, които предвкусват сладките лудории на първата си ваканция без родители. Виктор беше енергична и темпераментна натура и беше привикнал към по-свободен и активен живот, а заседналото му съществуване напоследък в Лондон започна да го потиска, да го изнервя и той се чувствуваше като вързан. Освен всичко, беше изгубил форма и трябваше да поспортува здравата, за да възвърне добрата си физическа подготовка. Виктор предприемаше екскурзията едва ли не с лечебна цел и се надяваше, че тя ще му се отрази благотворно в много отношения. Джейк се опита да го разубеди да не заминава, защото се страхуваше, че може да си счупи я крак, я ръка и да се отложи началото на снимките. Виктор обаче успя да му внуши, че отива най-вече с терапевтична цел, а не да гуляе, да се забавлява и да се заплесва по жени. Накрая даже тържествено обеща, че няма да се спуска по най-стръмните писти, а ще пробира само по-леки участъци.

„Аз си знам как ще карам ски“ — каза си той и изпита огромно удоволствие от мисълта, че го очакват няколко дни в Алпите. Той и Ник откриха курорта Клостерс преди две години. Всъщност заведе ги Хари Кърниц — писател и близък приятел на Ник, който отдавна си ходеше все там. Този курорт беше любимо място и на няколко други американци, все запалени скиори. Сред тях бяха писателят Ъруин Шоу, сценаристът Питър Виртъл и режисьорът Боб Париш. Клостерс беше живописно швейцарско селце, съхранило непокътнати уюта и очарованието на старите планински селища, защото беше по-далеч от големите и модни курорти и все още не бе наводнено от туристи.

Виктор с копнеж си представи предстоящата почивка. С нетърпение очакваше да тръгнат, защото знаеше как бързо възвръща силите си в планината. Обичаше студеният вятър да брули лицето му и да свисти в ушите му, когато се спуска с бясна скорост по искрящите заледени писти. Копнееше не само за физическото разтоварване, което го освежаваше и подмладяваше, нито пък само за опиянението и удоволствието от ски спусканията, а също и за уютните вечери във весела приятелска компания. След като цял ден прекарваха по пистите, вечер се събираха в местната кръчмичка, където се угощаваха с вкусни традиционни ястия. После седяха около пращящия огън и започваха да си разказват разни небивалици за какви ли не мъжки подвизи. Пиеха черешова ракия и си говореха чак до зори, защото едва тогава се поизпразваше голямата торба с лъжи.

Устата му се напълни със слюнка при мисълта за вкусните швейцарски гозби и това го подсети, че е гладен. Отново звънна в апартамента на Ник, за да му каже, че екскурзията е уредена, и да го попита какво да му поръча за обяд, но с разочарование откри, че него още го няма. Втренчи се в телефона и се опита да си припомни дали пък наистина си бяха определили среща за обяд преди следобедната дискусия. Готов беше да се закълне, че имаха някаква уговорка. Може би Ник не беше разбрал или пък е забравил. Позвъни и си поръча сандвич със студена бира, като напомни на келнера да се погрижи сандвичът да бъде приготвен така, както беше обяснил на хората в кухнята. Виктор отиде до малкото барче и си наля уиски със сода. После се върна на бюрото и започна да преглежда телефонните съобщения, които му бяха оставили, като отминаваше пренебрежително повечето от тях. Той прочете внимателно съобщението на Катрин, която го молеше да й звънне в ресторант „Каприз“ най-късно до три часа. Виктор веднага й се обади:

— Здравей, Виктор — каза тя, когато взе слушалката.

Той се засмя:

— Откъде си толкова сигурна, че точно аз се обаждам?

— Никой друг не знае, че в момента обядвам тук — изхили се тя. После гласът й стана сериозен. — Виктор, търсих те, за да ти кажа за тази вечер. Франческа е болна и…

— Да, сладурче, знам. Джери ми каза.

— Искаш ли поне ние двамата да си вечеряме след представлението, както се бяхме уговорили.

Мисълта да вечеря посред нощ вече не му изглеждаше никак примамлива:

— Ще ми се сърдиш ли, ако тази вечер си дам малко почивка? Искам да препрочета някои неща от сценария. Но хей, сладурче, не искам да оставаш на сухо тази вечер заради мене. Слушай, ще звънна на Ники. Защо да не вечеряте двамата заедно?

— О, не! Не искам. В никакъв случай. — Тя така категорично изрече тези думи, че той се изненада. След съвсем кратка пауза Катрин му обясни с по-спокоен глас: — Разбери, не искам да му се натрапвам. Няма значение, вечерята не е чак толкова важна. Не ти се сърдя, честно. Ще взема и аз като тебе да попрегледам репликите си за филма.

— Да, може би така ще е по-добре. Да знаеш, сладурче, много съм ти благодарен, че винаги ми влизаш в положението. Имаш една почерпка от мене. С кого обядваш в момента? — попита той по-скоро от учтивост, отколкото от някакво любопитство.

— С Хилъри Пиърс и Тери Огдън. Поливаме събитието, че всички заедно ще работим за „Брулени хълмове“.

— За това също заслужаваш почерпка! Добре тогава, приятно прекарване, а аз ще ти звънна някой друг ден през тази седмица. Можем да вечеряме заедно някъде.

Той затвори, отпи от чашата си и се замисли за Катрин. Тя беше най-неуморимата жена, която някога е срещал. Постоянно беше по обеди, вечери, празненства. Вечно търчеше и се занимаваше с нещо. Вечно забързана нанякъде. Още повече че тези светски ангажименти никога не пречеха на работата й. Тя беше истински професионалист, всецяло отдадена на своето изкуство. Виктор обаче подозираше, че има пряка връзка между активния й светски живот и професионалните й амбиции, защото отдавна беше разбрал, че Катрин е прекалено амбициозна, упорита и неумолима в преследването на своята кариера. Животът й беше толкова трескав и невъобразим, че тя не просто съществуваше, а гореше. „Но в това няма нищо лошо, помисли си той. Тя все пак е страхотно момиче. Най-страхотното.“ Дяволита усмивка заигра по лицето му. Той си имаше голяма слабост към Катрин още отпреди, а сега пътищата им съвсем щяха да се доближат. Тя подписа индивидуален договор с „Белисима“ и това значеше, че съдбата й е изцяло в негови ръце. През следващите няколко години той щеше да направлява кариерата й във всяко едно отношение. Виктор настоятелно я беше посъветвал да участвува във филма с Боу Стантън, след като завършат „Брулени хълмове“. Тя внимателно го изслуша, прочете сценария и се съгласи „Белисима“ да я предостъпи на „Монарк Пикчърс“.

Въпросите й бяха толкова умни, толкова добре формулирани, толкова на място, че той почти се беше стреснал за момент. Виктор откри, че тя има чудесен усет за сделки, поне що се отнасяше до нейния живот и кариера. Това приятно го изненада и Катрин още повече се издигна в очите му. За разлика от повечето млади актриси никой не можеше да излъже Катрин за пари — тя добре си знаеше цената и не правеше никакви компромиси. Да, тази малка женичка вече беше направила избора си — искаше да се изкачи до върха, и то по най-бързия начин. Трябваше само някой да й даде началния старт. Виктор знаеше от опит, че в киното играта е жестока и безогледна — човек може да се сблъска и с най-красивото, но и с най-долното. Холивуд често даваше повече възможности на нагаждачите и подлеците, на безскрупулните и отмъстителните, отколкото на истински талантливите и всеотдайни хора на изкуството. Хубаво беше, че Катрин е умна, но тя имаше и късмета да бъде под негова грижа и закрила, поне докато течеше договорът й с „Белисима“.

Напомни си, че при следващата среща с Хили ще трябва да обсъдят условията по преотстъпването на Катрин на „Монарк“. Искаше да включи няколко специални клаузи в договора. Не очакваше никакви проблеми от тяхна страна, защото в „Монарк“ се радваха, че така бързо се спогодиха, а и Боу Стантън също бил доволен. Преди една седмица Хили му изпратил в Щатите копие от пробните снимки и Боу останал възхитен от красотата и таланта на Катрин. То пък кой ли не се беше възхитил? Виктор замислено сви устни, защото знаеше, че има един човек, който съвсем не беше във възторг от Катрин Темпест.

Келнерът пристигна и Виктор с радост откри, че сандвичът му е приготвен изцяло по негов вкус, а и бирата беше наистина студена, което за Англия е почти невероятно. Едва след като се нахрани, той се обади на останалите хора, които го бяха търсили, проведе кратък разговор с борсовия си агент в Ню Йорк и накрая се свърза с управителя на своето ранчо в Санта Барбара. Те разговаряха цели петнадесет минути, защото Виктор искаше да чуе и за най-дребните проблеми в ранчото, и чак когато се убеди, че там всичко е наред, той приключи разговора. Забърза се към банята, за да вземе един душ преди следобедната среща. Беше доволен, че е успял да подготви всичко за задачите, които го чакаха тази седмица.

Джери и Джейк пристигнаха първи. Малко след това пристигна Тед Редиш — отговорникът по актьорския състав. А точно в три на вратата почука и Марк Пиърс. Всички се познаваха и на Виктор не му се наложи да ги представя един на друг. Насядаха и започнаха да си бъбрят приятелски, защото трябваше да изчакат Ник. В 3.20 Виктор вече беше доста ядосан, извини им се и отиде да звънне от спалнята си. За пореден път набра номера на апартамента на Ник. Този път даваше заето. „По дяволите!“ — ругаеше наум Виктор и бързо се върна при останалите.

Той се обърна към всички:

— Имам неприятното усещане, че не съм обяснил достатъчно ясно на Ник, че задължително трябва да присъствува на срещата. Изглежда, че в момента говори по телефона. Ще изтичам набързо, за да му тропна на вратата. Междувременно, ти, Джейк, защо не вземеш да разкажеш на другите за въпросите, които обсъдихме тази сутрин? Джери, а ти покажи на Марк изгледите от Йоркшир. Връщам се само след минута.

Глава XXII

Ключът беше отвън. Виктор почука на вратата, отвори я, извика: „Ники, аз съм!“ и влезе, без да чака отговор.

Ник стоеше в дневната с гръб към вратата и разговаряше по телефона:

— Добре. Направи всичко възможно. Благодаря ти. Дочуване. — Той постави слушалката обратно.

— Ти май съвсем си забравил за срещата, братле! Всички вече пристигнаха и само теб те чакаме да благоволиш да… — Виктор рязко млъкна, когато Ник се обърна и го погледна. Той веднага усети, че се беше случило нещо лошо. Лицето на Ник беше изпито и въпреки слънчевия загар си личеше, че страшно е пребледнял. — Ники, какво се е случило? — попита Виктор намръщен. Той се вгледа в приятеля си. В очите на Ник се четеше такава болка, че Вик се вдърви на мястото си.

Ник само поклати глава безмълвно, вдигна безпомощно ръце и се свлече на канапето. Той отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но се отказа и продължи да мълчи. Взе една цигара и я запали с треперещи ръце. Изглеждаше сломен и отчаян.

— За бога, Ник, кажи ми какво се е случило! — Виктор се приближи към него с бързи крачки.

Ник го погледна и тежко въздъхна, а после отпуснато се облегна назад. Накрая той заговори с прегракнал глас:

— Седях си тук. И си работех. Съчинявах нещо за новата ми книга. Чувствувах се прекрасно. Просто си седях тук. И си работех. Когато… когато телефонът иззвъня и… — Той нямаше сили да продължи и светлите му сини очи се навлажниха. Забърса сълзите си с ръка и погледна настрани. Пое си дълбоко въздух. — Вик, казаха ми, че Марша… Тя е… — Той отново замлъкна, сякаш последните думи заседнаха на гърлото му.

Виктор не изпускаше Ник от очи и стоеше неподвижно, защото предусещаше някакво голямо нещастие.

— Какво са ти казали за сестра ти Марша, Ники? Да не би да й се е случило нещо лошо?

Ник клатеше глава и не отговаряше, сякаш отказваше да приеме някаква страшна истина. Когато най-сетне заговори, гласът му трепереше:

— Тя е мъртва, Вик. Марша е мъртва.

— О, не! За бога, не! — Виктор се втренчи ужасено в Ник. Без да промълви и дума, той се отпусна тежко на отсрещния стол, а по гърба му полазиха ледени тръпки. После бавно заговори: — Просто не мога да повярвам… нали само преди два дни разговаряхме с нея по телефона. — Виктор не можа да познае собствения си глас и се изкашля, за да успее да каже: — Но какво се е случило? — После замлъкна, защото нямаше сили да промълви и дума повече.

Ник започна с монотонен глас:

— Нелепа катастрофа. Марша си вървяла по „Парк авеню“ в неделя следобед. Вчера. Отивала при майка ми. Някакъв гнусен, проклет шофьор изгубил контрол над колата си. Качил се на тротоара. Връхлетял направо върху Марша. Закарали я в болница веднага. Била все още жива. Но вътрешните разкъсвания… — Той поклати глава покрусен и безпомощен. — Починала е в пет часа тази сутрин — изрече Ник с гробовен глас. После реши да добави, сякаш това имаше някакво значение: — Всъщност пет часа нюйоркско време.

По лицето на Виктор беше изписан истински ужас:

— О, Ник, Ник! Какво бих могъл да ти кажа! Как е могло да се случи! Такава трагедия, такава нелепа смърт.

— Но защо точно тя, Вик? — започна да пита Ники с гневен протест в гласа. — Защо! Защо, боже мой, именно тя! — Той повиши тон. — Та тя беше едва на двадесет и две — чуваш ли, божичко, едва на двадесет и две! Целият живот беше пред нея. Та тя беше още дете — толкова жизнена, толкова добра и мила, толкова прекрасна във всяко едно отношение. Никога никому не е сторила зло през живота си. Вик, това не е справедливо!

— Знам, Ник, знам — каза Виктор с мек и успокояващ глас. После се наведе към приятеля си. — Кажи ми какво да направя? Мога ли да ти помогна поне малко да…

Ник изобщо не го чуваше. Той крещеше:

— По дяволите! По дяволите този живот и всичко останало! — Обхванат от болка и гняв, той започна яростно да удря по канапето със стиснати юмруци, а лицето му беше изкривено от неописуема скръб.

Виктор го заболя сърцето, като гледаше приятеля си. Отчаяно се чудеше как да смекчи страданието му, но знаеше, че не може да направи нищо. И неговата мъка беше огромна. Чувствуваше се съкрушен и безпомощен.

— Не мога да го повярвам! — крещеше Ник. — Не мога, и това е! Продължавам да си внушавам, че не съм разбрал правилно! — Той скочи, втренчи се във Виктор като обезумял и продължи да крещи: — Та тя е моята мила сестричка! Няма я, чуваш ли… няма я вече! — Ник почти се затича към спалнята.

Виктор също се изправи и го последва, защото неистово искаше да му помогне с нещо, да го утеши някак си. Но в такъв момент успокоенията са безсмислени. Думите са празни. Той неволно потръпна от един тежък спомен. Спомена за смъртта на Ели.

Ник стоеше в банята, притиснал глава в плочките, а под тънката синя риза се виждаше как младежките му рамене висят безпомощно. В гръб изглеждаше толкова млад, беззащитен и уязвим, че на Виктор му се прииска да го прегърне и да го утеши като малко разплакано дете. Той обаче не помръдна от мястото си. Знаеше, че Ник намира за слаби мъжете, които плачат, и в момента се опитва да овладее чувствата си и да спре сълзите си. Но Виктор беше убеден, че сълзите нямат нищо общо с човешката слабост — само силните умеят и да плачат.

— Поплачи си, Ники — каза той накрая, докато стоеше до вратата. — Поплачи си, чуваш ли. Недей да потискаш скръбта си. От това няма да ти стане по-леко. Моля те, Ники, послушай ме. — Приближи се и сложи ръка на рамото на Ник.

Приятелят му изстена, като се притисна още по-силно към стената и скри лицето си. После внезапно се обърна и погледна Виктор в очите с покъртителен и умоляващ вид. От гърдите му се изтръгна ридание и той покри лицето си с ръце. Виктор се приближи и го прегърна, но не можа да му каже нищо друго, освен:

— Не се бой, Ники, аз съм при тебе. Тук съм, братле.

След малко Ник отчасти дойде на себе си:

— Ще ми мине, Вик, не се притеснявай — той с мъка произнасяше думите. — Ей сега ще ми мине. — Отдръпна се от Виктор, грабна един пешкир и го притисна към лицето си. После каза глухо: — Остави ме сам за малко, Вик.

— Разбира се, Ники.

Виктор се върна в стаята и се тръшна в първия стол, който му попадна пред очите. Механично запали цигара и запуши. Душата му се изпълни с дълбока печал. Разбираше, че не е лесно на Ник да проумее смъртта на сестра си. Той самият още не можеше да повярва напълно. Трудно е за живите да приемат смъртта на близък човек, но в случая страшна беше не само смъртта, а и ужасяващата неочакваност и цялата нелепост на нещастието.

Марша беше висока, красива, весела и жизнерадостна, досущ като брат си — имаше неговата руса коса и светлосини дяволити очи. За Виктор Марша беше толкова слънчево момиче — тя постоянно се смееше, изпълнена с радост и оптимизъм за всичко. С годините той много се привърза към нея и те си изкарваха чудесно, когато тя идваше на ранчото заедно с Ник по време на ваканциите й. Синовете му, Стив и Джейми, също много я харесваха и я следваха по петите като кутрета. Тя отвръщаше на детската им обич с такава нежност, че Виктор направо се трогваше. Та той беше говорил с нея в събота, само преди два дни. Да, само преди два дни, и то от същия този апартамент. Не можеше да повярва, че сега тя лежи в някоя болнична морга в Ню Йорк. Виктор стисна с болка очи, за да пропъди това кошмарно видение.

Нейното момиченце Николета, кръстено така на Ник, навърши една годинка в събота и цялото семейство се беше събрало в апартамента на Марша, за да отпразнуват рождения ден на детето. Тогава Ник като кръстник на бебето телефонира в Ню Йорк, за да участва в тържеството, макар и от далечно разстояние. Той сърдечно си поговори със своята обичана сестра, която го увери, че подаръците за племенничката му са пристигнали навреме. Какъв радостен ден беше съботният. Кой можеше да си помисли, че ще последва такава катастрофа. На Виктор му домъчня за детенцето, останало без майка, за младия съпруг на Марша — Хънтър, както и за Ник и за неговите родители. Той угаси цигарата и хвана с две ръце главата си, като се мъчеше да дойде на себе си.

Накрая вдигна очи и бавно огледа стаята. Беше мрачна, а по стените й играеха сенки. Небето беше потъмняло и отново се сипеше порой. Не се чуваше нищо друго, освен металическия звук на тежките дъждовни капки, които бясно се удряха в стъклото.

Виктор се изправи, разкърши се и направи мъчително усилие да се отърси от отчаянието, което го беше налегнало. Опита се да се стегне и тръгна из стаята да запали всички лампи. Напъна се да мисли за конкретните неща, които трябваше да се направят сега. Освен че беше смазан от скръб, Ник се намираше в състояние на шок, затова някой вместо него трябваше да се погрижи да го изпрати в Щатите незабавно. Виктор отбеляза наум как да организира пътуването му. Първо — да му купи билет за самолет. Да му помогне да си стегне багажа. Да повика Гюс да ги откара до летището. Да поръча такси, което да чака Ник на аерогарата в Ню Йорк.

„О, господи, съвсем забравих за съвещанието!“ — намръщи се Виктор. Те всички ги очакваха в апартамента му. Трябваше незабавно да се обади поне на Джейк. Виктор тръгна към телефона на бюрото, но в този момент в стаята влезе Ник. Вик се обърна и се вгледа в него загрижено и притеснено.

Очите на Ник все още бяха зачервени, но вече сухи и поне външно изглеждаше по-спокоен и овладян.

— Виктор, съжалявам, че изпаднах в подобно състояние. Когато чух вестта, успях все някак си да потисна скръбта си. Но щом ти дойде, вече не можех да се сдържам.

Виктор му кимна с разбиране.

— Може би така поне малко ти олекна, Ники — отвърна той. Отиде до шкафа, наля две чаши с уиски и ги занесе на масичката. — Хайде сега, ела тук и пийни малко. Дай да помислим как можеш да заминеш най-бързо. Кога мислиш да тръгнеш за Ню Йорк? Успя ли да си уредиш билет за самолета?

— Не успях и в това е проблемът — отговори Ник. — По обяд обиколих всичките самолетни бюра. Май няма да мога да замина тази вечер. Навсякъде всичко е продадено. Когато влезе, аз тъкмо говорех с „Пан Американ“. Малко преди това звънях и на две други наши авиокомпании. Всички ми обещаха, че ако се отвори някаква възможност, незабавно ще ми се обадят. — Той взе чашата си и глътна уискито почти наведнъж.

Виктор каза:

— Мисля, че Джери най-добре ще се оправи със самолетния билет. А на Джейк ще кажа да ръководи съвещанието.

— По дяловите, Вик, аз съвсем забравих за това. Извинявай много, че…

— Остави това сега — прекъсна го Виктор. Той взе телефона и помоли да го свържат с неговия апартамент. От другата страна се чу гласът на Джейк. Виктор му каза: — Слушай, Джейк, ще трябва да проведете съвещанието без мене. Ник току-що е получил трагично известие. Сестра му е починала при катастрофа. Ще остана с него, докато замине. — После Виктор търпеливо изслуша Джейк и накрая промърмори: — Да, да, Джейк, благодаря ти. Разбира се — ще му предам. Сега, моля те, дай ми за малко Джери. — Той сложи ръка на слушалката и се обърна към Ник: — Джейк искрено ти съчувства и ти изпраща съболезнованията си.

Ник само кимна, защото нямаше сили да отговори.

— Здравей, Джери — започна Виктор. — Джейк сигурно ти е казал вече за сестрата на Ник. Да, благодаря ти. Виж, Ник има проблем с билета за Ню Йорк довечера. Получил е обещания от няколко авиокомпании, но нищо не е сигурно. Нямаш ли някоя връзка там? Да издействаш едно място. — Виктор го слушаше и кимаше с глава. — Добре. Прекрасно. Свържи се веднага. Обади ми веднага щом научиш нещо. О, Джери, да не забравя — Гюс трябва да звънне след малко в апартамента ми. Кажи му да дойде пред хотела и да ме чака. Довечера ще ни закара до летището, но нека да е тук за всеки случай, ако потрябва за нещо друго. — Той затвори, но ръката му остана да лежи върху слушалката.

Ник му каза:

— Вик, моля те, върни се долу при хората. Ще се оправя и сам.

— Ти луд ли си? Оставам с теб, докато не видя, че си се качил на самолета. Няма да те пусна да се оправяш сам точно сега. Сигурно разбра, докато говорех с Джери, че той също ти предава съболезнованията си. — Без да дочака отговор, Виктор продължи: — Той каза, че имал много близък човек в едно от бюрата и веднага ще му се обади. На всяка цена ще уредим да заминеш, не се притеснявай. Слушай, ти днес ял ли си нещо изобщо? — попита той със загрижен тон.

— Не съм — Ник направи гримаса. — Мисля, че не съм в състояние да сложа нищо в устата си.

— Трябва да хапнеш. Макар и на сила. Едва ли ще имаш възможност да ядеш скоро. Поне една супа, а? Трябва да сложиш нещо в корема си.

— Добре де — на Ник не му се спореше, пък и знаеше, че Виктор е прав. Полетът до Ню Йорк беше дълъг, а и когато пристигне, ще трябва да утешава Хънтър и родителите си. После щеше да започне и ритуалът по погребението. Началото на траура. Ник затвори очи.

Вик го наблюдаваше мълчаливо и загрижено, а след това грабна телефона. Поръча горещ бульон, две рохки яйца, препечен хляб и кафе. Остави слушалката обратно, наля още едно уиски на Ник и му го подаде.

— Хайде, братле, пийни си. Ще ти помогне — каза Виктор с мил приятелски глас. — Искаш ли да дойда с теб до Ню Йорк?

— За бога, Вик, не е нужно! Благодаря ти за предложението все пак, но ще се оправя и сам. — Лицето на Ник леко помръкна, а после изведнъж стана съвсем безизразно. Той колебливо попита: — Става ли ти по-леко с времето?

— Да. Постепенно. Човек започва да се примирява, защото няма друг избор. — Виктор загледа Ник, а в очите му имаше мъдра тъга и съчувствие. После погледна към прозореца, за миг потъна в собствените си спомени и накрая каза: — Само смъртта е непоправима загуба, Ник. И колкото и да ти е тежко, в един момент започваш да я приемаш като реален факт. Това не е като изгубена любов или изгубено приятелство, които в бъдеще намираш отново. Смъртта е необратима. — Той стисна ръце в скута си и погледна Ник с безкрайна обич и приятелско съчувствие. — Казвал съм ти и преди, че бях побъркан от скръб, когато почина Ели. Години наред не минаваше и ден, без да мисля за това, а и до ден-днешен често си спомням за нея. В известен смисъл тя продължава да е жива чрез мен и чрез децата. С времето тази мисъл се превърна в някаква утеха за мене, но знам, че точно сега ти няма да ме разбереш. Скръбта ти все още е много прясна, затова може би не трябваше да ти говоря подобни неща… празна утеха е това за тебе сега… — Гласът му заглъхна и той се отпусна назад, като се запита дали не избърза прекалено много с тези приказки.

Ник нищо не отговори. Гледаше втренчено стената с разсеян и празен поглед, потънал в собствените си мисли. Накрая отпи една глътка от чашата, събра сили и каза:

— Благодарен съм ти, че ме накара да си изплача свободно мъката, Вик, защото скоро ще трябва да се стегна. Родителите ми, Хънтър — те сигурно са смазани от скръб. Аз съм този, който ще трябва да им даде кураж. Трябва да бъда силен, за да ги подкрепям и да им помогна да го преживеят.

— Да — отвърна Вик. — Сигурно това те чака.

Ник се изправи:

— Ще се опитам да си приготвя багажа.

Той отиде в спалнята, разтвори гардероба и се загледа в дрехите си като търсеше тъмен костюм. Какъвто се носи на погребение. Марша щяха да погребват, скъпата му сестричка Марша. Ръката му затрепери, когато се пресегна към една от закачалките. Той стисна очи, за да спре внезапния изблик на сълзи, и му се прииска да пропъди поне за малко от съзнанието си спомените за Марша. Но те продължиха да го връхлитат безмилостно — дори най-незначителните неща сега придобиваха особен смисъл. Чудно как дребните подробности от всекидневието можеха да станат толкова значими и как споменът за тях предизвикваше такава мъчителна болка.

* * *

По пътя за летището те почти не разговаряха. От време на време Виктор крадешком поглеждаше Ник, но не му казваше нищо, защото не искаше да го притеснява, а да го остави със собствените му мисли и терзания.

Изражението на Ник беше мрачно и сериозно, обхванат бе от някакво безжизнено спокойствие. Той насила си налагаше тази желязна маска на непроницаемост, защото се подготвяше за изпитанието, което го очакваше в Ню Йорк. Беше успял да потисне собствената си скръб и сега събираше сили и кураж, за да съумее да утеши родителите си и Хънтър. Изведнъж, малко преди да стигнат летището, Ник проговори с тъжен, но невероятно сдържан глас:

— Какъв абсурд е религиозната вяра, не мислиш ли?

Виктор, който също беше потънал в някакъв унес, се стресна и го погледна заинтригувано:

— Какво искаш да кажеш?

Ник отвърна:

— Искам да кажа, че всъщност религиозните предразсъдъци са абсурдни. Мислех си за баща ми, който никак не одобряваше Хънтър, само защото не бил евреин. Той твърдеше, че Марша не бива да се омъжва за него. И наистина се противопоставяше на връзката им чак до деня на сватбата. Но в крайна сметка се оказа, че Хантър Дейвидсън — момче от сой, но иначе неверник — е по-добрият син на баща ми, отколкото аз самият някога съм…

— Не съм съгласен с теб — прекъсна го Виктор веднага.

— Напротив, Хънт продължи занаята на нашето семейство и стана банков чиновник, за разлика от мене. Той строго спазва религиозните традиции на баща ми, води порядъчен и почтен живот, отдаден е всецяло на работата си и уважава много моите родители. Той се оказа не само чудесен съпруг, но дари баща ми и с внуче — нещо, което аз все още не съм направил.

— Но баща ти се гордее с тебе, Ник, и с плодовете на твоя талант.

— Да, предполагам, че вече е започнал да се гордее, но съм сигурен, че щеше да бъде далеч по-щастлив, ако се бях подчинил на волята му да наследя неговата професия. След като убиха брат ми Ралф на остров Окинава, на мен се паднаха задълженията на първородния син. Татко с цялото си сърце се надяваше да стана банков чиновник според семейната традиция и един ден да оглавя нашата банка, за което трябваше да се придържам към строг и добродетелен живот. Баща ми се надяваше също да се оженя за някое хубаво еврейско момиче, да си народим хубави деца и да се присъединим към изисканото общество, а също и да… — Той спря и вдигна примирително рамене. — Мисля, че му донесох толкова много разочарования.

Виктор каза:

— Но ти си си избрал свой собствен път, Ники, и вече е безполезно да се упрекваш за това. Родителите винаги възлагат големи надежди на своите деца, но често техните планове са абсолютно нереалистични. Още повече че децата трябва да изживеят сами своя собствен живот. Наивно е да се мисли, че животът им може да бъде направляван — това води само до излишни огорчения, неприязън, дори омраза. Е, нищо чудно и баща ти да е бил разочарован в началото, но той е умен човек и знае, че по-важното е, че е направил тебе щастлив и доволен, като те е оставил сам да избереш своя път. Пък и в края на краищата, почти всички родители искат най-вече децата им да бъдат щастливи.

— Може и да си прав. — Ник приближи лице към стъклото на колата и погледна навън. — Вече сме съвсем близо до летището — каза той. — Не знам кога ще се върна, Вик. Според нашите ритуали ще спазвам строг траур поне три дни след погребението. А сигурно ще трябва да остана в Ню Йорк и още няколко седмици. За да бъда близо до мама и татко.

— Да, Ник, така ще е най-добре. И, моля те, хич не се безпокой за филма. Марк Пиърс страшно хареса сценария и дори да се наложат някои промени, те ще бъдат незначителни.

— Ако възникнат някакви проблеми, непременно ми се обади и аз ще ви продиктувам корекциите по телефона. Бих могъл и… — Ник рязко си пое въздух. — Господи, Вик, съвсем забравих за екскурзията ни до Клостерс. Съжалявам, братле. Като знам само с какво нетърпение я очакваше.

— Я стига, Ник, това е без значение. Ще идем някой друг път. За мен изобщо не се притеснявай. Точно сега си имаш достатъчно свои грижи. И не забравяй — ако имаш нужда от нещо, веднага ми звънни. Сигурен ли си, че не искаш оттук да ти поръчам кола, която да те чака на летището в Ню Йорк?

— Абсолютно. Все пак ти благодаря. Обадих се на Хънт, за да му съобщя кога пристигам, и той ми каза, че ще изпрати колата и шофьора на баща ми.

— Окей.

„Бентли“-то безшумно спря пред входа за заминаващите пътници и Ник се обърна към Виктор:

— Недей да идваш с мен. Веднага ще те наобиколят. Нали знаеш, че почитателите ти само чакат да си покажеш някъде тази твоя грозна муцуна. — Той стисна здраво ръката на Виктор. — Благодаря ти, Вик, благодаря ти за всичко.

Виктор прегърна Ник и топло го притисна.

— Дръж се, приятелю.

— Ще се опитам, братле. До скоро.

— До скоро, Ники.

Докато пътуваше обратно към Лондон, Виктор Мейсън седеше, потънал в дълбок размисъл — Ник Латимър не му излизаше от ума. Той си представяше неговото дълго и самотно пътуване, мислеше за трагичните обстоятелства, които така неочаквано го накараха да замине за Щатите, и за тъжните му траурни дни след погребението. Самият Виктор все още не можеше да повярва за смъртта на Марша. Не проумяваше как така нея вече я няма. Какво непредвидимо нещо е животът, пълен само с рискове и несигурност. Има едно-единствено сигурно нещо. Смъртта. Всички сме толкова слаби и уязвими. Днес ни има —утре вече сме си отишли завинаги. Той се замисли колко много време беше пропилял по незначителни неща — цели часове от краткия му човешки живот бяха отлетели безвъзвратно. Обзе го тъга по ценните мигове, разпилени на вятъра.

И тогава той тържествено обеща пред себе си, че от днес нататък всеки час от живота му ще бъде важен. Че ще изпива до дъно удоволствията на всеки ден, защото никой не знае какво му носи утрешният. Пък и кой ли знае колко утрешни дни му остават?

Глава XXIII

Франческа предпазливо отвори вратата и отвътре я блъсна гореща вълна от пара, която изпълваше цялата кухня. В първия момент тя стреснато отстъпи назад и се поколеба дали да влезе, но все пак надникна вътре през облаците от дим.

— Защо не ми дадеш да ти помогна с нещо? — попита тя.

Виктор стоеше прав и съсредоточен пред готварската печка и стреснало се обърна, като чу гласа й. Лицето му беше зачервено от топлината и той представляваше мила картинка на ентусиазиран кулинар, разхвърлял какви ли не продукти из цялата кухня. Стоеше пред нея без вратовръзка, с навити ръкави, препасал през кръста една от най-хубавите й готварски престилки. Франческа едва сдържа усмивката си и го попита:

— Не мога ли поне да разбърквам манджите вместо тебе?

Той бавно поклати глава и се усмихна самодоволно:

— Няма да стане. Нали знаеш, има една хубава приказка — много баби хилаво дете. Пък и как си представяш, че ще допусна англичанка да ми се бърка в моите специалитети? — подразни я шеговито той. — Нали вече ти казах, че само един кореняк жабар може да сготви истинска италианска вкуснотия. Така че бягай оттук и ме остави сам да довърша моите кулинарни творения. — Той й се ухили насреща и остави за малко дървената лъжица. — Всъщност имам една работа за тебе. — Виктор отиде до хладилника, взе бутилка розово шампанско и й го подаде. — Можеш да пуснеш това нещо в кофичката с лед на масата. И моля те, стой си в гостната. И аз идвам след няколко минути. Тука е прекалено влажно и не искам пак да настиваш, след като таман те излекувах.

Когато мина през трапезарията, Франческа потрепери от студ и си помисли, че Виктор все пак беше прав. Беше пристигнал няколко часа по-рано и още с влизането си заяви, че трапезарията е прекалено студена и едва ли е подходяща за човек, изкарал на легло тежък грип. Той й предложи да вечерят в гостната, затова тя донесе една сгъваема масичка, която Виктор покри с червена басмена покривчица, измъкната някъде от кухненския шкаф. А после донесе и два стола.

Докато влизаше с шампанското в гостната, Франческа се загледа към масичката. Той я беше поставил близо до камината и сам я беше подредил, като отказа нейната помощ. Видя, че е сложил един сребърен свещник с червена свещ и малка вазичка с едно лаленце. Винаги беше мислила, че мъжете не са в състояние да се сещат за такива нежни дреболии, още повече пък Виктор Мейсън. След като подреди масата, Виктор почти се втурна в кухнята да разопакова торбите с продуктите, които беше накупил, и веднага се залови да готви вечерята. Тя се замъкна след него и предложи да му помогне, но той решително я изгони от кухнята и буквално затвори вратата под носа й. Какво й оставаше, освен да се примири. Вече беше разбрала, че понякога Виктор Мейсън се държи самоуверено и като че ли малко властно. В началото на седмицата тя беше толкова болна и омаломощена, че безропотно приемаше грижовните му наставления. А пък тази вечер беше прекалено щастлива от вниманието, с което я обгръщаше, затова и не мислеше да му противоречи.

Погледна тапата на бутилката, но реши, че Виктор най-добре ще се оправи с нея, затова тръгна към камината. Тя се насочи в люлеещия се стол, поприглади полата си и оправи яката на пуловера си. После се облегна назад и подпря крака върху решетката на камината в очакване той да се появи от кухнята. Всички цветя се бяха разтворили от топлината на пращящия огън и силно ухаеха. На Франческа й се струваше, че стаята прилича на лятна градина — изобилието от цветове наоколо и меката светлина на огъня правеха атмосферата още по-красива и уютна. Множеството бели лалета с червени ръбчета изпълваха няколко големи китайски вази, а нежните нарциси бяха поставени в по-малки порцеланови съдини. Саксията със зюмбюлите пък седеше по в средата на една ниска масичка. Мимозите също бяха ухаели в стаята, но те бързо увехнаха — нещо типично за тях, и още в четвъртък тя със съжаление ги беше изхвърлила.

Франческа се наведе напред и дълбоко вдъхна упойващия аромат на зюмбюлите. Изведнъж си помисли колко скъпо е удоволствието да имаш свежи цветя по това време на годината, още повече че за нея все още беше зима с тези непрекъснати бури, вихрушки и мрачни облаци през последната седмица. Тя докосна меките лъскави листенца на зюмбюлите и си спомни вълнението, с което в понеделник следобед видя колата на цветарския магазин да спира пред дома й. Дъхът й беше секнал, докато отваряше плика с картичката, защото знаеше, че само Виктор можеше да бъде толкова щедър и да й изпрати такъв невъобразим куп цветя. Радостното й лице помръкна, когато видя двете имена на картичката, и трепетното й очакване беше попарено с остро разочарование. Тя беше убедена, че Ник е дал предложението, че букетът всъщност е подарък от него и че той е вписал и името на приятеля си, просто защото сигурно Виктор беше дал парите.

Изведнъж изражението на Франческа стана сериозно и тя се замисли за Николас Латимър. Тя добре разбираше неговата скръб и страдание, защото можеше да си представи как би се чувствала, ако нейният обичан брат Ким загине така нелепо. Когато Виктор й съобщи за смъртта на Марша, Франческа взе от него адреса на Ник в Ню Йорк. После веднага написа едно кратко, но искрено писмо, където с много обич изразяваше своето съпричастие и съчувствие към Ник, който й беше станал толкова близък. На другия ден Виктор пусна писмото вместо нея. Франческа си помисли колко много неща беше направил Виктор за нея през последната седмица. Знаеше, че оздравя така бързо само благодарение на неговите грижи. Тя се усмихна. Той така сладко я къткаше и глезеше през тези дни, че на нея дори не й се искаше да оздравява. Но всяко нещо си има край. И краят наближаваше, защото тя вече почти се беше възстановила. Франческа се облегна назад със затворени очи и пак се замисли за Виктор Мейсън, който за нея вече беше забележително мил и сърдечен човек.

Всъщност Виктор неочаквано се беше появил преди няколко дни, или по-точно — във вторник. Сутринта той й звънна, за да я попита как се чувства. Тя му отговори, че е малко по-добре, но изглежда за него не е било никак трудно да се досети, че това е само една учтива лъжа. Гласът й едва се чуваше по телефона, защото беше прегракнала и постоянно кашляше. Той прояви невероятна настойчивост и упоритост, докато изкопчи от нея признанията, че не е викала лекар и че се лекува съвсем сама. Виктор обаче продължи да я разпитва, докато най-сетне разбра, че единственият човек, който я наглеждаше, беше госпожа Могс, но дори и тя нямаше да идва чак до петък. Без да слуша протестите й, че би могъл да се зарази и също да легне болен от грип, той категорично й заяви, че пристига да я види. Не след дълго Виктор се появи с антибиотици, сироп за кашлица, приготвен от лекаря на „Монарк Пикчърс“, лимони, портокали и два големи буркана с пилешка супа от „Амбасадор“.

Франческа се чувствуваше много притеснена и объркана, когато го посрещна, защото знаеше, че видът й е ужасен. Налагаше се да отвори вратата на единствения мъж, за когото искаше да бъде красива, а той щеше да я види в такова неугледно състояние. Лицето й беше бледо и изпито, носът й — зачервен, очите й сълзяха, а косата й беше несресана и разчорлена. Виктор се държа така, сякаш изобщо не забеляза външния й вид, но сега, като се позамисли, Франческа реши, че това май беше обичайното му поведение към нея. Той сякаш не гледаше на нея като на жена и никога не й правеше комплименти.

Виктор само я погледна недоволно, затова че стои с него в студеното антре, и веднага я качи в стаята й, като остана там, за да се увери, че е добре завита. После се втурна надолу по стълбите и през открехнатата врата Франческа го чу как затропа из кухнята. Скоро той нахълта в стаята й, без да чука, с един голям поднос в ръце, на който беше наредил кана с пресен портокалов сок, термос с горещ чай, подправен с лимон и мед, и най-различни лекарства. С нетърпящ възражение тон, той й нареди да взима антибиотиците три пъти на ден и да пие повече портокалов сок и горещ чай. Преди да си тръгне, й каза, че е сложил супата в една тенджера на печката и тя трябва само да си я стопли.

За нейна най-голяма изненада Виктор започна да идва всеки ден, и то никога с празни ръце — винаги носеше някакъв специалитет, приготвен в кухнята на „Амбасадор“. Тя знаеше, че управителят на ресторанта, Джон Милс, е приятел на Виктор и сигурно се радва, че може да му осигурява питателна храна за едно болно момиче. Въпреки че Виктор се държеше властно с нея, на моменти ставаше мил и нежен и толкова загрижен за здравето й. Докато я посещаваше той се държеше така непринудено, че тя почти забрави притесненията за външния си вид. През първите няколко дни беше толкова болна, че изобщо не я интересуваше как изглежда в неговите очи, пък и знаеше, че не го вълнува като жена.

Катрин се показа не по-малко мила и грижовна. Тя й се обаждаше всеки ден, но за разлика от Виктор послуша съвета на Франческа да не я посещава, защото здравето й беше от изключителна важност за професионалните й ангажименти. Първото обаждане на Катрин беше в понеделник вечерта, малко преди представлението, и тя много се зарадва, когато Франческа й каза, че е получила кошница с плодове от Джери и „Белисима“, а също и цветя от Ник. На другия ден Катрин й изпрати няколко току-що излезли книги заедно с едно мило писъмце, което изпълни сърцето на Франческа с обич към нейната приятелка. Следобеда Катрин звънна, за да й каже, че иска да й донесе супа и някои други неща. Тя обясни през смях:

— Оставям ти всичко пред вратата и веднага бягам. Така че не се тревожи, че можеш да ме заразиш с някой вирус. Моля те, скъпа, позволи ми да направя това за тебе. Толкова съм загрижена за твоето здраве.

— Благодаря ти, Катрин, но вече съм по-добре. Наистина — отговори бързо Франческа. — Пък и нямам нужда от нищо. Виктор идва днес сутринта и ми донесе пресни портокали, супа и лекарства.

Катрин изненадано замълча, преди да каже:

— Това е най-малкото, което може да направи за тебе! В крайна сметка ти настина, докато работеше за него. Мисля дори, че трябваше да намери човек, който постоянно да се грижи за теб. Той отлично знае, че в момента си съвсем сама.

Франческа доста се стресна от тази неочаквана язвителност от страна на Катрин.

— Та той изобщо не е длъжен да прави за мен каквото и да било — отговори тя бавно. — Каква съм му аз, че да мисли и за мен. Да не би той да е виновен, че се разболях, докато обикаляхме Йоркшир! За бога, Катрин, та аз може да съм пипнала този грип още в Лондон.

Катрин промърмори нещо в знак на несъгласие, но после разговорът им бързо се прехвърли върху Ким, падането на баща й и разни други неща.

След като приключиха разговора, Франческа се почувства странно потисната и по-нещастна от всякога, защото думите на Катрин я накараха да осъзнае истината. Разбира се, че приятелката й беше права — Виктор се държеше като загрижен работодател и това беше всичко. Рухнаха окончателно надеждите й, че у Виктор са се породили все пак някакви чувства към нея. Затова на другия ден започна да бъде по-сдържана в негово присъствие, като се опитваше, доколкото може, да овладява емоциите и въображението си. Това обаче не й се удаваше лесно, защото той неудържимо я привличаше и тя беше толкова увлечена, че в мислите си виждаше само него и му се подчиняваше безусловно. Франческа реши повече да не споменава пред Катрин за неговите посещения, защото не искаше да чува прозаичните обяснения на своята приятелка, които само посипваха сол в раните й. Тя предпочиташе да си внушава, че той идва при нея, ако не от друго, то поне от приятелски чувства.

Все пак й оставаше едно успокоение. Виктор изведнъж престана да се държи небрежно и бащински към нея и сякаш бе започнал да я възприема по-различно. Повече като приятел, отколкото като дете, което й доставяше далеч по-голямо удоволствие. В петък тя осъзна колко много бариери между тях са рухнали и те са станали някак си по-близки един на друг. После обаче си даде сметка, че това беше съвсем естествено. В края на краищата, когато се грижиш за някой болен, ти свикваш с него и неусетно се привързваш. Франческа се трогваше от неговата загриженост и внимание и с нетърпение очакваше неговите посещения, макар че той обикновено идваше за малко, и то само за да й донесе нещо. Но вчера всичко се промени.

Когато Виктор дойде предния ден, малко подир обяд, той искрено се зарадва, че тя вече става и изглежда весела като преди. Госпожа Могс го посрещна с безброй ахкания, които изразяваха възторга й, че вижда жива кинозвезда, и тя с удоволствие им направи кафе. Повече от два часа те седяха в гостната и весело си бъбриха. Той й каза, че работата по филма напредва и й описа с най-малки подробности всичко, което беше свършил тази седмица, като говореше с почти момчешки ентусиазъм. На тръгване й каза, че вече я намира за достатъчно здрава, за да опита чудесната италианска вечеря, която възнамерява да приготви за нея в събота вечерта, като я увери, че не само умее да готви, но го прави и с вдъхновение. Франческа се засмя весело и прие любезното му предложение, но едва прикриваше вълнението си от мисълта, че я очаква цяла вечер насаме с Виктор. От този момент тя беше престанала да мисли за всичко друго и само копнееше по-бързо да дойде желаният миг.

„Аз съм най-голямата глупачка, щом не виждам, че всичко това са празни илюзии.“ Тя така се стресна от неочакваното си прозрение, че се изправи на стола. Замислено се загледа в огъня и въпреки тъгата нейните кехлибарени очи изглеждаха все така красиви. „Тази вечер е началото на края на нашите отношения“ каза си тя с мрачно примирение, сякаш едва сега погледна истината в очите и разбра, че ще трябва да приеме неизбежната болка. Те ще изпият розовото шампанско, ще хапнат от вкусните италиански специалитети, които той така старателно приготвяше в момента, ще опитат безбройните лакомства, донесени за нея, ще бъде мил и любезен с нея, какъвто си беше през цялата седмица. А после ще си отиде и нещата никога вече няма да бъдат същите. Всичко ще свърши — и тяхното приятелство, и тяхната нова близост. Той отново ще започне да се държи на разстояние и да гледа на нея като на… всъщност как ли щеше да гледа на нея? Сигурно като на придатък на Катрин, като на малко безобидно момиченце.

„Но аз съм жена — въздъхна тя. — Ах, защо не може да го забележи?“ Франческа се изправи и отиде до огледалото между двата прозореца. Тя се погледна критично, но се хареса в новия си пуловер. Поне изглеждаше елегантна. Пуловерът беше скъп и изискан. Получи го тази сутрин по пощата като подарък от Катрин. В пакета имаше бележка, на която пишеше: „Това е скромната ми благодарност за сценария ти“. Дрехата беше от мек като коприна яркочервен кашмир, с широки три–четвърти ръкави и красиво набрана висока яка, която изящно подчертаваше дългата й шия. Беше забола в яката си старинна златна брошка. Позлатените халки на ушите бяха в тон с позлатената верижка на колана на бухналата й черна пола, под която носеше колосана фуста. Тя наклони леко глава и отново се заоглежда критично. Беше си сложила малко грим, с който изглеждаше изключително свежа. Следобеда си изми косата и внимателно я изсуши пред камината в гостната. Сега тя свободно и меко се спускаше по раменете й и Франческа съжали, че не си беше направила някоя от нейните любими прически. Изглеждаше прекалено малка с тези къдрички около челото. Така разпусната обаче, косата й красиво блестеше на меката светлина на огъня. „Ех, да можех да съм красива като Катрин“ помисли си тя и се взря недоволно в лицето, което я гледаше насреща. То беше прекалено бледо и изпито. Започна да търка бузите си, за да им придаде поне малко руменина, и съжали, че не си е сложила повечко руж. После приглади косата си назад, за да открие по-добре лицето си.

— Красива си.

Франческа се стресна и извърна. Виктор стоеше, подпрян на вратата, и я гледаше замислено. Тя се ужаси, че той може да е видял как се върти и се оправя пред огледалото. Кръвта се качи в лицето й и за момент се почувства вкаменена от неудобство. Но сърцето й радостно трепна от неочаквания му комплимент.

— Благодаря — най-сетне успя да каже тя с тихо гласче и сведе поглед. После се отмести по-близо до шампанското, което седеше на масичката под огледалото. — Тъкмо се опитвах да отворя бутилката — заобяснява тя, изчервена до уши, и започна да развива телта на тапата.

— Чакай, остави това на мен — предложи той и бързо прекоси стаята. Само след миг вече беше до нея и сложи ръце върху нейните, които все още държаха бутилката. Неговото докосване я прониза като електрически ток и тя не можеше да отлепи пръстите си. Тя погледна втренчено големите му мургави пръсти и силните му мъжки ръце, по които стърчаха черни косъмчета. В същия миг в нея се надигна някакво безумно желание. Тя усети как лицето й гори и без да вдига поглед, измъкна леко ръцете си. После тръгна към камината с внезапното усещане, че краката й направо се подкосиха. „Как ще изкарам до края на вечерта!“ — помисли си тя, цялата разтреперана, и с облекчение се отпусна на стола. „Ама че съм глупачка!“ — укори се тя и се стегна, за да преодолее вълнението си. После си каза: „Радвай се на тази вечер! Недей да мислиш за утре. Не се измъчвай предварително.“

Той се приближи към нея и й подаде чашата с шампанско, като се усмихна приятелски с топлите си тъмни очи. Тя го погледна плахо в очите и също му се усмихна. Взе чашата си и с облекчение усети, че поне отчасти е възвърнала самообладанието си, защото ръцете й вече не трепереха.

Те си казаха „наздраве“ в един глас. Виктор седна на канапето и запали цигара, като попита:

— Днес не си ми казала как е баща ти. Оправя ли се?

— Благодаря, вече е много по-добре и е образцов пациент, защото…

— Какъвто бащата, такава и дъщерята — прекъсна я той закачливо.

— Е, дано да е било така — промърмори тя смутено и продължи. — Все се каня, Виктор, да ти благодаря за всичките грижи. Беше страхотен. Толкова мил и внимателен. Знам, че нямаше да оздравея толкова бързо, ако не беше ти и твоята… твоята сърдечност.

— Всичко това ми доставяше удоволствие.

Франческа се изправи, погледна го и се усмихна стеснително.

— Искам да ти се отблагодаря поне с един малък подарък.

— Слушай, недей да правиш това — каза той и леко смръщи вежди. Но я проследи с нескрит интерес, докато тя прекоси стаята. Видя я как спря пред голямата библиотека и отвори стъклената вратичка. Наблюдаваше я с истинско възхищение. „Тя има най-невероятните бедра, които съм виждал. Като на стройна породиста кобилка“ — заключи той, докато жадно изучаваше краката й с поглед на познавач. „Не гледай натам! Тя е забранен плод! Чуваш ли, Мейсън!“ Той с усилие откъсна очи от нея.

След малко Франческа застана до него и му подаде малък пакет, загънат в луксозна хартия и завързан със сребърна панделка.

— Надявам се, че ще ти хареса, Виктор.

— Нямаше нужда — промърмори той, но въпреки това изглеждаше щастлив и с интерес започна да разгъва подаръка си. Вътре беше книгата „Брулени хълмове“ и веднага му направи впечатление, че е някакво много старо издание. Червената кожена подвързия беше избеляла, а страниците бяха изсъхнали и пожълтели от времето. Когато ги разлисти, те му се сториха толкова крехки. Той вдигна поглед към Франческа и поклати отрицателно глава. — Не мога да приема такъв подарък. Сигурно е някоя антикварна рядкост, която има изключителна стойност и…

— Това е първото издание на книгата и действително е рядка ценност. Ако погледнеш на първата страница, ще видиш годината — 1847-ма. Но искам да приемеш подаръка ми. Не ми отказвай. Иначе ще ме обидиш.

— Тя сигурно струва цяло състояние. Ами баща ти? Какво ще каже той? Няма ли да се разсърди, като разбере?

Франческа се ядоса, че й намеква, че не може да действа без родителско позволение. „Ето, пак ме приема като дете!“ — каза си тя с раздразнение, но му обясни с кротък глас:

— Баща ми няма нищо общо с нея. Книгата си е лично моя. Имам цяла колекция от първи издания на английски класици. Получих я от майка ми, която пък я е наследила от баща си, а той от своя баща лорд Дръмонд и т.н. Това там на корицата е гербът на рода на майка ми, а не на баща ми. Така че мога да правя с тази книга, каквото си искам. Искам да я вземеш за спомен. — Тя отпи от шампанското си и побърза да добави: — Да ти напомня за филма.

Виктор се облегна назад, прегърнал книгата, и не знаеше какво да отговори. Беше безкрайно развълнуван, защото тя му подаряваше нещо толкова лично и скъпо за нея, предавано от поколение на поколение в рода й. Той отново я запрелиства замислено и кой знае защо — буца заседна на гърлото му. След дълго мълчание, Виктор накрая каза:

— Благодаря ти. Ще я пазя като нещо свято, Франческа. Едва ли някога съм получавал такъв прекрасен подарък.

— Радвам се, че е така — отговори му тя, а очите й заблестяха, като видя неговото нескрито щастие. Взе чашите им и ги напълни отново. — Жалко само, че трябваше да отложим уикенда в Лангли, заради падането на татко. — Тя предпочете да не му казва, че баща й падна от стълбата, докато търсеше в библиотеката именно тази книга. — И татко много съжаляваше, също и Дорис. Те с нетърпение ви очакваха. Знам, че и на Катрин много й се идваше в Лангли. Но може би така стана по-добре. Не мисля, че щеше да бъде същото без Ники, нали? — попита тя, остави чашата на масата и седна.

— Права си — едва чуто отвърна той, като се запита дали тя не проявява прекалено голям интерес към Ник. С истинско учудване и раздразнение Виктор откри, че ревнува. „Боже мой!“ — стресна се той от себе си и пропъди това непознато за него чувство, защото в случая беше недостойно и абсурдно от негова страна да ревнува приятеля си. После усети неловкото мълчание и се прокашля малко насила. — Ник още не се е обадил, но предполагам, че не му е до мене сега. Сигурно ще звънне следващата седмица. Той ще се оправи. Жилаво момче е — каза той почти на себе си.

— Да, не се тревожи, сигурно бързо ще се оправи. — Франческа го наблюдаваше внимателно, защото усети загриженост в гласа му. Тя реши да смени темата и възкликна уж развеселено. — Знаеш ли, днес следобед говорих с Дорис. Тя предлага да направим увеселението в Лангли или когато започнете снимките в Йоркшир, или когато решите да снимате в самия замък. Нали така уикендът ще стане по-весел?

— Да, идеята е страхотна — каза той и лицето му просветна. — Но коя всъщност е Дорис? Тия дни непрекъснато споменаваш името й.

— Господи! Забравих, че не съм ти обяснила коя е Дорис Астернан. Тя е приятелката на баща ми. Разкошен човек е. Направо е страхотна. Аз много я харесвам, Ким също. И двамата се надяваме, че татко най-сетне ще престане да се колебае и ще предприеме нещо по-сериозно в отношенията им. Тогава на всички ще ни олекне, а и Дорис ще си отдъхне.

Виктор развеселено се захили:

— На теб май много ти се е приискало да имаш мащеха, но по-важното е дали баща ти иска да си има съпруга. Не мислиш ли, че това е най-същественото.

— Ама разбира се, че той иска да си има съпруга! — Тя изрече тези думи с такава детинска убеденост, че на Виктор му стана още по-смешно. И преди да е успял да каже нещо, Франческа продължи със същия ентусиазъм: — Добре де, нека да ти го кажа по друг начин. Той има нужда не просто от съпруга, а точно от Дорис. Тя е идеалната жена за него.

— Ами! — Виктор я погледна въпросително, макар и да знаеше, че му говори съвсем искрено. Всъщност тя винаги беше искрена и открита. Стана му толкова мило и той я загледа с възхищение. — Дорис е късметлийка, че има теб на своя страна. Страхотен късмет е извадила. Малко са дъщерите, които биха реагирали така добронамерено и сърдечно.

— Уви, най-често така се случва — каза тя със сериозно изражение. Тя се приведе напред с леко наклонена глава и го погледна с големите си ясни очи, в които се четеше нетипична за възрастта й мъдрост. — Децата често са големи егоисти. И дори когато живеят с един родител, изобщо не им хрумва, че той може да е самотен — разсъждаваше тя като възрастен човек. — Хич и не се замислят, че всеки има нужда от човешко присъствие и общуване, а още повече — от любов, приятелство и близост. Предполагам, че децата просто не осъзнават какво страшно нещо е самотата. А самотата може и да те погуби. — Тя замълча, но тъй като той не отговори, настойчиво го попита: — Може да те погуби, нали?

— Да — каза той, изненадан от зрялото прозрение в думите й. — Да живееш сам най-често е равнозначно на смърт — започна Виктор, но веднага млъкна, защото това важеше и за него самия. Стана му неловко и той бързо се изправи. — Какво ще кажеш да пийнем още малко от нашето газирано винце.

— С удоволствие.

Франческа се облегна и го проследи с поглед, докато той вървеше към бюфета. „Той е познал самотата“ — помисли си тя изведнъж, защото вече интуитивно разбираше, че нещата никога не са такива, каквито изглеждат. „Вече ми е ясно защо толкова цени приятелството на Ник — продължи да разсъждава тя, а доброто й сърце се изпълни със съчувствие. Той е силен, жизнен, красив мъж, в разцвета на своите сили — прочут, богат, обожаван от милиони жени. И все пак той е толкова… толкова чувствителен и лесно раним.“ Никога не се беше замисляла за това досега. Новото й прозрение така я изненада, че тя се скова на мястото си. Като го видя, че се връща, Франческа рязко извърна глава, за да скрие от него обожанието и копнежа, изписани по лицето й.

Виктор донесе кофичката с бутилката, наля шампанско в чашите и само с няколко големи крачки се озова до канапето. Изтегна се върху него, кръстоса крака и небрежно вдигна едната си ръка:

— Хайде, разкажи ми още нещо за Дорис! — подкани я Виктор с многозначителна усмивка. — Наистина ли е толкова съвършена?

— Не, тя изобщо не е съвършена — извика Франческа. — Не съм твърдяла нищо подобно. Може би аз толкова я харесвам тъкмо защото тя си има всичките човешки слабости. Но нейните недостатъци са толкова мили, че точно те я правят очарователна жена. Освен това има страхотно чувство за хумор и е изключително жизнена — с нея не може да се скучае. Пълна е с ентусиазъм, но в същото време е много съобразителна и практична. — Франческа примижа замислено. — Чакай да видя какво още да ти разкажа за нея. Ами, тя е висока и симпатична, с къса къдрава червена коса и невероятно ярки зелени очи. Общителна и дружелюбна. Дорис наистина много държи на татко, а за мен това е най-важното.

— Брей! Как само ми я описа — да се шашне човек. Нищо чудно, че я искаш за втора майка — каза Виктор весело, защото му доставяше удоволствие да я слуша. — Отдавна ли ходят с баща ти?

— От няколко години — Франческа се пресегна за чашата си и се вторачи в него, докато отпиваше от шампанското. — О, забравих да ти кажа! Тя е американка. От Оклахома.

— Не може да бъде! — възкликна той с неподправено удивление, защото не успя да си представи изискания английски граф редом с някаква селяндурка от Средния запад. Но пък щом самият Дейвид Кънингам си я харесваше толкова, тя едва ли беше селяндурка. Виктор сбърчи вежди въпросително: — Астернан ли беше фамилията й?

— Да, точно така. Дорис е вдовицата на Едгар Астернан. Той е бил консервен магнат. Сега огромната му компания принадлежи на Дорис. — Франческа го погледна озадачено. — Виктор, защо изражението ти стана още по-учудено? Да не би да познаваш Дорис? Да не сте се виждали някъде?

— Не, не я познавам. Но името на компанията „Астернан“ ми е добре познато. В Щатите всеки има по нещо в хладилника си с тази марка. Има само още една огромна компания като тяхната, която се нарича „Армър енд Суифт“ и също се намира в Чикаго заради кланиците. — Виктор подсвирна. — Хубава компания е получила в наследство вашата Дорис. Това са страхотно много пари.

— Сигурно е така — каза Франческа замислено, а после бързо сподели с него: — Татко понякога се държи толкова странно и имам неприятното усещане, че точно заради нейните пари той се колебае дали да… — Гласът й заглъхна и тя смутено погледна ръцете си.

Виктор й обясни с кротък глас:

— Това е разбираемо, Франческа. Баща ти си има мъжка гордост. — Той я погледна нежно и добави: — Недей да тормозиш хубавата си главица с техните проблеми. Ако и двамата го искат, все ще се съберат някога. Всяко зло за добро. Животът често сам намества нещата. — Виктор се изправи. — А сега да бягам в кухнята, докато манджите ми не са станали на въглен.

Франческа тръгна да става:

— Ще дойда да ти помогна.

— Не — каза й той на излизане. — Можеш да запалиш свещта, но това е единственото, което ти разрешавам да направиш. Да се надявам, че си огладняла достатъчно, защото ти предстои да опиташ най-вкусните италиански гозби, които някой някога е готвил. Мц-цъ! — С артистична поза на обигран кулинар той целуна шумно върха на пръстите си и хитро завъртя очи. — Можеш да бъдеш сигурна, че тази вечер направо надминах себе си. Вечерята е един път!

Франческа се засмя:

— Щом майстор–готвачът толкова хвали работата си, сигурно и на мен ще ми хареса. Вие с Ники често си казвате, че това или онова било „един път“. Какво всъщност означава този израз?

— „Един път“ ли? Казваме го, когато нещо е страхотно. Някой друг път ще ти разказвам повече за нашите лафове. Хайде да вървя, че наистина нещо ми замириса от кухнята. — Той й намигна и излезе.

На Франческа й беше толкова хубаво, че страните й пламтяха от удоволствие и тя реши да се погледне още веднъж в огледалото. От топлината на стаята и от шампанското по скулите й беше избила нежна руменина, а очите й блестяха щастливо. Дали от шампанското или от присъствието на Виктор. За нея нямаше съмнение, че причината е Виктор. Тя бързо се върна на мястото си, за да не я свари за втори път, че седи пред огледалото. Франческа преливаше от радост заради комплиментите, които чу от него, и заради очарователния начин, по който протичаше вечерта. Дотук всичко беше толкова прекрасно, че тя на моменти се питаше дали не сънува. Беше имала съмнения, че той ще се държи покровителствено и сдържано. А и неговата близост така силно й действаше, че тя се опасяваше дали ще успее да се държи както подобава на нейното възпитание. Но ето, че той се държеше естествено и непринудено, и най-важното — приемаше я такава, каквато е. Тя на свой ред се чувстваше спокойно и сигурно с него.

— Внимание — поднасяме първото ястие! — възвести гордо Виктор и се появи на прага, като майсторски придържаше само с ръце двете порции, панер с франзели, чиния с масло и бутилка изстудено вино.

Беше си сложил тъмносиня копринена вратовръзка и светлосивото кашмирено сако. Докато вървеше към нея, Франческа за кой ли път остана поразена от елегантната му фигура, от скъпите му и изискани дрехи, от усещането за сила и власт, което той внушаваше. Докато беше само по риза, той й се струваше толкова по-близък. А сега пред нея отново стоеше световноизвестният филмов идол и това неочаквано я смути. Тя се притесни от своя семпъл и непретенциозен външен вид, от евтината, саморъчно ушита пола. Добре, че поне пуловерът й беше нов и елегантен. Но така или иначе от малка я бяха научили, че не дрехите правят човека, затова и една• жена не бива да залага само на тоалета си. Тя осъзнаваше мъдростта на този принцип, но въпреки това й се искаше да е облечена в някоя екстравагантно красива рокля, каквито Катрин имаше в изобилие.

Франческа го погледна в очите и му каза весело:

— Това е най-невероятното жонгльорство с чинии, което някога съм виждала.

— Не се и съмнявам, но са нужни много тренировки. Едно време съм бил и келнер. Сериозно ти говоря — не ме гледай така недоверчиво. — Нейната учудена физиономия го забавляваше и той весело се ухили. Постави на масата най-напред бутилката, после — панера с хляба, и най-накрая — чиниите. Извади и чинийката с масло, която беше крепил върху франзелите, и заобяснява: — Когато за първи път пристигнах в Холивуд, трябваше да издържам жена ми и децата, затова си намерих допълнителна работа, освен тази на статист. Така станах келнер. Може и да е нескромно, но бях страхотен келнер.

— О, наистина ли? — Тя го гледаше с широко отворени очи, но вярваше на всяка негова дума. После си каза: „Всъщност колко ли още неща има да науча за него…, та аз не знам почти нищо за неговия живот.“

— Надявам се, че ще харесаш този специалитет — подхвърли Виктор небрежно и седна срещу нея. Наля вино, взе една франзела и я разчупи на две.

— Струва ми се, че никога не съм опитвала подобно нещо.

— Приготвя се от пушена италианска шунка, нарязана на тънки филийки, и обикновено се поднася с пъпеш за гарнитура. Но аз понякога за разнообразие използвам и друг плод.

— Виждам, виждам. Откъде изнамери пресни смокини по това време на годината? — Тя възторжено се загледа в сочната розова сърцевина на зелените смокини, разрязани на две в чинията й.

— В магазините на Ема Харт. Откъде другаде. Обожавам техните гастрономи — мога с часове да зяпам там.

— Не се учудвам. И на мен това са ми любимите магазини.

— Бон апети, мадам.

— Добър апетит. — Франческа опита шунката, каза му, че е страшно вкусна, но спря за миг да се храни и му обясни: — Жената, която е собственичка на магазините „Харт“, е близка приятелка на нашето семейство. Страхотна жена е. Просто забележителна. Не познавам друга като нея. — Франческа продължи да се храни, но не престана да му разказва факти от живота на легендарната Ема Харт, от която тя очевидно се възхищаваше.

Виктор я гледаше очарован и слушаше с интерес. Помисли си, че Ник е бил прав, когато му каза, че Франческа има истински талант на разказвач — умееше да разказва и умно, и увлекателно. Когато тя свърши, той й каза:

— Харесва ми историята на тази Ема Харт. Винаги съм уважавал силните, независими и решителни жени. Не понасям досадните лигли. — Той й намигна. — Но поне аз не им разрешавам да ми досаждат.

Франческа го гледаше с известно недоверие:

— Повечето мъже се страхуват от силните жени.

— Не и мъжът пред тебе.

Тя не каза нищо, само се усмихна загадъчно и скъта в съзнанието си това ново късче информация за него.

След като привършиха с шунката и смокините, Виктор отнесе празните чинии в кухнята. Но само след миг Франческа го видя, да се връща отново, като бута пред себе си масичка на колелца, която беше отрупана с ястия в сребърни чинии.

— Боже мой! Та ти си наготвил за цяла рота! — възкликна тя.

Виктор кимна с глава и се засмя:

— Знам, че е така. Боя се, че имам навика да попрекалявам. Сигурен съм, че тази ми склонност е резултат от моето мизерно детство. Предполагам, че сега несъзнателно се стремя да компенсирам годините на недоимък. Но, по дяволите, какво да правя — не мога да понасям празни кухненски шкафове и празни хладилници. Те трябва да са буквално натъпкани догоре, за да съм добре, за да се чувствувам спокоен. — Той се засуети около масичката и започна да й показва блюдата едно по едно, като с артистичен жест и усмивка до ушите отхлупваше капака на всеки съд. — Това са специалните спагети, които се приготвят в ресторанта на Алфредо в Рим. Лично той ми даде рецептата си, за да засвидетелствува своето приятелство. — Виктор сръчно й сервира спагетите, а после отхлупи един голям съд. — Те винаги се сервират с телешка пържола — розова, крехка и сочна. Да се надяваме. Заповядай. — Той й поднесе пържолата. — Как ти се струва?

— Всичко е направо превъзходно, Виктор. Благодаря.

— Приготвил съм също салата от босилекови листа, домати и сирене „Моцарела“. Но нека първо да свършим със спагетите. — Той сипа и в своята чиния и вдигна за наздравица чашата с бяло вино.

Франческа направи същото. Чашите иззвънтяха и преди той да обяви тоста, тя го изпревари:

— За главния готвач!

— Грация, сеньора. — Виктор отпи от виното. — Хммм… Не е лошо, никак даже не е лошо. — Той се наслаждаваше на богатия му аромат. После отново долепи чашата си до нейната. — А сега да пием за моята красива пациентка. Най-сетне благополучно оздравяла.

Франческа кокетно наклони глава:

— О, благодаря ти, Виктор. — Тя с облекчение усети как този път не се изчерви от комплимента му.

Докато се хранеха, Франческа с изумление откри, че той съвсем не беше преувеличил кулинарните си умения. Личеше си, че е приготвил тези вкусни ястия старателно и с любов. Спагетите бяха превъзходни — с гъст, но не тежък сос. Пържолата беше крехка и сочна, както той се надяваше, и се режеше бързо и лесно като масло.

— Аз съм направо смаяна — призна му тя в един момент. — Къде си се научил да готвиш така?

— Има едно-единствено място. Около майка ми в кухнята. — Той отпи от виното си, преди да продължи. — Обожавам да готвя. Помага ми да се разтоварвам. Бих казал дори, че любимото ми занимание е да си чопля нещо из кухнята в ранчото. Трябва да знаеш, че умея много неща. — Черните му лъскави очи заиграха палаво. — Мога да спретна страхотни пържоли на жар. А как умея само да приготвям пилета и кнедли. Стават направо божествени.

— Не се и съмнявам — засмя се тя, като изпитваше истинско удоволствие, че са заедно. Досега не бяха оставали насаме. С него винаги бяха Ник и Катрин и цяла тумба други хора. Беше щастлива, че са само двамата, че открива толкова нови неща у него.

Виктор не спираше да говори по време на вечерята. Разказа й за много неща, но най-вече за ранчото си край Санта Барбара, за любовта към конете и живота сред природата, за тихото и скромно ежедневие извън работата му в киното. Но той й разказа и за някои неща от професионалния си живот, разсмиваше я със забавни истории от първите му години в Холивуд, както и с весели случки от работата си с някои прословути чудаци в киното. Разказваше интересно и увлекателно и тя се смееше и забавляваше през цялото време.

Виктор се забавляваше не по-малко от Франческа, защото тя беше умен слушател, който жадно попиваше думите му. И ако го прекъсваше понякога, то беше само за да му зададе някой умен и съобразителен въпрос или да вметне уместна и остроумна забележка. Той установи, че отдавна не беше прекарвал така добре — може би от години.

По природа Виктор Мейсън беше домошар и обичаше домашния уют много повече от блясъка и шумотевицата на светския живот. Внезапно осъзна, че тази интимна домашна вечеря беше именно онова, което винаги му беше липсвало с предишните две съпруги. И двете умираха да ходят по гости и събирания. Бяха побъркани по светската показност и често пъти го довеждаха до умопомрачително отегчение, когато го влачеха насила по разни пиршества.

И все пак си призна, че присъствието на Франческа беше най-съществената причина за очарованието на тази вечер. Тя беше интересна и весела и с нея се чувствуваше спокойно. Привличаше го повече от всякога, и то с много неща. Но най-много харесваше слънчевия й нрав, непринудените й маниери, нейната интелигентност и неподправена прямота. Не можеше да понася хитри и кокетни жени, които постоянно флиртуват и се опитват да те оплетат в коварните си мрежи. Чувствуваше се толкова спокоен с една така естествена жена, която не се опитва да му предлага неясни съблазни. Нейната интелигентност, проницателност и задълбочени разсъждения, нейната самоувереност го накараха да забрави за разликата във възрастта им, която толкова го притесняваше и го тормозеше вече седмици наред. Така обаче приспа единствения си аргумент против никаква връзка с нея и попадна в собствената си клопка.

След вечерята те се настаниха пред камината, за да изпият по чаша кафе и да продължат сладките си приказки. Виктор седеше в люлеещия се стол, в едната ръка — с чаша коняк, а в другата — с една от най-добрите пури на графа. И двете удоволствия му бяха осигурени от Франческа, след като той прибра и разчисти масата. Тя седеше срещу него на широко кресло, подвила крака под себе си.

И двамата замълчаха, но дори и това им беше приятно. Виктор се излегна назад и кръстоса опънатите си крака. Доволно си дърпаше от пурата и наблюдаваше Франческа през кълбата от дим.

Тя му се усмихна:

— Всъщност кога започвате снимките в Йоркшир?

— Някъде май или юни. Трябва да изчакаме хубаво време. Но през април започваме със студийните снимки. Първата седмица на април е крайният срок за започване. Докато стигнем до снимките на открито, вече ще сме заснели голяма част от филма. Защо питаш?

— Искам да кажа на татко някаква приблизителна дата за уикенда, който ще организираме в имението.

— В понеделник ще уточня датата с Джейк Уотсън и ще ти кажа, преди да замина. Другата седмица няма да съм тук.

Франческа усети, че лицето й се изопна от напрежение:

— О, така ли — промълви тя, — аз… аз не знаех. — Започна без причина да си оправя колана и плахо попита: — В Холивуд ли се връщаш?

— Не-е. Заминавам за Швейцария. В Клостерс. Щяхме да ходим заедно с Ники, но след като той замина, аз мислех да се откажа. После си казах — защо да не се пошляя и сам. Имам нужда от няколко дни почивка, преди да се заловя с филма. Заминавам тази сряда за около пет дни. Това е последната ми възможност, защото после Джейк ще ни хване всички изкъсо.

— Чудесна идея. Сигурна съм, че ще изкараш много хубаво — тя се опита да изглежда ентусиазирана.

Виктор отпи голяма глътка коняк и се втренчи в дъното на чашата си, чудейки се дали наистина щеше да изкара добре без своето приятелче. Той не пътуваше никъде без Ник, затова мисълта да седи сам цели пет дни, пък било то в Клостерс, не му се стори никак привлекателна. Остави чашата на масата и седна изправено.

— Слушай, Франческа. Хрумна ми страхотна идея. Защо не вземеш да дойдеш с мене? — Той рязко се облегна назад, като че ли не вярваше, че сам е изрекъл тези думи. „Че нея изненадах, няма и съмнение. Ама аз пък що за изненада си поднесох!“

Всъщност Франческа беше направо като гръмната. Беше го зяпнала с отворена уста, без да знае какво да каже, а в очите й се четеше недоумение.

Виктор изглеждаше не по-малко смешно от нея и също не се сещаше какво да каже. Беше изрекъл предложението си без изобщо да се замисля и сега съзнанието му съвсем блокира. Но вече беше отправил поканата и щеше да изглежда като глупак, ако се откаже от думите си. Освен това той реши, че идеята не беше чак толкова лоша.

— Е, какво ще кажеш?

Въпреки че беше смаяна, Франческа усети радостно вълнение. Тя тъкмо щеше да се съгласи, когато осъзна, че това беше абсолютно невъзможно. Радостта й се замени от истинска покруса. Тя преглътна и едва успя да каже:

— Боя се, че няма да мога. — Започна да хапе притеснено устни, защото знаеше, че за да не го обиди, трябва да обясни причината за отказа си. А мисълта за това я ужаси. — Виж, ще ми бъде малко трудно да замина, без да кажа на баща си, а той ще… ами… ще… нали разбираш. Искам да кажа, че ще му се стори доста странно. — Тя не можа да продължи по-нататък и погледна Виктор безпомощно. Притесни се от своето признание, че е още малка и трябва да пита баща си, да иска от него разрешение за толкова много неща.

Подтекстът в нейните думи така шокира Виктор, че той стреснато се изправи на стола и я погледна изумено. „Мили боже! Тя ме разбра съвсем погрешно. Та аз нямам никакво намерение да я прелъстявам.“ Той реши веднага да изясни нещата, преди да е продължил разговорът.

— Надявам се не се страхуваш, че имам към тебе някакви плътски помисли! — заоправдава се той енергично. — Та аз да не съм някой…

— Не, разбира се! — прекъсна го Франческа почти ожесточено. — Нищо подобно не ми е хрумвало дори! — Тя го изгледа хладно, а в държанието й имаше нотка на високомерие. — Нито пък баща ми би си помислил това. Той ме е възпитал сама да преценявам кое е редно и кое не е и има в мене голямо доверие. Причината е, че просто никога досега не съм пътувала сама с някой… — Тя се прокашля, сякаш търсеше точните думи. — Онова, което искам да ти обясня, е, че татко си е малко старомоден и ще счете, че е неблагоприлично да отида на почивка заедно с теб.

— Всъщност той е прав за себе си — отговори Виктор, като се опита тонът му да прозвучи леко и непринудено. После се облегна назад и се усмихна тъжно. — Изглежда, че предложението ми не беше много удачно. — Той вдигна рамене с привидна небрежност. — Надявам се поне, че не съм те обидил по някакъв начин. — След това реши, че трябва да й даде по-изчерпателно обяснение. — Наистина се надявам, че не съм те засегнал заради неточния начин, по който се изразих. Изведнъж ми хрумна, че планинският въздух ще ти се отрази добре след това тежко боледуване, пък и да ти призная, щеше да ми бъде приятно да си имам събеседник като тебе. Просто не обичам да пътувам сам — става ми много самотно. А и толкова се сприятелихме през тази седмица. — Тъй като тя не каза нищо, той настойчиво попита: — Кажи ми, не е ли така?

— Да — едва чуто отговори тя, защото бе разочарована и отчаяна. „Аз не съм за него нищо повече от един заместител на Николас Латимър — помисли си тя тъжно. — Някакво си там приятелче! Защо изобщо си въобразявах, че би могло да бъде иначе?“

— Хей, не клюмвай чак толкова! — Виктор се опита с усмивка да разведри обстановката. — Светът няма да се свърши. Аз разбирам защо баща ти ще е против. Виж, Франческа, ти си само на деветнайсет години. Нищо, че аз все забравям това — каза той с недоволен глас и рязко се изправи. — Ще възразиш ли ако си сипя още малко коняк?

— Разбира се, че не. — Засегната от намека му, че е още малка, тя добави: — Ще те помоля и на мен да ми сипеш.

— С удоволствие.

Франческа приглади полата си и седна на самия край на стола. После опря лакти на коленете си и хвана брадичката си с две ръце. Изражението й беше замислено и тъжно. Толкова й се искаше да бъде част от живота на Виктор, да прекарват заедно времето си, че беше готова да приеме всякакво предложение, само и само да е по-близо до него. А той безмилостно й предлагаше само едно приятелство. Така да бъде — ще си останат просто приятелчета, както Виктор сам се беше изразил. Но някакъв вътрешен глас не я оставяше на мира: „Защо ти е да се подлагаш на такова мъчение?“ Тя обаче упорито му отвръщаше: „Все някак ще се справя.“ И Франческа действително си вярваше. Бързо и решително успя да се примири с неговата представа за тяхната връзка, затова сега се замисли за пътуването до Клостерс. „Другата седмица заминавам с него, ако ще и земята да се разтвори — каза си тя непоколебимо. — Длъжна съм да замина, за да укрепя нашето приятелство.“ Но как да го направи, без да мами никого? Тя изобщо не можеше да лъже, най-малко пък баща си. „Всъщност защо трябва да го лъжа? Просто ще замина, без да му казвам“ — помисли си тя. Но това пак си беше измама. Пак беше лъжа от нейна страна — ами ако той й позвъни, а нея я няма? Тогава щеше да го разтревожи не на шега. Франческа знаеше, че не бива да му причинява такива безпокойства. Той и без това си имаше достатъчно грижи. „Трябва да измисля как да му спестя и обясненията, и тревогите. Трябва, непременно трябва да измисля нещо. Нямам друг избор“ — каза си тя и умът й трескаво заработи.

Виктор прекъсна мислите й, като й подаде чашата с коняк и каза:

— Ето, заповядай.

— А, благодаря. Наздраве — каза разсеяно тя и отпи голяма глътка.

— Ехей, това не е вода. Ще вземеш да се напиеш — приятелски й напомни той.

— Няма. Аз нося много.

— Гледай ти, значи си приличаме — ухили се Виктор, а след него се засмя и Франческа. Но той усети, че смехът й е малко пресилен, а очите й гледат тъжно. Загледа се в нея изпитателно. Дали пък не беше тъжна и унила, защото трябваше да откаже на поканата му. „Бъди сигурен, че именно това е причината, приятелю“ — отговори си сам той.

— Слушай, Франческа. Недей да се ядосваш повече за Клостерс. С нищо не си ме обидила. Не мисли повече за това. Аз съм решил да карам ски по цял ден и на тебе сигурно щеше да ти е скучно, дори и да си запалена скиорка. Ще тренирам от зори до здрач и ти едва ли ще издържиш на подобно темпо, защото…

— Ски ли каза? — прекъсна го тя.

— Разбира се. За какво друго ще ходя в Клостерс?

Франческа го гледаше, без да помръдва. Изведнъж я осени една страхотна идея. Сърцето й се изпълни с надежда, че най-сетне е намерила изход. „Дръж се спокойно, непринудено, изискано! Не се втурвай като глупава ученичка!“ — предупреждаваше се сурово тя. Не искаше думите й да прозвучат припряно и нахално, затова започна да обмисля отговора си дума по дума. Усещаше, че той я наблюдава въпросително и за да спечели време, тя погледна чашата си, а после отпи глътка коняк и без да му обяснява нищо, започна с въпрос:

— Наистина ли ще ти е толкова самотно, ако си нямаш компания в Клостерс? — За нейна радост гласът й прозвуча спокойно.

— Разбира се. Нали ти казах, че никъде не тръгвам без Ники. Освен това съм установил, че не умея да се забавлявам, когато съм сам. Обичам да си имам компания, когато пътувам сред красивите места, когато хапвам или пийвам нещо интересно, и изобщо — предпочитам да не съм сам. — Той я изгледа с любопитство и се зачуди защо ли му зададе този въпрос. Нали й беше обяснил това от самото начало?

— Така че — да разбирам ли, че ти трябва просто заместник на Ники?

— Ако искаш и така го кажи — съгласи се той. — Но естествено имам нужда от някого, с който да се разбирам… Слушай, аз не бих взел със себе си който и да е… ей така, наслуки. Защо ми е да си търся белята по такъв начин? — Той се разтревожи, че тя е решила да му предложи някой друг за компания. Например брат й. Нямаше нужда друг да му подбира спътник за почивката. И за да е сигурен, че тя го е разбрала напълно, Виктор бързо добави: — Именно затова поканих теб, а не някой друг. Ние се разбираме, допадаме си и ни е приятно заедно.

„Сериозно ли?“ — каза си тя с насмешка. Но му отговори с мила усмивка:

— Да, така е, Виктор. — Франческа се изкашля колебливо. — Правилно ли съм те разбрала, че човекът, с когото пътуваш, е не по-малко важен за тебе от мястото, където отиваш, дори държиш на него повече, отколкото…

— Точно така. — Той я погледна озадачено. — Но, честно казано, Франческа, не разбирам накъде биеш с тези въпроси?

— Към Бавария.

— Моля?! — Виктор сбърчи вежди. — Е сега вече съвсем нищо не разбирам.

Франческа се размърда на стола и кротко се усмихна:

— Ако вместо в Клостерс се съгласиш да отидеш в Кьонингзе, тогава аз наистина ще мога да дойда с теб. Освен ако не решиш да поканиш някой друг за компания в Клостерс. Дори и да направиш така, аз няма да ти се сърдя.

— За никой друг не съм и помислял, още по-малко пък бих поканил някого — той чистосърдечно си призна. — Но нещо не разбирам, Франческа. Щом можеш да дойдеш с мен в Кьонингзе, защо да не ми правиш компания и в Клостерс?

— Много просто — защото няма да ми се налага да искам позволение от баща си да замина за Бавария. Моите братовчеди Даяна и Крисчън живеят там и аз съм добре дошла при тях по всяко време на годината. Там снегът е хубав за ски чак до пролетта и има чудесни писти, както и много уютни алпийски хотелчета. На Даяна всичко й е познато и тя ще ти запази хубав апартамент в някой от тях. Е, аз ще трябва да отседна при моите братовчеди. Но както виждаш, баща ми не би имал нищо против да отида там дори и с теб. Защото ще бъда…, защото ще бъда при сигурни роднини, които ще се грижат за мен. Не е ли така?

Виктор се загледа в нея с блеснали очи.

— Точно така е — съгласи се той и се усмихна.

— Какво ще кажеш за тази идея?

— Страхотна е, но… — Изведнъж в гласа му се появи някакво колебание и нерешителност. — Виж, ти сигурна ли си, че наистина ти се идва? Сигурна ли си, че ако си само с мене цели пет-шест дни, няма да ти доскучае?

Тя спокойно срещна изпитателния му поглед, въпреки че сърцето й лудо заби при мисълта, че там ще бъдат само двамата.

— Стига глупости, Виктор. Разбира се, че няма да ми стане скучно, а и ти сам каза, че страхотно си допадаме.

— Длъжен бях да те попитам. Прави ми впечатление, че говорим само за възраженията на баща ти, а нищо не си казала за своето отношение. Искам да съм сигурен, че наистина ти се идва.

— Да, много ми се идва с теб. Наистина. Пък и си мисля, че си прав, като казваш, че планинският въздух ще ми се отрази добре — добави тя съвсем делово, за да прикрие растящото си вълнение. И тъй като забеляза, че той все още се колебае, Франческа побърза да го убеди: — Нима щях да ти предложа тази идея, ако не исках да дойда с теб? Не е ли така?

— Така е. Тогава значи, уредихме всичко. — Цялото му лице сияеше. — Още в понеделник сутринта ще се обадя в туристическото бюро да ми презаверят билетите за Кьонингзе. Никога не съм ходил в Германия, затова сигурно ще ми е интересно. — Изведнъж лицето му помръкна при мисълта за всички евентуални трудности. Той помисли малко и каза предпазливо. — Има обаче няколко спънки. Е, спънки е силно казано. По-скоро трябва да уточним предварително някои неща.

— Така ли? — Тя го погледна напрегнато и сериозно. Питаше се дали не е решил да осуети цялото пътуване. — Най-добре е да ми кажеш за какво точно става дума, Виктор.

— Естествено. — Той стана и сложи няколко дърва в огъня, после се върна на мястото си и каза: — Ще имаш ли нещо против, ако ти заминеш във вторник сама?

Франческа го погледна стъписано.

— Не, нямам — беше първата й реакция, но после попита: — И все пак защо да не пътуваме заедно в сряда?

— Ти също можеш да заминеш в сряда, ако държиш, но предпочитам да вземеш по-ранен самолет. Мисля, че ще е по-разумно да не пътуваме с един и същи самолет.

— Но защо, за бога?

— Хората ще си помислят какво ли не, ако ни видят заедно. Ще бъде много по-дискретно, ако пътуваме поотделно. — Като забеляза, че думите му я обидиха, той обясни: — Катрин не ти ли е разказвала за моя развод и за интереса на списанието „Конфиденшъл“ към мене?

— Спомена ми, че имаш някои неприятности около развода, но нищо не знам за това списание. Може и да съм глупава, но не виждам връзката между двете неща. — По лицето й се четеше пълно объркване и притеснение. — Би ли ме осветлил по този въпрос?

Виктор се приведе напред, сключи длани и мрачно стисна устни. Без заобикалки, кратко, но изчерпателно, той й разказа за списанието, за сензациите и компрометиращите материали, които то публикуваше. Цитира думите, които Катрин беше чула от журналистката Естел Морган. Накратко й описа що за човек беше бившата му съпруга Арлен. Обясни й също, че тя има особена склонност към клюки и скандали, и лошия навик да говори какво ли не пред хора от пресата.

— Разбираш ли сега? Думите на Естел окончателно ме убедиха, че съм прицел на „Конфиденшъл“, които се опитват да скалъпят поредната си сензация на мой гръб. Те не подбират истина или лъжа, съчиняват си сами каквото им падне, като се хващат за най-дребния повод. Що се отнася до мен, изобщо не ми пука. След толкова години на слава и популярност вече съм развил биволско търпение за подобни истории. Вестникарските скандали изобщо не ме стряскат, но в никакъв случай не бива да въвличам и теб в техните клюки. Не мога да допусна да петнят и твоето име, още повече че ти нямаш абсолютно никаква вина. И независимо че това пътуване е толкова безобидно, те могат да го представят в най-невероятна светлина. Сигурен съм, че баща ти няма да бъде във възторг. А и аз самият никога не бих си го простил, Франческа.

— Господи, но това е ужасно! Но нима няма никакво възмездие? Нима няма кой да ги осъди за клевета?

— Някои кинозвезди и знаменитости го правят. Но повечето от моите приятели, които бяха окаляни, решиха да си затворят очите пред вестникарската пошлост, за да не падат толкова ниско. Но все пак е гадно да знаеш, че пишат за тебе какви ли не измишльотини.

Тя кимна разбиращо.

— Сигурно е така. Явно, че ще трябва да замина във вторник и може би така е по-добре. Тъкмо ще мога да проверя дали Даяна ти е запазила хубав апартамент. Още утре ще й се обадя, за да й кажа, че пристигаме.

— Ех, че послушно момиче. Но няма нужда там да разбират, че пристигам. Нали ще помолиш Даяна да резервира апартамента на нейно име.

— Разбира се. Няма проблеми.

— Бих искал да уточним още нещо, Франческа — подхвана той колебливо, търсейки най-точните думи, защото знаеше, че въпросът е деликатен. — Като кажеш на баща си, че ще ходиш при братовчедите си в Бавария, ще му кажеш ли също, че и аз ще бъда там?

— Да, мислех си да му кажа. Ти имаш ли нещо против, Виктор?

— Струва ми се, че е по-добре да не му споменаваш за това. Знам колко си пряма, но да премълчиш нещо невинаги значи да излъжеш, затова…

— Укриването на нещо също е лъжа, не мислиш ли? — каза тя и повдигна въпросително вежди.

— Е, понякога е така — отвърна той, като си помисли колко откровена беше винаги. Изправи се, застана с гръб към огъня и замислено огледа стаята, а после погледна Франческа и заговори бавно: — Имам сериозни основания, за да те моля да не споделяш с баща си. Наистина сериозни основания. — Искаше му се хем да му повярва, хем да я успокои. — Виж, Франческа, ако баща ти знае, че аз съм в Кьонингзе, той ще каже на Ким, а това значи, че и Катрин ще научи. А честно казано, предпочитам тя да не знае. Искам тя да мисли, че съм в Клостерс. Всъщност искам всички да си мислят, че съм в Швейцария. Единствено Джейк Уотсън ще знае истината. Той трябва да е наясно къде точно се намирам, защото може да му потрябвам спешно за нещо по филма. Но аз имам доверие на Джейк. Той умее да си държи устата затворена.

Франческа го погледна изумена:

— Но защо за бога не искаш да кажеш на Катрин? — извика тя. — Та Катрин е най-добрата ми приятелка, а и ти си много близък с нея! Тя на никого не би казала и думичка! Нали знае за „Конфиденшъл“, затова съм сигурна, че сама ще бъде нащрек. Аз съм абсолютно сигурна в нея. Трябва да ти кажа, Виктор, че й имам пълно доверие.

— За бога, Франческа, но аз също й вярвам! — заяви Виктор с убедителен глас. Всъщност той действително й имаше доверие. Но като човек с голям опит знаеше как от една случайно изпусната дума могат да се забъркат големи каши. Въпреки че не обичаше потайните неща, в случая искаше да бъде максимално дискретен единствено заради Франческа.

Той внимателно й обясни всичко това и тя сякаш поглъщаше всяка негова дума. А в желанието си да я убеди, че има пълно доверие на Катрин, Виктор заключи:

— Аз знам не по-зле от теб колко коректен човек е Катрин и тя умишлено никога не би навредила нито на мене, нито на теб. Но, по дяволите, ти сама знаеш, че тя винаги е сред хора, и то най-вече сред онази шумна глутница от шоубизнеса. А в тези среди журналистите никнат като гъби. Може просто неволно да изпусне нещо точно където не трябва. Само си представи как ще се почувствува баща ти, ако това гадно списание публикува някоя клюкарска история за нас двамата, и твоите познати почнат да те одумват. — Той я погледна съсредоточено и завърши с кротък, но твърд глас: — Знам, че не искаш да лъжеш баща си. От друга страна, мисля, че ще трябва да сме извънредно предпазливи, не си ли съгласна? — Тя не отговори, затова Виктор продължи: — Когато се върнем в Лондон, можеш да му кажеш, че случайно сме се срещнали в Алпите и аз съм погостувал на братовчедите ти.

Франческа бавно кимна с глава, защото разбираше, че той има право. Освен това не беше глупава и се досещаше, че ако не го послуша, той ще си отиде в Клостерс, и то без нея. Желанието й да бъде с Виктор беше толкова силно, че стопи и последните й угризения спрямо баща й.

Виктор я наблюдаваше въпросително и се питаше защо изобщо я беше поканил. Сега имаше чувството, че е направил огромна грешка. Той се приведе към нея, сякаш четеше мислите й:

— Виж, не искам заради мене да нарушаваш своите принципи. Може би най-добре е да се откажем от целия този план. Ще взема да отида сам в Клостерс, както първоначално бях решил.

Франческа се засмя лекичко и без да обръща внимание на последните му думи, заговори оживено:

— Тъкмо мислех да ти кажа, че си абсолютно прав. Баща ми ще бъде ужасно разстроен, ако нашето име бъде опетнено в пресата, така че наистина трябва да бъдем много предпазливи. — Той се опита да каже нещо, но тя го изпревари. — Харесва ми твоето предложение да обясня на татко, че случайно сме се срещнали. Това май е най-доброто решение. А и той няма да се изненада, че заминавам при Даяна и Крисчън за няколко дни. Обикновено им гостувам поне веднъж в годината. Така че… — Тя си пое дълбоко въздух. — Така че аз съм „за“, ако ти още не си се отказал.

— Окей — извика той. — Значи е решено. — Всичките му съмнения изведнъж се стопиха и Виктор й се ухили. — Страхотно ще си изкараме, моето момиче.

Тя го погледна изненадано. За първи път той се обръщаше към нея с галено име. Е, „моето момиче“ едва ли беше най-галеното обръщение, но Виктор си позволяваше да бъде фамилиарен само с много близки хора. „Освен ако не вижда в мен временен заместител на Ники“ — помисли си тя, но дори и на това беше доволна. Изведнъж Франческа се сети нещо и каза:

— Но за по-сигурно ще трябва да разкажа поне на Даяна как стоят нещата. Имаш ли нещо против?

— Добре тогава — щом считаш, че е необходимо. Но се постарай да я убедиш, че ние с тебе сме… сме само приятели.

— Разбира се — каза мило Франческа и го погледна невинно. — Аз също не бих искала тя да си създаде погрешни впечатления.

„Да си помисли, че сме любовници — боже опази!“ — довърши тя наум и едва се сдържа да не се разсмее. Изглеждаше, че Виктор е не по-малко старомоден и консервативен от баща й.

— До понеделник следобед ще съм ти купил билет за Кьонингзе. Гюс ще ти го донесе, а във вторник ще те закара на летището.

— Благодаря ти. Но до Кьонингзе не пътуват самолети. Отива се първо до Залцбург, а после с кола се минава австрийската граница. Пътят не е дълъг — едва ли отнема повече от час.

— Тогава ще купя билети до Залцбург. Между другото, иска ми се да те питам — как така имаш братовчеди в Германия? Отдавна ли живеят там?

— Те са си родени там. По-голямата сестра на баща ми, Арабела, се омъжила за немски принц някъде в началото на трийсетте години. Та тя всъщност им е майка. Даяна и Крисчън са си в много отношения англичани. Освен немски говорят и английски като роден език, така че без проблеми ще се разбираш с тях.

— Е, това поне е добре — каза Виктор. — Ами леля ти и чичо ти? И те ли живеят в Кьонингзе? И с тях ли ще ме запознаеш?

Тя замълча за миг, а после отговори с тих глас:

— Едва ли.

На Виктор му се стори, че някаква сянка пробягна в погледа й. Той се вгледа в нея по-внимателно. Но по лицето й сега нямаше и следа от тъга, затова реши, че само си е въобразил, и продължи да я разпитва:

— Хайде, разкажи ми малко повече за братовчедите си. На колко години са? С какво се занимават?

— Сигурна съм, че ще ти харесат — отговори тя и се замисли за Даяна и Крисчън, за трагичните събития, които бяха белязали живота им. Но когато говореше за братовчедите си, Франческа винаги премълчаваше лошото, затова и сега продължи с жизнерадостен тон: — Крисчън е на трийсет и е много добър музикант. Свири чудесно на цигулка и е голям познавач на Моцарт. А Даяна е симпатична веселячка на двайсет и шест години. Има си един бутик в Кьонингзе и един — в Мюнхен. Тя смая целия род, когато започна да се занимава с търговия. А баба й по бащина линия беше направо възмутена. Но трябва да й се признае, че се справя отлично. Освен това Даяна е много добра скиорка и ще ти покаже най-хубавите писти.

— Идеално. Предполагам, че и Крисчън кара ски.

— О, не — отговори бързо Франческа. — Не, той не кара ски.

— Ами ти? Ще имам ли удоволствието да се спускам заедно с теб от върховете на стръмни писти?

Франческа направи гримаса и се разхили:

— Да, ама не от върховете. Аз си карам само в ниската част. Така и не стигнах по-високо от детските писти, а дори и там често пъти се спускам по корем. Никак не ме бива.

— Не мога да го повярвам — каза през смях Виктор. — Излиза, че ще влача със себе си Даяна, но кой знае — може пък и тя мене да влачи.

— Виж, за последното си прав — обзалагам се, че няма да ти е леко с нея. Тя има и медали от ски състезания.

Глава XXIV

Летището на Залцбург беше сравнително спокойно в сряда сутринта. Виктор мина през митническия контрол, следван от един носач с багажа му, и внимателно огледа посрещачите в залата за пристигащи пътници. Никъде не видя Франческа и това малко го изненада, но не го разтревожи. Беше сигурен, че тя ще се появи всеки момент, затова се отправи към изхода — предпочиташе да я изчака на въздух.

Носачът остави до него двата му куфара, подпря на стената ските, прибрани в специален кожен калъф, и го попита дали да му извика такси. Виктор отказа, благодари му, като му даде голям бакшиш, и с интерес се загледа, в пейзажа наоколо.

Беше ясно слънчево утро. Студеният и сух въздух доставяше истинска наслада на Виктор след мъгливата сивота на Лондон. Почувствува истинско облекчение, когато няколко пъти си пое въздух и развълнувано погледна към далечината пред себе си. На фона на ослепително синьото алпийско небе се издигаха сиво-лилави планини със заснежени склонове и остри заледени върхове. Виктор имаше усещането, че всичко наоколо искри от светлина — небето, планините, дори въздухът.

През него премина радостна тръпка. Искаше му се в този момент да е на пистите. Времето беше идеално за ски. Въпреки че през последните няколко дни най-различни съмнения и лоши предчувствия бяха минавали през ума му, сега изведнъж всичко изчезна и той беше сигурен, че ще си почине прекрасно. Настроението му се оправи и Виктор усети, че за пет дни с удоволствие ще се откъсне от грижите и проблемите около филма.

Очите го заболяха от ярката светлина и той премигна няколко пъти, затова извади слънчевите си очила и си ги сложи. Тъкмо се канеше да си запали цигара, когато чу веселото и настойчиво подсвиркване на клаксон. Виктор бързо се обърна и видя как един яркочервен Фолксваген се приближава към него. Колата спря и от нея изскочи Франческа — тя се смееше и тичаше през снега да го посрещне. Свежото й младо лице грееше като слънчевото утро. На снежния фон Франческа приличаше на ярко екзотично птиче, избягало от своята клетка — носеше яркожълт пуловер и шапка в същия цвят, по които имаше алени пискюли. Беше обута в жълт скиорски клин, пъхнат в червени кожени боти. Като я видя в това пъстро облекло, той се усмихна и извика:

— Здравей, моето момиче! — После пристъпи към нея, прегърна я и приятелски я притисна до себе си.

Тази негова проява на спонтанна сърдечност достави истинско удоволствие на Франческа. Тя на свой ред го прегърна и го погледна в очите, като не преставаше да се смее. Дъхът й• беше секнал от вълнение. Той изглеждаше по-красив от всякога и сърцето й заби лудо, когато я притисна до себе си. Най-накрая тя се овладя и му каза:

— Извинявай, че закъсняхме, но пътят през планината беше заледен и трябваше да караме по-бавно.

— Тук съм само от пет минути — отговори той и я освободи от прегръдките си. Закачливо започна да си играе с пискюлите по пуловера й. — Видът ти е съвсем като моето настроение.

— А какво е твоето настроение? — попита Франческа.

— Хубаво ми е. Леко ми е на душата. И трябва да ти кажа, моето момиче, че се чувствувам направо като нов на тоя въздух. Изобщо не съжалявам за Клостерс.

Тя се засмя:

— Нали тук е чудесно? Радвам се, че ти е хубаво, защото и ние сме в отлично настроение. А, ето я и Даяна.

Виктор се обърна. Съвсем не си беше представял, че братовчедката на Франческа ще е чак толкова красива и интересна, както момичето, което вървеше към тях. Но той успя да прикрие изненадата си зад една учтива усмивка.

Даяна беше облечена цялата в бяло, бели бяха дори високите до коленете ботуши. Красивият й скиорски клин плътно прилепваше по нея. Върху него носеше широк ангорски пуловер, пристегнат в кръста с копринен ремък с пискюли по края. Но най-забележителна беше косата й — имаше такъв светъл оттенък, че изглеждаше като посребрена. Разделена на път над високо й чело, тя падаше меко чак до средата на гърба й. Когато Даяна съвсем наближи, Виктор забеляза, че лицето й е нежно, изящно и аристократично като на Франческа, но иначе те двете изобщо не си приличаха. Чертите им бяха съвсем различни. За разлика от Франческа, която беше висока и източена, Даяна беше дребничка и деликатна като статуетка.

Тя се спря пред него и го огледа с нескрит интерес и любопитство. Не можеше да се каже, че лицето й е красиво, но у нея имаше някаква кротост и благородство, които веднага привличаха погледа. Тя се усмихна и Виктор неволно си каза: „Истинска мадона. И усмивката й е като на Джокондата.“ Светлите й сиви очи гледаха умно и весело изпод дълги гъсти мигли, които имаха цвета на косата й. Кожата й имаше меден слънчев загар и за Виктор беше пределно ясно, че това момиче е израснало сред чист въздух и красива природа и не се нуждае да използува грим, за да подчертае своята женственост. Беше си сложила единствено малко светло пастелно червило върху устните.

Франческа ги представи:

— Даяна, това е Виктор Мейсън. Виктор, запознай се с моята братовчедка Даяна фон Витинген.

— Приятно ми е, господин Мейсън — Даяна протегна ръка. — Радвам се да се запозная с вас.

— Аз също — каза той и се здрависа с нея. — Ще имаш ли нещо против, ако оставим формалностите. Наричай ме просто Виктор. Аз мога ли да те наричам Даяна?

— Да, разбира се — отговори тя със загадъчната усмивка на Мона Лиза. — Нали ще ме извините за момент, но искам да се обадя у дома. Предполагам, че Ческа ти каза колко е заледен пътят. Ще им кажа да насипят пясък и сгурия, за да не стане някоя катастрофа. През това време Ческа ще ти помогне да качите багажа в колата. Ските ще се поберат, ако ги сложите отзад така, че да се подават от единия прозорец.

— Да се надяваме, че ще успеем. — Той погледна с недоверие малката кола, а после проследи с очи Даяна, докато тя влезе в летището. — Страхотна е твоята братовчедка!

— Да, така е. В Бавария е пълно с разбити сърца по нея. — Тя продължи с по-делови тон: — Хайде сега да качим куфарите в колата. Единият ще го сместим в багажника, а другият ще го натикаме на задната седалка заедно със ските и мене. — Франческа взе калъфа със ските и тръгна към фолксвагена.

Виктор я последва, нарамил куфарите.

— Вие с Даяна сте големи оптимисти. Най-добре е да наема едно такси за багажа — предложи той. — Хич няма да ти е удобно, затрупана с всички тези неща.

— О, нищо ми няма, не се притеснявай за мен. Вчера така откарахме и моите два куфара. Е, вярно е, че нямах ски.

Виктор свали кашмиреното си пардесю и го метна на предната седалка, за да се оправи по-лесно с багажа. Доста се помъчи, но всичко беше здраво натъпкано във фолксвагена, когато Даяна се върна. Тя избухна в смях, като видя как Франческа е приклещена между огромния куфар и ските, които буквално я притискаха към седалката, за да излязат през прозореца до нея.

— Горкичката ми тя — възкликна Даяна, като седна в колата и затвори вратата. — Слава богу, че си такава слабичка и че не ни чака дълъг път.

— Много съм си добре даже — отговори Франческа. — Хайде да тръгваме, Дипс. Нямаме време за губене.

— Точно така — отговори Даяна и запали двигателя. Тя потегли така рязко и профуча през паркинга на летището с такава скорост, че Виктор замръзна на мястото си. Но преди да се включат в главния път, тя намали и каза: — Надявам се, Виктор, че няма да се сърдиш, ако заобиколя Залцбург, но трябва да стигнем до Кьонингзе по най-краткия път. Спокойно можем да се върнем някой ден през седмицата и да разгледаме града, ако искаш. Залцбург е доста красив град с уникална готическа и барокова архитектура.

— Да, може и да го разгледам — уклончиво отговори Виктор, защото в момента си мислеше как ще кара ски и никак не му се обикаляше по музеи, паметници и катедрали.

Даяна усети, че той не е много ентусиазиран от идеята, затова подхвърли небрежно:

— Е, не е нужно да мислим за това отсега. — Без да се обръща, тя попита Франческа през рамото си: — Ти ли ще му кажеш или аз да го направя?

— Какво има да се казва?

— Остави това на мен, Дипс. — Франческа погледна плахо Виктор, който се размърда неспокойно на мястото си. — Има една малка промяна в плана. Даяна не ти е запазила апартамент в хотел. Просто е размислила и е решила, че е по-добре да отседнеш у тях. Те искат да им бъдеш гост.

Виктор учудено повдигна черните си вежди. Той беше безкрайно изненадан. Франческа само повдигна рамене в отговор на въпросителния му поглед. Затова той отново погледна Даяна.

— Страшно мило от твоя страна, Даяна, трогнат съм от поканата, но мисля, че ще е по-разумно да отседна в хотел, както първоначално бяхме решили.

Даяна го погледна с крайчеца на очите си и се усмихна многозначително.

— Не съм сигурна, че ще е по-разумно. Ческа ми разказа всичко и на мен ми се струва, че веднага ще се разчуе за твоето пристигане, ако отидеш в хотел. Толкова си известен, че ще те познаят веднага. Да не забравяме, че и ние в Германия си имаме журналисти. Домът ни е отдалечен от града и живеем в уединение в самото подножие на планината. Ако отседнеш у нас, никой няма да разбере, че си в Бавария. Можем изобщо да не слизаме до града, а в скиорски костюм и с очила едва ли някой ще те познае по пистите.

— Звучи доста логично — отбеляза Виктор. Замисли се, за да прецени предложението й, и си призна, че тя има право. — Може би действително това е най-мъдрото решение. И все пак не искам да поставям Франческа в неудобно положение. Затова ще трябва да чуем и нейното мнение. Кажи ти какво би предпочела, моето момиче?

Франческа се приведе напред, като се подпря на ските, и се усмихна щастливо:

— Искам да останеш при нас — каза тя искрено, защото беше решила повече да не прикрива чувствата си, каквито и да са последиците. Замълча за миг, но като видя, че той все още се колебае, побърза да добави: — Вчера следобед Даяна ме заведе в най-хубавия хотел в Кьонингзе, но ми се струва, че няма да ти хареса, а пък нямаха и свободен апартамент. Само няколко мрачни стаички. Така че най-малкото, което мога да ти гарантирам, е, че при Даяна ще се чувствуваш много по-удобно.

Виктор я изгледа позачудено. Помисли си що за промяна беше това в нейното поведение и я попита:

— Няма ли да ти създам някакви проблеми, ако остана у братовчедите ти? Какво ще кажеш после на твоя…

Но тя бързо го прекъсна, като възкликна самоуверено:

— Нищо не съм длъжна да казвам! Няма защо отсега да мислим за това. — Гласът й беше мек и спокоен.

Виктор още повече се учуди, защото внезапно си спомни колко притеснена беше тя в събота вечерта, когато обсъждаха идеята за пътуването. Той я изгледа изпитателно и като видя, че веселото настроение и ентусиазмът й не помръкват, осъзна, че тя е наясно какво върши и не изпитва угризения за това. Но му беше трудно да повярва, затова продължаваше да се чуди.

— Добре де, но все пак не разбирам как…

— Извинявай, че те прекъсвам, Виктор — каза Даяна, — но искам да ти обясня нещо. Домът ни е доста голям. Ще разполагаш с напълно самостоятелни стаи и никой няма да те безпокои. Няма да ти досаждаме с нищо и ще можеш да излизаш и да се прибираш, когато си поискаш. — Тя се усмихна лекичко и го погледна закачливо. — Никога не ограничавам с нищо моите гости.

— Виж, Даяна, не заради това се колебая. Знам, че ще се чувствувам добре и удобно у вас. — Извърна се към Франческа и като видя, че тя го гледа умолително, бързо отсече: — Съгласен. Ще остана при вас. Но само при условие, че ти, Франческа, си напълно убедена, че това е най-разумното решение за тебе.

— Повече от убедена съм — извика тя, без да прикрива вълнението си. — Страхотно. Значи е решено. Дипс, миличка, напред към Витингенхоф.

Виктор се засмя, но не каза нищо. Щом Франческа приема нещата с такава готовност и задоволство, защо му трябва да се противопоставя. Той се облегна назад спокойно и извади пакет цигари. Запали една и в продължение на няколко минути пушеше мълчаливо, а после каза:

— Даяна, надявам се, че моето гостуване няма да ти отвори много работа.

— Не се безпокой. Има кой да се грижи за това. Всъщност стаите ти вече са готови и те очакват. Крисчън настоя да ги приготвим предварително. Освен това ни заръча да направим и невъзможното, но да те убедим да ни погостуваш.

— Явно не е знаел колко съм лесен.

Даяна се засмя:

— Не бих казала, че е така. А, ето че вече сме на австрийската граница. Под ръка ли ти е паспортът, Виктор?

— Да, разбира се. — Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и й го подаде.

— Моят е в тебе, нали? — каза Франческа и потупа Даяна лекичко по рамото.

— Да, знам. Може и да не ни потрябват, но нека да са ни готови. — Тя спря, защото митничарите тръгнаха към колата. Когато обаче видяха Даяна, те се усмихнаха и й махнаха да минава. Само след няколко минути, тя спря на немската граница. Очевидно и тук митничарите я познаваха, защото се заприказваха с нея приятелски, погледнаха небрежно паспортите и вдигнаха бариерата, за да я пуснат.

Когато отново потеглиха с бърза скорост, Виктор попита:

— Май не ни обърнаха много внимание. Такава ли е обичайната практика?

— Не съвсем. Но аз непрекъснато пътувам до Залцбург и обратно, пък и митничарите на немската граница са местни хора и ме познават от години — обясни му Даяна. Тя намали скоростта. — Виктор, огледай се само! Не е ли красива Бавария?

Виктор с интерес погледна през прозореца на колата. От двете страни на пътя се редяха величествени борови гори, които бяха толкова тъмнозелени, че изглеждаха почти черни. Клоните на дърветата се превиваха под замръзналия сняг, който блестеше на яркото слънце. Все този внушителен горски пейзаж се простираше във всички посоки, докъдето погледът стигаше. Над тези безкрайни иглолистни гори самотно и величествено се издигаха заснежените Алпи. А над всичко се простираше ослепително ярка синева.

— Зашеметяващо е — каза възхитено Виктор. — Нямам търпение да се спусна по тези склонове. — Той посочи планините пред тях.

— Добре те разбирам — добави Даяна. — Франческа ми каза, че си страхотен скиор.

— Тя и за теб ми каза същото!

— Е, не съм от най-лошите — отговори скромно Даяна. — И тъй като по всичко личи, че си опитен скиор, решила съм утре да те заведа на една от най-трудните писти. В петък можем да опитаме по друга писта, която не е чак толкова трудна, но доста по-дълга. Тази година валя хубав сняг и се задържа дълго. Условията са идеални за ски, Виктор. Ще си покараш чудесно.

— Дано. Откога я чакам тази почивка.

Франческа се обади:

— Аз едва ли ще ви правя компания, защото тази година дори детските писти ми изглеждат малко страшнички. Мисля си, че най-добре ще е изобщо да не карам ски.

— Може би така ще е най-разумно. Не бива да се преуморяваш — напомни й Виктор. — Да не забравяме, че беше доста болна. Някакво по-кротко занимание ще е най-подходящо за теб.

— Ще си почивам в дома и ще правя компания на Крисчън.

— Ако знаеш, Ческа, как ще го зарадваш — каза Даяна с много топлота в гласа. После тя се обърна към Виктор: — Разбрах, че обикновено ходиш на ски в Клостерс. Ще видиш, че тук условията не са с нищо по-лоши. — Тя въздъхна леко и замислено поклати глава. — Която и да е планината, качиш ли се над две хиляди метра, всичко под теб започва да изглежда дребно и жалко. Горе, сред онази невероятна красота и ведрина, се чувствуваш по-близо до Бога, по-близо до истината и изведнъж започваш да възприемаш света по нов начин, сякаш току-що си прогледнал. Не е ли така, Виктор?

Той се изненада от думите й, макар че отлично разбираше значението им. „Тя е не само умна, но и чувствителна“ — помисли си Виктор и я погледна с още по-голям интерес.

Преди да е успял да й отговори, тя се разсмя високо и каза:

— Господи, какво ме избива на такива сериозни и философски теми! Не е сега моментът за подобни разговори. — Даяна стрелна с поглед Виктор, а после отново се загледа в пътя пред себе си. — Снощи аз и Ческа решихме, че тези няколко дни само ще се забавляваме и ще се веселим.

— Съгласен съм и аз — отвърна Виктор дружелюбно. — И се надявам, че ще ми доставите удоволствие да ви заведа на вечеря някой ден… — Той спря, защото си спомни думите на Даяна, че навсякъде ще го разпознаят, и се пошегува: — Но за да остана инкогнито, ще трябва да се появя в ресторанта със скиорския си костюм и очила.

Те и двете се разсмяха, а Даяна каза:

— Добра идея. А за милата покана ти благодаря. Всъщност в околността има много очарователни стари механи, а и в Залцбург има заведения, които ще ти харесат. Но… ще видим — завърши тя с неопределен тон.

Франческа протегна ръка и докосна Виктор по рамото.

— Тази седмица Даяна има рожден ден. В четвъртък вечерта ще има малко приятелско парти. Планирали са го още преди да разберат, че ще пристигнем. Нали няма да имаш нищо против да се запознаеш с някои техни приятели.

— Целият съм твой, моето момиче. А идеята за приятелското парти е чудесна.

Виктор си помисли, че непременно трябва да обсъди с Франческа какво да подарят на братовчедка й, и в същото време се зачуди дали ще намерят добри магазини в града. Даяна и Франческа започнаха оживено да разговарят за тоалетите, които ще облекат на рождения ден, а той отново си запали цигара, като ги слушаше с половин ухо. Женските им приказки го забавляваха, но изпитваше странно задоволство от новото развитие на нещата. „Човек никога не знае какво ще му се случи в живота, стари приятелю. Просто никога не знае“ — каза си Виктор наум.

Той потъна в своите собствени размишления и изведнъж сепнато се запита дали не сбърка, като прие предложението на Даяна, или по-точно — като промени своя собствен план. Не можеше да си отговори еднозначно на този въпрос. Но беше сигурен в едно — братовчедката на Франческа беше необикновено изтънчена, зряла и прозорлива жена в най-добрия смисъл на тази дума. Въпреки че беше млада, си личеше, че животът й е поднасял много страдания и горчивини, защото само личното съприкосновение с болката и нещастието дават на човека мъдрост, каквато тя имаше. Гласът й звучеше толкова убедено, искрено и дълбоко, когато казваше колко жалко и нищожно изглежда всичко, погледнато отвисоко. А нима целият свят не беше жалък и нищожен? Този въпрос звучеше в съзнанието на Виктор и докато търсеше отговора, той усети, че мисли за Франческа. У нея нямаше нищо жалко и фалшиво. Толкова искрена, толкова естествена — тя беше цяло съкровище. Беше толкова истинска, но… Изведнъж той сепнато си напомни, че за него Франческа е забранен плод. Вече не можеше обаче да се брани от чувствата си към нея, да се съпротивлява на неудържимото привличане между тях. Тези мисли го изпълниха с безпокойство и той се питаше какво ли ще се случи през последните пет дни, когато ще живее под един покрив с нея. „Господи! Трябваше ли да го правя!“ — помисли си той.

* * *

Виктор погледна часовника си. Бяха пътували вече почти час и той тъкмо щеше да попита колко още им остава до Витингенхоф, когато Даяна обяви:

— Ето, че пристигнахме, Виктор.

Тя намали скоростта и спря, за да изчака да мине колата срещу тях, после сви встрани от главното шосе и тръгна нагоре по един стръмен път, който беше заледен, но си личеше, че някой скоро го е посипвал със сгурия. Пътят беше тесен и криволичеше между гъсти борове, а по краищата имаше•преспи замръзнал сняг. Те продължиха да се изкачват нагоре цели двадесет минути. После пътят стана по-широк и равен, а към края излезе на едно просторно плато, където гората оредяваше съвсем.

Виктор се втренчи с любопитство напред. Виждаше се каменна портиерска постройка с бяла фасада с открити греди и малки прозорчета с дървени капаци. Сградата беше разположена над сводест каменен тунел, от двете страни на който имаше месингови фенери, а на самия му вход се разтваряха тежки порти от черно желязо. Преди да минат през портите Виктор видя над главата си масивна каменна плоча, на която беше изписано „Шлос Витингенхоф, 1833“. Колата изтропа по калдъръма под сводестия проход и те влязоха в едно огромно имение.

Даяна зави наляво и натисна рязко спирачки пред някакви сгради, долепени до портиерската постройка, които очевидно бяха конюшни и гаражи. Тя веднага изскочи от колата и извика на Виктор:

— Хайде, ела бързо да измъкнем горкичката Франческа. — Даяна започна да измъква ските.

— Остави това на мене — извика Виктор и тръгна към нея, но тя вече беше успяла да ги измъкне от единия прозорец.

Франческа изпълзя навън, поразкърши се и направи физиономия:

— Господи, още малко и щях да закрещя. Цялата съм смачкана и вдървена.

— Ти си си виновна. Аз нали предложих да вземем такси за багажа — напомни й Виктор. — Слушай, моето момиче, опъни няколко пъти ръцете си назад, а после се наведи и докосни пръстите на краката. Така ще се пораздвижиш и ще ти мине схващането.

Тя послуша съвета му, а Виктор отиде да вземе куфара си от задната седалка. Даяна нарами неговите ски и каза:

— Остави багажа, Виктор. Манфред ще го внесе по-късно.

Тя тръгна по една пъртина през дълбокия сняг наоколо, а сребристорусата й коса проблясваше на слънцето, докато вървеше към къщата.

Виктор взе пардесюто си от предната седалка и тръгна бързо след Франческа, която весело подскачаше зад Даяна като същинско жълто птиченце, пуснато на свобода от клетката си. Той се усмихна на това сравнение и не изпускаше поглед от нея. И наистина — Франческа изглеждаше толкова различна — много по-свободна и по-безгрижна, отколкото беше в Лондон. Може би се държеше така, защото беше в чужда страна, далеч от условностите на нейната среда, или пък беше обхваната от общото ваканционно настроение на всички тях. Не беше изключено и Даяна да й е повлияла така благотворно. Но за Виктор нямаше никакво значение на какво се дължи тази промяна. Харесваше му нейното весело безгрижие, защото й отиваше, пък и той я възприемаше по-лесно така.

Виктор откъсна поглед от Франческа и се загледа с интерес към сградата в края на пътеката. Това беше домът Витингенхоф, който се издигаше в цялото си достолепие. Въпреки че Даяна спомена, че къщата им е голяма, той не си беше представял нито толкова огромна, нито толкова величествена сграда. Това си беше всъщност един малък замък. Домът не беше висок, но беше много дълъг, с многобройни асиметрични разклонения, които тръгваха от централната част, и така се оформяше една интересна раздвижена сграда с изключително красив силует. Покривите бяха покрити със сиво-сини плочи, които се спускаха чак до каменните стени с мазилка в светлобежови оттенъци. Имаше множество прозорци с черно-бели дървени капаци. А двукрилата входна врата беше боядисана в бяло и украсена с декоративни черни пирони и черни железни панти. Ниски квадратни коминчета се забелязваха край многобройните тавански прозорчета по покривите и всичко това подчертаваше живописното очарование на този дом.

Точно зад Витингенхоф имаше красива борова горичка, от която започваха склоновете на планината, които се издигаха високо над дома.

Близостта на огромната величествена планина с нищо не намаляваше поразителното въздействие на къщата. Тъкмо обратното, на фона на суровия планински пейзаж Витингенхоф изглеждаше още по-внушителен и красив. Тук, на високото равно плато, върху което беше разположено имението, въздухът беше кристалночист и свеж. Силните отблясъци на замръзналия сняг се смесваха с ярката синева на небето и така се получаваше почти неестествен блясък, който заслепяваше погледа. Виктор запримига и сложи ръка над очите си, докато догонваше Франческа.

— Домът изглежда направо приказно — каза той с възхищение.

— Да, прекрасен е, но почакай да го видиш и отвътре. Даяна го е обзавеждала сама и е постигнала неповторима атмосфера.

— Това ли е типичната архитектура за областта — попита той, когато успя накрая да тръгне редом с нея.

— В общи линии — да. В него има много от баварските традиции, но са вложени и някои по-съвременни елементи. Построен е от един много известен за времето си архитект, но забравих как му беше името. Витингенхоф се счита за образец на архитектурно майсторство и е на повече от сто години.

— Да, видях годината на входа, когато влизахме. Предполагам, че е построен като родово имение.

Франческа кимна:

— Един от прадядовците на Даяна е притежавал планината и земите наоколо й, доколкото знам, той е построил Витингенхоф за младата си съпруга, която имала крехко здраве и се нуждаела от планински въздух. Страдала е от някакво белодробно заболяване. След нейната смърт къщата станала почти необитаема. Идвали само от време на време през лятото и за ваканциите. Именно Даяна решила да го направи отново дом за живеене и тя и Крисчън са тук постоянно вече от години. Лятото е не по-малко красиво. Всичко това… — тя посочи огромното заснежено пространство пред къщата — е една голяма поляна, а отзад са ливадите, където има и красиво езеро. Ей, Виктор, погледни натам… цяла делегация идва да те посрещне! — извика тя и го дръпна за ръката.

Той се обърна в същата посока и лицето му грейна. Върволица от снежнобели пухкави и охранени гъски маршируваше през снега с комична съсредоточеност. Виктор погледна Франческа и се усмихна:

— Подредили са се като за снимка. Кажи ми, моето момиче, кой ли ги е научил тия твари така да маршируват в стройна редица?

— Нямам представа — разсмя се Франческа. — Но те винаги се появяват по това време на деня. Предполагам, че им е дошъл часът за хранене. Хайде да вървим, че Даяна ни чака.

Даяна стоеше на входната врата, облегната на ските.

— След като пернатите вече тържествено те посрещнаха, искам и аз да ти кажа „добре дошъл“ — каза тя. — Надявам се, Виктор, че ще прекараш добре във Витингенхоф. Чувствувай се като у дома си.

— Благодаря ти, Даяна. Много си мила.

Тя се обърна към Франческа:

— Защо не заведеш Виктор в големия гардероб, а аз ще ида да кажа на Крисчън, че сме пристигнали. — Даяна подаде ските на Виктор. — Имаш ли нещо против да си ги носиш сам? Франческа ще ти покаже къде си оставяме ските.

— Не, разбира се — каза той и пое калъфа от нея.

Двете жени влязоха в преддверието, а Виктор ги последва, като се оглеждаше с все по-голям интерес. Антрето беше малко квадратно помещение с бели варосани стени и дървени греди по тавана, а по пода имаше теракотени плочки, които блестяха в меки кафяви тонове от слънчевата светлина, която се процеждаше през прозорците. Имаше едно масивно огледало с богато украсена сребърна рамка, което висеше над чамов скрин с дърворезба. В кристалната повърхност на огледалото играеха отраженията на предметите наоколо. До скрина стоеше висока сребърна ваза с клончета от боровинки. Към вътрешността антрето се разделяше на две големи разклонения, които образуваха просторен коридор с много врати, а по средата се виеше красива стълба към горните етажи.

Пред самата стълба коридорът се разширяваше в малък салон, обзаведен семпло и стилно. В него имаше само няколко дъбови мебели с дърворезба — шкаф, два-три стола и едно писалище, всичките в типичен баварски стил. Тук всичко носеше отпечатъка на аристократично достолепие. Таванът беше висок, а стените бяха боядисани в същия светлобежов цвят като фасадата на къщата. Огромен старинен гоблен, изобразяващ ловна сцена, висеше над първата площадка на стълбището. От тавана, на дълги вериги, се спускаше полилей от ковано желязо. Подът беше от полирано тъмно дърво и не бе покрит с нищо.•

Даяна тръгна надясно и им махна с ръка, преди да влезе в една от стаите. Франческа поведе Виктор наляво, а после се спуснаха по няколко каменни стъпала и се озоваха в друг коридор, чиито прозорци се спускаха до земята и извеждаха на една покрита тераса. В далечината се виждаше замръзналото езеро, оградено от дървета с голи черни клони, които се превиваха под ледени висулки.

В коридора беше топло и отнякъде се носеше апетитният аромат на вкусни ястия. Виктор гладно подуши с нос.

— Подозирам, че кухнята е някъде наблизо — каза той и погледна Франческа.

— Да, ей там е — отговори тя и посочи с глава към дъното на коридора.

— Чак сега усещам колко съм гладен. Направо като вълк. Станал съм в ранни зори, за да не закъснея за самолета, и не съм ял почти нищо.

— Манфред сигурно скоро ще ни донесе нещо за хапване в гостната. Лека закуска с аперитив, преди да обядваме. Хайде първо да си оставиш ските ето тук. — Тя му показа един дървен шкаф, а после отвори вратата на съседната стая. — А това пък е гардеробът за спортните принадлежности.

Виктор подпря калъфа в шкафа, където имаше няколко чифта ски, затвори го и я последва. Целият гардероб беше в бяло и синьо — като се започне от плочките по пода и се стигне до бяло-сините тапети на цветя, които покриваха дори и тавана. Франческа закачи вълнената си шапка на една от многото кукички по стената, на които висяха анораци, якета и дъждобрани.

— Можеш да си закачиш тук палтото, а тази врата е за банята, ако искаш да се поизмиеш.

— Благодаря.

Тя застана пред един чамов скрин, над който имаше огледало, и се среса, а после леко разтърси глава.

— Ще те изчакам отвън, за да те заведа горе в гостната.

— Мисля, че и сам ще намеря пътя, моето момиче — отвърна той.

Глава XXV

Франческа почти тичешком изкачи каменните стъпала, като тихичко си тананикаше. Чувствуваше се щастлива, и то най-вече заради присъствието на Виктор. Не беше толкова глупава да си въобразява, че престоят му тук ще промени него или отношението му към нея, но вярваше, че във Витингенхоф поне можеха да се сприятелят повече, отколкото в Лондон. Но като че ли най-важното беше, че тук той е само с нея — нямаше да й се налага да го дели с Ники или Катрин и с многобройните му приятели, а дори само това я правеше щастлива.

Тя тръгна бързо по коридора, който тук всички наричаха „еленовия“, и все още си тананикаше, но когато минаваше покрай библиотеката, сепнато се спря. Въпреки че дебелата врата беше плътно затворена, Франческа се стресна, защото чу гневния глас на Даяна, която извика отвътре:

— Но защо, за бога!

После тя продължи все така на висок глас, но вече на немски и въпреки че Франческа не разбираше какво говори, беше очевидно, че Даяна е много ядосана. Франческа не се забави нито миг повече, защото считаше дори неволното подслушване за недостойно, и със смръщено лице бързо отмина по коридора. Беше нетипично за Даяна да държи такъв тон, още по-малко на брат си, към когото винаги се отнасяше толкова мило и грижовно. Франческа се зачуди какво ли е ядосало така братовчедка й, но после реши да не мисли за това. Не беше нейна работа, пък и предпочиташе да не узнава за сложните проблеми в този дом.

Франческа влезе в гостната и веднага отиде до шкафа с грамофона, за да пусне една своя любима плоча с класическа музика. После се приближи до голямата камина и започна да топли на огъня ръцете си.

Тя седна и се отпусна със замечтано изражение — мислите й се пренесоха към Виктор и към петте дни, които ги очакваха заедно. Снощи Франческа се довери за много неща на братовчедка си — разказа й за объркания живот на кинозвездата Виктор Мейсън, за необходимостта от дискретност поради шумния му развод и неприятностите му с „Конфиденшъл“. Но Франческа никога никому не се доверяваше докрай, затова и сега запази част от нещата в тайна. Тя беше много чувствителен и самовглъбен човек и считаше за неуместно да споделя интимните си мисли и чувства дори с най-близки хора. Именно заради това тя не каза нищо и на Катрин за Виктор, пък и се страхуваше да не изглежда глуповато и смешно в очите на приятелката си със своите терзания. Катрин често се отнасяше с ирония към любовните похождения на Виктор и Франческа не искаше да изглежда като поредната му любовница. А и беше достатъчно умна, за да се досети, че така само ще подразни Катрин и ще я направи своя съперничка.

Все пак Франческа накрая беше намекнала пред Даяна, че много харесва Виктор. След кратък размисъл братовчедка й я посъветва:

— Мисля, че не трябва да се тормозиш прекалено много за отношението му към тебе. Иначе ще си съсипеш цялата почивка тук, миличка. Струва ми се още, че не бива да прикриваш чувствата си към него, а спокойно да му покажеш колко го харесваш. — В този момент Даяна спря и се разсмя. — Недей да ме гледаш така уплашено, Ческа. Можеш да му покажеш, че държиш на него и без да му се натрапваш или да му се хвърляш на врата. — Тогава Даяна се беше привела към Франческа, за да стисне окуражително ръката й. — Чуй ме, скъпа. Странни същества са мъжете. Знаеш ли, и те като нас се страхуват, да не би да бъдат отблъснати. Така че понякога им е нужен поне малък знак за взаимност. А и още нещо ще ти кажа. Ако бях на твое място, щях да забравя на колко години съм аз, на колко години е той, а и кой всъщност е Виктор Мейсън. Може и да е известна кинозвезда, но освен всичко си е мъж като всеки друг. Трябва да гледаш на него просто като на мъж. Ако не друго, така поне ще си по-спокойна. А и кой знае, може пък той да очаква знак от тебе.

Двете братовчедки си поговориха като жени още дълго след това. Когато си легна, Франческа се чувствуваше по-ведро и оптимистично и твърдо беше решила да последва съвета на Даяна. „Какво губя от това? — запита се тя сега пред камината. — Нищо. А мога да спечеля толкова много.“

Унесена в собствените си мисли, тя не забелязваше, че Даяна стои на прага на гостната. Братовчедка й я гледаше сериозно, но погледът й беше изпълнен с много обич и загриженост. Изведнъж на Даяна й стана страшно хубаво, че Франческа им е на гости, защото нейното присъствие внасяше ведрина и свежест в техния дом. „Тя е толкова земно, топло и сърдечно същество — помисли си Даяна, — че носи радост на всички тук.“

Даяна си пое дълбоко въздух, като се опита да пропъди тревогите си, които не й даваха мира. Нямаше какво да се лъже — беше ядосана. Ядосана на Дитер Мюлер, когото остави в библиотеката при брат си, ядосана на себе си, затова, че си позволи да избухне така невъздържано пред Дитер.

Франческа вдигна глава и се усмихна, като видя братовчедка си. Даяна се приближи към нея до камината и се отпусна тежко до Франческа, а после каза с бавен глас:

— Ческа… Мама е в Мюнхен.

Франческа се опита да запази спокойствие, но знаеше, че погледът й издава смущението й.

— А ще идва ли тук? — попита тя тихо.

Даяна поклати отрицателно глава.

— Не. Но е в Бавария заради рождения ми ден. Дошла е специално за това и ще се срещнем в петък. По случай рождения ден. — Гласът й едва доловимо потрепери, когато каза: — Страхувам се от тази среща. Наистина ме е страх.

— Аз ще дойда с теб — предложи веднага Франческа. — Може пък и да ти помогна с нещо. — Тя беше напълно искрена, но сърцето й се сви при мисълта за това.

Даяна мълчеше замислено, а после каза:

— Не, не е необходимо, пък и няма никакъв смисъл. Нали баща ти се видя с нея миналото лято, когато бяха тук с Дорис, но това с нищо не помогна… — Гласът й заглъхна, а очите й се насълзиха. — Ческа, ти поне знаеш, че аз обожавам мама, затова ми е толкова мъчно да я гледам в това безпомощно и окаяно състояние. — Тя затвори очи, избърса сълзите си с ръка и преглътна тежко. — Чувствувам се безсилна. Вече не знам какво още да направя, за да й помогна… какво ли не опитах…

— Дипс, миличка, не се измъчвай, моля те, недей. Моля те. Твоята обич е толкова много за нея. Трябва да си сигурна, че действително й помагаш с обичта си. — Франческа стисна здраво ръцете на Даяна. Толкова й се искаше да я утеши и да й вдъхне смелост. — А и твоят невероятен кураж й дава сили. Та ти и Крисчън сте единствената й опора и утеха на този свят. Може би ще помогне, ако послуша съвета на татко да се върне в Англия и да заживее отново в Лангли. Сигурна съм, че това е най-доброто разрешение за…

— Знаеш, че тя никога няма да напусне Берлин. За нищо на света!

— Сигурно е така — Франческа прехапа устни и поклати тъжно глава, защото знаеше, че Даяна е права. — Крисчън ще дойде ли с теб в Мюнхен?

— Да, разбира се, но ти не му напомняй за това. Той обожава мама не по-малко от мен. Затова се притеснява за нея и непрекъснато се мъчи да я върне към нормалния живот. Но както и да е, в петък ще тръгнем рано сутринта, някъде към шест часа, и ще се върнем чак за вечеря.

— Но това е само един ден. Защо не останете по-дълго?

— И аз исках да прекараме няколко дни с нея, но когато тази сутрин се обадила на Крисчън, мама му казала, че се връща в Берлин още в събота. Тя се страхува да напуска Берлин за по-дълго време…

— Това е съвсем обяснимо, Дипс. Всичките й спомени са свързани с Берлин. А сигурно и всичките й надежди.

Даяна отмести очи от Франческа и се втренчи пред себе си с невиждащ поглед. Дълго мълча, преди да каже:

— Лъжливи надежди, Ческа. Празни надежди.

— Може за мен, за теб, за татко да са празни надежди, но за нея не са такива и никога няма да бъдат. Леля Арабела е инат човек. В това отношение и Ким се е метнал на нея, а може би и аз.

— Да, изглежда това ни е семейна черта. — Даяна лекичко въздъхна и се пресегна към кутията с цигари на масичката. Запали една и започна да пуши мълчаливо. Изведнъж тя сепнато погледна Франческа. — Ами ти какво ще го правиш Виктор в петък? Чак сега се сетих, че няма кой да го заведе на ски, освен ако ти не се престрашиш, но мисля, че няма да е много разумно — заключи тя, защото добре познаваше неопитността на Франческа и страха й от стръмните писти.

— За бога, Дипс, няма какво толкова да го мислиш Виктор! Той може да си иде на ски и сам. Едва ли ще има нещо против. Освен това Манфред би могъл да го закара до пистите, или пък просто да помолиш някой от твоите приятели да му прави компания. Изобщо недей да се безпокоиш за него. Ще му кажеш, че си заета и той ще те разбере.

Слаба усмивка премина по лицето на Даяна:

— Е, сигурно ти го познаваш по-добре. Виж, извинявай, че ти плача точно сега — не искам да те разстройвам и с моите проблеми. Знаеш, че обикновено се владея. Но преди малко говорих с Дитер Мюлер, който сега е при Крисчън, и той ми развали настроението с неговите приказки. Не знам защо, но този път му се ядосах много. Убедена съм, че той иска да помогне, но обикновено само обърква нещата. А и не очаквах мама за рождения си ден и това ме разстрои. Не ме разбирай погрешно, Ческа, аз се радвам, че е дошла и че ще я видя. Просто, ако трябва да ти призная честно, плаша се от мисълта, че ще трябва пак да я гледам как се мъчи.

— Знам това, мила моя — Франческа я прегърна и притисна до себе си. — Но запомни, че съм тук и че съм готова да направя за теб всичко, което е по силите ми.

— Твоето присъствие така ми стопля душата, миличка. Но нека да не мислим за петък още отсега. — Лицето на Даяна се поразведри и тя се усмихна малко по-уверено. — Обещах ти, че трябва да прекараме весело и ще удържа на думата си. Стига вече с неприятните неща. И сега ще се справя, както вече две години се оправям — просто живея ден за ден, като се опитвам да не мисля за вчерашни или утрешни тревоги. — Даяна стана. — Най-добре е да ида да звънна на мама. Няма да се бавя. После ще пийнем по чашка преди обяда. Между другото, когато Виктор се качи, защо не го заведеш да си види стаите?

— Не се безпокой, Дипс. Ние с Виктор ще поседим тук и ще си поговорим докато ти и Крисчън дойдете. Виктор може и след обяда да си види стаите.

— Добре. Както вие решите. — Даяна леко докосна Франческа по рамото. — Благодаря ти, Ческа, че си толкова, толкова мила с мен.

Тя рязко се обърна и излезе през вратата, която водеше към западното крило на къщата.

Франческа я проследи с поглед и си помисли: „Тя наистина е изключителна. Толкова мъничка и крехка, а е най-силният човек, когото познавам — и сърцето й е толкова голямо.“ После се замисли за леля си: „На нея вече никой не може да й помогне“. Чудеше се как Даяна успява така твърдо и спокойно да се справя с това безизходно положение. Но Франческа отдавна беше разбрала, че братовчедка й е изключително смела жена. Тя си имаше своя собствена философия за живота, от която непрекъснато черпеше кураж така, както непрекъснато се осланяше на дълбокото си религиозно чувство. Миналата година, когато Даяна й гостува в Лангли, те двете имаха необикновен разговор, който изненада Франческа, но й разкри толкова много неща от душата на нейната братовчедка.

Беше един юлски следобед. Сутринта бяха ходили на пазар, а после бяха обядвали в един тих ресторант, затова решиха да се разходят из парка на Лангли. Когато стигнаха до красивото изкуствено езерце, те поседнаха на една пейка. Даяна дълго й беше разказвала за влошаващото се състояние на майка си. И тогава най-неочаквано сподели, че според нея животът на всеки човек е предопределен, че всяко нещо в живота има дълбок смисъл.

— Всичко може да ни се случи — дори ужасни неща, които не можем да проумеем, когато ни сполетят. Те ни се струват толкова несправедливи, жестоки и непонятни. Но просто е трябвало да се случат, защото… така е било предопределено от някаква сила, която е извън нас. Сигурна съм, че един ден всички ние ще проумеем тази сила, ще я видим в конкретни измерения и ще разберем смисъла й. — Тогава Даяна се загледа в езерцето, лицето й излъчваше покой, а в очите й се появи някакво странно просветление. Тя дълго мълча и после каза с толкова тих глас, че Франческа едвам я чу: — Бог си знае за какво създава всяко нещо. И ще дойде ден, когато ние всички ще проумеем великата Божия цел и промисъл.

През цялото време Франческа я слушаше внимателно и макар че думите на братовчедка й звучаха странно и я бяха изненадали, тя знаеше, че Даяна говори напълно искрено и вярва в това, което казва. Навярно тези духовни прозрения и силната й вяра подхранваха волята и огромния кураж на Даяна.

Сега, като си спомни отново нейните думи, Франческа за пореден път се убеди, че Даяна възприема нещастията, сполетели родителите й, като неизбежна част от божия промисъл. Те бяха за нея нещо, което е трябвало да се случи и което си има свой смисъл, затова тя ги усещаше като естествена част от живота си. „Това е, което я крепи и й помага да приема така стоически нещастията, да продължава да живее и дори да гледа с ведро чувство на света. Но какво пък, може би в думите й има много истина…“ — прошепна на себе си Франческа.

* * *

Щом Виктор тръгна по „еленовия коридор“ веднага разбра защо го наричаха така. Цяла колекция от трофейни еленови рога и глави беше изложена по двете стени на дългия коридор, а до входа за гостната имаше стъклен шкаф с ловно оръжие.

Тъй като Виктор самият беше ловец и колекционер на оръжие, той с интерес се приближи към шкафа, но установи, че е заключен. Ето защо залепи лице до самото стъкло и загледа ценната сбирка от ловни пушки и карабини, която беше изложена там. Всички бяха в отлично състояние, а имаше и редки старинни образци. Реши да попита Даяна дали може да ги поразгледа по-отблизо. Напомни си също, че непременно трябва да намери време, когато се върне в Лондон, да купи две хубави ловни пушки за себе си и за Ники.

Виктор се отмести от шкафа и продължи през преддверието към гостната, а стъпките му силно отекваха по голия паркет. Той изведнъж се замисли, че досега не беше видял никакви пътеки или килими в този дом. Да не би пък и родът Витинген да беше обеднял така, както родът Кънингам? Едва ли, защото Даяна беше изискано облечена, а къщата беше красиво обзаведена и добре поддържана. Но той реши, че това не е сигурно доказателство, защото се сети за Франческа, която винаги се носеше елегантно, макар и семпло. Вече добре знаеше, че аристократите умеят да поддържат вида си безупречен, независимо от финансовото им състояние. „Външността поддържа човешкото самочувствие“ — каза си той с горчива усмивка, защото се сети за собствената си суетност.

Преддверието не беше много голямо. Единствената му украса бяха няколко маслени картини в тъмни тонове и някакъв странен предмет, поставен в средата на голия под. Когато се приближи, Виктор видя, че това всъщност беше чудесна стара шейна, истинска реликва от миналото. Шейната беше боядисана в ярки цветове и имаше месингови орнаменти. Протритата й кожена седалка блестеше меко на светлината, която се процеждаше от няколко прозорчета със стъклописи. Тя беше отрупана със саксии с избуяли растения и с букети от сухи цветя, привързани с тъмнозелени кадифени панделки. Виктор си помисли, че това сигурно е дело на сръчните ръце на Даяна, защото цветята носеха отпечатъка на тази необикновена жена, която той беше харесал още от пръв поглед. Тя му беше интересна като човек, тъй като по очарователен начин съчетаваше веселото жизнелюбие с мъдра самовглъбеност.

От преддверието Виктор се озова направо в гостната, но се закова на самия й праг, защото остана поразен. Първо го смая онова, което видя — ярка планинска светлина заливаше цялата стая. Тя струеше от многобройните прозорци и се отразяваше от полираните повърхности и предмети, а на всичко останало придаваше меки и изящни тонове. После звуците погълнаха вниманието му — пращенето на дърветата в огъня и нежните упоителни звуци на пиано, които сякаш се носеха на вълни из въздуха… А най-накрая обонянието му долови смесица от прекрасни аромати — свежата и остра миризма на борова гора и уханието на цветя и плодове…

Франческа се виждаше в дъното на тази дълга и ниска стая и приличаше на малко жълто петънце на фона на огромната каменна камина, пред която беше застанала. Той се запъти към нея с усмивка, а краката му потъваха в дебел мек килим и съвсем внезапно усети колко уютно, изящно и скъпо беше всичко тук.

Достатъчен му беше само един поглед, за да оцени с колко вкус е наредена тази стая. Имаше старинни шкафове и масички. Стените бяха боядисани в бежово, а подът беше застлан с бежов персийски килим, по който се преплитаха ярки фигури в червено, розово, зелено и синьо. Възглавнички в същите пъстри тонове бяха пръснати по две огромни канапета, тапицирани с бежово кадифе и разположени пред камината. Имаше много вази със свежи цветя и саксии със зелени растения. Навсякъде се виждаха свещи и изящни предмети на изкуството, които отразяваха светлината със своите сребърни, кристални и порцеланови отблясъци.

— Даяна ни остави за малко, защото трябва да се обади до Мюнхен — обясни му Франческа, докато вървеше към него, и също му се усмихваше. Тя съвсем непринудено го хвана под ръка, тъй като вече нито се страхуваше, нито се притесняваше от него, и го поведе към камината. — Но няма да се бави, а и Крисчън сигурно ще се появи всеки момент. Доколкото разбрах, някакъв човек е дошъл при него, но той скоро ще го отпрати. Щом дойдат, ще пийнем по чашка и ще хапнем нещо леко.

— Това ще бъде чудесно, моето момиче. — Той застана с гръб към огъня, извади цигарите си и запали. — Беше права за къщата. Божичко, Франческа, тук наистина е прекрасно. — Виктор огледа гостната с нескрито възхищение. В тази стая бих могъл да седя с дни, просто да си мечтая и да забравя за всичко останало. Макар и странно, тук нещо ми напомня за моето ранчо, въпреки че са толкова различни, поне що се отнася до обзавеждането. Навярно ги свързва тази тишина и чувството за покой.

— Радвам се, че ти харесва — каза доволно Франческа. — Сигурна бях, че ще ти допадне. И все пак, да си призная, притеснявах се, да не би да се почувствуваш прекалено изолиран от цивилизацията и да ти стане скучно само с нас тримата и никой друг тук, на върха на планината.

— Нека да върви по дяволите цивилизацията — каза тихо той и я погледна. — Музиката е чудесна. Какво си пуснала?

— Концерт № 2 на Рахманинов. — В този момент плочата свърши и тя бързо отиде до грамофона, който седеше съвсем близо до камината. — Искаш ли да чуеш и другата страна?

— Разбира се, с удоволствие.

Франческа обърна плочата, пусна отново грамофона и се върна при него.

— Даяна мислеше, че днес сигурно няма да ти се карат ски след толкова пътуване. Така че ще обядваме, а после ще си починем. Ако искаш, после можем и да се поразходим. Сега в гората е толкова красиво. Ела само да погледнеш какво се вижда от…

Тя замълча, защото една странична дъбова врата се отвори и в стаята влезе мъж на средна възраст с прошарена коса. Беше облечен в тъмнозелени панталони и баварска куртка в същия цвят.

— На вашите услуги, госпожице — каза той на немски и застана чинно пред тях.

— О, Манфред, влезте моля. Виктор, това е Манфред, който се грижи толкова добре за всички нас тук. Манфред, това е хер Мейсън. — Тя се стараеше да произнася думите ясно и отчетливо.

— Моите почитания, хер Мейсън — усмихна се Манфред и вежливо кимна с глава. — Добре вие дошли. Ваш багаж в стая. — Той отново поклати глава усмихнат. — Аз накара Клара да разопакова ваш багаж. Иска хер Мейсън? Я? — Английският му беше неправилен и със силен акцент, но му се разбираше всичко.

— Да. Благодаря ви, Манфред. Това ще бъде чудесно. Благодаря ви още веднъж.

Манфред отново сведе глава почтително, а после погледна Франческа с меките си сини очи и каза на немски:

— Принцесата ме помоли да сервирам шампанското.

— Благодаря ви, Манфред — отговори Франческа също на немски. Когато той излезе, тя обясни на Виктор: — Даяна явно още говори по телефона, затова го е помолила да ни поднесе шампанското.

— Е, дотолкова и аз отбирам немски. Но го чух да казва „принцесата“. — Той погледна Франческа въпросително. — Вярно ли е? Наистина ли Даяна е принцеса?

— Да. Господи, нима съм забравила да ти кажа!

Виктор се засмя весело:

— Да, но това не е единственото, което си забравила да ми кажеш. Ами рожденият й ден? Защо нищо не ми спомена за него? Можех да купя за нея някакъв подарък от Лондон.

— Лошото е, че аз самата забравих. Сетих се чак в самолета, когато вече беше твърде късно. — По лицето й се изписа недоволство и тя нервно заобяснява: — Можех да й купя някакви плочи с джаз. Тя много обича тази музика и има особени предпочитания към Франк Синатра. Утре, докато сте на ски, аз ще сляза до града, за да й купя нещо от нас двамата. Мисля, че най-добре ще е да й избера някакъв парфюм.

— Дали пък в града няма магазини за плочи?

Франческа поклати глава смръщено:

— Има само един музикален магазин, но едва ли изборът е голям. Пък и сигурно Даяна вече си е купила оттам всичко интересно, което имат.

— Тогава парфюм ще е по-добре. Виж, моето момиче, исках да те питам нещо за утрешното празненство. Дали ще е много официално? Аз не си нося смокинг.

— О, сигурна съм, ще бъде официално, но ще говоря с Даяна да помоли гостите си да не са с вечерни тоалети, за да не се чувствуваш неудобно. Виктор, искам да ти кажа нещо. Става дума за Крисчън, който е… — Но тя не довърши, защото в този момент в стаята влезе Манфред, който носеше табла с кристални чаши и бутилка шампанско. Зад него вървеше млада жена със сребърен спиртник в ръка. Тя беше облечена в тъмнозелена вълнена пола и пуловер в същия цвят, а отгоре беше вързала голяма бяла престилка. Те двамата се приближиха до една малка масичка и Манфред се обърна към Франческа:

— Госпожице, аз отвори бутилка? Я?

— Да, Манфред. — Франческа погледна Виктор и каза: — Това е Клара, дъщерята на Манфред. Клара, това е хер Мейсън.

Виктор поздрави Клара любезно, но тя само стеснително се усмихна, извини се и побърза да излезе. Франческа отиде до масичката и повдигна капака на спиртника. Като видя какво има вътре, тя възкликна:

— Ама че прелест! — После се обърна към Манфред, който отваряше шампанското, и започна да говори с него на развален немски.

Виктор се огледа за пепелник, за да загаси цигарата си, и видя, че има един на дългата маса зад канапето. Там бяха наредени множество снимки в сребърни рамки и погледът му веднага се спря върху красива русокоса жена, облечена във вечерна рокля и с диамантена диадема на главата. Личеше, че снимката е правена някъде през трийсетте години, и той веднага позна, че това е лелята на Франческа, защото тя имаше типичните за фамилията Кънингам черти. Очите и изящните черти на младата жена напомняха толкова много за бащата на Франческа. После вниманието му беше привлечено от снимките на две хубави деца — очевидно това бяха Даяна и нейният брат. Малко по-встрани някак самотно стоеше портретът на красив чернокос мъж, облечен в старомоден смокинг. Дали не беше баща й?

Виктор се приведе, за да го разгледа по-добре. Имаше нещо необикновено у него. Това беше не просто достолепна осанка, а осанката на кралска особа. Но не достойнството, което излъчваше, беше най-забележителното у него. И лицето му беше изключително — по него бяха изписани невероятна доброта и благородство. Но това, което порази Виктор, бяха очите му. Тъмни, изразителни, пронизващи. Магнетични очи, които приковават със силата си. Виктор се втренчи като хипнотизиран в това лице с такова мощно излъчване. А Виктор знаеше, че никой не можеше да излъже камерата, че тя винаги разкрива дълбоката човешка същност. Затова сега си спомни: „Аз виждам душата на този човек. А той има душа на светец…“

— Здравейте! — в стаята отекна силен мъжки глас.

Виктор се изправи, извърна се рязко и остана като закован.

— Здравейте! — отвърна той веднага, като се надяваше, че с нищо не е показал изненадата си. Дори успя да разтегне една учтива усмивка.

— Мъжът, който го беше поздравил, седеше в инвалидна количка. Но не инвалидният стол, а човекът в него предизвика изненадата на Виктор. Той беше живо копие на мъжа от снимката. Ако не знаеше, че това е абсурдно, Виктор би си помислил, че те са един и същи човек. Филмовата лента беше запечатала образа на бащата. Тук пред него седеше синът. За това поне не се съмняваше. И ако пред себе си не виждаше лице на светец, то със сигурност виждаше лицето на изключително благороден и чувствителен човек.

Младият мъж се усмихваше и преди Виктор да успее да помръдне от мястото си, той се запридвижва към него бързо и сръчно като човек, отдавна привикнал с инвалидната количка.

— Крисчън! — извика Франческа и се втурна към камината, за да застане до Виктор. — Тъкмо помолих Манфред да те извика. А това е Виктор.

— Досетих се, че е той! — каза Крисчън със смях. Той спря пред Виктор и му подаде ръка. — Добре дошли във Витингенхоф.

Франческа се обърна към Виктор:

— Виктор, нека да ти представя моя братовчед — негово височество принц Крисчън Майкъл Александър фон Витинген унд Хабст.

— Ех пък и ти, Франческа — каза Крисчън тихо, — кому са нужни тези титли. — Той поклати укорително глава, но в очите му имаше много доброта.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — каза Виктор усмихнат, защото знаеше, че Франческа специално заради него беше произнесла цялата поредица от титли — нали само преди малко я беше попитал за аристократичния ранг на нейните братовчеди. — Благодаря, че ме поканихте да бъда ваш гост.

— За нас е радост, че сте в дома ни — отговори Крисчън с такъв безупречен английски, с какъвто говореше и сестра му. — Моля да ме извините, че не успях да ви посрещна, когато пристигнахте. Неочаквано ме посети един… стар приятел… на баща ми и се заседя по-дълго, отколкото очаквах.

— Моля ви, не се притеснявайте. Франческа добре се погрижи за мен, а и в тази стая е толкова приятно. Прекрасна е.

— Благодаря. Какво ще кажете да пийнем по чаша шампанско? Франческа, скъпа, би ли влязла в ролята на домакиня?

— Разбира се. — Тя бързо отиде да налее шампанското и с табличка донесе чашите на една ниска стъклена масичка между двете канапета. Подаде им ги и седна. Виктор седна до нея на канапето и те тримата вдигнаха чаши, а Крисчън каза:

— Наздраве.

— Наздраве — отвърнаха Виктор и Франческа в един глас.

— Жалко, че Даяна още не идва, но има някакви проблеми с бутика си в Мюнхен — Крисчън си послужи с тази безобидна лъжа, за да избегне трудните обяснения за действителната ситуация. Той отпи от шампанското, усмихна се широко и продължи: — Но тя е много оправна и предполагам, че скоро ще се появи. Сигурно сте огладнели след днешното пътуване. — Той погледна към спиртника. — Берта е направила шведски кюфтета. Много са вкусни. Заповядайте, опитайте ги.

— Аз с удоволствие ще си взема — каза Виктор и тръгна да става.

— Аз ще ти ги поднеса — извика Франческа и пъргаво се втурна през стаята. — Крисчън, да ти сложа ли и на тебе? — попита тя, докато слагаше няколко кюфтета в една прозрачна чиния.

— Благодаря, засега не. — Той се придвижи със стола си по-близо до масичката и си взе цигара от сребърната табакера. После я запали и се заприказва с Виктор: — Чудесно е, че ни дойдохте на гости по това време на годината. Зимата тук е много безлюдно. След шумотевицата по Коледа почти никой не ни посещава чак до лятото. Тогава ни гостуват доста приятели заради фестивала в Залцбург. Е, разбира се, знам, че музиката е това, което ги привлича.

— Чувал съм за този фестивал. Казват, че бил един път! — каза Виктор.

Крисчън го изгледа озадачено:

— Един път ли казахте, че бил?

Франческа, която тъкмо се връщаше с чинията, се усмихна и му обясни:

— Това е любим израз на Виктор. Употребяват го в Калифорния и означава, че нещо е супер. — Тя остави чинията пред Виктор, като го погледна под око и му напомни: — Ти обеща да ми обясниш откъде произлиза този израз, но така и не го направи.

— Права си, извинявай. „Един път“ значи да хапнеш от всички вкуснотии на един път. Изразът идва от мексиканците в Калифорния — те си имат едно ястие, което представлява плоска царевична питка, напълнена с месо, сирене, зеленчуци и какво ли още не, а накрая залята с някакъв сос. А на вкус е… — Той спря, усмихна й се и добави: — Ами… един път! Мисля, че често попрекалявам и го казвам не на място, но според мен с тези думи се изразява толкова много.

— И така е образен този израз — допълни Крисчън, като очевидно се забавляваше. — Може и аз самият да започна да го употребявам.

— Какво си решил да употребяваш? — попита Даяна, която тъкмо влизаше.

Крисчън се обърна към нея и повтори дума по дума разказаното от Виктор, докато тя си наливаше шампанско. Виктор си дъвчеше кюфтето и гледаше с нескрит интерес тези странни брат и сестра. И имаше защо да е любопитен в такъв необикновен и старинен дом. В главата му напираха какви ли не въпроси за миналите и за настоящите фон Витинген. Надяваше се, че Франческа сама ще му поразкаже повече неща за тях. Когато Манфред беше влязъл с шампанското, тя явно бе почнала да му обяснява, че Крисчън е инвалид. Виктор скришом погледна Крисчън още веднъж, защото му се искаше да го разгледа по-добре. Младият принц изглеждаше в отлично здраве, независимо че беше прикован към инвалидна количка, и от него се излъчваше някаква особена жизненост. Виктор веднага усети, че това не беше толкова физическа, колкото духовна жизненост. Огромна сила имаше в неговия дух, а не в неговото тяло. Виктор долови, че пред него седи един твърд и непоколебим човек, въпреки външната му добросърдечност.

Даяна се настани пред камината до тях, погледна Виктор и го попита:

— Може ли този израз да се употребява за хора или за къщи например? Може ли да се каже, да речем, че Витингенхоф е един път?

Гласът й звучеше шеговито, а очите й го гледаха закачливо, затова Виктор не беше сигурен дали да приеме насериозно въпроса й, но все пак реши да отговори:

— Разбира се, че може. И поне от онова, което видях досега, мога да кажа, че домът ви е един път!

— Е, благодаря ти, Виктор. Много мило. И ние си го обичаме. Тук сме преживели толкова щастливи дни, нали, Крисчън?

— Да, мила, така е.

— Франческа ми разказа, че дълго време къщата не е била обитавана. Не мога да си представя, че подобно красиво място може да бъде изоставено. Пък макар и временно. Когато сте били малки, вашите родители не са ли ви водили тук? — попита Виктор Даяна.

Тя обаче не отговори. Също като брат си Даяна не обичаше да се впуска в тази тема, която изискваше сложни и мъчителни обяснения. Беше се приучила деликатно да избягва отговорите на подобни въпроси.

Виктор умееше да усеща настроенията на хората и сега веднага долови притеснението и конфузната тишина, предизвикани от неговото съвсем безобидно любопитство. Той се вгледа внимателно в Даяна и видя някаква тъга в очите й. Но съвсем неочаквано тя му се усмихна и поклати глава. После запали цигара и каза:

— Не, не са ни водили тук. Никога. Всъщност те самите не идваха в този дом. Баща ми не обичаше много Бавария. — Даяна замълча, защото се изненада на себе си, че беше казала толкова много. Причината беше у Виктор. Имаше нещо у него, което я караше да се чувствува спокойна и я предразполагаше към откровение. Той я гледаше право в очите и тя видя неговото въпросително и объркано изражение. Сякаш против волята си Даяна отново заговори: — През двайсетте и трийсетте години Бавария е била център на политически размирици. На мръсни политически игри, както считаше баща ми… — Тя млъкна отново, защото Крисчън се изкашля. Почуди се дали това не беше знак на неодобрение, че се е разприказвала.

Но очевидно той нямаше нищо против, защото продължи вместо нея:

— Виктор, нашият баща беше антифашист по убеждения и тук, в Бавария, той имаше прекалено много врагове. Сигурно знаеш, че Мюнхен беше гнездото на гадните разбойнически банди на Хитлер. — Крисчън се приведе напред. Лицето му се оживи, тъмните му очи станаха още по-черни и напрегнати. — А освен това тук се бяха установили най-различни десни организации с фанатици, които протестираха срещу Версайския договор и какво ли още не. На всичкото отгоре тук се навъртаха и баварските монархисти, които претендираха за своя независима държава и за свой собствен крал — представяш ли си? Във всеки случай тук е било доста опасно за баща ми. Виж, той не просто е проповядвал републикански идеи, но ги е отстоявал и на дело. Искал е демокрация за Германия, а не диктатура, затова не жалел нито време, нито енергия, нито пари, за да попречи на разрушителните сили, които вилнеели из Германия. — Крисчън леко се поразмърда в стола си и продължи. — Така че той съвсем естествено е гледал да стои по-надалеч от Бавария и е живеел в Берлин или в някоя от къщите ни в околностите му. Ето защо Витингенхоф седял затворен в продължение на години. Идвали понякога само слугите, за да го поддържат.

— И правилно е постъпил — отговори Виктор и чак сега някои неща му се изясниха. Явно не беше сбъркал в преценката си за мъжа от снимката. Спомни си, че го бе поразил именно погледът му на всеотдаен идеалист. — Какво значение има една къща, когато животът ти е в опасност. От всичко, казано дотук, Крисчън, разбирам, че вашият баща е изключително смел и доблестен човек. Надявам се, че един ден ще мога да се запозная с… — Франческа погледна Виктор многозначително и той усети, че трябва да замълчи. Разбра, че пак е казал нещо неуместно, което е смутило домакините. Отново се възцари конфузно мълчание.

Крисчън първи заговори, като обясни с кротък глас:

— Малко са хората на тоя свят като моя баща, Виктор. Хора, които умеят да разпознават всяко зло и да не се примиряват с него, та дори това да им струва живота. — Той се усмихна леко. — Но точно сега не е моментът да се впускаме в подобни разговори. — Крисчън поклати глава, за да покаже, че темата действително не му е приятна, но продължи да се усмихва дружелюбно. — Да се върнем на историята с този дом. След войната решихме да дойдем да живеем в Бавария, просто защото нямаше къде другаде да отидем. Къщата ни в Берлин беше изравнена със земята, а останалите ни къщи край града се оказаха в Източната част, контролирана от руснаците. Нашата баба имаше като наследство от брат си една къща в Мюнхен и тя реши, че ще бъде най-разумно всички да се преселим там. Живяхме в нея няколко години и тогава Даяна се сети, че Витингенхоф е идеално място за моето здраве — заради природата, чистия въздух и т.н. — Той погледна весело Виктор и му довери с усмивка: — Е, трябва да призная, че най-вече искахме да се отървем от баба, която е чудесна жена, но понякога се държи като заядливо старо чудовище.

— Точно такава е! — съгласи се с охота Франческа. Тя беше доволна, че Крисчън така ловко смени темата, и искаше да спомогне за по-веселото настроение. — Ух, пардон, Крисчън, не исках да обидя нейно височество принцеса Хети.

Даяна и Крисчън й се усмихнаха мило. Изведнъж настроението стана по-ведро и Виктор погледна към Франческа, която му кимна леко, сякаш за да го успокои, че вече всичко е наред. Даяна стана и взе бутилката с шампанско, за да напълни отново чашите.

— Но тя наистина е невъзможна, Ческа. Само да я бяхте чули как нареждаше, когато отворих първия си бутик тук. „Ама че резил! Да се занимава с търговия!“ — все това си повтаряше дълго време, защото смяташе бизнеса за неблагопристойно занимание.

Всички се разсмяха, а Крисчън каза:

— Горкичката, боя се, че тя още си живее в един отминал свят. И въпреки че обича да се държи властно, все пак не е лоша женица. Тя ни обича много и ни мисли само доброто.

Виктор кимна в съгласие:

— Разбира се — като всяка баба. — После той се обърна към Даяна. — Франческа ми каза, че успешно се оправяш в бизнеса. Моите поздравления.

— Благодаря. — Тя му се усмихна приятелски, за да му покаже, че й е симпатичен и че иска той да се чувствува приятно в тяхната компания.

Виктор усети неподправената й сърдечност и също се усмихна мило:

— А начинът, по който си подредила къщата, е просто невероятен. Всичко тук е приказно красиво и уютно.

— Радвам се, че ти харесва — отговори тя бързо. — Когато по-късно излезете с Франческа на разходка, още по-силно ще усетиш тишината и покоя тук. А гледките, които ще видиш от планината, са направо поразителни.

В стаята влезе Манфред, съобщи им тихо, че обядът е готов, и бързо излезе. Даяна ги поведе към трапезарията, която се намираше в съседство с гостната. Това беше дълго помещение с каменна камина от едната страна и голям прозорец от другата, през който се виждаше красивата панорама на заснежените ливади и стръмните планини зад тях. Имаше варосани стени и полиран незастлан под, а мебелите от тъмно дърво бяха в строг баварски стил. Но тази семпла обстановка се оживяваше от множеството букети, поставени в големи медни кани, от саксии със зелени растения, както и от красиви дървени фигурки с изящна форма и ярки цветове. Те бяха подредени върху два дълги шкафа и върху полицата на камината, където гореше буен огън.

Крисчън се придвижи с количката до отсрещния край на дългата маса, която се простираше през цялата трапезария, и каза:

— Сядай, където искаш, приятелю, тук не робуваме на никакви формалности.

— Благодаря — отговори Виктор и се намести на стола срещу Франческа.

Даяна пък седна срещу Крисчън, чак на другия край на масата, и каза на Виктор, като посочи купичката пред него:

— Надявам се, че първото ще ти хареса. — Тя вдигна похлупака на своята собствена купичка. — Това е супа от леща — много вкусен местен специалитет.

— Обичам всякакви супи — отговори той. — Пък и не се срамувам да си призная, че съм гладен като вълк.

— Чудесно. Берта, съпругата на Манфред, е отлична готвачка. Днес тя е приготвила за нас типичен баварски обяд. Всъщност в твоя чест.

— Много мило — каза той с лъжица в ръка. — Непременно трябва да ме запознаете с нея, за да й благодаря лично.

— Тя ще си умре от щастие.

Докато те ядяха супата, Манфред и Клара донесоха огромни чинии с подноси, на които имаше горещо кисело зеле, прясно червено зеле, варени картофи и голяма чиния със свински пържоли и апетитно препечени телешки наденички в сос. Двамата оставиха чиниите на шкафа до масата, а Манфред бързо им наля бяло баварско шампанско в зелени кристални чаши. Тогава Крисчън обясни:

— Виктор, при нас всеки сам си слага, каквото му хареса от донесените ястия. — Той се придвижи със стола до шкафа с подносите. — Заповядай, избери си и ти.

Виктор и Франческа се изправиха едновременно. Докато слагаха в чиниите си, Виктор се приведе към нея и й пошепна:

— Не ти ли се струва, че ухае така вкусно, както италианската ми вечеря, моето момиче?

Тя го погледна в очите и му се усмихна заговорнически, но не каза нищо. Продължи да го гледа, а накрая каза с тих и чувствен глас:

— Едва ли някога ще има по-вкусна вечеря от твоята. Ти не просто ме нахрани, а ми достави истинска наслада.

Тя го погледна с такъв палав и многозначителен поглед, че Виктор остана смаян — той усети, че гледа като хипнотизиран нейните красиви очи. Разбираше безпогрешно подтекста на думите й. Нещо го стегна в гърлото, кръвта се качи в главата му и той си помисли: „Та тя флиртува с мен! Божичко, тя флиртува с мен! Да пукна, ако не е вярно!“ Прониза го някакво непреодолимо желание и страшно му се прииска да са само двамата. Ръцете му се разтрепериха и той едва не изпусна чинията.

Когато се върнаха на масата и започнаха да бъбрят, докато се хранеха, Виктор си спомни как преди няколко седмици Ник Латимър му беше казал, че у Франческа има много повече, отколкото се вижда на пръв поглед. Изглеждаше, че този всезнайко Ник пак има право. Той си повтаряше неговите думи и постоянно я наблюдаваше, като внимателно се вслушваше във всяка дума, която Франческа казваше на него или на братовчедите си. Беше така погълнат от нея, че долавяше всяко нейно движение, всяка промяна в гласа й. По едно време той й зададе съвсем безобиден въпрос, на който тя отговори непринудено и спокойно, но изражението й беше подканващо, а очите й за първи път му разкриха, че у нея има дълбока сексуална чувственост. Тя сякаш му казваше „Искам те!“ Едва ли някога жена го беше гледала по-красноречиво и това го развесели. Но той се поддаде на внушението й и усети как през него преминава мощна вълна на възбуда. Най-неочаквано му стана горещо около врата и под пояса, което беше по-важно. От години не му се беше случвало да изпита сексуален порив насред ядене. „Ай, ай, ай! Докъде ме докара тая млада госпожица! Явно, че всичко мога да очаквам от нея.“ — каза си той наум.

После те се върнаха в гостната за коняка с кафето. Виктор усещаше как отношението му се е променило напълно и вече гледа на Франческа с нови очи. Сутринта, докато идваха от летището, той най-сетне си беше признал, че тя го привлича. Сега обаче не се съмняваше, че и нейното влечение към него е не по-малко силно. „Но дали мога да отговоря на чувствата й? Струва ми се, че е още рано — помисли си той, но в следващия миг се упрекна, защото вече беше наясно и със своите собствени чувства. — Я стига си се изтезавал, приятелю! Знаеш отлично, че я пожела като жена още в мига, когато я видя за първи път.“

Глава I

Даяна първа излезе от гостната, след нея Крисчън бавно се запридвижва с инвалидната си количка. Лицето й беше сериозно и замислено, а очите й гледаха тъжно. Изведнъж тя промълви:

— Защо ми трябваше да се срещам с Дитер Мюлер!

Крисчън рязко спря и вдигна глава. Потърси с поглед очите й и протегна ръка, за да докосне сестра си.

— Аз самият съжалявам, че го приех. Ти ужасно се разстрои, а за мен е непоносимо да те гледам така изнервена.

— Сведенията, които има той, са толкова оскъдни. Не мога да приема, че това, което ни говори, е абсолютна истина. А и никога не съм се надявала да излезе прав. Според мен той се хваща за всеки слух, за всяка подочута история, защото му се иска тези предположения да излязат верни.

— Може и да е така.

— Каза ли нещо важно, след като аз си излязох?

— Всъщност не. Както винаги ме посъветва да настояваме, и то в Бон.

— За бога, Крисчън, това с нищо няма да ни помогне! Какво постигнахме досега! Няма никакъв смисъл.

— Все пак остава надеждата, че другата страна може и да отстъпи. Прав е, че трябва да ги притиснем… макар и за последен път. Обещах му да обмисля една такава възможност.

— Нали няма да споменаваш нищо пред мама? — попита тя загрижено.

— Разбира се, че няма. Излишно е да я тревожа. Даяна, моля те, успокой се и недей повече да мислиш за Дитер.

— Така и ще направя — съгласи се тя с готовност. — От няколко години аз все повтарям, че трябва да продължим да живеем нормално, независимо от всичко. Сама се чудя на себе си защо му позволих да ме хване за слушател. — Тя поклати глава и съвсем спонтанно се усмихна. — Вече забравих за Дитер Мюлер. Честна дума, скъпи!

Очите на Крисчън се изпълниха с нежност. Имаше огромно доверие в сестра си, вярваше и се уповаваше на нея. Тя винаги говореше истината и винаги изпълняваше обещанията си. Не можеше да си представи какъв би бил животът му без нея. Волята и куражът й му даваха сили и на него да продължи да живее нормално. Изведнъж Крисчън се присети за нещо друго и я попита:

— Знаеш ли, помислих си за утрешното парти… покани ли Джорджио на рождения си ден?

— Не. Всъщност реших да скъсам с него.

— О, така ли! — възкликна той изненадан.

— Онзи ден съвсем случайно открих, че ме е лъгал. Представяш ли си, Крисчън, той нито се е разделял, нито пък се е развеждал с жена си. Мразя двуличниците, а и ме е яд, че загубих по него толкова много време. Знаеш какво ми е мнението за женените мъже — те са абсолютно безперспективни.

— Кой ти каза за Джорджио?

— Астрид, разбира се. Кой друг!

— Да-а… ясно. Щом тя ти го е казала, сигурно е вярно. Нашата малка Астрид може да е всякаква, но никога не лъже, а и не е лоша по душа. Наистина съжалявам, Даяна. Надявам се, че не си много огорчена.

— Тъкмо обратното — даже ми олекна — засмя се тя. — За мен е мит това, че мъжете с латинска кръв били големи любовници. Сега, като си помисля, започвам да осъзнавам, че Джорджио беше влюбен много повече в себе си, отколкото в мен. А и да ти призная честно. Неговите номера и увъртания започнаха да ми омръзват.

— Радвам се, Даяна, че не се чувстваш тъжна или нещастна. Между другото, като сме се заговорили за разни приключили сърдечни увлечения, Франческа знае ли, че Астрид е поканена?

— Знае, но тя изобщо не се притеснява от това. На мен ми се струва, че тя винаги е харесвала Астрид, а и любовната авантюра на брат й само я забавляваше. В никакъв случай не обвинява Астрид за каквото и да било. Предполагам, че и самият Ким не я упреква в нищо. Та той вече е голям мъж.

— Напълно си права — засмя се Крисчън. — Ако изобщо някой беше разстроен при тази раздяла, това беше горката Астрид. Знам, че едва ли се е радвала, когато всичко приключи така бързо.

— Да, любовното й увлечение завърши малко драматично, но Астрид скоро намери утеха другаде — усмихна се Даяна.

Двамата се спряха за миг пред вратата на библиотеката и Крисчън каза:

— Ще се опитам да довърша днес статията за Моцарт, която обещах на „Сънди Таймс“. Искам утре да я изпратя за Лондон. А ти какво ще правиш този следобед?

— Ще уточня и последните подробности за утрешното гости.

— Тогава ще се видим за чая — каза той, придвижи се сам в библиотеката и затвори вратата след себе си.

Даяна се обърна и видя как Франческа тича надолу по стълбите. Махна й с ръка и се упъти към нея.

— Къде е Виктор? — попита Даяна.

— Разглежда си стаите и каза, че всичко много му харесва. Преди малко въртя до Лондон, за да се обади на Джейк Уотсън, който е асистент–режисьор на филма. Сега се преоблича и излизаме да се поразходим. Искаш ли и ти да дойдеш с нас?

— За бога, скъпа! В никакъв случай не искам да ви преча — засмя се Даяна.

Хванати под ръка, двете тръгнаха към стаята на Даяна. Франческа гледаше със светнали очи своята братовчедка.

— Дипс, струва ми се, че Виктор най-сетне започна да ме забелязва. Искам да кажа, че започна да гледа на мен като на жена. — Беше толкова щастлива, че не можеше да не сподели с някого.

— Много добре забелязах. Видях какви погледи ти хвърляше, докато си сипвахте храната, а и през целия обяд не свали очи от тебе. Честно да ти кажа, гледаше те така, сякаш искаше да те схруска.

Франческа почервеня от удоволствие.

— Дипс, нали той ти харесва?

— Да. Виктор е най-очарователният мъж, който някога съм срещала. Но по-важното е, че той е невероятно мил, сърдечен и интелигентен. Страхотен човек е и колкото и банално да звучи това, аз имам доверие в него. Той ми внушава доверие не просто като мъж, а като свестен и добър приятел, на който може да се разчита и който никога няма да те продаде. Разбираш ме какво искам да кажа, нали?

— Всъщност и татко много го хареса, когато за първи път го видя и после ми каза, че според него Виктор е изключителен човек. А ти поне знаеш колко е скъп на похвали татко.

— Така е. — Даяна отвори вратата на една стая, която й служеше за кабинет, и каза: — Приятна разходка. Ще пием чай между четири и половина и пет.

— Чудесно, Дипс. — Франческа целуна братовчедка си по бузата.

Даяна вече влизаше, но се спря и се обърна към Франческа:

— Между другото, непременно трябва да отучим Виктор от този лош навик.

— Какъв лош навик? — намръщи се Франческа.

— През цялото време те нарича „моето момиче“. Няма що — много романтично!

— За бога! Хич даже няма да го отучваме. Та в неговите уста това звучи толкова мило и нежно.

Даяна погледна братовчедка си с престорен ужас и усмихвайки се на себе си, се шмугна в стаята.

Глава II

Изкачиха се високо в планината и въпреки че върхът беше още далече, внушителната постройка на дома Витингенхоф изглеждаше вече като детска играчка, сгушена сред боровете, на фона на грандиозния пейзаж, който се разкриваше пред очите им.

Виктор и Франческа бяха вървели почти час по една стръмна и виеща се пътека, без да намаляват ход. Откакто потеглиха от имението, те едва ли бяха разменили повече от няколко думи, защото и двамата потънаха в собствените си мисли. Напрежението обаче между тях растеше, тъй като повече от всякога чувството за непосредствена физическа близост ги вълнуваше и смущаваше. Франческа беше радостна, че най-после бе успяла да му подейства като жена, а що се отнася до Виктор — той пък най-сетне се беше убедил, че я бе очаровал не само като добър приятел.

„Какво се самозаблуждавам! Та нима аз я приемам като малко момиченце. Е, поне засега“ — разсъждаваше той наум. Виктор я погледна крадешком — аристократичен профил, гордо изправена изящна главица, мека кестенява коса, която грееше със златни отблясъци на светлината на гаснещия следобед. Той не можеше да откъсне очи от нея. Беше облякла огромна пелерина — сигурно някога принадлежала на Крисчън — и в нея изглеждаше нежна, крехка, беззащитна и по-женствена от всякога. Видът й беше толкова прекрасен, че у него мигом се пробудиха всички мъжки инстинкти.

Когато след обяда Франческа го беше завела да види стаята си, Виктор с мъка потисна желанието си да я сграбчи и да се люби с нея, без изобщо да обясняват чувствата си един на друг. Той дълго вдъхва уханието на парфюма й, което тя остави след себе си, и през цялото време, докато разговаряше с Джейк Уотсън, в съзнанието му танцуваше нейният образ. С Джейк разговаряха по делови въпроси и той между другото му спомена, че Ник го е търсил от Ню Йорк, но очевидно не за нещо специално, а просто така, да ги чуе какво правят. Ник беше предал на Джейк, че отново ще звънне следващата седмица.

Сега, докато вървеше, Виктор неволно се замисли за Ники и като си припомни скръбта на приятеля си, изведнъж страхотно му домъчня за него. „Горкото момче. Не бих искал да съм на негово място. Сигурно вече и капчица сила не му е останала.“ Той въздъхна и се опита да пропъди тревогата си за Ник и опечаленото му семейство. После отново погледна своята спътничка — това красиво стройно момиче, което крачеше в снега редом с него. Тя беше толкова свежа и жизнена, че го заливаше с вълна от младост и оптимизъм. Изведнъж тъгата изчезна и му стана толкова леко на душата, че той се стъписа от тази внезапна промяна на настроението си. „Недей да умуваш. Приеми нещата такива, каквито са“ — каза си Виктор наум. За него вече нямаше и съмнение, че Франческа е причината за неговата бодрост. Той продължи жадно да я съзерцава.

Те вървяха мълчешком по стръмната пътека, която ги отвеждаше в сърцето на гората. Величествени ели сплитаха над тях тежките си клони, закривайки небето със сочната си зеленина и под купола на този храм на природата цареше безкраен покой и нежна тишина. Но гората взе да изтънява и крехки лъчи слънчева светлина започнаха да се прокрадват тук-там през усойния мрак, а по земята заиграха плетеници от сенки. Изведнъж ослепителна светлина заля наветите преспи и те заблестяха като сребърни, а ледените висулки по клоните на дърветата се превърнаха в гердани от кристал. Всичко наоколо се окъпа в този водопад от отразени лъчи и пейзажът придоби неземна красота. „Господи, колко е хубаво да си жив! — помисли си Виктор и точно тогава си спомни как се закле да не пропуска нито миг от живота си, когато преди няколко дни научи за смъртта на Марша. — Улови мига, живей само в настоящето и изпивай до дъно удоволствието, което ти предлага днешния ден. Може би това крие много опасности, но в крайна сметка какво е животът без риск и опасности. Едва ли изобщо си струва да се живее, ако…“

— Как е Джейк? — попита Франческа, като се обърна към Виктор и разчупи продължителното мълчание.

Той се стресна, защото беше потънал в дълбок размисъл. Прокашля се, преди да отговори:

— Горе-долу. Слава богу засега всичко върви гладко. В график сме и започваме снимки през април, както първоначално бяхме планирали. Джейк ми каза, че Марк Лиърс е намерил много подходящ актьор, който да играе младия Хийтклиф. Тази сутрин се е уговорил с него, а това означава, че имаме пълна готовност.

— Аз не знаех, че толкова държиш на този вариант.

— Дълго обмисляхме как да постъпим и най-накрая решихме, че ще е по-разумно някой друг да играе Хийтклиф като млад. Ники се е обаждал днес. Казал е, че ще остане в Ню Йорк още известно време. Искал да поседи повече при родителите си.

— Но той самият вече се е посъвзел, нали?

— Да — отвърна лаконично Виктор и се замисли. После я запита по възможно най-предпазлив начин: — Ти много харесваш Ники, нали?

— Да, така е. — Франческа веднага долови изпитателния поглед и странното напрежение в гласа на Виктор. Изведнъж й мина през ума, че Виктор ревнува, защото си мисли, че е влюбена в Ник. Тя реши да отговори съвсем спокойно и непринудено: — Едва ли някога съм срещала по-добър човек от него. Той е толкова мил с мен, а и ми дава кураж за моето писателстване, дава ми неоценими съвети. Ще ми се винаги да си останем такива добри приятели.

— Той е истински приятел, моето момиче — отговори Виктор с малко по-ведър глас. — Когато Ники се сприятели с някой, той е всеотдаен. Никога не би те оставил в беда.

— Усетих го, че е такъв — каза Франческа. — Но не мислиш ли, че е странно колко са враждебни един към друг той и Катрин.

— Явно си умна и наблюдателна, щом си открила това негласно напрежение между тях. Права си — наистина е малко странно. От друга страна, хората са нещо сложно. Един път се държим така, друг път — иначе. Зависи с кого общуваме. — Той замълча, погледна я бързо и продължи: — Ти и Катрин май сте доста близки. А е много нетипично две хубави момичета като вас да са неразделни приятелки. Моят опит поне ме е научил, че жените обикновено са съпернички. Сигурно вие двете сте просто изключение от правилото.

Франческа закима енергично в знак на съгласие:

— Да, и аз мисля, че е точно така. Катрин е великолепна и толкова си подхождат с Ким. Никога не съм си и мечтала за снаха като нея.

Виктор беше изумен:

— Те наистина ли имат сериозни намерения?

Франческа го погледна учудено.

— Мислех, че си забелязал колко са влюбени. Убедена съм, че възнамеряват да се оженят, въпреки че, честно казано, нищо не са споделили с мен.

— Не мога да повярвам — промърмори Виктор почти на себе си, защото се чудеше как изгряваща звезда като Катрин Темпест, която е предопределена за кариера в Холивуд, ще съчетае професията си с един евентуален брак с английски аристократ. И то благородник, който се занимава със земеделие в най-затънтената част на Йоркшир и изпълнява съвестно всички задължения, повелявани от неговия произход и титла. „Мили боже, — помисли си той — доста сложно лавиране я чака.“ После Виктор се усмихна многозначително. Вече беше разбрал, че Катрин е блестяща актриса и в живота. Беше сърдечна и интелигентна жена, но у нея така дълбоко бе заложен усетът към интриги и тайни ходове, че тази склонност се беше превърнала в нейна втора природа. — А какво мисли баща ти по въпроса да има за снаха кинозвезда? — попита той, без да прикрива иронията си. — Сигурно умира от щастие.

Франческа долови подигравката в гласа му и отговори хладно:

— Напоследък не съм говорила с него за това, но мога да те уверя, че той страшно харесва Катрин. И как иначе? Всъщност той дори е очарован от нея. — Тъй като не желаеше да се впуска в подобен спор, тя смени темата на разговора: — А ето това там е беседката, за която Даяна спомена по време на обяда. — Тя посочи към една малка каменна постройка на върха на склона, където свършваше гората. Беше кръгла, с куполен покрив и четири колони и по всичко личеше, че е много стара. — Оттам се вижда цялата долина километри наоколо.

— Хайде да видим кой ще е пръв — извика Виктор и се втурна напред, преди тя да се опомни, взимайки с голяма скорост останалото разстояние до беседката.

Франческа се затича след него и когато стигна до каменните стъпала, вече беше без дъх. Той се наведе, за да й подаде ръка.

— Внимавай! — предупреди я Виктор. — Стъпалата са заледени. — Тя се подхлъзна, но той я прихвана с една ръка и я изкачи до себе си. Франческа добре познаваше беседката и заведе Виктор на мястото, откъдето най-добре се виждаха вериги от Алпите, надвиснали над обширната долина под тях.

— Права беше Даяна — каза възхитено той. — Гледката наистина е невероятна.

Виктор приятелски прегърна Франческа през рамото и я придърпа до себе си. Те дълго стояха, без да говорят, запленени от величествената красота на безкрайния заледен пейзаж и жадно поглъщаха божествената бяла тишина и ослепителната светлина, която се сипеше от яркото синьо небе.

Франческа усещаше до себе си тялото на Виктор и едва дишаше от вълнение. Цялата трепереше вътрешно, а сърцето й биеше лудо от някакво радостно предчувствие. Тя не знаеше, че Виктор усещаше същото. У него се надигаше все по-силно желание и той не можеше да се насили да отдръпне ръката си.

В миг двамата сякаш прочетоха мислите си и бавно се обърнаха един към друг. Погледите им се срещнаха и те приковаха очи. По лицата и на двамата толкова ясно личеше възбуда и желание, че те се стъписаха. Франческа леко разтвори устни. Искаше й се да произнесе името му, но нещо заседна в гърлото й и тя продължи да го гледа безмълвно. Цялото й обожание към него беше изписано по лицето й с такава искреност, че дъхът му секна. Той на свой ред я гледаше като омагьосан и в него забушува страстта. Очите му се впиха дълбоко в нейните, сякаш щеше да я погълне, но тя го гледаше без да мига, оголила най-съкровените си чувства, и цялото й изражение като че ли му казваше, че се е обрекла на него. Дълго време те стояха вцепенени, останали без дъх, упоени от неудържимото привличане между тях, и знаеха, че няма връщане назад.

Целият пламнал, Виктор най-сетне захвърли задръжките, които сам си беше наложил през последните няколко седмици. Силно я дръпна към себе си, устните му се впиха в нейните и той я целува дълго и страстно, сякаш утоляваше мъчителна жажда. Франческа бурно и невъздържано отвърна на целувката и у него всичко започна да пулсира. Изведнъж му се прииска да я обладае, без да се бави повече нито миг, но Виктор знаеше, че не бива да прави това. Поне не точно сега и не точно тук. Но не можеше веднага да овладее нетърпеливото си желание, затова продължи да я притиска до себе си и да обсипва с безброй целувки лицето, шията, косата й. Сърцето му биеше като бясно, слепоочията му туптяха и той чувстваше как кръвта нахлу в главата му.

Най-сетне се отдели от нея и я поведе навътре в беседката, където имаше завет, като силно стискаше ръката й. Виктор я подпря до една от колоните, застана пред нея и се вгледа в развълнуваното й лице, което изглеждаше бледо на ярката слънчева светлина. Той беше облечен в огромна канадка, подплатена с кожа, която му пречеше да усеща тялото й. Затова разкопча ципа, а после улови ръцете й и едновременно свали нейните и своите ръкавици.

За миг тя се оказа отново в прегръдките му. Устните им се срещнаха сякаш за първи път, езиците им заиграха, а телата се вкопчиха едно в друго, за да се слеят. Виктор я целуваше бавно, дълго и страстно, докато ръцете му галеха косата й и стискаха вратлето й. Франческа нежно докосна лицето му и си помисли, че още малко и ще се разтопи в прегръдките му. Той усети как отново губи контрол и все повече се възбужда, защото тя отвръщаше на всичките му милувки. Желанието му стана неудържимо и диво и изведнъж той бясно я притисна към каменната колона, а целувките му станаха съвсем невъздържани. Искаше я цялата, искаше да познае всяко кътче от тялото й и да го направи свое.

Страстта да я обладае го накара да провре ръце през пелерината й и той нежно обхвана гърдите й. Почувства как зърната й се втвърдиха, затова едната му ръка се плъзна под пуловера й. Пръстите му нетърпеливо опипаха гърба и ловко разкопчаха сутиена й. Най-сетне Виктор докосваше голата й плът — отначало леко и нежно, а после все по-лудешки. Той чу как тя изстена от удоволствие. Приведе се и чувствено зацелува гърдите й, упоен от меката като коприна кожа, от сладкия аромат на тялото й, което откликваше и копнееше за неговото.

На Франческа й се струваше, че неговите устни я разкъсват и опияняват. Усети как от бедрата по цялото й тяло премина едно страшно приятно изтръпване. Непозната гореща вълна я заля и тя напълно се разтвори за него. Краката й премаляха, а тялото й се полюшваше до неговото, обзета от болезнено желание да му се отдаде докрай. Всичките й еротични видения от последните няколко седмици се сляха и сякаш избухнаха в съзнанието й. Пръстите й се впиха в гъстата му черна коса и тя произнесе на глас името му и започна да го повтаря, трепереща под неговите ласки, защото го желаеше с цялото си същество.

Въпреки че беше възбуден до крайност от спонтанния начин, по който Франческа откликваше на всичките му нежности, Виктор интуитивно съзнаваше, че ще бъде нечестно и несправедливо спрямо двамата да продължи любовната игра тук, на открито. Трябваше незабавно да престане, за да могат да дойдат на себе си. Той трябваше да се заеме с тази нелека задача, защото по всичко личеше, че Франческа нямаше никакво намерение да го спира. Тя го желаеше толкова, колкото и той нея. Независимо че му беше трудно, Виктор най-сетне се овладя. Откъсна се от нея, оправи пуловера й и загърна тялото й с нейната огромна пелерина. После я обхвана с ръце като я зави и с неговата канадка. Всичко това той извърши безкрайно нежно и грижовно. Започна бавно да гали косата й, като притисна лицето й до гърдите си, за да може да я успокои. Неочаквано тя изстена:

— О, Виктор! Виктор! — Гласът й звучеше с разочарованието на неудовлетвореното желание.

Той я зауспокоява с дрезгав глас:

— Знам, мила. Знам. Малко по-късно. Обещавам ти, скъпа. Целият ще бъда твой.

Те стояха прегърнати, докато се свестиха. Най-сетне се отделиха един от друг и учудено се погледнаха в очите. Нещо прободе Виктор. Той отново изпита същото изумление, че винаги я е познавал, каквото усети при тяхната първа среща, но илюзията за спомен отлетя така бързо, както и тогава. Тя беше вдигнала глава към него, а по чертите й още се усещаше поривът на току-що стихнало любовно желание. Той се наслаждаваше на нейното изящно и умно лице. Виктор вдигна ръка и я докосна по бузата, а очите му се приковаха в нейните. Това, което безмълвно си казаха, беше по-силно от всякакви думи. Виктор бавно и съсредоточено кимна с глава, сякаш даваше пред нея клетва, че ще изпълни обещанието, което й даде преди малко, и така окончателно я увери, че чувствата им са взаимни. После се наведе, за да вземе ръкавиците, хвана я за ръката и без да промълви и дума, излязоха от беседката.

Уловени за ръка, те тръгнаха надолу по склона, все още не съвсем на себе си от неудържимото сексуално привличане, което се пробуди и разгоря между тях. Вървяха леко изтръпнали по тясната пътека, която криволичеше през гората и отвеждаше към платото, върху което беше разположено имението Витингенхоф. Виктор погледна към небето и едва сега разбра колко дълго време бяха стояли горе в планината. Слънцето беше почнало да залязва, светлината бързо се топеше, а въздухът стана режещо студен. Щом навлязоха в гората, настъпи почти пълен мрак и Виктор стисна още по-силно ръката й и ускори крачка, защото искаше час по-скоро да я отведе в топлия и уютен дом. В един момент той каза с немалка доза самоирония:

— Ама и аз съм един! Само какво невъобразимо място избрах, за да правя любов с теб.

Смехът й силно отекна сред тишината:

— Вярно, че мястото си го бива. Като нищо можехме да си замръзнем там горе.

— Но пък щеше да бъде сладка смърт, нали, моето момиче — отвърна той в същия дух.

Появи се мъгла, която ги обгърна, докато те бързаха надолу по пътеката. Макар и немного гъста, мъглата беше тежка и студена и от нея мрачината придоби сив оттенък. Виктор настоя да вървят още по-бързо и те почти тичаха, когато най-сетне стигнаха края на склона, където гората свършваше. Здрачът се беше спуснал неусетно и леденото синьо небе тъмнееше с оловносив оттенък. Все още хванати за ръка, те продължиха да тичат през огромната поляна пред имението, а неговите весело блещукащи светлини им действаха успокояващо.

— Мисля, че все пак успяхме — каза Виктор и най-сетне намали ход. — Хич не обичам да ме застига мрак, когато съм на планина.

— Нощем става страшно, а и лесно можеш да се загубиш — съгласи се Франческа. Влязоха в антрето и тръгнаха по коридора с каменните стъпала към гардероба за спортните дрехи и принадлежности. Тя закачи пелерината си и се обърна към Виктор: — Даяна винаги ме е предупреждавала да не оставам навън след залез-слънце. Сигурно вече се е разтревожила. Хайде по-бързо да се качим при нея и да пием чай.

— Разбира се — отговори Виктор, докато се измъкваше от канадката си.

Той седна, за да свали тежките си боти, и обу черни кожени мокасини. После се изправи, застана пред огледалото, среса се и оправи черния си кашмирен пуловер. Изведнъж рязко се обърна към Франческа и започна да се смее без видима причина.

Тя го погледна стъписано:

— Кажи какво има?

Той замислено поклати глава:

— Само като си помисля колко време изгубихме с теб. Колко възможности имахме през последните седмици да бъдем заедно… Замълча, усмихна се малко тъжно и каза, сякаш се самоупрекваше: — Може би защото отношението ми към теб беше доста противоречиво.

— Така ли?

— Имам толкова проблеми около развода с Арлен! Безпокоя се заради онзи клюкарски вестник „Конфиденшъл“. Пренатоварен съм с работа по филма. Бях дал пред себе си обещание да не захващам никакви отношения, докато не се разделя официално с жена си. А и твоята младост доста ме възпираше.

— През май ще навърша двайсет — каза тя, сякаш да се защити.

— А пък аз през юни ще стана на четиридесет — отвърна той с равен глас, като че ли напълно отрезвен. — Аз съм прекалено стар за теб, Франческа. Двайсет години са прекалено голяма разлика. Господи, та на твоите години бях вече женен, още преди ти изобщо да си се родила. За бога, дори синовете ми са по-големи от теб. Чуй ме, моето момиче, аз вече съм изживял един цял живот и какво ли не ми е минало през главата. Няма нещо, което да не съм опитал, правил или преживял. Всъщност няма какво повече да ме учуди на този свят. А ако искаш да знаеш цялата истина, аз съм един преситен и уморен мъж. — Поклати глава с тъга и тежко въздъхна. После добави с известна доза съжаление: — Не е честно спрямо теб, Франческа. Трябва да си намериш някое момче на твоята възраст, а не да се хващаш с такъв стар негодник като мене.

— Какви ужасни неща говориш само! — извика тя ядосано и го погледна гневно. Лицето й мигом помръкна, стана затворено и сурово и истинска болка замъгли доскоро светналите й очи. — Искаш да кажеш, че съжаляваш за това, което се случи, за това, което стана между нас горе в планината. Така ли?

— Това вече със сигурност са ужасни приказки — отговори той и бързо отиде до нея. Притисна я до себе си и страстно я целуна, за да заличи обидата и страха, изписани по лицето й. Само преди малко Виктор действително изпита чувство за вина заради разликата във възрастта им и беше напълно искрен, когато я увещаваше, че той не е за нея. Но може би Франческа беше права — какво значение имаше възрастта, когато чувствата им са толкова силни. Без да съзнава, Виктор започна да шепне на ухото й:

— Мила, не съжалявам за това, което правихме. Но съжалявам обаче, че трябваше да прекъснем така рязко.

— Но ти нали каза, че по-късно пак ще го правим — прошепна му тя на свой ред и се изчерви, изненадана сама от себе си.

Той не отговори, а я притисна по-плътно и силните му ръце се плъзнаха по раменете й, после надолу по гърба към ханша. Мачкаше тялото й, сякаш го оформяше по своето собствено, и накрая устните му намериха нейните. Възбудата му растеше толкова бързо, че чак му премаля и изведнъж изстена, защото малко му трябваше да свърши. „Пак го правя не където трябва“ — помисли си Виктор и му се прииска да закрещи от това, че отново трябва да спре. После се овладя и каза едва чуто:

— Обещах ти, че целият ще бъда твой. Наистина ли го искаш, мила? — той хвана лицето й с ръка и я погледна сериозно и изпитателно.

Франческа гледаше като хипнотизирана тези черни очи, които недвусмислено я питаха дали е готова да приеме всичко. Тя съзнаваше колко възбуден е Виктор и изведнъж потрепери, защото някаква пулсираща топлина започна да я облива. За миг и на нея й премаля от желание и главата й се полюшна, докато отговаряше на втренчения му поглед, който беше по-невероятен и от най-смелите й еротични видения.

— Да — отговори тя без колебание. — Да, искам.

Той се усмихна широко и небрежно, приведе се към нея и нежно я целуна по челото. Докосна лекичко бузата й, а после ръката му едва доловимо погали тила й. Най-накрая той каза:

— Тогава да вървим при Даяна и да си пием бързо чая. Нямам търпение да останем насаме. Да съм само с теб. Да си само моя. Разбираш какво искам да кажа, нали?

Тя само кимна с глава, защото от вълнение не можеше да говори.

 

 

— Даяна, много съжалявам, че се забавихме — извини се Франческа, когато след няколко минути влезе в гостната заедно с Виктор.

Даяна седеше на любимото си място пред камината, галеше едно малко бяло кученце и очевидно търпеливо ги беше чакала за чая.

— Не се притеснявай, скъпа — отвърна тя с весела усмивка. — Като видях, че още ви няма, казах на Клара да сервира малко по-късно. Така че чаят е все още горещ. Но трябва да ти призная, че вече започнах да се безпокоя да не ви застигне мракът. Но щом сте тук, значи всичко е наред. Елате по-близко до огъня, за да се стоплите. Изглеждате ужасно премръзнали.

— Когато минахме гората, излезе силен вятър, но иначе разходката беше приятна — заобяснява Франческа, но се спря и радостно възкликна: — О, Даяна, колко е красива Туци току-що изкъпана. Или това е Луци? Все ги бъркам. Толкова си приличат.

— Да, тука е Луци — отговори Даяна.

Щом чу името си, кучето погледна своята стопанка, а после скочи от скута й и се втурна към Франческа. Докато бягаше през стаята, изглеждаше като търколило се кълбо бяла прежда. Когато кутрето стигна до Франческа, то се изправи на задни лапи, а с предните започна да маха, като скимтеше от удоволствие. Със светнало лице, Франческа се наведе, за да го погали:

— Да, миличък, знам — разсмя се тя. — И аз се радвам да те видя, Луци.

Виктор я наблюдаваше с умиление.

— Какво разкошно малко животинче — обърна се той към Даяна.

— Наистина си го бива — изражението й стана дяволито и тя добави: — Може да се каже дори, че е куче един път, нали?

— И още как — ухили се Виктор и на свой ред я изгледа закачливо.

— Но къде му е сестричката? — прекъсна ги Франческа. — Тя е не по-малко красива от Луци. А, Даяна, къде е тя? — Очите й зашариха из стаята. — Тия две твари никога не се делят.

Даяна посочи с глава канапето:

— Ето я там — напъхала се е между възглавниците и любопитно зяпа както обикновено.

Виктор видя къде е кучето и отиде да седне на същото канапе. Той го пое с големите си ръце и го вдигна пред лицето си:

— Здравей, Туци — поздрави я той. — Явно ти си вторият пухчо. Същинско вълнено кълбе! — засмя се Виктор. Кучето взе да лиже пръстите му и той усмихнат се обърна към Даяна. — Никога не съм виждал такива? Каква порода са?

— Bichon Frise.^[3]

Виктор учудено смръщи вежди:

— Досега не бях чувал, че има такава. — Той се вгледа внимателно в кучето, за да го разгледа по-добре. Козината му беше като коприна, опашката беше странна и наподобяваше щраусово перо, ушите — дълги и клепнали, нослето приличаше на черно копче, а огромните му очи светеха като кръгли черни диаманти. — Тя определено е голяма хубавица — отбеляза той възхитено и положи кутрето в скута си, после започна да го чеша лекичко по главата, а усмивката не слизаше от лицето му.

На Даяна й стана много приятно, че Виктор така спонтанно хареса нейните питомци, затова му каза:

— Те наистина са чудесни кученца, Виктор. Интелигентни, весели, игриви, общителни. Много са сладки да ги гледаш, но са малко палави. И аз като теб не знаех, че има такава порода. Франческа ми разказа за тях, защото те са й любимци. Един неин познат от Йоркшир ги развъжда и Луци и Туци са от същото котило. Взех ги, когато преди няколко години гостувах в Лангли. Бяха само на десет дни и толкова симпатични, че не можах да им устоя.

— Значи породата е английска. — Виктор продължаваше да гали Туци, която седеше неподвижна, доволна от ласките му.

— Всъщност не. Бишоните произлизат от Средиземноморието и по-точно — от Испания. Поне така се счита. Между другото те са много древна порода. Имало ги е още по времето на Клеопатра.

— Сериозно!? — учуди се Виктор. — Разкажи ми нещо повече за тях. Аз съм луд на тема кучета.

Даяна се разсмя:

— Не ме захващай на тази тема, че после не мога да спра. Веднъж цял час разказвах, без да млъкна.

— Виж, наистина ще ми е страшно интересно. Никога не съм виждал такива хубави кучета. Хайде, разкажи ми за тях — настоя Виктор.

— Е, добре. Но ще се опитам да бъда по-кратка. Твърди се, че някъде през XV век испански моряци разселили кученцата най-вече на Канарските острови и по-специално на о-в Тенерифе. Затова в продължение на много години хората така и ги наричали — Бишон Тенерифе. По-късно пак испанските моряци започнали да ги използуват като разменна стока по пристанищата на Италия и така кучетата станали много на мода сред италианските благородници. През XVI век, когато Франция завладяла част от Италия, завръщащите се у дома френски войници ги разселили в родината си. И във френския двор те бързо станали много популярни, особено по времето на Франсис I и Анри III. Фрагонар често ги изобразявал по портретите на френската аристокрация. Всъщност и Гоя е обичал да ги рисува, когато е портретувал инфантите на Испания. В началото на XIX век, по време на управлението на Наполеон III бишоните отново били много търсени. Но в началото на нашето столетие изведнъж хората престанали да се интересуват от тях. — Даяна замълча за миг, за да си запали цигара. — За известно време те станали чергари и започнали да обикалят улиците заедно с латернаджиите. Радвали всеки, който ги погледнел, с веселия си нрав и дружелюбен характер. Даже се превърнали в изключително акробатични кучета и изпълнявали по панаирите много сложни номера. Започнали да ги вземат дори и за циркови програми.

— И то какви акробати са само! — намеси се Франческа. — Само да ги беше видял как с подскоци се качваха и слизаха от леглото ми. И то обикновено нощем, когато умирам за сън. А освен всичко, не можех да се отърва от тях. Ако ги оставя, до зори могат да скачат по мене.

— Хич не са глупави тия бишони — включи се и Виктор и намигна на Франческа с такава дяволита усмивка, че тя се изчерви. Извърна глава и се ядоса на себе си, че му дава възможност да я подкача.

На Даяна не й убягна този дискретен флирт и въпреки че я досмеша, тя се направи, че нищо не забелязва и отиде да седне до Франческа на канапето. После попита съвсем делово:

— Как пиеш чая си, Виктор? С мляко или с лимон?

— Предпочитам го с лимон. Значи така, в крайна сметка станали циркови артисти. Мм-да. Много интересно. — Той разроши пухкавата козина на Туци. — Не се учудвам, че така бързо си допаднахме. Нещо като колеги, а? — Даяна и Франческа го гледаха усмихнати, но преди още да кажат своето мнение, Виктор попита:

— И какво се е случило по-нататък?

Даяна наля чай и продължи да разказва:

— Веднага след Първата световна война те отново станали много търсени за домашни питомци, но едва през трийсетте години започнали да селекционират напълно чистокръвни кучета. Френският киноложки клуб ги вписал като отделна порода и… — Даяна замълча и го погледна стреснато. — О, Виктор, пак се разприказвах за кучетата и забравих да ти кажа, че те търсиха по телефона. Някакъв г-н Уотсън те търси. Всъщност, звънна малко преди да се върнете.

— Благодаря — каза Виктор, докато поемаше от нея чашата си, и попита: — Джейк каза ли да му се обадя?

— Не. Само ме помоли да ти предам следното: куфарът ти ще пристигне най-късно утре следобед. Щял да го изпрати по куриерската служба на „Монарк Пикчърс“, която се използувала само за филмови ленти. — Тя подаде чашата и на Франческа. — Специален човек ще го донесе чак дотук.

— Нямаше нужда да го караш да ти праща смокинга! — Франческа чак се задъха от яд, защото разбра, че той е направил именно това. Беше направо сащисана и по лицето й ясно се четеше силно раздразнение. — Нито пък да правиш толкова излишни разходи само заради един рожден ден. Просто не беше нужно!

Виктор доста се изненада от нейните упреци и я погледна, смръщил вежди. Зачуди се защо ли тя реагира така рязко, но небрежно вдигна рамене, защото изобщо не се притесняваше:

— Освен смокинга имаше и някои други неща, които бях забравил, моето момиче — отвърна той миролюбиво, а после се обърна към Даяна: — Да се надяваме, че човекът ще намери имението. Ти обясни ли на Джейк къде точно се намира Витингенхоф?

— Започнах да му обяснявам, но после си помислих, че куриерът едва ли ще ни намери, дори и да вземе такси от Залцбург. Затова аз предложих на г-н Уотсън да каже на човека, като вземе такси от летището, направо да отиде до бутика, който имам в Кьонингзе. Оттам да звънне, за да може Манфред да слезе до града и да донесе куфара ти.

— Страхотно си го измислила, Даяна! — възкликна Виктор. — Браво, наистина. Много ти благодаря.

— Много мило от твоя страна, че поиска да ти изпратят смокинга само заради моя рожден ден. Но Ческа е права — наистина нямаше нужда. Щях да звънна на моите приятели и да ги помоля да не идват в официално облекло.

— И Франческа това ми каза. Но не исках само заради мен да си разваляш хубавото парти. Ти сигурно отдавна си го подготвила, а едно от най-приятните неща на едно гости е, че хората са облечени по-празнично, не е ли така? — Той се усмихна малко тъжно. — Ако мъжете не са в смокинги, как вие дамите ще покажете новите си тоалети.

— Прав си, така е. Толкова е кавалерско да мислиш и за нас. — Даяна му се усмихна лъчезарно, после взе един сребърен нож и му отряза парче шоколадов кекс, полят със сметана и украсен с череши. — Опитай това. Направо е приказен.

— Не се съмнявам — ухили се той, но после се намръщи. — И от него сигурно приказно се пълнее. Трябва да се поддържам във форма за филма. Но всъщност защо да не го опитам. Само че нека да е съвсем малко парченце. — След кратка пауза Виктор я запита: — Хайде да ми разкажеш за тукашните писти. Наистина ли са толкова стръмни? А и какви са ни плановете за утре?

Даяна започна да му разказва с подробности и те двамата бързо потънаха в обстоен разговор за това, къде ще ходят утре на ски. Облегната назад, Франческа си пиеше чая и изобщо не слушаше за какво си говорят. Тя гледаше Виктор под око, а наум преценяваше постъпката му. „Какви безумни разточителства си позволява само! — помисли си Франческа. — Единствено холивудски артист може да върши такива щури работи… да даде толкова пари само за да си вземе смокинга, и то за една-единствена вечер.“ Подобни неразумни харчения бяха чужди на нейния характер и възпитание. Най-неочаквано тя усети, че наистина му се ядоса. Но почти веднага й мина и тя съжали, че преди малко му се скара толкова рязко. Който и друг да го беше направил, Франческа би го определила за себе си като високомерен фукльо. Трябваше да си признае обаче, че за Виктор това определение изобщо не прилягаше. Тя дълбоко усещаше, че не го е извършил от суетност, нито пък се е замислял колко ли ще му струва. Той просто е искал да достави радост на Даяна, а може би… може би и на нея самата. В жеста му имаше наистина нещо много кавалерско, припомни си тя думите на Даяна.

Франческа се размърда на канапето, но не го изпускаше от очи. В момента той й се струваше по-пленителен от всякога. Беше сложна личност. Тя се запита дали изобщо познава този необикновен мъж, който понякога заприличваше на малко момче. После се сети с каква нежност се отнесе към кученцата и сърцето й се изпълни с топлота към него. Баща й някога й беше казал, че ако искаш да разбереш какъв е един човек, трябва да го видиш как общува с кучета, а след това беше добавил с известна доза горчивина: „А най-добре е да гледаш самото куче и как то възприема човека. Кучетата по-точно от нас долавят характера на човека.“ Сега тя трябваше да признае пред себе си, че това е абсолютно вярно — инстинктът никога не лъже.

Франческа отново закова поглед във Виктор, а той с нищо не показваше, че усеща да е наблюдаван. Продължаваше да говори за ски, и то с такива познания, че Даяна — запалена професионална скиорка — жадно попиваше думите му. Франческа само за миг затвори очи и се опита да го разгледа съвсем безпристрастно, както със сигурност Даяна гледаше на него. Беше необикновено красив — мургаво мъжествено лице, вълниста черна коса и изразителни очи. Излъчваше жизненост, сила и сексуален магнетизъм. С широките си рамене и едро тяло той красиво изпълваше черния си кашмирен пуловер. Всъщност целият беше облечен в черно, което подсилваше красивия му външен вид. Ненадминат чар — ето това притежава той в изобилие. Беше седнал удобно на канапето по обичайния си начин — едната му ръка почиваше на облегалката, а другата лежеше върху Туци и беше кръстосал небрежно крака. Разговаряше си приятелски с Даяна и непрекъснато се смееше. Той й въздействаше така силно, че Франческа потрепери, като си припомни как възбуждащо я беше целувал и прегръщал в беседката и какво й беше обещал само преди минути. Тя бързо сведе поглед и започна да си налива още чай, защото подозираше, че лицето й издава и най-интимните й помисли. Но тя не искаше да прикрива чувствата си, и то особено от него.

— Дано да е останал чай и за мен.

Ясният глас на Крисчън я изведе от унеса и тя рязко извърна глава към братовчед си, който седеше на прага.

— О, скъпи — извика Франческа, сякаш с някакво облекчение. — Има чай колкото поискаш.

Докато Крисчън се придвижваше с инвалидната си количка към камината, Виктор допълни:

— А има и един умопомрачителен кекс.

Той продължи да се усмихва весело, но очите му едва доловимо помръкнаха, защото знаеше, че с идването на Крисчън той и Франческа ще трябва да поостанат по-дълго. Виктор запали цигара и трескаво се замисли по какъв начин да се оттеглят в стаите си, без това да обиди домакините.

Глава III

Виктор изкачи двете каменни стъпала наведнъж, хукна по коридора и се спря пред стаята на Франческа. Не си направи труда да чука, натисна бравата и бързо се вмъкна.

Затвори здраво вратата зад себе си, облегна се на нея и слисано погледна Франческа:

— Ама и тебе си те бива! Точно сега ли беше моментът, моето момиче, да караш Крисчън да ми показва колекцията с оръжията.

— И аз не знам защо го направих — разсмя се нервно Франческа и усети как започва да я обхваща някакво притеснение. Тя погледна към него с извинителна усмивка и продължи: — Казах го, без да се усетя, пък после вече беше късно. А ти ме изгледа така ядосано, че предпочетох да се измъкна. Извинявай!

— Едва ли ще се отървеш с едно извинение. Милостиви боже, повече от половин час слушах за някакви гадни оръжия, а през цялото време си мислех какво бих могъл да правя тук с теб! — каза той на един дъх, като се преструваше на вбесен.

— Отървал си се много лесно. Скъпият ми братовчед обикновено говори час, а понякога и два, щом веднъж се впусне в историята на колекцията си от ловни оръжия. Разказът му винаги е доста изчерпателен.

— Много си права — засмя се най-сетне Виктор, защото знаеше, че и тя на свой ред се опитва да го дразни.

Той не помръдна от мястото си и продължи да стои до вратата, като я наблюдаваше изпитателно. Франческа седеше на едно канапе до камината, облечена все още в своя жълт вълнен пуловер. Стаята й представляваше красива плетеница от играещи сенки, защото гореше буен огън и беше запалена единствено една малка настолна лампа. Светлината на огъня я обливаше с мека руменина. На фона на разгорялата се жарава, Франческа приличаше на изящна статуетка, изваяна от чисто злато. Косата свободно падаше по раменете й и красиво блестеше на танцуващите светлини. Кожата й беше съвършена в своя златист отблясък, а големите й очи с цвят на лешници сега грееха като жълти топази.

По устните й играеше лека усмивка и Виктор долови, че лицето й излъчва трепетно очакване, но и леко притеснение. Всичко това обаче бързо отстъпи място на едно всепоглъщащо желание. Той чак изтръпна, като гледаше вперените й очи, които му казваха толкова много и които изразяваха същото, което чувстваше и той самият. Виктор я желаеше. Господи, как само я желаеше! Изведнъж той стана припрян, обърна се рязко и заключи вратата. Тръгна бързо към нея, разтворил широко ръце, без да говори, с напрегнато лице. Тя се изправи и се спусна към него. Само след миг те се вкопчиха един в друг — сърцата им биеха до пръсване, а страстта ги възпламеняваше, защото привличането между тях беше неудържимо.

Устните им се срещнаха и Виктор започна да пие сладкия й дъх, а после намери езика й. Започна да си играе с него, пое го в устата си и го задържа така, докато усети, че тя цялата прониква в неговото тяло. Ръцете му още по-силно я запрегръщаха и по тях двамата сякаш премина електрически ток. Той мушна едната си ръка под пуловера и ловко разкопча сутиена и започна нежно да гали гърдите, докато Франческа се разтрепери в прегръдките му. Той я погледна внимателно — очите й бяха притворени, лицето беше поруменяло, а по жилите личеше ускореният й пулс. Видът на нейната възбуда го разпали още повече. Той леко се отдръпна от нея, хвана пуловера й и с един замах нетърпеливо го измъкна през главата й. Захвърли го нанякъде, а после внимателно смъкна сутиена й и го пусна на земята. Виктор я огледа с възхищение и му се прииска да я погълне с очи. Франческа отново започна да трепери и несъзнателно протегна ръце към него. Той я хвана, привлече я към себе си и с упоение плъзна ръцете по голия й гръб и рамене. После й каза с дрезгав от възбуда глас:

— Свали и останалите си дрехи, мила.

Виктор отиде към отдалечения край на стаята, за да й даде възможност да се съблече, без да се притеснява от него. Той почти едновременно събу обувките си и смъкна пуловера и панталоните. Когато остана съвършено гол, Виктор се обърна и с изненада откри, че Франческа стои насред стаята и не лежи на леглото, както той очакваше. Гледаше го някак си предпазливо и на него му се стори, че е притеснена и се чувства несигурно. Но той реши, че това е плод на нейната чувствителност и свенливост, а не на някакво колебание. Все пак тя беше толкова млада и едва ли имаше кой знае какъв опит в любовта.

— Отпусни се, мила — каза й той тихо и окуражаващо. Усмихваше се мило и разбиращо, но очите му жадно разглеждаха стройното й голо тяло — гърдите и бяха високи и стегнати и учудващо налети, извивката на бедрата беше изящна и краката й изобщо бяха безупречни. Най-накрая Виктор промълви с чувствен глас:

— Ти си прекрасна, Франческа. Наистина си прекрасна. Няма от какво да се притесняваш.

Франческа не можеше нито да проговори, нито да помръдне. Очите й бяха станали огромни и тя го гледаше втренчено с леко отворени устни, докато той се приближаваше към нея. Виктор беше доста едър и когато застана до нея, изпълни цялото пространство пред лицето й. Имаше широк гръден кош, леко покрит с черни косми, и сега гол й изглеждаше още по-внушителен. Учуди се, като видя колко тесни и прибрани са бедрата му и ханша, и независимо от сумрака в стаята, ясно си личеше, че тялото му е не по-малко мургаво от лицето. Пред нея стоеше едно силно, мускулесто и гъвкаво тяло на атлет, което покоряваше със своята мъжественост.

Франческа си пое дъх и се опита да спре треперенето, което я обхвана отново. Не се страхуваше от нищо. Нито пък се притесняваше, както сигурно си мислеше той. Тя просто се чувстваше завладяна от Виктор, от неговата мъжка красота и животинска гъвкавост, от сексуалния магнетизъм, който така неудържимо той излъчваше. Караше я да се чувства слаба и безпомощна. А освен това беше разтърсена от собственото си неумолимо желание да бъде негова. Вече седмици наред тя беше лудо влюбена в него, въпреки че дълго време не можеше да си го признае. Но тя самата не беше осъзнала досега колко всепоглъщаща е любовта й към него.

Виктор все още не успяваше да разбере на какво точно се дължи нейната скованост и мълчание, затова се пресегна към нея и я прегърна с две ръце. Нежно махна косата й от лицето и се вгледа внимателно в очите й. Стори му се, че погледът й е прекалено сериозен.

— Кажи ми, мила, какво те безпокои? Нали не се срамуваш от мен? — попита той приглушено, като се опитваше да я предразположи.

Франческа поклати отрицателно глава.

— Тогава какво има, мила? Може би те е страх да се качиш на сцената?

Франческа започна да мига под неговия настойчив поглед и не можа да му отговори, защото се чувстваше като хипнотизирана от това шокиращо красиво лице, долепено до нейното. Най-неочаквано очите й се наляха със сълзи. Как беше жадувала за това лице… как беше копняла за него дни и нощи! Този най-скъп за нея човек се беше запечатил завинаги в съзнанието й. Господи, как го обичаше! Сърцето й подскочи и започна да бие опасно бързо. Искаше й се да му обясни какво чувства, но не се реши да му каже, че го обича. Може би беше рано за това.

Франческа усети, че той я наблюдава и чака отговор, затова тя бавно започна да говори:

— Просто така… всъщност аз не вярвах, че някога ще бъдем заедно… и то по този начин. Мисля, че просто съм прекалено развълнувана. Това е. Честно.

Той я погледна изпитателно:

— Но нали искаш? Нали искаш да се любиш с мен?

— Да, да, Виктор! Бъди сигурен в това. — Тя зари лице в гърдите му и здраво го прегърна с двете си ръце, сякаш никога нямаше да го пусне. — Цял половин час аз седях като на тръни и те чаках. Страхувах се, че може и да не дойдеш, че може би в крайна сметка си променил решението си. Всъщност седмици наред съм те чакала — най-сетне му призна тя.

„А аз цели години съм те чакал, Франческа!“ Той за малко не произнесе гласно тези думи, но се радваше, че не ги изрече, защото те изненадаха и самия него. Той се опита да не мисли за това свое прозрение, взе Франческа на ръце и я отнесе на огромното легло с балдахин, като пътьом й каза:

— Мила, не мислиш ли, че изгубихме прекалено много време?

Тя само въздъхна, без да отговори. Притвори очи и се вкопчи в него, заровила лице в свивката на рамото му. Усети мириса на неговия одеколон, целуна го по шията и отново премаля.

Виктор я положи на леглото и легна до нея. Прегърна я нежно и покри тялото й със своето, като започна да я целува по косата, по челото, по ушите, а най-накрая и по устните. Затвори очи, за да се наслади на топлината и мекотата на кожата й и опипом се възхищаваше на красотата й. Устните му се спуснаха по шията й, а ръцете му тръгнаха надолу по тялото й и не можеха да се наситят на нейната гладка като коприна кожа. Никога досега не беше докосвал по-съвършена кожа. Виктор се приведе и я целуна между гърдите, а после с нежни, но енергични движения започна да ги гали. После едва доловимо докосна с език зърната на гърдите й и най-накрая отново се върна на устните й, като затегна прегръдката си.

Франческа потръпваше при всяка негова ласка, цялата се беше изопнала и, както преди няколко часа в планината, отвръщаше на целувките му с не по-малка страст. Пръстите й нежно докосваха широките му рамене, оттам се спускаха по гръбнака и отново започваха да милват лицето и косата му. Въпреки готовността, с която му се отдаваше, и очевидното удоволствие, което изпитваше, Виктор веднага долови, че Франческа не е много опитна в любовната игра. За негово най-огромно учудване той установи, че тя едва ли е била с много мъже през живота си. Но това откритие го разпали още повече и Виктор реши да й достави такава сексуална наслада, каквато Франческа не е изпитала досега. Ръцете му още по-дръзко се плъзнаха по тялото й — той я галеше, изучаваше, възбуждаше — и тя сякаш разцъфна като пъпка цвят, погалена от слънцето. Виктор беше свикнал да се люби със сексуално зрели жени, затова невинността и неопитността на Франциска му действаха страхотно възбуждащо. От години не беше правил любов с толкова трепет и вълнение.

„Много мъже! Та тя изобщо не е била с друг мъж!“ — изведнъж проумя Виктор. Не разбра как точно стана това, но беше убеден, че Франческа е девствена. „Милостиви боже! Аз съм с девственица!“ Тази мисъл така го шокира, че той се стегна. Макар и много внимателно, Виктор понамали ласките и най-накрая нежно я обви с ръце.

— Какво има? — попита тя след малко с едва чут глас, защото бе заровила лице в него.

— Няма нищо, мила. Действаш ми прекалено силно. Нека да починем малко.

Виктор не се реши да й каже истинската причина. Започна сериозно да се замисля дали не трябва да стане незабавно, да се облече и да си отиде. Но вече беше твърде късно. И двамата бяха страхотно напрегнати от възбуда, желаеха се силно и всеки момент можеха да слеят телата си. Ако рязко прекъснеше любовната им игра и си отидеше, Франческа щеше да си помисли, че я отблъсква и то по необяснима за нея причина. Това би било жестоко и нечестно спрямо нея, защото можеше да й нанесе трайна психическа травма. Да й каже истината! Тя нямаше да приеме, че това е достатъчна причина. Нито му се искаше да й задава лични и интимни въпроси, защото така само щеше да я смути и обърка. А и щеше да разруши невероятната атмосфера, изпълнила стаята — на нежни емоции и силни до разрушителност страсти. Той се чудеше как да постъпи, разкъсван от противоречиви мисли.

Франческа като че ли прочете неговото напрежение и инстинктивно разбра, че той се въздържа да продължи по-нататък заради нейната девственост. Тя издърпа едната си ръка, погали го по гърдите, натисна лекичко едното зърно и пръстите й бавно се спуснаха по корема му. Нежно, но много еротично тя започна да прави кръгообразни движения и когато ръката й несигурно, срамежливо и треперещо се настани между краката му, той усети, че ще се пръсне. Докосването на нейната ръка за малко не го накара да изкрещи от удоволствие и той отново се възбуди.

Виктор Мейсън беше победен. Вече не можеше да стане и да си отиде. Нито пък искаше да си отиде. Притисна Франческа върху възглавниците и така яростно започна да я целува, че зъбите им изтракаха. Легна целият върху нея, подхвана я под раменете и силно я притисна към себе си. Той беше взел своето решение: след като беше за нея първият мъж в живота й, а в това изобщо не се съмняваше, за нищо на света не можеше да си позволи да бъде припрян, невнимателен и егоистично невъздържан, каквито често биваха мъжете. Искаше му се да я накара да заобича секса, за разлика от много жени, само защото някой глупак се е държал грубо и безчувствено първия път. Ще я люби дълго и всеотдайно. Ще я накара да изпадне в екстаз, за да стигне до истински оргазъм, и чак тогава ще задоволи себе си. В неговите прегръдки тя ще загуби девствеността си леко, красиво, забавно и колкото се може по-безболезнено.

Виктор беше установил, независимо от нейната неопитност, че Франческа е много чувствена и това направо го влудяваше, защото той самият беше такъв и имаше нужда тъкмо от жена като нея. Знаеше, че сетивата й още не са съвсем разбудени, затова удължи времето на любовната игра, като я целуваше и галеше непрекъснато. Той постепенно я изкачваше по стъпалата на възбудата. Укротяваше нежно треперещото й тяло, когато тя ставаше превъзбудена. Започваше играта отново и отново, когато тялото й стихваше. С много чувство за мярка и такт той й показа, че удоволствие може да се изпитва с всяка клетка от тялото и тя дишаше задъхано, премаляла от наслада.

Изведнъж му се прииска да зърне лицето й. Виктор вдигна глава, погледна надолу към нея и дъхът му секна. Никога не беше виждал по-красива жена в тази ситуация. Гъвкавото й тяло се беше изтегнало в красива естествена поза — присвити в колената, стройните и крака образуваха изящна линия, а безупречно изваяните й ръце небрежно лежаха разперени върху възглавницата. Тя му се стори по-източена и по-жизнена от всякога — тялото й приличаше на стъбло на цвете, чийто цвят беше меката като коприна коса, разпиляна ветрилообразно около главата й. Съвършената й кожа беше придобила златен отблясък от ярката светлина на огъня. Франческа изглеждаше несравнима с моминската си свежест, непринуденост и чистота. Виктор усети как слабините му се напрягат, пулсът се ускорява и той легна настрани, подпрял се на лакът. Започна да я изучава съсредоточено и загледа как клепачите й потрепват, докато галеше раменете и външната страна на бедрата й.

Именно в този миг Виктор изпита толкова странен и силен копнеж по нея, че отначало се стъписа. През ума му мина едно светкавично прозрение и той се запита: „Нима тя ме привлича не само като жена? Наистина ли съм се влюбил в нея?“

Франческа се размърда, отвори очи, а по сияещото й лице се четеше обожание към него. Той на свой ред я погледна възторжено и очите му се впиха в нейните. Поглъщаше я, попиваше я, жадуваше за нея, и то не само с тялото си, но с най-дълбоките кътчета на душата си. От години не беше изпитвал подобно влечение към жена и за миг му се стори, че ще заплаче, защото някаква буца заседна на гърлото му. Виктор продължи да я гледа слисан и възхитен.

Франческа видя всичките бурни емоции, които преминаха по лицето му и се четяха в блестящите му черни очи, защото тя самата усещаше същото. Затаи дъх и не смееше да помръдне от щастие: „Той ме обича! Сигурна съм, че той ме обича!“. Сърцето й заби лудо от любов към него и тя реши, че трябва да му го каже. Отвори устни, но преди да проговори, Виктор я умълча с една дълга целувка. Притисна я по-силно до себе си и промълви:

— Скъпа, моя! О, скъпа моя! — а после я обгърна с тялото си и отново потърси устните й. Франческа се вкопчи в него и пламенно отвърна на страстните му целувки, докато ръцете й галеха врата му, раменете и се спускаха по гърба.

Докосванията го разпалиха и гореща вълна премина през тялото му. Кръвта нахлу в лицето му, сърцето заблъска лудо и на него му се зави свят от възбуда. Искаше да опознае всяка част от нея и да я направи своя, единствено своя! Устните му зацелуваха сладострастно гърдите й, а ръката му се спусна през корема, докато достигна до златното и меко като коприна хълмче между бедрата. Бавно, нежно и безкрайно фино той потърси с пръсти сърцевината на нейната женственост, скътана сред кадифено меки гънки.

Франческа потръпваше и стенеше леко в неговите любящи ръце. И в най-еротичните си виденията не беше допускала, че той може да й достави такова удоволствие. Виктор разбуди сетивата й до краен предел, но на нея й се искаше той да не спира. Искаше да усеща върху себе си ръцете му, устните, тялото, искаше го целият, за да може тези тръпки по тялото й никога да не свършват. Всичко й се въртеше и тя не виждаше, заслепена от удоволствие. Изведнъж дъхът й спря и тя започна да трепери, обляна от някаква неудържима гореща вълна, която я накара цялата да се разтвори за него. Пръстите му уверено проникнаха в нея и я опипваха с някаква безмилостна ритмичност, докато Франческа, останала почти без дъх, изпита усещане, по-невероятно от всичко, което беше преживяла досега.

А Виктор, замаян и запленен от нея, вече не беше на себе си от взаимността, с която реагираха телата им. Покриваше бедрата й с целувки и докато я галеше отдолу, имаше усещането, че тя е като рядко екзотично цвете, което бавно разтваряше своите листенца и разцъфтяваше под неговите ласки. По бедрата й преминаха силни тръпки и той безшумно се изправи над нея. Виждаше, че тя ликува под него, затова се наведе и нежно я зацелува, докато тръпките й преминаха в истински спазми и Франческа завика:

— О, Вик! О, Вик!

Той продължи да я целува и когато спазмите поутихнаха, бързо застана върху нея, рязко я притисна до себе си и така мълниеносно влезе в нея, че сам изпита известна болка. Надяваше се, че неочакваното проникване в тялото й, именно когато тя е на гребена на своя екстаз, ще намали нейната болка. Франческа обаче се стегна, стана напрегната и една не извика, останала без дъх. Виктор здраво я хвана под гърба и започна да влиза в нея още по-бясно, защото знаеше, че това е единственият начин да не я боли чак толкова и да я накара да свърши още веднъж.

Постепенно Франческа се отпусна, тъй като острата режеща болка утихна. Нова и още по-разкошна топлина се разля по тялото й, когато Виктор започна да прониква в нея все по-дълбоко и по-дълбоко. И с цялото си същество изживя екстаза на пълното обладание, с което той я направи единствено и само негова.

Под него се чувстваше като разтопена жарава, а той беше омагьосан от огъня, който се излъчваше от нея. Той влизаше в тялото й с обич и плам, какъвто не беше изпитвал бог знае откога. Любеше я с мъжката сила и лудост на своята отдавна отлетяла младост. Усещаше как тялото й се извива, за да посрещне неговото, как тя се слива с него, движи се с него, налучква безпогрешно неговия ритъм с някакъв вроден усет. Ръцете й се вкопчиха във врата му, а краката й от само себе си се вплетоха около гърба, за да може да я люби по-пълно и докрай. Сега той попадна в нежна клопка — завоевателят сам беше завладян. Стана му горещо, тялото му изгаряше от допира с нейното и тогава той усети, че започва да пада, да пропада земята под него, сякаш с бясна скорост се спуска по заледен планински склон. Все по-бързо и по-бързо и дъхът му спря, когато влетя върху ослепителния блясък на… белия сняг… на бялата жарава… на безкрайността. „Господи! Господи! Обичам я!“ крещеше той в себе си. „Обичам я още от деня, в който…“

Виктор лежеше върху Франческа заровил лице в шията й, а през тялото му продължаваха да преминават спазми. Тя лекичко го галеше по раменете и кротко го чакаше да се успокои, така както той я беше милвал преди малко. Преди да свърши, Виктор с такава ярост проникна в нея и я притисна така силно, че тя беше потръпнала от болка. След това бяха започнали спазмите и той сякаш избухна в нея, започна да й говори трескаво:

— Скъпа! Скъпа! Целият, целият съм твой!

Франческа извърна глава и го целуна по темето. Усмихваше се вътрешно, защото сега той й беше по-скъп от всякога, Виктор целият беше неин, така както тя цялата беше негова. Нямаше никакво значение, че той е имал безброй жени преди нея, защото усетът й подсказваше, че това, което току-що се случи, беше нещо необикновено и за нея, и за него. Франческа беше убедена, че той се люби с нея с цялата си душа и сърцето й говореше, че той истински я обича. Тя лекичко се размърда, за да се освободи от тежестта му, без да нарушава покоя му, и отново се усмихна на себе си. Тялото я болеше и се чувстваше охлузена, но това беше велико усещане да усеща неговия отпечатък върху себе си. Обхвана я еуфория и на нея й се струваше, че ще се пръсне от щастие. Ръцете й го обгърнаха и тя нежно и силно го притисна до тялото си.

Виктор се чувстваше съвършено изпразнен. Не беше му останала и капчица сила. Отдавна не беше любил така жена — не само с тялото си, но и с цялата си душа и сърце. Независимо от изтощението Виктор изпитваше вътрешна наслада, примесена с едно невероятно чувство за покой. Колко отдавна не беше изпитвал такова пълно удовлетворение. Вече беше почти забравил какво значи да чувстваш не само физическа, но и емоционална пълнота. Може би сам си беше виновен. Винаги търсеше сексуално удовлетворение не където трябва, затова и толкова пъти беше оставал разочарован. Пред него бяха преминали толкова много лица, на толкова много жени — прочути или случайни, но отдавна вече забравени. Виктор въздъхна. Твърде много жени беше имал през живота си — не можеше да си ги спомни всичките, а и го беше срам да ги преброи. Но тя! Тя беше различна от всички останали.

Той се приповдигна на лакът и се загледа в нея, а мислите му продължиха да бушуват. Огънят беше утихнал и в стаята цареше полумрак, но Виктор продължаваше да я вижда ясно. Погледът му беше замислен. Какво я правеше толкова различна, че успяваше да му въздейства така силно? Веднага сам си отговори: „Това е нещо неуловимо, което е трудно да разбереш“.

Франческа го гледаше с широко разтворени очи и се опитваше да разбере какво си мисли по изражението на лицето му. Тя вдигна ръка и с безкрайна нежност го докосна по бузата, а блестящите й очи станаха направо огромни.

— О, Вик! Миличък Вик! — промълви тя, въздъхна и не можа да продължи, защото устата и затрепери.

Той прочете само обожание и всеотдайност, само любов по нейното лице и изведнъж сърцето му замря. Не просто изражението й, но и начинът, по който го нарече на малко име, разбудиха спомени у него. Това вече му се беше случвало… някога… преди много години… бяха го гледали така влюбено и бяха произнасяли името му така нежно. Изведнъж споменът, който му убягваше още от първата им среща, най-сетне излезе на повърхността. Виктор едва не извика от изненада.

„Франческа ми напомня за Ели!“ Не че тя външно приличаше на покойната му жена. По-скоро излъчването на личността й беше същото. По душа Франческа беше честна, пряма и добра, тя притежаваше огромна вътрешна красота, каквато някога бе имала и Ели. От вълнение той нямаше сили да проговори, само се наведе към нея и я целуна по челото, а после я притисна до себе си. Сега вече всичко му стана ясно.

Те дълго лежаха прегърнати, без да говорят, потънали в собствените си мисли, и наблюдаваха как светлините от огъня танцуват по стените и тавана. По едно време Франческа леко потрепери и Виктор дръпна завивката върху тях, като я притисна още по-близо до себе си. Когато най-сетне се отърси от изненадата си, попита:

— Странно наистина, как изведнъж започна да ми казваш Вик. Просто така. Съвсем непринудено…

— Господи, прощавай! — побърза да каже Франческа, защото се сети, че той май не обича да го наричат на галено. На няколко пъти беше го чула да поправя Хили Стийд. — Знам, че това те дразни. Просто забравих.

— Не ме дразни, когато го казваш ти или Ники. Някога и Ели ме наричаше така. Но от някой друг, особено ако не съм близък с него, направо побеснявам, като го чуя. Сигурно защото ми звучи просташки фамилиарно. — Той лекичко се закиска. — А всъщност майка ми ми го втълпи. Тя не позволяваше на никого да ме нарича на галено, дори когато бях съвсем малък. Но в твоите уста „Вик“ звучи толкова нежно и приятно. — Той долепи глава до нейната и продължи: — Баща ти и Ким те наричат Франки, Даяна пък ти казва Ческа. Кое по ти харесва на тебе?

— Може би Ческа. Франки звучи някак си много момчешко.

— Мисля, че няма начин някой да те вземе за момче. Как ли пък не! — засмя се той.

— Аз също нямам нищо напротив да ми казваш „моето момиче“ или „миличка“ — увери го на свой ред тя и се намести още по-удобно в свивката на рамото му. — На мен тези обръщения ми станаха много скъпи.

— Особено след това, което се случи днес. — Виктор се усмихна и остана замислен в продължение на няколко секунди. После потърка с устни рамото й и попита с плътен глас: — Аз съм първият, нали? Искам да кажа първият ти мъж.

Въпросът му не я изненада, защото тя знаеше, че той лесно се е досетил. Франческа обаче замълча, преди да отговори почти шепнешком:

— Да.

— Защо не ми каза?

— Не ми е дошло наум. Струваше ми се, че това не е чак толкова важно. Или поне за мен. Нима можеше да ти повлияе по някакъв начин, Вик?

Той се замисли и отговори уклончиво:

— В известен смисъл да. Но да се надявам, че не съм ти причинил болка. Опитах се да го направя колкото се може по…

— Шшшт — умълча го тя, като докосна с пръсти устата му. — Не ме болеше… кой знае колко.

Франческа усети как той се усмихваше на рамото й. После Виктор я попита:

— Нали не те шокирах с нещата, които правих с теб?

— Не. — Тя знаеше как бузите й се изчервяват при спомена за любовните им страсти отпреди малко, но бързо превъзмогна своята срамежливост и каза тихо: — Хареса ми… всичко ми хареса.

Той се засмя:

— Радвам се да го чуя. — Виктор стана от леглото, прекоси стаята, сложи няколко дърва в камината, намери цигарите си и се върна при Франческа. Подпря се на възглавниците и запали. После запита: — Между другото — кога ще вечеряме?

— В девет часа, но трябва да слезем по-рано, за да пийнем нещо преди хапваме. — Франческа погледна малкия будилник на нощното шкафче. — Господи, вече е почти осем — възкликна тя учудено.

— Изпушвам цигарата си и изчезвам в моята стая, за да взема един душ и да се преоблека. Предполагам, че трябва да си сложа риза и вратовръзка.

— Да, добре би било. Но няма нужда да слагаш костюм, ако не ти се облича официално. Едно сако ще ти е напълно достатъчно.

— Ако бях по-умен, щях да си взема халата, преди да дойда при теб. — Той я изгледа косо, с похотливи очи. — Аз обаче нямах търпение да се добера по-скоро до теб, мила. Сега ще трябва да си навлека дрехите, за да се върна в стаята си. Предполагам, че няма да е много прилично да тичам гол по коридора.

— Ей сега ще ти го донеса! — извика Франческа и скочи от леглото, преди той да успее да я спре.

— Слушай, мила, наистина нямаше нужда — запротестира Виктор, докато тя влезе в банята и скоро се появи, наметнала хавлията си.

— Няма да се бавя и секунда — каза Франческа и изхвръкна от стаята.

Облегнат назад, Виктор допушваше цигарата си и мислеше за Франческа. Усмихваше се. Бяха се оказали съвършена двойка. След малко някакви гласове пред вратата го откъснаха от приятните мисли и той се заослушва напрегнато. Франческа явно беше налетяла на братовчедка си. Чу се кръшният смях на Даяна, после те нещо си казаха, а накрая Даяна произнесе някакво изречение на немски, което Виктор не разбра.

Скоро вратата се отвори и Франческа влезе в стаята. Тя го погледна весело и каза:

— Току-що говорих с Даяна.

— Да, чух. Значи тя знае…, че съм в стаята ти…, че сме били заедно.

— Едва ли си въобразява, че съм взела на заем халата ти. — Франческа се засмя, а очите и гледаха закачливо. — Прекалено ми е голям.

— И тя какво каза?

— Нищо. — Русите вежди на Франческа се повдигнаха учудено: — Тя никога не би ми се бъркала за такова нещо. Освен това е много романтична и съм сигурна, че одобрява избора ми.

— Не, не, питам те за това, което ти каза на немски.

Франческа приседна на края на леглото, като продължи да стиска белия му копринен халат.

— Тя искаше да каже нещо от сорта, че аз съм за теб…

— Последната любов — довърши той вместо нея. Много добре я разбирам накъде бие. Бива си я тази твоя братовчедка. Всъщност тя е абсолютно права — животът е прекалено кратък, за да го пилеем. — Сега любопитството му за рода Витинген съвсем се изостри и на Виктор му се прииска да зададе на Франческа безброй въпроси къде са родителите на Даяна и Крисчън, защо Крисчън е парализиран и т.н. Но той знаеше, че моментът не е подходящ за подобен разговор, затова реши да го отложи за друг път. Загаси фаса и стана от леглото. Франческа му подаде халата. Виктор се намъкна в него и завърза здраво колана. Застана пред нея, погледа я, а после я издърпа в прегръдките си. Целуна я много нежно и прошепна в косата й:

— Ти сладко, сладко, мое момиче. — Изведнъж я погледна в очите и рязко запита: — Ти си само моя, нали?

— Да, Вик. Да, миличък, твоя съм! — отговори тя със светнало лице.

Не им се разделяше. Прегърнаха се още по-силно, а целувките им бяха дълги и страстни. Виктор първи се откопчи. Ухили се дяволито и каза:

— Вижте какво, госпожице. Ако не ме пуснете веднага, изобщо няма да слизаме за вечеря.

Глава IV

— Изглеждаш божествено в тази рокля, Ческа — каза Даяна. — Стои ти като излята. Добре че се сетих за нея.

Със сияеща усмивка Франческа се обърна, за да се огледа още веднъж в голямото огледало. Роклята, която Даяна й беше донесла от своя бутик, беше направена от копринено кадифе в нежен виолетов цвят. Долната част беше ушита на верев и падаше до земята, корсажът беше по тялото и завършваше с дълбоко деколте, ръкавите — дълги. Роклята беше много елегантна и правеше Франческа още по-изящна и източена, а лилавото подчертаваше нежната й бяла кожа и косата с цвят на пчелен мед.

— Наистина е много хубава — съгласи се Франческа и се завъртя отново към братовчедка си. — Всъщност, ако не е много скъпа, защо да не си я купя. Трябва да ти кажа, че ще ми върши добра работа. Повечето от вечерните ми тоалети са ужасно скучни.

— Моля те, Ческа, вземи си я! Толкова ти отива. А и аз естествено ще ти я дам на нормалната цена.

— Много мило, но ти вече ми продаде жълтия скиорски комплект почти на безценица…

— В никакъв случаи няма да ти позволя да плащаш цените, които са в бутика — възрази Даяна. — Още повече, че аз съм виновна да не си носиш никакви официални дрехи. Но когато ми се обади и ми каза, че пристигаш, така се зарадвах, че забравих да ти кажа за рождения ми ден.

— Няма защо да се притесняваш, Дипс. А и ти винаги си ми услужвала при нужда, за което съм ти много благодарна. Наистина ми се ще да си купя някои неща с парите, които сама си изкарах, докато търсехме места за снимки в Йоркшир. Откога не съм си взимала нищо ново.

— Значи — решено. Утре, докато аз и Виктор сме на ски, слез до града и си избери от бутика всичко, което ти хареса. А междувременно… — Даяна замълча, погледна към Франческа с наклонена глава и каза с глас на познавач: — А тази вечер искам да си сложиш ето това. — Тя й подаде една червена кожена кутия, която до този момент криеше зад гърба си. — Мисля, че така тоалетът ти ще стане безупречен.

Франческа се втренчи в Даяна, после в кутията и когато я отвори, дъхът й секна:

— О, колко е красива! — Очите и заблестяха при вида на красива огърлица, състояща се от три наниза лъскави перли.

— Чакай, дай да ти помогна. — Даяна извади огърлицата и я сложи на шията на Франческа. — Сложи закопчалката отпред — предложи тя, а после се усмихна: — Да, точно така! Изведнъж се сетих, че закопчалката е с лилав аметист. Виждаш ли как красиво си пасва с цвета на роклята ти. Става разкошно.

— Даяна, това бижу наистина е чудесно. Никога не съм те виждала с тази огърлица. Нова ли ти е?

— На моята баба е. Тя ми я подари за Коледа.

— Толкова си мила, че ми я даваш за тази вечер. Благодаря ти, но ти не би ли искала да си я сложиш?

— Не. Моята рокля е много затворена и няма да ми отива. — Даяна тръгна към вратата, но се спря и се обърна. Погледна Франческа нежно и каза развълнувано: — Толкова се радвам за теб, Ческа! Наистина се радвам. Видя ли, че се оказах права. Нали ти казах, че всичко ще бъде наред.

— Да! — отговори Франческа със сияеща усмивка, а очите й просто грееха. — Виктор каза, че тук във Витингенхоф е приказно и за мен сега всичко е като в приказка. О, Дипс, той е изключителен!

— И страхотно добре умее да се владее — засмя се Даяна.

— Какво искаш да кажеш? — лицето на Франческа изведнъж стана напрегнато.

— Недей да се безпокоиш, мила. Аз не го казвам в лош смисъл. Имам предвид как се държа снощи на вечеря. През цялото време лицето му беше абсолютно спокойно. Всъщност и ти доста ме изненада. Беше не по-малко сдържана и от него.

— Виж, налагаше се. Виктор счита, че трябва да бъдем максимално дискретни. Страхува се да не се разчуе, както вече ти обясних. Естествено той е наясно, че ти знаеш за нашите отношения. Но счита, че дори и пред теб и пред Крисчън не бива да афишираме връзката си. Той дори… — Франческа се поколеба, но после сподели: — Знаеш ли, че този следобед той в продължение на петнайсет минути ми обяснява как трябва да се държим един към друг по време на рождения ти ден. Направо не можех да повярвам на ушите си.

Даяна избухна в смях:

— Сериозно! И как точно възнамерявате да се държите? — Франческа също започна да се смее. Когато се успокои, тя отвърна: — Как! Все едно сме просто познати.

— И той сигурно ще бъде хладен и сдържан спрямо теб?

— Именно.

— Какво пък. Така да бъде — вдигна рамене Даяна. — В крайна сметка, това няма значение. Важно е какви са истинските му чувства. А сега вече наистина трябва да изчезвам. Иначе ще посрещна гостите си по пеньоар.

Щом остана сама, Франческа отиде да седне пред тоалетката. Постави отгоре кутията с огърлицата и очите й с любов се приковаха към една картичка. Взе я и за кой ли път прочете написаното: „Това е за теб, миличка. Защото си ти. Виктор.“ Картичката беше прикрепена към пакета, който откри на леглото, когато влезе в стаята си, за да се измие преди обяда. Обядваха много късно, защото Даяна и Виктор бяха отишли на ски и доста се забавиха. Тя не можеше да проумее значението на посланието, докато не отвори пакета. Вътре имаше огромно шише парфюм „Джой“. Страшно се зарадва и на картичката, и на подаръка. Още повече, че позна почерка. Вече беше виждала този почерк върху картичката, която придружаваше огромния букет цветя, получен от нея миналата седмица. Сега Франческа се усмихваше щастливо и доволно.

Махна капачето и си сложи парфюм по китките и между гърдите. Беше със силен аромат на цветя и тя страшно го хареса. Досега не беше имала толкова скъп парфюм. „Виктор така неразумно пръска парите си! Но пък е невероятен човек!“ — помисли си Франческа, защото знаеше колко работа си е отворил само за да я изненада. Когато следобеда останаха сами в неговата стая, той и обясни, че беше помолил Джейк Уотсън да купи от Лондон парфюма и някои от най-новите плочи на Франк Синатра, които пък бяха за Даяна. Всички тези неща, заедно със смокинга, пристигнаха по обяд в Кьонингзе в куфара, изпратен надлежно от Джейк.

— Горкият Джейк. Сигурно си мисли, че съм се забъркал в някаква история — шегуваше се Виктор. — А и какво друго да си помисли — смокинг, скъп парфюм, романтична музика. Всъщност аз наистина се заплетох — завърши той ухилено, събори Франческа на леглото и потърси устните й.

Някъде се чу отваряне на врата и Франческа си спомни, че трябва да побърза. Седна изправено, огледа се в огледалото и приглади безупречния си кок. После отиде бързо до гардероба и извади своя подарък за Даяна. Тръгна да излиза, но се спря и се намръщи. Тъй като не си носеше официални обувки, тя много се безпокоеше какво ще обуе за вечерта, докато Даяна не измъкна отнякъде чифт черни кадифени обувки с висок ток. Проблемът беше в това, че те й бяха доста малки. От друга страна обаче, те не бяха никак лоши и тъй като платът беше мек, не убиваха чак толкова. „Ще трябва да изкарам някак си“ — каза си Франческа и излезе от стаята.

В гостната седеше само Крисчън. Изглеждаше много красив в смокинга си. Беше закарал инвалидния си стол до грамофона и бърникаше по копчетата.

— Виж ти! Аз съм първа, а мислех, че съм закъсняла — извика Франческа и бързо се запъти към него. Лепна една целувка по бузата му и продължи: — Искрено се надявам, че Дипс ще хареса подаръка си. Послушах съвета ти и отидох в малкото антикварно магазинче. Там наистина намерих дървена статуетка. По-малка от тези, които тя има, но е в същия стил.

— Сигурен съм, че много ще я хареса — отвърна Крисчън и я погледна усмихнато: — Застани малко по-далече, за да те огледам. — Той кимна одобрително: — Наистина си красива, Франки. Но изглеждаш някак си по-различна. — Крисчън се вгледа в нея внимателно и устните му замислено се присвиха: — Като че ли си станала по-голяма, по като светска дама. Може би прибраната ти коса те прави пораснала. — Той отново закима, сякаш за да убеди сам себе си. — Но каквато и да е причината, харесва ми новата ти външност, мила моя. Ще видиш, че и другите мъже ще са на същото мнение тази вечер. Изведнъж си станала една изключително привлекателна жена.

— Е, благодаря, Крисчън — отвърна весело Франческа, твърде зарадвана от неговите наблюдения. — Така е сигурно заради прическата. Много е изискана, нали? Но пък и роклята е такава. Ти просто не си свикнал да ме виждаш толкова елегантна.

Франческа отиде до една ниска масичка, остави подаръка на Даяна и изведнъж се запита дали лицето й не я издаваше. Дали не издаваше случилото се между нея и Виктор? Нима любовта е изписана по лицето на човека? Тя обаче изобщо не се притесняваше. За разлика от Виктор, който искаше да запази в тайна тяхната връзка, на нея й се искаше да вика, че всички да чуят.

Даяна влетя в стаята и се присъедини към тях до камината. Беше задъхана и необичайно зачервена.

— Извинявайте, че се забавих, скъпи мои. Но видях зор с прическата си — започна да обяснява тя и направи изморена гримаса. — Отне ми много повече време, отколкото предполагах.

— Не си е струвало труда, мила — каза Крисчън възторжено. — Трябва да призная, че е много оригинална. Предчувствам, че вие с Франки ще засенчите всички останали.

Те двете се разсмяха, а Франческа огледа Даяна и възкликна:

— А ти наистина изглеждаш зашеметяващо, Дипс. Как само успя да постигнеш този поразителен ефект?

— Не сама. Клара ми помогна и малко се поизмъчихме — заобяснява Даяна. — Видях тази прическа в един брой на „Вог“. Стори ми се много оригинална за тържествени случаи.

— Така е. При това страхотно ти отива — каза усмихнато Франческа, докато разглеждаше прическата на братовчедка си.

Необикновено русата коса на Даяна — толкова светла, че изглеждаше като сребърна, беше прибрана назад, сресана на път и сплетена на плитка, която се спускаше чак до кръста й. В нея бяха вплетени виненочервена копринена панделка, бели изкуствени цветя и зелени листенца. Сложната прическа се съчетаваше добре със семплата й рокля, ушита от виненочервено копринено жарсе. Деколтето беше доста затворено, ръкавите — дълги, а набраната й долна част падаше на меки гънки чак до земята. По Даяна имаше съвсем малко бижута.

— Божичко, Дипс, ти винаги измисляш нещо оригинално. Завиждам на фантазията ти.

— Не знам вие как сте, но аз бих пийнал нещо — заяви Крисчън и се придвижи с количката до масичката с напитките. — Сигурно и Виктор ще дойде всеки момент, затова предлагам да си отворим една бутилка шампанско.

— Разбира се, скъпи — съгласи се Даяна. — А аз може би все пак трябва да ида в трапезарията, за да видя дали всичко е наред.

Крисчън й даде знак да спре.

— Няма нужда. Преди малко надникнах там и се убедих, че Манфред се е справил чудесно.

— Слава богу. Най-сетне мога да си отдъхна. Днес ми беше доста напрегнато. — Даяна си взе една възглавничка, сложи я на пода пред камината и седна. Поприглади роклята си, кръстоса крака и каза:

— По време на обяда не остана време да ви разкажа как изкарахме на пистите. Но трябва да ви призная, че Виктор е великолепен скиор. Отначало си мислех, че ще кара с бясна скорост и ще рискува прекалено много, а аз хич не обичам подобни смелчаци. Оказа се обаче, че греша. Той съвсем професионално се справи с най-стръмната. Беше удоволствие за мен да се спускаме заедно. Между другото и на слалома е много добър и направо ме впечатли, когато… — Даяна спря и се извърна към вратата: — А, ето те и тебе, Виктор. Тъкмо говорех за това какъв страшен скиор си! — Тя му се усмихна приятелски.

Виктор също се усмихваше, докато вървеше към тях. Блестящите му бели зъби изпъкваха на мургавото лице, а очите му весело искряха. Смокингът, както всички негови дрехи, му стоеше много красиво. Едрото му тяло безупречно изпълваше скъпото, шито по поръчка сако. Бялата риза правеше кожата му още по-почерняла от слънцето. Черни копчета от оникс и диаманти прикрепваха жабото на ризата, а от джобчето на сакото му стърчеше червена копринена кърпичка. Беше страшно елегантен и отдалече си личеше, че е кинозвезда.

Франческа досега не беше виждала Виктор във вечерно облекло и сега той й се стори по-пленителен от всякога. Тя отново се поддаде на неговото страхотно излъчване и усети как коремът й се сви. Колената й премаляха, нещо я пристегна в гърдите, но тя се опита да запази самообладание и продължи да седи на канапето. След като вече бяха станали толкова интимни отношенията им, защо ли видът му я шокираше така? Ще свикне ли някога с неговата магнетична външност и с неудържимото му излъчване?

Виктор се закова пред Даяна и я прегърна.

— Още веднъж — честит рожден ден! — Той й подаде двата пакета, които носеше. — А това е за теб — от мен и от Франческа.

— Благодаря! Господи, колко е хубаво да имаш рожден ден!

Виктор се усмихна и чак тогава се обърна, за да поздрави Франческа. Подпря се с две ръце на канапето, наведе се към нея, а очите му сякаш я поглъщаха. Целуна я нежно по бузата, но преди да се отдалечи й намигна, а по устните му заигра многозначителна усмивка. Изправи се, огледа я още веднъж, а после се обърна към Даяна:

— Моите комплименти, госпожици! И двете сте направо прелестни. Да, наистина прелест. Като ви гледа човек, ум да му зайде! — Виктор изимитира Кларк Гейбъл в ролята на Рет Бътлър и направи един дълбок старомоден поклон.

— Как само умееш да подражаваш, Виктор! — възторжено извика Крисчън.

Виктор се ухили, за миг стигна до него и му подаде ръка:

— Добър вечер и на теб, Крисчън. Това е просто част от занаята.

— Какво ще пийнеш, приятелю? Шампанско?

— Бих предпочел едно уиски с много лед и малко сода.

Даяна се обади:

— Подаръците са разкошни… какви страхотни плочи на Синатра и Арнидж. Много ви благодаря. — Тя цялата сияеше и гледаше ту към Франческа, ту към Виктор.

— Има и още нещо от… нас двамата — заговори най-сетне Франческа. Стана, отиде до Даяна и я прегърна, като й подаде своя подарък.

— Прекалено сте щедри към мен. — Очите й светнаха, когато разгърна дървената статуетка. — О, Ческа, Виктор! Чудесна е! Още веднъж ви благодаря. — Тя се засмя и поклати глава: — Днес всички ме глезите. — Вдигна ръката си, за да им покаже пръстен и гривна, обсипани с камъни гранат. — Крисчън ми ги подари.

— Много са красиви. — Франческа я стисна за рамото и каза: — Ти заслужаваш, Даяна. Сигурна съм, че от днес те чакат само хубави неща, миличка Дипс.

Тъкмо пиха тост за здравето на Даяна, когато се появи Манфред и ги уведоми, че колите на гостите вече са пристигнали, а те самите са почти пред входа.

— Моля да ме извините — каза Даяна и се изправи. — Трябва да посрещна гостите си. Идваш ли, Крисчън?

— Разбира се. — Той бързо остави чашата си и последва сестра си.

Франческа подхвърли:

— Чакай да разчистя.

Тя събра хартиите и ги хвърли в огъня, а подаръците постави на една странична масичка. Когато мина покрай Виктор, той я дръпна за ръката и я привлече към себе си. Притисна се в нея и каза:

— Такива като вас, госпожице, не бива да ги пускат да ходят свободно. Човек може да си намери белята.

Франческа му хвърли един възмутен поглед, но очите й дяволито играеха:

— Мисля, че трябва да се държите по-благоразумно, г-н Мейсън. Някой може да остане с превратно впечатление, ако ви види как сте ме… награбили. Нали си спомняте, че се уговорихме аз да ви бъда просто една позната, а не възлюбена.

Той се ухили:

— Едно на нула за вас, мадам, но после ще ви науча аз! Междувременно, стой тук и ми кажи по нещо за гостите.

— Знаеш ли, понякога ставаш ужасно властен — каза Франческа, но все пак взе чашата си и отиде при него до прозореца. — Ще се постарая, но и аз не ги познавам всичките. А, да! Жената, която в момента прегръща Даяна, се казва Астрид. Или по-точно — принцеса Астридфон Бьолер. — Тя се приближи до него и весело му прошепна: — Ким беше лудо влюбен в нея, докато съпругът й не се намеси.

Виктор повдигна вежди:

— Без майтап?! Брат ти има вкус. А кой е този до нея? Мъжът й ли?

— Не. Това е някакъв полски граф, чието име изобщо не мога да произнеса. Той сигурно е последният й… приятел.

— Ами другата двойка?

— Това са руските дворяни Щурман. Мисля, че мъжът е някакъв банкер.

— Дворяни ли?

— Да. Това значи благородници, аристократи. Всъщност те са граф и графиня. Срещала съм ги и друг път и са страшно приятни хора. Той се казва Хенрих, а тя — Татяна.

Само след минута гостите завлизаха в гостната. Бяха общо осем двойки. Франческа се опита да разкаже на Виктор още неща за тези от тях, които познаваше, но скоро ги наобиколиха и той се заприказва с новодошлите. Франческа остана близо до камината в компанията на Астрид и полския граф. Към тях се присъединиха и двама мъже, неизвестни й досега, които започнаха да правят комплименти и да я ухажват, но тя не изпускаше Виктор от очи.

С лекота той стана център на вниманието. Като роден артист Виктор просто „се качи на сцената“ и засенчи всички останали. Франческа знаеше, че това не се дължи само на неговата популярност, но и на магнетичното лице, на мъжествената физика и завладяващия маниер на поведение. Беше висок към метър и деветдесет и стърчеше над останалите, така че за нея не представляваше трудност да го държи в периферното си зрение. А и той самият час по час й хвърляше по някой многозначителен поглед, сякаш й казваше нещо много лично, или просто й се усмихваше с дяволито намигване.

Партито продължаваше с пълна пара. Клара и една специално наета за случая прислужничка не спираха да носят напитки и мезета. Франческа окончателно изгуби надежда, че ще може да се доближи до Виктор. Почти всички жени се бяха скупчили в плътна редица около него и се надпреварваха коя да привлече вниманието му. А той с почти влудяваща лекота като че ли флиртуваше с всичките едновременно. Франческа изпита пристъп на ревност, но го потисна и реши кротко да му го върне. Гюнтер Рунт, който беше познат на брат й, почти веднага се залепи за нея. Започна галантно да я ухажва, като я засипа с комплименти, на които Франческа отвръщаше с мила усмивка, дори му хвърли няколко съблазнителни погледа. Лицето й придоби замечтано изражение и тя слушаше събеседника си с нескрит интерес. С крайчеца на окото си Франческа забеляза, че по едно време Виктор се втренчи в нея. Едва се сдържа да не се разсмее от удоволствие, защото той изглеждаше като сащисан.

Когато Манфред обяви, че вечерята е сервирана и гостите бавно се понесоха към трапезарията, Виктор се приближи към нея и я запита с нисък глас:

— Кой е тоя?

— За кого говориш? — попита Франческа с невинно изражение, сякаш недоумяваше.

— Знаеш за кого те питам, моето момиче. За оня тип, дето направо те склещи до стената.

Франческа леко се засмя:

— А, за него ли? Той е просто един приятел на Ким. Гюнтер винаги е много мил.

— Ако това неговото се казва да си мил, тогава аз съм като ангелче — възрази той, но тъй като Франческа не отговори, Виктор продължи да върви редом с нея, докато влязоха в трапезарията, и чак тогава попита: — Надявам се, че ще седим един до друг, миличка.

— Едва ли. Сигурна съм, че ще трябва да седнеш от дясната страна на Даяна, а аз пък от дясната страна на Крисчън. Предполагам, че тази вечер всичко ще бъде по протокол.

— Не ми остава нищо друго, освен да си мечтая за това, което ще правим после…, когато останем сами — каза й той с половин уста, но ръката му едва доловимо се плъзна по гърба й. След това Виктор закрачи към Даяна, която му махаше.

Изяществото и красотата на дом Витингенхоф, които поразиха Виктор още при пристигането, тази вечер бяха още по-пленителни. В трапезарията цареше толкова романтична обстановка, че на човек му се струваше, че е попаднал в приказка. Това магическо очарование се дължеше до голяма степен на огромния брой запалени бели свещи. Свещи имаше практически навсякъде — по скриновете, на бюфета, върху полицата на камината и по перваза на прозореца. Дебели дърва горяха в огромната каменна камина и огънят хвърляше меки златни отблясъци по цялата стая. По дългата маса бяха наредени шест малки съда с цветя, заобиколени от шарени масивни свещи, а помежду им имаше фигури на птици от майсенски порцелан, оцветени в ярки жизнерадостни цветове. Масата беше подредена с кристални чаши, порцеланови чинии и сребърни прибори от най-добро качество и тя играеше ролята на празничен акцент в иначе много семплата, но стилна трапезария. Покрай стените имаше много растения с нацъфтели цветове и много вази със свежи цветя, които внасяха допълнителна ведрина и колорит в тази очарователна подредба.

Танцуващата светлина от свещите правеше лицата на гостите още по-красиви и одухотворени. Хубави жени с елегантни дрехи и искрящи бижута, хубави мъже с изискани смокинги. Всички бяха млади, общителни и с вкус към забавленията. Разговорът потръгна весело, закачливо, с брилянтно чувство за хумор. Виктор истински се забавляваше, въпреки че седеше много далече от Франческа. От време на време той поглеждаше към другия край на масата, където седеше тя. Но Франческа само леко му се усмихваше и продължаваше да говори със своите съседи. От едната й страна беше Крисчън, а от другата — полският граф Владимир. Виктор пък, както правилно предвиди Франческа, седеше до Даяна, а от лявата му страна беше Астрид. Тя беше просто очарователна, но Виктор даваше почти цялото си внимание на Даяна.

Самата Франческа също се забавляваше не по-зле. У нея беше вродено да се държи весело и сърдечно, което я правеше незаменима за всяка компания. Тя много се смя, защото Владимир се оказа страшно забавен събеседник. Беше остроумен и умееше да отговори на място, затова в техния край на масата стана много весело. Когато празничната вечеря беше във вихъра си, Франческа осъзна, че всички присъстващи възприемат Даяна и Виктор като двойка. А и Виктор по много фин начин още повече затвърждаваше това убеждение. Франческа едва сдържаше усмивката си, защото тя единствена знаеше какво цели той. Възхищаваше се на неговата издръжливост. Изглеждаше учудващо бодър — като се има предвид, че цяла нощ не беше спал, беше останал при нея до зори, после беше карал ски цяла сутрин, а следобеда отново я беше любил със същата страст. Въпреки че Франческа беше по-млада от него с цели двадесет години, тя смътно усещаше някаква умора и крайниците доста я боляха от техните среднощни занимания.

Франческа погледна крадешком към Виктор и изпита сладко чувство на превъзходство, защото който и каквото да си мислеше, той й принадлежеше. Тя също като него започна да си мечтае за момента, в който щяха да останат сами, и по тялото й премина тръпка. „Какво странно нещо е животът“ — помисли си Франческа. Само преди седмица вехнеше от любов по него и от мъка, че той е толкова недостижим. Тази вечер тя се чувстваше така, сякаш живее за първи път. Сякаш живее единствено заради него. Той беше станал център на нейното съществане. Нищо не можеше да се сравни с него…

Владимир я запита:

— Както разбирам, колекцията от картини в замъка Лангли е забележителна. Ако човек пожелае би могъл да я разгледа, нали?

— О, да — отговори Франческа, като с неохота се откъсна от своите мисли. — Всеки ден през лятото, както и в събота и неделя през зимата, е отворено. Моят баща счита, че изкуството е за хората. Ако някой път минавате през Англия, непременно се отбийте в Лангли, за да видите картините. Очевидно вие се интересувате от изкуство.

— Благодаря ти за поканата. Много мило. С удоволствие бих посетил вашия дом. Да, аз наистина съм много запален по живописта и особено по картините на старите майстори — продължи Владимир. — Моята мечта е един ден да ида в Русия и да разгледам Ермитажа. Екатерина Велика е била необикновена жена в много отношения, но най ме поразява страстта й на колекционер. Само като си помисли човек как е успяла да събере шедьоври от цяла Европа. Знаете ли, че тя е построила Ермитажа, за да остави на поколенията това невероятно наследство. — Той се усмихна и допълни: — Трябва да си призная, че Екатерина винаги ме е привличала. Жестока, но забележителна жена. Когато е била на двадесет години, се влюбила в един мой предшественик и сигурно затова така ме вълнува.

— В такъв случай говориш за Станислав Понятовски, който е бил граф, а после станал крал на Полша. Нали така?

— Съвършено правилно, Франческа — отвърна Владимир, явно респектиран от нейните познания по история.

После Владимир се впусна в обстоятелствен разказ за любовната интрига на неговия пра-прадядо с всерусийската царица и говореше толкова забавно, че Франческа не усети как мина времето.

Най-неочаквано дойде и краят на вечерта. Клара донесе една голяма торта със запалени свещички. Манфред наля отново шампанско и започнаха тостове и поздравления. Когато те най-сетне свършиха, Франческа предложи:

— Даяна, скъпа, преди да духнеш свещите, си намисли едно желание. Само че да е тайно! Няма да ни казваш!

Виктор огледа тортата, наведе се към Даяна и се пошегува:

— Двадесет и седем свещи. Трябва да си много смела скъпа, за да обявиш на всички колко години навършваш.

— Една жена, която се страхува да каже възрастта си, всъщност се страхува да познае себе си — отговори малко тъжно Даяна. — А аз бих искала да знам коя съм.

 

 

Вече минаваше полунощ, когато си тръгнаха и последните гости. Крисчън и Даяна слязоха с тях до вратата, за да ги изпратят, а Франческа и Виктор останаха сами в гостната. Той пиеше коняк и пушеше пура, седнал на едно канапе срещу Франческа и изведнъж започна да се смее.

— Какво има? — запита тя.

Той я гледаше с блеснали очи.

— Даваш ли си сметка, че аз бях единственият човек тази вечер, който си няма благородническа титла.

— Тогава веднага трябва да ти изнамерим една — заяви Франческа и започна да се смее с него. — Сетих се! Как ти звучи това — кралят на… сребърния екран.

Виктор енергично поклати глава в знак на несъгласие:

— Не става, моето момиче. Гейбъл си е некоронованият крал и ще си остане такъв дори и сега, когато вече го няма. Никой, абсолютно никой, няма да е достоен за тази титла, а и не вярвам да има мераклии за нея, моето момиче. — Той замислено допи коняка си и се загледа в чашата. — Кларк е наистина невероятен актьор. Все повече хора го обичат и уважават. В съзнанието на всички той ще си остане кралят на Холивуд.

— Тогава за теб стига ли ти да си принцът? — подразни го тя, облегна се удобно назад, но очите й го гледаха нежно и с обич.

Виктор се усмихна, без да каже нищо. Стана, взе празната й чаша и отиде до масичката с напитките с типичната си небрежна походка. Попита я през рамо:

— Ти какво пиеш, моето момиче?

— „Уилям с круша“.

Той вдигна бутилката, наля една голяма доза и изведнъж се втренчи в нея.

— Как по дяволите е попаднала тук тази круша! — извърна той лице към Франческа.

— Давам ти право на три опита, за да отгатнеш.

— Хм. Чакай да си помисля. Стъклото на шишето е продухано направо около крушата. По досадата, която се изписа на лицето ти, мога да се досетя, че отговорът е „не“. Хм. А, да, сетих се! Това е пресована круша, също като онези корабчета, които са плоски, но щом ги пъхнеш във вода, се раздуват — каза той наивно, за да я подразни на свой ред.

— Имаш само още един опит, Вик. Ако не познаеш, ще има наказание.

— Това звучи примамливо. И как точно ще ме накажеш?

Като видя каква сладострастна усмивка се разля по лицето му, докато вървеше към нея, Франческа се разсмя:

— Не е това, за което си мислиш, пропаднал тип такъв!

Той седна до нея на канапето, като й подаде чашата.

— Щом няма да ме накажеш с това, за което си мисля, най-добре е да си призная, че отлично знам номера с крушата. Вътре се слага семето и то си расте в самата бутилка. Хайде да попием още малко, моето момиче — той отпи от коняка си, взе пурата от пепелника и отново запуши. След малко се пресегна към нея и докосна с пръст лицето й. — Толкова ми е хубаво, че най-сетне съм само с теб, Чес. Цяла вечер не можах да се добера до тебе.

— Така е, знам. Но беше хубава вечер, нали! Надявам се, че си се забавлявал добре.

— О, и още как! — Виктор се облегна удобно назад. Чувстваше се толкова спокоен и приятно отпуснат, когато оставаше насаме с нея. Очите му блуждаеха из стаята и се спряха върху снимките, наредени върху дълга маса зад канапето точно срещу тях. Известно време ги гледа, а после запита:

— Не искам да ставам досаден, но вече умирам от любопитство. Още откакто дойдох тук, усещам, че има нещо направо мистериозно около родителите на Даяна и Крисчън. Всъщност те къде са?

Той спря, защото Франческа се стегна, стана напрегната. Виктор извърна учудено очи към нея. Смехът и се стопи, а изражението на лицето й стана сериозно и натъжено. Той се поколеба дали да продължи да я разпитва. Най-накрая тя каза:

— Леля Арабела живее в Западен Берлин.

— А чичо ти? Той къде е?

Франческа го погледна в очите, започна да хапе устни и сведе поглед:

— Предпочитам да не… говоря за това, Вик — каза тя кротко.

— Ние не знаем къде е баща ни, ако изобщо е жив — прозвуча изведнъж ясният глас на Крисчън, който се придвижваше към камината със своята инвалидна количка.

Виктор замръзна на мястото си, после бавно поклати глава, сякаш за да каже на Крисчън, че не бива да продължава по-нататък. Почувства се страшно неудобно. Прокашля се и започна да се извинява:

— Наистина съжалявам. Отново подхванах нещо, което не е… не ми е работа. Нека да забравим за това.

— Не, не, Виктор! Няма нищо и недей да се безпокоиш за нас — отвърна Крисчън. — Без да искам чух, като попита за баща ни. Ние не знаем къде е той, затова избягваме да говорим за него, особено пред приятели, защото… се опитваме поне понякога да не мислим за това. Всъщност той не излиза от ума ни и тази неизвестност просто ни влудява.

— Сигурна съм, че той е мъртъв! — стресна ги гласът на Даяна и очите и на тримата се заковаха в нея. Тя влезе в стаята с малко вдървена походка, а лицето й беше страшно бледо. Намести се на любимото си място пред камината и продължи със същия решителен тон: — Аз поне съм убедена, че той е мъртъв. Когато преди две години започнаха слуховете, че той е жив, аз допусках, че това е възможно. Сега вече не вярвам на никакви разкази за… — Гласът й заглъхна и после тя каза: — Виктор, би ли ми налял? Мента с лед, ако обичаш.

— Разбира се. — Той се изправи. — Ти искаш ли нещо, Крисчън?

— Благодаря ти, приятелю, аз бих изпил един коняк.

Настъпи мълчание, докато Виктор наливаше питиетата.

Със стиснати ръце на скута, Франческа гледаше разтревожено ту към Даяна, ту към Крисчън. Така й се искаше Виктор да не беше отварял тази кутия на Пандора. От друга страна, беше напълно естествено той да попита за чичо й. Може би трябваше да му каже някаква безобидна лъжа от сорта, че и той живее в Западен Берлин. Но неизвестната съдба на Курт фон Витинген продължаваше да виси като дамоклев меч над семейството на нейните братовчеди.

Безмълвно Виктор им подаде чашите и каза с приглушен глас:

— Много ви моля, нека да забравим, че изобщо попитах за…

— Чакай малко, Виктор — прекъсна го Крисчън и се обърна към Даяна: — Не мислиш ли, скъпа, че е най-добре да разкажем всичко на Виктор?

— Да.

— Добре тогава. И се намести по-удобно — предложи той на Виктор и насочи към него цялото си внимание. — Историята, която ще ти разкажа, е доста заплетена. Години наред аз сглобявах фактите един по един от разказите на майка ми, на нашата баба и на няколко таткови приятели. — Той лекичко въздъхна. — Предполагам, че не знаеш твърде много за политиката на Германия в годините преди Втората световна война.

— Да, така е — отговори веднага Виктор.

Крисчън само кимна и си пое дълбоко дъх:

— Няма да ти изнасям лекция за това, как Адолф Хитлер се издигна на гребена на вълната, но за да можеш да разбереш историята на баща ми, трябва да знаеш какво най-общо се е случило в онези години. В средата на двайсетте Ваймарската република, създадена през 1919 г., беше твърде нестабилна. В 1928 Хитлер отново оглави партията на нацистите, в която вече членуваха шестдесет хиляди германци и която беше спечелила 2,6 процента от гласовете за членове на Райхстага в изборите през същата година. През 1933 президентът Хинденбург избра Хитлер за канцлер и в периода между подпалването на Райхстага през месец февруари и изборите през март той успя да стане пълновластен господар на страната. Завземането на властта от Хитлер направо ужаси либералите, към които се числеше и баща ми. Както ти казах вчера, нашият баща посвети много сили, време и средства, за да се противопостави на фашизма. Правеше го тайно, но затова пък не се пестеше. Не е било възможно свободно да изразява мнението си, без да изложи на огромен риск цялото си семейство. Но независимо от опасностите в продължение на години той е бил един от най-активните членове на нелегално движение в Германия, което е помогнало на евреи, католици, протестанти и всякакви политически неблагонадеждни, които са искали да напуснат страната. — Крисчън отпи от коняка и попита: — Чел ли си, Виктор, книгата „Червеното огнивче“ на баронеса Оржи?

— Не съм, но съм гледал филма, в който играеше Лесли Хауърд.

— А, в такъв случай разбираш за какво става дума, като казвам, че баща ми беше един съвременен рицар на доброто. Нелегалното му име било Синята тинтява, по името на малкото алпийско цвете. Нали разбираш — самоличността на баща ми е трябвало да бъде напълно неизвестна. Нито нацистите, нито нелегалните знаели кой всъщност стои зад това име. Според майка ми името било измислено от Дитер Мюлер, който бил професор по литература и един от най-важните съратници на баща ми. Сигурно е счел, че името много му отива. Все пак баща ми е аристократ, потомък на една от най-уважаваните фамилии в Германия, разполагал е с предостатъчно средства и възможности да си живее в охолство и безгрижие, да се движи само в отбрано общество. И в същото време той е участвал в най-рискованите акции, за да спаси живота на други хора.

— Но неговото име не го ли е излагало на още по-големи опасности?

— Имаш предвид, че имената на цветя често са се използували за тайни прякори? И така някой би се досетил. Било е изключено някой да направи връзка между Синята тинтява и баща ми, защото принц Курт фон Витинген е бил извън всякакво подозрение. А и всички членове на нелегалната организация са се познавали само по прякори. И това е било идея на Дитер Мюлер. Той самият е бил с нелегалното име Еделвайса. Но да продължа по-нататък. В средата на трийсетте години баща ми стана висш съветник на оръжейния магнат Круп. Той започна да пътува непрекъснато из цяла Европа, за да води преговори на най-високо ниво, за да се среща с чуждестранни дипломати и да играе ролята на нещо като посланик за извънредни мисии. Работата му давала възможност да излиза от Германия непрекъснато, срещала го с хора, пряко ангажирани с управлението на държавата, от които научавал безкрайно ценна информация. През пролетта на 1939 баща ми усети, че ситуацията в Германия сериозно се влошава, затова ни изпрати — мен, Даяна и мама, при вуйчо Дейвид в Англия, уж под предлог на дълга почивка в имението Лангли. През юни същата година майка ми, както всички добре осведомени хора, знаеше, че войната между Великобритания и Германия е неизбежна, затова помоли татко да ни върне в Берлин. Той не щеше и да чуе за връщане, но все пак нае една малка къща в Цюрих, тъй като отиването до Швейцария беше за него относително лесно. Дори и след 1939 той често се отбиваше да ни види, но почти през цялото останало време беше на път или в Берлин.

Крисчън отново отпи от чашата и продължи:

— През 1941 ние твърде малко се виждахме с него, през 1942 той изобщо не дойде, но в началото на 1943 той се отби при нас на път за Осло. Мама все повече се страхуваше, че неговата нелегална дейност ще бъде разкрита, и го умоляваше да остане при нас в Швейцария. Той обаче отказа. Знаеше, че организацията има нужда от него, а и се безпокоеше за сигурността на мама. Двете му сестри — Урсула и Зигрид, бяха вече убити по време на бомбардировките на съюзниците. А в Германия беше останала баба, от години вдовица, която живееше съвсем сама. Така че той ни остави и се върна в Германия. Боя се, че това се оказа за него фатално решение. — Лицето на Крисчън се изопна, той затърси цигарите си и запали.

Виктор го беше слушал с голямо внимание. Потрепери, а ръцете му стиснаха по-здраво чашата.

— И вие повече не го видяхте, така ли? — запита той, без да откъсва очи от младия принц.

— Аз успях да го видя, но мама и Даяна нямаха късмет. Все пак по-добре да карам по ред. През всичките тези години майка ми винаги получаваше по някакъв начин кратки писма от татко. Но след като той се върна в Германия през 1943, изведнъж настъпи пълно мълчание. Сякаш беше потънал вдън земя. Месеците се нижеха, а от него ни вест, ни кост. По това време аз бях вече осемнадесетгодишен и майка ни започна да ми доверява всички тези неща. Тя сподели с мен опасенията си, след което аз заминах за Берлин, макар и против волята й.

— Как изобщо си успял? — извика Виктор.

— С връзките на моето семейство аз познавах много важни хора, които ми помогнаха да замина. И нещата по това време започнаха да стават все по-безумни и объркани, така че не беше толкова трудно. Но трябва да си призная, че постъпката ми беше повече от безразсъдна. Успях някак си да се добера до нашата къща в Берлин, където прекарах едно денонощие с баба. Тя ми каза, че се е видяла с баща ми преди няколко месеца, но за много кратко. Оттогава и тя като нас не беше получавала вест от него. Тя предполагаше, че той непрекъснато пътува по мисии за концерна Круп. А на следващия ден ме пипна Гестапо. Или поради някакво предателство, или по собствен път те бяха установили, че баща ми е важна фигура в нелегалното движение и беше станал сред най-яростно издирваните от тях хора. Те очевидно месеци наред бяха държали къщата ни под наблюдение. Аз погостувах на тези любезни господа… — Крисчън не довърши изречението си, а по устните му се появи горчива усмивка. — Казано накратко, Гестапо ме държа в продължение на шест месеца, като ме обработваше ден и нощ, и най-накрая ме освободиха. — Очите му потъмняха, когато погледна надолу към краката си. — Оттогава като ходя, изпитвам силна болка.

Виктор беше потресен и ръцете му леко затрепериха, когато взе чашата си с коняк. Надигна я с облекчение, защото искаше да се свести от чутото. Крисчън беше изрекъл последните изречения с такъв кротък и спокоен глас, който правеше тяхното значение още по-ужасяващо. „Господи! Господи! — помисли си Виктор — колко бързо забравяме! Колко малко години ни делят от времето, когато нацистите са извършвали чудовищни жестокости и насилия! Бяха превърнали в инвалид този млад мъж, който седеше пред него и говореше с такъв сдържан тон. А тогава той е бил още момче! На какви ли мъчения са го подлагали, о Господи!“

Никой не помръдна и не проговори. Чуваше се само пращенето на дървата в огъня и тихото тракане на някакъв часовник.

Крисчън улови погледа на Виктор. Очите му бяха мрачни, но гласът му прозвуча твърдо:

— Аз не издадох нищо, Виктор. Но не считам това за кой знае какво геройство. Та аз не знаех почти нищо за дейността на баща ми. Просто трябваше да повтарям до безкрай едно и също нещо. След като Гестапо най-сетне ме изрита, баба ми успя да ме излекува що-годе. Въпреки че и аз не знам как успя да го направи в ония години на хаос и немотия. През тридесет и четвърта Дитер Мюлер ми прати следното съобщение: „Синята тинтява цъфти“. Тъй като мама вече ми беше разкрила нелегалното име на баща ми, аз веднага разбрах смисъла на съобщението. Той беше в безопасност! Самата мисъл за това ми даваше сили и кураж. И в началото на лятото на 1945, скоро след като съюзниците бяха завладели Берлин, татко най-неочаквано се завърна в нашата къща. Той не ми каза къде е бил през всичкото това време, а и аз знаех, че не бива да го питам.

Сега вече Крисчън изглеждаше изтощен и капнал. Облегна се в инвалидния си стол и завърши с гробовен глас:

— Остана с мен и баба две седмици. После една сутрин излезе, каза, че няма да се бави и никога повече не се върна… Никога повече не го видяхме. — Той се обърна към Даяна: — Би ли довършила историята вместо мен, мила?

— Разбира се. Лошо ли ти е, Крисчън? — запита го тя.

— Не, нищо ми няма. Наистина.

— Не бива да продължаваме — намеси се Виктор с твърд глас. Седеше неподвижен, а по лицето му се четеше мъка и тъга. — Не знам какво да кажа, как да ви се извиня, че разчоплих толкова страшни рани. Толкова сглупих с моето любопитство. Причиних ви толкова излишни страдания, защото изживяхте този кошмар отново.

— Недей да се упрекваш, Виктор, скъпи! — каза тихо Даяна. — Може би е по-добре да чуеш и останалата част, за да разбереш защо аз и Крисчън избягваме да говорим на тази тема. Отначало баба и Крисчън не се разтревожили, когато татко не се върнал. Даже в продължение на няколко дни не заподозрели нищо странно. В края на краищата, всички вече бяхме свикнали с постоянните изчезвания на баща ми. Крисчън казал на баба, макар и най-общо, че татко се занимава с нелегална дейност. Нямало причини за безпокойство, тъй като Третият райх беше паднал и Берлин се намираше в ръцете на съюзническите войски. Какво изобщо можеше да му се случи — та той беше легендарният Синя тинтява! Нали сега беше само между приятели. Дните обаче си минавали и те взели да се тревожат. Започнали да разпитват, но не открили нищо. Той просто бил изчезнал. Едва след няколко седмици един друг активист от нелегалната им организация излязъл от болница, където лекувал раните си, получени при превземането на Берлин. Когато той разбрал, че баща ми го няма, разказал как го е видял да разговаря с руски офицери в източната зона на града, и то само няколко дни след като татко изчезнал от вкъщи. Волфганг Шрьодер, така се казвал този мъж, твърдял, че баща ми сигурно е загинал по време на последния щурм на Берлин. Дитер се захванал да провери докрай тази възможност. Болниците били основно претърсени, хиляди трупове били огледани. Всъщност Дитер и негови съратници преобърнали целия Берлин и разпитали всеки, който можел да им даде някаква информация. Но не открили абсолютно нищо.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Даяна и тя за миг притвори очи. Когато отново заговори, гласът й едвам се чуваше:

— Татко така и не се намери, нито се откри трупът му. Накрая ние се примирихме с факта, че той сигурно е загинал в последните дни на войната. — Тя запали цигара и продължи: — Разбира се, когато нещата почнаха да се нормализират, мама искаше веднага да се върне при Крисчън и при баба. Събрахме си багажа от Цюрих и се прибрахме в Берлин. Макар и постепенно, ние се посъвзехме и се научихме да приемаме нещата такива каквито са. Продължавахме обаче да скърбим за татко. От тук нататък вече ти разказахме нещата — как от Берлин се преместихме в Мюнхен, и защо после дойдохме да живеем във Витингенхоф. И така изминаха девет години. По̀ миналата година един ден Дитер дойде, за да се види с мама. Беше много развълнуван, почти екзалтиран. Като че ли най-сетне се намери отговорът за мистериозното изчезване на баща ни и за неговото местонахождение.

— Значи баща ви се е свързал с Дитер? — Виктор вече седеше почти на ръба на канапето, а в главата му бушуваха безброй въпроси. Но се въздържа да попита.

Даяна поклати отрицателно глава:

— Не. Но съвсем случайно той попаднал на една необикновена история. Но първо нека да ти обясня нещо. През 1953 и 1954 много германци, преди всичко цивилни, арестувани по една или друга причина при завладяването на Берлин, биват освободени и те започват да се завръщат по домовете си. Дитер се срещнал с хора от затвора „Лубянка“ в Москва. Те му разказали, че там е имало някакъв много особен затворник, държан изолиран от всички почти през цялото време. Говорело се, че той е германец, при това аристократ. Много от хората го били зървали и описанието на неговата външност, възраст и други характеристики съвпадали напълно с личността на баща ни. Всички тези подробности Дитер научил от свой братовчед, чийто тъст току-що се бил завърнал от Русия. На Дитер не му било нужно много време, за да се досети, че затворникът на „Лубянка“ може да е нашият баща. С колкото повече завърнали се затворници той разговарял, толкова по-убедено започнал да вярва, че загадъчният аристократ в плен е Синята тинтява, или иначе казано — Рудолф Курт фон Витинген. Надъхан с тези факти, той пристигна при мама и именно тогава започна кошмарът.

— В какъв смисъл кошмарът? — попита Виктор и вдигна вежди.

— Мама съумяваше да води относително нормално съществане до този момент. Знаеше, че съпругът й е загинал и се опитваше да осмисли живота си около нас, децата. Самото предположение, че татко е жив и гние в затвора „Лубянка“, преобърна всичко наопаки. За последните две години мама се превърна в жена, преследвана от кошмари… раздирана до лудост от тревоги, притеснения и страдания, които се редуват с пристъпи на оптимизъм и надежда… на празни надежди, ако питаш мене.

— Колко е жестоко за нея да живее в постоянна неизвестност. Какъв кошмар за всички ви! — каза Виктор задъхано и погледна Даяна ужасено. — Нима не успяхте да разберете дали онзи човек е баща ви или не?

Даяна кимна:

— Уви, не. Дитер, мама, Крисчън и аз отидохме в Бон. С помощта на връзките, които има Дитер, успяхме да се срещнем с канцлера Аденауер. Правителството на Западна Германия се зае със случая. Изпратиха до руснаците официално питане дали този затворник е нашият баща. Руснаците категорично отхвърлиха съществането на подобен затворник, още по-малко на немски принц. Последната година аз и Крисчън два пъти ходихме в Бон. Понатиснахме ги отново и нашето правителство направи второ запитване пред руснаците. И отново ударихме на камък. — Тя прехапа устни, смръщи лице и вдигна ръце в знак на отчаяние. — Стигнали сме до задънена улица.

Виктор мълчеше. Сега седеше облегнат и размишляваше върху това, което беше чул. Най-накрая той погледна първо Даяна, а после Крисчън и колебливо запита:

— Простете ми за моето невежество, но защо ще им трябва на руснаците да арестуват баща ви през четиридесет и пета? Какви изобщо биха могли да са причините?

Крисчън леко се усмихна:

— Не може да става и дума за невежество, Виктор. Въпросът ти е напълно логичен. Ние вече две години си го задаваме. Дитер обаче много скоро ни осветли. Той счита, че руснаците са задържали баща ни, защото го считат за шпионин. И то за шпионин на американците, т.е. за техен враг. — Крисчън енергично поклати глава: — Недей да ме гледаш така недоверчиво, Виктор. Много германци са били арестувани от руснаците по онова време заради подозрението, или по-точно заради убеждението, че са шпиони. И то за американците. Но каквато и да е причината, тя всъщност е без значение, след като майка ни и Дитер са убедени, че нашият баща е затворникът от „Лубянка“.

— А ти? Какво е твоето мнение, Крисчън? — попита Виктор и се сети да загаси пурата си, която беше забравил да дими. Запали си цигара и зачака отговор.

Крисчън размисли и най-накрая каза:

— Честно да си призная, и аз вече не знам какво да мисля, приятелю. Люшкам се между съмнението и вярата. В един момент се съгласявам с мама, в следващия съм склонен да вярвам на Даяна, която счита, че татко е мъртъв. Но когато се появи Дитер, както направи вчера, и започне с неговите най-нови сведения, отново започвам да подкрепям него и ма…

— Ние нямаме достатъчно доказателства! — яростно извика Даяна с нетипичен за нея писклив глас. — Колкото повече се замислям над тази версия, толкова повече се убеждавам, че тя е абсурдна. Сигурна съм, че татко е загинал в Берлин в края на войната и тялото му е било измежду многото неразпознаваеми трупове. Всъщност аз вече се моля той да е мъртъв. — Гласът й изведнъж затрепери, тя примига с очи и се извърна настрани. После завърши с едва чут глас: — Може би това е за предпочитане пред вероятността, че той страда някъде. Не мога да преживея дори мисълта, че той е жив, че е на „Лубянка“, където сигурно го подлагат на… на… — Тя не успя да продължи, защото повече не можеше да сдържа чувствата си.

Франческа скочи, за да седне до нея пред камината. Прегърна я и започна да я утешава:

— Дипс, миличка, недей да плачеш. Знам, че това е без значение, но аз и татко сме на същото мнение като тебе. — Докато говореше, Франческа гледаше към Крисчън с обич и съчувствие. — Знам, че звучи ужасно, но и ние мислим, че чичо Курт е загинал през 1945. Колко пъти го внушавахме и на леля Арабела.

Крисчън наклони глава.

— Да — отвърна той и се придвижи към масичката с напитките. Наля си коняк, а очите му бяха замислени. После се върна при камината и се обърна към Виктор:

— След като чу тази необикновена история, кажи ми — ти как мислиш? Баща ни мъртъв ли е или е на „Лубянка“?

— Наистина не мога да взема страна. — Виктор сви устни и се загледа във върха на цигарата си. После обаче реши да е съвсем откровен: — Може би и аз като тебе, Крисчън, бих се колебал между двете хипотези. Честно казано — наистина не знам. — Той дръпна от цигарата си и я загаси нетърпеливо. — Господи! Колко ли е ужасно всеки ден да живееш с това съмнение. Човек би могъл да полудее. Вече не се учудвам, че избягвате да говорите за това. Аз съм виновен, че всички толкова се разстроихме. Не биваше да си пъхам носа. Само дето ви развалих великолепната вечер.

— О, моля те, Виктор, недей така! — обади се Крисчън. — Няма нужда да се извиняваш. Изобщо не си развалил вечерта. Нали съм прав, Даяна?

— Разбира се. Всъщност ти допринесе много всичко да мине хубаво и запомнящо се. — Тя се усмихна на Виктор. — Но хайде вече да приключим тази тема. Иска ми се да се настроя за бъдещето и по-точно да се подготвя за следващите няколко дни. — Даяна си пое дълбоко въздух и каза с вече по-весел тон: — Утре аз и Крисчън отиваме в Мюнхен у баба, за да се видим с майка ни. Затова няма да мога да те заведа на ски. Разбрах се обаче с Астрид и Владимир да ти правят компания. Става ли така?

— Става. Ще бъде чудесно — отвърна Виктор, като се опита да пропъди обърканите си мисли. Загледа внимателно Даяна. Имаше нещо необикновено у тази жена, някакъв несломим дух, заради който й се възхищаваше. — Ами Франческа? Сама ли ще я оставим?

— О, не се безпокойте за мен. Имам да свърша някои неща — увери го Франческа с мила усмивка. — А ти ще се върнеш за обяд, нали?

Преди Виктор да отговори, Даяна каза:

— Астрид ви кани двамата на обяд, Ческа. Ще се разнообразите, а и на Виктор ще му е интересно да разгледа имението фон Бьолер. Толкова е внушително, че пред него Витингенхоф изглежда направо незначителен.

— Много мило, че ни е поканила — отвърна Франческа. — И на мен ми се ходи там. Ким ми е казвал, че приличало на умалено копие на Версай.

— Това е самата истина. — Даяна се изправи. — Сега, ако нямате нищо напротив, отивам да кажа на Манфред да заключи и си лягам. Утре трябва да ставаме рано. — Тя целуна Франческа и Крисчън, а после се запъти към Виктор.

Той се изправи и я прегърна.

— Ти си изключителна жена, Даяна. — Виктор нежно я целуна по челото.

— И ти си такъв — отвърна тя и приятелски се облегна на ръката му. После тръгна с изящна походка към вратата. — Лека нощ на всички.

Скоро и Крисчън се оттегли. В мига, в които останаха насаме, Виктор каза:

— Сигурно повече никъде няма да ме водиш с тебе, моето момиче. Голям идиот съм.

— Шшшт — накара го да мълчи Франческа и седна до него на канапето. Тя хвана ръката му и започна да го убеждава: — Моля те, Вик. Нека да забравим за това. Права е Даяна, като казва, че трябва да се опитаме да не мислим за трагедията на чичо Курт. Тя и Крисчън се мъчат да живеят нормално, въпреки нещастието. И съм сигурна, че не ти се сърдят, нито пък си ги разстроил допълнително. И аз самата не ти се сърдя.

— Това да ми е утехата — отговори той и палаво й се усмихна. Той я прегърна през рамо и я притисна до себе си. — Искаш ли да поседим още малко?

— С удоволствие. Искаш ли нещо за пиене, мили?

— Да, защо не. Нека да изпием по още едно за последно. — Той разпусна прегръдката си и очите му я проследиха с любящ поглед, докато тя прекоси стаята. — Искам да те помоля нещо, миличка. Би ли изгасила светлината?

— Да, добре. Да пусна ли някоя плоча? Може би нещо на Синатра?

— Чудесна идея… Парчетата от Коул Портър… когато тия двамата се съберат, става велика работа.

Скоро в стаята настъпи мрак. По края стана съвсем тъмно, но мястото пред камината беше окъпано в розови отблясъци. Дървата горяха с пращене зад желязната преграда и светлината на огъня сякаш обгърна Виктор и Франческа със самотен златен ореол. Те дълго седяха прегърнати, слушаха романтичните балади и почти не разговаряха, доволни да бъдат най-сетне заедно. По едно време Виктор извърна глава и се загледа през прозореца на отсрещната стена. Виждаше се мастилено синьото небе, осеяно с безброй ярки звезди. По небесната шир започна да струи сребърна светлина от луната, която се измъкна изпод един черен облак. Тя огря цялата околност и смълчаната бяла зимна картина беше пленителна и в този късен час.

„Какъв покой цари тук“ — помисли си Виктор, защото самата стая беше потънала в някакво съзерцание. Той обърна лице към огъня и замислено се загледа в него. Сред искрите в камината сякаш виждаше случки и образи от изтеклата вечер. Всичко беше минало безупречно и до най-малката подробност. Всичко беше толкова изискано. Гостите бяха очарователни, културни, образовани и ерудирани хора. Припомни си елегантно облечените мъже, красивите жени с техните изящни тоалети и бижута. Бяха се събрали в един достолепен дом, за да вкусят превъзходни гозби и да опитат първокласни вина. Да, рожденият ден на Даяна бе отпразнуван с подобаващо веселие и празничност.

Затова историята за Курт фон Витинген му дойде още по-смразяващо след тази радостна и бляскава вечер. Дори Виктор имаше странното чувство, че тя звучи някак нереално и неестествено. Но всичко в нея беше дори прекалено истинско. Аушвиц, Бухенвалд, Дахау наистина бяха съществали, така както все още съществаха осакатените нозе на Крисчън. Виктор отново премисли всичко, което беше чул през последния час, и отново го завладя някакво безпокойство. Усети как някакъв мраз сковава сърцето му. Злото беше хвърлило своята сянка върху тази хубава вечер. Но изведнъж той си помисли, че злото е винаги сред нас, че ни дебне, така както то е дебнело хората още от прастари времена, когато човек за първи път е открил колко безкрайни злини би могъл да причини на себеподобните си. И докато по тази земя стъпва човекът, злото ще тържества. Защото злото не е дадено от Бога, то е чисто човешко творение. Виктор дълбоко въздъхна и затвори очи.

Франческа се размърда, извъртя глава и се загледа в лицето му.

— Какво има? Да не би нещо да не е наред, Вик?

Той отвори очи и се втренчи в нея. Прииска му се да сподели с нея тревожните си мисли, но се отказа.

— Няма нищо. Всичко е наред, Чес — отговори той приглушено. После вдигна ръка и тя отново се сгуши в него.

Настъпи мълчание. Дълго след като музиката беше спряла, а огънят беше изтлял на гаснеща жарава, Виктор излезе от своя унес. Той поведе Франческа за ръка. Излязоха от гостната, минаха през голямото преддверие и се заизкачваха по голямото стълбище, но той нито за миг не пусна ръката й, която здраво стискаше неговата.

Глава V

Терънс Огдън вървеше с бърза походка през старинния пазарски площад в Рипън. Пусна голям плик в една пощенска кутия и влезе в първото магазинче за цигари, което се изпречи на пътя му. Оттам си купи вестник и пакет цигари, като междувременно размени няколко приятелски думи с момичето зад щанда. Тя веднага го позна и му поиска автограф, после го засипа с въпроси за останали артисти, настанени в техния град. Той се постара да отговори непринудено и се измъкна от нея по възможно най-любезен начин. Излезе от магазина с плавна походка и тихичко си заподсвирква с уста.

Прекоси отново площада, мина покрай кметството и къщата на Уейкмън и тръгна с бърза крачка надолу по стръмната улица. Скоро стигна до края на града, където се намираше хотела, подслонил целия актьорски и технически състав на филмовата продукция „Брулени хълмове“.

Беше слънчево съботно утро, което му напомняше много живо за летните сутрини от неговото детство, които сякаш никога повече не се повториха. Или поне така му се струваше. Тери изведнъж се замисли дали пък въображението му не го лъжеше, дали златните летни утрини от детските години не са плод на фантазията. Може би и тогава летата са били студени и дъждовни, както му се струваха сега. По светлосините му очи заигра иронична усмивка. Колко странно наистина, че хубавото време — реалност или измислица — беше единственото приятно нещо, което си спомняше от мизерните години, през които израсна в Шефийлд. Всички останали негови спомени му напомняха за потискащата атмосфера на дикенсов роман. Празен корем. Кърпени дрехи. Чорапи, които толкова пъти бяха замрежени, че новият конец беше повече от стария. Скъсани обувки, които пропускаха сняг и дъжд. Татко — вечно безработен. А и когато имаше работа, това беше миньорската шахта, където пълнеше дробовете си с въглищен прах. Мама, която цял живот беше чистила, готвила, гладила и слугувала у богати хора. Остаряла без време.

Тери вдигна рамене и притвори очи, за да пропъди тези мисли. Нямаше смисъл да се връща към тези неща. Това бяха отдавна отминали времена. Слава богу, доста неща се промениха в добрата стара Англия и той успя да им осигури по-добри и спокойни старини. Пое си дълбоко въздух и разкърши рамене. От години не се беше чувствал толкова здрав и бодър. Терънс Огдън беше като нов човек след пиянската свада с Рюпърт Рейнолдс от началото на годината. Той отлично осъзна тогава, че едвам отърва кожата, че беше на косъм от смъртта, затова реши, че е време да се вземе в ръце. Не можеше да се каже, че стана пълен въздържател, но значително намали пиенето и вложи цялата си енергия в работата. В момента се запита без особен интерес, къде ли изчезна тогава Рейнолдс и къде ли продължаваше да се укрива. Норман твърдеше, че по всяка вероятност е отвъд Ламанша. „Пак не съм достатъчно далеч от този тип“ — промърмори той на себе си.

— Хей, Тери, ранобуден си като петел!

Тери се обърна. Джери Масингам, яхнал едно колело, въртеше педалите с такова усърдие, сякаш животът му беше в опасност. Червената му коса се вееше на лекия ветрец, а сакото му смешно плющеше. Беше облечен в ужасно плътен костюм, закопчана риза и канареножълта вълнена вратовръзка. В този вид приличаше на провинциален доктор, тръгнал на сутрешни посещения.

— За бога, Джери! Това е най-сигурният начин да получиш слънчев удар — каза с напевен глас Тери, когато директорът на продукцията намали ход и скочи от колелото. — И защо по дяволите кръстосваш селските пътища с такъв идиотски велосипед?

— Обичам да карам колело. Това е гимнастика за тялото — започна да поучава той, ухилен до уши и потънал в пот. После закрачи редом с Тери, като буташе колелото между двамата. — Трябваше да стигна до пощата, преди да затворят, защото спешно искам да изпратя един материал за Лондон. Преди час нямаше никаква кола да ме закара. Вторият екип ги взел всичките. Отишли някъде към чукарите да правят пейзажни кадри. А ти накъде си тръгнал толкоз рано, млади момко? Малко разходка за здраве, а?

— Аз също исках да изпратя писмо по пощата, а и да си купя вестник. Между другото, минава вече единадесет. — Той изгледа Джери и каза иронично: — Обикновено сутрин не се денгубя из леглото, независимо какво ти е мнението за мене.

— Не се денгубиш ли?

— Ами да, тук в Йоркшир така му казват, когато се излежаваш и си проваляш деня.

— Тъй ли? Хм-м. Не се обиждай, приятелю. Не исках да кажа нищо лошо. Просто ти се чудя защо си станал толкова рано, като знам колко изморен изглеждаше в два през нощта. Трябва да си призная, че нощните снимки бяха ужасно изтощителни, и то най-вече за теб и за Катрин. Сега, като си припомням, целият екип беше направо капнал към края. Или поне така ми се струва. Знаеш ли, че тази сутрин нито един от артистите не си е показал носа. Обикновено като нямат снимки всички щъкат насам-натам. А ти да не би да си срещнал съвсем случайно някой от твоите?

— Съвсем случайно никого не съм мярнал — отговори с кикот Тери. — Но успях да се чуя с Катрин по телефона. Както винаги тя кипи от енергия. Каза ми, че половината от екипа са отишли на излет към замъка Мидълхам в Уензлидейл. Сигурно са искали да го разгледат заради историческата му слава — нали знаеш, че там е роден Ричард III.

— Тия хора да не са от желязо.

— Джери, издръжливостта е най-ценният капитал на един актьор.

— Много си прав. Ама чак пък да се вдигнат на излет. Дано да не капнат някъде по пътя! Гледал съм те в Страдфорд как играеше Ричард ІІІ. Беше забележителен, Тери, направо забележителен.

— Благодаря ти, Джери. Това е дяволски трудна роля.

— Хм, така значи. Странно все пак, като си спомня с каква лекота играеше… — Джери го погледна изпитателно и каза: — Тази нощ заснехме няколко страхотни сцени и ако времето се задържи хубаво и не изникне пак някоя неприятност, ще приключим следващия петък, както и бяхме планирали. Тогава сигурно ще ти олекне.

Тери го изгледа озадачено:

— Аз обичам да съм на външни снимки, приятелю. Всъщност даже много добре си изкарах тия два месеца. Е, чувствах се отвратително, когато дойдохме тук през май, но то пък на кой ли не му беше криво заради ония проливни дъждове? Едва ли е удоволствие всеки ден да прогизваш до кости.

Джери се засмя на киселата физиономия, която направи Тери.

— Вярно, ужасно е. Нямах предвид само теб — поправи се Джери. — Исках да кажа, че на всички ни ще олекне, като се приберем в Лондон. После ни остава само една седмица снимки в студиото и — край.

Тери го изгледа с шеговита усмивка:

— И все пак, въпреки лошото време и неприятностите, ние вървим по план и сме в рамките на бюджета. Така че на тебе трябва да ти е най-леко на душата, а, Джери?

— Не е лъжа. — Той се облегна на колелото си и каза: — Ама и ти показа дяволско търпение, Тери, щом можа да изтраеш всичките прищевки на Марк Пиърс. Не е лесно да се оправяш с дръвник като него.

— Но пък е голям режисьор. Убеден съм, че като всеки талант той си има своите приумици. Пък и честно казано, той тормози целия екип, не само мене. Всички се опитват да бъдат търпеливи.

— Така е — отговори тихо Джери, но си помисли: „Марк обаче те е взел на мушката точно тебе и това съвсем не е случайно“. Той си имаше собствено обяснение за постоянните противоречия между Тери и режисьора. Виктор също подозираше, че има нещо нередно, но така и не успя да открие истинската причина. „Прекалено много напрежение, прекалено много интриги се натрупаха в тоя екип. Камък ще ми падне, като заснемем и последния кадър от този гаден филм“ — каза си Джери.

— Чувам, че си щял да работиш с „Болдинг пикчърс“. А, Джери, вярно ли е?

— Не са те излъгали, млади момко. С нетърпение чакам да започна с тях. Голям филм ще се прави. Още това лято започваме снимките в Южна Франция. А и екипът е доста солиден.

— Моите поздравления.

— Ами ти? При тебе какво се задава?

— Имам няколко предложения — отговори Тери предпазливо. — Като начало мога да започна с една пиеса в Уест Енд.

— Наблягай повече на филмите, Тери — посъветва го директорът на продукцията. — Талантът ти е точно за киното, а и на екрана изглеждаш чудесно. Бях впечатлен още като видях първите кадри. Успял си да внесеш нещо много специфично в образа на Едгар Линтън — направил си ролята сложна и многопластова.

— Благодаря. Приятно ми е да го чуя. Още повече пък от теб. Друго си е да ти го каже професионалист.

Джери се усмихна без да отговори, и двамата продължиха да вървят мълчаливо. Скоро те стигнаха до двора на хотела, минаха през голяма порта и продължиха нагоре по алеята. Когато наближиха стъпалата пред входа, двамата едновременно спряха и се спогледаха.

— Нашата звезда си заминава — отбеляза Тери.

— Така изглежда — отговори Джери с раздразнение. После изненадата от лицето му изчезна и той с любопитство се загледа. Лъскавото виненочервено Бентли на Виктор Мейсън беше паркирано точно пред входа, Гюс нареждаше вътре многобройните му куфари.

— Мислех, че си тръгва чак другата седмица — каза Тери.

— И аз така знаех. Във вторник, доколкото си спомням.

В този момент от хотела излезе Джейк Уотсън и забърза към колата, нарамил кутии със заснета лента. Той ги остави на задната седалка, обърна се и им махна, като ги видя:

— Привет, момчета!

— Добро утро, Джейк — отговори Джери и се забърза към него, като буташе велосипеда.

— Добро утро — махна на свой ред Тери и се ухили. — Нима ще се лишим от нашата звезда?

Джейк кимна утвърдително, но ги изчака да се приближат и чак тогава им обясни:

— Аха. След малко Виктор потегля за Лондон.

— Да те вземат дяволите, защо не ми каза по-рано? — разгорещи се Масингам и лицето му почервеня. — Ако знаех, щях да си спестя разкарването до пощата за тия писма. Можеше да ги пратя по Виктор — мърмореше Джери. — Цяла сутрин се мъча нагоре-надолу с тоя строшеняк. — Той се дръпна встрани, за да подпре велосипеда, като продължаваше да мрънка.

— Не се горещи чак толкова, Джер — започна да го успокоява Джейк, защото видя, че се е ядосал не на шега. Сигурно си мислеше, че са взели някакво важно решение без него. — Виктор си науми, че трябва да замине едва преди час. Аз тръгнах да те търся веднага щом разбрах за намеренията му, но ти вече беше излязъл.

— Кога ще се върне? Пардон. Ако се съди по багажа, явно изобщо няма да се връща. — Джери продължи да мърмори и изгледа сърдито Джейк.

— Точно така.

— Доколкото разбрах, Марк искаше да заснеме една допълнителна сцена с Виктор в понеделник — намеси се предпазливо Тери, но в гласа му се долавяше любопитство.

— Марк обаче се отказа — обясни Джейк, като реши, че ще е по-разумно да спести цялата истина в случая. — Тази сутрин той си поговори на закуска с Виктор — обсъдиха как ще протекат останалите снимки и решиха, че допълнителната сцена ще е излишна и ще е загуба не само на средства, но и на време. Вече и без друго е събрал прекалено много заснет материал. И тоя път, както винаги, Марк снима като луд, макар че повечето кадри накрая ще отпаднат и ще идат на боклука. Виктор също се съгласи, че сцената не е необходима. Още повече, че нея я няма в сценария. Това е оная сцена, която Марк искаше да добави — нали се сещаш, Хийтклиф си върви по чукарите през нощта и му се струва, че пред себе си вижда Кати… е, всъщност — духа на Кати. Трябваше да се снима нощем, а те тъкмо това искаха да избегнат. А и двамата прецениха, че сцената няма да се върже с останалата част от филма — завърши Джейк, доволен, че успя така кратко да им предаде съдържанието на бурния сутрешен спор, в който Виктор най-сетне реши да наложи мнението си.

Джери Масингам веднага промени изражението си и настроението му се оправи. Той се ухили доволно:

— Радвам се да чуя това. Умно решение. Още от началото бях убеден, че няма нужда от тази сцена. И без това в този филм има предостатъчно загадъчни ситуации и други подобни глупости. Но, разбира се, не бих и посмял да давам акъл на Марк как да си върши работата. Добре, много добре. Поне ще спестим малко пари.

Джейк каза:

— А така, Джер. Знаех си, че веднага ще схванеш практическата полза от това решение. И слушай, мърморане, не съм виновен, че си се бъхтил чак до пощата на тая стара бракма.

— Е, не е кой знае каква беда, братле — отговори Джери дружелюбно, защото напълно беше възвърнал доброто си настроение.

— Хайде, приятелчета, аз май ще трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно — заяви Тери и тръгна към стълбите.

— Добре, братле — каза Джери.

Джейк добави след него:

— И не се впрягай много, Терънс. — После сложи ръка върху рамото на Масингам и добави: — Искам да поговоря с теб за някои неща по филма.

Докато те поверително си говореха, застанали един до друг край колата, Тери се изкачи по стъпалата. Влезе вътре и попита на рецепцията дали има някакви съобщения за него, а после взе асансьора до втория етаж. Той си погледна часовника, докато вървеше по коридора, и видя, че е закъснял. Но беше сигурен, че Катрин няма да му се сърди. Беше му казала, че ще си чете сценария, докато го чака.

Той почука на вратата и Катрин почти веднага отвори.

— Здравей, коте — каза Тери.

— Тери, скъпи! — възкликна тя със звучен глас. После го огледа бързо от глава до пети. — Изглеждаш просто великолепно — добави тя и отвори широко вратата, за да го покани вътре.

— Благодаря, но и ти заслужаваш комплимент. Ако съдя по вида ти, очевидно нощните снимки добре ти се отразяват.

— Мерси, мосю — засмя се Катрин и направи лек реверанс. После го поведе към столовете до прозореца. — Хайде да седнем тук — толкова е слънчево и приятно. Току-що поръчах да донесат чай и от онзи вкусен солен кейк с червен пипер, който толкова много обичам.

 

Тери седна и загледа кафеникавите парчета в чинията, а после й каза с усмивка:

— Това са овесени хлебчета, Катрин. Като малък за мен те бяха истинско лакомство. И не са с пипер, а с джинджифил, глупаче такова. Ще хапна едно и ще те помоля да ми направиш чая с мляко, не с лимон. — Той се отпусна удобно в един стол и заяви важно: — Току-що налетях на Джейк. Представяш ли си — Виктор си тръгва днес!

— Да, знам — отговори Катрин нехайно и взе каничката с млякото. — Беше преди малко тук — да ми каже довиждане.

— Не се и съмнявам — захили се многозначително Тери, а очите му лукаво проблеснаха.

Катрин рязко се изправи и го погледна смръщено:

— Какво искаш да кажеш?

— Човек си обича любимите питомци… и не може да замине, без да ги погали на тръгване.

— За каквото и да намекваш, той искаше и тебе „да те погали на тръгване“, но не те намери в стаята — върна му го тя. — Каза ми да те поздравя и ти пожела „да им разкажеш играта на всички снимачи“, както сам се изрази.

— А, така било значи.

— О, Тери, престани да ме заяждаш с Виктор — възрази Катрин с ядосан глас, но изражението й остана дружелюбно и тюркоазените й очи го гледаха весело. — Виктор ми обръща толкова внимание, колкото и на всеки друг в екипа. — Тя се усмихна небрежно.

— О, я стига, Катрин! — сопна й се Тери. — Не се прави на луда! Та ти обядваш с него почти всеки ден, на снимачната площадка също си неотлъчно до него, а и той не сваля от тебе хищния си поглед.

— Но аз имам договор с него, или по-точно с „Белисима Продъкшънс“, а и за първи път се снимам във филм. За разлика от теб. Той просто се опитва да ми помогне — запротестира тя. — Освен това и ти много често обядваш с него и си част от свитата му, когато…

— Когато играем покер, коте. — Тери я изгледа изпитателно. — Но ми кажи, ти какво правиш, когато сте насаме с него? — попита я той със заядлива усмивка.

— Тери! Минаваш всякакви граници! Никак не харесвам намеците ти, още повече че ти отлично знаеш, че аз ходя с Ким Кънингам.

— Не се впрягай чак толкова, коте. Просто те будалкам, при това — най-приятелски. Как е Ким между другото? Снощи ми изглеждаше ужасно мрачен.

— Добре е, да се надяваме — Катрин въздъхна и лицето й стана сериозно. — Предполагам, че се чувства малко пренебрегнат. В известен смисъл той доста ме измъчва. Мислеше си, че всяка вечер ще сме заедно, когато дойда на снимки в Йоркшир, но това е невъзможно. Знаеш как се чувстваме в края на деня. Да си призная, аз самата съм като пребита, а вечер трябва да подготвям и ролята си за следващия ден. Вече всички се убедихме колко взискателен е Марк и за най-малките подробности. А и Виктор иска да му правя компания, когато има свободно време. — Тя направи гримаса. — Не ми остава много време за горкичкия Ким и подозирам, че на него това му е неприятно.

— А за теб работата винаги е била най-важното, нали, скъпа?

— Да — отговори тя без колебание, после се замисли. — Но… — Катрин се облегна назад и реши да смени темата на разговора. — Гласът ти звучеше доста странно днес по телефона. Умирам от любопитство да разбера защо искаше да ме видиш. Хайде, скъпи, разкажи какво има.

Той се вгледа в нея и лекичко се усмихна:

— Напоследък не мога да смогна да ти се отблагодаря за всичко, мило коте. Затова и дойдох. За да ти благодаря за поредната добрина, която стори за мене.

— За какво говориш… — Тя внезапно замълча. Очите й се изпълниха със задоволство и тя плесна с ръце. — Да, сетих се! Хили Стийд, нали? Успя ли да му влезеш под кожата, Тери?

Той закима с нескрито вълнение:

— Да, и още как! Предложи ми договор за три филма с „Монарк“. Снощи получих документите от моя импресарио, подписах ги и преди малко ги изпратих по пощата. По всичко личи, Катрин, че заедно ще работим в Холивуд. Според договора започвам първия си филм през октомври, когато и ти ще започнеш новите снимки. Прочетох сценария и страшно ми хареса. Много драматичен сюжет. Всъщност се разказва за едно убийство. Ще играя второстепенна роля, но Хили ми обеща, че в следващите два филма ще имам главна роля. Той има амбицията да ме наложи като филмова звезда. — Тери се пресегна и погали ръката й. — Но все едно, всичко стана само благодарение на теб, скъпа. Ти подхвърли въдицата на Хилард, а той очевидно се вслушва в думите ти.

— О, скъпи, та това е чудесно! Така съм развълнувана и толкова се радвам за тебе! — възкликна Катрин с неподправено задоволство. — А пък аз не съм сторила кой знае колко, Тери. Заслугата всъщност си е твоя. Ти се справи чудесно във филма. Хили изпадна във възторг, когато видя първите готови кадри.

— Обясни ми, ти все пак какво му каза за мене?

— Наистина ли искаш да знаеш? — Тя продължи, без да изчака отговора му. — Всъщност постъпих доста хитро. Когато един ден обядвах с Хили, той започна да сипе похвали по твой адрес, а аз му казах, че Виктор е не по-малко възхитен. Точните ми думи бяха следните: „Дори ми се струва, че Виктор е решил да сключи договор с Тери за работа в «Белисима». Виктор е убеден, че Тери ще стане голяма звезда след пускането на «Брулени хълмове». Подпалих му фитила и видях как той позеленя от завист. Като продуценти те двамата вечно се конкурират. След това изиграх най-големия си коз. Въздъхнах тъжно и съчувствено потупах Хили по ръката, като му казах: «Колко жалко, Хили, че не се сети пръв да подпишеш договор с Терънс Огдън. Спомняш ли си за колко малко ме изпусна и мене? Изглежда, че Виктор пак те изпревари. Той ти измъква под носа всички млади таланти.» Горкичкият Хили, не можа даже да си дояде обяда. Ужасно се разстрои, бедничкият. Сигурно съм му отровила целия ден — засмя се тя. — Буквално видях как мозъкът му трескаво заработи. Той започна да ме разпитва, попита ме също дали вече си подписал договора с Виктор. Аз естествено не му казах нищо конкретно. Посъветвах го да се свърже направо с тебе. — Катрин се облегна назад с невинно изражение, безкрайно доволна от себе си.

— Ти си непоправима, Катрин — Тери укорително клатеше глава, но в погледа му се забелязваше истинско възхищение.

— Да, да, такава съм си. — Тя му се усмихна очарователно като малко палаво дете. — Но понякога е интересно да си непоправим. Пък и постигнах целта си, не е ли така?

— Да. Но какво щеше да стане, ако Хилард беше говорил първо с Виктор? Как щеше да се измъкнеш тогава?

Катрин му хвърли смразяващ поглед, а гласът й прозвуча насмешливо.

— Ти не познаваш добре Хили Стийд. Той никога нямаше да рискува да започне толкова отдалече. А аз бях абсолютно сигурна, че незабавно ще ти се обади, за да изпревари Виктор, и наистина не се излъгах. — Тя вдигна рамене. — Елементарно, Уотсън, елементарно.

— Така е, Холмс, така е — отговори Тери в същия дух, като едва се сдържаше да не се разсмее. Той допи чая си, облегна се назад и кръстоса крака. После запали цигара и я загледа с леко присвити очи. Много хора твърдяха, че Катрин е талантлива интригантка. Но той предпочиташе да не нарича с толкова силни думи постъпката й спрямо Хилард Стийд, защото според него тя беше проявила по-скоро досетливост, отколкото коварство. Тя не за първи път проявяваше своята необикновена проницателност, но той всеки път се изненадваше. Може би постоянната му изненада се дължеше на това, че външният й вид с нищо не издаваше нейния безспорен интелект. Още повече, че у нея на пръв поглед имаше нещо толкова детско и наивно, което тази сутрин го впечатли повече от всякога.

Катрин грациозно се приведе към масата и допълни каничката с гореща вода, а после го попита:

— Още една чаша чай, Тери?

— Да, с удоволствие. — Той я наблюдаваше внимателно и се опитваше да я прецени безпристрастно. Тя беше облечена в бяла блуза от фин муселин и тъмносиня памучна пола. Дрехите й бяха толкова семпли и изчистени, че в тях тя приличаше на ученичка. Всъщност точно в този момент Катрин изглеждаше на не повече от шестнайсет години. Изведнъж си спомни една реплика на Петручио от «Укротяване на опърничавата»: «И все пак свежа като пролетни цветя». Да, именно така му изглеждаше тя сега с кестенявата си коса, която падаше на гъсти вълни чак до раменете й, с красивото си одухотворено лице без никакъв грим по него, освен яркочервеното червило, което обикновено си слагаше, и с изразителните си блестящи очи. Крехкичката Кейт, най-красивата Кейт на този свят, Кейт от Кейтхол, моята най-изящна Кейт — продължаваше да я нарича той с определенията на Шекспир. Но тази Кейт не беше опърничава. Тъкмо обратното — тя изглеждаше толкова нежна и беззащитна, че винаги го затрогваше по някакъв особен начин. Той обаче знаеше, че Катрин има желязна воля, невероятна духовна енергия и огромна упоритост. Може би в тази двойственост на нейната природа се криеше необикновеният й чар, който въздействаше именно със своята загадъчност. Отдавна, още преди месеци, Терънс най-сериозно обмисляше идеята да я смъкне от сцената, да я извади от постоянното й равновесие — както в преносен, така и в буквален смисъл — и да я закара право в леглото си. Но тогава той внезапно се разколеба и в крайна сметка се отказа. Не можеше да си обясни защо беше решил да постъпи така, но повече никога не изпита същия порив към нея. А сега това беше без значение. При него се беше върнала голямата му и истинска любов, която го даряваше с безкрайно разбиране, доверие и обожание и го караше отново да се чувства пълноценен човек. Животът му пак придобиваше смисъл.

— Изглеждаш ужасно сериозен. Да не се е случило нещо лошо, Тери?

— Не, коте — той се усмихна леко и продължи, — просто си мислех за разни работи.

Катрин също му се усмихна нежно, отпи от чая си, а после бавно постави чашата на масата и попита.

— Какво става с… Хилъри?

Катрин улучи болното му място — дали беше умишлено или пък случайно? Дали знаеше нещо или пък само се досещаше? Той почти се смути от изненада, но се опита гласът му да прозвучи спокойно.

— Какво става с Хилъри? Тя как реагира, като разбра, че си сключил договор и че скоро заминаваш за Калифорния?

— Беше във възторг. Тя е убедена, че голяма звезда се става само в Холивуд. Нали я познаваш Хилъри, винаги се радва на успехите на приятелите си.

— Да, тя е разкошен човек. — Катрин се поразмърда на стола си и се загледа през прозореца. За малко да му каже, че Хилъри ще тъгува по него, но се въздържа. Въпреки че Тери й беше близък приятел, тя все още се боеше да подхваща някои теми. По природа той беше сдържан и малко високомерен, затова внушаваше респект и човек не можеше да се държи с него прекалено фамилиарно. Като актьор Терънс нямаше равен на себе си, най-вече с бляскавите и вдъхновени изпълнения на шекспирови роли. Катрин постоянно осъзнаваше важното място, което той заема в английския театър, както и всеобщата почит към него, а това съвсем естествено поставяше някаква бариера в отношенията им. След малко Катрин отново погледна към него и го попита: — Ами Норман? Той какво каза?

— А-а! Добрият стар Норман. Той е на седмото небе от щастие. Страшно се радва за мене. Ще го взема със себе си в Калифорния заедно с Пени. Те са толкова грижовни и всеотдайни, че не мога да се лиша от тях. И там ще продължат все така добре да си ме гледат. Норман се съгласи да ми бъде не само гримьор, а и нещо като личен секретар и шофьор. Предполагам, че ще бъде хем иконом, хем момче за всичко. — Тери се ухили. — Пени пък ще поеме къщната работа. Знаеш ли, че съм решил да наема къща за няколко години? Хили се надява, че от «Монарк» ще ми намерят нещо подходящо или в Бевърли Хилс, или в Бел Еър. — Той угаси цигарата си и завърши въодушевено: — Наистина очаквам с нетърпение да прелетя отвъд Атлантика. Точно сега е идеален момент да замина. А ти, коте, знаеш ли къде ще те настанят?

— Отначало Виктор каза, че ще ми наеме апартамент в хотел в Бевърли Хилс, но после се отказа. Мисля, че ще отседнем в хотел «Бел Еър». Изглежда, че го предпочита, но не знам защо. — Катрин се приведе и го загледа със светнали очи. — Скъпи, толкова е хубаво, че ще бъдем заедно. Нали ще си изкараме страхотно? — възкликна тя ентусиазирано.

— Разбира се, скъпа — Тери се замисли за момент, а после добави. — Как само умее да заблуждава, а?

— Кой? — попита тя и леко се намръщи.

— Виктор Мейсън.

— Боя се, че не разбирам какво искаш да кажеш.

— На пръв поглед изглежда толкова мил и благ, но съвсем не е такъв. Виктор е много упорит и не обича да отстъпва. Даже направо е твърдоглав. Напоследък го виждам на няколко пъти да влиза в конфликт с Марк Пиърс, и то не само заради растящите разходи, които и без това го вълнуват достатъчно много, но и защото иска да налага своите виждания за филма. А бога ми, науми ли си нещо, не се отказва от него. Изглежда, че Виктор си пада малко тиранин, въпреки че всички го мислят за безобиден сладур.

— Прав си — отговори Катрин, — но не бива да забравяме, че в случая той е и продуцент, а не само изпълнител. Така че това е част от професионалните му задължения.

— Отлично знам, че е така, скъпа, и съвсем не го упреквам. Просто споделям някои лични наблюдения. Всеки, който го подценява, е пълен глупак. Чаровната му външност дяволски подвежда. Но аз го харесвам — той се държи с мен съвсем прилично. Между другото, като се заприказвах за един от твоите обожатели, как гледа негова милост графът на твоето скорошно заминаване за далечни земи?

Катрин се престори, че не забелязва иронията му и отговори:

— Ким малко се стресна, като му казах, но вече го прие, пък и аз ще отсъствам само няколко месеца.

— О, така ли? — каза Тери, искрено изненадан. — Не знаех. Аз си мислех, че Виктор те е ангажирал за друг филм веднага след комедията с Боу Стантън.

— Не ми е споменавал нищо подобно, така че засега нямам никакви други ангажименти.

Тери погледна часовника си:

— Време е да тръгвам, коте. Обещах интервю на Естел Морган, а после ще трябва да я заведа и на обяд. Това беше другата причина да дойда да те видя. Бих се радвал, ако и ти дойдеш с нас.

— О, Тери, скъпи, не мисля, че трябва да идвам. Това няма да се хареса на Естел. Сигурна съм, че й се иска да си говорите насаме.

— Да, но аз не искам да оставам насаме с нея — обясни Тери. — В това е проблемът. Страшно ме изнервя тази жена. Непрекъснато имам усещането, че ще ми се нахвърли. — Той завъртя очи с досада. — Доста нахално същество е нашата Естел. Хайде, кажи «да», бъди добро приятелче, коте. Моля те.

Звънкият смях на Катрин изпълни стаята и тя го погледна развеселено:

— Не се прави на такъв бъзльо. Тя е безобидна, пък и ти винаги можеш да се справиш с нея. — Но като видя как умолително я гледа, Катрин отстъпи. — Е, добре, добре. Ще дойда, за да браня доброто си приятелче. Но ще дойда само за обяда, не за интервюто. Защото на нея това вече ще й се стори крайно нахално. Тя не обича да има зяпачи, когато интервюира някого. Длъжна съм да уважа мнението й в случая, защото всъщност има право. Какво ще кажеш да се видим в един часа?

Тери въздъхна с облекчение:

— Благодаря ти, коте. Един часа е идеално. В бара. Там ще й дам интервюто и тъкмо ще сме… — Тери замълча и се извърна към телефона, който пронизително иззвъня.

Катрин бързо го вдигна:

— Здравей, Норман — извика тя. — Да, тук е. Ей сега ще ти го дам, скъпи.

Тя погледна Тери и му махна да дойде. Той се приближи, взе слушалката от ръката й и Катрин се върна на мястото си. Тя се облегна назад и притвори очи. Очевидно Тери обсъждаше с Норман какво ще правят вечерта — щяха да ходят до Шефийлд при родителите му. Катрин обаче не обръщаше внимание на думите му, а слушаше с наслада музиката на неговия глас. Дори и по телефона той говореше с мелодичния глас на актьор. Тя поглъщаше ритмичната му реч, богатата интонация, плътността на тембъра, съвършения начин на произнасяне на всяка дума. Неговият толкова специфичен глас беше станал една от забележителностите в съвременния английски театър. Колко ли актьори безуспешно се бяха опитвали да имитират Тери? Може би стотици.

Тя се загледа по-внимателно в неговото изящно лице, в светлосините му очи, които бяха толкова искрени и открити. Катрин внезапно потрепери и кожата по ръцете й настръхна. Всеки безскрупулен човек можеше да използува Тери. Добре че Норман и Пени заминаваха с него в Холивуд. Те ще се грижат за него и ще го пазят. За миг тя отново затвори очи, а после го огледа. Носеше тъмносиви панталони, тъмносиньо сако и бяло жарсено поло. Неговата висока и стройна фигура му придаваше някаква естествена елегантност и изисканост. Тя си помисли, че той е самото въплъщение на театрален идол. За нея нямаше и съмнение, че в Щатите Тери ще предизвика истинска сензация.

Той приключи разговора, затвори телефона и я попита:

— Какво си ме заоглеждала, коте? Не съм ли облечен подходящо за интервюто? Да се преоблека ли, може би и да си сложа вратовръзка, а?

Катрин поклати отрицателно глава:

— Не говори глупости. Облякъл си се идеално. Извинявай, съвсем не съм искала да те зяпам и да те разглеждам като под микроскоп. Всъщност си мислех за реакцията, която ще предизвикаш в Холивуд. Ще ги смаеш и с таланта си, и с външността си. Както обича да се изразява Виктор, ти си един път, скъпи мой.

Тери се засмя:

— А както би се изразил Хамлет: «Запази за после твоето обожание». Радвам се, че поне ти ме харесваш в тези дрехи. Хилъри казва, че в тях съм като немски командир на военен катер. — Той тръгна да излиза, но се обърна. — Утре организирам малък обяд в «Червения лъв». Това е онази разкошна стара кръчмичка, за която съм ти разказвал. Поканил съм само най-близките приятели от екипа. Никой не знае за договорите ми с «Монарк», но скоро ще се разчуе. Затова предпочитам аз да им го съобщя — тъкмо удобен повод за едно малко празненство. Ще хапнем истински английски неделен обяд, какъвто отдавна съм ти обещал. Нали се сещаш — йоркширски пудинг, печено говеждо с хрян, печени картофи с брюкселско зеле — изобщо, традиционен английски обяд. И, разбира се, сметанов сладкиш накрая. Нали ще дойдеш, коте? Каня и Ким, естествено. Виж, защо не доведеш и Франческа?

— О, Тери, ще бъде чудесно! Благодаря, с удоволствие ще дойдем. Ще кажа на Франческа веднага щом се видим. Чакам я да се появи всеки момент.

— Отлично. А аз пък ще чакам ти да се появиш след около час. Нали няма да ме вържеш. — Той й намигна, отвори вратата и почти се сблъска с Франческа. — Прощавай, скъпа — извини се той с усмивка.

— Няма нищо, Тери. Как си ти? — попита Франческа.

— Добре и в настроение, но закъснявам за среща. — Той й направи път да мине. — Ча-аоо! — извика той, махна им с ръка и тръгна бързо по коридора.

Франческа затвори вратата и влезе в стаята. Изглеждаше поразително, облечена в бежови бричове за езда, високи черни излъскани ботуши, розова памучна риза и червено копринено шалче. Русата й коса беше прибрана на конска опашка и привързана с черна панделка. Нежната й, розова като праскова кожа изглеждаше по-гладка от всякога. През едната ръка беше преметнала пазарска кошница, а в другата държеше голям букет цветя.

— Здравей, миличка — възкликна Катрин и цялата засия, когато стана да я посрещне. Целуна я по бузата и добави: — Толкова се радвам, че се обади. Така приятно ме изненада.

Франческа също я целуна:

— Привет и на тебе, страннико — усмихна се тя шеговито. — Цветята са за теб. Набрах ги тази сутрин от градината на Лангли.

— Колко си мила! Благодаря ти. — Катрин пое цветята и зарови лице в тях. — Ухаят божествено. Отивам веднага да ги сложа във вода. В това време ти се настанявай, където ти е удобно. Кафе ли искаш или нещо по-силно? Мога да поръчам веднага да ни донесат нещо.

— Не, благодаря ти, няма нужда — Франческа остави на пода кошницата и се отпусна в един стол. — И без туй трябваше да дойда до Рипън, за да купя някои неща за Мели, та реших да се отбия да те видя за малко.

— Много хубаво си направила — извика Катрин от банята. След миг тя отново се появи в дневната, донесе ваза с вода и застана до една масичка, за да подреди цветята. — Липсваш ми, Франки.

— Знам. И ти ми липсваш, Кат. Господи, ние се виждаме по-често в Лондон, отколкото тук, в Йоркшир.

— Ужасно, нали! — съгласи се бързо Катрин. — Но Марк ни кара да работим като луди. Той ни кара да повтаряме всяка сцена, сякаш сме на театрална репетиция. — Тя отстъпи малко назад, поогледа цветята с леко наклонена глава и пооправи няколко стръка. — Да, така стана добре.

— Но все пак нещата вървят успешно, нали?

— О, да, всички сме много доволни — отговори Катрин с лека небрежност, защото не искаше да говори за филма, който потръгна толкова трудно от самото начало. Тя отиде и седна до Франческа.

— Кат… ела. Искам да ти кажа нещо.

— Гласът ти звучи развълнувано — Катрин я изгледа с любопитство и се намести на един стол срещу Франческа.

— Вярно е, вълнувам се — лицето на Франческа светна радостно. — Татко и Дорис решиха да се оженят.

Катрин пребледня:

— Ами… ами… това е чудесно… — Тя не знаеше какво повече да каже и се втренчи във Франческа.

Приятелката й я погледна изпитателно:

— Гласът ти звучи странно, Катрин. Не изглеждаш да си много ентусиазирана. Аз мислех, че ще се зарадваш. — Франческа леко сбърчи чело, защото реакцията на Катрин я учуди.

— Да, разбира се, но просто се изненадах — припряно заобяснява Катрин, за да поправи грешката си. — Може би досега не предполагах, че отношенията им са чак толкова сериозни. Не знам откъде съм останала с това впечатление, но все си мислех, че Дорис има намерение да се връща в Щатите. Та нали тя е собственичка на толкова много предприятия там, а и е типична американка. — Катрин се засмя нервно. — Но се радвам, разбира се — добави тя съобразително, но истината беше, че новината я стресна. Съзнаваше обаче, че е от огромно значение да разсее у Франческа всякакви съмнения, затова се пресегна и стисна ръката й окуражително. Тя събра целия си актьорски талант и пусна в ход естественото си очарование, като се усмихна пленително. — О, Франки, и аз се вълнувам. Това е чудесно за баща ти. Толкова се радвам за него, наистина, повярвай ми. — Тя заклати укорително глава. — Ах, този Ким. Защо нищо не ми каза снощи?

— Той нищо не е знаел. И сега още не е научил — обясни Франческа. — Тази сутрин татко се обади от Южна Франция, за да ни каже новината, но Ким вече беше заминал за Скинтън. Както и да е, но ще организират тържествен годеж във вилата на Дорис — продължи тя въодушевено. — Към края на това лято, може би през август. Дорис иска да го направи нещо като малък бал и всички сме поканени.

— В какъв смисъл «всички»? — попита Катрин, като полагаше усилия гласът й да звучи радостно, но все още усещаше някаква буца в стомаха си.

— Аз и Ким, разбира се, а и ти също. О, Кат, миличка, нали ще дойдеш? Няма да е така хубаво, ако теб те няма.

Това изненада Катрин още повече, но тя отново съумя да спретне една от нейните блестящи усмивки:

— Колко мило от страна на Дорис, че ме е поканила. — Тя се запита дали всъщност поканата беше от самата Дорис или беше просто хрумване на Франческа.

— Как така Дорис няма да покани тебе! Та тя знае, че Ким е луд по теб. Тя ми каза също, че те кани да останеш във вила Замир колкото поискаш. Дорис иска аз да остана там през целия август и предполагам, че така и ще направя. Надявам се, Катрин, че ще можеш да останеш с нас поне една-две седмици. Нали това няма да ти попречи на заминаването за Холивуд?

— Не, мисля, че няма да има проблеми. Наистина е много мило от страна на Дорис — промърмори пак Катрин, но все още беше озадачена от тази неочаквана проява на дружелюбие на мадам Астернан към нея. — Кога ще е сватбата?

— Чак есента. Татко каза през ноември. Ще се състои тук, в Йоркшир, в църквата на Лангли. Господи, но ти ще бъдеш в Калифорния по това време. Как забравих! Ей че жалко! Надявах се, че двете с теб ще сме шаферки. Щях да го предложа на Дорис.

Катрин се засмя, като си представи физиономията на Дорис, когато чуе подобна идея: «Тя? Моя шаферка? Само през трупа ми!» — помисли си Катрин с известна горчивина.

Франческа прие, че смехът й е израз на радостно вълнение, затова й каза:

— Макар че няма да можеш да й бъдеш шаферка, нали бих могла предварително да зарадвам Дорис, че ще дойдеш на годежа?

— Да, ще бъде хубаво да се разтоваря малко, да си почина, преди да почна филма с Боу Стантън. Тази сутрин наистина се сипят изненада след изненада.

— О, така ли?

— Да, и Тери беше тук, за да ми съобщи една новина. Каза, че току-що е сключил договор с «Монарк», така че и той заминава за Холивуд. — Катрин й обясни подробностите и накрая завърши: — А утре Тери организира приятелски обяд и те кани и теб, Франки.

— С удоволствие бих дошла, но няма да имам възможност, Кат. Прибирам се днес следобед.

— Да не искаш да кажеш, че се връщаш в Лондон? — Катрин запримига от изненада.

— Да. Нима си забравила? Бях ти казала преди време, че братовчедка ми Даяна ще пристигне утре от Париж. Ще ми погостува в Лондон няколко седмици.

— Господи, наистина бях забравила. Но съм толкова заета с работата по филма, че всичко останало е излетяло от главата ми. Божичко, какви егоисти сме ние артистите — погълнати сме единствено от собствените си проблеми. Направо сме ужасни. И колко съм глупава само! Ако се бях сетила, че заминаваш, щях да помоля Виктор да те закара. Той току-що замина за Лондон, няма и час, откакто е тръгнал.

— О, тъй ли! — възкликна Франческа и погледна разсеяно пазарската си кошница. После я взе, сложи я на коленете си и започна да рови нещо из нея. Тя не смееше да погледне Катрин в очите, затова заговори, без да вдига глава. — Да, щеше да бъде хубаво, но все пак предпочитам да си ида с влака. Ще ми се да попрегледам някои бележки и да скицирам следващата глава от книгата ми. Там ще успея да свърша малко работа.

— Как вървят нещата с книгата, скъпа? — както винаги Катрин прояви жив интерес към писателските начинания на Франческа.

— Ами доста добре. По-добре дори, отколкото очаквах. — Франческа извади един пакет от чантата си. — И това е за тебе. Ти толкова хареса овесените хлебчета, че накарах Вал да ги направи специално за теб.

— Толкова си сладка! Много ти благодаря! — Катрин остави пакетчето и погледна Франческа замислено. — Значи няма да те видим на събирането в Лангли довечера? — попита тя с тих глас.

— Боя се, че няма, Кат. Съжалявам, но обещах на Даяна да я чакам на летището утре сутринта и не мога да не удържа на думата си.

— Да, разбира се. Но така ми се искаше да бъдем заедно довечера.

— Недей да говориш така, миличка — каза нежно Франческа, като видя разочарованието по лицето на Катрин. — Та Ким ще бъде изцяло твой, а това е далеч по-романтично.

Катрин започна нервно да върти златния пръстен на малкия си пръст, защото я обзеха лоши предчувствия. Много разчиташе, че Франческа ще присъства на вечерята, не само защото обичаше нейната компания, а и защото не искаше да остава сама с Ким. Франческа винаги успяваше да заглажда споровете между тях двамата. Съвсем спонтанно Катрин сподели с Франческа:

— Напоследък той все ми е сърдит. Тази седмица няколко пъти му казах, че не можем да се срещнем. Той все ме укорява и не иска да разбере, че вината не е моя. Понякога като че ли съвсем забравя, че съм в Йоркшир не за друго, а за да работя. Не е честно да постъпва така. И без това си имам достатъчно грижи и проблеми тук, за да търпя и неговата сприхавост и необоснована ревност. — Тя въздъхна. — Марк е педант, Виктор обича да командва, а пък Ким — е, той просто не иска да ме разбере.

Франческа не отговори нищо. Беше на страната на Катрин, съчувстваше й и знаеше, че казва истината. Марк и Виктор наистина бяха прекалено взискателни — и двамата имаха почти диктаторски маниери, а и с Ким беше трудно, дори невъзможно да се оправи човек. От друга страна, тя влизаше в положението и на брат си, защото се намираше в сходна ситуация. Виктор беше толкова зает с филма и толкова надълбоко затънал в проблеми около него, че рядко имаше време за нея.

След кратък размисъл Франческа каза тихо:

— Имам чувството, че Ким осъзнава вината си към теб, Кат. Онзи ден надълго си поговорих с него и му обясних, че постъпва като нахален хлапак и ако не престане да се държи така, ще те изгуби. Дано не ми се сърдиш за това, че се намесвам.

— Разбира се, че не — отговори Катрин. Лицето й дори просветна. — Всъщност съм ти благодарна. Повярвай ми, скъпа. Сигурно си права, че ще е най-добре да се видим само двамата. Ще можем спокойно да си поговорим и да разведрим малко нещата.

Франческа, която страшно искаше те да си оправят отношенията, побърза да добави:

— Трябва да знаеш, Катрин, че Ким те обича и е съвсем естествено да иска да бъде непрекъснато с теб. А това, че те ревнува… — Франческа леко се засмя и продължи: — Ти си много красива и по време на снимките си просто заобиколена от мъже. Щеше да бъде ненормално, ако не те ревнуваше. Съгласи се, че поне за това не бива да го виниш.

— Сигурно е така — призна Катрин, макар и с неохота. — Но аз не му давам никакви поводи да ме ревнува. Честна дума, Франки — настояваше на своето тя.

Франческа я погледна нежно.

— На мъжете не им трябва конкретна причина, за да се държат безобразно. Понякога те изобщо не са в състояние да се владеят. — Тя се изправи и взе кошницата. — Ще видиш колко хубаво ще мине всичко довечера. И ако съдя по начина, по който вчера Ким ми говореше за тебе, тази вечер ще бъде мек като памук.

— Дано — отвърна Катрин и също се изправи. Хвана Франческа под ръка и отиде да я изпрати до вратата. — Ще ми олекне, когато другата седмица се приберем в Лондон. Там всичко като че ли върви по-гладко. — Тя прегърна Франческа и се отдръпна, за да я погледне. Изпита толкова силно чувство на привързаност, че очите й за малко не се насълзиха. Катрин заговори развълнувано: — Ти си ми най-добрата, най-скъпата приятелка, която някога съм имала, Франки. И най-вярната. Не знам какво щях да правя без теб.

— И аз не мога без теб, Кат — отвърна Франческа и гласът й чак трепереше от обич. — Ти си ми като сестра. — Изведнъж лицето й стана сериозно и замислено. — Не зная дали това е най-подходящото сравнение, защото повечето сестри не се разбират, както ние с теб. Ти си ми повече от сестра, повече от приятелка.

Неповторимите тюркоазени очи на Катрин се навлажниха, а гласът й леко играеше, когато тя отвърна:

— Скъпа, толкова хубаво го каза. И аз чувствам нещата по същия начин и винаги ще бъде така.

 

 

Спонтанният израз на обич и приятелство от страна на Франческа даде на Катрин усещането, че е търсена и обичана, без което тя не би могла да същества. Тя много държеше на Франческа и се радваше, че чувствата им са взаимни. Така че когато нейната приятелка си тръгна, Катрин беше в отлично настроение и весело си тананикаше, докато шеташе из хотелския си апартамент. После тя отиде в спалнята, за да избере тоалета си за обяда с Тери и Естел.

За нещастие ведрото й настроение бързо я напусна. Мисълта за скорошната сватба на графа и Дорис Астернан измести от главата й всички останали мисли. Тя извади един син ленен костюм, окачи го на отворената врата на гардероба и седна тежко на леглото. После втренчи поглед в дрехата, без изобщо да я вижда.

Катрин потъна в размисъл за Дорис Астернан. Още първия път, когато се запозна с нея, тя усети, че ще й се наложи да се сблъска с много сериозен противник. Времето само потвърди първоначалното й впечатление. Дорис изобщо не я одобряваше. Разбира се, не го показваше открито. Тази зряла жена винаги прикриваше своята антипатия към Катрин, като мило я убеждаваше колко са си близки една на друга, защото и двете са американки. Със своята проницателност Катрин веднага разбра, че истинското й отношение е съвсем различно. Дорис не само не одобряваше нея самата, но беше и против връзката й с Ким. Още повече, и за най-голямо неудоволствие на Катрин, мадам Астернан фамилиарничеше с цялото семейство Кънингам и беше влязла в ролята на техен благодетел и защитник. Това се проявяваше особено силно, когато Дорис разговаряше с американци. Катрин си припомни как тя подложи на кръстосан разпит Виктор по време на гостуването им в Лангли през май. После тя самата премина през такава щателна проверка за детските й години в Чикаго, че Катрин за малко не се паникьоса. Слава богу обаче успя да заобиколи въпросите на Дорис, без да изглежда, че има какво да крие.

«Та аз наистина нямам нищо за криене» — каза си Катрин и изстена на глас. Колко глупаво постъпи преди време! Когато преди години се беше записала в Кралската театрална академия, Катрин беше измислила една безобидна лъжа — тя каза на всички, че е сираче. От много повтаряне лъжата я обвърза съвсем. Вече беше късно да каже истината на когото и да било. «Защо, за бога, ми трябваше да измислям такова идиотско нещо?» — продължи да се пита тя, но отговорът й убягваше.

Почувства, че я обхваща самосъжаление. Катрин обаче знаеше, че това е разлагащо и унищожително състояние на духа, затова го потисна още преди да я е налегнало. По-добре ще е да се съсредоточи върху задачата как да изправи тази лъжа. Единственият начин беше да каже истината и така да изчисти съмненията за своето минало.

Катрин направи гримаса, като си представи Дорис. Докато беше само приятелка на Дейвид Кънингам, тя не представляваше непреодолима заплаха, но вече като съпруга влиянието й върху графа щеше да бъде далече по-голямо. «О, господи!» — изстена Катрин, изпълнена с притеснение, как ли ще се справи с Дорис. Започна да прехвърля наум безброй варианти и да ги оглежда от всички страни, но като че ли нямаше изход. Изведнъж Катрин се стресна и от една друга мисъл: «Защо ли Дорис ме кани на Ривиерата? Или може би това е предложение на графа? Или на Франческа? Може би Дорис се прави на гостоприемна само за да се покаже пред графа. Дали пък Дорис няма да ми скрои там някакъв капан?». Последната възможност й се струваше толкова ужасна, че Катрин реши да я отхвърли. Колкото и да се напрягаше, тя не можа да стигне нито до задоволително обяснение за благоразположението на Дорис, нито да измисли начин как да я неутрализира. Накрая Катрин се отказа, доведена почти до отчаяние.

Погледна към часовника и скочи от леглото. Само след петнадесет минути трябваше да се срещне с Тери в бара и тя не биваше да го кара да чака. Нямаше повече време да умува за Дорис и за графа. «По-късно пак ще обмисля нещата. Все пак сега сме още юни» — каза си тя.

Катрин бързо съблече блузата и полата, облече си синия ленен костюм и обу бежови кожени обувки на висок ток. Погледна се в огледалото и видя колко бледо и изпито беше лицето й. Не обичаше силно да се гримира и често употребяваше само червило. Но този път се пресегна към няколко кутийки, за да сложи малко розов руж по скулите си и да нанесе сенки в нежен тюркоазен цвят около очите.

Остана доволна от ефекта, който се получи. Докато решеше косата си, Катрин взе и едно решение. Обеща си, че ще бъде особено мила с Ким тази вечер и през идващите седмици. Ще бъде кротка, любяща и очарователна жена. Щеше да се наложи да пусне в ход целия си чар, за да затвърди любовта и верността на Ким към нея. Непременно трябваше да успее, защото само така щеше да постигне своето — да натрие носа на Дорис, като се омъжи за Ким и стане контеса Игълтън. Тя си повтаряше наум аристократичната титла, която й звучеше като музика. После устните й се разтегнаха в сияйна усмивка и тревогата в очите й изчезна.

Същата усмивка грееше върху лицето й, когато след десет минути мина през фоайето на хотела и се запъти към бара. Както винаги по много самонадеян начин Катрин беше успяла да си внуши, че може да направлява живота си, както си поиска. Като краен резултат всички проблеми вече й се струваха напълно решими. Беше изгонила от съзнанието си мисълта за Дорис Астернан.

Глава VI

Големите дъбови порти на замъка Лангли бяха широко отворени. Ярката слънчева светлина, която струеше през този старинен портал, оцветяваше в златно всичко наоколо и Голямата зала с каменните стени не изглеждаше толкова мрачна и внушителна.

Сноповете светлина осветяваха облаци от прашинки, които се носеха като насекоми из застоялия и неподвижен въздух. Цареше пълна тишина — шумоляха само дърветата отвън.

Франческа се закова и погледна надолу към входа, обхваната за пореден път от онова усещане за време и минало, което я налягаше винаги щом се озовеше в дома на дедите си. Макар и построен още през 1360 година от някой си Джеймс Кънингам Лангли — богат рицар, сражавал се на страната на Черния принц, родовият замък беше останал непроменен и до ден-днешен. Очите й се плъзнаха по рицарските доспехи, които блестяха на играещата слънчева светлина, после се спряха върху кръстосаните над входа шпаги, а после се загледа в шлемовете и копринените знамена от старинното бойно снаряжение, чиито ярки цветове оживяваха мрачните каменни стени. Накрая вниманието й беше привлечено от огромния съд с цветя върху голямата дъбова маса, които сама бе подредила в красив букет. Като мимолетна червена искра отнякъде долетя една пеперуда, запърха около белите цветчета и бързо изчезна в упоителната лятна мараня. Толкова осезателни бяха красотата и покоят наоколо, че тя изпита чувство на опиянение. В такива слънчеви летни дни замъкът й се струваше най-прекрасното място на земята, в което би могла да прекара целия си живот.

За миг по радостното й лице премина сянка и тя си помисли с тъга: «Ех, ако Виктор не държеше да сме чак толкова предпазливи и дискретни, можехме да останем тук за уикенда, вместо да бързаме за Лондон. Колко хубаво щеше да ни бъде!» Но той вече гореше от нетърпение да се прибере, да се махне от хотела в Рипън, да избяга от целия снимачен екип. Тя знаеше много добре, че последните десет дни бяха особено напрегнати за него и макар че рядко се виждаха през това време, те всеки ден разговаряха по телефона. Той постоянно й се оплакваше, че не го оставят на мира, че са му отнели и малкото свободно време, което е имал, че му се е паднала досадната роля на помирител след всяка налудничава приумица на Марк Пиърс. Тя лекичко въздъхна. Стори й се чудно как Виктор можеше да бъде толкова страстен и настойчив в любовните си желания, когато оставаха насаме, и в същото време — толкова хладен и чужд, когато около тях имаше хора. Колкото и поразително да беше това негово умение, тази двойственост и потайност на техните отношения я измъчваше. По характер тя беше пряма, а и още твърде млада, за да успява да прикрива чувствата си така лесно. Затова й беше противно да заблуждава Ким и Катрин, и особено Катрин, на която с радост би се доверила. Но трябваше да се съобразява с желанията на Виктор, иначе можеше да го загуби.

До нея достигнаха приглушени гласове, които я сепнаха от унеса й. Тя чу как няколко посетители излязоха от стаята с прочутата колекция от картини и тръгнаха към Голямата зала. Водеше ги Осбърн — екскурзоводът към замъка, който развеждаше посетителите и им разказваше накратко историята на рода Кънингам от Лангли. Тя слезе по стълбите към тях, кимна им усмихнато и размени няколко думи с Осбърн, а после се запъти към онова крило на замъка, което беше затворено за туристически посещения. Франческа прекоси преддверието и огромната библиотека и стигна до Кръглата зала, от която се отиваше в стаите на всеки от семейството. Тук беше по-уютно, отколкото в Голямата зала с каменни стени, защото всичко беше облицовано с тъмно дърво и украсено със старинни грузински предмети. Наоколо се виждаха много врати, а една извита стълба с красива дъбова дърворезба водеше към горните етажи.

Франческа се насочи към вратата на кухнята, отвори я и надникна вътре. Икономката Вал стоеше пред масата до прозореца и приготвяше летен сладкиш с горски плодове. Франческа каза:

— Аз тръгвам, Вал.

Икономката се извърна и отговори със светнало лице:

— Както кажете, милейди. Но не искате ли да ви закарам до гарата?

— Не, благодаря ти, Вал. Много мило, но днес и без това си имаш достатъчно работа. Ще хвана автобуса, който минава през Лангли. Ще се видим другата седмица. Нали не си забравила, че ще доведа братовчедка си.

— Как мога да забравя, милейди! Много ще се радвам да видя принцеса Даяна, а и Мели ще се зарадва. Не се безпокойте, за всичко ще се погрижа. Ще й приготвя Синята стая, защото знам, че я обича. Между другото, изпратих Розмари да разходи Лада и да набере цветя да си носите в Лондон. Ще я видите долу в градината. Ще й кажете ли, милейди, да се качва за обяд?

— Разбира се. Колко хубаво, че си се сетила за цветята, Вал! Благодаря ти. Хайде, до скоро.

— Довиждане, милейди. Приятно пътуване.

Франческа й се усмихна мило, бързо излезе от кухнята и отново се озова в Кръглата зала. По навик погледна стария викториански часовник от времето на дядо си и видя, че е закъсняла. Взе малкия куфар, метна през рамо чантата си и излезе от замъка, после прекоси забързано каменната тераса пред входа и се спусна надолу по стъпалата. По няколко стъпала имаше и тук-там по алеята през хълмистата поляна с лъскав цвят на зелен сатен. Алеята стигаше до ниска градина в подножието на високата стена, направена от потъмнели от времето червени тухли, по които растеше мъх и се спускаха избуяли клони на бръшлян.

В дъното на градината Франческа забеляза Розмари и Лада — малкото пуделче, което Виктор й подари през април. Франческа се беше пошегувала и бе предложила да кръстят кутрето «Един път», но Виктор през смях отговори, че това име звучи грубоватичко за такова сладко момиченце. В крайна сметка и двамата се спряха на по-благозвучното име Лада. Кучето вече беше на шест месеца и толкова се привърза към Франческа, че непрекъснато вървеше по петите й. И тя, и Виктор така свикнаха с тази бяла пухкава топка, че той дори поиска да вземат кучето с тях в Лондон.

Градината съществаше от векове и беше засадена по идея на прочутата красавица Франсис, Шестата графиня Лангли, която бе обезсмъртена в портрети от Гейнсбъро и Ромни и на която Франческа толкова много приличаше. Ето защо често наричаха това място «Градината на Франсис» — днес тя грееше в ярки цветове и наоколо се носеха приятни юнски благоухания. Ароматът на рози и лавандула, нацъфтели по краищата на градината, се смесваше с миризмата на безброй други летни цветя.

Когато наближи, Франческа се усмихна развеселено. Десетгодишната дъщеря на Вал — Розмари, разхождаше на каишка Лада по алеята из градината и се правеше на сериозна и важна, а в едната си ръка стискаше огромен букет цветя.

— Розмари, миличка, здравей — извика Франческа, като прескочи наведнъж няколко стъпала по алеята, покрити с мъх. В същия момент Лада изпадна в пристъп на радост и започна да скимти, да подскача весело и да драска с лапички по светлозелената памучна рокля на Франческа. — Боже мой, Лада, човек би си помислил, че не сме били заедно не един час, а цял месец — говореше тя през смях и галеше кученцето. После се обърна към Розмари: — Благодаря ти, че разходи малката и че си ми набрала такъв красив букет.

Розмари засия, като й подаде цветята:

— Брала съм само най-хубавите цветя за вас, лейди Франческа, щото мама така ми каза. И ги завързах с панделка, както съм гледала, че правят по филмите.

— Виждам, виждам. Много си сръчна. Само че побързай мъничко, че вече съм закъсняла.

— Идвам, лейди Франческа.

После те заедно тръгнаха към старата дървена порта, украсена с железни орнаменти, която се намираше в дъното на градината, а между тях игриво подскачаше Лада. Когато стигнаха до нея, Розмари се наведе и нежно прегърна бялото кученце.

— Да бъдеш послушна, Лада. И пак да дойдеш при мене. Ще ми е мъчно без тебе — тихичко й говореше тя. После с неохота подаде каишката на Франческа.

След като отключи портата със стария железен ключ, Франческа погледна сериозно Розмари:

— Заключи след мене, миличка, а после бягай бързо в замъка. Майка ти те чака за обяд. Да не вземеш да се мотаеш.

— Няма, лейди Франческа. Обещавам.

— До скоро, Розмари.

Когато мина през портата, Франческа изчака Розмари да заключи след нея и после тръгна надолу по широката алея към огромна желязна врата, която служеше за заден вход към имението. В тази част от парка на Лангли никога не допускаха посетители, затова тя много се изненада, като видя един мъж и едно момче да седят на ниския зид, който ограждаше пасището от другата страна на алеята. Тя се приближи към тях и веднага забеляза, че имат неприятен и неугледен вид.

— Извинявайте — започна тя учтиво, но продължи с по-твърд тон, — тази част от парка Лангли е затворена за външни посетители. Макар и неволно, но сте навлезли в забранена зона.

Мъжът я огледа набързо и каза с едва доловима усмивка:

— Ще прощавате, милейди. Не сме знаели. Таман бяхме решили да обядваме тука. — Той посочи към няколко големи разкъсани книжни кесии, поставени на зида. — Но щом ни пъдите оттук, ще требва да се махнеме, та да не… — Той замълча и я погледна изпитателно.

Тя се смръщи, защото си помисли, че сигурно постъпи грубо и високомерно. Беше такъв хубав летен ден и тия хора, вероятно дошли някъде от близките индустриални градове, рядко имаха възможността да подишат чист въздух и да се порадват на природата. Ето защо тя им каза с малко по-мек глас:

— Много съжалявам, но ще ви помоля да си тръгнете. Все пак тази част от имението е неприкосновена частна собственост. Защо не отидете малко по-нагоре, в двора на замъка, където ще се чувствате по-удобно. Там могат да ви предложат чай, разхладителни напитки, сладолед. Тъкмо ще си намерите по-удобно място за обяд.

Мъжът поклати отрицателно глава:

— Немаме пари за такива работи, лейди Франческа. — Той се засмя. — Те тука си носиме и хлебеца, и чая. Но щом сте рекли, да си вдигаме парцалите.

— О, недейте тогава — бързо каза Франческа с нотка на съчувствие в гласа си. — Останете този път, но ако пак решите да идвате, ще ви помоля да използувате само туристическата част от парка на имението.

Тя се усмихна на момчето и го погледна със съжаление. То изглеждаше толкова недохранено и болнаво. Усмивката й обаче бързо се стопи, защото светлите му студени очи проблясваха враждебно. Тя извърна глава и вътрешно потрепери, но в същия момент забеляза, че на зида имаше и един бинокъл — за миг й се стори странно, че тези несретници притежават такава скъпа вещ.

Мъжът забеляза втренчения й поглед и обясни:

— С това тука гледаме по птиците, лейди Франческа. Моят Джими сам си е спечелил това бинокълче на едно състезание в училище. Ако знаете, лейди Франческа, колко много разбира тоя мой Джими от разните му там природни науки.

— Много хубаво наистина — кимна с глава Франческа. — Е, добре тогава, приятен обяд.

Тя се забърза и инстинктивно стисна още по-здраво каишката на Лада. После със смръщено лице почти се затича надолу по алеята, където Виктор сигурно вече я чакаше с колата си. Усети как я полазиха тръпки въпреки топлото лятно слънце — явно, че никак не й харесаха тия хора. Но пък какво ли можеше да стори, дори и да бяха бракониери, както подозираше. През последните месеци имаше цяла вълна от бракониерства в парка Лангли и в съседните имения, затова баща й беше накарал няколко мъже от селцето да се хванат като пазачи и да охраняват земите на замъка. Ако Джими и баща му попаднат на някой от тези пазачи, щяха да си имат сериозни неприятности не само с местния полицай, но можеха да ги закарат до главното полицейско управление на графството.

Тя се зачуди как тези подозрителни типове са успели да се вмъкнат в охраняваната част на парка и си помисли, че сигурно са разбили ключалките на голямата желязна врата на задния вход. За нейно огромно облекчение всичко си беше здраво и непокътнато. След като излезе през желязната порта на парка, тя внимателно заключи всички ключалки и разтърси с ръка вратата, за да се увери, че е затворила добре, а после пъхна в чантата си ключа, който й беше дал Ким. Тя надникна през желязната решетка на вратата и се загледа в двамата мъже на зида. Но те най-невъзмутимо си обядваха. Може пък и да бяха съвсем безобидни хорица. Франческа обаче реши, че още същата вечер ще се обади от Лондон на Ким, за да го предупреди, че е видяла в имението хора, които й приличат на бракониери.

Бентлито беше паркирано малко по-надолу. Виктор изскочи от колата и се втурна към нея с усмивка до ушите и радостно разперени ръце. Като го видя, Лада заподскача напред с весело скимтене и почти увисна на каишката си. Франческа едва успя да удържи палавото куче, натоварена с куфар, чанта и букет. Но после пусна куфара на земята, разсмя се щастливо и се хвърли в прегръдките му, като сгуши глава на гърдите му. Той я притисна силно и обсипа косите и лицето й с целувки. Наведе се и помилва Лада с гальовно изражение:

— Няма, мъничкото ми, няма да те оставим — говореше той нежно, докато си играеше с бялата пухкава главица на кучето.

После се изправи и хвана брадичката на Франческа, като я погледна със светналите си черни очи. Целуна я по устните и каза:

— Страхотно е, че моето момиче пак си е при мене. Вече едвам издържам, миличка.

— Да, и аз. Имах чувството, че всички само нас гледат, Вик.

— Не е лъжа, направо не се търпеше — засмя се той подкупващо с характерната си усмивка. — Но, слава богу, всичко свърши. Хайде, моето момиче, давай да се махаме по-бързо.

Само след миг Бентлито излезе от алеята на Лангли и тръгна по шосето, а Лада удобно и доволно се сви на топка между тях двамата.

Франческа почувства сигурност и спокойствие, защото в присъствието на Виктор забравяше за всичките си грижи и проблеми. Изчезна дори раздразнението й от неговото странно желание постоянно да се пазят и да се крият. Тя крадешком го погледна, а дъхът й секна и сърцето й започна да бие лудо. Всеки път, когато го видеше, той я разтърсваше с невероятната си външност, със своята мъжественост и с енергията, която излъчваше. Въпреки изнурителната му работа, честите нощни снимки и неприятностите около филма Виктор изглеждаше изключително жизнен и в отлична форма. Той носеше фина бледосиня риза и тъмносини памучни панталони. Ризата беше от скъп и много тънък плат, през който леко прозираше мургавата кожа и атлетичното му тяло. Тя се загледа в силните му рамене, в широкия гръден кош и мускулестите му ръце. Как й се искаше само да бъде в прегръдките на тези ръце. Тя жадно впиваше поглед в красивата му мургава глава, в очарователния профил и в дългите силни пръсти, които държаха волана, и внезапно я обхвана такъв прилив на нежност, че едва се сдържа да не го погали. Как го обичаше само — любовта й беше толкова силна и дълбока, че й се струваше непоносимо да бъде далеч от него дори за миг.

Франческа рязко се извърна и погледна през прозореца, като мъчително преглътна няколко пъти. Когато се овладя, тя се опита да каже със спокоен глас:

— Имаше ли някакви проблеми по заминаването на Гюс за Лондон, Виктор?

— Не, разбира се. Бяхме на гарата цял час по-рано, защото нямах търпение да се махна от хотела тази сутрин. Но реших да убием времето в онова кафене, което ти ми препоръча. Там пийнахме по някоя и друга чашка. Беше права, наистина е много приятно заведение. После натоварих Гюс на влака, а той не знаеше какво да каже от щастие, че е свободен за целия уикенд.

— Радвам се. А и се надявам, че не си ме чакал много.

— Двайсетина минути. Прочетох си от сценария и изпуших една цигара, но най-вече обмислях какво ще правим през следващите няколко дни. — Той се захили и я погледна нежно. — Имам цяла седмица на разположение — никаква работа, докато екипът не се върне в Лондон. Е, чакат ме няколко срещи с Хили в «Монарк», но те няма да ми отнемат много време. Искрено се надявам, миличка, че няма да седиш по цял ден в Британския музей.

При мисълта, че ще бъдат заедно една седмица, сърцето й подскочи и лицето й светна от щастие:

— В никакъв случай. Цялата ще бъда твоя, скъпи мой.

— Само да си посмяла да не си.

«О, твоя съм, само твоя» — помисли си тя, но гласно каза:

— Между другото, имам интересна новина за теб, Вик.

— Я да чуем.

— Татко се обади от Ривиерата тази сутрин, малко след като разговарях с теб. Направил е предложение на Дорис. Най-накрая, слава богу. И тя е приела. Ще се женят през ноември.

— Хей, та това е страхотно! Наистина чудесно! А като знам колко си привързана към Дорис, сигурно си не по-малко щастлива от самата младоженка. — Той я изгледа дяволито и приятелски се пошегува. — Значи Диамантената Лили успя накрая. Браво на нея.

— Диамантената Лили?! С такъв прякор ли наричаш Дорис? — попита тя с учудена усмивка, въпреки че не остана очарована от тази шега.

— Не аз я наричам така, а Катрин. Вярно, че е малко злобничко, но пък е съвсем точно. Дорис обича да показва, че е богата. Бога ми, само дето по носа си нямаше скъпоценни камъни на онова празненство в замъка. Не знам ти какво мислиш, миличка, но тя така грееше, че дори и след залез-слънце аз останах заслепен.

Франческа не издържа и се засмя:

— Е, всички бяхме заслепени, но пък не можеш да отречеш, че на Дорис й отива. — Тя се поколеба, преди да добави: — Странно наистина, Катрин никога не е използувала този прякор пред мене.

— Може би се е страхувала, че ще се обидиш. — Той се замисли за миг, а после каза: — Май чувствата им са взаимни, Чес.

— Какво искаш да кажеш? — попита Франческа.

— Просто не се харесват една на друга — отговори Виктор директно. Той сви рамене и продължи: — Само не ме питай защо. Нямам ни най-малка представа, освен ако това не се дължи на някакво съперничество между тях. По всичко личи, че Катрин е нащрек с Дорис, а понякога дори не скрива саркастичното си отношение към нея. Дорис пък може би завижда на Катрин заради красотата й. Поне аз така мисля. — Той направи гримаса. — Но по дяволите, то пък кой ли може да ги разбере жените! — Виктор се обърна към нея и се усмихна. — Аз си те разбирам само тебе, моето момиче. Ти си толкова миличка с всеки. Така или иначе, Дорис си е много готина курвичка. Страшен късметлия е баща ти.

— Да, късметлия е. Но как можеш да наричаш Дорис курвичка? Та това ми звучи ужасно.

— Точно така исках да ти прозвучи. Ще ти напомня, че един от твоите любими писатели — господин Ърнест Хемингуей, е казал дословно следното: «Обичам свестните курвички и мразя гадните госпожички». Напълно го подкрепям, но това не означава, че не харесвам Дорис, или пък искам да я обидя. Употребявам думата курвичка с най-искрена симпатия.

— Сега разбирам. Забелязах, че ти и Дорис веднага си допаднахте. Но честно казано, не си прав, Вик, като твърдиш, че Катрин и Дорис не се обичат. — В момента, в който каза това, тя си спомни първоначалната реакция на Катрин при новината за годежа на Дорис и баща й. Дали Виктор не беше прав в известен смисъл? Тя обаче отхвърли това съмнение и реши, че Катрин просто е била изненадана. Франческа добави: — Аз пък изобщо не съм забелязала такова нещо, а Дорис покани Катрин във вила Замир.

— Тя прие ли поканата? — попита веднага Виктор.

— Да, и при това много се зарадва.

— Тогава сигурно съм се заблудил — отбеляза той с тих глас, но на себе си каза: «Гледай ти какъв обрат в поведението на Катрин! Пък и на Дорис да й се не начудиш! Или може би е само временно примирие?» И все пак той беше сигурен, че двете жени никак не се обичат. Франческа беше мило и простодушно момиче, което вярваше, че всички са като нея. Той разбираше, че дълбоката й привързаност и към двете й пречеше да проумее истинската им същност. Но не му се искаше да се впуска в разговор за тези две потайни и противоречиви жени, затова попита: — А как прие новината Ким?

— Беше вече излязъл, когато татко се обади. Едва когато се върне от Скиптън, ще намери бележката, която му оставих. Довечера ще му звънна по телефона. — Франческа се облегна доволно, леко обърната към Виктор, и продължи: — Дорис иска да организира едно супер празненство за годежа им, всъщност — нещо като бал. Нали и ти ще дойдеш, Вик?

— Естествено — отвърна той, а после добави с лека ирония, — ако съм поканен обаче.

— В най-скоро време официално ще бъдеш поканен. Също и Ники, въпреки че Дорис не го познава. Съвсем случайно споменах, че ще бъдете заедно на Ривиерата по същото време, и тя веднага реши да ви покани. Много ще ви се зарадва, ако дойдете. Нали още не сте се отказали от почивката си в Южна Франция.

Франческа не успя да прикрие възбудата и напрежението в гласа си, затова Виктор побърза да я успокои:

— Разбира се, че не сме, миличка — увери я той. — Даже вече съм резервирал два хотелски апартамента за мен и за Ник, както вече ти казах. Страхотно ще си изкараме това лято, Чес. Ще се печем, ще си почиваме, ще празнуваме с весели компании и ще се разхождаме из крайбрежните курорти. Ще бъде върховно, моето момиче — говореше той ентусиазирано и бодро, макар и да не беше настроен много оптимистично. Това, което му каза Франческа, не го очарова, нито пък му се понрави новината, че и Катрин ще бъде на Ривиерата. Изведнъж го налегнаха някакви лоши предчувствия. О, Господи! Накъде ли повече можеше да се усложни и без туй обърканият му живот? Идеше му да изохка, но се опита да пропъди лошите си мисли. Никой не знаеше какво ще се случи до август. Ето защо нямаше смисъл да се измъчва в тревожни догадки за бъдещето. Интересуваше го най-вече настоящето, и по-точно — следващите няколко дни. Нямаше нито сили, нито желание да умува за времето след това.

Франческа прекъсна мислите му, като възкликна весело:

— Това ще бъде едно страхотно лято, Вик. Не се съмнявам, че ще е така, миличък. Всичко отново ще бъде така прекрасно, както беше в Кьонингзе.

«Уви, няма да е същото» — помисли си той, но не каза нищо. За момент се съсредоточи изцяло върху шофирането и се отдаде на приятното усещане за мекотата, скоростта и мощността, с която се движеше Бентлито. Доставяше му удоволствие, че тази кола му осигурява поне малко истинско уединение. На няколко пъти той с лекота изпревари пъплещите пред него коли, натискаше газта по широките магистрали или пък намаляваше скоростта, когато минаваха през някое селище. Накрая извади пакет цигари от жабката, взе си една и я запали, а после каза, без да откъсва очи от пътя:

— Слушай, Чес, като се заговорихме за Ник… Знаеш ли, че имам страхотна новина за теб? Той пристига тази вечер в Лондон. От Ню Йорк. Помислих си, че ще е хубаво утре да вечеряме заедно с него. Ти какво ще кажеш, миличка?

— Ама разбира се, Вик! Ще бъде прекрасно! Не сме се виждали вече толкова време — извика тя възторжено. — Горя от нетърпение да го видя. Прекалено дълго го нямаше.

Виктор се засмя:

— Хей, по-полека. Не се превъзнасяй чак толкова. Иначе ще почна да ревнувам. — Той взе дланта й, приближи я към устните си и започна бавно да я покрива с целувки. — Не знам как да ти опиша колко те желаех, Чес, през всичките тези дни. — Виктор събра пръстите й и стисна лекичко ръката й, преди да я сложи отново в скута й. Най-добре обаче да не започвам тази тема, че току-виж съм спрял и съм те награбил още в колата.

— Нищо чудно, всичко мога да очаквам от тебе — пошегува се тя и цялата засия от щастие.

— И си съвсем права, моето момиче — отвърна й той също с усмивка.

— Нали не си забравил, че и Даяна пристига утре. Ще трябва да ида да я посрещна на летището, миличък.

— Как така ти ще я посрещаш? — възкликна Вик. — Разбира се, че двамата заедно ще отидем да я посрещнем. През тая седмица съм решил да не те изпускам и на сантиметър по-далече от мене. Освен това ще ми бъде много приятно да видя отново твоята чудесна братовчедка. Хей, слушай, знаеш ли, че и тя може да дойде на вечерята ни с Ник! — По устните му се появи закачлива усмивка и той каза с дяволит тон: — А искаш ли да знаеш и още нещо? Мога да се обзаложа на каквото поискаш, че те ще се харесат още от пръв поглед. Няма и да усетим как ще стане работата. — Той вдигна едната си ръка и щракна с пръсти.

— Едва ли бих приела да съм другата страна в този облог, уважаеми господин Мейсън — засмя се Франческа. — Просто, защото в случая сте абсолютно прав. — Тя премести Лада в скута си, седна по-близо до Виктор и докосна ръката му върху волана. — Толкова ми липсваше, Вик. И за мен последните седмици бяха ужасни — шепнеше му тя, а очите й преливаха от желание и любов към него.

Той се извърна лекичко и я погледна — в неговите очи също се четеше неудържимо желание. Той взе ръката й, като отново започна да я целува.

— Знам, миличка, знам. Но трябва да имаме само още мъничко търпение… Скоро ще сме само двамата.

Глава VII

Беше четвъртък следобед, първата седмица на юли. Малко след два часа Ник Латимър мина през портала на студио Шепъртън със своя нов автомобил Астън Мартин и паркира до Бентлито на Виктор. После изключи двигателя и излезе от колата. След като заключи вратата, застана встрани и започна да я оглежда с възхищение. Беше му подарък от Виктор. Когато преди десет дни се върна в Лондон, най-неочаквано разбра, че колата на витрината в магазина на площад «Пикадили» е негова. Както си вървяха двамата заедно, Виктор неочаквано му я посочи и каза, че ще му я купи за подарък. Той беше сащисан от щедрия жест и от колосалната сума, която Виктор с готовност плати.

Виктор му обясни, че отдавна се навъртал около тая страхотна машина, но все не се решавал да си купи и нея. А накрая беше завършил с думите:

— Така че защо да не ти я купя на теб, братле. Животът е прекалено кратък, за да се лишаваме от нещата, които могат да ни донесат поне малко удоволствие в този гаден свят. Мислех си, че така ще те зарадвам.

Ник се трогна от неговата дълбока проницателност и приятелска загриженост. С благодарност прие колата и за пореден път си каза, че хора като Виктор Мейсън вече са истинска рядкост.

Ник потупа нежно гюрука на колата и се забърза към постройките на филмовите студиа в далечината. Отстрани винаги му приличаха на самолетни хангари. Външността им беше непретенциозна, а вътре бяха хладни и удобни. Единствената разлика от гаражите за самолети беше, че студиата са натъпкани с модерно оборудване и цели орди от кадърни техници и талантливи актьори, които упорито създават магията, наречена кино. Фабрики за красиви приказки. Но както при всички фабрики в тях нямаше нищо красиво и приказно. Въпреки това Ник обичаше да бъде в студио, защото изпитваше задоволство и съпричастие, когато стои отстрани и чува как неговите думи получават нов живот чрез играта на актьорите. Той пооправи вратовръзката си, докато вървеше натам, и си мислеше с какви ли новини ще го посрещнат тази сутрин. Днес трябваше да приключат снимките. В три часа Виктор щеше да застане пред камерата заедно с Катрин и Терънс Огдън, за да изиграят последната сцена от филма. Това щеше да бъде финалът. «Само ако е рекъл Господ» — поправи се Ник наум.

Откакто се беше върнал от Ню Йорк, Ник постоянно слушаше оплакванията на Виктор за всички щуротии и дивотии от последните няколко месеца. Колкото и да беше странно, тези истории го забавляваха и дори му доставяха удоволствие, но той знаеше, че Виктор не преувеличава, когато твърди, че това е най-трудният филм, който някога е правил. Ник беше наясно, че създаването на един филм не може да мине без проблеми, но все му се струваше, че «Брулени хълмове» им донесе повече неприятности от обикновеното, сякаш беше обречен от самото начало. Когато миналия вторник отиде в студиото, той с очите си видя няколко «леки» сдърпвания, а Джейк Уотсън и Джери Масингам му обясниха, че напрегнатата атмосфера е станала нещо нормално за този филм. Те двамата му казаха още, че всички с нетърпение очакват да се заснеме и последния кадър, за да се знае, че целият материал е готов. И тогава с удоволствие хората щели да напуснат този екип.

«Печален край наистина» — помисли си тъжно Ник. За него като че ли най-хубавото в правенето на един филм беше другарството, което се създава — чувството, че е част от голямо сговорно семейство, където всички предано обединяват усилията си и работят единно в продължение на немалко време. Джейк твърдеше, че само благодарение на умението на Виктор да бъде дипломатичен, на постоянните му усилия да заглажда нещата, на честите му похвали и окуражителни думи положението не е ставало безнадеждно.

— Би-бийт! Ехей, Николас, здрасти!

Той веднага разпозна този писклив глас, но се опита да прикрие неприятната си изненада и се обърна усмихнато:

— Здравей, Естел! — Той се втренчи с отвращение в приближаващата се фигура, но запази, ако не приятелско, то поне дружелюбно изражение. — Как си?

— Много съм гот, благодаря. В момента съм айляк и си се шляя, където си искам. А ти, сладък мой? — хилеше се превзето Естел и му хвърляше кокетни погледи.

— Аз пък съм затънал до гуша в работа, Естел.

— Ах, колко жалко, скъпи мой. Винаги съм си мислела, че с теб можем да бъдем чудна партия. Ушичките ми почти дочуват колко хармонично ще потракват пишещите ни машинки.

Ник попримигна, но й отговори на място:

— Когато двама души са колеги, никога не бива да допускат глупостта да си станат прекалено близки. Обикновено това не носи нищо добро. Нали знаеш приказката, че два остри камъка брашно не мелят.

— Едно на нула за тебе — закикоти се тя и го хвана фамилиарно подръка, а очичките й палаво заиграха.

Той се зачуди дали Естел беше толкова дебелокожа или пък просто тъпа, че никога не схващаше неговите забележки, които често бяха повече от жлъчни. Ник я запита с малко по-мек тон:

— Сигурно си тук за прощалния коктейл.

— Естествено, за нищо на света не бих го пропуснала. Но едва успях да пристигна навреме. Току-що се връщам от лазурния бряг. Бях там на сватбеното тържество.

— Каква сватба!

— Господи, Ник! От небето ли си паднал? Сватбата на Грейс Кели с принца на Монако Рение, беше направо… та-да-да-дъмм.

— А, да, наистина, бях забравил — той се ухили небрежно. — Е, жалко, че ще залезе още една звезда, и то точно пред върха на кариерата си.

— Но Грейс пак ще играе във филми. Сигурна съм.

— Аз пък много се съмнявам. Наистина жалко. Винаги съм я мислел за изключителна жена. Има някаква чистота и достойнство в красотата й. Точно моят тип — той се ухили и изведнъж се сети за Даяна и Франческа, които по свой начин се доближаваха до неговия идеал за женска красота. Ник с усилие измъкна ръката си от Естел, отвори тежката стоманена врата на Студио 3, направи й път да мине и се насили да се усмихне, когато й каза: — Хайде, после ще се видим, Естел.

— Можеш да бъдеш сигурен, Николас. Аз няма да те изпусна току-така — закикоти се тя. Внезапно изражението й се промени. Тя стана сериозна и го погледна съчувствено. — Моите съболезнования, Ник. За сестра ти. — Но преди да дочака отговора му, тя се втурна в друга посока, като махаше енергично към Алън Медбъри — завеждащ студио, който в момента говореше с един от техниците.

— Би-бийт! Ехей, Алън!

Ник я изгледа със смесица от изненада и съжаление. Никога не беше очаквал израз на съчувствие от страна на Естел, затова изпита леко угризение за жлъчното си отношение към нея. Може би журналистката не беше чак толкова глупава и безчувствена, за колкото я смяташе.

— Тук сме, Ники! — Джейк Уотсън се провикна и гласът му отекна в полупразното студио, защото бяха дошли само техниците. Ник се обърна и му махна за поздрав.

Той внимателно се запровира между камерите, прожекторите, звукозаписните устройства, като внимаваше да не стъпва по дългите кабели, за да стигне до отсрещния ъгъл, където стоеше Джейк и разговаряше с Джери Масингам. Щом наближи, Ник видя, че и двамата изглеждат сериозни и мрачни. Това не беше нещо необичайно за Джери, който си въобразяваше, че ще оправи целия свят. Но за веселия и жизнерадостен непукист Джейк Уотсън, който беше режисьор–ветеран и имаше опит от какви ли не бъркотии в киното, подобно настроение изглеждаше странно. Джейк излъчваше безгрижие и в най-трудни ситуации, затова сегашният му унил вид беше доста смущаващ.

Тъй като не искаше да се забърква в техните проблеми, Ник реши, че ще е най-разумно да се направи, че не забелязва лошото им настроение. Но за да не ги обиди с безразличието си, той реши да прибегне до една стара игра на думи, която те двамата с Джейк си бяха измислили от скука по време на правенето на не един филм. Играта се състоеше в това, че те си предаваха съобщения само чрез заглавия на филми, като по този начин си тренираха паметта и собствената досетливост. Някога страшно се забавляваха с майтапите, които се получаваха.

Ето защо Ник прие закачливо изражение, прегърна небрежно Джейк и му каза ухилено:

— Както виждам, «На западния фронт нищо ново».

Джейк му отговори троснато:

— Поне засега. — Веднага след това лицето му омекна и възвърна типичния за него дружелюбен вид. Той се усмихна смутено. — Здравей, приятелю. Извинявай, че ти се сопнах така. — Джейк му намигна и бързо добави: — «Тук сте в Зона-17».

Джери объркано погледна ту единия, ту другия, сви рамене и подаде ръка за поздрав:

— Добър ден, приятелю. А Джейк май е прав, че тук е точно като в затвора на Зона-17. Чудя се защо изобщо си се върнал, освен ако не искаш да се мъчиш заедно с нас.

— Здравей, Джери — Ник се ръкува с директора на продукцията. — На мен всичко ми изглежда много спокойно. Или поне — много тихо.

— Да, прав си, че в момента има някакво временно затишие, но искрено се надявам да не се окаже само затишие пред буря — заяви Джери с още по-мрачно изражение.

— Случило се е нещо сутринта? — Ник го каза повече като констатация, отколкото като въпрос.

— «Страшният ден на Черния остров» — каза Джейк с тъжен хумор в гласа си. Той прокара безупречно поддържаната си ръка през своята къдрава бяла коса. — Моли се. Запали свещ. Падни на колене с лице към Мека. Измисли някаква черна магия. Изобщо направи каквото се сетиш, Николас, само и само да мине този следобед без никакви гафове, за да си съберем партакешите и да се махаме по-бързо оттук. Можеш да застреляш Марк Пиърс, ако искаш.

— Тук ли да го застрелям или на паркинга? — попита Ник с усмихнати палави очи.

Джейк се засмя на глас.

— Господи, колко се радвам, че си тук, братленце! С теб поне винаги ми се вдига настроението.

— Радвам се, че ти действам така. А къде всъщност е Малкия Цезар? — Ник се извърна и с интерес се огледа наоколо. Постепенно хората от екипа се събираха и студиото се пълнеше, защото скоро щяха да започнат снимките.

— Кой, Марк ли? По всяка вероятност трие сол на главата на Тери — отбеляза иронично Джери.

— Чак толкова ли е гаден, а? — Ник тъжно поклати глава. — Горе главите, момчета. Утешавайте се с мисълта, че днес ви е последен ден. Ами Виктор? Той къде е?

— В гримьорната си — отговори Джейк.

— Тогава ще намина да го видя, докато още не сте почнали снимките.

— Не, недей — Джейк го хвана за ръката, за да го спре.

— Защо не?

— В момента Катрин е при него. Имат някакъв важен разговор. Каза, че не иска никой да го безпокои. — Джейк вдигна рамене. — Съжалявам, но така ми заръча.

— Виж, той знае, че аз ще… — Ник не довърши, защото в този момент към тях се приближи помощник-монтажистката. Тя връчи на Джери куп листа и бързо се оттегли настрани, без да промълви и дума.

Джери направи гримаса и погледна към Джейк:

— Да пукна, ако разбирам нещо! Това момиче тук ми се надува, сякаш са й поникнали пера по задника! Най-добре да ида и да видя какво по дяволите е станало пак. — Той забързано се отдалечи от тях, като продължаваше да си мърмори.

Ник и Джейк се спогледаха тревожно, но Джейк го успокои:

— Не се притеснявай, каквото и да се е случило, Джери ще се оправи. Много свестен човек е. Да ти кажа честно, не знам какво щях да правя тук без него. Беше ми опора през цялото време. Винаги бих работил в един екип с него. — Джери въздъхна, бръкна в джоба си, извади цигара и я запали. — Трябва да ти призная, Ники, че съм поразен от желанието на Марк постоянно да създава напрежение — сякаш това е единствената атмосфера, в която може да работи. — Той вдигна безпомощно рамене. — Но пък от друга страна, може би греша. Всъщност какво значение има — вече сме към края.

— Да, така е. Но доколкото разбрах от Виктор, постоянно е имало разгорещени емоции.

— Вярно е, Ник — съгласи се Джейк с леко кимване. — Ти сам знаеш, че когато се съберат на едно място много творци, тогава се получава натрупване и на разнородни таланти, характери и мнения. Всички те започват да си взаимодействат и често предизвикват къси съединения. Така че няколко фойерверки са в реда на нещата. Но, бога ми, Ник, по време на този филм то не бяха фойерверки, то не бяха чудесии, ами цяла заря. И все пак на Виктор трябва да му се признае, че успя докрай да запази самообладание. Но той си е професионалист. — За миг Джейк се поколеба и погледна Ник изпитателно. После продължи неуверено. — Само дето през последните няколко дни ми изглежда доста умърлушен. Някак си замислен. Владее се, както винаги, но изглежда по-затворен от обикновено. Не му се говори за нищо. Да знаеш случайно какво го мъчи?

Ник не успя да прикрие изненадата си.

— Не, на мен поне нищо не ми е казвал — отговори той съвсем искрено, но тази неочаквана новина го притесни. — Миналата седмица, докато още бяхте в Йоркшир, той си беше съвсем добре. Стори ми се, че е в обичайното си настроение и когато се видяхме във вторник вечерта. Тази седмица всеки ден говорим по телефона и не съм забелязал нищо особено нито в гласа му, нито в приказките му.

Джейк се замисли и каза бавно:

— Да ти кажа правичката, вече започвам да се безпокоя за него. Просто не прилича на себе си. Все един такъв замислен. Дори изнервен. Сигурно и ти си забелязал нещо. Недей да криеш от мене, Ник. Хайде, дай да си поговорим по мъжки.

— Но аз наистина нищо не крия от теб, Джейк. Честна дума, нищичко не знам. Пак ще ти кажа, не съм забелязал да се държи необичайно. — Ник замълча със замислено изражение. После каза: — Виж, може би напрежението най-сетне го е сломило и него и това му се е отразило през последните дни. Ти си работил дълго с него и знаеш, че в невъздържаните реакции той вижда липса на професионализъм. Виктор просто предпочита по-уравновесените характери. Всяка проява на сприхавост го дразни.

— Бога ми, Ник, може и да си прав. Кой знае, сигурно си фантазирам. Но и така да е, няма да се учудя. Тоя филм направо ме подлуди.

— Не се шашкай толкова, приятелю — Ник приятелски сложи ръка върху рамото на Джейк. Изведнъж усмивката му стана ведра и замечтана. — Не знам дали филмът те е подлудил, но пък сте го направили страхотно. Вчера видях част от готовия материал и накриво щях да падна — наистина, Джейк. — Ник говореше с нескрито въодушевление. — Марк Пиърс може и да е голяма гад, но пък е невероятно талантлив режисьор. А най-хубавото от всичко е, че проблемите ви изобщо не личат на екрана.

Джейк кимна и изморените му сиви очи видимо се оживиха:

— Най-често така става. Колкото повече проблеми около снимките, толкова по-хубав става филмът накрая. И аз съм съгласен с тебе, че направихме страхотен филм — сигурно ще обере наградите. — Джейк се приближи към него и го попита поверително: — Ами какво ще кажеш за Темпест? Ясно е, че тя е хитът във филма. Всичките овации ще останат изцяло за нея.

— Да, но не съвсем — отговори рязко Ник, и то с такава убеденост на професионалист, че Джейк наостри слух, защото знаеше, че мнението на писателя сигурно е обективно. Ник продължи да говори разпалено: — Признавам, че тя наистина е абсолютна сензация. Дори бих казал, че тя е недостижима в тази роля. И все пак присъствието на Виктор на екрана е най-силно и така е във всеки негов филм. Той винаги е изглеждал невероятно истински, а този път направо е надминал себе си. Виктор е живото въплъщение на романтичния герой. Измъчван, страдащ, трагичен и все пак по-вълнуващ и романтичен откогато и да било друг път. Той е успял да пресъздаде най-невероятни нюанси на човешките чувства. Искаш ли да ти призная нещо? В някои от сцените той дори успя да ме разплаче. — Ник се захили смутено. За мен това е най-голямата му роля. Замирисва ми на много Оскари, Джейк. А и Тери Огдън е великолепен в ролята на Едгар Линтън. Всъщност той ми напомня за играта на големия Лесли Хауърд и хич не се учудвам, че Хили е сключил договор с него. Тери е истински драматичен актьор от старата школа, която отново идва на мода в Холивуд.

— Ники, ти ми качи настроението. Аз съм прекалено вътре в нещата и познавам всичко отблизо, затова все се съмнявах, че цялостната ми оценка не е обективна. Що се отнася до Тери, и аз, и Виктор мислим като тебе — този човек го очаква страхотна кариера в киното. — Джейк се почеса по брадичката и с леко смущение в гласа продължи. — Така и не разбрах обаче защо Марк толкова тормозеше Тери. Дори когато играеше блестящо, Пиърс все му намираше някакви кусури.

— И аз чух нещо подобно. Виктор ми каза, че между тях двамата изглежда същества някаква лична вражда — друго обяснение просто няма.

— Да, и ние обсъждахме този проблем с Виктор. Един ден Виктор дори извика Катрин, защото беше убеден, че тя знае повече, отколкото показва. Но тя така и не ни каза нищо конкретно и твърдеше, че Марк и Тери са в приятелски отношения. — Джейк започна напрегнато да пристъпва от крак на крак, а изражението му стана загадъчно. Той погледна Ник в очите и каза: — Много е умна тая наша госпожичка, няма спор. Може да те купи и да те продаде, без да се усетиш.

Ник веднага усети иронията в гласа на Джейк и се загледа в него по-внимателно. Той с изненада откри, че все пак имаше и още един човек, който не се възхищава безкритично от Катрин. Изглежда, че Джейк не се беше оставил тази очарователна дама да го заслепи.

— В какъв смисъл го казваш?

— Ако само я гледаш, ще кажеш, че е света вода ненапита. Ама иначе кой ли знае какви ги върши? — Джейк се засмя цинично и продължи. — Слушай, Ник, не ме разбирай погрешно. Нямам нищо против нея като актриса. Според мен тя е изключително талантлива и играе така всеотдайно и вдъхновено. Но като човек и като жена у нея има нещо, което ме притеснява. Не мога точно да го определя, но го усещам. Струва ми се, че тя… сякаш е прекалено съвършена.

Ник го зяпна с нескрито учудване.

— Знам ли и аз… — започна той колебливо, защото с никого досега не беше споделял антипатията си към Катрин. Но все пак реши да разкрие поне част от отношението си. — Понякога ми се струва, че тя изглежда някак студена, затворена, безчувствена, дори бих казал — фригидна. Иначе е ясно като бял ден, че е ужасно амбициозна. Но никога не ми е хрумвало, че може да има нещо лицемерно у нея. Ти за това ли ми намекваше?

— Думата е прекалено силна. В никакъв случай не бих я нарекъл двулична — промърмори Джейк и леко се засмя. — Може би просто е хитра. И е страшно умна, Ник. Умее да спечели, когото си пожелае на своя страна. Ето например така влезе под кожата на Виктор, че той я къткаше и пазеше през целия филм, и изобщо й отдели страшно много време. Пък и Пиърс също. Е, държеше се строго и с нея, но пък колко внимание й посвети за сметка на това. А за Оси Едуардс да не говорим! Господи, той така се беше заплеснал по нея, че не виждаше нищо около себе си. Всъщност неправилно се изразих. Виждаше всичко през камерата, особено когато я насочваше към нея. Направил й е такива кадри, че тя изглежда направо божествено, но сигурно не му е било много трудно, защото тя и без туй си е страшно красива. Като си спомня само колко си играеше с камерата и с осветлението, когато снимаше нея. Но пък и тя как фино му се подмазваше. Изобщо, завъртя главите на много хора, освен твоята изглежда. Така че идеално се справя момичето като за първи филм. — Той поклати глава и заключи замислено: — Ето защо не ми е чудно, че предизвика и толкова много завист. Няма да ми повярваш, ако ти кажа колко очички позеленяваха от злоба през тия три месеца.

Ник остана удивен от монолога на Джейк. Че Катрин е умна, за него нямаше и съмнение, но едва сега разбра, че въпреки това е подценявал нейния интелект. Той знаеше, че Джейк умее да преценява хората, затова повярва на неговите думи. Пък и Джейк не беше човек, който умишлено ще го излъже или измами, още по-малко ще вземе самоцелно да си съчинява тези неща.

Накрая Ник му каза:

— Сигурно съм опознал само една част от характера й, а ти знаеш, че хората са сложно нещо. През последните месеци ти си имал възможност по-често да я наблюдаваш. Затова може би си я разбрал по-добре от мене. — Той се усмихна едва-едва. — В съвместната работа хората успяват да се опознаят доста добре, не е ли така? — Без да чака отговор, Ник продължи. — Пък и няма нищо чудно, че всички й завиждат. — Като каза това, той сякаш сам за първи път осъзна, че Катрин винаги ще бъде под прицела на чуждата злоба. Ник продължи на глас разсъжденията си. — Нека да си го признаем. Катрин е толкова щедро надарена от природата, че отношението към нея никога няма да е безпристрастно, още по-малко пък — справедливо. Цял живот ще й завиждат заради професионалните й успехи, а това ми се струва малко нечестно. В крайна сметка тя не е виновна, че се е родила толкова красива и талантлива.

Джейк предложи цигара на Ник, сам запали една и тихичко се засмя:

— Кой ти е казал, че има справедливост на този свят, Николас? Катрин със зъби и нокти иска да стане кинозвезда и да се домогне до славата и успеха, за които човек често пъти плаща твърде скъпо. Нали знаеш старата приказка, Ники… «Греби с пълни шепи от живота, но не забравяй, че един ден Бог ще ти поиска да си платиш за всичко.» Катрин ще постигне своето и ще трябва да си поеме последствията така, както всеки друг. И дано злобата и завистта са най-лошото, което я очаква. Ще ти кажа и още нещо — тя ще стане една от най-големите звезди в историята на киното. Няма пречки за това.

— Знам, Джейк.

Тясното ъгловато лице на асистент-режисьора придоби замислено изражение и той каза:

— Може и да ти прозвучи странно, но аз съм убеден, че Катрин ще стане прочута, независимо дали тя го иска или не. Сякаш още преди да се е родила, пътят й е бил предопределен. Сега вече нищо не може да промени нейната орис. Дори тя сама да поиска, няма да успее. Собственият й живот е извън нейната власт. Всъщност единственият начин да се спаси от предопределението да стане кинозвезда е да се махне веднага от този занаят и да се затвори в някой манастир. Това момиче се е родило, за да стане кинозвезда. Неизбежно е… такава е нейната съдба.

Въпреки че Ник знаеше отлично какво искаше да каже Джейк и усещаше, че думите му са съвсем искрени, той не се сдържа и възрази:

— Но ти си противоречиш! Сега казваш, че това било предопределено и не знам си какво още, а само преди малко твърдеше, че е хитра и умее да си оплете кошницата.

Джейк възкликна разпалено:

— Но тя си е такава, Николас. И при това го умее доста добре. Но не разбираш ли, че тя просто няма нужда да полага всичките тези старания. Без дори пръста си да помръдва, нещата винаги ще бъдат в нейна полза. Бога ми, то й е дадено отвътре. Трябва само да си пожелае нещо и то става. И повярвай ми, всичко ще се осъществи с главоломна скорост. Боя се, че тя обаче хаби излишно много нерви и енергия. Да се надяваме, че това няма да е в ущърб на таланта й. — Той се прокашля, преди да продължи. — Да се надяваме, че блясъкът и славата няма да завъртят поне нейната глава.

— Да — промърмори Ник, — трудно се устоява на тяхното въздействие. Но съм сигурен, че тя ще успее да ги надмогне. — После обаче се запита дали наистина беше прав.

— Е, ти пък не се вживявай чак толкова, Николас — побутна го Джейк закачливо за ръката. — Пък и днес свършваме и Катрин вече няма да е моя грижа. В «Монарк» да й берат грижата от октомври нататък.

— Но съдбата пак може да те събере в един екип с нея, приятелю — подразни го Ник. — Ти сигурно ще си асистент–режисьор и на следващия филм на Виктор с «Белисима». А ще бъде истинско безобразие, ако той не даде роля на Катрин. Какво да се лъжем — те са фантастични като партньори.

— Прав си, Николас, много си прав. Но първо възнамерявам да си взема отпуска и да си почина. А това означава, че… «Да я оставиш в божиите ръце».

— Ей, ама и ти си едно старо куче — човек не може да те надприказва — засмя се Ник. — А, ето го и нашият герой. Тайното съвещание трябва да е свършило. — Ник махна с ръка на Виктор, който забързано се приближаваше към тях от другата страна на студиото. Виктор вече беше облякъл костюма си за ролята на Хийтклиф и изглеждаше внушителен и красив в черното викторианско наметало, тесните панталони с черна жилетка и бялата риза с жабо.

— Джейк, Ники, здравейте. — Той погледна приятеля си и попита: — Отдавна ли ме чакаш, братле?

— Около половин час. Разбрах, че си бил зает.

— Да. Обсъждах с Катрин сцената, която ще снимаме, след като Марк ни даде ценните си наставления. Това е онази сцена преди смъртта на Кати. Ако си спомняш, казах ти, че я репетирахме и в Йоркшир, защото ми се искаше Катрин да се чувства по-спокойна и по-уверена. — Той погледна изпитателно Джейк. — Някакви проблеми?

— Никакви засега. Но ти не се стягай. Виждам, че вече си с грим. Сигурно ще започвате скоро.

— Да, аз съм съвсем готов. Катрин трябва само да си оправи прическата, а и Тери вече е почти облечен. Всички сме в пълна бойна готовност и очакваме нарежданията на великия ни пълководец. Всъщност къде е той, Джейк?

— Не съм го виждал повече от час. Изчезна нанякъде, след като ви изнесе лекцията си. Ти него не го мисли. Ще се появи пет минути преди три, за да изплющи с камшика и да ревне насреща ви.

— Тоя път ще му е за последно — отговори Виктор мрачно с необичайно хладен глас.

— От твоите уста в божиите уши! — възкликна Джейк. — Ако нямаш нужда от мен, Виктор, аз най-добре да ида и да събера «Цялото кралско войнство».

Виктор го изгледа учудено:

— Ти и Ники май още продължавате с оная ваша игра на думи, а? Браво, само така. А ти Джейк, искам да запомниш едно нещо — днес може да сме «На бойното поле», но утре ще е «Славна победа». — Виктор се усмихна с характерната си небрежна усмивка. — Изненадах ли ви, а? И аз знам някои заглавия на филми, вие какво си мислите! Е, хайде, ако има нещо, свиркай! — Виктор хвана Ник за ръка и го поведе към няколко тапицирани стола, които бяха подредени до камерата, точно пред мястото за последните снимки. — Сядай тук на режисьорския стол, братле.

Ник се настани и го попита учудено:

— Ти няма ли да седнеш, Вик?

— Ще постоя прав, докато си побъбрим малко. Не ми се иска да мачкам тези панталони. Ако знаеш само колко ме стягат.

— Труден ти е занаятът, братле — засмя се Ник.

— Тази седмица с Пиърс ще изгледаме целия заснет материал, а следващата седмица ще правим озвучаването на външните снимки. После си мисля, че вече можем да заминем за Париж. Ще останем там няколко дни, а след това се отправяме към Ривиерата. Какво ще кажеш, братле?

— Страхотно. Но нали знаеш, че ще си помъкна и пишещата машина. Трябва да поработя малко.

Виктор кимна утвърдително:

— Разбира се, че трябва. Това ще е много хубаво за тебе, Ники. В хотела ще можеш да си пишеш колкото искаш, защото по това време туристите вече няма да са толкова много и ще бъде по-спокойно. Чух, че в момента на Ривиерата е истинско стълпотворение заради сватбата на Грейс Кели. А, между другото, Джейк ми каза, че иска да дойде при нас за около седмица, след като помогне на Пиърс за монтажа и окончателно приключат с работата. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не. — Ник погледна Виктор в очите. — Ти усещаш ли, че пак ще се съберем като на снимачна площадка? Половината Холивуд ще се е пренесъл на Ривиерата. Чух, че Хили Стийд ще се мотае там, също и Джери. Изобщо — все познати муцуни.

— Не забравяй и Боу Стантън, който на всичкото отгоре винаги мъкне със себе си цяла свита. Той е бил специално поканен за сватбата на Грейс и си е наел вила край морето. Всъщност той в момента е тук, в Лондон. Пристига във вторник вечерта, за да се види с Хили и да поговорят за бъдещата комедия. — Виктор се приведе към Ник и му каза с малко по-тих глас: Още не е обявено официално, но Хили ще стане шеф на една суперпродукция на «Монарк». Ще започнат снимките през октомври в Лос Анжелис. Преди да е приключил окончателно работата си там, ще започне и един филм във Франция.

— Хей, Вик, та това са страхотни новини. «Белисима» също ще извлече полза от тези продукции, нали?

— Естествено. Пък и той иска да продължи сътрудничеството. Но нека да се върнем на това какво ще правим през почивката. Още като чух за филма във Франция, разгледах картата и съм набелязал някои места, които можем да поогледаме с тебе, за да видим дали стават за външни снимки.

Ник слушаше идеите и плановете на Виктор за лятото, но в същото време внимателно го наблюдаваше, като се опитваше да открие признаци за онази унилост и загриженост, за които се безпокоеше Джейк. Той с облекчение установи, че Виктор си е същият. От друга страна, не забравяше, че пред себе си има артист, и то блестящ професионалист. Да умееш да прикриваш истинските си чувства е едно от най-важните актьорски умения. Виктор често пренасяше тази двойственост и в личния си живот. Ник се замисли в каква дълбока тайна беше успял да запази приятелят му връзката си с Франческа. Ник и Даяна бяха единствените хора, които знаеха за техните взаимоотношения. Трябваше да му се признае, че наистина умее добре да прикрива личния си живот. И именно благодарение на тази своя способност Виктор успяваше да забрави за проблемите си, когато работи, и се съсредоточаваше изцяло върху ролите си. Като писател Ник добре знаеше, че изкуството е сложен и деликатен процес, затова реши, че ще е неразумно и нетактично да подпитва приятеля си точно сега, когато той изцяло е погълнат от мисълта за последната сцена във филма. Ник си замълча, защото ако Вик наистина имаше някакви проблеми, той скоро щеше сам да ги сподели с него.

— Много ме блазнеше идеята да идем до Южна Франция с Бентлито, но може би ще е най-добре да си вземем самолет — говореше Виктор. — Утре ще се обадя на туристическата агенция да ни запазят билети и да ни резервират хотел в Париж. Чудя се къде да отседнем — дали в «Риц» или пък във… — Виктор замълча и се обърна към вратата, защото оттам се чу някакъв шум. — А, ето го и Марк. Засега толкова, братле. Да се надяваме, че ще свършим тази сцена, без да я повтаряме по пет-шест пъти както обикновено.

— Сигурен съм, че ще успеете. Хайде, иди и им покажи какво можеш, Вик.

— Ще ги науча аз тях — отговори Виктор и се отдалечи.

Ник се облегна удобно на стола и се загледа с любопитство към Марк Пиърс, който говореше нещо с Оси Едуардс, Джейк и Джери. Режисьорът беше дребен, набит, но симпатичен мъж. С непознати винаги се държеше мило и любезно и никой не можеше да предположи колко проклет и тираничен става, когато работи. Преди да замине за Ню Йорк, Ник го беше виждал само няколко пъти, но остана впечатлен от неговата ерудиция и аналитичен ум. Неговите разсъждения и маниери обаче се сториха на Ник прекалено консервативни и английски, затова той бързо го охарактеризира като високомерен сноб. Изобщо — Марк Пиърс не му беше особено приятен.

«Тук явно има някакъв невротичен елемент — помисли си Ник. — Като всички изключително дребни мъже Марк се държи властно и фрапантно, за да компенсира ниския си ръст. Типичен случай на Наполеонов комплекс.» Ник си запали цигара и с нескрит интерес се зазяпа в цялата групичка. Виктор тръгна към подиума за снимки, а четиримата мъже вкупом го последваха, без да спират да говорят. Размениха още няколко думи и после всички се разпръснаха. Марк извика един от художниците и един сценичен работник, които донагласиха декорите за сцената. Виктор се упъти към Тери и Катрин. Те бяха дошли преди малко заедно с Ан Патерсън, която във филма играеше Нели Дийн, както и в пробните снимки.

Отнякъде заприиждаха цели тумби от технически изпълнители — сценични помощници, звукооператори, монтажисти и какви ли не още киноработници сновяха наоколо — целият екип правеше последните приготовления за началото на снимките. Оси Едуардс стоеше вече зад камерата и говореше със своя асистент, а Пиърс стоеше недалеч от тях. Само след миг прокънтя гласът на Джери Масингам:

— Моля да се изгасят всички цигари. Тишина! Осветление, моля! — Но тъй като продължаваше да се чува приглушено бърборене, Джери изрева: — Ти-ши-на казах!

Сега вече настъпи пълно мълчание. Ослепителната светлина на прожекторите заля декорите, които показваха спалнята на Катрин Ърншоу в дома на съпруга й Линтън. Марк даде знак на Катрин и тя запристъпва към подиума. Беше облечена в тънка бяла рокля от онова време, която падаше свободно, за да покаже, че е бременна от Едгар Линтън, а на раменете си имаше фин шал от светлосиня прежда. Кестенявата й коса падаше на едри къдрици върху раменете й, а лицето й беше толкова бледо, че красивите й тюркоазени очи изглеждаха още по-невероятно. Марк се приближи към нея и й каза нещо. Тя кимна, качи се на подиума и седна на един стол. Той я изчака да се намести удобно, да постави книгата в скута си и да отпусне ръце върху нея.

Марк даде знак на Виктор и Ан, които минаха зад подиума, за да могат да се появят на сцената през вратата на спалнята. После той отново застана до камерата и без да сваля поглед от Катрин, вдигна ръка и каза високо:

— Внимание! Камера!

Вратата на спалнята се отвори. Ан въведе Виктор и двамата се приближиха към стола, където седеше Катрин.

Ник се приведе напред, подпря с длани брадичката си, изцяло съсредоточен в играта на актьорите. Обожаваше магията на театъра и киното, но винаги се учудваше от лекотата, с която приемаше художествената измислица за реалност. Само за миг двамата изпълнители на главните роли се превърнаха в нови хора и той ги гледаше в захлас. Това не бяха вече Катрин и Виктор. Пред себе си той виждаше Кати и Хийтклиф.

Безнадеждно болна, Кати седеше съвсем отпусната на стола — беше слаба и изтощена, а животът й бавно гаснеше. Очите й гледаха унесено, лицето й беше нежно и замечтано. За разлика от нея, Хийтклиф излъчваше сила с цялото си същество. Той беше здрав и жизнен, с пъргава походка на млад звяр, макар че и по неговото лице се четеше мъчително страдание.

Хийтклиф пристъпи бързо напред и едва тогава Кати го забеляза. Изведнъж у нея настъпи такава рязка промяна, че всички в студиото затаиха дъх. Тя се напрегна, започна да диша учестено, лицето й се озари, сякаш Хийтклиф й носеше последната надежда, последната живителна сила. Само с няколко крачки той стигна до нея, целият разтърсен от вълнение. Той я прегърна жадно и мъката и отчаянието у него се изписаха толкова ясно, колкото и надеждата за спасение по нейното лице. Те се погледнаха в очите и сякаш си казаха всичко, без да промълвят и дума. Пръв заговори Хийтклиф и Ник настръхна от вълнение:

— О, Кати! Единствена моя любов! Не мога да го понеса, не!

Когато сцената наближи своята кулминация, Ник усети, че в студиото цари пълна тишина. Никой не трепваше дори. Усещаше още как напрежението у всички расте и как десетки очи са вперени неподвижно в тези две наелектризирани същества, които бяха така погълнати от трагичния драматизъм на сцената, че бяха забравили за света наоколо. Те представляваха такава хипнотизираща гледка, че всички ги гледаха като омагьосани. За Ник изпълнението им беше не просто прекрасно, а зашеметяващо. Не можеше да опише с думи онова, което виждаше на сцената, но знаеше, че този следобед се случи нещо вълшебно.

Кати и Хийтклиф размениха още няколко реплики, все така неподвижни един до друг, но изведнъж и двамата се раздвижиха и всеки техен жест беше толкова изразителен, толкова съвършен. Хийтклиф застана зад стола й, като се опитваше да скрие от нея своята болка и страдание. После той внезапно извърна поглед от Кати с гневно изражение и застана пред камината. А тя се изправи, подпирайки се на облегалката на стола, и се загледа в него, докато накрая той се обърна и очите им се срещнаха.

Хийтклиф се опита да извърне глава, но после я погледна отново, а по лицето му се стичаха сълзи. Тогава в идеален синхрон те се втурнаха един към друг — тя скочи към него като пъргава котка, а той се впусна към нея като разярен звяр и само след миг те се вкопчиха в страстна прегръдка. Хийтклиф едновременно я целуваше неудържимо и с тих гняв сипеше укори върху нея, докато не стигна до дъното на отчаянието си и каза с дрезгав глас:

— Едва сега разбирам колко жестока си била — жестока и лицемерна. Кажи ми защо, защо ме презря? Защо излъга собственото си сърце, Кати? Не искам да те утешавам. Ти не го заслужаваш. Ти сама се погуби. Да, целувай ме, плачи, изтръгвай и от мене сълзи и целувки, но те са само моето проклятие над тебе — проклета да си, Кати! Нали ме обичаше, тогава какво право имаше да ме изоставиш? Отговори ми, какво право имаше да изоставиш мен, заради въображаемите си чувства към Линтън? Нищо — нито бедност, нито унижение, нито смърт или пък каквото и да е друго от Бога или от Дявола — нямаше да ни раздели, но го направи ти, ти самата, по свое собствено желание. Не аз съсипах душата ти, ти самата я съсипа, а по този начин съсипа и моята душа. И пак аз ще страдам повече, защото съм по-силният от двамата. Но нима мислиш, че искам да живея? Що за живот ще бъде това, когато ти си… О, Боже! Как може да се живее, когато душата ти е погребана?

Кати отговори през сълзи:

— Дай ми покой. Иди си. Може и да съм съгрешила, но виждаш, че плащам с живота си за това. Не ти ли е достатъчно? И ти ме изостави! Но аз не те виня! Прощавам ти! Прости и ти на мен!

Хийтклиф извика:

— Но как бих могъл да ти простя сега, когато гледам тези твои очи и държа умиращите ти ръце! Целуни ме пак, но не ми позволявай да видя очите ти! Прощавам ти за това, което ми причини. Защото обичам собствения си унищожител. Но как, как да ти простя за това, че унищожи себе си? — Те се притиснаха плътно един до друг и сълзите по лицата им се смесиха.

Ник вдигна ръка, за да избърше своите сълзи и с крайчеца на окото си забеляза как наоколо се извадиха много носни кърпички. Преди да овладее вълнението си, сцената вече вървеше към своя завършек. В стаята изникна Нели Дийн и ги предупреди, че Линтън всеки момент ще се върне от църква. Хийтклиф започна да обяснява на Кати, че за нейно добро ще трябва веднага да си тръгне, но й обеща да я чака в градината под нейния прозорец. Разтърсвана от ридания, Кати се вкопчи още по-отчаяно в него. Тя го умоляваше да остане, като му казваше, че ще умре, ако си тръгне точно сега. Изведнъж тя избухна в още по-бурни ридания и припадна в ръцете на Хийтклиф.

В този момент вратата на спалнята се отвори и вътре влезе Тери Огдън.

Ник изостри вниманието си и напрегнато стисна ръце. Искаше му се Тери да играе блестящо и достойно да се включи в зашеметяващата последна сцена. Тери, въплътил се в ролята на Едгар Линтън, беше облечен в светлосив викториански костюм и с русата си коса и сини очи бе пълната противоположност на Хийтклиф. Ник веднага усети, че Линтън ще бъде не по-малко вълнуващ и убедителен от Хийтклиф и Кати.

Изненадан и вбесен, че намира Кати в прегръдките на Хийтклиф, Линтън пристъпи напред, за да удари омразния натрапник. Слабото му одухотворено лице беше побеляло от възмущение и гняв. Хийтклиф моментално успя да отбие удара, като му подаде Кати и го помоли да се погрижи за нея. Без да каже нищо повече, Хийтклиф се измъкна от стаята.

Нежно и внимателно Едгар започна да свестява съпругата си, като й шепнеше мили и гальовни думи, сякаш държи дете в ръцете си. Постепенно тя дойде на себе си, отвори очи и погледна невиждащо Линтън.

От притеснението и тревогата си за нея той вече беше забравил за Хийтклиф. Когато видя, че тя се свести, лицето му просветна от радост. Той започна да целува челото й, притисна я до себе си, а после зарови лице в косите й.

— Стоп камера! Финал! — прокънтя рязко и отчетливо гласът на Марк.

Николас сепнато подскочи на стола, като мигаше на парцали. Огледа се наоколо и видя, че всички са не по-малко стреснати от него, затова отново се втренчи към актьорите. Катрин и Тери бяха замръзнали на местата си като статуи и гледаха питащо към Марк.

Виктор вече беше слязъл от подиума и наблюдаваше сцената отстрани. Той пръв наруши мълчанието:

— Това ли е всичко, Марк? Значи този път няма да повтаряме, така ли? — попита той с нескрито недоверие. — Добре ли чухме, като каза «стоп камера и финал»? — продължаваше да пита Виктор и се приближи към застаналия до камерата Марк.

— Да, скъпи мой Виктор. Отговарям с «да» на всичките ти въпроси — отвърна Марк с леко иронична усмивка. — Този път изиграхте сцената майсторски. — Съмнявам се дали ще можете да го направите по-добре от това. Дори не смятам, че е нужно да опитвате. Не искам да предизвикваме съдбата. Така че… Мисля, че вече можем да се заемем и с кадрите в близък план. Първо ще снимам Катрин, после тебе, Виктор, и накрая — Терънс. Да се надяваме, че и на тях ще излезете така добре, както се показахте и в тази сцена. За да можем днес наистина да приключим.

«Гаден фукльо» — каза си Ник, запали цигара и се облегна на стола.

 

 

— Ще ми се да напиша един сценарий специално за теб и Катрин — каза Ники. Той се беше излегнал на канапето в гримьорната на Виктор с ръце под главата и кръстосани напред крака, а очите му гледаха замислено.

Виктор се загледа в него, докато с облекчение се измъкваше от сценичния си костюм.

— Тая твоя физиономия ми е много позната, писарю мой. Изглежда, че в главата ти вече ври и кипи нещо съвсем конкретно. Така ли е?

— Почти. Трябва само да поогладя сюжета още малко, за да… Ти какво ще кажеш обаче? Играе ли ти се в друг филм с въпросната дама?

— Да, защо не? — Виктор вече беше останал по бельо и наметна хавлиения си халат. После седна пред огледалото и започна да сваля грима си. — Но имам отдавна поет ангажимент към хората от «Фокс». Сценарият, който ми изпратиха, никак не е лош. Бих искал тия дни да го прегледаш и да ми кажеш какво е твоето мнение. Ще взема решение чак като чуя ти какво мислиш. Филмът на «Фокс» ще се снима в Тексас и Мексико, а в това време Катрин ще прави комедията с Боу Стантън. После съм свободен, така че нещата могат да си паснат много добре.

— Какъв е филмът на «Фокс»? За бога, само не ми казвай, че пак е някой уестърн!

— А ти какво друго очакваш, сладурче? — Виктор наблюдаваше Ник в огледалото. — Напоследък доста се чудя как да постъпя с Катрин. Ако аз самият не й партнирам в някой филм, тогава ще трябва да оползотворя таланта й с някоя продукция на «Белисима». Или пък ще видя дали някоя друга компания не иска да я ангажира. Така че, ако напишеш сценарий за нас двамата, това ще реши проблема в случая. Сигурен съм, че мога пак да се споразумея с «Монарк». Вече ти казах, че Хили е много склонен да работим заедно и за в бъдеще.

Ник решително се изправи и стъпи на пода.

— Имам страхотна идея за теб и за Катрин. Една съвременна история. При това романтична и бляскава. Но ще бъде много драматична, а не забавна. Ще пообмисля нещата още няколко дни, ще намеря някакъв подходящ финал и ако ти допадне, сядам и го написвам за тебе.

— О’кей, Ники, направи каквото можеш. — Виктор се изправи, отиде до мивката, изми лицето си и се среса. Започна да се облича и да разказва за случилото се през последните няколко часа. Той умишлено смени темата на разговора, защото знаеше, че Ник няма да му каже нищо повече за сценария, дори и да го разпитва. Приятелят му никак не обичаше да обсъжда идеите си, докато не придобият завършен вид. — Трябва да ти кажа, Ники, че направо щях да падна, когато Пиърс каза, че сме играли блестящо и че няма да повтаряме сцената. Пък трябва да си призная, че и на финалните кадри в едър план той се държа доста спокойно.

— Не виждам как иначе можеше да се държи — каза Ники. — Та вие бяхте страхотни, Вик. И въпреки всичките ви главоболия през последните месеци, вие все пак направихте великолепен филм.

— Хм, да се надяваме. — Виктор подпъхна вратовръзка под яката на светлосинята си риза, внимателно й направи възел и се погледна в огледалото. — Изобщо, този следобед всички останахме доволни и в добро настроение, което е подходяща атмосфера за прощалния коктейл.

Ник погледна купчината кутии до вратата и каза:

— Както виждам, и този път няма да изневериш на щедрите си жестове. Има подаръци за всеки от екипа, а?

— Разбира се. Те си ги заслужиха, братле.

— А на Пиърс какво си му купил? Пистолет или отрова? — попита Ник със заядлива усмивка.

— Не. Знаеш ли, купих му една кинокамера.

— За бога, Вик, как можа да ти хрумне! Та това направо ще го съсипе. Все едно му казваш в лицето, че е по-добре да си се върне към операторската работа.

— Хайде стига, Ники, не усещаш ли, че те будалкам? Въпреки че по едно време сериозно обмислях тази идея. Не че той не си заслужава подигравката с камерата. Господи, докато бяхме в Йоркшир, ми е идело да вия от нерви. Марк караше Оси да снима пейзажи часове наред. Аз не виждам нищо кой знае какво в едно дърво или в едно небе — те са си просто дърво и небе. — По лицето на Виктор се изписа досада. — Това им е лошото на режисьорите, които са почнали като оператори. Те си въобразяват, че всеки кадър трябва да е като произведение на изкуството, изтипосан като картина на художник. — Виктор взе от закачалката сив костюм на ситно райе и го облече. — Както и да е, купих на Марк златни копчета за ръкавели.

— Ами на Катрин?

— Диамантена гривна.

Ник подсвирна от изненада:

— Доста царски подарък, маестро. Дано Франческа да не ревнува.

Този път Виктор го погледна изненадано:

— Защо мислиш, че ще ревнува? Чес не е такава. А и тя знае, че със своята работа Катрин си я заслужи. — Той отново застана пред огледалото и нагласи сива копринена кърпичка в джобчето на сакото си. — Освен че се представи като упорита и блестяща актриса, Катрин има и други заслуги за филма. Не съм ти споменавал, но именно тя убеди Тери и Марк да се включат в екипа, след като на мене вече ми бяха отказали. Мисля, че тя е заслужила специална благодарност от мене.

— Ама че работа — промърмори си Ник. — Така значи, тя е повлияла на Марк и Тери. — Макар че това потвърждаваше думите на Джейк, той все пак се изненада. Изглежда Джейк беше усетил много вярно нещата.

Виктор каза:

— Между другото, аз подарих на Франческа перлената огърлица, която си беше сложила във вторник вечерта. Сигурно си я забелязал. Но зор видях, докато я накарам да приеме подаръка ми.

— Че защо?

— Каза ми, че баща й няма да одобри, ако разбере, че е приела от мъж такъв скъп подарък, пък било то и за рождения й ден. Което всъщност си беше истината — миналата седмица тя навърши двайсет години.

Ник просто се подсмихна:

— Само тя може да измисли подобно нещо. Толкова е безкористна. Но я ми кажи, братле, как все пак успя да я убедиш?

Виктор се засмя:

— Ами взех, че купих подаръци и на баща й, и на Ким — нещо като благодарност за това, че ни позволиха да снимаме в замъка. По този начин подаръкът за нея вече не изглеждаше толкова личен и задължаващ.

— Огърлицата страшно й отива. Франческа беше много хубава във вторник вечерта — промърмори Ник сякаш на себе си, а после каза с по-висок глас: — Не знам какво ще стане с това момиче, Вик, но тя наистина е сериозно влюбена в тебе. Даже прекалено сериозно.

— Знам, знам — смотолеви Виктор смръщено и се обърна с гръб към Ник. Той започна да се рови нещо из документите в куфарчето си, което ясно показваше, че не желае да говори на тези тема.

Краткият, небрежен и дори безразличен отговор стъписа Ник. Той се намръщи и се загледа изненадано в широкия гръб на Виктор. Без да се замисля, той го попита:

— Да не искаш да ми кажеш, че дори и към нея нямаш сериозни намерения.

— Какви намерения, по дяволите, мога да имам към нея, Ники! Та аз все още не съм се развел с Арлен! — Гневният глас на Виктор процепи рязко въздуха в стаята. Той продължаваше да стои с гръб, като вътрешно ругаеше Ник, че точно сега зачекна тази болезнена за него тема. Но приглушеното възклицание и дълбоката въздишка на неговия приятел го накараха да се обърне леко към него. Той погледна ядосано Ник и го попита сопнато: — Или изобщо си забравил, че аз формално все още съм женен? Да не говорим, че има и куп други пречки, които идват от положението на самата Франческа. А на всичко отгоре съм затънал до гуша с проблемите около филма, така че съвсем не ми е до любовни идилии. Сега чат ли си?

Ник мълчеше. Той беше сащисан не само от грубите и резки думи, но и от невъздържания начин, по който Виктор му ги каза, защото това беше толкова нетипично за неговия приятел. След малко Ник проговори с бавен и несигурен глас:

— Да, разбирам. И съвсем не съм забравил, че си женен. Но нали скоро ще се отървеш от Арлен. Пък и ми се стори, че си дяволски влюбен във Франческа. — Ник неразбиращо вдигна рамене и смотолеви: — Извинявай, че те попитах за това, Вик.

— Няма нищо — отговори Виктор с по-мек тон и се обърна с лице към него, като се подпря на гардероба. Леко присви устни и въздъхна. После лицето му се разведри и той заговори бавно. — Не трябваше да си го изкарвам на теб, Ники, и да ти се сопвам така. Извинявай, братле. Изглежда съм се поизнервил през последната седмица. Но винаги се чувствам така към края на всеки филм. Хайде да слезем долу в студиото и да пийнем по нещо. С удоволствие бих пийнал едно, пък и сигурно няма да почнат коктейла, преди да сляза и аз.

— Идвам, Вик — Ник стана от канапето, като се опита да се усмихне.

Някой почука на вратата.

— Аз съм, Виктор — Джейк Уотсън си подаде главата в гримьорната. — Всички сме се събрали и те очакваме. Доведох Алън и Дики да ти помогнат за кутиите. Така става ли?

— Идеално. Влизай, Джейк, и вземи и ти няколко кутии. Аз и Ники също ще носим. Така ще ги занесем наведнъж. — Виктор взе два кашона с кутии и излезе от стаята. Джейк, помощниците и Ник го последваха. Тръгнаха в редица по коридора, а Виктор се обърна към Джейк и го попита: — Гюс докара ли вече моите гостенки?

— Не. Но сигурно пак е попаднал на някое задръстване в Лондон. Знаеш колко е натоварено движението в този час. Но коктейлът ще продължи поне няколко часа. Така че има време.

Студиото имаше истински празничен вид. Навсякъде бяха пръснати дълги сгъваеми маси, покрити със снежнобели покривки. Бяха отрупани с бутилки алкохол, шампанско и сокове. В огромни чинии имаше наредени най-различни мезета — сирена, студени меса, гарнирани варени яйца и какви ли не сандвичи. Множество сервитьори и сервитьорки се суетяха около масите в очакване на началото на коктейла, а двама бармани излъскваха чашите. Всички артисти и целият технически екип се бяха събрали в студиото и разговаряха на малки групички. По всичко личеше, че с нетърпение очакват голямата звезда на филма.

Джейк каза:

— Ей там сме оставили една празна маса за кутиите. Хайде да ги сложим там. Знаеш ли, Виктор, защо не раздадеш подаръците още след първата наздравица? Всички изгарят от желание да започнем празненството, но искат първият тост да е за тебе.

— Защо не — отговори Виктор.

Когато Виктор застана в средата на студиото, един от сценичните работници даде тон и всички запяха: «По-одаръци ще има за всички от сърце…». По лицето на Виктор се появи неговата небрежна и очарователна усмивка, която подсилваше огромното му излъчване. Само след миг хората го наобиколиха — потупваха го по гърба, стискаха му ръката и всячески се опитваха да засвидетелстват своята привързаност и възхищение от него. Личеше си, че е кумир сред колегите си.

Николас се отдръпна встрани, защото нямаше настроение за веселба. Чувстваше се потиснат и обиден след разпрата с Виктор. И преди им се беше случвало да спорят и да се поскарват, но никога не бяха имали по-сериозни или по-продължителни спречквания, затова и Ник досега за нищо не се беше сърдил на своя приятел. Но в момента толкова го беше яд на него, че чак изпитваше чувство на угризение. Но не можеше и да отрече, че Вик го беше подразнил с поведението си. «Той направо ме разочарова» — помисли си Ник. Обикновено Ник никога не придиряше на приятеля си за неговото небрежно отношение към жените, защото сам беше същият. Но Франческа беше толкова по-различна от останалите жени. Щом той я възприемаше така, сигурно и Виктор усещаше същото. «Не, не постъпва честно спрямо това момиче» — повтаряше си Ник наум. След като я беше опознал по-добре, Ники започна все по-ревностно да държи на нея и сега изпитваше естествената необходимост да я защити. Изведнъж се сети за сестра си — Франческа му напомняше толкова много за Марша, защото също като нея беше нежна и любвеобилна, непокварена и пряма. Прободе го познатата мъка и той притвори очи, за да я пропъди.

Макар че напоследък Ник беше успял да свикне с мисълта за смъртта на сестра си, от време на време го пробождаше старата скръб. Знаеше, че вече никога няма да бъде същият, защото у него се беше пречупило нещо. Поначало той имаше бохемско и непочтително отношение към всичко в живота. Отнасяше се сериозно единствено към работата си. Но в последно време неговият светоглед рязко се промени и младежкото му нехайство се замени с едно по-трезво възприемане на нещата.

Той отвори очи и се загледа във Виктор, като се опита да го прецени безпристрастно. Едва сега осъзна колко беше шокиран от егоистичното отношение на Виктор към Франческа, особено като имаше предвид какъв човек беше тя. Виктор беше дискретен кавалер и не обичаше да споделя твърде много за своите интимни похождения. И макар че не знаеше почти нищо за отношенията му с Франческа, Ник беше убеден, че нещата между тях са отишли твърде далече. Ник чувстваше Виктор страшно близък, обичаше го и дори го боготвореше, но за първи път не беше на негова страна.

Джейк Уотсън стоеше близо до една от масите и като го видя, му махна. Ник се приближи към него и Джейк каза:

— Хей, приятелю, какво си провесил нос? Я си пийни едно. Какво да ти поръчам?

— Водка с лед и лимонов сок, ако обичаш.

Джейк се обърна и даде поръчката на един от сервитьорите. След миг той подаде питието на Ники. Те се чукнаха и Джейк попита:

— Какво те тревожи, Николас?

— Нищо. Защо?

— Освен че ми изглеждаш унил, имаш и доста болнав вид.

Ник се засмя:

— Май си плащам за греховете от снощи. Цял ден ме мъчи махмурлук. Но водката ще ме свести.

Джейк се направи, че прие обяснението и му се усмихна съчувствено. Вътрешно обаче не му повярва. Само преди миг той беше видял колко самотен стои сценаристът встрани от останалите. Джейк го изгледа крадешком. Умореният поглед на Ник и изпитото му лице бяха така чужди за жизнерадостния нрав на този симпатичен веселяк. Но още във вторник, когато си пристигна от Ню Йорк, той имаше толкова променено изражение, че те двамата с Виктор стигнаха до извода, че това сигурно е отражение от сполетялото го семейно нещастие. Джейк реши, че ще е по-благоразумно да смени темата и запита:

— Чудно, какво ли се е случило с Хили? Ще бъде безобразие от негова страна да не дойде.

Ник се беше загледал в Катрин Темпест, която разговаряше с Тери Огдън, но отмести поглед и отговори:

— Нали знаеш, че винаги закъснява. Но къде, за бога, се бави Гюс? Отдавна трябваше да е тук.

— Има защо да си нетърпелив — пошегува се Джейк и го погледна лукаво. — Тя е страхотно парче.

— За коя говориш? — попита Ник с престорена невинност и ококори очи.

— За Даяна. За коя друга? Чух, че лудо сте се влюбили един в друг.

— Ти по-добре си мълчи за тия работи — отговори Ник рязко и хвана Джейк под ръка. — Мисля, че е редно да ги поздравим и ние. Хайде да идем при Тери и да му стиснем ръката.

— Ще поздравим и Катрин.

— Добре.

Тя беше облечена в много стилна и елегантна рокля от черен лен с три — четвърти ръкави, които завършваха с бели колосани маншети. Тази дреха много й отиваше, защото подчертаваше изящната й фигура и красивото й лице, а в съчетание с черния цвят, кожата й изглеждаше още по-гладка и прозрачна. Косата й беше сресана на път и прибрана назад с черна дантелена панделка, а къдриците й падаха свободно по раменете. Ник се приближи към нея и видя, че тя вече носеше гривната с диаманти, които проблеснаха като лъскавите й очи, когато поднесе чашата с шампанско към начервените си устни. Тя се приведе към Тери, каза му нещо и се разсмя звучно. Но като видя Ник, очите й сякаш се вледениха и усмивката й се стопи.

Ник усети, че го прави против собствената си воля, но въпреки това я целуна леко по бузата:

— Беше великолепна, Катрин.

— О, благодаря ти, Николас — отвърна тя хладно. Но дори и да беше изненадана от неговия неочакван изблик на симпатия, с нищо не го показа.

— Тя беше най-страхотната! — заяви Тери.

— Ти също беше страхотен. Моите поздравления — Ник стисна ръката на младия актьор.

— Благодаря ти, Николас. Благодаря ти за чудесните реплики, които написа за мен.

— Боя се, че заслугата не е моя. Те са си на Емили Бронте.

— И все пак ти написа един чудесен сценарий — каза Тери с усмивка и хвана Джейк за лакътя. — Искам нещо да те питам, приятелю. Няма да ти отнема повече от минута. — Той дръпна Джейк настрана.

Когато останаха двамата сами, Ник погледна Катрин и тихо й каза:

— Пред всички съм го твърдял и на тебе ще ти го повторя — ти си родена да играеш Кати Ърншоу. Ще останеш ненадмината в тази роля. И още нещо ще ти кажа. Отсега нататък за всички ти ще останеш Кати, както Вивиан Лий се превърна в Скарлет О’Хара.

Тя го гледаше право в проницателните му сини очи и усети, че не може да извърне глава от настойчивия му поглед. Опита се да каже нещо, но само отвори устни и замълча. Тя отстъпи крачка назад и с учудване забеляза колко се е променил след последната им среща в началото на март. «Не му е било лесно» — помисли Катрин и се зачуди как точно да изрази съболезнованията си. Но тя замълча, защото неговото присъствие винаги я притесняваше. Не му каза думичка за съчувствие, макар че считаше проявата на неуважение за истински грях.

Вместо това тя се замисли за последните му думи. Винаги беше нащрек с него, защото очакваше да чуе само саркастични забележки. И сега тя прие нещата по този начин и започна да се защитава. Високомерно вдигна глава и му каза троснато:

— Това е най-ужасното нещо, което можеш да кажеш на една актриса. Да не би да намекваш, че съм подходяща само за един тип роли? Но ако искаш много да знаеш, Виктор и Марк са на мнение, че аз имам многостранен актьорски талант!

— Виж. Боя се, че си ме разбрала съвсем погрешно.

Тя безцеремонно го прекъсна:

— О, ето го и Оси Едуардс! Отивам да му благодаря, че толкова ми помагаше по време на снимките. Извинявай. — Тя го погледна с ледени тюркоазени очи, но запази лицемерната си захаросана усмивка. Тръгна към Едуардс, но се обърна и каза през рамо с жлъчен глас: — А ти, драги мой Николас, ще останеш като един жалък адаптатор на «Брулени хълмове».

— Уф — промърмори той с досада.

Ник я проследи как прекосява студиото — приличаше му точно на нафукана малка ученичка, която високомерно е вирнала носле, защото някой палавник я е дръпнал за плитката. Той се усмихна смутено. Съзнаваше, че го беше разбрала по възможно най-изкривения начин, а не му се искаше да е така, защото й се възхищаваше като актриса, макар и да не я приемаше като жена. Изведнъж с изненада откри, че го заля някакъв гняв и лицето му стана хладно и враждебно. За първи път виждаше Катрин след смъртта на сестра си, а тя не си направи труда да му каже поне една дума на съчувствие. Дори невъзпитаната Естел Морган изрази уважение към скръбта му. Само след миг гневът му се замени с чувство на обида. Той така силно се разстрои, че погълна остатъка от водката на един дъх, като се питаше какво ли друго можеше да очаква от човек като нея. Усети, че в момента мрази Катрин Темпест повече от всякога. Той си поръча още една водка, запали цигара и погледна към Джейк и Тери, които бяха погълнати от разговора си. С цигара в уста и чаша в ръка Ник се запровира между хората, като търсеше с поглед Джери Масингам или някой друг свестен човек, с когото да си поговори.

— Ники! Ники! Миличък!

Той се обърна и видя отблясъка на сребърно руси коси и изящно малко лице, което го търсеше из тълпата. Насреща му махаше Даяна. Той също й махна и бързо си запроправя път към нея. Заедно с Франческа тя беше застанала до една от камерите. Беше облечена в шикозен копринен костюм в кайсиев цвят и фина блуза в малко по-убит тон. Изглеждаше великолепно. Необикновената й коса беше сплетена и увита като венче, което приличаше на малка коронка върху главата й. Тази прическа и високите й обувки я правеха по-висока, отколкото беше в действителност.

Нейната мила и ведра усмивка стопли сърцето му, а от мрачното му настроение не остана й следа, когато й стисна ръката, приведе се към нея и я целуна по бузата:

— Здравей, любима моя — каза той и леко се отдръпна, загледан в това спокойно лице, което го беше запленило още в първия миг.

— Здравей, Ник. Извинявай, че закъсняхме — отговори тя и продължи да се усмихва. — Движението е ужасно натоварено.

— Вече губех търпение, но щом сте тук, вече всичко е наред. — Той се обърна към Франческа, прегърна я нежно и тихичко й каза: — Вик е в ръцете на почитателите си, моето момиче.

— Така и предполагах. Не се притеснявай. — Франческа се огледа. — Не виждам Катрин. А тя къде е?

— О, тук някъде е… из тълпата. По едно време я видях, че говори с Оси Едуардс. А сега, хубавици мои, какво ще кажете за чаша шампанско? Или предпочитате нещо друго?

— С удоволствие ще пием шампанско. Много си мил, Ник — отговори Франческа, а Даяна кимна с глава в знак на съгласие.

Ник подаде чашата си на Даяна и каза:

— Подръж я малко, мила. Връщам се след минутка. Вие ме изчакайте тук. Не мърдайте никъде, защото иначе ще ви загубя в тази лудница.

Когато се върна с шампанското, видя, че Джейк и Тери разговарят с двете дами. Тери не беше видял Даяна, когато тя дойде в студиото във вторник, и Ник веднага забеляза, че актьорът се държи прекалено чаровно и галантно. «И той се опитва да й прави мили очи» — каза си Ник с раздразнение и усети, че ревнува, а после лекичко се усмихна. «В ревността има много повече самолюбие, отколкото любов към другия» — припомни си Ник мисълта на Ларошфуко. Той им подаде чашите с шампанско и взе своята от Даяна. Погледна я и очите й бяха толкова изразителни и красноречиви, че той веднага се успокои, макар че тя продължи разговора си с Тери. Джейк разговаряше с Франческа и я разпитваше за баща й и Ким. Ник застана до нея, но се заслуша само с половин ухо в думите им, защото потъна в своите собствени мисли. Чудеше се дали Джейк се досеща за връзката между Франческа и Вик, но реши, че е малко вероятно, защото си припомни, че един от основните принципи на Виктор е пълната дискретност за личния му живот.

Ник се загледа замислено във Франческа. Колко красива беше тя в семплата си лятна рокля от бяла коприна, изпъстрена с дребни сини цветчета. Нейната младежка свежест го порази. Тя изглеждаше толкова крехка, че нещо го прободе в сърцето и той се уплаши за нея. Ник присви очи и се заоглежда за Виктор. Видя го как стърчи над останалите, заобиколен от Катрин, Хили Стийд, Марк и Хилъри Пиърс и Оси Едуардс. Виктор също го погледна и едва доловимо му кимна. «Значи е разбрал, че тя е пристигнала» — помисли си Ник. «Той никога нищо не изпуска. Всеки друг, но не и той.»

Само след няколко минути при тях дойде Виктор, целият усмихнат и сияещ и във великолепно настроение. Размениха няколко приятелски поздрави и шеги, след което Виктор поведе Даяна, за да я представи на останалите. Тери се извини и тръгна към семейство Пиърс, а пък Джейк ги остави, като промърмори, че ще иде да си сипе още едно питие.

Ник и Франческа останаха сами и тя каза нервно:

— И този ли следобед е бил ужасен?

Ник я погледна и веднага усети, че е напрегната. Той й стисна ръката.

— Не, не, тъкмо обратното, моето момиче. Всъщност снимките минаха като по вода, нямаше никакви конфликти.

Той започна да й разказва в подробности как е протекло заснемането на последната сцена и колко вълнуваща е била играта на артистите. Не скри възторга и възхищението си дори когато й описа играта на Катрин. После Ник започна да се превъзнася за филма като цяло и цели десет минути й описваше какви са достойнствата му. Тъкмо се канеше да я попита как върви книгата й, когато усети, че тя го слуша разсеяно, защото вниманието й беше погълнато от Виктор, който в момента разговаряше с Катрин Темпест. Те двамата бяха застанали встрани от групата, заобиколила Даяна, и Катрин го гледаше със светнало лице. Тя съвсем фамилиарно го беше хванала за ръката, а и той я гледаше с приятелско и топло чувство. В един момент Виктор се разсмя високо, приведе се към нея и й прошепна нещо. Самият Ник усети, че отстрани те изглеждаха прекалено близки и погълнати един от друг. Всеки би могъл да си помисли, че между тях има нещо. Затова Ник побърза да каже на Франческа:

— Катрин изобщо не го вълнува като жена.

Тя рязко се обърна към него и го изгледа учудено. В застиналото й изражение не се четеше нищо.

— Знам това — отговори тя с хладен глас. — И все пак понякога ми се струва, че…

— Нито пък тя се вълнува от Виктор като мъж — прекъсна я Ник и я изгледа изпитателно. Макар че лицето й беше безизразно, той веднага забеляза безпокойството в очите й, затова добави: — Всъщност нея мъжете изобщо не я вълнуват. Катрин е прекалено влюбена в себе си, за да може да обикне друг човек. Тя презира целия свят. За нея всички ние сме жалки нищожества.

Ник произнесе това странно признание с такава студенина в гласа си, че Франческа се стъписа и го погледна изумено:

— Как можеш да говориш толкова ужасни неща! Ти не познаваш Катрин. Наричаш я ужасна егоистка, а тя изобщо не е такава. Освен това страшно грешиш за отношението й към мъжете. Ами че тя е почти сгодена за моя брат.

Ник онемя от изненада. Подобна новина не беше очаквал. Той възкликна учудено:

— Знаех, че ходят заедно. Но чак сватба! Боже господи, та те са възможно най-неподходящата двойка.

— Аз пък не мисля, че е така — отвърна Франческа с леден глас. Тя го изгледа с нескрито възмущение.

Ник бързо се съвзе от стъписването си и иронично се засмя:

— Всъщност защо ли изобщо й се чудя? Каквото и да направи тази жена, няма да ме изненада. Хитра и пъргава пчеличка — няма спор.

— Ник, как можеш да си толкова безсърдечен и несправедлив към нея! Не мога да те позная. Кат е най-милото и грижовно човешко същество, което познавам. Тя е добра, щедра и всеотдайна. Освен това е най-близката ми, най-скъпата ми приятелка.

«Много се съмнявам, че е така» — помисли си той, а гласно каза:

— Добра снахичка ще си имате, няма що! Да не мислиш, че хората от вашето общество ще я приемат така лесно? Като знам само колко са високомерни английските аристократи. Какви ужасни сноби са. Ти наистина ли си въобразяваш, че ще се примирят с нея? Аз поне доста се съмнявам. Мили боже, някаква си артистка!

— Стига, моля те, не искам да слушам глупости. Ти май забравяш в кой век живеем. Произходът вече няма никакво значение — каза яростно Франческа. — Освен това, артистка или не, Катрин е истинска дама, така че престани да я обиждаш! Нека да приключим този ужасен разговор, Ник. Никак не ми е приятно.

— Точно така, тя е дама, само че играе ролята на дама, и то много добре! Никога не забравяй, че е актриса и умее да се вживява във всяка роля. За разлика от теб, Франческа. Ти си родена и възпитана като дама. Разликата е от земята до небето, така че престани да се самозаблуждаваш.

Франческа реши да не обърне внимание на последните му думи и отговори с твърд глас:

— Онова, което исках да ти кажа в началото, когато видях Вик и Кат така погълнати в разговор, очевидно за филма, беше, че за пореден път осъзнах колко съм далеч, колко ми е чужд неговият свят. Толкова често се чувствам излишна, защото съм изолирана от неговия професионален живот. Но, повярвай ми, никога не съм си и помисляла, че между тях има нещо друго, освен приятелството им като колеги. Сигурна съм, че Ким е единственият мъж, за когото мисли Кат, а на Виктор имам пълно доверие.

— Той наистина е щастливец, Франческа!

Тя му се усмихна и изведнъж очите й станаха ведри и ясни:

— Така ли мислиш, Ники?

— Разбира се. Щастливец е той, затова че те намери.

— Но аз съм още по-щастлива, че намерих него.

Както говореха, тя внезапно извърна глава. Ник проследи погледа й и видя, че Франческа отново се е загледала във Виктор. Неговият приятел се открояваше огромен и внушителен над всичките си колеги, които го гледаха с благоговение. Той беше прегърнал Тери през рамо и се смееше неудържимо. Красивата му мъжествена външност, искрящите палави очи действаха направо хипнотично.

— Спускаш се по заледена писта с професионален скиор, моето момиче — каза Ник.

Очите на Франческа се разшириха от учудване и тя се намръщи:

— Какво, за бога, искаш да ми кажеш с това?

Той вече съжаляваше и се ядосваше на себе си, че произнесе тези думи. Искаше му се да се пошегува, но усети, че забележката му прозвуча като предупреждение към нея. Ник мълчеше и продължаваше да се ругае заради собствената си несъобразителност.

Франческа поклати глава и го погледна учудено:

— Странни неща говориш днес, Ники, наистина странни… — тя не довърши мисълта си и продължи да го гледа стъписано, а лицето й беше пребледняло.

— Знам, така е, моето момиче — съгласи се той с готовност. — Забрави всичко, което ти казах. Хайде, ела да пийнем по още едно и да намерим Даяна.

Той я побутна лекичко към една от масите и се запита защо ли днес гледаше толкова мрачно на света. Но не можеше да си отговори. Обеща обаче нещо пред себе си — да я кара по-леко, да не приема чак толкова насериозно нещата.

С пълни чаши в ръка Ник и Франческа обиколиха почти цялото студио, докато накрая забелязаха Даяна, която разговаряше с една стройна, ексцентрично облечена жена с гарвановочерна коса и тъмни бадемови очи. Франческа запозна Ник с Хилъри Пиърс, съпругата на Марк и художник по костюмите във филма. Тя и Даяна си говореха за модните тенденции и продължиха да обсъждат тази тема още няколко минути. Ник се въртеше около тях разсеяно и замислено сърбаше от водката си.

Неочаквано Хилъри се извини и обясни, че ще ги остави, защото трябва да намери Марк. Ник й подаде ръка за сбогуване и остана поразен от леденостудената й кожа, като се имаше предвид, че в студиото вече беше непоносимо горещо. Тъкмо щеше да я попита защо има толкова студена ръка, но успя да премълчи въпроса си. Вместо това той й каза с усмивка:

— И аз много се радвам, че се запознахме.

Даяна продължи да гледа след Хилъри:

— Каква разкошна жена, Ческа. Толкова е чаровна и компетентна по модата. Даде ми няколко много полезни съвета — откъде в Лондон да купя дрехи… за моя бутик.

— Да, тя е страшно мила и се радвам, че ти е помогнала. Казах ли ти, Дипс, че Хилъри най-добре ще те посъветва за тези неща.

— Тя не е ли индийка? — Ник запита Франческа.

— Всъщност е от англо-индийски произход. Майка й е дъщеря на някакъв индийски махараджа. Баща й е сър Джеймс Рейн, който изглежда на времето е предизвикал истински скандал, когато напуснал полка си, за да се ожени за дребничката индийска принцеса, или както там я наричат — махарани. Но всичко това се е случило преди повече от трийсет и пет години и нещата отдавна са се уталожили. Времената наистина се промениха. Както и да е, хората обожават лейди Рейн, защото тя е забележителна жена. Все още изглежда красива, а и Хилъри невероятно прилича на нея.

— Не знаех, че си такава подвижна енциклопедия, моето момиче — захили се Ник.

— Всъщност просто си падам малко любопитна — отговори Франческа, вече в отлично настроение. — За всичко обичам да разпитвам. Но и затова главата ми е пълна с толкова безполезни факти.

— Не е точно така. А дали ще можеш да ми отговориш на един важен за момента въпрос — къде е решил да ни води на вечеря нашият герой?

— Е това вече не знам.

— Ники, миличък, защо сам не попиташ Виктор? — каза му Даяна. — В момента той се е запътил право към нас.

 

 

— Виждам, че нещо ти тежи, стари приятелю — каза Виктор. Хайде, излей си мъката. — Виктор седеше в хотелския апартамент на Ник и отпиваше от чашата си. И тъй като Ник продължаваше да мълчи, Виктор въздъхна и сви устни. — Прекалено добре се познаваме, Ники, знаеш, че винаги те усещам, ако е станало нещо. Държиш се толкова странно с мен през последните пет дни, всъщност — от деня на прощалния коктейл. Да не би да съм те обидил по някакъв начин?

— Не, не, разбира се — отговори бързо Ник.

Виктор се ухили.

— Ама никак не те бива да лъжеш, братле. Всъщност няма нужда да ми го казваш. Мисля, че и сам се сещам. Заради Франческа, нали?

— Нещо такова — призна си Ник.

Виктор запали пура, облегна се и спокойно посрещна изпитателния поглед на Ник.

— Почти бях сигурен. Съзнавам, че тогава ти говорих за нея с прекалено безразличие, но пък и ти избра най-неподходящия момент да подхванеш такъв разговор. Знаеше колко проблеми имах около филма. Но може би трябваше да ти кажа и за другите неприятности, които ми дойдоха до главата. Просто много сериозни лични проблеми.

Ник седна изправено и се вгледа внимателно във Виктор. Беше свалил актьорската си маска и цялата му тревога и загриженост се виждаха изписани върху лицето му. Ник веднага разбра, че опасенията на Джейк не са били неоснователни.

— Защо не си ми казал досега? — попита Ник, но замълча, защото видя, че Виктор искаше да му каже нещо.

— Не исках да ти развалям настроението тогава, преди коктейла — засмя се Виктор тъжно. После сподели с приятеля си: — Разбира се, че Франческа е нещо много за мене. Ти правилно си усетил това, братле. Но докато не разреша окончателно проблемите си с Арлен, аз не мога да предприема нищо по-сериозно спрямо Чес. Нека да погледнем реално на нещата, Ники. Та тя е едва на двадесет години — в много отношения си е още дете. Животът й тепърва започва — всичко е още пред нея. Освен това има благороднически произход и е примамлива партия за женитба в техните среди. А съм убеден, че баща й вярва, че със своята външност и интелект дъщеря му трябва да си намери възможно най-подходящ избраник. Например някой достоен млад момък от тяхното аристократично общество. Не искам да й провалям шансовете за добър брак и семейство, защото не знам дали ще се справя с бъркотиите в личния си живот. Така че, разбери ме, налага ми се да бъда много внимателен и предпазлив. — Той отпи голяма глътка от уискито си и продължи. — Мога да си представя физиономията на стария граф, ако разбере, че едва двадесетгодишната му дъщеря е въвлечена в публичния скандал около моя развод, и то заради връзката си с мен. С някакъв си киноактьор, женен и развеждан три пъти, който на всичко отгоре има синове на нейната възраст. За бога, Ники, та аз съм почти връстник на баща й, по-стар съм от нея с цели двадесет години, при това съм хаймана и негодник. Така че съмнявам се, че Дейвид Кънингам ще ме одобри за неин съпруг, дори и да не бях заплетен в такъв скандален развод.

Ник се разкая, че така прибързано беше укорил приятеля си и сега изпитваше истински угризения. Той попита:

— Значи разводът върви към своята развръзка?

— Не съвсем. Поне засега — отговори Виктор с мрачен тон и замислено изражение. После обясни: — Арлен е станала по-алчна и безскрупулна от всякога. Сега е измислила нещо, което направо ще ме довърши. Тя и нейните гадни адвокати са решили да ме разорят, ако могат и жив ще ме одерат.

— Да не искаш да кажеш, че се е самозабравила в претенциите си, Вик?

— И още как. Нали знаеш какви са законите в Калифорния… сигурно ти е познато понятието «обща семейна собственост». Та тя е хвърлила око точно на тая собственост — практически на всичко, което притежавам. Иска да вземе ранчото и да получи 50% от «Белисима».

— Всемогъщи боже! — възкликна изумено Ник и едва сега проумя същността на цялото положение. Вече не се учудваше, че Виктор е станал изнервен, сприхав и докачлив. Арлен Мейсън протягаше алчните си ръце към две от най-скъпите му неща — неща, които беше придобил с огромен труд и усилия. — Да пукна, ако разбирам какво иска тая кучка! — изруга Ник. — Но по дяловите, Вик, та тя няма никакъв шанс. Кой съдия ще удовлетвори подобен иск, който е…

— Недей да си толкова сигурен — прекъсна го Вик. — Не се наемам да гадая и да предвиждам какво може да отсъди един съдия. Всичко може да се случи.

Ник трескаво се замисли за някакъв изход.

— Защо не опиташ да й запушиш устата с някоя по-тлъста сума? Това със сигурност ще…

— Вече опитахме — отново го прекъсна Виктор. — Миналата седмица моите адвокати й направиха следното предложение: Три милиона долара в брой при развода и десет хиляди долара месечна издръжка в продължение на пет години. Това прави още шестстотин хиляди долара. При това ще си получава издръжката до края на уговорения период, дори и да се омъжи междувременно. Тя обаче отказа, а не можеш да отречеш, че в случая съм повече от щедър.

Ник клатеше глава смаяно:

— Тя е истинска кучка, Вик. Не съм виждал по-злобна жена от нея. Господи, та нали Арлен винаги е мразила ранчото и не искаше дори да стъпи там с тебе. Ами компанията? Защо по дяволите й е притрябвала, освен заради единия мерак да те унижи?

— Изобщо не знам. Заяви ми, че ще ме разобличи пред всички като жесток и безсърдечен съпруг, като сексуален маниак, който е имал безброй авантюри още докато по закон се водим съпруг и съпруга и т.н., и т.н. А това е само половината от истината, ти поне добре го знаеш. Тя си нагласява фактите, както на нея й изнася. Още повече, че е решила да използува като доказателство факта, че лошата ми репутация е известна дори на пресата. Ето защо продължават да ме преследват ония досадници от «Конфиденшъл». Сладурана е моята Арлен, нали? Не че на мене много ми пука, Ник, но трябва да пазя името на Чес.

— Но Арлен не знае нищо за Франческа — каза бързо Ник. — Ти си толкова предпазлив. — После Ник прехапа устни. — Нали си бил предпазлив? Нали Арлен нищо не може да докаже за вашата връзка, а?

— Не. Винаги съм бил максимално дискретен. Аз и Франческа никога не сме показвали близостта си пред други хора.

— Ами пътуването ви до Кьонингзе?

— И на отиване, и на връщане пътувахме поотделно, пък и почти не сме излизали от имението — не сме ходили по никакви ресторанти или по други обществени места. На снимките в Йоркшир Чес и аз почти не сме се виждали, а когато сме се срещали, сме били в компания с други хора. Разбирам те за какво намекваш, Ники, но дори Арлен да е пратила не един, а трима детективи по петите ми, те не биха могли да открият нищо. Поне за това съм бил максимално предпазлив. И ако във Франция аз и тя продължим да се движим само в големи компании от приятели едва ли някой ще се досети за взаимоотношенията ни. Но не ми е лесно непрекъснато да се крия и да се оглеждам, а още по-трудно е за мъничката ми Франческа.

— Тя е умно момиче, Вик. Сигурен съм, че разбира защо го правите.

— Поне се опитва да разбере.

— Как мислиш да постъпиш с Арлен?

— Ще преговарям с нея. Това е единствената ми възможност. Слушай, братле, под секрет ще ти кажа, че съм готов да й дам още един милион, без да отменям издръжката. Дори ще й отстъпя къщата в Бел Еър. Но няма да й позволя да сложи ръка върху ранчото или върху «Белисима». И дума не може да става — завърши Виктор, но Ник усети отчаяние в гласа му.

— И като си помисля, че винаги съм считал Арлен за тъпа, червенокоса, бездарна артистка, в чиято глава има само въздух. Какъв глупак съм бил да я подценявам така! — заяви Ник.

— И аз не излязох по-умен. Излъгах се по прелестното й личице и по фантастичните й крака, които отстъпват само на тези на Бети Грейбъл. Толкова съм отплеснат по тия неща, че сигурно ще трябва да се прегледам. — Виктор се засмя. — А в сравнение с Арлен Майк Лейзъръс изглежда като безобидно пеленаче. Господи, защо не мога да я смачкам така, както смачках него.

— С удоволствие бих ти помогнал. Слушай, защо не вземем да се откажем от тия артистки за в бъдеще? Но нека да говорим по-сериозно. Трябва да знаеш, Вик, че винаги можеш да разчиташ на мене.

— Благодаря ти, Ники. Но в момента единственото, което ни остава, е да изчакаме следващия ход на Арлен. Но нека да приключим този разговор. Така или иначе нищо не можем да решим. Казах ти всичко това, за да ме разбереш и да не ми се сърдиш повече. — Виктор се облегна, дръпна от пурата си и продължи: — Между другото, не съм казвал нищо на Франческа за новите си неприятности с Арлен. Предпочитам тя да не знае. Не искам да я тревожа излишно. При сегашните обстоятелства най-добре ще е да не й обяснявам нищо.

— Прав си, Вик. Разбирам те.

Телефонът иззвъня и Ник скокна, за да го вдигне.

— Ало? Здравей, сладка моя. Да, тук е. Един момент. — Той остави слушалката и каза: — За теб е, маестро. Дамата на твоето сърце.

Само с три крачки Виктор стигна до телефона.

— Здравей, мила — каза той, здраво стиснал слушалката. Очите му се изпълниха с нежност, а напрегнатото му изражение се замени с усмивка, докато слушаше нейния глас. Изведнъж лицето му отново стана загрижено. — Разбирам. Не, не си ми казвала за това, Чес — възкликна той, а после заговори още по-бързо: — Не, не, мила, моля те, не прави това. В никакъв случай. Много изморително ще е за теб. Пък и е опасно. Да, повярвай ми, наистина е опасно. — Виктор замълча, за да я изслуша, а после каза: — Виж, дай ми време да помисля малко. И не бързай да се обаждаш на Дорис. Ще й обясниш после, не е чак толкова спешно. И моля те, не се тревожи повече за това миличка. Довечера ще го обсъдим заедно. — Виктор отново замълча, а накрая каза: — Да, обещавам ти, Франческа. До скоро, скъпа моя. — Той замислено затвори телефона и с бавни стъпки се върна на мястото си.

Тъй като беше чул само думите на Виктор, а приятелят му изглеждаше обезпокоен, Ник бързо попита:

— За кое казваш, че е опасно, Вик?

— Франческа обещала на Дорис да закара нейния Ролс Ройс до Ривиерата. Знаеш колко дълъг е пътят до там, минавали сме го с кола неведнъж. Не мога да й позволя да измине цялото това разстояние съвсем сама… толкова мили по долината на Лоара, а и надолу пътят е не по-малко безлюден. В никакъв случай няма да се съглася.

Ник кимна с разбиране:

— Да, съгласен съм с теб. Но аз мислех, че ще пътуват заедно с Катрин и ще се редуват в карането.

— Да, такава е била първоначалната идея. Катрин обаче се е отказала току-що. Обадила се е на Чес преди няколко минути, за да й каже, че няма да може да замине в събота с нея, защото трябвало да остане в Лондон още една-две седмици. Обяснила, че има важни срещи във връзка с новия филм. С Хили Стийд. И с Боу Стантън.

— Мислиш ли, че казва истината? — попита Ник и погледна втренчено Виктор.

— Аз поне за пръв път чувам, че има някакви срещи, братле. — Виктор взе пурата си и започна замислено да пуши. Чудеше се какво ли пак е замислила Катрин. Той не знаеше, че и Николас Латимър си задаваше същия въпрос.

Глава VIII

Дорис Астернан вървеше замислено напред-назад по бялата мраморна тераса на вила Замир. Пристъпваше грациозно и внимателно, сякаш следваше някаква невидима права линия. Беше потънала в размисъл, а когато мислеше, тя не можеше да стои на едно място. Мислите й течаха с отмерения ритъм на нейните крачки. Силният й ум анализираше, сравняваше и преценяваше току-що получената новина, но тя все още не можеше да намери най-удачния подход в случая. Дорис беше сериозно разтревожена. Ето защо зелените й живи очи сега гледаха мрачно и унесено, а лицето й беше лишено от характерната за нея жизненост.

Беше късен следобед, наближаваше вечер — бе настъпила онази смълчана и кротка част от деня, малко преди той да си отиде и да отстъпи място на нощта. Тогава цари пълен покой, сякаш всичко живо е застинало за кратка почивка. Огненото кълбо на августовското слънце отдавна се беше скрило зад отсрещните хълмове и по кобалтовото небе се стопяваха и последните му златисто червеникави отблясъци. Бавно падаше вечерният здрач. Подухваше едва доловим ветрец, а благоуханният въздух още пазеше топлината на деня.

Голямата бяла вила също изглеждаше притихнала сред всеобщото чувство за тишина и покой. Носеше се аромат на рози, карамфили и жасмин. Не се чуваше нищо друго, освен лекото потропване по мраморната настилка от сандалите на Дорис и шумоленето на бледозелената й копринена рокля, която се диплеше около стройните й крака. Като никога не се чуваха невъздържани изблици на смях, звучни младежки гласове, не гърмеше попмузика, не се чуваха потупванията на топки за тенис, нямаше ги и веселите крясъци от плувния басейн. В момента във вилата нямаше почти никой, освен слугите и Дорис се наслаждаваше на временния покой. Ким беше отишъл да види един свой приятел от ученическите години и щеше да се върне чак утре. Франческа се беше измъкнала още по обяд заедно с Даяна, като набързо обясни, че отиват на разходка с Николас Латимър, който много й помагал за книгата на Чайниз Гордън. Дейвид си подремваше, а и Крисчън се беше прибрал в стаята си. И двамата заявиха, че са уморени, след като бяха обядвали при някакви техни приятели в Монте Карло. От вида им Дорис заключи, че обядът е включвал най-вече шампанско и почти никаква храна.

Някакъв лек шум я сепна. Тя спря и се обърна. Ив, главният прислужник и иконом на вилата, отвори стъкления портал на гостната, който водеше към терасата:

— Добър вечер, мадам — каза той и кимна любезно.

— Добър вечер, Ив.

Икономът буташе пред себе си голяма стъклена маса на колелца, която служеше за барче на терасата. Тя беше отрупана с най-невероятни напитки, сокове и кристални чаши, които дрънчаха, докато той побутваше масата към къта за сядане на терасата. След като я постави на най-подходящото място, той попита Дорис дали вече може да отнесе таблата с приборите за чай. Дорис му отговори, че може, и той почтително се усмихна, взе табличката и се оттегли.

Дорис погледна часовника си. Даяна и Франческа трябваше да се върнат скоро. Дейвид и Крисчън също щяха да се появят всеки момент, защото наближаваше времето за обичайния аперитив, и тя отново щеше да е заобиколена от хора. «Имам петнайсет минути — каза си тя, — още само петнайсет минути, за да обмисля нещата на спокойствие. За да реша как да постъпя.» Дорис прекоси терасата и седна в градинската люлка. Облегна се на жълтите възглавници и се остави да бъде полюшвана леко напред-назад. Навесът на люлката хвърляше сянка върху лицето й, по което се забелязваха лек загар и лунички от слънцето. От сянката изражението й изглеждаше още по-замислено. «Ах, тази прекалена амбиция у хората — разсъждаваше си Дорис, — тя заслепява хората и ги кара да вършат най-необмислени безразсъдни неща.»

Самата Дорис беше амбициозна жена, но не дотам, че да съсипва други човешки съдби или да жертва собственото си щастие за една гола амбиция. Тя беше любяща и всеотдайна жена. Любовта всъщност беше смисълът на целия й живот. Беше се омъжила за Едгар Астернан не заради парите му, а защото се влюби в самия него. Именно заради това щеше да се омъжи сега и за Дейвид Кънингам, деветия граф Лангли — водеше я сърцето, гласът на сърцето, а не хладният разум. Дорис беше достатъчно честна, за да признае пред себе си, че парите и титлите си имат своето значение, но тя беше убедена, че те никога не са я ръководели в живота.

Всъщност амбицията у Дорис Астернан се дължеше на нейния интелект, на вродената й страст да общува с издигнати и достойни хора — умни и проницателни, интересни като характери и с широка култура. Достойни мъже и жени, от които се възхищаваше и които й служеха като пример в живота. «В моята амбиция няма нищо конкретно — помисли си тя, затова разумът ми винаги успява да я обуздае. Докато при нея амбицията е самоцел и тя не би се спряла пред нищо, но тъкмо там се крие опасността.»

Дорис потрепери, въпреки че въздухът все още беше топъл. Огледа се и видя, че вече се беше здрачило съвсем. Небето беше притъмняло, а на хоризонта се стопиха и последните синкави отблясъци. Изведнъж терасата се покри с мрачни и тъжни сенки. Дорис се приведе, вдигна стъклото на фенера и потърси с ръка кибрита, който обикновено седеше до него. Тя загърна с шепа фитила, запали го и угаси клечката. После така рязко седна назад, че люлката започна отново да се люлее. Заедно с лекото движение напред-назад в главата й нахлуваха откъслечни спомени и тя забрави за тревожните си мисли.

Дорис си спомни за една друга такава люлка, но на съвсем друго място и преди много години назад. Люлката беше под навеса на спретнатата бяла къщичка на баба й в Оклахома. В този дом тя отрасна под грижите на любящата си майка и на безкрайно привързаните към нея дядо и баба. Не бяха живели охолно, но в дома им винаги имаше обич и топлота, уважаваше се честността и човешкото достойнство. Тя притвори очи и за миг си представи всичко, което някога беше подредено под онзи навес — саксиите с цъфнали цветя, плетените ракитови мебели, неизменната каса с лимонада и сребърната чиния с курабийки, поставени върху бяла масичка със синя карирана покривка.

Под този навес бяха преминали най-хубавите й мигове от детството — там се събираха през горещите летни дни и през красивите есенни вечери…, там се смееха и разговаряха за интересни неща, учеха я на доброта и разум… В съзнанието й като на живо се редяха толкова скъпи за нея образи и картини. Припомни си как дядо й си мушеше лулата, поклащаше се на люлката и й четеше чудни приказки от многобройните си книги, когато тя беше още съвсем малка. Като стана ученичка, под навеса се събираше със своите приятелки. После, когато порасна и започна да ходи на танцовите вечери в двора на църквата, пак под навеса любовно й нашепваха и крадешком я целуваха многобройните й ухажори, които я изпращаха до дома й.

Едгар Астернан също бе седял под този навес в деня, когато се запознаха. Спомни си как той се люлееше на люлката и разговаряше с дядо й, към когото се обръщаше с фамилиарното «докторе», сякаш го познаваше от години. Двамата мъже бяха съвършено различни и въпреки това изглеждаха толкова близки, защото ги свързваше любовта им към професията — единият беше отдаден на медицината, а другият — на големия бизнес. Професионалната всеотдайност и общите им морални принципи им помогнаха да се разберат и мигновено да си станат симпатични един на друг.

«Какво странно нещо е животът!» — помисли си Дорис. Тя се запита дали изобщо някога щеше да срещне Едгар, ако не беше отишла до града да си купи рокля точно в този ден и ако не беше тръгнала да пресича точно в този момент, така че той за малко не я блъсна с колата си. Той се притесни и започна да й се извинява, макар че вината не беше негова. После настоя да я закара до дома й в открития Буик, който беше взел от директора на една от фабриките си за месни консерви в Оклахома.

Беше такъв горещ съботен следобед, че едвам се дишаше. Баба й му каза, че няма да го пусне да си тръгне, ако не опита от нейната чудесна освежителна лимонада. Малко по-късно се прибра и дядо й, недоволно поклати глава при вида на лимонадата и му наля чаша с хубаво малцово уиски, като заяви, че истинските мъже пият само това. Те така сладко си говореха, че неусетно дойде време за вечеря. Тъй като беше разбрал, че Едгар няма никакъв неотложен ангажимент, дядо й започна да настоява да остане още с тях, а и по всичко личеше, че на самия Едгар хич не му се тръгваше. Баба й извади най-хубавата си дантелена покривка и най-красивия порцеланов сервиз. Тя поднесе печено пиле с кнедли, топъл ябълков пай и домашен сладолед. През цялото време, докато вечеряха, трапезарията се огласяше от веселия им смях. Едгар остана чак до полунощ, защото се чувстваше щастлив и спокоен в уютния дом на новите си приятели и с удоволствие слушаше всичко, което те му разказваха за себе си. Тази вечер се беше запечатала в съзнанието на Дорис като вълшебна картинка — двамата мъже седят на люлката, баба й се е настанила в люлеещия се стол, майка й е привела светлокестенявата си глава над неизменния гоблен, а в ръцете й проблясва иглата, тя самата седи на плетен стол, подпряла с длани брадичката си, и захласнато слуша разговора между Едгар и дядо й. Дим се вие от пурите на двамата мъже, чува се потракване на чаши за кафе, от радиото се носи вълнуващият глас на младия Синатра и през цялото време не спира приглушеният мъжки разговор за най-различни неща, но най-вече за войната в Европа. Тази вечер никой от тях не знаеше, че само след няколко месеца Америка също щеше да бъде въвлечена в ужаса на войната, след нападението над Пърл Харбър.

Онзи септември тя беше на двадесет и една години, работеше като учителка в една детска градина и беше необикновено чаровна, свежа и мила, с непорочния вид на провинциална девойка. Едгар беше на петдесет и седем години, вдовец без деца, енергичен и изискан чикагски милиардер, на който му беше омръзнало да печели пари, защото нямаше на кого да ги завещае, нито пък с кого да ги харчи. Изобщо — много зает, но много самотен мъж. Той се влюби в нея заради чаровната й външност на типична американска колежанка, заради нейната порядъчност, любознателност и пъргав ум и заради нейната интелигентност, на която възлагаше големи надежди. Три месеца по-късно, в един слънчев декемврийски следобед — няколко дни, след като президентът Рузвелт и Конгресът официално обявиха война на Япония — Дорис Халидей стана втората госпожа Едгар Астернан. Този ден промени целия й живот.

Някъде изтрополи дървен капак на прозорец и Дорис сепнато се върна към настоящето. Тя погледна от терасата и видя, че струи светлина от прозореца на библиотеката, която сега служеше за стая на Крисчън. Той започна да свири на цигулката си и до нея достигнаха звуците на класическа музика. Мелодията се носеше нежно, тъжно и красиво в смълчания здрач. «Моцарт, помисли си Дорис. Той винаги свири Моцарт, и то така блестящо и с толкова чувство.» Обзе я някаква дълбока тъга. Сърцето й се сви от мъка за Крисчън и Даяна. Бяха прекалено млади, за да носят подобно бреме на съдбата. Дорис беше поканила във вилата и майка им Арабела, сестрата на Дейвид и въпреки че тя уклончиво се съгласи, Даяна и Дорис знаеха, че няма да дойде. Но и двете не смееха да споделят това с Дейвид, защото той беше въодушевен от мисълта, че тук той «ще върне сестра си към живота». Но като жена Дорис съчувстваше на Арабела и разбираше поведението й. За принцеса Арабела фон Витинген времето беше спряло и тя едва ли някога задълго щеше да се отдели от Западен Берлин. Защото там очакваше да се завърне съпругът й от света на мъртвите.

Дорис въздъхна и запали цигара. Пламъчето подсили острия син блясък на нейния пръстен със сапфири и диаманти. Това й беше годежният пръстен от Дейвид. Той й го подари миналата неделя, когато двамата с Ким докараха Ролса й във вилата. Този пръстен беше от родовото съкровище на фамилията Лангли и обикновено Дейвид не взимаше извън Англия такива ценни предмети, за да не се загубят или пък да бъдат откраднати. Той я беше помолил да си го сложи веднага и да го носи навсякъде. «Това ще показва, че вече сме сгодени, и ще запуши устата на всички завистници около нас.» Дейвид изрече тези думи със смях и сам й го сложи на ръката. Със замислена усмивка тя започна да си играе с пръстена. Знаеше, че са го носили бабата, майката и първата съпруга на Дейвид. Беше й скъп, защото символизираше приемствеността в рода Кънингам, към който сега принадлежеше и тя. Освен това сапфирите бяха любимият й скъпоценен камък. Тя несъзнателно вдигна ръка към шията си и опипа нежната, красива и стилна огърлица с диаманти и сапфири, която беше в комплект с обици и гривна. Едгар й ги беше подарил само няколко дни преди да почине — оттогава бяха минали четири години.

Колкото и да беше силна скръбта й по него, с времето тя все пак се уталожи и поутихна. Но въпреки това Дорис знаеше, че никога няма да забрави онзи кошмарен ден. Спомни си колко ужасена и вцепенена беше, когато видя как Едгар внезапно се свлече на земята, повален от сърдечен удар в своя кабинет в Чикаго. Дълго време тя беше неутешима, чувството й за празнота бе толкова страшно, че не й се живееше.

Дорис така живо си представи Едгар, сякаш го виждаше пред себе си на терасата. Видя го такъв, какъвто изглеждаше в деня, когато за последен път излязоха заедно от дома си. Той беше висок и изключително строен, с красива гъста побеляла коса, с живи черни очи и• загоряло от слънцето мило и благородно лице. Макар и на шейсет и шест години, у този хубав мъж кипеше младежка жизненост и енергия. Да, смъртта на Едгар Астернан наистина я смаза, защото той беше всичко за нея на този свят — съпруг, любовник, закрилник, наставник, приятел и довереник.

«Радвай се за мен, Едгар. Не се тревожи, аз съм щастлива, скъпи мой — шепнеше тя наум, както често обичаше да си говори с него. — Дейвид е добър, мил и грижовен мъж и с дълбоко чувство за достойнство, както ти самият. И с него ще бъда щастлива, така както живях щастливо с теб. Знам, че няма да бъде същото. Нищо в този живот не се повтаря. Но с него можем много да си дадем един на друг. Благодаря ти, Едгар, благодаря ти за всичко… за това, че ми помогна да стана това, което съм днес. Ако не бях те срещнала, нямаше да съм тук сега.»

На Дорис й се стори, че чува гласа му, който сякаш идваше някъде от много далече… «Радвам се за теб, Дорис. Недей да пропускаш любовта. Тя е единственото, за което си струва да се живее. Не се отказвай, мое златно момиче. Бъди щастлива. Бъди силна. Бъди смела. Живей достойно живота си, Дорис, така както съм те учил.» Неговият плътен и звучен глас заглъхна — тя знаеше, че го е чула само във въображението си, само в най-съкровените кътчета на душата си. Но беше убедена, че ако можеше, той щеше да й каже именно това.

«Сбогом, Едгар. Сбогом, най-скъпа моя любов» — каза тя негласно, защото усещаше, че е време да се прости завинаги с него. Предстоеше й да заживее нов живот с един нов човек, който имаше нужда от нея, а и тя от него, затова трябваше да пропъди всички сенки от миналото. Тя се облегна назад и въздъхна, но това беше спокойна и мъдра въздишка.

Часовникът удари веднъж и това окончателно извади Дорис от нейния странен унес. Тя угаси цигарата си в кристалния пепелник, изправи се и приглади гънките на копринената си рокля. «Стига със спомените», каза си Дорис, прекоси бавно терасата и влезе в голямата гостна.

Тя се спря за миг край писалището от абанос и позлатен бронз, разсеяно подреди списанията и мислите й отново се върнаха към решението, което трябваше да вземе. «Защо ли трябваше тази неприятност да изникне точно сега? — каза си тя мрачно. — По-късно щеше да ми бъде много по-лесно да се справя с положението. Това наистина е възможно най-неподходящото време. Чакат ни само разочарования и неприятности заради тази история. Защото тя има значение за всички ни и ще ни отрови настроението през останалата част от лятото. Господи, как ли трябва да постъпя?» Умът й трескаво работеше. Но колкото и да прехвърляше различните варианти, за да избере най-тактичния подход, накрая Дорис неизбежно стигаше до един и същи извод: «Трябва да кажа на Дейвид. Нямам друг избор».

— Така да бъде — каза Дорис на глас и веднага изпита онова чувство на облекчение, което усещаше винаги, когато взимаше важни решения. Дорис не понасяше всякакво протакане и нерешителност. А още повече мразеше лъжата.

С решителна крачка тя прекоси кръглата мраморна площадка пред широката извита стълба и се изкачи до апартамента на Дейвид, като през цялото време си повтаряше какво точно ще му каже. Положението беше много деликатно и можеше да доведе до сериозни последици, затова Дорис се опитваше да събере цялата си дипломатичност и такт.

 

 

Виктор отвори очи и запримига от светлината, която се процеждаше през щорите и блестеше право в лицето му. Пресегна се за часовника си на нощното шкафче, вгледа се в него и в същия момент усети, че има леко главоболие. «Явно, че на обяда съм прекалил с бургундското вино» — каза си Виктор и постави часовника обратно.

Той се запротяга на леглото и сви няколко пъти крака, за да раздвижи тялото си, а после се обърна към Франческа, която лежеше до него. Обви ръце около гъвкавото й тяло и я целуна по косата. Тя в просъница промърмори нещо неразбираемо и отвори очи. Той се приведе към нея и нежно я целуна по устата, след което се отдръпна леко и се загледа в лицето й.

— Време е да ставаш, миличка. Ще закъснееш. Не бива да оставаш тук, защото ще си докараш неприятности.

Франческа се усмихна лениво:

— Защо пък да не си докарам малко неприятности — пошегува се тя и се сгуши в него, като прокара пръсти по раменете му. — Заради тебе мога да го направя.

Той се разсмя и седна в леглото:

— Нямам нищо против. Но пътят до вилата не е малко и не искам пак да…

— Да карам бясно по пътищата — довърши тя вместо него. С бързо движение тя скочи пъргаво от леглото, изправи се, разтърси глава и го погледна с усмихнати очи.

— Браво, моето момиче. Най те обичам, като ме слушаш. Хайде сега, бегом. Да си се облякла, докато се обадя на Ники.

Тя обаче не бързаше. Усмихваше му се многозначително, подкупващо и примамливо.

В такива моменти тя така неудържимо го привличаше, че той с мъка успяваше да се сдържи. Искаше му се да я сграбчи и да я люби до безкрай и никога да не я изпуска от прегръдките си. Но Франческа наистина трябваше да си тръгва. Баща й и Дорис я очакваха да се върне всеки момент и той не искаше да предизвиква подозренията им. А и се опасяваше, че тя пак ще натиска газта прекалено много, както имаше навика да прави. Той й каза с наставнически глас:

— Слушай какво, госпожице, до петнайсет минути да съм ви видял, че сте потеглили с колата. И си мисля, че ще е по-добре да оставиш Даяна да кара. Господи, ако някой те види как хвърчиш по пътищата, ще си помисли, че тренираш за ралито в Монте Карло.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Виктор Мазонети. Започваш да ми приличаш на нещо средно между Наполеон Бонапарт и дук Уелингтън. Само командуваш и се разпореждаш. Ела тук — иди там. Седни — стани. Яж това — не яж онова. Бързо се обличай — бързо се събличай.

— Хайде, Чес. По-живо — подкани я той, като едва се сдържаше да не се разкикоти.

— Слушам, сър! Тъй вярно, сър! — продължи да го дразни тя, изпрати му една въздушна целувка и затанцува из стаята. После запя със звучен глас: — Бъди начело на Британия, че Британия покорява моретата, но никой не може да покори британските жени.

Той се ухили. С нея винаги му беше забавно и интересно. Обичаше нейното остроумие и чувство за хумор, нейната младежка естественост и волната й душа. Почуди се как ли ще изглежда след някоя и друга година. «Сигурно ще стане още по-страхотна» — помисли си той. С нежност и възхищение Виктор се загледа в нея. Младото й гъвкаво тяло имаше гладък слънчев загар, а косата й беше изсветляла до цвета на узряло жито. През последните десетина дни във Франция тя сякаш разцъфтя под слънцето и под неговите любовни ласки.

Преди да влезе в банята, тя се обърна, изпрати му още една въздушна целувка и му намигна заговорнически. Той се усмихна и се загледа в затворената врата на банята, като си помисли колко добре вървеше всичко. Той и Франческа можеха да прекарват много време заедно, без да се крият и без да се притесняват, че някой ще се досети. Това до голяма степен се дължеше на Дорис Астернан, която неволно им осигури интимна атмосфера, просто защото не знаеше за истинските им отношения. Дорис се оказа точно такава, каквато му я беше описала Франческа — тя беше приказлива, сърдечна, гостоприемна жена, която обичаше да има гости и да ги забавлява. Дорис лично покани него и Ник, като му обясни, че той поне ще оцени удобствата и уединението на вилата.

Така че те двамата с Ник започнаха да посещават почти всеки ден красивата вила Замир. Играеха тенис, ходеха на частния плаж на вилата, за да поплуват, излежаваха се около басейна, играеха карти или правеха по някой крокет на игрището, което доставяше огромно удоволствие на Виктор. Обядваха с часове на терасата, правеха си вечери на свещи в градината или пък се разхождаха до казината в Монте Карло. Виктор върна нейните жестове на гостоприемство, като няколко пъти ги заведе всичките на вечеря в елегантни ресторанти из Ривиерата. Ник пък ги покани на вечеря в едно живописно заведение в околността. Към тях се присъедини и Джейк, който беше пристигнал преди три дни, и веднага се почувства част от задружната им компания. Предния ден Джейк нае една моторница и те цял ден се разхождаха по крайбрежието, а на връщане спряха в Кан, за да пийнат шампанско и да поразгледат бутиците.

Още с пристигането си Виктор осъзна, че ще трябва да смени модела си на поведение за пред хората. Знаеше обаче, че ролята на доброжелателен възрастен чичко ще вбеси Франческа, затова реши да се държи като неин по-голям брат. Така другите щяха да изтълкуват поведението му като безкористна симпатия, затова той се стараеше да се държи към нея непринудено и весело, без да става досаден. Пък и по всичко личеше, че на Франческа това й хареса. Всъщност тя отвръщаше на шеговитите му закачки и изпитваше удоволствие да бъде дръзка, непослушна и предизвикателна, което истински го забавляваше. Общо взето, атмосферата, която създаваше Дорис около себе си, беше толкова приятелска и непринудена, че Виктор почувства лекота още от първия ден. Отдавна не се беше забавлявал така приятно.

Оставането насаме с Франческа също не се оказа проблем, защото и Ник реши да приеме някаква роля за пред останалите. Тъй като той действително ценеше нейния талант, реши да се представи като духовен наставник на младата писателка, която работи върху първата си книга. В резултат на това тя безпроблемно сновеше между вилата и техния хотел, като непрекъснато мъкнеше със себе си своя ръкопис. Никой не виждаше в тези посещения нищо нередно, още повече че и Даяна я придружаваше. Пък и във вилата кипеше такъв живот и Дорис и графът бяха толкова влюбени и така погълнати от приготовленията за бъдещата си сватба, че и двамата се отнасяха твърде толерантно към ежедневните излизания на двете госпожици. Виктор беше убеден, че те изобщо не обръщат внимание на случайно изпуснатите думи, на умело прикрития флирт, нито пък се досещаха за любовното увлечение на Даяна и Николас.

Изведнъж Виктор се сети, че времето е напреднало, скочи от леглото, намъкна белия си копринен халат и отиде в дневната. Сипа си чаша минерална вода, жадно я изпи наведнъж и седна до телефона. После вдигна слушалката и поиска да го свържат с апартамента на Ник.

— Аз съм, братле. Около десет минути. При теб. О’кей? — попита го той с типичния телеграфен стил, с който си разговаряха.

— Прието, братле. Утре?

— Пак така. Същият час.

— Браво, браво — засмя се Ник, а после каза с подчертан английски акцент: — Ех, че стар развратник.

— Ариведерчи. — Виктор леко се усмихна и затвори телефона.

После си сложи очилата с рогови рамки и разсеяно прегледа списъка на поканените гости за партито, което организираше събота вечерта в ресторант «Дьо Пират».

Франческа се появи и каза:

— Ето ме, генерале. Готова съм за проверка. Имаш ли някакви забележки?

Той се завъртя на стола.

— Имам даже много забележки. Изглеждаш прекалено секси. Баща ти наистина трябва да те държи под ключ, моето момиче.

Той го каза шеговито, за да я подразни, но всъщност не беше далеч от истината. Очите му се плъзнаха по тялото й и той се опита да я прецени просто като непознат мъж. Тя беше облечена с бели къси панталонки и с памучна бяла риза с навити ръкави, като я беше вързала под гърдите си на малък възел така, че коремът й леко се разголваше. На врата си имаше тъмносиньо копринено шалче, което беше в тон с тъмносините еспадрили, завързани с връзки около тънките й глезени. Макар и много семпло, облеклото страшно й отиваше — то подчертаваше красивата й фигура и откриваше дългите й стройни крака. Но не дрехите, а нещо друго у нея порази Виктор. По лицето й беше изписана особена женска чувственост, а светлите й очи с цвят на топази показваха, че е познала някаква нова наслада в живота. В началото тя не изглеждаше така. Но сега приличаше на жена, която я любят страстно и която люби не по-малко всеотдайно.

Тя леко смръщи вежди и го погледна въпросително:

— Какво има, Вик? — Франческа се приближи към него.

Той си помисли: «Даже походката й се е променила — станала е по-лека, по-гъвкава». Виктор се прокашля и отговори:

— Няма нищо, миличка. Просто ти се наслаждавам.

— И теб, генерале, си те бива — отговори тя през смях и прибра зад ухото си една непослушна руса къдрица. — Дали проницателната Дорис ще се досети за нещо по вида ми? Надявам се, че не изглеждам сякаш току-що съм се измъкнала от нечие легло.

«Тъкмо така изглеждаш» — щеше да й каже той, но се сети, че само ще я притесни, затова отговори:

— Не, не, разбира се. А и ми се струва, че Дорис няма време да се заглежда кой знае колко в тебе. Изглежда, че освен баща ти тя не вижда никой друг. — Той стана и я прегърна през рамо, за да я изпрати до вратата. Преди да я пусне да си тръгне, той я обърна с лице към себе си. — Моля те, обещай ми, миличка, че ще оставиш Даяна да кара. Пътят край морето е пълен със завои, а и ти ставаш малко безразсъдна, когато си закъсняла и бързаш.

— Обещавам. — Тя се надигна на пръсти и го целуна по бузата. — Обичам те, Вик — прошепна Франческа и се притисна до него.

Той я прегърна силно.

— И аз те обичам, миличка — каза Виктор и с неохота я пусна.

Франческа се отдръпна от него, грабна чантата си от стола и я метна през рамо.

— Нали ще дойдете утре във вилата?

— Разбира се. Като се наспим хубаво, ще дойдем. — Той отвори вратата и огледа коридора. — Всичко е чисто. Няма жива душа. И не забравяй, че ми обеща Даяна да седне зад волана.

— Не съм. Недей да се тревожиш, генерале.

Той застана на прага и я проследи с поглед, докато тя стигна до апартамента на Ник. Беше толкова грациозна, естествена и млада, толкова опиянена от щастие, че сърцето му се сви. Изведнъж той се почуди какво ли ги чака занапред, защото с пределна яснота осъзна колко далече са отишли нещата между тях. Виктор стана сериозен и леко се намръщи. Твърде много неща й беше казал, твърде много й беше показал и твърде близо я беше допуснал до себе си. За първи път го осени мисълта, че Франческа Кънингам никога повече нямаше да бъде същата. Но пък не се ли беше променил и той самият?

След петнайсетина минути някой припряно потропа на вратата и се чу гласът на Ник:

— Аз съм, Виктор. Мога ли да вляза?

— Разбира се, братле. Вратата е отворена.

— Джейк току-що се е опитвал да се свърже с теб от Монте Карло — обясни му бързо Ник и небрежно се просна на канапето. — Но телефонът ти давал заето и той се обади на мене. Все още не е тръгнал оттам. Джери Масингам го поканил да остане за вечеря, така че няма да се върне преди единайсет.

— Говорих по телефона с «Льо Пират», за да уточня подробностите за събота. А като стана дума за моето парти, трябва да ти кажа, че с жените сме много зле. Както и да гледам списъка на поканените, мъжете са много повече. Не знам как ще се оправим, но трябва да отмъкнем отнякъде поне още няколко жени. Между другото, знаеш ли дали Джейк ще си води мадама?

— Да. Той не ти ли е казал? Ще доведе със себе си Хилъри… Хилъри Пиърс.

Виктор го погледна изненадано:

— Не знаех, че и тя е във Франция. Странно.

— Кое е странно?

— Че Хилъри е тук сама. Марк е много ревнив към нея. Не съм си представял, че я изпуска от погледа си, камо ли да я остави да иде на почивка без него. А със сигурност знам, че той няма да може да дойде. В Лондон е затънал до гуша от работа по монтажа на филма. Нали си спомняш, че изснима сума ти материал, но сега ще му дойде нанагорно, докато го пресее. А къде е отседнала Хилъри?

— Наела е стая в «Шевр д’Ор» в Ез, но само до утре, или поне така ми каза Джейк. После щяла да наеме къщата на някакъв неин приятел. На Хили Стийд му хрумнала идеята Джейк да кавалерства на Хилъри за вечерта. А пък Хилард ще придружава една от гостенките в къщата, която е наел Боу Стантън. Някоя «почитаема» предполагам.

— Това пък що за дивотия е?

Ник избухна в смях:

— Искам да кажа «високопочитаема». Нали разбираш, дъщеря на някакъв си там… абе, май че беше лорд. Името на високопочитаемата госпожица е Пандора Тремейн. Според Хили била много красива. Той е толкова въодушевен, че ще кавалерства на млада аристократка, че направо заеква от удоволствие, като произнася името й.

— И жена му Нанси много ще се въодушеви, ако разбере, че е развеждал нагоре-надолу млади госпожици. Бога ми, точно тогава не бих искал да съм на мястото на Хили — нищо няма да го спаси, не да е «почитаема», ами каквато и да е — отбеляза Виктор саркастично. Очите му проблеснаха развеселено, като се сети за властната и опърничава съпруга на Хили, която сега въртеше домакинството в Калифорния. — Е, две жени повече от предвиденото е направо чудесно, но се надявам, че и Боу ще дойде с мадама, защото…

— Чух, че щял да придружава майката на «почитаемата», която също била в неговата вила. Казвала се Алисия и неотдавна се развела с бащата на Пандора.

— Господи, Ники, като някоя осведомителна агенция си — каза Виктор, като клатеше глава. — Откъде по дяволите успя да изкопчиш толкова много информация?

— Нали знаеш, че като видят невинното ми изражение, всеки ми се доверява — отговори Ник. — Но чакай да ти кажа, докато не съм забравил — преди малко във фоайето налетях на Естел Морган. Тя ми каза, че е отседнала в Монте Карло. Реших, че трябва да ти кажа, ако все още не си се отказал да я поканиш.

— Може би ще е по-добре да я поканя, Ник — отговори бързо Виктор. — Знам, че не я обичаш много, а и признавам, че не е лесна за изтърпяване. Но тя написа толкова материали за филма, а и статиите й за Катрин и Тери Огдън бяха чудесни. Ще бъде гадно от моя страна, ако я пренебрегна. Не е тайна, че съм поканил всички познати, които в момента са тук, на Ривиерата, така че тя със сигурност ще разбере за купона. — Той стисна устни и поклати замислено глава. — Да, ще я поканя. Иначе ще бъде невъзпитано, дори гадно.

— Абсолютно си прав, Вик — съгласи се Ник. — Наистина не бива да я пренебрегваш. Пък и Естел не е чак толкова лоша. А е и съвсем безобидна.

Виктор се изненада от думите му и заговори бавно:

— Виж ти, виж ти, мек като памук си станал. На какво дължим тази странна промяна у тебе? Всъщност няма нужда да ми казваш, аз знам. Даяна, нали? Не се и съмнявам, че е резултат на нейното благотворно влияние. — Виктор се усмихна и огледа с обич приятеля си. Радваше се, че Ник е в толкова добра форма и в отлично разположение на духа. Слабото му момчешко лице имаше хубав загар от слънцето и изглеждаше спокойно, сините му очи блестяха като преди, непомрачавани от скръб. Ник беше и понапълнял, но не много — така слабата му фигура изглеждаше по-солидна. Виктор възкликна: — Изглеждаш страхотно, братле! Не съм те виждал в толкова добра форма, откакто си се върнал от Ню Йорк. Не, изразих се неточно. Никога не съм те виждал в по-добра форма.

— Знам, че е така. — Съвсем спонтанно Ник си призна: — Даяна е невероятно момиче, Вик. Влюбен съм, Вик. Сериозно ти казвам, влюбен съм до ушите. — Но Виктор не каза нищо, само поклати глава и си взе една цигара. Ник забеляза как в черните му очи се появи дяволито пламъче и някаква усмивка заигра по устните му. Той извика невъздържано: — Това не е поредното ми временно увлечение, Виктор. Аз наистина имам сериозни намерения към Даяна.

— Сериозно ли са чак толкова сериозни, Николас? — попита Виктор и повдигна изпитателно вежди, като гледаше приятеля си право в очите.

— Да. А ще ти кажа и още нещо. Даяна е първата жена досега, за която ми се ще да се оженя. Я да те чуя сега, стари хитрецо? — Ник очакваше отговора на Виктор, който стоеше и го гледаше стъписано. — Хайде де, кажи нещо, маестро.

— Питал ли си я вече за това? — проговори той накрая, а гласът му прозвуча странно глухо и колебливо.

— Не, не още. Мисля да поизчакам малко, така че това да остане само между нас, чат ли си?

— Разбира се, Ники. Ами Даяна? Какво е нейното отношение към теб?

— Сигурен съм, че е луда по мене — заяви Ник самоуверено.

Виктор се изправи:

— Искаш ли да пийнем по едно? Тъкмо време за нещо по-силно, пък и имаме много време до вечерята.

— Ами да, защо не — прие Ник. — Аз ще пия водка с тоник.

— Съжалявам, но ще я пиеш топла. Чак сега се сетих, че ми се е свършил леда в хладилника — отбеляза Виктор и отиде до барчето, за да налее питиетата.

— Все едно. Но защо не позвъниш да ти донесат една кофичка с лед, за да си имаш за после.

Без дори да отговори, Виктор направо взе телефона и направи това, което го посъветва Ник. После му подаде чашата и каза:

— До дъно, братле!

— Наздраве! — Ник отпи една голяма глътка и бавно остави чашата на масата. Беше забелязал внезапната промяна в настроението на Вик. — Хайде, изплюй камъчето — подкани го той приятелски. — Усещам по изражението на лицето ти, че имаш да ми казваш нещо важно. Имам и гадното предчувствие, че ще бъде нещо неприятно за мене.

— Не, не, заблуждаваш се, Ники — запротестира Виктор, но резкият му отговор прозвуча още по-неубедително. И колкото и да се опитваше, не можа да прикрие тревожното си изражение, което Ник беше забелязал. Затова се наведе към него, прокашля се и каза тихо: — Ще трябва да си поговорим сериозно. По мъжки.

— Давай направо. — Ник усети, че се напрегна целият. Предчувстваше, че ще чуе нещо не само неприятно, но и страшно.

Глава IX

Дейвид Кънингам стоеше на прага на стъкления портал към терасата и с нескрито обожание наблюдаваше Дорис. Тя седеше пред една кръгла маса под сянката на голям син чадър, съсредоточено навела глава над книжата, пръснати пред нея. Беше облечена в бяла плажна рокля без презрамки, обсипана с дребни цветчета, а върху красивата й кестенява коса имаше широкопола жълта сламена шапка. Дорис все още не го беше забелязала и на него му се стори, че тя изглежда толкова млада и красива, почти като картинка, че сърцето му се изпълни с любов към нея.

Той пристъпи напред и каза:

— Скъпа моя, изглеждаш така погълната от заниманието си, че сигурно не трябва да те безпокоя.

Дорис бързо повдигна глава и цялата засия, като го видя да идва към нея. Тя му каза със звънтящ от щастие глас.

— Току-що привършвам последните покани за бала. Ще си отдъхна малко и после се захващам с картончетата за местата на гостите.

Той приседна до нея и взе ръката й, зарадван от нейната сърдечност.

— Мислех, че момичетата ще ти помогнат за тази работа. Надявам се, че ще си удържат на думата. Но къде всъщност са те?

— Отидоха да поплуват, скъпи. Но ми обещаха, че скоро ще се върнат и ще ми помогнат. Пък и на мен не ми е чак толкова трудно да свърша част от работата сама. И без това е толкова горещо, че едва ли може да се прави нещо друго, освен да се потопиш в басейна.

— Така е. Тази сутрин ти май се пазиш прекалено много от слънцето — пошегува се той с топло чувство, а очите му я оглеждаха с наслада.

— Задължително трябва да се пазя. Иначе ще стана цялата на лунички. Ако не внимавам, кожата ми ще стане на петна и ще изглеждам ужасно грозна на бала.

— Ти винаги ще си хубава, скъпа моя — засмя се той и стисна ръката й.

— Къде се губиш цяла сутрин? Изчезна нанякъде след закуска.

— Изчетох английските вестници и изчетох «Хералд Трибюн». — Той се смръщи и лицето му стана сериозно. — Знаеш ли, положението около Суецкия канал става много тревожно. Жалко, че Насър бойкотира Лондонската конференция и отхвърли американските предложения за свободен международен достъп до Канала. Няма нищо лошо в национализацията, но да пречиш на международното корабоплаване е нещо съвсем различно. «Безразсъдство» е единственото определение за неговите действия.

— Да, разбирам — отговори Дорис и се облегна назад. — Как мислиш, че ще се развият събитията, Дейвид?

Той поклати глава:

— Предпочитам да не гадая, но искрено се надявам, че няма да има война.

— Боже мой, нима може да се стигне чак дотам! — попита Дорис и го погледна уплашено.

— Боя се, Дорис, че е съвсем вероятно. Антъни Идън като нищо щеше да нахлуе в Египет. От него може да се очаква всичко. А и точно в момента той има подкрепата на Франция и на Америка.

— Война? О, не, Дейвид!

— Да, положението е опасно, но ти недей да тревожиш с това хубавата си главица, миличка моя. Ние нищо не можем да направим. Просто трябва да оставим нещата в ръцете на политиците и да се молим това да не се случи. Умелата дипломация неведнъж е постигала чудеса. Надявам се, че кризата ще отмине без кръвопролития. — Той й се усмихна окуражително и каза с бодър глас: — Хайде, Дорис, не увесвай нос. Няма да позволим на политиката да провали нашето лято. Започвам да съжалявам, че ти разказах тези неща.

Дорис веднага живна и каза с малко по-весел глас:

— Недей така. Нали после сама щях да видя вестника. Но си прав, разбира се, не бива да си проваляме почивката заради проблеми, които не зависят от нас. Какво мислиш да правиш днес, скъпи?

— Ами реших накрая да заведа Ким и Крисчън до Монте Карло. Искаме да понапазаруваме някои неща. А после ще идем на обяд у Бънки Амфър.

— Бънки Амфър ли? Това да не е някакъв ресторант?

— Не, това е един мой приятел — разсмя се Дейвид. — Сещаш ли се, оня високия едър мъж, с когото те запознах в Спортния клуб в Монте Карло? Беше събота вечер и дори си поговорихме малко.

— А, да, сега се сещам. Може би не съм чула името му или просто съм го разбрала погрешно. — Тя сви устни замислено. — Бънки. Хм. Подозирам, че това сигурно му е прякор.

— Разбира се. И то още от ученическите години. Ние с него сме съученици. Чудесен човек е. Всъщност Бънки ми звънна преди малко и най-сърдечно ме покани у тях. Ще обядваме заедно с него и с някакъв негов приятел американец. Казвал се Нелсън Ейвъри и доколкото разбрах, бил банкер. Приех поканата му, мила, защото ти ми каза, че днес искаш да останеш малко на спокойствие тук. Нали нямаш нищо против?

— Разбира се, че не, Дейвид. Сигурно ще ти хареса. На момчетата също ще им е интересно. Така аз, Франки и Даяна ще можем спокойно да си вършим работата. В последно време почти не ги виждам. Все бързат, все сноват натам-насам.

— Изморявам се само като си помисля с колко светски ангажименти са се нагърбили — каза развеселено Дейвид. — Чудя се кога спят тия две наши госпожички. Както и да е, ние няма да се бавим. Ще обядваме около един и половина, така че ще се върнем някъде към три и половина, най-късно — четири. Вилата на Бънки е съвсем наблизо — над съседното заливче. А за неделя следобед ни покани всичките да идем да пийнем по чашка и аз приех. — Графът се облегна, а в очите му се появи някакво вълнение. — През септември Бънки възнамерява да организира специален обяд в чест на най-изтъкнатия възпитаник на нашия колеж Хароу. Ние двамата също сме поканени, ако още сме тук по това време.

Дорис усети вълнението в гласа му и го попита учудено:

— В чия чест ще бъде обядът, скъпи?

— Ами в чест на сър Уинстън Чърчил, разбира се. Той често отсяда във вилата на Бънки и много харесва градината му. Даже понякога я рисува.

— О, та това е прекрасно. Така ми се иска да го видя, Дейвид. Но сигурно ще умра от притеснение. Боже мой, самият Уинстън Чърчил!

— Разбирам притесненията ти — каза той с леко смутена усмивка. — Аз самият премного се вълнувам от тази среща. Все пак е голяма чест да те поканят в една компания с този велик мъж, скъпа моя. — Той се изправи и сложи ръка на рамото й. — А сега мисля, че ще е най-добре да ида и да подканя Ким и Крисчън.

— Дейвид, може би трябва да поканим твоя приятел Бънки на бала.

— Но нали вече сме го поканили, Дорис — изненада се той. Наведе се над нея и започна да рови из листата на масата, за да намери списъка на гостите. Накрая го откри и се вгледа в изписаните имена. — Така… ето ги тук — граф и графиня Уинтъртън.

Дорис провря глава зад ръката му, а зелените й очи весело заблестяха.

— Сега не се учудвам, че не успях да се сетя кой е Бънки Амфър. Но често ти се чудя на тебе, скъпи графе. Бога ми, понякога имам чувството, че нарочно ме занасяш.

— Никога не бих си позволил подобно нещо с дамата на моето сърце. — Той я целуна по устните. — Ти си ми страшно, страшно скъпа, прекрасна моя Дорис. Аз просто те обожавам — прошепна той на ухото й.

— Чувствата ни са взаимни, скъпи мой. — Тя го гледаше в очите със същото възхищение, с което и той гледаше нея. Както винаги видът му беше елегантен и изискан, но в този момент у него имаше и нещо момчешко. «Може би е от слънчевия загар и от летните дрехи, които е облякъл» — помисли си Дорис, докато гледаше белите му панталони и безупречно изгладената му бяла риза на сини квадрати, както и светлосиньото копринено шалче, което беше поставил на врата си. — Тази сутрин си много хубав, Дейвид. Отдавна не съм виждала такъв красив мъж като тебе. Всъщност бих казала, че си най-красивият мъж, когото съм срещала.

Дейвид се разсмя гръмко:

— На човек му става страшно приятно, като те слуша, Дорис. Ще взема да се главозамая от твоите комплименти. През целия си живот не съм получавал толкова комплименти накуп. Нищо чудно и заради това да си те обичам — пошегува се той.

— И други са ми казвали, че съм блестяща ласкателка — отвърна сериозно Дорис. Тя го гледаше изпитателно.

— Да, всеки обича да го ласкаят, а с ласкателство се стига много далече.

— Мисля, че именно това имаше предвид и приятелката ми, когато ме нарече така. Изглежда, че тя искаше да ме обиди, като намекна, че моето ласкателство е користно и лицемерно — каза Дорис с леко тъжна усмивка. — Но съвсем не е така.

Дейвид стана сериозен и сниши глас:

— Дорис, човек никога не бива да обръща внимание на това какво говорят хората за него. Аз отдавна се научих да пренебрегвам клюките, които се разнасят зад гърба ми. Искам и ти да правиш като мен.

Дорис усети нещо особено в тона му, замисли се за момент и каза намръщено:

— Значи и ти си чул клюките — че се омъжвам за теб заради твоята благородническа титла? — Тя го погледна право в очите.

— Разбира се. Човек рано или късно разбира злословията по свой адрес. — Той вдигна нехайно рамене, но по устните му се изписа някаква горчивина. — Други пък казват, че аз се женя за теб заради парите ти. — Дейвид нежно я прегърна и искрено я увери: — Аз се женя за теб, мила моя, защото те обичам, и съм абсолютно сигурен, че ти се омъжваш за мен по същата причина. Приятелите, които говорят зад гърба ни подобни недостойни неща, очевидно не са ни приятели. Те заслужават само презрение. Винаги трябва да стоим над тази плява, Дорис. Не забравяй, че такива приказки са породени само от злоба и завист. Гнусни клюки! — В погледа му се четеше истинско отвращение. — Ненавиждам клюките! Необмислените, злобни клевети са нещо страшно — на колко ли хора са съсипали живота? Но ние няма да им се поддадем, нали, сладка моя?

— За нищо на света — възкликна тя бодро и развеселено. — Ти си най-прекрасният, най-сладкият мъж на този свят. Ние с теб трябва да бъдем щастливи, нали, Дейвид?

Той не отговори, но нежната му усмивка и любовта в очите му бяха достатъчно потвърждение. Дейвид я целуна и дълго не отдели устни от нея, а после й пожела приятен ден и тръгна към стъкления портал. Той внезапно се обърна и отиде отново при нея. Подпря се с две ръце на един стол и я попита:

— Между другото, ти успя ли след закуската да говориш с Франческа? — Позата, която беше заел, и мрачният му тон показваха колко е притеснен.

— Не. — Лицето на Дорис се изопна напрегнато и тя бавно му обясни: — Не ми стигна куражът. Пък и Даяна беше там и не исках да разказвам тези неща пред нея. Всъщност проблемът е, че откакто говорих с теб във вторник вечерта, все не мога да остана насаме с Франческа. Винаги има някой около нея — я Ким, я Крисчън, я някой от гостите. Пък и темата е толкова деликатна, че не искам да създавам излишно напрежение. Помислих си… дали пък няма да е по-добре да изчакаме, докато… — Дорис даде знак на Дейвид и стана да посрещне Крисчън.

— Да не би да ви прекъсвам разговора? — попита той.

Дейвид се извърна леко към племенника си и отговори:

— Не, не се притеснявай, приятелю. Заповядай при нас.

Крисчън се придвижи напред с количката си и спря до стола, на който седеше Дорис. Той галантно й целуна ръката и я загледа с възхищение. Погледът му беше необичайно ведър и радостен.

— Боже мой, Дорис, ти наистина най-сериозно си удържа на думата. Мислех си, че се шегуваш, когато каза, че ще се занимаваш с поканите. В тази горещина е истински героизъм да правиш каквото и да било.

— О, не е чак толкова страшно, Крисчън — отговори Дорис. — Не знаеш какво е в Оклахома в разгара на лятото. Там е два пъти по-горещо. Също като в пещ.

Дорис се усмихна и го погледна с много топлота. У него имаше толкова затрогващи неща — почти старомодното му кавалерство, изисканите му маниери и не на последно място — силният му характер. Освен това имаше забележително чувство за хумор и невероятно оптимистичен поглед към живота. Като се имаше предвид, че той е инвалид, Дорис го уважаваше още повече заради тези изключителни качества. Тя се възхищаваше от този млад човек, от умението му да не се самосъжалява и от желанието му да води нормален живот въпреки своя недъг. Изведнъж Дорис осъзна, че не въпреки недъга, а именно благодарение на този недъг той беше развил такива качества. Неговият стоицизъм се дължеше на огромното му желание да забрави, че е инвалид.

Ким също се появи на терасата:

— Виж ти, задружната ни групичка е вече в пълен състав! — възкликна той весело. — Татко, Крисчън, извинявайте, че закъснях. — После огледа Дорис и каза: — Слушай, приятелко, изглеждаш страхотно. Направо си поразителна, Дудълс. — Той отстъпи крачка назад, огледа я с възхищение от глава до пети и заяви: — Също като картина на Реноар.

— Е, благодаря ти, Ким.

Дейвид тихичко се засмя.

— Тая сутрин ласкателствата явно са на мода. Изсипват се с цели кофи. Слушайте, млади юнаци, хайде ние тримата да потегляме вече. Имаме да вършим много неща и не искам да закъсняваме за обяда у Бънки.

— Приятно прекарване.

Дорис ги проследи с поглед, докато излязоха от терасата. Всеки от тях посвоему беше толкова симпатичен, сърдечен и благороден. Тя отдавна беше разбрала, че влизането в това семейство беше истински късмет. Тя беше едно дете, майка й също бе отраснала сама, затова сега Дорис се наслаждаваше на усещането да принадлежи, да бъде част от това голямо сплотено семейство. Тя се замисли за прякора, който й бяха измислили, и се усмихна. Никога досега не беше имала прякор. Ким й го измисли, като първо започна да я нарича Додо, а после — Дудълс. Всички в семейството започнаха да й казват така, а и тя много си обичаше прякора, защото той доказваше, че те напълно са я приели като близък човек.

След малко Дорис стана и отиде на края на терасата, откъдето се откриваше великолепна гледка към басейна и тенис корта, а Средиземно море проблясваше в далечината като лъскаво сапфирено езеро. Тя направи с ръка сянка над очите си, за да огледа площите около басейна, и видя, че там нямаше никой. После се върна към мястото си, взе химикалката и набързо съчини и последната покана. Изведнъж на стълбите, които идваха откъм градината, изникна Франческа, а след нея се появи и Даяна.

— Ехе-ей! — извика Франческа и помаха с ръка.

Дорис също им махна в отговор и си помисли колко очарователно изглеждаха двете братовчедки в шарени бански върху загорелите им тела, по които проблясваха капчици вода. С пъстри панделки те бяха прибрали мокрите си коси на опашки и така приличаха на морски феи, грейнали от красота и младост, изпълнени с щастливо безгрижие. Бяха се хванали за ръце и вървяха към нея със светнали от радост лица.

Франческа целуна Дорис по бузата, настани се на един стол и попита:

— Изглежда, че тримата мускетари вече са се отправили в търсене на приключения, а?

— Да, миличка, току-що тръгнаха — отговори Дорис с развеселено изражение. — Боя се, че ще трябва да се примирите само с моята компания до края на деня. Нашите герои са поканени на обяд и сигурно ще се върнат едва привечер.

— О, но това е чудесно! Тъкмо ще останем само трите заедно — обади се Даяна и също седна на един стол. — И ще можем да си починем от нашите досадни мъже. Така на спокойствие ще подхванем някоя весела и приятна женска тема, макар и те да намират женските разговори за празни и безсмислени… защо да не си поговорим за тоалетите, които всяка ще облече на празненството у Виктор или пък на танцовата забава следващата седмина. Всъщност, Дорис, ти дори би могла да ни разкажеш нещо за сватбената си рокля.

Дорис кимна усмихнато, но преди да успее да отговори, Франческа любопитно извика:

— Хей, Дудълс, кой ги е поканил на обяд?

— Бънки Амфър — отговори Дорис.

— Гледай ти, нима и те са на Ривиерата сега! Татко каза ли ти дали дъщеря им Белинда е заедно с тях?

— Не, но ме подсети да го попитам, като се върне. Ако и тя е с родителите си, ще трябва непременно да я поканим на бала, защото граф и графиня Уинтъртън вече имат покана.

— О, да, непременно ще я поканиш, Дорис. Тя е страхотно момиче. Всъщност особено момиче. И е невероятно свестен човек. Ако знаеш само колко се изтормози в училището по танци на мадам Росоковски. Бедничката, като си спомня само колко дебела беше тогава. Много от момичетата в това училище я наричаха Бели Бънтър — нали се сещаш, като онова дебело момченце от книжката с карикатури, което се казваше Били Бънтър. Мисля си, че…

— Ама че жестокост! — възкликна Дорис.

— Да, права си. Но децата наистина могат да бъдат много жестоки понякога. Белинда го взимаше толкова присърце и поне аз знаех, че тя наистина е нещастна. Когато се сприятелих с нея, те престанаха да я наричат така, но пък започнаха да се заяждат, че сме си били лика-прилика с нея. Сега обаче дойде време добрата Бел да се надсмее над всички ония жалки нищожества. Тя стана невероятна красавица, а фигурата й е като на фотомодел. Ще събере погледите, щом се появи на бала, Дудълс, пък и ти нали каза, че щяло да има доста самотни кавалери.

Дорис разсеяно кимна с глава, като се замисли колко типично беше за Франческа да защитава и да съчувства на всеки огорчен от живота човек. После тя каза:

— Щом ми напомнихте за бала, се сетих, че ще трябва отсега да започнем с надписването на имената върху картончетата, които ще поставим по масите. Сигурно ще трябва да изпишем около сто седемдесет и пет имена. Ето ви списъка на гостите, а тук някъде има и химикалки. — Дорис ги намери между пръснатите по масата листове, а после взе от един стол празна кутия за обувки и каза: — Ей това ще бъде за готовите картончета.

С вдигната в ръка химикалка Даяна извика:

— Ческа, хайде да се обзаложим, че ще те изпреваря. Ще надпиша петдесет картончета за един час!

— Аз пък ще ти покажа, че мога да надпиша шейсет! — заяви решително Франческа, като вече беше взела първото картонче.

Докато течеше часът на облога, Дорис с възхищение наблюдаваше тяхната сръчност, бързина и съсредоточеност. Химикалките им буквално препускаха, цареше пълно мълчание — чуваше се единствено звукът на всяко хвърлено в кутията картонче. Дорис пишеше далеч по-бавно от тях, но нейните мисли бяха заети от множество проблеми. В един момент тя случайно се сети да погледне часовника си и видя, че са писали близо час и половина, затова вдигна ръка, за да спрат, и каза:

— Струва ми се, че за днес е достатъчно, какво ще кажете?

— Да, съгласна съм. Вече ми се схващат пръстите — каза Даяна, като преброи имената, които вече беше задраскала в списъка, и възкликна радостно: — О-хо, направила съм петдесет и пет!

Франческа също преброи задрасканите имена в своя списък и заяви с победоносна усмивка:

— Губиш, Дипсиду! Аз пък съм направила шейсет и пет!

— Ами какво да се прави, признавам се за победена.

— А какво да кажа аз с моите хилави четиридесет — изпъшка недоволно Дорис. — Но така или иначе свършихме доста работа. Пък и видях, че преди малко Ив изнесе стъклената маса с напитките. Мисля си, че все пак сме заслужили поне по едно шампанско преди обяда. — Тя стана и отиде да отвори една бутилка. Франческа и Даяна я последваха, като се кискаха нещо помежду си.

Трите заедно седнаха и започнаха да си говорят за какво ли не, докато с удоволствие отпиваха от шампанското и се наслаждаваха на прекрасното слънце и на великолепната гледка пред тях. Даяна първа заговори за предстоящата сватба. Тя се приведе към Дорис и заговори:

— Хайде, стига си била толкова потайна, миличка. Разкажи ни нещо и на нас за сватбения ти тоалет. Умираме от любопитство.

— Все още не съм решила какво да бъде точно — отговори съвсем искрено Дорис. — Но сигурно ще е от моделите на Пиер Балмен. В края на лятото отивам в Париж, за да се видя с приятелката си Жанет Спание, която е директорка в неговата модна къща. Тя винаги ме е съветвала за тоалетите ми, пък и знам, че Пиер наистина може да ми предложи нещо по-специално. Иска ми се да е някакъв елегантен костюм или пък рокля с подходяща къса пелеринка, вероятно гарнирана с кожа от скъпо животно. Бих искала и вашите тоалети на шаферки да бъдат направени от Пиер и това ще бъде моят сватбен подарък за вас.

— Господи, Дорис, колко си щедра! Сериозно ли си го мислиш? — попита смаяна Франческа, но все пак й стана страшно приятно и тя погледна Дорис със светнали очи.

— Ама разбира се, че е сериозно. Мисля, че двете ми красиви шаферки трябва да имат най-изисканите тоалети на сватбата.

Даяна каза:

— Ти си просто невероятна, Дорис. Винаги съм си мечтала за рокля от Пиер Балмен. Благодаря ти.

— Да, наистина, и аз ти благодаря, Дорис. А ще идваме ли с тебе в Париж? Искам да кажа, че сигурно ще е необходимо, нали? — попита Франческа.

Доволна от техните реакции, Дорис се усмихна мило. Техният младежки ентусиазъм зарази и нея и тя продължи да обяснява разпалено:

— Разбира се, как иначе! Ще си направим една хубава екскурзия, ще поостанем там поне няколко дни, за да разгледаме интересните места. И естествено вие ще бъдете мои гости.

Двете момичета започнаха да й благодарят още по-въодушевено. После Франческа направи замислена пауза и каза:

— Жалко наистина, че и Катрин не може да бъде шаферка.

— Да — отвърна Дорис едва чуто и се обърна, за да налее още шампанско в чашите.

Даяна погледна любопитно Франческа и каза:

— А кога всъщност пристига тя във вила Замир? Не помня вече какво точно каза на Ким.

— Утре следобед, и то някъде по това време — отговори Франческа с нескрита радост. После добави: — Толкова ми липсваше, но сега ще бъде чудесно, че ще я видя на празненството в «Льо Пират». Без нея нямаше да бъде същото, без миличката Кат. Сигурно ще бъде капнала от умора, затова ще се погрижа да си почине добре тук, преди да отидем на празненството. Това момиче работи упорито като малка троянка, но не, не й завиждам изобщо… като се сетя само с какви кинаджийски перковци работи. Те могат да подлудят човек. — Дорис и Даяна мълчаха безучастно, затова Франческа весело продължи: — Но нека да се върнем на сватбата. Дудълс, искрено се надявам, че татко ще покани и госпожа Могс. Когато го попитах дали ще я кани, той ме изгледа някак странно и нищо не каза. Но в края на краищата тя също е сред хората, които са свързани с нашето семейство. Нещо като… пък и нали е поканил всички от имението и от селцето. Ще бъде нечестно от негова страна да я пренебрегне и аз ще му го кажа.

Дорис и Даяна се спогледаха развеселено и внезапно прихнаха да се смеят. Даяна почти се задавяше от смях, но успя да си поеме дъх и да попита:

— Ческа, надявам се, че ще й направиш нова шапка за сватбата.

— Чудесна идея. Трябва наистина да намеря някоя смешна дивотия за нея. Тя направо ги обожава.

— Да, но дали вуйчо Дейвид е на същото мнение?

— Остави го татко. Какво разбира той от женски тоалети — Франческа небрежно махна с ръка, но после усети погледа на Дорис и побърза да се разсмее невинно.

— Разбира, и то прекалено много — отговори Дорис и й се усмихна приятелски. — Но щом като толкова държиш на госпожа Могс, аз сама ще настоявам пред него да я покани.

 

 

— Но защо не ме предупреди, че ще пристигнеш един ден по-рано, Катрин? — помита Ким, като се разхождаше смутено из стаята.

Катрин се изсмя високо и звънливо:

— Защото тогава нямаше да бъде изненада, не е ли така, миличък?

— Сигурно е така — съгласи се той примирено, но въпреки това му се искаше тя да се беше обадила, за да го предупреди. Катрин вече го очакваше във вилата, когато той с баща му и Крисчън се върнаха от обяда у семейство Амфър, и нейното неочаквано появяване го подразни.

Катрин го наблюдаваше внимателно, изненадана от реакцията му, и се питаше дали не беше сгрешила нещо. Дали пък англичаните не считаха за проява на лош вкус, ако някой пристигне по-рано от предварително уговорения ден? Едва ли, би било абсурдно. Пък и Франческа я посрещна с такава топлота и ентусиазъм само преди час.

— Добре де, не се ли радваш, че успях да се измъкна един ден по-рано? — попита тя с хитър и кокетен поглед.

— Да, радвам се. — Той угаси цигарата си и се опита да се съсредоточи. После се обърна към нея и я загледа. Тя седеше в едно малко ракитово кресло, а огромните листа на някакво екзотично растение до нея хвърляха лека сянка върху лицето й. Той си помисли колко изящна и дори крехка изглеждаше тя в тъмносинята ленена рокля, ушита съвсем семпла и без нито едно украшение по нея. Внезапно тя се раздвижи и слънчевите лъчи заляха цялото й лице, което стана невероятно красиво под тази златиста следобедна светлина.

Красотата й наистина беше невероятна — Ким остана без дъх и не можеше да свали очи от нея, възхитен и очарован. Накрая той успя да отклони погледа си и се втренчи в пространството над главата й, като примигваше и се опитваше да се отърси от това прелестно, но и объркващо видение. След миг на съсредоточаване Ким се съвзе и пристъпи решително към нея. Седна срещу Катрин и погледът му отново стана втренчен и изпитателен:

— Защо ме излъга? — попита той с изключително равен и хладен тон.

Катрин го зяпна слисано. После разтърси глава, сякаш не вярваше на ушите си.

Той повтори:

— Защо ме излъга… Кати Мери О’Рорк?

Тя почти се задави от изненада, опита се да си поеме малко въздух и рязко се смъкна на канапето, сякаш някой я беше блъснал. Лицето й внезапно помръкна и тя го погледна почти изцъклено. Беше като парализирана и не можеше да проговори и дума.

— Това е истинското ти име, нали? — продължи Ким с тих, но предизвикателен глас. И тъй като тя все още мълчеше, той продължи бързо: — Мълчанието ти го потвърждава. Искам да знам защо ме излъга. — Ким се приведе бавно към нея, а в ясните му очи се надигаше гняв. Държеше се грубо и това го отвращаваше, но въпреки това не можеше да се овладее. Трябваше да узнае истината. — Чакам да ми отговориш. Отговори ми, чуваш ли!

Катрин стисна ръце, за да прикрие треперенето им.

— Не е вярно, че съм те излъгала, Ким — прошепна тя накрая. — Просто не ти казах истинското си име. На Никого не съм казвала истинското си… Никой не знае истинското ми…

— Аз не съм ти «никой» — прекъсна я той разгневено. — Аз съм твой годеник, пък макар и неофициално. Направих ти предложение за женитба и ти се съгласи. Съгласи се да станеш моя съпруга. Съпруга — чуваш ли? Или нима вече си забравила? Поне тогава можеше да ми се довериш. Защо не го направи?

Тя отговори нервно:

— Не съм си мислела, че това е толкова важно.

Ким се втренчи в нея с невярващ поглед:

— Не било толкова важно значи! Боже господи, що за странни понятия! Научихме истинското ти име от… — той поклати объркано глава и се вгледа в нея. — Хората, които сменят имената си, обикновено крият нещо. Тебе какво те накара да смениш името си? Ти, кажи ми, ти какво искаш да скриеш?

— Нищо! — запротестира тя енергично. — Просто се отказах от О’Рорк и се записах като Темпест, когато започнах да уча в Театралната академия. Мислех, че Темпест е по-звучно име, че има нещо артистично в него. — Катрин започна постепенно да възвръща самообладанието си. Дори се опита да се усмихне и да заговори с малко по-небрежен тон: — Няма нищо чудно в това една актриса да използува сценичен псевдоним, Ким. Всъщност в Холивуд подобно нещо е масова практика. Толкова много кинозвезди са известни само с псевдонимите си.

— Сигурно е така. Но ти пак пропускаш същността на въпроса. Ти ще ставаш моя съпруга… виконтеса Игълтън. Един ден ще бъдеш дванадесетата графиня Лангли, а това само по себе си е достатъчно отговорно положение в обществото. Изглежда не си се замисляла, че не бива да има и капка мистериозност около жената, за която ще се оженя, а още по-малко пък — някакви намеци за непочтеност. Ето защо считам, че е напълно безотговорно и непростимо от твоя страна да не прецениш, че е трябвало да бъдеш пряма и откровена поне с мене. Чудя се дали изобщо щеше да ми кажеш някога истинското си име? Или може би щеше да го криеш до последно с надеждата, че аз никога няма да го разбера?

— О, Ким, престани, моля те! — възкликна Катрин и го загледа изпитателно. Тя знаеше, че може да го върти на пръста си и сега това беше единственият начин да се измъкне от ъгъла, в който беше притисната. Трябваше само да събере цялата си съобразителност. — Ако те чуе някой, ще си помисли, че съм убиец, който се е опитал да прикрие престъплението си. Разбира се, че щях да ти кажа истинското си име. Не съм имала никакво намерение да…

— А щеше ли да ми кажеш, че не си сираче? — прекъсна я той с предизвикателен и гневен поглед. — Защото, откакто се познаваме, все твърдиш, че си сираче. — В изражението му се четеше истинско презрение към нея. Без да дочака отговора й, той извика разпалено: — Както и да оправдаеш измамата за името си, ти не можеш — повтарям ти, не можеш да отречеш, че съвсем хладнокръвно и умишлено ме лъжеше за твоето семейство. Би ли ми казала, Катрин, как е възможно да си сираче, когато имаш жив баща? — гласът му трепереше от ярост. — Ти наистина си се държала по най-гнусен начин с мене и, честно казано, аз съм направо отвратен. Освен че съм смаян и потресен от твоята двуличност, аз съм ти и безкрайно, ужасно обиден. Нека да оставим моите чувства настрана, но ти се подигра с топлото приятелство и обичта на сестра ми, със сърдечното отношение на баща ми. Бих казал дори, че и той е ужасен. Или, както ние казваме в нашето семейство — лъжците са достойни само за презрение, Катрин! — завърши той. После запали цигара с треперещи ръце.

Катрин беше изстинала от вцепенение. В стомаха си усещаше огромна твърда буца. Вбесяваше я мисълта, че той е успял да разбере тези неща точно сега. Това означаваше, че всичките й позиции пред него са рухнали. И все пак тя щеше да загуби и последната, ако не мобилизира острия си ум и съобразителност. Веднага успя да прецени, че ако се опитва да усуква, да се извинява или да се защитава, само ще влоши нещата и ще го направи още по-злъчен към нея. Затова тя реши да атакува.

Изправи се самоуверено и почти предизвикателно на канапето. После каза с хладна надменност:

— Усещам пръста на Дорис в цялата тази работа. Значи така — да проучваш някого! Да се ровиш в личния му живот! Ама че недостойно нещо! Изненадана съм, че твоят баща не намира подобен род… подобен род… съмнителна дейност за абсолютно осъдителна. Аз поне считам така. Именно в Дорис трябва да се вгледате по-внимателно, а не в мен.

Ким усети как кръвта нахлува в главата му.

— Дорис със сигурност никога не е разпитвала никого за тебе. Тя е прекалено свястна и почтена, за да се принизи дотолкова, че да проучва личния живот на някого. Тази информация за тебе са й казали съвсем случайно, когато…

— Видя ли как веднага познах! Знаех си аз, че е тя! — Макар че Катрин успя да произнесе последните думи победоносно и самодоволно, вътрешно тя все още се чувстваше несигурна и объркана. — Ще ти кажа и още нещо, Ким! Ти просто се заблуждаваш за нея. Убедена съм, че Дорис най-старателно е проучила живота ми в Чикаго. Тя искаше да ме очерни по някакъв начин, да изрови някаква мръсотия за мене. Е, но пък мен обаче хич не ме е грижа, защото няма да намери подобно нещо в моя живот. Аз нямам какво да крия, вече ти казах. И трябва да си сигурен, че поне в моето минало няма тъмни петна.

— Не знам какво се опитваш да намекнеш с последното, но и не ме интересува. — Ким отново я стрелна с гневен поглед и присви вежди. — Нима ще отречеш обаче, че имаш баща, който живее в Чикаго?

— Не. Истина е. Но щом съм скрила този факт, сигурно съм имала някакви основания за това. Сега през уикенда мислех да ти обясня всичко, но знам, че в този момент едва ли би ми повярвал, че е така. — Катрин повдигна безразлично рамене, а красивите й устни се изкривиха в грозна подигравателна усмивка. — Явно, че са ми отнели възможността аз сама да ти разкажа всичко. Професионалната детективка Дорис ми е спестила тези притеснения. Остави я да се занимава с мръсната си дейност, може пък и да ти изнамери още някое сведение за мене.

Очите на Ким засвяткаха от негодувание, кръвта му кипеше от гняв. Едва се сдържаше да не я сграбчи и да я разтърси от ярост. Той стисна мрачно устни и започна да търси нещо из джоба на панталона си, а после извади един намачкан пощенски плик.

— Няма да ти позволя да обвиняваш Дорис, защото тя е невинна. Съвсем случайно, когато е пазарувала миналата седмица в Монте Карло, тя се е сблъскала с една нейна стара позната от Чикаго. После седнали да се видят, да си поприказват. Докато й описвала как живее в момента, Дорис съвсем между другото й споменала за това, че аз ходя с теб. На другия ден Дорис получила от същата жена ето това писмо заедно с една изрезка от местен вестник. Писали са за теб и са публикували твои снимки в замъка Лангли. От времето, когато правехте снимките за филма. Ето ти писмото. Прочети го, моля те.

Катрин се облегна на канапето със стегнати в скута ръце, а по лицето й се четеше предизвикателно упорство.

— Не желая да го чета изобщо.

— Тогава аз ще го прочета вместо тебе — отвърна троснато Ким, вбесен от наглостта и привидното й безразличие. Той извади писмото от плика. Изглежда, че го знаеше наизуст, защото веднага намери пасажа, който му трябваше.

— Ето какво пише приятелката на Дорис: «Изпращам ти интервю с Катрин Темпест, на което попаднах в неделното издание на „Чикаго Трибюн“. Познах я веднага. Но името й е Кати Мери О’Рорк. Джанет и тя учеха в едно и също училище. Колко е малък светът, нали? Често сме се чудели какво стана с това момиче. Тя изчезна така бързо и толкова внезапно от Чикаго, че дълго време това беше загадка за всички. Много странна история наистина! Не познавам лично баща й, пък и изглежда той не желае да разговаря за дъщеря си. Но сега, разбира се, се радваме да разберем, че тя е добре, и при това е направила такава успешна кариера. Непременно я поздрави от нас.» Мисля, че останалата част от писмото едва ли ще те заинтересува, Катрин, просто пикантни истории от светския живот в Чикаго. — Ким сложи писмото обратно в плика и го пъхна в джоба си. После постави изрезката от вестника на масата пред нея. — Може би ще поискаш да го прочетеш малко по-късно. Естел Морган наистина се е постарала за тебе, написала е блестяща възхвала на таланта ти.

Катрин продължаваше да мълчи, защото се чувстваше объркана и унижена. Трудно й беше да понесе, че са разкрили измамата й, преди тя сама да го направи. Беше толкова глупаво от нейна страна да не го стори по-рано. Наистина трябваше да се довери на Ким още преди седмици. Тя беше обмислила да му разкаже цялата история по такъв начин, че да спечели неговото съчувствие, симпатия и разбиране. С отлагането на този момент си спечели само гнева му.

Ким очакваше от нея някакъв отговор, някаква реакция, но тъй като тя мълчеше, той се изправи и отиде до прозореца. Втренчи невиждащ поглед към морето. Откакто разговаря с Дорис и баща си, малко след като се беше върнал от Грас в началото на седмицата, той непрекъснато трябваше да потиска гнева си и толкова много други чувства. Писмото от Чикаго му дойде като гръм от ясно небе и го смаза психически. На всичко отгоре трябваше да се преструва на весел и безгрижен пред Франческа, пред братовчедите си и пред техните многобройни гости. Преструвките обаче не бяха присъщи на членовете на фамилията Кънингам, затова сега се чувстваше изтощен и напълно празен. И все пак, за негово най-голямо учудване, след този прям разговор с Катрин гневът му започна да се уталожва постепенно. Усещаше, че го обзема някакво спокойствие.

Той се върна на стола си, седна замислен, с отпуснати рамене, а изтънченото му лице беше напълно безизразно. Накрая той я погледна право в очите.

— Искам да те питам нещо, Катрин.

Тя кимна и наостри сетивата си в очакване на атака.

— Ти си интелигентен човек. Как изобщо си могла да си въобразиш, че ще успееш да скриеш истинското си име след тази твоя шеметна кариера в киното? Сигурно си знаел, че един ден някой все пак ще те разпознае, че истината накрая ще излезе наяве.

— Да, знаех го — призна си тя. — Но отдавна бях решила, че ще ти разкажа всичко.

— Тогава защо не го направи?

— Просто изчаквах удобния момент. Пък и бях толкова заета с моята работа напоследък, че… — Гласът й постепенно се снижи до шепот, докато накрая тя замлъкна съвсем. После• Катрин стисна ръце, прочисти гърлото си и добави високо: — Не забравяй колко напрегнати бяха дните ми по време на снимките в Йоркшир, а когато се върнах в Лондон, ти пък трябваше да останеш в Лангли, защото баща ти и Дорис бяха дошли тук. Толкова рядко се срещахме напоследък. Затова реших да поизчакам, докато отидем някъде двамата за по-дълго време.

— Ех, защо, защо не ми се довери по-рано — въздъхна той. За момент Ким замислено се затвори в себе си, а после тихо проговори: — Любовта не е просто любов, Катрин. Тя е нещо много по-сложно и по-голямо. Нужни са и доверие, и разбирателство — още повече между двама души, които са решили да свържат съдбите си, да изживеят остатъка от живота си заедно. Ти не ми се довери, Катрин, и така наруши едно от основните правила в любовта.

Въпреки че той говореше спокойно и внимателно подбираше думите си, укорът му я прониза като нож. Тя го погледна отчаяно и безпомощно, а огромните й очи върху побледнялото й лице заприличаха на тъмносини локвички, защото в тях вече напираха сълзи.

Той извика разтревожено:

— Не плачи, за бога, само не плачи. Не мога да гледам сълзите ти.

— Няма — каза тя и преглътна тежко. После се пресегна към табакерата за цигара и я запали още преди той да успее да й поднесе огънче. Тя запуши мълчаливо, като отбягваше погледа му. Чувстваше се дълбоко покрусена.

— Аз, както и баща ми, съм убеден, че на лъжците никога не трябва да се има доверие, за нищо — започна Ким и седна по-близо до нея. — Погледни ме в очите, Катрин — каза той повелително. Тя направи, каквото й нареди, и Ким продължи: — С други думи, една лъжа води до втора лъжа, след това — до трета, и така — докато лъжите станат безброй много. После лъжата неизбежно се превръща в начин на живот. В нашето семейство няма място за човек, който не може винаги да казва истината, независимо от последствията, до които може да доведе искреността му. Разбери ме, да лъжеш означава да мамиш, а измамата е нещо отвратително и недостойно. Когато беше в Лангли, ти дълго време разглеждаше фамилния ни герб и ме разпитваше за надписа над герба. Спомняш ли си нашия фамилен девиз?

— Да — отговори Катрин и преглътна. Ким не каза повече нищо, а я загледа мълчаливо в очите. Тя инстинктивно усети, че той очаква да чуе от нея ония няколко думички, които бяха техният древен девиз. Катрин дълбоко пое въздух и бавно изговори: — Pardessus tout: Honneur.

Ким поклати глава, като продължаваше да я гледа право в очите:

— Тогава ти казах и какво означават тези думи… «Достойнството над всичко». Още от времето на славните рицари Лангли всички в рода Кънингам са живели според този девиз. Той е наша неотменна повеля в живота. — Лицето му омекна и стана по-мило. — Знаеш ли, има една поема от Ричард Лъвлейс, която аз харесвам особено, а любимият ми стих от нея е следният: «Не бих обичал тебе толкоз аз, любима, ако достойнството не беше мойта страст.» Мисля, че с това простичко изречение може да се изрази цялата ми същност на мъж и човек. — Ким замълча, после поклати глава тъжно и добави: — О, Катрин, Катрин, защо предаде любовта ни, защо не пожела да ми се довериш докрай и да ми кажеш цялата истина за себе си? Нима не осъзнаваш какво си направила?

Тя го гледаше втренчено и безмълвно.

— Ти постави и мене, и баща ми в толкова неловко, недопустимо за нас положение.

Катрин прошепна с нескрито отчаяние в гласа си:

— Да, сигурно си прав, Ким. Но искам да ти обясня всичко. Може би тогава ще ме разбереш и няма да ме съдиш така сурово. Моля те, нека да ти обясня. — Нейното младо, нежно и изразително лице отново го заплени и той само кимна в съгласие, а Катрин продължи: — Виж, всичко започна от момента, когато… — тя внезапно млъкна и се обърна към стъклената врата.

Откъм терасата се чуха приближаващи гласове. После вратата внезапно се отвори и в стаята вихрено влетя Франческа. След нея тихо и сериозно се появиха графът и Дорис. И тримата носеха по чаша шампанско.

— А, ето те къде си бил, Ким. О, браво, дори вече си открил, че Кат е тук — извика весело Франческа. Тя тръгна бързо към тях, но внезапно се закова по средата на стаята и ги погледна тревожно, като леко се намръщи. — Боже мой, но какво е станало? И двамата изглеждате ужасно разстроени.

Сепнати от това неочаквано посещение, нито Ким, нито Катрин можеха да проговорят веднага. Франческа пристъпи напред и ги заоглежда по-отблизо. Франческа се втренчи в Катрин, която седеше неподвижно на стола с пребледняло и отчаяно лице и чупеше нервно пръсти в скута си. Франческа веднага усети огромното й вътрешно напрежение и неспокойствие. Като се завъртя на пръсти, за да погледне и Ким, тя попита разтревожено:

— Какво се е случило? Кажете ми, моля ви.

Ким обаче продължаваше да мълчи. Графът се прокашля и бързо застана до Франческа.

— Здравей, Катрин — каза той с невероятно равен и безизразен глас. Тя сведе глава, за да избегне погледа му, и не отговори нищо. Дейвид продължи: — Моите извинения, че нахлухме тук така безцеремонно. Не сме знаели, че ти и Ким имате важен разговор тук. Ще ви оставим да си довършите обсъждането. — Той стисна Франческа за ръката и каза: — Хайде да излезем, миличка.

Франческа обаче се дръпна.

— Но какво се е случило? — попита тя с още по-висок глас. — Аз искам да…

— Не! Моля ви, не излизайте — извика настоятелно Катрин, когато най-сетне намери сили да проговори. — Дейвид, искам да чуеш това, което трябва да кажа на Ким, това, което тъкмо започнах да му разказвам, когато вие влязохте. Искам и Франческа да го чуе. — Тя стрелна с поглед Дорис. — Ти също, Дорис. То засяга и тебе толкова, колкото и всички останали тук.

— Щом като искаш, нямам нищо против, Катрин — отговори Дорис. Тя се обърна, затвори вратата към терасата и се доближи до тях.

Франческа погледна Катрин озадачено и изпитателно, после взе празния стол до Ким и седна с лице към приятелката си. Но по всичко личеше, че Катрин няма да започне веднага, затова тя погледна въпросително брат си. Но и неговото лице беше непроницаемо и смръщено.

След като Дорис и Дейвид се настаниха един до друг на малкото канапе срещу тях, Катрин се обърна към Франческа с нисък и дълбоко развълнуван глас:

— Аз направих нещо ужасно, Франки, наистина ужасно… може би наистина непростимо. Аз излъгах Ким. Излъгах и теб. Излъгах всички. Знам, че сбърках, и вече разбирам колко… — тя замълча с обиграна мелодраматичност, прехапа устни и започна бързо да примигва, за да покаже колко се старае да спре сълзите си. После сведе глава, погледна ръцете си и лекичко въздъхна. Накрая отново вдигна очи към Франческа. — Дорис е разбрала за лъжата ми. Съвсем неволно, разбира се, но аз съм доволна, че е станало така — каза Катрин, защото реши, че най-добрата стратегия в случая е да бъде дипломатична спрямо всички. — Естествено, Дорис е намерила за необходимо да уведоми за това баща ти и Ким, и аз напълно я разбирам. Тя просто не е имала друг избор. Преди малко Ким ме попита за тези неща и аз тъкмо бях започнала да му обяснявам, когато влязохте вие.

Лицето на Франческа се изопна от напрежение.

— Но за какво си го излъгала, Кат? — попита внимателно тя, защото усещаше неспокойствието и притеснението на приятелката си и й се искаше да накара Катрин да се отпусне малко. Но въпреки дружелюбния си тон Франческа се разстрои от тази ужасна новина, защото в нейното семейство, където имаше стриктни норми за морал и почтеност, лъжата беше равнозначна на престъпление. Вече не се учудваше от мрачната и злокобна атмосфера, която цареше в момента.

Бързо и припряно Катрин обясни как е приела името Темпест, разказа им за причините, които са я довели до това решение, като гледаше предимно Франческа, но от време на време не пропускаше да погледне към Дорис и графа.

След като Катрин развълнувано изрецитира всичко това, Франческа както винаги застана на нейна страна и реши да разведри атмосферата и да позаглади нещата по някакъв начин.

— Но, татко, няма нищо толкова странно, че Катрин е сменила името си с артистичен псевдоним. — Тя се усмихна победоносно. — Ами да, нали и на Виктор истинското му име е Виторио Мазонети. Пък и пра-прадядото на Ник някога си е сменил името, когато е емигрирал в Америка. Той е бил немски евреин… имал е просто някаква трудна за произнасяне фамилия.

— А ти откъде знаеш всичко това, Франки? — попита я веднага графът.

— Ники и Виктор ми го казаха сами.

— Ето, виждаш ли — «сами» — отбеляза лаконично графът.

Катрин трепна при този намек. Но тя искаше веднъж завинаги да приключи с тази история, затова продължи:

— И аз не съм сираче, Франки. Моят баща е жив. Името му е Патрик Майкъл Шон О’Рорк. Той е от потомците на първите ирландски заселници в Америка и сега живее в Чикаго. Имам също и брат, казва се Райън и е на деветнадесет години. — Тя се облегна назад. Имаше нещо страшно в дълбочината и пламъка на синьо-зелените й очи, когато погледна към Дорис. — Сигурна съм, че ти, Дорис, си чувала за баща ми. Той е председател на «Тарамър Ланд Дивелопмънт Корпорейшън» — най-голямата строителна компания в Щатите. Освен това притежава огромно недвижимо имущество… Собственик е на почти половината земи в Чикаго. А е силна фигура и в политиката — един от лидерите на Демократическата партия в Чикаго. Нима не си чувала за него, Дорис?

— Да, наистина, чувала съм — отговори Дорис с нескрита изненада в гласа си. — Но всъщност никога не съм имала удоволствието да се запозная лично с него — добави набързо тя, но все още се чувстваше объркана. Не можеше да проумее защо така внезапно Катрин обърна разговора към богатствата и влиятелното положение на баща й.

Ким също не разбираше нищо. Той проговори бавно:

— По всичко личи, че баща ти е богат и известен — човек, който е на почит в обществото. Това означава, че ти не би трябвало да имаш никакви причини да се срамуваш от него или пък да криеш нещо за него. Защо тогава ти трябваше да съчиняваш тази… тази… глупава история за сирачето? Не виждам никаква логика.

— Казах ти, че съм сираче, защото наистина се чувствам като сираче. Всъщност убедена съм, че съм такава. — Катрин умишлено направи пауза, после тръшна отчаяно глава и добави: — Знам, че не ми вярвате, но това е самата истина.

Всички мълчаха. Гледаха я стъписано, а по лицата им личеше пълно объркване и недоумение. Но въпреки четирите чифта втренчени в нея очи Катрин не трепна. Изобщо не се смущаваше от изпитателните им погледи. В работата си беше свикнала да я оглеждат отблизо. Актрисите винаги са в средата на сцената… под светлината на прожектора… в центъра на вниманието.

Лицето на Катрин стана тъжно и в очите й се появи някаква печал. Тя сякаш вече не виждаше четиримата около себе си — своята публика в момента, а гледаше втренчено в стената пред себе си. Стори й се, че вижда един невероятно красив образ в ореол от сияйна светлина, едно любимо лице — лицето на нейната майка. Гласът на Катрин отекна ясен и чист в смълчаната стая. И макар тонът й да беше бавен и замислен, тя изговаряше думите с музикална отчетливост, която беше усвоила до съвършенство в своята професия.

— Майка ми беше една невероятно красива и изискана дама и тя ме обичаше много. Едва ли има дете, което да е било обичано повече от майка си. Близостта между нас беше толкова искрена и дълбока, че дори не мога да я опиша с думи. Както и аз, тя искаше от мен да стана актриса и вярваше в моя талант с цялата си душа. Аз… аз я боготворях. Когато бях на десет години, майка ми се разболя от страшна болест. Тя почина, когато бях на тринайсет. — Ридание се откъсна от гърлото на Катрин, а очите й се напълниха със сълзи. Но тя забърса очите си с ръка и продължи: — Чувствах се безкрайно нещастна и самотна. А моят баща просто ме мразеше, да — мразеше ме… заради брат ми, Райън. Райън искаше да стане художник и аз го подкрепях така искрено, както мама подкрепяше мен за моя артистичен талант. Баща ми се вбесяваше от това. Той беше решил, че ще направи от Райън политик. Това просто ни раздели един от друг, защото считаше, че имам прекалено голямо влияние над малкото си братче. Да, откъсна ни, раздели ни един от друг, и то когато имахме огромна нужда да бъдем заедно и да се подкрепяме взаимно. Райън беше изпратен да учи чак в Източните щати, а аз отидох в пансион. Когато бях на шестнайсет, по настояване на моята леля баща ми склони да ме изпрати в някакъв интернат в Англия. А аз толкова исках да се махна от Чикаго. Там за мене животът беше свършил — майка ми лежеше изстинала в гроба, Райън пък бе толкова далеч. Знаех обаче, че баща ми иска да се отърве от мен. И то завинаги. Затова дойдох в Англия и никога повече не се върнах там. В душата си аз знам, че нямам семейство на този свят. — Тя прекъсна ритмичния поток от думи и мълчаливо зачака техните реакции.

В стаята беше настъпила още по-тягостна тишина. Никой не бе трепнал дори, докато тя разказваше, а и сега продължаваха да седят като заковани. Нейните откровения трогнаха и натъжиха Ким и Франческа и те за миг се спогледаха с нескрита болка в очите си. Но нито един от тях нямаше смелостта да промълви и дума в този момент. И двамата очакваха реакцията на баща им.

Лицето на графа беше неподвижно и напълно безизразно. Когато накрая заговори, властният му глас прозвуча меко и спокойно:

— Човек не бива да казва «омраза», Катрин, защото това е една страшна и ужасна дума. Навярно е пресилено да твърдиш, че онова, което е изпитвал баща ти към тебе, е било омраза. Тогава ти си била едва дете — сигурен съм, че в детското си въображение просто си изкривила нещата, приела си, че те мрази, когато всъщност не е било така. Не мога да си представя, че един баща би могъл да мрази собствената си дъщеря…

— Той ме мразеше! Мразеше! — прекъсна го тя с побеляло като платно лице. — И все още е така! Мрази ме, чуваш ли? — крещеше тя възбудено. Катрин все още твърде често си спомняше неговата нескрита ненавист към нея, за да се съмнява в думите си. Дори и сега самата мисъл за това я накара да потрепери.

— Добре, добре, миличка, не се разстройвай така. — Графът се ужаси от нейното невъздържано избухване и сериозно се замисли за психическото състояние на тази жена. Той винаги беше усещал някаква нервна възбуда в цялото й поведение, но сега остана поразен от предистеричното състояние, до което тя можеше да достигне. Дейвид крадешком погледна Дорис, за да покаже тревогата си. Дорис седна по-близо до него и хвана нежно ръката му.

Графът се загледа внимателно в Катрин:

— Да не би да се чувстваш зле, миличка?

— Не, нищо ми няма — отговори по-спокойно Катрин, като полагаше всички усилия да се съвземе.

Щом забеляза, че тя се успокои, Дейвид продължи:

— Боя се обаче, че все още нещо не разбирам, въпреки онова, което ни разказа за твоето детство. Както Ким каза, просто е трудно да се проумее защо си решила да се представяш за сираче. За мен това са излишни усложнения на положението, миличка. Колко по-лесно и по-близо до истината щеше да бъде, ако просто беше казала, че си скъсала всякакви взаимоотношения с баща си поради някаква свада между вас — с това всичко щеше да приключи. Сигурен съм, че никой от приятелите ти нямаше да те разпитва за подробности. Англичаните са прословути със своята дискретност и липса на любопитство в определени ситуации, те никога не досаждат с излишни въпроси. А ние тук несъмнено щяхме да приемем твоя разказ такъв, какъвто е, и щяхме да проявим искрено съчувствие и разбиране.

— Може би си прав, Дейвид — съгласи се Катрин с леко недоволство в гласа си. — Но аз бях толкова разстроена и отчаяна, когато започнах да уча в Театралната академия. Годините, изкарани преди това в интерната в Съсекс, бяха най-безнадеждните и ужасни години в моя живот… но ти едва ли можеш да си представиш цялото нещастие и срам, които съм преживяла. — Устните й леко затрепериха. — Аз бях черната овца за всички. Единствено аз прекарвах ваканциите си в училището заедно с икономката. Просто нямаше къде да отида. — Гласът й се сниши до задавен шепот. — Той не ме искаше в Чикаго, а и леля ми Дуси беше болна, затова и при нея не можех да остана. Никога никой не дойде да ме посети там, да ме гледа в някоя от училищните пиески, в които редовно участвах, или пък да ми подари подарък за някой от празниците. Нима не можеш да разбереш унизителното положение, в което… та аз единствена нямах семейство, където да се почувствам обичана. Нямах нито един близък човек. Бях отритната от целия свят. И бях самотна, безкрайно самотна. Животът там ми се стори истински ад и аз си дадох дума, че когато изляза, завинаги ще сложа черта на кошмарното си минало. Затова още със записването в Театралната академия си измислих това име и казах, че съм сираче. Исках да си спестя излишното неудобство и обясненията за причините, поради които съм скъсала всякакви връзки с баща си и брат си. Трябваше да го направя. Това беше единственият начин да оцелея. — По страните й рукнаха сълзи, тя започна да хълца и скри лице в треперещите си длани.

Ким скокна от мястото си и отиде до нея на канапето. Той я обви с ръце и я притисна до себе си.

— Недей, мила моя, недей. Моля те — говореше й нежно Ким, като я притискаше към гърдите си и я галеше по главата. Не се интересуваше дали баща му одобрява или не този изблик на загриженост от негова страна. Мислите му бяха насочени изцяло към Катрин. Нямаше и следа от предишния му гняв. Вече не чувстваше дори капка обида от нейната лъжа. Сега знаеше, че пак я обича както преди. Че не би я изоставил за нищо на света.

Франческа се опитваше да преглътне собствените си сълзи. Тя си беше чувствителна по природа и искрено споделяше мъката на хората около нея. В този момент изпитваше дълбока скръб заради съдбата на своята приятелка. Винаги беше подозирала, че Катрин е преживяла някаква ужасна мъка, и ето че съмненията й се потвърдиха. Помисли си, че сега Катрин има нужда от тяхната любов и разбиране, а не от укори. Франческа замръзна смутено на стола си. «Аз пък съм последният човек, който има право да обвинява Катрин Темпест.» Една мъчителна мисъл, мярнала се още в началото, когато Катрин започна разказа си, сега прободе съзнанието на Франческа с болезнена острота: «Та аз нося същата вина като Катрин». Наистина, тя не беше лъгала за отношенията между нея и Виктор, но само защото все още никой не я беше разпитвал за това. Така или иначе обаче постъпката й бе непочтена — премълчаването на нещо е също някаква лъжа. Изведнъж я прободоха мъчителни угризения.

Франческа нервно се изправи и бързо изрече, без да поглежда никого:

— Катрин е много разстроена. Мисля, че ще е хубаво да й донеса нещо по-силничко за пиене.

Тя изтича на терасата и се зарече, че ще говори с Виктор още през следващите няколко дни. Крайно време беше да приключат с тази тяхна странна потайност. Баща й трябваше да знае, че те се обичат. Съзнаваше, че той може и да не одобри избора й, но щеше да бъде далеч по-лошо, ако сам открие измамата й. Тя с ужас си помисли колко разочарован от нея щеше да бъде баща й.

Графът проследи с очи Франческа, докато тя излизаше от стаята, после се загледа в сина си, който гальовно утешаваше Катрин, и накрая се обърна към Дорис с въпросителна и леко иронична усмивка. След това пак се облегна назад и дълбоко се замисли. Дорис взе чашата си и се запита каква ли ще бъде реакцията на Дейвид. В момента не можеше да предвиди нищо със сигурност. Не че трогателната историйка на Катрин не я беше развълнувала и нея. Напротив, но тя твърдо реши да не взима никаква страна в разговора и внимателно да мери всяка своя дума.

След малко Катрин престана да хълца, но продължи да се притиска към Ким, защото това я успокояваше. По силната му прегръдка и по нежните думи, с които я утешаваше, тя позна, че той вече не й се сърди. «Явно, че ми е простил — мислеше Катрин, а и Франческа също ще ме подкрепи, защото…»

— Кат, миличка, изпий това — каза Франческа. — Донесох ти малко коняк. Сигурна съм, че ще те поосвежи.

— Благодаря ти, Франки. Колко си съобразителна само. — Катрин пое чашата, а по устните й се разля най-сладката и невинна усмивчица, която можеше да докара. — Това, че ви измамих, ме кара да се чувствам ужасно. Не зная просто как да ви се извиня на всички. Сигурно ме мислите за най-отвратителното същество.

— Недей да говориш такива неща, Катрин — отвърна Франческа и също й се усмихна мило. — Ние те разбираме, а съм сигурна, че и татко ще ти прости като нас. Според мен просто направихме от мухата слон. — Франческа седна отново на мястото си и започна разсеяно да си играе с памучното коланче на плажната си рокля. Както беше обхваната от своите угризения и от все по-остри тревоги, тя не усети, че думите й прозвучаха малко вяло и дори — формално.

Катрин се сепна от равнодушния тон на приятелката си и внезапно се почувства дълбоко засегната. Тя се втренчи изненадано във Франческа, но не й отвърна нищо. После си помисли с огорчение: «Всъщност това момиче изобщо не разбира какъв е бил моят живот, пък и как ли би могла? Та тя винаги е била заобиколена от хора, които я обожават… Ким и баща й, братовчедите й, старата й дойка Мели, икономката Вал. А сега ще си има и втора майка. Пък аз си нямам никого на този свят. Само един-единствен човек ме е обичал в живота ми. И това беше мама.»

Катрин рязко постави чашата на малката масичка и решително се изправи. После каза с тих глас:

— Струва ми се, че сега няма да имате нужда от моето мнение. Вече ви разказах всичко. Мисля, че най-добре ще е да се кача в стаята си и веднага да си събера багажа. Ще звънна на Виктор и ще го помоля да ми запази една стая в неговия хотел за няколко нощи. Не мога да не остана за празненството, което той организира. А в понеделник се връщам в Лондон.

Ким извика:

— Не се дръж като малко дете, Катрин. Няма да ти позволя да се местиш в никакъв хотел, още по-малко пък — да се връщаш в Лондон. — Той скочи на крака и я хвана здраво за ръката, а после погледна баща си право в очите. — Татко, убеден съм, че можем да простим на Катрин. Мъчителното й детство, унижението и нещастните й спомени от ученическите години… за мен поне това е достатъчно, за да й простя напълно. Въпреки че в началото бях разгневен и обиден, сега вече я разбирам. Прощавам й, че е скрила истината и от мен, дори след като се сближихме толкова много. Но тя ми каза, че е възнамерявала да ми довери всичко сега през уикенда — имала е това желание отдавна, но просто е изчаквала подходящ момент. Аз поне й вярвам. Мисля обаче, че днес следобед й се събра прекалено много. Боже мой, та тя трябваше да седи пред погледите на всички нас и да се изповяда за целия си живот, сякаш е изправена на разпит пред Великата инквизиция. Не мислите ли, че сега е редно да проявим малко състрадание?

Дейвид прекъсна тревожните си мисли и отговори:

— Да, да, Ким, разбира се. — Той се обърна към Катрин. — Считам, че твоята искреност просветли положението и ни разясни напълно историята около твоето минало и произход. А това естествено ни даде възможност напълно да те разберем и да ти съчувстваме. Да, точно така. — Той се прокашля и погледна Дорис. — Сигурен съм, мила, че говоря от името на нас двамата, като кажа на Катрин, че няма да й позволим да се мести в хотел, нито пък да прекъсва ваканцията си тук. Прав ли съм, или ти си на друго мнение?

— Абсолютно си прав — отговори Дорис веднага. — Ще ни бъде много неприятно, Катрин, ако ти си тръгнеш.

Франческа възкликна енергично.

— О, Кат, не се втелясвай! Няма да тръгваш никъде. Ние всички те обичаме и с толкова нетърпение очаквахме да те видим тук сред нас. Послушай ме, тази история скоро ще се забрави, просто недей да мислиш за нея. Моля те, моля те остани.

— Не зная… — отговори Катрин предпазливо и неуверено. Тя набързо огледа всички и накрая спря очи върху Ким, който стоеше нервен и напрегнат. Докосна го леко с ръка, а лицето й придоби толкова мило и смирено изражение, че напълно го покори със своята невинност и беззащитност. — Ще остана тогава, но само ако ти си убеден, че ме искаш при тебе.

— Разбира се, ние всички искаме ти да си с нас! — възкликна той и стисна силно ръката й.

Граф Лангли се изправи бавно и се усмихна великодушно, въпреки че сърцето му все още беше свито:

— Времето доста напредна. Гостите ни сигурно скоро ще започнат да пристигат. Мисля, че не е лошо да се облечем в по-подходящи дрехи за вечеря.

— Господи, ами да — празничната вечеря! Съвсем забравих за нея. — Дорис бързо се изправи и последва графа. Преди да излезе, тя се обърна и каза: — Семейство Ремсън и семейство Брукс ще дойдат около осем. Вечерята започва в девет в градината.

Ким само кимна, за да покаже, че е разбрал.

Франческа възкликна:

— Господи, аз трябваше да си измия косата. — Тя се изправи, изпрати една въздушна целувка на Катрин и бързо изтича навън.

Половин час по-късно, след като се окъпаха и облякоха във вечерни дрехи, Дорис и графът се срещнаха в малката дневна, която съединяваше стаите им, както те си бяха избрали още когато пристигнаха във вилата.

— Трудно ми беше да говоря, преди да се качим тук — каза той и запали цигара, като застана в средата на стаята. — Всъщност не исках да обсъждам положението пред Франческа. Или направо със самата нея, както тя май очакваше. — Той погледна часовника си. — Но сега имаме повече от петнайсет минути да си побъбрим насаме, преди още да са пристигнали гостите. — Дейвид започна да се разхожда напред-назад с наведена глава и замислено изражение.

 

 

Дорис го наблюдаваше, но не казваше нищо, защото добре знаеше, че трябва да го изчака той сам да започне да говори. Не й се искаше първа да сподели нейните съмнения, нито пък да каже нещо, което би могло да повлияе на мнението му.

Дейвид спря да крачи и отиде да седне до нея на дългото канапе пред прозореца.

— Е, Дорис, искам да знам ти какво мислиш за цялата тази ситуация. Какво мислиш за Катрин?

— Трябва да си призная, че наистина ми стана мъчно за нея, защото сигурно е имала нещастно детство, след като майка й е починала — отговори Дорис, опитвайки се да бъде не само искрена, но и безпристрастна.

— Точно така, права си, миличка. Нито за миг не съм се усъмнил в истинността на нейния разказ. Катрин не е глупава, всъщност тя е едно прекалено умно същество даже. Едва ли ще сглупи толкова, че да трупа още лъжи след първоначалната й лъжа…

— Но?

— Това «но» го каза ти, а не аз — усмихна се той.

— И все пак си мислеше да го кажеш, нали миличък?

— Да, така е. Колко добре ме познаваш, Дорис — той се захили сякаш на себе си. — Ако трябва да бъда искрен, преди малко, докато се обличах, не можех да се отърва от въпроса какво всъщност от нейния разказ е пресилено, умишлено драматизирано.

— Тогава значи не вярваш, че баща й я мрази? — попита Дорис и повдигна вежди.

— Не съвсем наистина. И все пак Катрин е убедена, че това е така. Разбрах го веднага и съм сигурен, че никой не би могъл да я убеди в обратното. — Дейвид се облегна, кръстоса крака и погледна Дорис въпросително: — Всъщност ти какво знаеш за О’Рорк?

— Не кой знае колко. Аз и на Катрин казах, че не познавам лично баща й и никога не съм го виждала. Ние сме се движели в различни социални кръгове в Чикаго. Имаше доста голяма власт и влияние в града заради парите си и заради политическите си връзки, които идваха най-вече от близкото му приятелство с Ричард Дейли — председателят на Демократическата партия. Сигурна съм, че и до днес има власт и влияние там. Преди няколко години дочух клюки, че си падал женкар — всъщност той е много красив мъж. Но досега не е имало никакъв скандал около неговото име — поне доколкото аз знам, разбира се. Е, известно е, че човек може да очаква всичко от хора като него… пробили сами в живота, амбициозни, импулсивни и дори малко безсърдечни. — Дорис се засмя сухо. — Не, бих казала — страшно безсърдечни. Убедена съм, че е бил доста строг и даже тираничен като баща спрямо Катрин. Познавам добре този тип хора, а сигурно и ти ги познаваш не по-зле от мене.

— Хммм… — Дейвид се замисли и изпусна кълбо дим от цигарата си. — В момента Ким е изцяло под влияние на чувствата си, а не на разума, но аз го разбирам. Катрин е малка магьосница с този невероятен чар, който притежава. — Ъгълчето на устните му се изкриви в лека усмивка. — Тя е убедителна и умее да представя достоверно нещата, така е. Нека да си го кажем направо, Дорис, няма нищо по-трогателно от една историйка за малкото сираче. Именно заради това тя е решила да си измисли и да си послужи с такава историйка. Трябва наистина да имаш сърце от камък, за да не се затрогнеш от подобно нещо…, т.е. подобна историйка със сигурност предизвиква съчувствието и симпатиите на всеки. Спомням си, че имаше момент, в който и аз самият мислех за нея с огромно състрадание. То стана някак си съвсем естествено. Ето защо внезапният обрат в настроението на Ким изобщо не ме изненадва, въпреки огромния му гняв в началото и всичко онова, което ни каза, когато пристигна. Ким е ужасно добросърдечен, миличка, а и Франческа е същата. Знам, че и двамата ще започнат да защитават Катрин, макар и това да е в противоречие с моралните им принципи. Странно е, не мислиш ли, че те и двамата са като омагьосани от нея?

— Да, прав си. — Дорис го погледна съсредоточено и тихо попита: — Но какво мислиш да направиш за Ким и Катрин?

— Нищо.

— Дейвид, как така ще…

— Нямам намерение да им се меся — прекъсна я той бързо. — Така само ще тласна Ким към нея и последствията могат да се окажат страшни. Знаеш, че забраненият плод е най-сладък. — Дейвид се загледа в Дорис и усети нейната тревога и колебание, затова се протегна и я погали по ръката. — Ако кажа нещо критично за Катрин или за тяхната връзка, ще настроя сина си против мене. Сега той е влюбен и не може да мисли трезво. Пък и в известен смисъл силата е на негова страна. Ким знае, че аз не мога да предприема нищо по-сериозно, за да го спра. Дори не съм в състояние да го сплаша, че ще го лиша от наследство, защото законът за първородния наследник е само в негова полза. Не, единственото, което бих могъл да сторя, е да се надявам, че неговият здрав разум ще си каже думата все пак. — Дейвид забеляза как изражението на Дорис става все по-загрижено и живите зелени пламъчета в очите й постепенно изчезват. Той седна по-близо до нея и я прегърна. — Чуй ме, миличка, в никакъв случай не бива да ходим из къщата намръщени или пък да се държим странно с Ким и Катрин. Разбери ме, ако оставим на Ким сам да си реши нещата и не се бъркаме в техните взаимоотношения, той постепенно ще започне да проумява всичко по-трезво и ще погледне на Катрин в друга светлина, както вече гледам на нея аз.

— А като каква всъщност я виждаш ти, Дейвид? — попита Дорис, отдръпна се леко от прегръдката му и го погледна право в очите.

— Като една неуравновесена жена.

— Неуравновесена ли?

— Да. Освен всичко останало, Катрин Темпест има странна и сложна психика, Дорис. Тя е зашеметяваща красавица и може да замае главата на всеки мъж само с едно потрепване на клепачите. Невероятно талантлива е като актриса и може да затрогне до сълзи всяка публика, независимо дали сцената се разиграва в театър или в някоя от стаите на този дом. Изобщо — прелестна чаровница. Но според мене у тази млада жена има някаква психическа травма, някаква странна неуравновесеност. Както ти казах и преди, тя е умна, но и опасна.

Дорис седеше и размишляваше върху думите му — знаеше, че той никога не прави прибързани заключения. Някаква тревога се прокрадна в съзнанието й.

— Господи, Дейвид, изведнъж ме обхвана едно особено безпокойство… за Ким.

— Да, знам какво имаш предвид. Преди и аз изпитвах същото, но вече не. — Той поклати твърдо с глава и макар че лицето му беше сериозно, гласът му внезапно прозвуча ведро и самоуверено. — Познавам добре децата си, нали сам съм ги възпитавал. Ким е разумен човек. Някакво шесто чувство ми подсказва, че в края на краищата Ким няма да забрави моралните повели на нашето семейство и род. Подозирам, че точно сега не му е до тях, но те са така дълбоко вкоренени у него още от детството му, че рано или късно пак ще се обадят. В известен смисъл те дори са негово спасение — ако не живее според тези принципи, той ще бъде много нещастен. Знам, че и самият Ким осъзнава последното. Мога да се обзаложа, че синът ми ще постави дълга и достойнството над това момиче.

— Сигурно — каза тихо Дорис с надеждата, че той е прав. Тя стисна ръката му и го погледна окуражаващо.

— Пък има и още нещо. Когато тази история се поуталожи и Ким започне да мисли с главата си, а не със… — Той прекъсна и се изкашля в шепата си. — Хм…а-а… не с други части на тялото си, сам ще се запита дали на нея наистина може да й се има доверие. Убеден съм и в друго — той скоро ще разбере, че тя не е създадена да живее като жена на фермер, и то заточена в далечните провинции из Йоркшир. — В очите му проблесна лукаво пламъче. — Както и ти междувпрочем — подразни я той. После Дейвид бързо се изправи и подаде ръка на Дорис. — Хайде, стига толкоз за днес. Време е да слезем долу, мила моя. Вече е почти осем.

Когато Дейвид отвори вратата, Дорис каза:

— Времето ще бъде на твоя страна, мили. Не забравяй, че Катрин заминава за Калифорния в началото на септември. И ще отсъства цели три месеца.

— О, да — възкликна той тихичко. После присви очи и поклати бавно глава. — Недей мисли, че не съм се сетил за това.

Глава X

Николас Латимър нахълта в хотелския апартамент на Виктор без дори да почука или да предупреди, че е той. Прекоси с луд бегом хола, като почти не се преби от една малка масичка, и влетя в спалнята. Беше зачервен до ушите и едва си поемаше въздух.

— О, Небеса! Та ти даже не си се облякъл още! — задъхваше се той и се пулеше разсеяно срещу Виктор.

Виктор се сепна и също му се опули стреснат след това бясно нахълтване, а после отегчено повдигна едната си вежда. Стоеше в средата на стаята по гащи, с три–четвърти черни чорапи, с официална риза и черна вратовръзка.

— Какво, по дяволите, те е прихванало и тебе? — попита той кротко, остави цигарата си и се пресегна към нощното шкафче, за да си вземе чашата с уиски и сода.

Ник скокна пъргаво към него, измъкна най-безцеремонно чашата от ръката му и се развика бясно:

— Зарежи това сега. Ще пиеш колкото поискаш, когато отидем на празненството. Само се размърдай и се облечи. За бога, чуваш ли какво ти казвам, обличай се! Трябва да се ометем оттук веднага. Мърдай, мърдай!

— Каква е тази суматоха така вне…

— Сигурно няма да ми повярваш, но долу видях Арлен. Цяла-целеничка, седи и те чака във…

— Стига глупости, Ники! Значи тя — тук, а аз — отново в ръцете й по бели гащи. — Виктор се захили с прословутата си, леко изкривена усмивка. После взе цигарата си от пепелника, дръпна веднъж и я угаси. — Не мога ли и аз да имам поне малко късметец, а?

— Явно, че си нямаш грам късмет, братле. Моля те, Вик, облечи си бързо и останалите дрехи. Тя всеки момент ще довтаса тука заедно с цяла дузина гнусни куфари и шестима гнусни носачи. Господи, побързай, разбираш ли! — Ник остави с трясък чашата върху нощното шкафче и панически огледа стаята. Щом видя панталоните на Виктор върху стола, той ги грабна трескаво и ги захвърли в лицето му.

Като видя, че Ник взима панталоните му, Виктор внезапно смени изражението си. Той осъзна, че това съвсем не е поредната шега на Ник и че приятелят му не се прави на шут. Тогава Вик каза:

— Господи, та ти явно говориш сериозно, а аз си помислих, че се будалкаш с мене.

— Щях ли да се будалкам точно с нейното пристигане на този проклет праг. Къде ти е сакото, ами обувките?

— В гардероба. — Виктор намъкна панталоните си, закопча ги бързо, после взе от скрина черната копринена кърпичка и я сгъна надве-натри. — Кога я видя, Ники?

— Преди няколко минути. Побързай за бога! Ето ти и обувките! — Ник му ги пусна пред краката и застана зад него с белия му смокинг в ръце. — Ама че гаден, гнусен късмет! Точно тази вечер ли трябваше! Стоях с Джейк във фоайето. Той обменяше някакви големи суми на валутното гише. Случайно погледнах през входната врата и я видях как слиза от една кола. Заедно с целия си гнусен багаж. Имах чувството, че е решила да се пренесе тук. Изпратих Джейк да я забави. Както се сети… Бог знае какво е измислял, докато аз препусках към тебе. Бързай, Вик! Хайде, чуваш ли! Остави цигарите, остави парите. Сега не ти трябват пари, боже господи! — Ник почти напъха Виктор в смокинга му, сграбчи го за ръката и го повлече към прозореца. — Ще ни се наложи да се измъкнем оттук.

— Побъркан идиот такъв! Аз отдавна съм спрял с подобни номера! — крещеше Виктор с ядосано изражение. — И престани да ми стискаш ръката. Пусни ме! Ще ми скъсаш смокинга.

Прозорецът беше открехнат. Ник го разтвори докрай и погледна надолу.

— Не е чак толкова зле. Хайде да скачаме. Ти минавай пръв.

Вик се наведе през рамото на Ники и също надникна.

— Ама ти наистина си побъркан идиот! — изпъшка отчаяно той. — Та това са най-малко шест метра височина. Най-малко.

— Да, но долу има трева!

— Хич не ме интересува дали има трева, аз пък мога я да си счупя крака, я да си строша гръбнака.

— Не ти ли се струва, че е за предпочитане да си изпотрошиш краката пред това да те ритнат яко между краката, а, братле? — тросна му се ядосано Ник. — Аз съм сигурен, че точно такива са нейните намерения. Дошла е тук, за да ти погоди някой от мръсните си номера и пак да те накара да…

От вратата на дневната се чу силно почукване и те двамата се спогледаха смаяно. Чукането ставаше все по-настоятелно.

— Ето я значи. Вече е тук — измърмори Виктор. — Предполагам, че е минала като тайфун покрай бедничкия Джейк, без изобщо да го удостои с внимание.

— Така изглежда. — Ник отново стисна Виктор за ръката. — И все пак имаш последна възможност да се отървеш от нея, ако веднага скочиш оттук. — Той посочи прозореца. — Сега аз ще се опитам да я спра някак си.

— Зарежи я тая, братле.

— Ами значи не ни остава нищо друго, освен да затегнем коланите, маестро. Очакват ни дяволски емоционални изпълнения тази вечер.

Виктор вече беше стигнал средата на стаята. Той се обърна, смръщи се и каза тихо:

— Не, Ники, теб нищо не те очаква. Аз сам ще се оправям с Арлен. Искам да отидеш във вила Замир с Джейк и да замажеш някак положението. Моля те, на теб разчитам — направи всичко възможно да скриеш от Франческа, че Арлен е пристигнала тук. Това ще я шашне съвсем. Намери някакво извинение, обясни й, че сигурно ще позакъснея. Че ще се забавя заради… някакъв важен телефонен разговор от Щатите. Слушай, кажи каквото и да е, само…

Вратата на апартамента се отвори и Арлен влезе със самоуверена походка.

— Привет, Виктор — извика тя и му махна с ръка. — Мислех да ти се обадя, скъпи, но после реших да те изненадам.

— Вече съм твърде стар, за да ме изненада каквото и да било — отговори той хладно, като едва се сдържаше да не избухне. После влезе в дневната и с тревога огледа многобройния багаж, внасян от двама носачи с хотелски униформи. Той се обърна към Ник, който крачеше из спалнята зад него, и каза: — Върху нощното шкафче съм оставил пари, братле. Би ли ми ги подал, ако обичаш?

Ник не обърна внимание на думите му, а извади няколко франка от джоба на своите панталони и подаде бакшиш на носачите. Когато те излязоха, Ник огледа Арлен любопитно и с нескрита враждебност в сините си очи, а после отбеляза саркастично:

— Струва ми се, че амунициите ти са прекалено тежки за човек, който е решил да отседне тук само няколко дни. — Той посочи с пръст многобройните куфари около нея, а лицето му се изкриви от отвращение. — За каква по дяволите се имаш? Да не си въобразяваш, че си някоя египетска кралица?

— Както винаги си безкрайно остроумен, скъпи Николас — отговори тя с хладна усмивка. — Случайно да си написал някаква книжчица напоследък? Или може би си падаш повече по женската част? — Той не отговори, а само я погледна с досада и презрение. Арлен се изкикоти глупаво и продължи: — Е, та как се чувства значи великият гений на американската литература?

— Чувствах се великолепно… допреди няколко минути.

Тя не отговори на неговата остра язвителност, усмихна се отново и се запъти към канапето. Настани се удобно, кръстоса красивите си крака и позаглади полата на кремавия си костюм от копринен шантунг. После Арлен изгледа от глава до пети и Ник, и Виктор.

— Виж ти, виж ти, ама че сте ми красиви и двамата! И толкова официални с тези бели смокинги. Я кажете, къде ще е празненството?

— Това пък тебе изобщо не те зася…

Виктор погледна ядосано Ник и бързо го прекъсна:

— Не отиваме на никакво празненство, Арлен. Съжалявам, ако това ще те разочарова. Тъкмо тръгвахме на една важна делова вечеря, където ще бъдем само мъже.

— Не се и съмнявам — отговори Арлен.

Николас отиде с бързи крачки до барчето, наля си водка и я изгълта наведнъж. Погледна крадешком към Виктор, който седеше неподвижен в средата на стаята. Учудваше се на спокойствието на приятеля си, защото знаеше, че вътрешно кипи от гняв и сигурно е готов да я разкъса. Ник си блъскаше мозъка и се питаше как да спаси Виктор от тази неочаквана ситуация, как да го изведе от стаята, от хотела и да тръгнат право към вила Замир. Но знаеше, че поне в този момент нямат никакъв шанс за измъкване. Вече беше имал възможността да се убеди колко досадна, нагла и направо безочлива е Арлен, затова сега не се съмняваше, че тя ще настоява да дойде с тях, ако решат да напуснат хотела. «Боже опази» — помисли си той и си представи каква физиономия щеше да направи Франческа, ако те се появят на бала заедно с Арлен. Ник нервно запристъпва от крак на крак, защото търпението му се изчерпваше с всяка изминала минута. Тишината в стаята стана тягостна — атмосферата се напрягаше все повече.

— Ник, направи ми едно питие, ако обичаш — обади се Арлен, за да наруши мълчанието.

— Направи си сама — тросна се Ник и пресуши последната глътка от чашата си.

— Никога не си знаел как да се отнасяш с дами — нацупено отговори Арлен.

— О, не, напротив. Но в момента не виждам никакви дами наоколо.

— Ах, ти, копеле гад…

— Струва ми се, че ще е най-добре да тръгваш, братле — побърза да се намеси Виктор, преди Арлен да е довършила ругатнята си към Ник. — Кажи на момчетата, че ще дойда веднага щом се освободя. — Той се приближи към Ник, хвана ръката му над китката и го поведе към вратата. После с малко по-нисък тон добави: — А на Франк обясни, че няма защо да се безпокои за настоящата сделка…, т.е. за нашата сделка. — Виктор стисна по-силно ръката на Ник при тези думи.

— Непременно ще му предам, Вик. Не се безпокой за Франк — увери го Ники със спокоен и твърд глас. Но когато излезе от апартамента, той изглеждаше отчаян.

Виктор си пое дълбоко въздух и се опита да събере цялото си хладнокръвие. Без да поглежда Арлен, той мина през дневната и отиде в спалнята, за да си вземе цигарите и запалката. После застана до прозореца с цигара в ръка и се замисли какво да предприеме в случая. Реши да бъде сериозен, делови и любезен. И то най-вече любезен. Трябваше да се примири с това поне докато разбере с каква цел му се е изтърсила така неочаквано на главата. Или поне само тази вечер — за да успее да се измъкне под предлог, че отива на делова вечеря. Изведнъж го обхвана яд и раздразнение, защото се сети, че сигурно ще си има проблеми, докато успее да изгони Арлен от апартамента. На всичкото отгоре ще трябва да й гледа заядливата физиономия и когато се върне. «Това поне не бива да ме притеснява — помисли си той. Все за една нощ ще преспя или при Ники, или при Джейк. А утре ще я изхвърля да си върви, откъдето е дошла.»

Виктор си придаде безгрижно изражение и се върна в дневната. Веднага забеляза, че Арлен си е напълнила една чаша — тя седеше на канапето, отпиваше си бавно от питието и гледаше спокойно, хладно и самоуверено. Той отиде право към барчето, наля си скоч със сода и седна на стола до вратата. После я попита предпазливо:

— Е, по какъв случай си тук, Арлен?

— Нима още не си разбрал, Вик? Дойдох просто да те видя.

— Не ме наричай Вик. Знаеш, че не ми е приятно.

— Извинявай тогава, Виктор. Все забравям, че… всъщност изглежда, че само на очарователния Николас му е разрешено да те нарича на галено. Но както и да е. Прекрасно е, че те виждам. Как се чувстваш, скъпи мой?

— Слушай, Арлен, хайде да прекратим с формалните любезности и да говорим по същество. — Той се приведе напред, подпря лакти на коленете си, като придържаше чашата с двете си ръце. — Не намираш ли, че е прекалено нагло да ми се изсипваш така, при положение че ние с теб сме в процес на развод? — попита кротко Виктор, но в очите му проблесна студенина. — Всъщност нека да не обсъждаме това точно сега.

— Но аз все още съм твоя жена, Виктор. По закон ние двамата все още сме съпрузи. Та бракоразводните дела дори не са почнали още. Какво толкова странно тогава, че идвам при тебе?

Без да отговаря, той махна пренебрежително с ръка и отново я запита настойчиво:

— Каква все пак е целта на твоето посещение?

— Ами да те видя, да си поговоря с теб, без да има адвокати около нас, които да ни насъскват един срещу друг.

— Арлен, какво всъщност се надяваш да постигнеш с това?

— Вярвам, че ще успеем да разрешим проблемите и противоречията между нас. Пък знаеш ли, Виктор, бихме могли да стигнем до някакво съгласие, да направим сделката по-изгодна и за двама ни. А и ще е толкова по-приятно да си поговорим като равни — само аз и ти, необезпокоявани от никой друг.

Умилкващият се гласец на Арлен и мазната й усмивчица го подразниха, но той успя да остане сдържан и любезен.

— Искрено се съмнявам, че можем да постигнем съгласие или да направим каквато и да било сделка. Нека да си го кажем в очите — нещата вече се изостриха прекалено много. Ти и твоите адвокати се самозабравихте и отидохте твърде далеч. Недей да предизвикваш повече съдбата, Арлен.

— И ти също, душице сладка.

Той присви очи, като чу това лигаво обръщение, и попита:

— Какво искаш да ми кажеш?

Тя поклати глава и се облегна, а усмивката не слизаше от лицето й. В светлосините й очи проблеснаха остри лукави пламъчета. Арлен вдигна ръка и позаглади сложната прическа на жълтеникавочервената си коса.

Той също се облегна и се загледа в нея съсредоточено и изпитателно. Нямаше спор, че Арлен е красавица. Имаше съвършени черти и изящна кожа. Но с течение на времето красотата й беше станала прекалено излъскана, прекалено изкуствена под скъпите гримове, козметика, екстравагантни дрехи и бижута. Това също й придаваше бляскаво изящество, но скриваше естественото й очарование. «Ослепителна холивудска кукла — от главата до петите» — помисли си той саркастично. Лъскавата й външност сякаш предупреждаваше: «Не ме докосвайте!». А и колко пъти тя сама беше имала наглостта гласно да му напомня за това, и то на него! Виктор остави чашата си на масичката, бавно запали друга цигара и едва тогава небрежно подметна:

— Аз с нищо не предизвиквам съдбата, Арлен. Или поне нямам безобразни претенции като тебе.

— О, да, но ти пък вършиш безобразни неща, скъпи мой — засмя се тя весело. — Направо ти се удивлявам, Виктор. До последно не се отказваш от ролята си на Дон Жуан. — Арлен го огледа многозначително. — Трябва да е доста трудничко да се оправяш с две сладки куклички, пък дори и да са на половината от възрастта ти. Нима не те изтощават физически, пък и душевно, а?

Виктор се напрегна на стола. «Надушвам неприятности — каза си той. — Дошла е тук да ми сервира някоя неприятност.» Но успя да запази самообладание и каза с все така равен тон:

— Не разбирам за какво, по дяволите, намекваш.

— Напротив, скъпи мой, много добре разбираш. Говоря ти за Катрин и Франческа.

С професионално умение той веднага надяна маската на пълна безизразност върху красивото си лице. И за да прикрие нарастващото напрежение у себе си, Виктор избухна в пренебрежителен смях.

— О, това ли било. Тези деца… те са част от обожателките на Ник. Приятелки, Арлен, нищо повече от приятелки.

Изведнъж усмивката на Арлен се стопи и тя придоби ледено изражение.

— Зарежи ги тия измислици, Виктор, не забравяй с кого говориш. Мене поне трудно ще ме излъжеш, защото ти сърбам номерата от години. Катрин Темпест не ти е просто приятелка. Тя има договор с «Белисима Продъкшънс» и е твоето протеже в момента. — Арлен вдигна окичена с пръстени ръка, за да прекъсне възражението, което той понечи да направи. — Хич не ми ги разправяй, че тя ти е само и единствено колежка, участвала в твоя последен филм. Тая песен ми е добре известна. Известно ми е обаче, че тя се справя отлично и като колежка в леглото ти. Изобщо — чудна партньорка. Заедно с лейди Франческа Кънингам, дъщеря на граф Лангли, която понастоящем се намира в една вила тук, на Ривиерата. В същата вила, за твое най-голямо удобство, гостува и симпатичната ти колежка–актриса. Я кажи, скъпи мой, как успяваш да се справиш с тези две пикантни блюда наведнъж? Съвсем по американски го раздаваш, а? — Тя наклони глава на една страна и се ухили самодоволно. Сигурно е много вълнуващо за човек на твоята възраст да редува в леглото си две млади момиченца. И при това — най-добри приятелки. Страшно мъдро от твоя страна, Виктор. Спестил си си поне труда да ги представиш една на друга. Всъщност те да не са лесбийки? Я кажи, скъпи мой, правят ли ти хомопредставления за твое удоволствие? Може би така те възбуждат по-добре, а?

— Кучка такава! — не успя да се овладее той и избухна. Беше вбесен и отвратен от думите й — надигна се от стола с желанието да я удари, но веднага седна обратно, целият разтреперан. Знаеше, че всяка проява на невъздържаност ще го постави в неизгодно положение. Затова се опита да се овладее. В никакъв случай не трябваше да се поддава на предизвикателствата и — така рискуваше да каже или да направи нещо, за което после можеше да съжалява. Той преглътна погнусата си и добави с леденостуден глас: — Ти къде си се подвизавала, откакто се разделихме? Да не би да е било в някой евтин бардак?

— Хайде познай сам, скъпи мой!

— Станала си вулгарна, Арлен. Никак не ти прилича. Освен това изобщо не съм длъжен да ти давам обяснения за личния си живот. С теб живеем разделено вече повече от година. Няма да ти позволя обаче да подронваш авторитета на две почтени момичета с мръсните ти приказки. Да, Катрин Темпест наистина е мое протеже. Това не е тайна за никого. Подписах договор с нея… нищо повече. Просто една сделка. Що се отнася до Франческа Кънингам, ще ти кажа, че нейният баща е мой приятел. Той ни позволи да заснемем няколко сцени в родовия им замък. Чиста случайност е, че се запознах с дъщеря му — тя просто помогна на директора на продукцията по време на снимките ни в Йоркшир и тогава…

— Знам всичко, Виктор, и за замъка Лангли, и за това, което се е случило по време на снимките ви в Йоркшир, така че недей да се хабиш в излишни приказки. Просто трябва да станеш по-внимателен при твоите похождения, Ромео — произнесе тя с хаплив тон и го погледна насмешливо. — Ти все пак си прочута кинозвезда и веднага се забелязваш навсякъде, а още повече — в малки градчета или в такова лъскаво Бентли като твоето. Изненадана съм, че можеш по най-хлапашки начин да чакаш лейди Франческа пред задния изход на замъка и да я прегръщаш с луда страст насред полето — като последен селяндур. Боже мой, боже мой, не съм очаквала такива гафове от тебе, Виктор. Та дори слугите на баща й ще се досетят да постъпят по-съобразително.

— Курва! — изкрещя той. Черните му очи бляскаха разярено, а лицето му гореше от гняв. — Мръсна долна курва!

Виктор си пое дълбоко въздух, стисна зъби и се насили да не произнася нищо повече. Арлен винаги успяваше да го провокира със злобните си приказки. Той пресуши до дъно чашата си, угаси цигарата и се изправи, за да отиде до барчето. После си наля още скоч и си напомни, че трябва да се въздържа от каквито и да било реакции на гадните й заяждания. Усети, че възвърна част от самообладанието си, и се върна към стола с абсолютно безизразно лице и дори с леко безгрижна походка. Но мозъкът му щракаше непрекъснато. Какво всъщност знаеше тя? Дали разполагаше с доказателства, или просто беше подочула нещо? А може би само блъфираше? «Не, за съжаление не е блъф» — отговори си той сам и сърцето му се сви. Изведнъж осъзна, че положението е станало много опасно. Но после се усмихна вътрешно. Той знаеше, че владее покера далеч по-добре от нея. На Виктор дори не му хрумваше, че неговата бивша жена би могла да има по-силни козове.

Арлен го наблюдаваше съсредоточено и лукаво.

— Е, ти по-добре от мене познаваш курвичките, приятелче — проговори тя тихо, но невероятно жлъчно. — Аз просто реших да посъбера малко факти. Красноречиви безпристрастни факти. Можеш да си приказваш каквото искаш, но аз все пак знам, че в онзи юнски следобед ти откара Франческа Кънингам до Лондон. Там пристигнахте привечер. Мога да ти кажа точния час. — Тя се отправи бързо към багажа си, извади някакво куфарче за документи и отново се върна на канапето. После отвори куфарчето, взе някакви листа и се загледа в тях. Накрая вдигна глава и продължи: — Да, пристигнали сте в Лондон в 8.10 ч. На следващия следобед си я откарал до лондонското летище, а вечерта сте вечеряли заедно с Ник и още някаква блондинка. Арлен му подаде купчината листа. — Ето това са докладите за всичко, което си правил през последните единайсет месеца. — Тя му се усмихна, но мазната й усмивка беше изпълнена със злоба. — Аз не съм чак толкова тъпа, колкото ме мислиш, братле. Пуснала съм детективи по петите ти още от деня, когато ме напусна и пристигна в Лондон. Знам абсолютно всичко за тебе.

Въпреки че беше напрегнат и го глождеше непреодолимо любопитство, Виктор все пак имаше опит в тия неща и умееше да се владее. Той с пренебрежение захвърли листата върху масичката, защото знаеше, че ще бъде фатална грешка само да ги зърне. После я погледна развеселено и се разкикоти гръмогласно — право в лицето й. А гласът му прозвуча съвсем безгрижно:

— Да закараш с колата си едно момиче до Лондон, не значи, че си извършил прелюбодеяние. Нито пък да подпишеш индивидуален договор с актриса. Опитай да видим кой в съда ще се хване на такива абсурдни и необосновани твърдения. Сигурно доста зор ще видиш, за да ги накараш да ти повярват, скъпа моя.

— Може би, а може пък да стане тъкмо обратното. Но каквото и да излезе, поне ще успея да смачкам фасоните на твоята аристократка и на твоята актриса. Знаеш ли, Виктор, хората обичат да вярват на мръсните клюки. Аз така ще издокарам твоите малки мръсници, че после ще ги е срам да гледат хората в очите.

Вълни от гняв заляха Виктор и той изпита бясното желание да я смачка. Искаше му се да замахне с юмрук и да размаже нейната красива, тъпа, изрисувана физиономия. Но моментът на заслепение беше кратък и предупредителните сигналчета отново заработиха в мозъка му. «Запази спокойствие, не прави нищо и, за бога, недей да реагираш необмислено» — инструктираше се той. Накрая с огромни усилия Виктор успя да възвърне самообладанието си. Когато заговори, гласът му прозвуча спокойно:

— Не само, че главата ти е пълна с мръсотии, не само, че ги говориш тези мръсотии, но си решила и да играеш мръсна и подла игра.

— Явно съм ти била добра ученичка — не му остана длъжна тя. — Не забравяй, че и аз някога бях твое протеже. Добре си спомням уютните обядчета насаме с тебе по време на почивките между снимките. Нима тогава не твърдеше, че това са блажени за теб часове? Признавам си, че и досега с удоволствие си припомням как аз и ти прекарвахме почивките на снимачната площадка.

— Онова беше друго. Ние с теб бяхме вече сгодени и скоро щяхме да се женим.

— Да, наистина така си беше. И все пак не си спомням на мен някога да си ми подарявал диамантена гривна или огърлица от перли с диамантен клипс. — Тя се облегна със самодоволно изражение. Той обаче не каза и дума, не помръдна дори. Арлен продължи ухилено: — Само не ми казвай, че си забравил за последните си подаръци на твоите непълнолетни развратнички, както изглежда се правиш, че си забравил и за…

Той вдигна ръка.

— Стига, Арлен, достатъчно. Не отричам, че направих подаръци на момичетата, както всъщност и на всички останали от екипа в този филм. Винаги правя така след завършване на снимки и ти много добре го знаеш.

— Да, но едва ли е имало по-скъп подарък от фантастичните бижута… при това си ги купил от магазините на Асирис. — Тя поклати глава. — Не ми е чудно защо си лапнал по актрисата… нея все пак си я бива. Но онази млада аристократка — за нея никак не ми го побира ума! Откога имаш такъв вкус, Ромео?

— Затвори си устата! — изръмжа той и я погледна вбесен. — Не можеш да докажеш нищо за отношенията между мен и тези момичета просто защото нямаш никакви доказателства, а и не би могла да имаш.

Тя го погледна със самодоволно изражение.

— Надявам се, не си въобразяваш, мили развратнико, че съм свалила всичките си карти пред тебе? Заделила съм си настрани някои доста по-красноречиви и интересни доказателства. При това съм ги заделила на сигурно място. Но всъщност останалите доказателства, с които разполагам, нямат никакво значение в случая. По-важното е, че ако дам дори само едно от тези доказателства на някой от моите приятели журналисти, ти веднага ще бъдеш стъпкан в калта заедно с двете си красавички. Това ще бъде истинско пиршество за пресата, Виктор.

Той мълчеше и размишляваше над думите й. Знаеше, че не са само празни заплахи. Наруга я гневно наум. Беше го вбесила с вулгарните си приказки за Франческа и Катрин и с грубите си намеци за развратничество от негова страна. Новината за частните детективи обаче не го изненада много. Той и Ник неведнъж бяха обсъждали тази възможност. «Всичките й детективчета са се добрали до някои случайни доказателства, които едва ли са съществени» — каза си той. Но после бързо се запита: «И все пак дали беше така?» На този въпрос не можеше да си отговори със сигурност.

Виктор проговори бавно и тихо:

— Предполагам, че като говориш за твои приятелчета журналисти, имаш предвид бандата хулигани, които пишат онези пошли гадости в «Конфиденшъл»?

— И не само тях.

— Но аз мога да осъдя и теб, и това проклето списание и тогава ще ми платите милиони!

— Не, не можеш. Досега не е имало кинозвезда, която да е осъдила «Конфиденшъл» и да е спечелила. Пък и едва ли би поискал да раздухаш още повече публичния скандал около тебе.

— Знаеш ли, Арлен, голяма си глупачка. Ние с тебе сме разделени. Мога да се срещам с други жени, когато си поискам. Няма нищо нередно — още по-малко пък сензационно в това.

— Но пък има достатъчно материал, за да се напише една чудесна пикантна историйка за твоята поредна любовна авантюра, в която този път играчите са трима и…

— Но нима си в състояние да ми причиниш подобно нещо, Арлен? — прекъсна я той гневно.

— Като нищо — дори само заради идеята си струва, приятелче.

Виктор въздъхна дълбоко.

— Но защо? Кажи, за бога, кажи ми защо, Арлен?

— Защото ти ми причини огромна болка и мъка… и страдание. Подозирам, че просто имам нуждата, естествената и силна необходимост да си го върна. — Тя се отпусна върху възглавничките в патетична поза.

— Разкарай тая сърцераздирателна физиономия, Арлен. Така изглеждаш още по-смешна. Ти никога не си имала талант за актриса — каза й той и се засмя, макар и да знаеше, че бърка с пръст право в раната й. Всъщност говореше самата истина, но от това едва ли я болеше по-малко — в този момент обаче той не се интересуваше дори колко ще я засегне. Тя сама си го беше изпросила. Виктор се захили подигравателно. — А мене няма да успееш да ме уязвиш. Моето име вече си има голяма и утвърдена слава. Ще нараниш единствено две невинни момичета.

— Е и?

Виктор се изправи и отиде до едно малко чекмедже в другия край на стаята. Извади кутия от любимите си пури «Монте Кристо» и започна да я пали. Стоеше с гръб към Арлен и затова крадешком погледна часовника си. Наближаваше девет часа. Как ли по дяволите можеше да се измъкне?

Той реши да смени тактиката и да приключат разговора. Затова седна отново на стола, дръпна от пурата и каза:

— Готов съм да бъда много щедър към теб, Арлен. Нека да приключим сделката. В началото ти предложих три милиона плюс месечна издръжка от десет хиляди долара в продължение на пет години, независимо дали междувременно ще се омъжиш или не. Преди две седмици моите адвокати ти предложиха още петстотин хиляди. Сега аз ти предлагам един милион заедно с къщата в Бел Еър. Надявам се, че това ще облекчи огромната ти болка и страдание.

Тя поклати отрицателно глава.

— Нима пак не ти е достатъчно?

— Не. — Арлен го загледа дълго и изпитателно, а после отмести очи. Погледна към купчината листа. Взе ги в ръце, прелисти ги и отново се втренчи замислено в него. Тя каза: — Тези доказателства са нищо в сравнение с останалите, които притежавам. Другите са направо убийствени. Знам, че ти не се боиш от вестникарските клюки, Виктор. Но както сам спомена, те ще докарат сериозни проблеми и неприятности на онези две… млади дами, и най-вече на дъщерята на графа. Помисли добре за това, много добре помисли.

— Но ти ме изнудваш.

— Не, скъпи мой, просто гледам реалистично на нещата — усмихна му се тя.

Виктор седна изправено на стола и събра съсредоточено веждите си.

— Чакай сега да си изясним положението направо. Освен онова, което преди малко ти предложих, ти искаш още моето ранчо и петдесет процента от компанията. Едва тогава в замяна ще ми върнеш всички удивителни доказателства и ще ми дадеш веднага развод без никакви скандали — без да се споменават никакви имена, без да се намесват други жени. Това ли искаш?

— Не, съвсем не.

Гласът й прозвуча толкова тихо и по лицето й се разля такава нежност, че Виктор с ужас се запита какво ли още е решила да му поднесе. Той зачака мълчаливо. Тя също изчакваше. Погледите им се срещнаха. Очите на Виктор не трепнаха. Но Арлен първа не издържа, примигна леко и отмести очи.

Накрая тя отново го погледна и каза:

— Не искам нито сделката, която ми предлагаш, нито издръжката ти, нито къщата в Бел Еър. Нямам никакви претенции и към ранчото ти или пък към «Белисима Продъкшънс».

Той попита хладно:

— Както тогава искаш, Арлен?

— Тебе, мили — прошепна тя.

Виктор отвори уста от изненада. Той се облегна безмълвно назад и я зяпна сащисан.

Глава XI

Тази вечер за първи път в живота си Франческа беше напълно убедена, че изглежда красива.

Тя се погледна в голямото огледало и лицето й се озари от усмивка на истинско щастие. Момичето, което я гледаше от дълбините на огледалото, изобщо не приличаше на нея, и все пак тя хареса този образ, който беше сътворен отчасти и с помощта на Катрин.

Малко преди това Катрин беше в стаята, за да й направи прическата. Тя раздели косата й на път, разреса я старателно и подви краищата й навътре. На слънцето косите й бяха придобили по-светъл и лъскав оттенък и сега около лицето й се завиваха изящни златисти къдри. Сама по себе си тази прическа беше много семпла и непретенциозна, но въпреки това стоеше много елегантно и изключително подхождаше на Франческа. Лицето й също изглеждаше различно, тъй като Катрин беше настояла да й постави и малко грим. Едва забележим руж подчертаваше високите й скули. Златистите топазени оттенъци в нейните очи изпъкваха още повече под лекия златист грим върху клепачите, а русите й мигли бяха извити с черен туш. Този ненатрапчив професионално изпипан грим допълваше естествената й красота и придаваше още по-голяма дълбочина на изражението й.

Франческа направи крачка назад и поклати доволно глава, защото харесваше външния си вид, а най-вече — новата си вечерна рокля. Тя се беше прехласнала по нея още в момента, когато за първи път я видя в Модната къща на Харт Найтсбридж. Роклята беше от ефирен прозрачен муселин с нежен цвят на праскова. Горната част беше без презрамки, плътно прилепнала към тялото, а полата приличаше на камбанка от стъпаловидните волани, под които имаше кринолин. Дребни прозрачни мъниста бяха посипани в безразборни купчинки върху цялата пола и върху дългия шал от същата материя и цвят. Тези мъниста отразяваха тоновете на дъгата и придаваха необикновен блясък и изящество на финия тоалет.

Роклята беше като малко романтично видение. Тя съвсем не беше по джоба на баща й, но и той самият беше останал запленен, когато я видя, затова изобщо не пожела да чуе протестите на Франческа по отношение на цената, а просто й обясни, че всички останали рокли в магазина бледнеят пред тази. «Досега все си избирала по-евтини дрехи или пък си ги шила сама заедно с Мели. Искам поне веднъж да не се съобразяваш с цената и да си вземеш нещо наистина прекрасно» — беше заявил баща й с необичайно категоричен тон. Франческа не се опита да спори, защото разбираше, че за него е важно дъщеря му да бъде в красив тоалет на собствения му годеж. Това беше не само израз на неговата огромна гордост и любов към нея, но и на толкова много други неща. След като Франческа пробва роклята в магазина и още на място й направиха няколко незначителни поправки, за да й пасне идеално, баща й я заведе на обяд в грил-ресторанта в хотел «Хайд Парк», където я почерпи специално за новия й тоалет. «Това беше един чудесен ден от живота ми» — помисли си тя и с удоволствие си припомни отново всичко.

Франческа докосна перлената огърлица на шията си. Диамантът, който висеше по средата на огърлицата, хвърляше лъскави отблясъци, а матовият оттенък на перлите изглеждаше още по-мек и нежен върху загорялата й кожа. «Колието на Виктор е прелестно, роклята ми е невероятна и аз наистина изглеждам красива» — шепнеше си Франческа. Тази вечер й се искаше да бъде много красива заради Виктор. Толкова много се беше старала, докато се обличаше, че почти се беше задъхала от напрежение. А сега го очакваше с огромно нетърпение — гореше от желание да види изражението му, като го посрещне в новия си тоалет. Тя погледна часовника на нощното шкафче. Вече наближаваше девет часа. «Сигурно ще дойде съвсем скоро, сигурно ще бъде тук всеки момент.» Той, Ники и Джейк бяха поканени по-рано, за да изпият по един аперитив в най-тесен семеен кръг, тъй като Дорис считаше, че те също са от близките хора на семейството им. Останалите гости щяха да дойдат към десет, защото тогава започваха танците, а вечерята беше предвидено да се сервира в полунощ.

Франческа пооправи прозрачния шал около голите си рамене, грабна копринената вечерна чантичка с цвят на праскова, която идеално пасваше на високите й обувки в същия цвят, и изтича навън. Докато слизаше по стълбите с бързи и леки стъпки, тя приличаше на прелестно видение — ефирната рокля я обвиваше подобно на мека и нежна мъгла, лицето й сияеше щастливо, а в душата й нямаше дори капка лошо предчувствие.

Когато се озова на терасата, Франческа с изненада откри, че там нямаше никой, с изключение на сервитьора, който стоеше зад барчето, поставено в другия край. Мебелите от терасата бяха прибрани и вместо тях наоколо бяха разпръснати малки масички с розови муселинени покривчици, заобиколени от жълти плетени столове. Върху всяка маса имаше по една малка вазичка с розова или червена роза и по една червена стъклена чаша със запалена свещ в нея — червеникавите пламъчета придаваха празничен вид на обстановката, който се подсилваше и от огромните саксии с красиви избуяли цветя, поставени по всички ъгли на терасата.

Франческа мина между масите и си поиска чаша шампанско, а после бавно се разходи по цялата тераса, оглеждайки с възхищение градината, която беше буквално преобразена от групата техници и оцветители, наети от Дорис специално за тази цел. И преди Франческа с удоволствие се любуваше на буйната зелена растителност и прекрасните лехи с най-невероятни цветя, но сега дъхът й секна при вида на тази приказна гледка. Цялата градина, всяко цвете и всяко листенце изпъкваше още по-силно с естествената си красота под обилни потоци от светлина. Гирлянди от дребни крушки с кехлибарен цвят се виеха в дърветата и храстите. Разноцветни китайски фенери висяха по клоните и леко се полюляваха от морския бриз. На специални места бяха поставени малки прожектори, които заливаха с блясък величествените тополи, издигащи се по краищата на градината. Гледката беше нещо фантастично.

Франческа огледа голямата поляна до вилата. В средата й беше поставен сглобяем дансинг, а наоколо имаше големи маси с розови покривки, подредени за по десет или двайсет човека. В най-отдалечената част, на фона на дърветата, се виждаше малък подиум за оркестъра. На съседната полянка бяха поставени барчета за напитки и други дълги маси, от които щяха да се сервират студени закуски. Звук от китара привлече вниманието й и тя още веднъж погледна към подиума за оркестъра. Там вече се беше появила група музиканти в официални костюми. Те вадеха инструментите си и разговаряха помежду си. Дорис беше наела група мексикански оркестранти и по всичко личеше, че току-що са пристигнали. Един от тях, облечен в пъстроцветен национален костюм, настройваше китарата си, като свиреше някаква мелодия. Франческа затвори замечтано очи и си представи, че е в прегръдките на Виктор и те двамата се носят леко по дансинга. Неочаквано китаристът запя и красивият му мелодичен глас отекна над поляната. Сладки спомени пронизаха цялото тяло на Франческа и в съзнанието й се появиха мигове от последните страстни вечери, прекарани с Виктор.

Това беше една от песните, които Виктор обичаше най-много, а вече беше станала и нейна любима песен. Тази мексиканска балада бе изключително популярна на Ривиерата сега, и най-вече — сред редовните посетители на «Ла Чунга» — едно очарователно клуб–ресторантче в Кан. Виктор обичаше да ходи там заради серенадите на мексиканците и танцьорите на фламенко. Музиката обливаше Франческа. Сърцето й лудуваше от щастие. «Очаква ме една прекрасна вечер. Романтична. Незабравима вечер. О, да, най-незабравимата.» Тя отвори очи и погледна нагоре. Небето беше тъмно като индиго. Ясно и безоблачно, то цялото беше обсипано с лъскави звезди, сред които грееше светла луна. Лек бриз шумолеше между дърветата и донасяше специфичния дъх на солено море, примесен със силния аромат на евкалипти и нежното ухание на жасмин. Франческа имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от любов по него. В този момент тя беше уверена дълбоко в душата си, че именно днес той ще й направи предложение за женитба. Щеше да приеме предложението му и когато разводът му приключеше, те щяха да се свържат в свещен брак в живописната норманска църква в Лангли, където баща й също щеше да скрепи любовта си с Дорис.

— Съвсем сама ли седиш тук, Франки?

Тя се обърна и помаха с ръка на Ким и Катрин, които пристъпиха заедно на терасата. Катрин беше облечена в бял жоржет и изглеждаше невероятно изящна и нежна. Раменете й бяха голи, а роклята започваше с широк волан над гърдите й и завършваше с още един голям волан в края на бухналата й пола. Кестенявата й коса, прихваната от двете страни с кристални гребенчета, се извиваше на пищни букли и къдрици край лицето й. Не носеше никакви бижута, с изключение на гривната, която й беше подарил Виктор.

Щом се доближиха до нея, Ким огледа сестра си от горе до долу и подсвирна с възхищение:

— Господи, та ти изглеждаш невероятно, мила сестричке! Какво си направила със себе си?

— Няма що, много ласкав комплимент. Благодаря — отвърна му тя сърдито.

— О, глупачето ми, отлично знаеш какво имах предвид — утеши я той усмихнато и отново я огледа с обич и възхищение.

— Не обръщай внимание на този недодялан фермер с мене — каза Катрин и я прегърна. — Ти винаги си била прекрасна, но днес просто надминаваш себе си.

— И ти също, Кат.

Двете се усмихнаха мило една на друга. Катрин хвана Франческа под ръка и отиде заедно с нея до барчето, за да си поиска чаша червено вино. Ким направи същото и след като вече и тримата си имаха по някакво питие, Франческа каза:

— Елате да видите градината. Изглежда направо вълшебно.

Ким подсвирна още няколко пъти с възхищение.

— Дорис наистина знае как да си изпипва нещата по най-добрия начин пък и явно не й се свиди да пръска нейните сладки доларчета. Градината е великолепна.

Катрин също се съгласи с него. Те двамата продължиха да се възхищават от гледката, като коментираха отделни по-интересни детайли и ефекти или просто разговаряха за предстоящата забава.

Франческа пиеше шампанското си на малки глътки, потънала в мисли за Виктор. Но макар че съзнанието й беше заето с образа на Виктор, тя беше доста чувствителен човек и винаги бързо улавяше настроенията на хората около себе си. Веднага забеляза, че Катрин беше необичайно нервна тази вечер — тя непрекъснато дърпаше от цигарата си, пиеше виното на чести глътки, а в гласа й имаше някакви пронизителни нотки, които изобщо не бяха характерни за нея. Франческа забеляза и странната пребледнялост на Катрин и се запита да не би приятелката й да се чувства зле. После обаче бързо се отказа от тези съмнения. За разлика от всички останали във вилата, Катрин избягваше да седи на слънце заради предстоящия си филм. Затова тя беше изключително бяла в сравнение с тях и рязко се открояваше сред загорелите хора край нея. Франческа се загледа в необикновено красивото лице на приятелката си, но изведнъж забеляза леки тъмни петна около очите на Катрин, които явно говореха за умора и недоспиване. «Дано всичко между нея и Ким да е наред» — помисли си Франческа и я обхвана някаква тревога за тях. «Всъщност няма причини да не е» — успокои се после тя. Последната седмица беше минала спокойно и приятно, имаше много смях и забавления за всички. С изключение на вчерашния ден. Едва сега Франческа си припомни, че вчера сутринта Катрин неочаквано изпадна в мрачно настроение и се държеше така, сякаш всичко я дразнеше. После през целия ден беше останала необщителна и затворена в себе си.

Катрин каза:

— Хей, Франки, миличка, къде си се замечтала така? Попитах те какъв е тоалетът на Дорис.

— О, извинявай. Рокля от колекцията на мадам Гре. Изработена е от драпиран шифон, едното рамо е открито. Малко в стила на гръцка тога, Кат.

— И най-невероятната огърлица, която някога си виждала — допълни Ким. — Видях я току-що и останах направо замаян.

— То пък кога ли не си бил замаян! — нервният и пронизителен смях на Катрин прокънтя в тишината. Тя се замисли за Дорис с някакво чувство на неприязън. Тази жена направо й лазеше по нервите. После Катрин бързо се овладя и добави с по-мек и естествен глас: — Никога не съм виждала наистина такава фантастична скъпоценност. Всяка частица от нейната огърлица е сама по себе си малко съкровище.

— Така е, права си — съгласи се Франческа. Тя погледна съсредоточено Катрин и си припомни нейния прякор за Дорис — «диамантената Лили». Не й прозвуча никак приятно, когато го чу от устата на Виктор. Но Катрин едва ли е вложила нещо неприятно в смисъла на този прякор. «Просто е решила, че звучи забавно — каза си Франческа. Не може да има никаква злоба в това толкова сладко и мило момиче.»

Ким възкликна:

— А, ето ги и годениците, и то заедно с Крисчън, който изглежда великолепно в официално облекло. Бога ми, той наистина е красиво момче, само го погледнете.

Дорис и графът се приближаваха към тях, бутайки количката на Крисчън пред себе си. Дорис изглеждаше като видение в бледозелената си рокля и пищното колие от диаманти, сапфири и тюркоази, което покриваше цялата й шия и проблясваше ослепително. На няколко крачки от тях те и тримата се заковаха на място и с възторжени усмивки се загледаха във Франческа. После я обсипаха с толкова много комплименти, че тя цялата пламна от неудобство.

Графът не можеше да свали очи от дъщеря си, докато тя стоеше пред тях и мило им благодареше. Той забеляза някаква нова красота в изражението й и си помисли: «Моето малко момиче вече е пораснало. — Сърцето му трепна от умиление и обич към нея. — Но сигурно скоро, много скоро ще я загубя. Някой младок ще й завърти главата и ще я вземе при себе си.»

Франческа се приближи към баща си и го хвана за ръката:

— Благодаря ти, татко. Благодаря ти за роклята. За всичко ти благодаря.

— Нищо не съм направил, моето момиче. Ти винаги ще заслужаваш много повече от това, което мога да направя за теб — каза смутено той и я потупа по ръката, която все още държеше неговата. — А Дорис е права. Изглеждаш възхитително. Чувствам се толкова горд с теб, Франки, в този особен ден от моя живот.

На Катрин й се стори, че е оставена пренебрегната, защото за първи път не беше център на вниманието. Тя наблюдаваше безмълвно отстрани и непрекъснато дърпаше от цигарата си. После мислите й се насочиха към новината, която разбра вчера, и тревогите й отново я налегнаха, а блясъкът в очите й изчезна. Тя обаче веднага се постара да прикрие безпокойството си.

Дейвид се обърна към Катрин и каза:

— Ти също изглеждаш прекрасно, миличка.

— Благодаря, Дейвид. — Тя се усмихна учтиво на всички, а после се обърна към Дорис. — Ако приемем, че Франческа е красивата принцеса тази вечер, то ти сигурно си красивата вълшебница. Имам чувството, че само с магическа пръчица градината може да придобие такъв вълшебен вид.

— Много си мила наистина — отговори Дорис и почти успя да й се усмихне, но въпреки това не изпита никаква симпатия към Катрин. Тя се прокашля и бързо добави: — Всъщност аз не съм направила почти нищо. Оставих всичко във вещите ръце на техниците и осветителите. Е, Дейвид, какво ще кажеш да пийнем по чаша?

— Разбира се, скъпа моя. Нали трябва да вдигнем тост за моята красива бъдеща съпруга. Ами ти какво ще пийнеш, Крисчън?

— Струва ми се, че шампанското е най-подходящо, вуйчо Дейвид, щом ще вдигаме тост за Дудълс.

Графът и Дорис се отправиха към бара, а Крисчън се обърна към Франческа:

— Не мислиш ли, че Даяна малко закъснява?

— Не, не се притеснявай, сигурно ще се появи след минутка. — Франческа приведе глава към неговата, сниши гласа си и внимателно го запита: — Всичко наред ли е с леля Арабела, когато й се обадихте преди малко?

— Да. Дори гласът и звучеше по-бодро и по-уверено от обикновено. Вуйчо Дейвид беше с нас, когато й се обадихме, и те двамата си поговориха няколко минути. Той се разочарова, че е променила намеренията си, но пък остана доволен от доброто й настроение. — Крисчън извади цигарите си и запали клечка кибрит. — Даяна беше права, когато ни каза, че мама няма да напусне Западен Берлин. Но пътуването можеше да й се отрази добре. Пък и знам, че баба остана направо покрусена, когато разбра, че е променила решението си в последния момент.

— И все пак те може би ще дойдат поне за сватбата. Сигурна съм, че татко искрено се надява да ни види поне на сватбата.

Графът и Дорис се върнаха с чаши шампанско в ръце. Дейвид вдигна тост за прекрасната си годеница и всички пиха за нейно здраве, като пожелаха и на двамата много щастие в семейния им живот. После Дейвид и Дорис се усамотиха на една от масите — те си държаха ръцете, усмихваха се взаимно и сладко си гукаха, опиянени от своята любов. Ким започна да обсъжда с Крисчън тържественото поздравление, което възнамеряваше да поднесе по време на вечерята. А Франческа се отдели настрани и, както обикновено, мислите й се насочиха към Виктор. Искаше й се той да пристигне по-скоро. Цялата гореше от нетърпение да го види. «Побързай, побързай, моля те» — викаше неспокойното й сърце и тя сновеше нагоре-надолу из терасата, като се чудеше как да се успокои, защото знаеше, че другите лесно могат да забележат странното й поведение. Тя тръгна към мраморните стъпала и се направи, че разглежда градината. Но пред очите си виждаше само него, цялото й същество беше изпълнено с Виктор.

Франческа се върна обратно по мраморните стъпала. Катрин й помаха с ръка от барчето, където си взимаше втора чаша с вино, и тя бързо се отправи към нея. Но в следващия момент така и не разбра какво точно се случи, защото, когато се приближи до нея, приятелката й сякаш залитна или се спъна, олюля се леко, а после бързо възстанови равновесието си с притеснено изражение. Франческа отстъпи рязко встрани. Но за жалост изненадата забави рефлексите й и тя се отдръпна прекалено късно. Чашата в разтрепераната ръка на Катрин се беше разклатила силно и червеното вино заля вечерната рокля на Франческа, като остави едно ярко петно върху гърдите й и малко под талията върху полата й.

Франческа с ужас се втренчи в покапания муселин с цвят на праскова и от гърдите й се изтръгна болезнено стенание:

— О, не! Роклята ми! Новата ми рокля!

Не можеше дори да помръдне от вцепенение. Гледаше слисано грозните петна и мократа обезобразена рокля — очите й, втренчени и обезумели, постепенно започнаха да се пълнят със сълзи. Вечерната й рокля беше съсипана.

Катрин извика:

— О, боже! Франки! Франки, извинявай! Не съм искала! Залитнах неволно, не съм го направила нарочно! Извини ме!

Дорис веднага скочи от мястото си и се втурна към двете момичета, а по лицето й беше изписан едва сдържан гняв. Без да спира, тя извика на Ким:

— Ким, донеси бързо газирана вода от бара. И сол. Виж добре там — почти съм сигурна, че ще намериш сол.

Крисчън също нервно и разгневено забута количката си след Дорис, като извика през рамо на братовчед си:

— Ким, донеси и салфетки.

Дорис хвана Франческа, защото тя цялата трепереше неудържимо, и я заведе до една маса да седне, като се опитваше да я утеши. Дейвид също се изправи разтревожено и тръгна към тях със загрижено изражение. Той внимателно накара Франческа да седне на стола и се почуди как да я успокои. Чувстваше се напълно безпомощен. Знаеше, че дъщеря му няма друга бална рокля, нито пък каквато и да било друга официална рокля, която би могла да е подходяща за случая. Дрехите на Дорис също нямаше да й станат. Лицето му се помрачи от недоумение какво можеше да се направи.

Дорис каза:

— Не се тревожи, миличка, все ще измислим нещо, за да я оправим.

Сълзи потекоха от очите на Франческа и започнаха да се стичат по страните й на черни струйки от туша върху миглите й.

— Никога няма да я оправим — хълцаше тя. — Роклята ми е съсипана завинаги, и то преди той… преди изобщо да е започнал балът.

Катрин се суетеше нервно и стискаше напрегнато празната чаша. Бледото й лице беше придобило пепеляв цвят, а изражението й бе сковано и безизразно. Усещаше, че не може да промълви и дума. Но за разлика от нея, Дорис не се беше вцепенила. Тя рязко се обърна към Катрин и почти изсъска:

— Не съм забелязала да имаш тромави движения. Тъкмо обратното, бих казала. — В очите на Дорис се четеше цялата й неприязън и гняв към Катрин.

Червени петна заляха страните на Катрин. Тя си пое въздух и извика разгорещено:

— Стана съвсем случайно. Не съм го направила нарочно. Никога не бих сторила нищо лошо на Франки.

«О, така ли? — помисли си Дорис — Обзалагам се, че и на това си способна, ти, малко, подло чудовище.» Тя грабна салфетката и газираната вода от Ким, наведе се над Франческа и започна старателно да трие роклята. После напръска сол върху петната и се загледа как солта постепенно попи виното и се оцвети в розово. Веднага подсуши мястото със суха салфетка и върна обратно солницата на Ким:

— Това вече не ми трябва. Солта издърпа част от виното.

Ким се обърна към Катрин с разтревожено лице:

— Какво по дядовите се случи?

— И аз не знам — изстена Катрин отчаяно. — Сигурно съм се подхлъзнала на мраморния под.

Ким прехапа устни безпомощно. И той като баща си се почувства безсилен в тази ситуация. Знаеше добре положението, знаеше, че гардеробът на сестра му е почти празен. «Да те бяха взели дяволите дано!» — каза си той, извън себе си от гняв към Катрин. В слепоочието му неволно трепна мускул.

Крисчън извади своята носна кърпичка и я подаде на Франческа:

— Избърши си сълзите, миличка, защото хубавият ти грим съвсем ще се разтече.

Даяна пристигна, огледа озадачено всички и накрая забеляза роклята. По лицето й веднага се появи тревожно недоумение.

— О, Ческа, какво се е случило с красивата ти рокля?

Крисчън й обясни какво се е случило и Даяна каза:

— Трябва да свалим веднага роклята, да подсушим с ютия влажното място и да скрием с нещо петната. Да, но с какво? Чакай да помисля.

Лицето на Дорис просветна и тя възкликна:

— Точно така, Даяна, с цветя! Какво ще кажеш за един дълъг красив гирлянд от свежи цветя? Розови рози например, съчетани с нещо друго. В градината има най-разнообразни цветя, а в стаята ми има пълна ваза с рози.

— Чудесно, Дорис — подкрепи я Даяна. — Хайде, ела, аз ще ти помогна.

В този момент Николас Латимър и Джейк Уотсън забързано се появиха на терасата, защото знаеха, че вече закъсняват. Ник обаче се закова веднага на мястото си и стисна Джейк за ръката. Лицето му замръзна и нещо го прободе в сърцето. От мястото си той виждаше, че Франческа се е отпуснала на някакъв стол, а по роклята й има червени петна. Ник се втурна бързо напред.

— Да не би да се е наранила? — попита той с висок и тревожен глас.

Графът отиде да ги посрещне. Лицето му беше помръкнало:

— Не, не, Ник, за съжаление стана малко произшествие. Заляха роклята й с червено вино. Струва ми се, че Даяна и Дорис ще успеят да прикрият петната някак си, за да запазят красивата рокля за вечерта.

— Не, няма да успеят, знам си — каза тъжно Франческа с тихо и разтреперано гласче. — А беше толкова красива рокля. И никой, никой не я бе видял още. — Тя се втренчи в Ник, после погледна Джейк и с трескави очи се огледа за третия от тях, за най-желания от нея човек.

Ник разбра, че Франческа намеква за Виктор и бързо каза:

— Дорис, Дейвид, извинявайте, че забравих, да ви кажа, но Виктор по всяка вероятност ще закъснее малко и затова моли да го извините. Обадиха му се от Щатите. Тъкмо когато тръгвахме. Бизнес, нали знаете. Но сигурно ще бъде тук съвсем скоро. — Той погледна настоятелно Франческа, сякаш за да й покаже, че с последните думи иска да успокои специално нея.

— Не бива да се притеснявате. Разбирам го много добре — отвърна Дейвид.

Дорис се изправи, наклони кокетно глава и каза:

— Ник, Джейк, моля да ни извините, но аз и Даяна ще трябва да идем до градината за малко цветя, а за тази цел ще трябва да си вземем първо и някои подходящи приспособления.

Даяна се усмихна леко на новодошлите гости и последва Дорис с бързи стъпки, а роклята й трептеше изящно около тялото й.

Франческа се облегна на стола, съвсем изтощена от преживяното. Тя забърса с ръка влажното си лице и внезапно я обзе някакво облекчение. Зарадва се, че Виктор ще закъснее и че няма да я види в това състояние. Изведнъж у нея се появиха утешителни надежди. Може пък Дорис и Даяна все пак да успеят да скрият петното с цветя. В края на краищата братовчедка й имаше изключително въображение, умение и вкус при изпипването на тоалети. Франческа погледна грозните петна. «Засъхнала кръв, помисли си тя. Приличат ми на засъхнала кръв.» Тази мисъл я накара да потрепери. Странно, защо изобщо й хрумна такова сравнение.

Ник я погледна с нескрита обич и нежност и каза:

— Хайде, миличко, избърши си сълзите. — Той се засмя весело, защото искаше да я ободри, да развесели и нея. — Такава трагична роля изобщо не ти отива. — Когато произнесе тези думи, той неволно си представи изпитанието, на което беше подложен Виктор в момента, и искрено се помоли приятелят му да успее да се отърве от лапите на Арлен. В противен случай на Франческа наистина щеше да бъде отредена трагична роля тази вечер. «Господи, само това не» — промърмори си той наум, но въпреки това успя да запази усмихнатото си изражение и каза ободрително на Франческа: — Хайде, ела, ще те придружа до стаята ти, за да изчистиш прекрасното си личице.

— Точно така — подкрепи го Ким и помогна на Франческа да стане от стола.

Катрин се приближи към нея и каза с разтреперан глас:

— Франки, миличка, съжалявам, наистина ужасно съжалявам. Ти поне знаеш, че не съм го направила нарочно. Кажи ми, че го знаеш.

Франческа кимна с глава:

— Да, Кат, да. Разбира се, че го знам. — Тя се опита да се усмихне, но не успя. — Но сега трябва да побързам, докато не са дошли и останалите гости.

Когато Ким и Франческа излязоха, графът попита Ник и Джейк какво ще пият.

— Мисля, че и двамата сме на водка с много лед — Джейк погледна към Ник, който му кимна в съгласие, и последва графа към барчето.

Ник, Катрин и Крисчън останаха сами на терасата. Ник каза с недоумение:

— Ти значи си го направила… ти значи си разляла виното… — Усети как у него започна да напира гняв и затова запали цигара. Реши да си замълчи, защото не знаеше какво може да каже в подобен момент.

Катрин се обърна към издълженото му загоряло лице и го загледа право в очите, без да мигва. «Пак е с непроницаемите си сини очи» — помисли си тя, докато го наблюдаваше как и той я наблюдава, и усети, че го мрази.

— Да — проговори тя накрая. — Аз го направих. Но беше неволно. Просто се подхлъзнах. — Но леденото изражение на лицето му, суровият му укорителен поглед така я разстроиха, че тя се разтрепери и очите й се напълниха със сълзи.

Крисчън се сепна, когато видя тази кратка размяна на враждебни погледи и реплики, защото внезапно осъзна, че между тях същества искрена ненавист. Той наруши неловкото мълчание и каза:

— Хайде, хайде, Катрин, скъпа, недей да се разстройваш повече. Всички знаем, че стана случайно. Жалко наистина, но никой не те обвинява за това. Ела, ела да седнем на някоя от масите отсреща, докато се поуспокоиш малко.

— Да — промълви тихо тя, защото наистина искаше да избяга от Николас Латимър. Не можеше да понася този човек.

Крисчън бутна количката си напред, но после спря. Обърна глава и каза:

— Боя се обаче, че носната ми кърпичка остана у Франческа. Ник, приятелю, имаш ли да ми услужиш с една? За Катрин.

Ник бръкна в джоба си, извади бяла носна кърпа и я подаде на Катрин, без да каже дума.

— Благодаря — промърмори през нос тя и се опита да възпре едно ридание, а после подсуши очите си с кърпичката.

— Крисчън, ще те помоля да ме извиниш. — Ник побърза да се отдалечи от тях. Отиде на барчето при Джейк и графа. Душата му беше изпълнена с ненавист към Катрин и с тревоги за Франческа.

 

 

— Какво мислиш да правим? — попита Джейк намръщено, като изведе Ник от тълпата гости, скупчени край едно от барчетата в градината.

Ник въздъхна тежко.

— Знам ли. Умът ми не го побира. — Той погледна часовника си. — Господи, та вече е 10.30. Сигурно не е могъл да се отърве от Арлен.

Ник произнесе това толкова сериозно и мрачно, че Джейк се разтревожи още повече.

— Нали не мислиш, че това е най-вероятната причина?

— Тъкмо напротив, за съжаление.

Джейк се замисли за момент, а после поклати глава и каза малко по-уверено:

— Не съм съгласен с тебе. Познавам добре Виктор и той умее да се измъква от подобни ситуации, при това — много бързо и ловко. А може вече и да го е направил. Нищо чудно сега да е на път към вилата. Спомни си, че ние пътувахме доста време от хотела дотук. Така че, нека и на него да му оставим достатъчно време за пътя. Пък и най-добре е да се държим спокойно, приятелю мой. Спокойно и весело, сякаш нищо не се е случило. Ако забележи, че ни е нервно, Франческа веднага ще се обезпокои и ще се разстрои отново.

Макар и да се изненада от думите му, Ник с нищо не промени изражението си.

— Не разбирам… Какво искаш да кажеш?

— Подозирам, че от известно време насам между Виктор и Франческа има нещо. Всъщност той сам, макар и неволно, потвърди съмненията ми, ако разбираш какво имам предвид. Но аз никога няма да издам тяхната тайна, не се безпокой. Виктор знае, че аз не обичам да бръщолевя наляво и надясно. Пък и мога да разбера положението му. Арлен е коварна женичка, отдавна го предупреждавах за това, а ето че всичко излиза наяве. Затова и не го упреквам, че е потаен. Не се притеснявай, Ники, аз го подкрепям с цялото си сърце за новата му връзка. Както тебе, аз също го обичам като най-добър приятел. На него дължа всичко. Мисля си, че и той заслужава малко щастие в този живот… А Франческа е точно за него, аз така и му казах. Убеден съм в това.

Ник разбра, че вече няма смисъл да се преструва. Можеха да си говорят съвсем откровено. Той се наведе към Джейк:

— О’кей. Значи и ти знаеш. А и Виктор знае, че си се досетил. Но нека оставим това сега. Мисля, че трябва веднага да му се обадя, Джейк, и да разбера какво се е…

— Внимавай — предупреди го Джейк. — Даяна се приближава към нас. Погледни по-весело, за бога! Човек би казал, че си на погребение.

Ники протегна ръце към Даяна и тя усмихната се сгуши право в прегръдките му.

— Ето те и тебе — каза Даяна и го целуна по бузата. Той я притисна към себе си със страстно обожание. След миг тя се освободи от прегръдката му и се обърна към Джейк, който се наведе да я целуне. Тя им каза: — Извинявайте, че заварихте такава суматоха, когато пристигнахте. Нямах дори възможност да ви поздравя с «добре дошли».

— Няма нищо. Случва се — отговори Джейк. — Как е Франческа? И къде всъщност е тя?

Даяна посочи с ръка към терасата.

— Ей там горе. Ние току-що слязохме от нейната стая и някакви англичани, гости на баща й, веднага я заговориха. Чувства се прекрасно и отново е щастлива. Изгладихме роклята, а Дорис и аз направихме нещо като елегантна декорация от цветя. Те скриха петната… е, не съвсем, но… Ческа си освежи грима, докато ние оправяхме роклята, и сега пак е прекрасна както винаги.

— Слава богу, че сте успели. — Ник се дръпна крачка назад и заоглежда Даяна. «Като сребриста одалиска е» — мислеше той и жадно поглъщаше красотата й. Тя беше облечена в свободно падаща рокля и млечносив шифон с втъкани сребърни нишки. Имаше дълго изрязано триъгълно деколте и дълги широки ръкави. Наниз от диаманти проблясваше около шията й в тон с изящните диамантени гривни на всяка китка и красивите обици, изработени от по един голям диамант. Сребристорусата й коса беше прибрана назад и върху гърба й се спускаше дълга плитка с вплетени в нея сребристи панделки. — Изглеждаш по-приказно от всякога, мила моя Даяна! — възкликна той и се усмихна с възхищение.

— О, благодаря ти, миличък. — Тя направи лек реверанс.

— Присъединявам се към Ники — обади се и Джейк. — Я ми кажи, мила красавице, какво бих могъл да ти донеса за пиене?

— Ще те помоля за водка с тоник. Мисля, че имам нужда от нещо подобно след това изтощително премеждие.

— Имаш го веднага — каза Джейк и изчезна.

Ник я обви с ръка, притисна я силно към себе си и прошепна нежно:

— Днес още не съм имал възможността да ти кажа, че те обичам. Много те обичам. А с всяка измината минута става все повече и повече.

— И аз те обичам, любими мой Ники — отговори тя, а очите й светеха щастливо сякаш в потвърждение на нейните думи.

— И така ще продължава да бъде, нали?

— Завинаги. — Тя му се усмихна мило.

Те се загледаха в очите. «Надявам се да е завинаги. Искрено се надявам» — каза си Ник. Той се замисли за предупреждението на Вик отпреди няколко седмици, когато пак си говориха по мъжки. Виктор го посъветва да не храни прекалено големи надежди за връзката им с Даяна и да се примири с мисълта, че тяхната любовна идилия ще си остане само едно романтично преживяване, но нищо повече. Виктор смяташе, че тя е решила да се посвети изцяло на брат си и на майка си и да разбере истината за съдбата на своя баща, затова мислеше, че едва ли някога ще се обвърже сериозно с някой мъж. Вик му беше казал още, че само ще си причини страдание и болка, ако не се вслуша в неговите думи. «И все пак ще си опитам късмета с нея» — зарече се Ник за стотен път. Той целуна Даяна по челото и лекичко докосна лицето й.

— Защо изведнъж стана толкова замислен, Николас Латимър? Да не би да се е случило нещо?

— Да, случило се е. Нима е малко това, че те държа в прегръдките си?

— За мен твоите прегръдки са най-сигурното място на този свят — каза Даяна и се сгуши още по-близо до него. — А ти си най-милият, най-очарователният мъж, който някога съм срещала. Пък и си толкова грижовен. Благодаря ти, миличък, че си довел Крисчън тук в градината. Вуйчо Дейвид ми разказа колко внимателно си го прекарал през алеята, за да стигнете дотук. Знаеш ли къде е той сега?

— За последен път го видях обсаден от симпатичната Белинда Амфър. — Ник се огледа наоколо. — Виж, ето ги там, до онзи бар. Искаш ли да идем при тях?

Даяна погледна към брат си и се усмихна радостно.

— Не, нека да ги оставим. Изглежда, че на него му е много приятно. Толкова се радвам, че Белинда го е харесала за компания. А ето я и прелестната Ческа! — Тя махна с ръка на братовчедка си.

— Ама ти си съвсем като новичка! — възкликна Ник ентусиазирано, когато Франческа дойде при тях.

— Само благодарение на Дорис и на това талантливо момиче — каза тя и хвана Даяна под ръка. — Ники, не мислиш ли, че тя успя да направи истинско творение на изкуството с тези цветя?

— Напълно те подкрепям, миличка. Та те стоят така, сякаш са част от самата рокля. Никой не би се сетил, че са поставени, за да прикриват някакъв дефект.

Джейк се върна с питието за Даяна. Той й подаде чашата, а после хвана Франческа за ръка и я накара да се завърти пред него.

— Ти си просто неотразима — заяви той.

Франческа му се усмихна безкрайно мило.

— Благодаря ти, Джейк. Благодаря ви и на двамата, че бяхте толкова внимателни към мене, когато пристигнахте. Ти също, Ники. Вие двамата ми оправихте настроението тогава. — Тя завъртя глава, огледа градината и отбеляза небрежно: — Градината вече се напълни с гости. А между другото, къде е Виктор?

Ник се страхуваше именно от този въпрос и затова сега преглътна в недоумение какво да отговори. Джейк усети неговото объркване и побърза да спаси положението:

— Натоварено движение! Искам да кажа, че сигурно е попаднал на някое задръстване на пътя. Нали знаеш какво е по тукашните пътища в събота вечер. Да не говорим, че сега сме август и туристите са най-много.

— Да, движението действително е доста натоварено. Но да се надяваме, че скоро ще се появи. — Франческа се опитваше да говори с небрежен тон, защото се страхуваше, че изненадата и разочарованието й могат да си проличат веднага. — Но когато дойдохте, бях толкова объркана и разстроена, че изглежда не съм чула думите ви. Искам да кажа — обяснението ви за забавянето на Виктор. — Тя погледна крадешком Ники.

«Чула е даже много добре, помисли си Ник. Сега обаче се прави на разсеяна заради Джейк.» Той отговори:

— На Виктор му се обадиха от Щатите. По неговия си бизнес. — Ник реши да съчини още нещо, за да бъде по-убедителен. — Обадиха му се всъщност от «Фокс». Нещо във връзка с уестърна, който ще снима за тях през ноември. Струва ми се, че искаха да чуят мнението му за партньорите, които му предлагат. Но не съм… — Ник остана с отворена уста, без да довърши изречението. Той се смръщи и се съсредоточи в човека, който идваше към тях от другия край на градината. — Боже милостиви! — Ник хвана Джейк за ръката. — Слушай, братле, аз ли не виждам добре, или това наистина е Майк Лейзъръс, и на всичкото отгоре идва право към нас!

— Бога ми, това е самият той!

— Но какво по дяволите търси този тип тук? — попита Ник Франческа.

— По всяка вероятност е отседнал във вилата на Боу Стантън. Спомням си, че когато подписвахме картичките, Дорис каза, че Боу щял да доведе всичките си гости от вилата. С него са Пандора Тремейн и майка й, а също така Майк Лейзъръс и Хили Стрийт. Това е всичко, което знам. — Франческа остана изненадана от острата реакция на Ники и затова загрижено запита: — Защо се разстрои толкова, Ники?

Ник понечи да й обясни, но млъкна, тъй като Лейзъръс се спря точно пред тях. Той се усмихна, кимна любезно с глава и ги огледа с пронизителния си поглед. После подаде ръка на Ник.

— Здравей, приятелю. Как си?

Ник знаеше, че ще трябва да се държи учтиво, независимо от волята си, затова също му подаде ръка и се ръкува с него.

— Чудесно, Майк. А ти как си?

— По-добре от всякога — отговори Лейзъръс.

Ник го запозна с приятелите си и Лейзъръс каза на Франческа:

— А, значи вие сте дъщерята на граф Лангли. Току-що се запознах с брат ви. Очарователен младеж, наистина. Имахме много интересен разговор за изкуството, или по-точно — за Търнър. Разбирате ли, аз съм колекционер и винаги наострям слух щом чуя нещо за Търнър. Разбрах от брат ви, че баща ви притежава забележителни акварели от Търнър. Но явно, че не се продават. Колко жалко наистина.

Франческа кимна, отговори на няколко въпроса, които Майк й зададе, а после продължи учтиво да слуша, докато той се впусна да изнася цяла лекция върху изкуството.

Ник трябваше да признае, че човекът си имаше доста обширни познания по темата и говореше уверено и компетентно. «Но това не му пречи да е мръсен кучи син», каза си Ник и все пак Лейзъръс му вдъхваше някакъв страх. Той се загледа внимателно в него и отново изпита същата антипатия и неприязън, както в онзи следобед в хотел «Риц». Ник усещаше огромната сила на този човек, неговото властно излъчване, което се долавяше дори и в нотките на гласа му. Имаше блага усмивка върху мургавото си лице, но пък светлосините му очи бяха хладни и отблъскващи. «Той е наистина опасен, мислеше си Ник. Коварен и подъл. Същевременно въплъщение на някой от зловещите Принцове на кръвта. Питър, алчен и безскрупулен. Убиец.»

Лейзъръс му каза нещо.

— Извинявай, Майк, но не чух последните ти думи. Нещо се бях отплеснал — обясни Ник.

В светлите очи проблесна раздразнение.

— Току-що казах, че Боу ме запозна с Катрин Темпест. — Той се усмихна с едва забележима ирония. После продължи: — Изглежда, че съм сгрешил в оценката си за тази млада дама. Боу казва, че е върховна. Сега и аз вече съм съгласен с него. Е, за разлика от Боу и Хилард, не съм я виждал във филма, но тя наистина е върховно парче. Невероятна красавица. Просто съвършена във всяко едно отношение. Прилича на изящна статуетка от слонова кост. Знаеш ли, тя действително трябва да бъде изваяна под формата на статуетка. Но пък кой ли би могъл да предаде цялата й красота. Единствено Микеланджело, бих казал. Длъжен съм да се извиня на Виктор, че тогава я подцених. Между другото, вече чувам от всички страни, че той е приключил успешно снимките. Хилард ми каза, че в крайна сметка «Брулени хълмове» е станал страхотен филм.

Ник и Джейк веднага се впуснаха да обсъждат филма с Лейзъръс. Даяна с интерес се заслуша в разговора на тримата мъже. Но Франческа се затвори в себе си и започна да мисли за онова, което Лейзъръс току-що каза за Катрин, като си припомняше всяка негова дума. «Но той говореше за Кат така, сякаш може да се купи и да се постави сред експонатите в неговата колекция от картини. Нищо чудно да си представя, че в галерията си ще я постави под стъкло и ще осигури подходящо осветление за подобен експонат.» Франческа прехапа устни ужасена. «Ама че странен човек. Толкова хладен и надут и даже малко страховит.» Тя усети истинска неприязън към него.

Лейзъръс каза:

— О, моля да ме извините, господа. Но ей там виждам моята годеница. — Той вдигна ръка и я повика с пръст.

Сърцето на Ник подскочи. С лека и елегантна походка към тях се носеше Елен Верно — висока и стройна, бляскава и изящна в тоалета си от светлозелена коприна, украсен с голяма изумрудена брошка. Усмивката не слизаше от нейното фино, красиво и интелигентно лице. Ник направо щеше да припадне, когато тя му подаде ръка.

— Здравей, Николас. Радвам се да те видя отново.

Нейният непринуден и мил поздрав, спокойното изражение на очите й му подсказаха, че сега вече Лейзъръс се е досетил за тяхната минала връзка, но това изобщо не я притеснява. Той пое дългата й ръка, върху която се виждаше огромен изумруд — сигурно беше поне трийсет и пет карата — и каза:

— Отдавна не сме се виждали, Елен. А ти си красива и елегантна както винаги.

Тя се усмихна, освободи ръката си от неговата и застана до Лейзъръс, а Ник я представи на останалите. Елен се обърна към Франческа и каза на английски, но със силен френски акцент:

— Мадам Астернан е невероятно чаровна и толкова изискана, толкова изящна. Щастлива съм, че ме е поканила и че мога да присъствам на годежа й с вашия баща. А пък и можах да видя много стари приятели, което винаги доставя удоволствие, не е ли така?

— О, да, абсолютно права сте — отговори любезно Франческа, а вътрешно се усмихваше, като наблюдаваше изражението на Ник. Тя веднага разбра, че Елен Верно е бивша интимна приятелка на Ники. Питаше се само дали и Даяна знае това.

Ник каза:

— Чух, че си на гости във вилата на Боу Стантън. Дълго ли ще останеш на Ривиерата, Елен?

— О, не знам, Николас. Това зависи само от Майкъл. Яхтата ни заминава за Монте Карло утре. А може и да се отбием до Гърция. — Тя се усмихна на Лейзъръс, сякаш за да чуе от него какви са им плановете. Той обаче само я наблюдаваше и не каза нито дума. Тогава Елен добави: — Но къде е Виктор? Не го виждам наоколо.

Преди още Ник да успее да отговори, Лейзъръс възкликна:

— Ами да, къде са семейство Мейсън, наистина? Аз също се оглеждах за тях, но си помислих, че сигурно са някъде при вас.

Ник изстина. Той видя как роклята на Франческа леко трепна и разбра, че тя също се е смразила от изненада. Усети, че и Даяна го гледаше с широко отворени, питащи очи. Прииска му се земята да се разтвори и да го погълне в този момент.

— Ами още не е пристигнал — смотолеви Ник и сам не позна гласа си. Молеше се Лейзъръс да не разпитва повече, а да смени темата на разговор.

Елен се засмя и каза весело:

— Преди няколко часа почти се сблъсках с Арлен Мейсън на аерогарата в Ница. Аз току-що бях пристигнала от Париж със самолета на Майк. Тя пък идваше от Лондон. Колата й не беше тук и аз не й позволих да взима такси, а я поканих в нашата кола. Шофьорът на Майкъл я откара право до хотела на Виктор. — Елен се засмя отново. — Като си помисля само, колко много спомени имаме заедно. През целия път от летището до вилата на Боу сме си припомняли случки от онова лято преди няколко години, когато прекарахме всички заедно една седмица в Рим. Спомняш ли си, Николас?

— Да — изрече той и с мъка преглътна, защото нейните думи го довършиха. Естествено, Елен нямаше никаква вина, но макар и неволно, тя отвори кутията на Пандора и сега щяха да последват само неприятности.

Лейзъръс отбеляза саркастично:

— Кинозвездите обичат да закъсняват. Те държат пристигането им да бъде триумфално, да се види от всички. Т.е. обичат да се държат като деца.

Никой не отговори на думите му, а Даяна се прокашля високо и погледна Лейзъръс с открито неодобрение.

Лейзъръс обаче се усмихна надменно и продължи:

— Когато Виктор все пак пристигне, кажете му, че бих искал да разменя няколко приказки с него. А освен това възнамерявам да си запазя поне един танц с прекрасната му съпруга. Хайде, Елен, ела да се поразходим наоколо. — Той кимна учтиво за довиждане, Елен им се усмихна и после двамата се отдалечиха, говорейки си нещо един на друг.

Джейк беше ужасен не по-малко от Ники и добре забелязваше слисването, изписано по лицата на момичетата, затова междувременно беше обмислил как да постъпи, за да заглади положението. Той веднага попита:

— Какво ще кажете да налея на всички по още едно? — Той измъкна чашите от ръцете на Ник и Франческа и преди още да чуе техния отговор, продължи: — Даяна, моля те, би ли дошла с мен, за да ми помогнеш да донеса всички чаши?

— Разбира се — отговори Даяна, като стрелна с поглед първо Ник, после Франческа, и накрая пак се загледа в Ник. Погледът й беше втренчен и смаян. Ник също я погледна в очите, сякаш искаше да й подскаже, че всичко ще се оправи. И все пак се молеше на Бога нещата наистина да се оправят някак си.

Джейк бързо поведе Даяна към най-близкия бар, преди тя да е успяла да каже каквото и да било на Николас или Франческа. Знаеше, че най-доброто, което можеше да се направи в момента, е да ги оставят двамата насаме за няколко минути.

Ники не смееше да погледне Франческа в очите. Не знаеше и какво да й каже. Мозъкът му беше блокирал напълно. Как по дяволите да й обясни всичко?

Тя проговори с толкова тих глас, че той едва я чуваше:

— Веднага ми прозвуча странно — делови разговор в събота вечер. Защо ме излъга, Ник?

Той се обърна бавно към нея, а по лицето му беше изписана болка. Протегна се, придърпа я по-близо до себе си и се втренчи в очите й. В тях се четеше огромен ужас — живият им блясък беше заменен от безумно вцепенение.

— Какво друго можех да сторя? А това за телефонния разговор… то беше идея на Виктор. Аз пък добавих подробностите, защото реших, че в тази ситуация ще бъде най-разумно да постъпя така. Арлен му се изтърси най-неочаквано, точно преди да тръгнем. Трябваше да остане и да говори с нея. Но сигурно ще дойде всеки момент.

— Дали наистина?

— Разбира се, че ще дойде. Сигурно съвсем скоро ще мярна грозната му муцунка. Ти…

— А дали ще се появи с прекрасната си съпруга под ръка? — гласът й все още звучеше глухо, но сега Ник долови и нотка на сарказъм.

— Естествено, че няма да я вземе. Той ще дойде сам.

— Е, има време, ще видим, нали така? — Устните й потрепереха. Тя отвърна поглед встрани и добави с укорителен тон: — Все пак можеше да ми кажеш истината, Ник. Идиотско е Вик да те кара да ме лъжеш. Та аз не съм дете.

— Но, сладичка моя, той просто не искаше да те разстройва излишно, за някакви си глупости. Виж, той е… — Ник замълча, защото към тях се приближиха Джейк и Даяна с чаши в ръце.

След като им подаде чашите, Джейк тръгна обратно и каза:

— Даяна и аз ще се опитаме да открием Крисчън и Белинда. Ако изобщо успеем в тази тълпа. Извинете ни за малко.

— Разбира се, приятелю, после пак ще се видим. — Ник изпита истинско облекчение, че Джейк е тук, защото едва ли щеше да се оправи без неговата тактичност и съобразителност.

След като отново останаха насаме, Франческа прошепна тъжно:

— Едно не разбирам, Ники. Защо изобщо тя е дошла тук?

— Кълна ти се, миличко, че това вече наистина не знам. Виктор също остана смаян. Но не трябва да се безпокоиш за нищо. Вик ме помоли да те уверя в това. Имай доверие на Вик. Той ще…

— Всичко е тръгнало наопаки — изстена Франческа отчаяно. — Първо — съсипаната ми рокля, сега — това. Да, роклята… тя беше лош знак и аз вече имам ужасното предчувствие, че ме очаква една кошмарна вечер.

Той видя, че очите й са пълни със сълзи, а нежното й гласче издаваше болезненото й разочарование и нещастие. Ник стисна ръката й така силно, че тя присви очи. После се наведе по-близо и се втренчи в помръкналото й лице.

— Чуй ме сега, миличко. Престани да се отчайваш! — извика той с твърд глас. — Роклята ти е невероятна, ти си великолепна, а и Виктор е страхотно елегантен. И най-вече умен. Той ще се измъкне и ще дойде. Това неочаквано развитие на нещата просто малко забави пристигането му. Запомни едно нещо — Виктор те обича. Никога недей да забравяш последното, сладка моя Франческа. — Тъй като тя не му отговори нищо, Ник добави с изключително мил и нежен глас: — А това, в края на краищата, е най-важното, миличка.

Макар че беше разстроена и раздирана от какви ли не мисли и съмнения, Франческа знаеше, че този път Николас Латимър й казва самата истина. Тя си пое дълбоко въздух и избърса очите си с ръка. По устните й се появи колеблива и тъжна усмивка, а гласът й прозвуча малко по-ведро:

— Да, Ники, миличък, ти всъщност си прав. Най-добре е да се стегна и да се държа като голямо момиче. Пък и трябва да изглеждам весела. Ето че татко и Дорис слизат по стълбите. Не бива за нищо на света да им развалям настроението в тази особена за тях вечер. Би било ужасно от моя страна. — Тя го докосна по ръката и помоли: — Ще се обадиш ли на Вик, за да провериш дали вече е излязъл? Моля те, Ники.

— Разбира се, ангелче. Веднага ще го направя.

Той остави Франческа заедно с баща й и Дорис и с бързи крачки прекоси градината. После се отправи към терасата, промъкна се между множеството гости, които щъкаха насам-натам, мина през големия хол и стигна до преддверието. Там видя телефона и набра номера на хотела.

— Добър вечер, обажда се господин Латимър. Бихте ли ми казали моля дали господин Мейсън е излязъл вече от хотела?

— А, господин Латимър, добър вечер. Господин Мейсън е в ресторанта. Не е излизал никъде. Задръжте за момент да го повикам.

«Какво по дяволите прави в ресторанта?» — запита се Ник и стисна още по-силно слушалката, защото усещаше, че нервите му вече се опънати до крайност. «Има само един възможен отговор — той просто здраво е загазил с Арлен.» Ник изпи голяма глътка от водката си, остави чашата на масата и извади цигарите си, а после нервно запали една.

— Господи, Ники, как можа да не ми се обадиш досега? — извика сподавено Виктор по телефона след няколко минути. — Много добре ти е известно, че аз нямам начин да ти се обадя. Побърках се от притеснение. Как е Чес?

— Добре е, но положението не е блестящо. За съжаление, братле, оплескахме нещата. За историята с Арлен. Съвсем без умисъл Елен Верно изтърси всичко. — Ник преразказа думите на Елен, като през цялото време чуваше сподавени стенания от другата страна на телефона. Щом свърши, Ник попита тихо: — Какво мислиш да правиш, Вик? Франческа знае, че съм дошъл да ти се обадя. Трябва да й кажа нещо все пак.

— Слушай, Ники, имам големи неприятности с Арлен. Наистина, дяволски сериозни неприятности. Не мога да ти обясня сега. Току-що приключихме с вечерята. Вече й казах, че ще спя при теб или при Джейк тази нощ. Виж какъв е планът ми. След около десетина минути я качвам в стаята й, пожелавам й лека нощ и се упътвам към твоя апартамент. Но после бързо се връщам обратно и офейквам при вас на празненството. Ти коя кола си взел? Моята или на Джейк?

— На Джейк. А ситроенът си е на същото място, където го оставихме днес следобед.

— Добре. Арлен е пила и преди вечерята и сега вече доста се е понатряскала. Така че тя едва ли ще ми е проблем. Дръж фронта, братле. Идвам при вас скоро.

— Слушам, Вик. Хубав план си измислил. Но за бога, потегляй оттам колкото се може по-бързо!

— Кажи на Чес, че вече тръгвам. О’кей?

— О’кей, маестро. — Ник затвори телефона с облекчение. Взе чашата си, за да тръгва, и в същия момент видя, че към него забързано се приближава Джейк Уотсън.

— С Виктор ли говори? Още ли е в хотела? Ще успее ли да се измъкне и да дойде? — Джейк обстрелваше Ник с въпроси, без да прави никакви паузи.

Ник кимна.

— Е, казвай какво е положението, братле?

— Той вече тръгва.

— Слава богу! — Джейк извади носна кърпичка и подсуши изпотеното си чело. — Пфу! Имам чувството, че съм излязъл от бетонобъркачка след всички преживелици тая вечер.

— Разбирам те отлично. С мен е същото. Франческа още ли е с баща си и Дорис?

— Не. Говори с Хилъри Пиърс и Тери Огдън.

Ник погледна изненадано.

— Те заедно ли са дошли на Ривиерата?

— Точно така — само той и тя, двамата заедно. Мисля, че тази вечер най-сетне са решили да се появят като влюбена двойка пред обществото. Хилъри ми каза, че се развежда с Марк и ще се омъжва за Тери. Изобщо не ме будалкаше. — Джейк се ухили. — Ама че вечер, а?

— Няма що. На мене поне ми се насъбра прекалено много, Джейк. Не са за мене подобни изпълнения.

— Не можеш да отречеш, обаче, че е интересно. Включени са все отбрани герои. Не е ли така, братле?

— Да. И всичко се подрежда като в третокласен блудкав сценарий.

Джейк се изкикоти.

— Ти също си прав. Много от героите ни са съвсем класически тип — красиви, богати, прочути. Пък и каква пъстра палитра само! Имаме си герои от висшето общество, от шоубизнеса, от големия търговски бизнес. Между другото, Дорис ми каза, че са ни поставили на маса №3. Намира се близо до подиума за оркестъра. Ще я намериш лесно — всички маси са номерирани. Хайде, ще се видим после направо там.

— Ти къде отиваш?

— До колата. Забравих си пурите в нея.

Ник му махна с ръка, после бързо прекоси терасата и слезе долу в градината. Бързо откри Хилъри, която цъфтеше от щастие между безумно преданите си кавалери — Тери и Джери Масингам. Тя изглеждаше великолепно в яркорозовата си рокля от тафта. Ник ги поздрави и попита дали не знаят къде е Франческа.

Тери отговори:

— Ето я там, приятелю. На дансинга. Танцува с Боу Стантън.

Ник обходи с поглед танцуващите, които сега се движеха в ритъма на «ча-ча», и бързо откри Франческа. Изглежда, че й доставяше истинско удоволствие да танцува с елегантния красавец Стантън. Това успокои Ник.

— Усещам, че съм страшно влюбен — заяви Тери и с весела усмивка постави ръка върху рамото на Ники.

Ник също се усмихна и отговори:

— Моите поздравления. Дамата ти наистина е чудесна. — Той посочи с глава към Хилъри.

— О, не, нямах предвид Хилъри, въпреки че нея направо я обожавам, и то от години. Всъщност говорех ти за Боу Стантън. За първи път се срещам с него на живо. Прекрасно момче е. Сега разбрах, че невероятният му чар се усеща не само на екрана. Винаги съм се възхищавал на актьорското му майсторство — със своя стил на игра и финес на изпълнението сякаш е роден за драматични комедии. Всъщност страшно ми напомня за Кари Грант. Знаеш ли, че е решил да ни покани на специална вечеря, когато отидем в Холивуд — ей така, за да ни въведе в тамошната атмосфера, да ни подготви с малко предварителна информация. Нали е страшно мило от негова страна?

— Да, така е — съгласи се Ники. — Ще ти кажа и още нещо, Тери. С него ще можеш да се запознаеш с елита на киноиндустрията. Той е ветеран не само в Холивуд, но е сред водещите фигури и в английското кино. Вече години наред е в челната ранглиста. Може би някъде от трийсетте насам.

Музиката спря и Ник, както стоеше с лице към дансинга, видя, че Франческа и Боу започнаха да говорят с Катрин Темпест. Той присви очи изненадано. Майк Лейзъръс придържаше Катрин през кръста — очевидно бяха танцували заедно. «Великолепна двойка, няма що. Краставите магарета винаги се намират», помисли си Ник саркастично.

Боу Стантън дойде заедно с Франческа, ръкува се с Ник и остана при тях за няколко минути. Трябваше да има вече петдесет години, но изглеждаше поне с десет години по-млад, Ники скришом оглеждаше и преценяваше Стантън. Боу веднага стана център на внимание. Прочутият му глас отекна отчетливо — имаше изключително изискан английски с едва доловим лондонски акцент.

— Но какво по дяволите се е случило с моя колега Виктор? — попита той внезапно и се обърна към Ник. — Всички питат за него. Веднага се усеща липсата на неговото пленително излъчване. Друго щеше да бъде, ако и той е тук на тази приятна забава. Аз самият много разчитах да го видя и да си поговорим.

— Сигурно ще пристигне съвсем скоро, Боу — отговори му Ник.

— Това вече е добра новина. — Той пое ръката на Франческа и я целуна с непринудена изисканост. Направен от него, в този стар кавалерски жест не се усети и капка превзетост. — Не забравяй, мила, че съм си запазил още няколко танца с теб. Всъщност едва ли ще можеш да ми избягаш, защото сме сложени на една и съща маса.

Боу учтиво се отдели от тях и Ник каза:

— Ще мога ли да поговоря с теб за малко, миличка?

— Разбира се, Ники. — Тя го хвана под ръка и след като се извиниха на останалите, те двамата се дръпнаха встрани. Лицето на Франческа радостно засия. — По изражението ти личи, че всичко е наред, нали, Ники? Вик вече е тръгнал насам! Така ли е?

— Тъкмо тръгваше, миличка. Обадих му се точно когато излизаше от хотела — излъга Ники. После добави: — Но пътят вече трябва да е по-чист в този късен час. Вик бързо ще стигне тук и ще се появи сред нас всеки момент.

— О, Ники, това е чудесно! — Тя се хвърли радостно на врата му и го прегърна силно, а после отстъпи крачка назад. — Сигурен ли си в онова, което ми казваш?

— Да, миличка, да. Абсолютно съм сигурен. Хайде сега да си вземем по едно питие и да започнем и ние да се радваме на празненството. Струва ми се, че прекалено дълго отлагахме. — Той я хвана под ръка и те отидоха до едно от близките барчета. Ник поръча шампанско за Франческа, а за себе си взе водка с лед. После се огледа наоколо, за да открие Даяна.

Франческа застана до него с блеснало от щастие лице. Тежката потиснатост и мрачните предчувствия, които я бяха обзели през последния час, вече се разсейваха. Вместо болка и отчаяние тя започна да изпитва трепетна радост в очакване на желаната среща с любимия човек. Вечерта започна лошо, но сега всичко щеше да се оправи. «Виктор скоро ще бъде тук. И вечерта ще бъде романтична и незабравима. Тъкмо както си я представях в началото», говореше тя на себе си.

Но Виктор Мейсън така и не дойде.

Глава XII

«Артемис»^[4] беше презокеанска яхта с вместимост от две хиляди тона. Първоначално тя излезе на вода като английски фрегат с име «Кърно». Майк Лейзъръс купи този плавателен съд от британската кралска флота за трийсет и пет хиляди лири стерлинги. После похарчи над три милиона долара, за да я превърне в една от най-луксозните яхти в света. На външен вид тя беше елегантна и красива, а отвътре бе оборудвана със скъпи мебели и най-модерни приспособления. Навсякъде из яхтата можеха да се видят безценни творения на изкуството, донесени от различни кътчета на земята. С две думи, тя приличаше на плаващ царски палат.

След като закупи фрегата, Лейзъръс нае най-добрите английски архитекти и дизайнери да я обзаведат, а група известни корабни инженери превърнаха кораба в огромна яхта в една от най-известните корабостроителници в Нюкясъл-ъпон-Тайн. Твърдеше се, че «Артемис» е единственото нещо, към което Лейзъръс изпитва някакви искрени чувства. Ако неговият финансов гигант «Глоубал Сентуриан» се считаше за короната на славата и могъществото му, то «Артемис» беше най-редкият и огромен скъпоценен камък в средата на тази корона. Той обичаше яхтата повече от която и да било жена в живота си — тя беше неговата истинска и голяма любов и все още никоя от метресите му не бе успяла да заеме място преди нея в сърцето му.

В неделя сутринта, веднага след празненството във вила Замир, великолепната яхта беше отплувала от Марсилия за Монте Карло и вече втори ден стоеше закотвена до главния кей на пристанището. Днес обаче, за първи път от пристигането си тук, тя щеше да приеме гости, поканени на обяд в чест на Боу Стантън. Лейзъръс уведоми капитана и екипажа, че очаква да пристигнат около трийсетина човека и че желае гостите му да бъдат разходени с яхтата надолу по френското крайбрежие и до Сан Ремо, а късно следобед трябваше да се върнат обратно на пристанището.

Трима от тези гости вече бяха на пристанището и разглеждаха яхтата с огромен интерес — това бяха Даяна и Крисчън фон Витинген и Николас Латимър. Даяна стоеше с ръка над очите и с възхищение съзерцаваше «Артемис», която проблясваше ослепително — бяла и красива под ранното обедно слънце.

— Ники, миличък, колкото и да не харесваш Лейзъръс, трябва да си признаеш, че поне за яхти този човек има страхотен вкус — възкликна Даяна.

— Той има страхотен вкус и за много други неща — отвърна Ник и се ухили иронично. — Но има ли си човек достатъчно парици, винаги може да си позволи да демонстрира страхотен вкус.

Даяна се засмя.

— Да, но тя все пак е прекрасна. Само погледни какъв изящен и елегантен силует има с този висок нос отпред. Направо е съвършена. Чудя се с колко ли възела в час се движи.

— Ти май доста разбираш от лодки, като те слушам така — отбеляза Ник и я погледна изненадано.

— От кораби, не от лодки — поправи го тя. — Но имам съвсем бегли познания.

Крисчън се усмихна и каза:

— Николас, приятелю мой, не я оставяй да те заблуждава. Тя знае страхотно много неща още от баба ми — в нейното семейство е имало няколко поколения корабостроители, притежавали са и собствени корабостроителници.

— Странна женичка си ти — подразни я Ник. — С всеки изминат ден откривам по нещо ново у тебе.

— Аз пък мога да кажа същото за теб — побърза да си го върне Даяна. — И ти си потаен като лисичка. Значи Елен Верно, а?

Ник отново се захили дяволито.

— И аз имам страхотен вкус… що се отнася до жените. Но достатъчно е само да те видят тебе, тогава пък всеки би ми го признал.

— О, благодаря — усмихна му се тя кокетно.

Крисчън каза:

— Аз поне много харесах Елен. Останах удивен от нейните познания по икономика и финансово дело. В събота вечер с нея си разговарях за най-различни интересни неща. Изглежда, че има доста солидни познания за международния бизнес. Поне на мен така ми се стори.

— Много си прав — отговори Ник. — Зад това елегантно личице се крие невероятно остър ум.

— Точно така, «елегантна» — тази е най-точната дума за нея — обади се Даяна. — Елегантно лице, елегантна фигура и елегантен стил на обличане. Наистина е много шик. И е толкова чаровна. На другата вечер тя ми разказа за яхтата. Разбрах, че имала екипаж от петдесет и пет човека и отвътре била нещо фантастично. Каза ми също, че Лейзъръс има великолепна колекция от картини на борда на яхтата. Можели да се видят платна на Утрило, Сисле, Брак, Дега и дори няколко картини на Реноар. Нямам търпение да ги видя.

— Според мен соленият въздух би могъл да повреди платната — промърмори Ник.

— Доколкото разбрах, те прибират картините на специално съхранение през зимата — обясни Даяна. — Изглежда, че Лейзъръс остава на яхтата само през лятото. Пък и Елен казваше, че Лейзъръс така или иначе не се задържал на едно място за дълго, постоянно…

Крисчън ги прекъсна:

— Хей, вие двамата, бихте ли ме извинили за момент? Виждам, че Белинда Амфър пристига с родителите си. Ще ида да ги посрещна. — Той пооправи вратовръзката си, обърна количката и се насочи нататък.

— Вуйчо Дейвид, Дорис и Ким също трябва да се появят всеки момент и тогава ще се качим на борда — каза Даяна и хвана Ник под ръка. — Хайде да идем до онази стена на завет, докато ги изчакаме да дойдат.

— По-добре ние да не бяхме идвали изобщо — промърмори Ник сърдито и направи недоволна физиономия. — Честно казано, никак не ми е до това забавление.

— Но, миличък мой, защо не ми го каза по-рано? Щяхме да се извиним някак си и да се измъкнем, без да…

Ник сложи пръст върху устните й:

— Шшшт! Нали знам, че ти с нетърпение искаше да дойдеш, а за теб, мила моя, бих направил всичко. Пък и щеше да изглежда странно, ако изведнъж решим да се откажем от поканата. Не че Лейзъръс ми е много симпатичен, но не е задължително да гледам само него. Ще има сума ти други хора, с които ще мога да си поприказвам. — Ник пристъпи по-близо до Даяна и я прегърна през раменете. — А и трябва да знаеш, че щом съм с теб, винаги съм щастлив, любов моя.

— Разбира се, че го знам. Не е ли прекрасно, че където и да идем, каквото и да правим двамата заедно, се чувстваме спокойни и щастливи един с друг?

Той кимна в съгласие и също й се усмихна. После изведнъж лицето му стана загрижено.

— Как е Франческа?

— Днес е още по-добре, а ти сам видя как тя сияеше вчера, след като разговаря с Виктор. Аз така и не успях да ти благодаря, миличък. Беше прекрасен жест от твоя страна да ни заведеш в хотела и да поръчаш разговор с Вик.

— Идеята беше на Виктор, мила Даяна. Той се чувстваше толкова отчаян заради онази история. А и още е нещастен — аз поне добре го познавам. — Ник погледна Даяна съсредоточено и замислено, после продължи: — Сигурен съм, че Франческа намира за доста странно това, че той така внезапно замина за Лондон в неделя. Но при тези обстоятелства Вик просто не е имал друг избор. В края на краищата…

— Аз самата също много се зачудих — прекъсна го с тих глас Даяна. — Не исках тогава да повдигам въпроса пред Ческа, но наистина не разбирам защо е трябвало да заминава с Арлен. Сигурна съм, че тя и сама може да се срещне с адвокатите му в Лондон, за да обсъдят подробностите около споразумението за развода. Виктор просто щеше да изчака тук, докато те приключат, и накрая щеше да отиде за финалната процедура. — Тъй като Ник не каза нищо, тя попита настойчиво: — Е, какво, не е ли така?

— Не, не съвсем — отговори Ник, опитвайки се да изглежда спокоен и да не издава вътрешните си тревоги. Виктор му се беше доверил за безбройните усложнения, които са възникнали, но в същото време беше скалъпил историята за някакви финансови несъгласия между него и Арлен, защото искаше да успокои Франческа, да й даде правдоподобно извинение за внезапното си заминаване. И макар че отчасти й беше казал истината, Ник знаеше, че ситуацията е неимоверно по-сложна и нажежена, отколкото изглежда. Хич не му се искаше сега да е на мястото на приятеля си. Изведнъж Ник реши да обясни повече подробности на Даяна. — Мисля си, че Виктор все пак трябваше да бъде по-откровен с Франческа. — Той стисна ръката й. — Не, моля те, не ме поглеждай така. Вик наистина беше откровен, но просто до известна степен. Не искаше да я тревожи, да я разстройва. Става дума обаче за много по-големи суми, отколкото ти и тя си представяте, мила моя. А са възникнали и доста неприятни усложнения. Ето защо Вик реши, че непременно трябва да замине. Надява се, че ще успее да оправи нещата по-бързо, ако сам присъства на срещите. — Той замълча, запали цигара и продължи: — Бил е невероятно щедър към Арлен и тя почти се била съгласила, но после изведнъж започнала да иска много повече. Тя например настоява да получи 50 % от компанията му и цялото ранчо. А това, поне за него, е жесток удар под пояса.

— Да — каза Даяна. — Сега разбирам.

— За момента тези са най-сериозните спънки. Той просто не може да остави решаването им изцяло в ръцете на адвокатите.

— Да, сигурно. — Даяна погледна втренчено Ник. — Но нали все пак ще успее да се оправи? — попита тя и внезапно в очите й се появи тревожна загриженост.

— Можеш да не се съмняваш в това — отговори Ник категорично, но в същото време тайничко се молеше нещата наистина да се оправят.

— Е, поне звучи успокоително — каза Даяна с въздишка. — Не бих понесла Франческа да пострада по някакъв начин. Тя е толкова влюбена в него. — Даяна присви устни, сякаш се колебаеше да продължи, но после бързо добави: — Ники, миличък, знам, че сигурно е нечестно да питам точно тебе, но ти как мислиш — дали Виктор иска да се ожени за Ческа?

— Виж, той си е потайничък и не ми е казвал нищо подобно, но съм сигурен, че отношенията му към нея са много сериозни. — Ник поклати бавно глава. — Въпреки това обаче, не мисля, че ще направи предложение на Франческа, преди да е свободен напълно, за да има правото да поиска съгласието на баща й. Той все се тревожи за нейната възраст и иска всичко да стане почтено. И все пак знам, че Виктор наистина желае да стане свободен — той започна развода много преди да се запознае с малката.

— Вярвам на твоята преценка, миличък. — Тревогите на Даяна понамаляха, но не изчезнаха съвсем. Тя беше убедена, че Ник й казва истината. Имаше доверие и на Виктор Мейсън. И все пак той още беше женен, а и проблемите около парите и имуществото се оказаха далеч по-сложни, отколкото тя си представяше. В такива объркани ситуации мъжете често предпочитаха да запазят формално брака. Даяна добре познаваше женените мъже, връзката с тях е трудна и безнадеждна и носи единствено отчаяние.

— Изглеждаш замислена. Те двамата ли са причината? Обзалагам се, че се измъчваш заради тях — каза Ник.

Даяна бързо промени изражението си и се засмя:

— Току-що ти нарече Ческа «малката». Знам, че го казваш с обич, но все пак не е честно. Всъщност тя дори е прекалено зряла за възрастта си. В събота се държа възхитително. Аз самата едва ли бих могла да се справя така, ако бях на нейното място. Тя беше сломена от отчаяние, но освен мене, никой друг не разбра. Не мислиш ли, че тогава Ческа успя да прикрие чувствата си по невероятен начин?

— Възпитанието и произходът винаги си казват думата, Даяна. Тя наистина се държа чудесно. Искаше ми се обаче и днес да е тук. Мъчно ми е, че тя предпочете да остане сама във вилата.

— Няма да е сама. Нали Катрин ще бъде с нея.

— Е, да.

Даяна се намръщи леко.

— Не ти ли се струва, че Катрин се държи прекалено странно от събота насам? — Тя повдигна вежди въпросително.

— Съвсем нормално за нея — промърмори Ник сърдито. — Нейните капризи и изменчиви настроения нямат край.

— Мисля си, че горкото момиче още е разстроено от инцидента с роклята — каза тихо Даяна. — Тя се страхува, че всички я подозираме, че го е направила нарочно. С изключение на Ческа може би. Ческа настоява, че Катрин неволно се е подхлъзнала, а след това е била безкрайно мила към нея, за да я успокои.

— Такава си е твоята братовчедка. Тя вижда само доброто у хората. Но животът ще я научи.

— Ники, как може да си толкова циничен!

Той повдигна рамене:

— Сигурно съм такъв. Но и ти си като нея, щом като ме обичаш с всичките ми недостатъци, а те са далеч повече от добрите ми страни.

— Аз обаче не съм на същото мнение, миличък мой. — Тя го прегърна, после се отдръпна и го загледа право в очите, като се усмихна бавно и замислено. — Виж, Ники, ако трябва да бъда откровена, ще ти кажа, че съм склонна да се съглася с Франческа. Не мисля, че Катрин може да бъде толкова злобна, че да… залее с червено вино новата вечерна рокля на най-добрата си приятелка. Би било отвратително, ако е в състояние да го направи умишлено. Затова и аз си мисля, че не го е направила нарочно. Но нима ти не си на същото мнение?

Ник не отговори, защото в този момент пристигаха Дейвид Кънингам, Дорис и Ким заедно с Белинда Амфър, родителите й и Крисчън.

 

 

Стюарди в колосани бели костюми разнасяха сребърни подноси, които проблясваха на слънчевите лъчи. Шампанското се лееше в изящни кристални чаши. Купове хайвер «Белуга» лъщяха с матови отблясъци в дълбоки купи, поставени върху лед. Гости се разхождаха и си бъбреха върху главната палуба. И все лица на познати хора. А Майк Лейзъръс обикаляше и щедро угаждаше на гостите си като някой великодушен римски император. «Само дето в действителност няма нищо великодушно у него — помисли си Ник. — По-скоро ми прилича на Калигула.» Ники наблюдаваше Лейзъръс отстрани и непрекъснато го преценяваше.

Той погледна чашата шампанско в ръката си. Не искаше нито виното, нито храната, нито гостоприемството на този човек — имаше усещането, че му засядат на гърлото. Все още не беше забравил последната злокобна реплика на Лейзъръс през онзи следобед в «Риц». «Ще се разкайваш за това, Виктор. Ще те накарам дълбоко да се разкайваш. Помни ми думата, приятелю.» Ник потръпна при този спомен и отново се разтревожи, че приятелят му така и не взе насериозно последния изблик на тираничния мегаломан. Ник го презираше, вбесяваше се от неговото високомерие и надменна снизходителност към останалите. Още не беше забравил и грубото отношение на този човек лично към него. Ето защо сега се учудваше на гостоприемството на Лейзъръс, на внезапните изблици на сърдечност у него. Ник не вярваше, че магнатът е способен на някаква искрена доброжелателност.

Даяна му махна с ръка да дойде при тях. Лейзъръс беше повел нея, Дейвид, Дорис, Ким и семейство Уинтъртън към долните палуби, за да им покаже колекцията си от произведения на изкуството. Но Ник реши да не отива там. И картините на Лейзъръс, като напитките и храната му, щяха да му приседнат на гърлото. Той остана за няколко минути при Крисчън и Белинда, които разговаряха за музика, а после се извини и тръгна към другия край на палубата. Кимна учтиво с глава на някои от гостите, но не спря да си поприказва с никого. Искаше му се да остане сам и да се отдаде на собствените си мисли. В главата му цареше истинска бъркотия. За момент съзнанието му се насочи към Крисчън и неговото отношение към Белинда Амфър. Те двамата постоянно бяха заедно и изглежда, че им беше приятно. Ник се надяваше да се получи нещо сериозно между тях — не само защото това щеше да бъде в полза на неговите лични намерения към Даяна, но и защото искрено харесваше Крисчън и му се искаше и той да бъде щастлив с някоя жена.

С крайчеца на окото си Ник забеляза, че Елен Верно разговаря с Боу Стантън. Както винаги тя беше безупречно облечена — носеше бели ленени панталони, светложълта копринена блуза и множество златни бижута. Жена с вкус, изящество и интелект. Защо ли тогава се беше свързала с такъв противен човек като Лейзъръс? За Ник те двамата бяха коренно противоположни. И въпреки това тя вече беше сгодена за него, гордо демонстрираше годежния си пръстен с огромен изумруд и се държеше като пълноправна домакиня. «Трябва доста да се е променила — помисли си Ник. — Но то пък кой ли не се е променил?» Ник се усмихна иронично и огледа многобройните гости. «Прекалено кръстосани започнаха да стават взаимоотношенията, прекалено интимно се затваря кръгът — говореше Ник на себе си. — Джейк е прав, че са все отбрани герои и драмата е пълна.» Джейк щеше да му липсва, всъщност вече му липсваше. Рано тази сутрин Джейк беше заминал за Лондон, като обясни, че му било писнало вече да се къпе в морето, да се припича на слънце и да се влачи от парти на парти. Но Ник знаеше, че Джейк иска да е в Лондон, за да е по-близо до Виктор и да му помага, ако това се наложи. Ник също беше решил да замине, но Виктор настойчиво го помоли да остане тук и да се грижи за Франческа.

Ник се замисли за Арлен Мейсън и за нейните хитри кроежи. Той се приближи към бордовата ограда, облегна се на нея и се загледа към морето. В съзнанието му се заредиха спомени от съботната вечер.

Някъде към един часа след полунощ, разтревожен от липсата на Виктор, той влезе отново във вилата, за да се обади на Виктор. По пътя натам срещна Ив, който бил тръгнал да го търси. С хиляди извинения икономът най-учтиво му обясни, че господин Мейсън го е търсил няколко пъти по телефона. Оказа се, че една от камериерките, наета само за вечерта, едва сега била предала тази информация на Ив. Тогава Ник се втурна нагоре по стъпалата, набра номера на хотела и поиска да го свържат с неговия собствен апартамент.

И наистина там намери Виктор, който явно седеше като на тръни и очакваше да се обади, вече побеснял от гняв. Ни в клин, ни в ръкав Вик започна да му обяснява, че Арлен нещо не се чувствала добре и затова щял да остане при нея. После помоли Ник да го извини пред Дейвид и Дорис, като изобщо не спомена Франческа. Говореше ясно и високо. По всичко личеше, че не е сам в стаята. Ник и Джейк се върнаха в хотела към 4 ч. сутринта. И двамата изгаряха от любопитство да разберат какво се беше случило.

«И наистина веднага разбрахме» — каза си Ник мрачно. После изля шампанското в морето. Искаше му се да хвърли и чашата, но се въздържа и постави скъпата кристална вещ на пода до краката си. Подпря се на лакти върху бордовата ограда, като леко се приведе, и отново се замисли за съботните преживелици.

Когато същата сутрин се прибра в апартамента си, той очакваше да завари там Виктор, но не и Арлен. Не и в такъв късен час. Въпреки това обаче тя наистина беше там облечена в официална вечерна рокля със сребристо ламе и обсипана с половин тон диаманти, а лицето й беше мрачно и озлобено. Виктор пък беше само по риза и без вратовръзка. Седеше изтегнат на канапето, а очилата му с рогови рамки се бяха смъкнали на върха на носа му. Той си пушеше пура, пиеше уиски и разглеждаше сценария за уестърна. Ник забеляла, че в този момент Арлен сякаш изобщо не съществаше за приятеля му. Виктор беше забравил за нейното присъствие в стаята.

Слисани, той и Джейк пристъпиха навътре в апартамента, а Арлен ги посрещна с някаква заядлива реплика.

— Както виждам, нощното ви бдение май е приключило — обади се Виктор с провлачен и сърдит глас и едва тогава погледна към Арлен с неприязън. — Николас ще те придружи до апартамента ти. Гуляите им явно са свършили. Няма какво да дебнеш повече. Аз отивам и се тръшкам право в леглото. — Виктор скокна от мястото си, с бързи крачки влезе в спалнята и затръшна вратата след себе си.

С не по-малко раздразнение Ник избута Арлен до вратата на апартамента на Виктор и без да й каже и дума, се върна обратно.

— Извинявай, братле, но просто не можех да ти обясня нищо, докато тя беше тук — каза Виктор, когато Ник влезе и ги завари двамата с Джейк да си шушукат на канапето. — Боя се обаче, че досега съм подценявал Арлен. — Виктор направи смръщена физиономия и продължи: — Тъкмо плащах сметката след вечерята, когато тя ми се извини и каза, че ще иде за малко до тоалетната, за да поосвежи грима си. Аз останах да я чакам в ресторанта и с радостна тръпка се замислих как хитричко ще успея да й се измъкна след малко. Изведнъж си погледнах часовника и забелязах, че бяха минали повече от петнадесет минути. Тръгнах да я потърся. Администраторката ми обясни, че тя е поискала резервния ключ и се е качила горе. — Виктор замълча и поклати мрачно глава. — Именно тогава направих фаталната грешка. Тъкмо бях решил да се измъкна и да тръгна към вилата, когато се сетих за куфарчето ми с документите. Бях го оставил отворено в апартамента ми. Не исках Арлен да се рови из него, затова се качих да го взема. Из целия апартамент бяха пръснати нейни дрехи, а тя самата седеше издокарана в нов тоалет и като някой хищник ме дебнеше да се кача. Разбирате ли, Арлен просто е знаела за празненството — Елен й е споменала за него по пътя от аерогарата. Тя заяви, че ще дойде с мен. Тогава се скарахме — стана една луда кавга, аз не издържах и се предадох. Заявих й, че отивам да си лягам. Тя обаче ме последва до твоя апартамент, Ник, и се паркира тук до мен.

— Но ти защо не я заряза и не офейка сам? — прекъсна го Джейк с искрено учудване.

— А, и това си го помислих естествено — каза им Вик с измъчена усмивка. — Видях я обаче, че се е запънала като магаре на мост и че е готова на всякаква гадория, само и само да отиде там. Прецених, че ако се измъкна без нея, тя ще вземе такси и ще се довлече след мен. А пък е способна на всякакви сцени. Затова се примирих и реших, че ще е по-разумно да си остана тук през цялата вечер. Четох си сценария. Изобщо не й обръщах внимание. Заявих й, че не желая да разговарям с нея и си мълчах през цялото време. — Той се приведе напред и попита загрижено: — Сега вие ми разкажете за Чес. Тя как прие всичко това?

Джейк се измъкна уклончиво.

— Ами той Ник ще ти разкаже по-добре от мен.

И Ник наистина се постара да му преразкаже събитията съвсем точно, без да му спестява нито една подробност. Когато свърши, Виктор поклати глава замислено.

— Знаех си, че ще й причиня болка и разочарование. Но все пак останах, защото исках да предотвратя фаталния скандал. — Виктор направи кратка пауза, а после бавно, сипейки ругатня след ругатня, ми разказа за заплахите на Арлен. Ник и Джейк го изслушаха внимателно и с нарастващо безпокойство, но никой от тях не знаеше как да помогне на Виктор в тази заплетена ситуация. Той обаче вече беше решил как да постъпи: — Намислил съм да я разкарам по-надалеч оттук, при това бързо, докато още не й е хрумнала някоя друга дивотия. Стигнем ли веднъж в Лондон, ще мога да я държа на безопасно разстояние, ще си поговоря с нея по-човешки и по-благоразумно.

Джейк се съгласи, че това е може би най-доброто решение и се оттегли в апартамента си. Ник и Виктор си поговориха още малко, след което Вик написа кратко писмено извинение към Дорис и графа и едно дълго писмо за Франческа. В неделя следобед, когато Вик и Арлен вече пътуваха към аерогарата в Ница, Ник занесе двете писма до получателите им.

«Ама че дяволска бъркотия» — мислеше си Ник. Дали пък Виктор не подценяваше Франческа, макар и от желание да не я тревожи? Той наистина се отнасяше към нея като към дете, а тя беше толкова умна и съобразителна жена. На Ник му се прииска да е на брега, а не на тази тъпа лодка, всъщност то си беше цял кораб. Ако сега беше на сушата, можеше да се обади на Виктор в Лондон и да го посъветва да се доверява за всичко на Франческа.

— Би-биит! Ту-туут! Привет, миличък мой Николас!

Той се обърна и видя Естел, която му се усмихваше и му махаше с ръка. Помисли си, че в момента нейната компания можеше дори да му се стори приятна, като имаше предвид останалите нищожества на борда.

— Днес нашата журналистка е много елегантна и чаровна — отвърна той с дружелюбен тон. И тя наистина изглеждаше добре. Нямаше ги любимите й крещящи цветове и за първи път тоалетът й беше семпъл и изискан. Носеше бели спортни панталони и тъмносин моряшки жакет. Върху ярките си червени къдрици беше поставила бяла памучна шапка с мека периферия. Естел го млясна по бузата и каза:

— Обърнах всичко, за да търся Катрин. Тя не е ли дошла?

— Не. Реши да остане във вила Замир. Заедно с Франческа. Сигурно вече им е дотегнало от празненства. Ами на тебе? Нима още не е започнало да ти писва?

— Малко — призна си тя и се засмя нехайно. — Не забравяй, Ник, че на такива събирания аз си изкарвам хляба. Като обикалям насам-натам, събирам много идеи за интересни репортажи и интервюта. Казах «интервю», та се подсещам — да си виждал случайно Хилард Стийд?

— Не, не съм. Дори не знам, че и той е поканен. Но сигурно е тук. Той и Боу са много близки приятели.

— Надявам се, че ще го потвърди. Ти как мислиш?

— Да потвърди какво? Не те разбирам.

Естел го погледна изненадана, приведе се към него и му прошепна с поверителен тон:

— Нима не си чул слуховете… Майк Лейзъръс щял да поеме контрола над «Монарк Пикчърс». Или с други думи, «Глоубал Сентуриан» ще погълне «Монарк».

Ник я зяпна слисано.

— Не, нищо не съм чул — отговори й той накрая. «Нито пък Виктор е чувал нещо подобно. Боже мой! Втасахме я, ако това се окаже истина. Виктор е сключил договори с „Монарк“ за няколко последователни филма. А на всичко отгоре тая гадина Хили Стийд вече откупи правата за специалния сценарий, който ще напиша за Виктор и Катрин. Господи, ами сега!»

Естел попита:

— Хей, Николас, какво така пребледня изведнъж? Да не ти е зле? — Тя го гледаше втренчено.

— Не, не, нищо ми няма. Просто се размислих над новината. Слушай, сладурче, хайде да ти взема едно шампанско и да отидем ей там, за да си поговорим насаме. А? — Той я стисна здраво за ръката и я поведе към другия край на палубата. После грабна чаша шампанско от подноса на един минаваш край тях келнер.

— Ами Хилард? — запротестира Естел.

— Ще го намериш по-късно. Той няма да си тръгне толкова бързо. Пък и не забелязваш ли, че вече слязохме на пристанището?

— Забелязвам — изкикоти се тя и се притисна леко към него. После му хвърли недвусмислен поглед и му прошепна с дрезгав от вълнение глас: — А за какво си решил да си поговорим, миличък Николас?

Ник не отговори, а само й се усмихна загадъчно.

Глава XIII

«Артемис» вдигна котва и излезе от пристанището на Монте Карло. Ден за забавления и удоволствия очакваше нейните весели пътници. В това време Франческа Кънингам седеше сама на терасата на вила Замир.

Тя обаче не се чувстваше самотна. Всъщност изпита истинско облекчение, когато всички заминаха, и сега се радваше, че ще прекара деня сама. Тази сутрин Франческа изпадна в някакво самовглъбение и с наслада се потопи в безбройните си мисли. Нямаше кой да влиза и да излиза, нямаше го непрестанното бърборене и вечните приготовления за поредното светско задължение.

Чуден покой цареше във вила Замир. Само от време на време тишината се нарушаваше от звуците, които долитаха от къщата. Всичката прислуга беше на крак — някъде бучеше прахосмукачка, от близките стаи се чуваше оживеният разговор на прислужнички, които бършеха прах, в коридора отекваше строгият глас на иконома, който даваше нареждания, някъде тропна врата и нечии забързани стъпки заглъхнаха към вътрешността на къщата. Постепенно тези отделни шумове се сляха в един общ приглушен звук, който изобщо не смущаваше пътешествието на Франческа към собствената й душа.

Тя се беше излегнала на един шезлонг и гъвкавото й тяло се бе отпуснало в пълен покой. Очите й бяха затворени, за да се скрие от острата ослепителна светлина на яркосиньото небе. Но дори сега над клепачите й сякаш трептяха огнени искрици. Изведнъж в съзнанието й изникна до най-малка подробност образът на Виктор, неговото така познато и така обичано лице. Къде ли беше той в този момент? Какво ли правеше? Дали беше сам? Нямаше как да узнае и тя тихо въздъхна. Жадуваше за него, за неговата нежност, за начина, по който я докосваха ръцете му, за звучния му смях. Искрено желаеше, ако може, някак си като с магическа пръчка той да се появи при нея на терасата. Как й се искаше да отвори очи и да го види пред себе си — усмихнат дяволито, а черните му очи да я гледат весело и закачливо. Но това беше невъзможно. Той беше затънал в проблеми в Лондон. Тя знаеше, че Вик няма да се върне на Ривиерата.

Виктор сам й каза това, когато вчера говори с него по телефона от апартамента на Ник. Като чу гласа му, тя се успокои и излезе от нервната си превъзбуда. Неговото решение обаче да не се връща във Франция я потопи в истинска депресия. «За мене лятото свърши!» — каза му Франческа по телефона, защото не можа да скрие колко нещастна се чувства. С типичната си пъргавина и проницателност Виктор веднага долови настроението й, сгълча я кротко и я помоли да не се самонавива: «Ще се видим като си дойдеш в Лондон. Недей да променяш плановете си. Иди до Париж с Дорис.» Думите му звучаха толкова настоятелно, че за нея не остана нищо друго, освен да се съгласи. В същото време й се искаше без отлагане да вземе самолета и да се прибере у дома. Чувстваше се самотна без него, не знаеше какво да прави с времето си. Частица от нея сякаш си беше отишла с него, частица от душата… от сърцето й.

Преди да приключат разговора, Виктор се извини още веднъж, че й развали празничната съботна вечер. Франческа го увери, че не бива да се безпокои, защото сама желаела да омаловажи неговата безспорна вина. Тя каза това съвсем искрено. Беше твърде интелигентна и успя да преглътне горчивото си разочарование, защото проумя, че един провален бал не е чак толкова страшно нещо на фона на цял човешки живот. Сигурно щеше да има много други случаи да изглежда красива заради Виктор, да се весели заедно с него. Сигурно безброй много пъти щяха да празнуват заедно.

И все пак събота вечерта тя не разсъждаваше така… струваше й се, че това е най-ужасната нощ в живота й. Тя се усмихваше, танцуваше, смееше се, разговаряше весело, с обаяние и чар забавляваше гостите. Възпитанието й повеляваше да се държи като домакиня както подобава и Франческа се справи с тази задача с достойнство и самообладание, прикривайки истинските си чувства зад непроницаема любезност. Тя се престори пред всички заради баща си. Но това й костваше огромно усилие и съвсем естествено я доведе до изтощение. Едва когато с облекчение се прибра в стаята си, Франческа си позволи да излезе от желязното си хладнокръвие, отпусна се и си поплака от разочарование и напрежение.

Тя не излезе от стаята си в неделя, като обясни на прислужника, че има главоболие и се чувства неразположена. Не искаше никой да вижда зачервените й очи и подпухналото й от плач лице. Освен това не желаеше да се включва в одумките и приказките, които неизбежно следват след всяко празненство. Чак привечер Даяна дойде в стаята й, за да й каже, че е минал Ник, който донесъл огромен букет цветя за Дорис и извинително писмо от Виктор. Писмо имаше и за нея. Франческа отвори плика с треперещи ръце. Както повечето истински любовни писма, писмото не съдържаше нищо вдъхновено и романтично — няколко кратки изречения, които чак шокираха със своята деловитост. Но Франческа реши, че той сигурно е бързал и му прости. Като по чудо сълзите й спряха, сърцето й се изпълни с надежда и тъгата й мигом се преобрази в неподправена радост. Но когато късно вечерта тя седеше усамотена в стаята си, Франческа си помисли колко странно наистина й въздействаше този мъж, как рязко си сменяше настроенията заради него. Той имаше огромно влияние над нея. Това започна да я притеснява, дори да я плаши.

Франческа се изправи на шезлонга, като се опита да се отърси от спомена за съботната вечер. Балът й се струваше като лош сън, за който не си струва да си припомня, нито да губи време в празни умувания. Затова тя го изтика назад в съзнанието си, старателно го изличи от мисълта си и той остана погребан в паметта й в продължение на двадесет години.

Сега тя се замисли за следващите две седмици. Днес беше вторник и нищо специално не се предвиждаше до петък, когато Боу Стантън ги беше поканил на вечеря във вилата, в която летуваше. Специално поканени гости бяха Катрин, Тери и Хилъри и от това, което Катрин й разказа, се предполагаше, че вечерята ще е истинско светско стълпотворение. На следващия ден Катрин се връщаше в Лондон, за да се приготвя за заминаването си в Холивуд. Ким тръгваше с нея, защото го зовяха дела в Лангли. Даяна, Крисчън и Ники щяха да си заминат в средата на другата седмица и тя оставаше сама във вилата с баща си и Дорис. Щяха да останат до деня на обяда в чест на Уинстън Чърчил във вилата на Бънки Амфер, на който бяха поканени баща й и Дорис. На другия ден тримата тръгваха за Париж с ролс-ройса на Дорис. Баща й щеше да продължи за Англия заедно с колата. Те двете с Дорис щяха да поостанат в Париж и да изчакат Даяна, а после трите заедно възнамеряваха да посетят къщата за висша мода на Пиер Белмен, за да изберат тоалетите за сватбата.

Цели две седмици нямаше да го вижда. Франческа си призна, че това не е кой знае колко дълго време и по устните й се разля усмивка, която озари цялото й лице: «Скоро ще си бъда в Лондон. При моя любим.» Щом си представи Виктор, изражението й придоби някакво блаженство. Той беше станал смисъл на нейното съществане.

Франческа започна да си мечтае и да прави планове за техния съвместен живот за в бъдеще. Тя беше сигурна, че веднага щом оправи нещата си, Виктор ще й направи предложение за брак. Лейди Франческа Мейсън. «Мейсън, Мейсън» повтаряше си тя наум фамилното му име, повтаряше си го с любов, запленена от неговата звучност. Беше убедена, че ще отидат да живеят в неговото ранчо. Всъщност за нея беше без значение къде ще живеят, стига да са заедно. Тя ще му народи много деца. Е, поне две деца, и те ще са красиви като баща си, а тя и Вик ще бъдат толкова, толкова щастливи. Въображението й препускаше неудържимо и чертаеше планове за бъдещето.

И Катрин Темпест бе изпаднала в самовглъбение тази сутрин. Тя седеше на малкото бюро в своята стая и също като Франческа усещаше, че лятото си е отишло. Гореше от нетърпение да се връща в Лондон, защото цялото й съзнание бе изпълнено с мисълта за предстоящите месеци и за всичко онова, което те щяха да й донесат. Холивуд. Новият й филм. Кариерата й на актриса. Вече седмици наред тя мислеше най-вече за тези неща, а през последните няколко дни, и особено след разговора й с Лондон в деня преди бала, плановете й за бъдещето изместиха всичко останало. Това, което й съобщиха от Лондон, почти я парализира, защото то можеше да провали всичко онова, за което беше работила. Ужасната новина постепенно започна да прониква в съзнанието й и Катрин изпадна в отчаяние, което я доведе до крайно нервно напрежение. И най-лошото беше, че едва успяваше да се владее и да прикрива състоянието си.

Слава богу, в момента се чувстваше вече по-добре. След няколко безсънни нощи, през които за стотен път прецени положението си, Катрин взе няколко много важни решения и тя беше готова да ги изпълни, каквото и да й коства това. Веднъж избрала своята стратегия, Катрин гореше от желание да я приведе в действие, да се втурне стремглаво напред, подтиквана както винаги от неутолимата си енергия, от вродената й потребност постоянно да върши нещо. Макар и вечно припряна и забързана, тя беше достатъчно прагматична, за да разбере, че в случая незабавните решения не са просто приумица на нейния темперамент, а жизнена необходимост. След две седмици заминаваше за Калифорния и до деня на тръгването трябваше да се справи с всичките си проблеми.

В този момент за Катрин нямаше и съмнение, че е в състояние да се справи с нещата по безупречен начин. Вярно, че някои от нейните решения криеха известни рискове, но самото усещане, че тя, и само тя държи съдбата в ръцете си, вече й действаше успокояващо. Затова беше убедена, че ще издържи оставащите няколко дни във вила Замир с подобаващо хладнокръвие и спокойствие.

Катрин отново погледна списъка с нещата, които трябваше да направи, преди да замине за Америка, и остана доволна като видя, че нищо не е пропуснала. После сгъна листа и го прибра в папката със сценария за новия й филм. Стана от бюрото и отиде до прозореца. Отвори капаците, които беше сложила, за да е по-сенчесто в стаята, и погледна надолу към терасата. Погледът й се спря върху Франческа, която се печеше на слънцето, и по лицето й премина някаква нежност. Тя си помисли с внезапно обзела я тъга: «Ще ми липсваш, скъпа моя, ти най-скъпа моя приятелко!». Франческа беше за нея най-близкият й човек, защото истински я разбираше. Едва ли някога ще има отново приятелка като нея. В живота й щеше да настъпи голяма празнота, когато замине за Холивуд.

Катрин въздъхна и затвори капаците на прозорците. Нямаше смисъл да седи сама и да оставя Франческа да скучае. Най-добре беше да слезе и да прекара деня с нея. Нали беше останала във вилата, за да прави компания на приятелката си. Сега, като се замисли, разбра, че не това беше истинската причина да остане. Спомни си какви предчувствия я обзеха, когато ги поканиха на яхтата. Тя моментално проумя, че е твърде сломена от своите тревоги, за да изкара цял един ден в светски приказки и любезности. Още повече че на яхтата щеше да се чувства като в плен. Тогава Катрин твърдо реши, че няма да се оставя на благоволението на двамата мъже, които я притесняваха най-много — Николас Латимър и Майкъл Лейзъръс. Ник с неговото неодобрение и нескрита враждебност спрямо нея, с неговите хапливи шегички. Майк — с прекаленото внимание, което й обръщаше, с настойчивия си поглед и коварните си въпроси. Съжаляваше само заради Боу Стантън. Той беше невероятно приятен мъж — мил, сърдечен, при това истински кавалер. Той се отнасяше с нея като с личност, а не като с красив предмет, който опипваш и оглеждаш, защото искаш да го купиш. С него тя ставаше жена със свое собствено достойнство. Когато разговаряше с Боу, всичките й страхове изчезваха, смееше се до насита и винаги й се повдигаше настроението. Катрин искрено се надяваше, че той няма да се обиди от нейното отсъствие. Само това й липсваше.

Тя застана пред тоалетката, взе четката и започна да реши гъстата си кестенява коса, докато мислеше за Майк. Нямаше какво да се лъже — беше забележителен мъж. Той излъчваше страхотна сила, която покоряваше. Властта привличаше немалко Катрин и тя не можеше да не се възхищава от огромните връзки и влияние, които Майк имаше в целия свят. Ароматът на властта й действаше като наркотик. И все пак Катрин не беше напълно убедена, че го харесва, защото инстинктивно усещаше, че трябва да е нащрек с него. «Просто инстинкт за самосъхранение» — промърмори тя на себе си и взе една дълга синя копринена панделка. С нея прихвана косата си, а самата панделка върза на фльонга малко над челото. После обилно се напръска с парфюм «Ма Гриф», който много харесваше заради свежия му зелен мирис. После свали халата си и се пресегна да вземе от облегалката на стола синя памучна рокля с права кройка. Облече я, обу бели сандали с нисък ток, намери слънчевите си очила и излезе.

На средата на стълбите Катрин се спря, защото внезапно проумя, че има още една, и то много важна причина, поради която тя предпочете да остане във вилата. Искаше да остане насаме с Франческа. За да си сподели с нея, естествено. Тази идея се беше въртяла в подсъзнанието й вече няколко дни и когато сега най-сетне си я призна, Катрин изпита огромно облекчение. Франческа Кънингам беше единственият човек, на когото можеше да се довери. Освен това приятелката й беше умна, състрадателна, сърдечна и земна и щеше да приеме всичките й постъпки, без да я съди и без да си мисли лоши неща за нея. Франческа не беше такъв човек. Тези утешителни мисли й дадоха самоувереност и сила, за да може да бъде откровена с приятелката си. Катрин продължи надолу по стълбите вече с по-бодра крачка.

Когато излезе на терасата, ослепителната светлина и непоносимата горещина я заляха като талази и тя знаеше, че скоро ще й прилошее и ще почне да й се гади. Катрин обаче се насили да се усмихне и извика весело:

— Добро утро, мила Франки.

Франческа се стресна и бързо се изправи на стола. Сложи ръка над очите си и запримигва срещу Катрин, която изникна пред нея.

— А, ето те и тебе, мързелано. Тъкмо се канех да се качвам при тебе, за да те изритам от леглото.

— Будна съм от много рано — отговори Катрин през смях. Прибута един стол под големия жълт чадър и седна под неговата сянка. — Трябваше да напиша няколко писма. Писах и на Ана — моята нова шивачка. Предупредих я, че ти ще отидеш при нея като се върнеш в Лондон. Ще й занесеш твоята бална рокля. Помолих я да ти ушие абсолютно същата. Пратих й чек за ушиването, а също и за нужния розов муселин и гарнитурите.

— О, Кат. Нямаше нужда, наистина нямаше нужда да…

Катрин й даде знак с ръка да замълчи и се зарадва, като видя щастливото лице на приятелката си:

— Стига, скъпа. Още не мога да си простя, че унищожих такава красива рокля. И каквото и да ми говориш, знам, че от събота насам все за това си мислиш. Нека да си кажем истината — в този вид тя не може повече да се облече, а си представям колко пари е струвала.

— Ти си толкова мила и добра, Кат, и толкова досетлива. Благодаря ти. Обещавам ти, че ще ида при Ана. — Франческа я възнагради с любяща усмивка и продължи: — На този свят си нямам никой друг приятел като теб, никой друг. Ти значиш много за мен. Ще ми липсваш, толкова ще ми липсваш, Кат.

— Ти също значиш твърде много за мен, скъпа моя. — Тъжна усмивчица се появи върху устните на Катрин. После й хрумна нещо и възкликна: — Знаеш ли как ми се иска и ти да дойдеш с мен! — Идеята така й допадна, че тя продължи, без да се замисля: — Защо пък да не дойдеш! Няма да ти струва и цент. Можеш да живееш при мен в хотел «Бел Еър», а аз ще ти купя самолетен билет. Не ме гледай така шашнато! Знам, че е страшно трудно да те кандърдиса човек, така че защо да не приемем, че това ще е един вид отплата за гостоприемството, което баща ти прояви към мен в Лангли и тук, във вилата. — Ентусиазмът и вълнението на Катрин бяха толкова заразителни, че Франческа се усмихваше щастливо и леко наклонила глава обмисляше предложението.

— Господи, това би било чудесно, Кат. — После лицето й внезапно посърна. — Да, обаче е неизпълнимо. Наближава сватбата, а и татко иска да съм си у дома за коледните празненства. Нали разбираш — такава е традицията. Трябва да му помогна за Бъдни вечер в черквата, също и за празненствата в замъка, които организираме за хората от имението и селцето. Но все пак много мило от твоя страна, че ми предложи такова нещо. И без друго ти ще си заета с филма, а и мен ме чака доста работа. Мисля, че сега книгата ми за Чайниз Гордън ще потръгне по-леко благодарение на Ники. Да ти призная честно не знам как щях да се оправя без неговата помощ, наистина не си го представям.

— Разбира се, че можеш да се оправяш и съвсем сама! — извика Катрин с известна доза ожесточение и лицето й се промени. — Хич даже нямаш нужда от наставници. Ти си точно толкова талантлива, колкото и Николас Латимър, ако не и повече.

Франческа се усмихна на това хвалебствие и не каза нищо по адрес на Ник. Знаеше колко силна е антипатията на Катрин и каквото и да й говореше, тя не щеше да чуе за него. После Франческа стана.

Ив донесе една голяма кана с изстискан лимонов сок.

— Искаш ли да ти сипя? Аз лично ще си налея малко.

— Да, с удоволствие. Толкова е горещо тук. Тази тераса е един малък кошмар. — На масичката лежеше последният брой на «Ню Йорк Хералд Трибюн» и Катрин започна да си маха с него като ветрило. — Не знам как издържаш на тази жега.

Франческа наливаше соковете и се засмя весело:

— Обожавам слънцето. Сигурно защото съм родена в северна страна. — Тя се върна с чаши в ръка и седна до Катрин. — Какво ще си облечеш в петък за вечерята при Боу Стантън? Решила ли си вече?

— Тази сутрин попрегледах дрехите си и реших да си облека една бяла копринена туника в комплект с бял панталон.

— О, така значи.

Катрин свали тъмните си очила и се вгледа в лицето на Франческа, по което се четеше някакво притеснение.

— Кажи, мила, да не би нещо да не е наред? Може би моят тоалет нещо не пасва с твоя?

— Да, май че е така — призна Франческа с унила усмивка. — Оня ден аз и Дорис много харесахме един летен комплект в Монте Карло. Явно нещо подобно на твоя — тесни панталони и свободен копринен блузон. Дорис много ме хареса в него и обеща да ми го купи. Сигурно днес, като слязат от яхтата. Но аз съвсем спокойно мога да си облека синята копринена рокля, щом ти си решила да…

— Не, не, изобщо недей да се притесняваш. Аз ще си сложа нещо друго — прекъсна я Катрин, защото не искаше да лиши Франческа от възможността да се покаже в новия си тоалет, още повече беше й добре известно колко скромен е гардеробът на нейната приятелка. — Даже като си помисля, аз съм с прекалено бледа кожа, за да нося бяло. Докато на тебе — с тоя разкошен тен, ще ти стои направо страхотно. Сигурно ще си облека розовата тафтена рокля с гол гръб. Значи — разбрахме се.

— Сигурна ли си, че това те устройва, Кат?

— Напълно. — Тя взе чашата си, отпи глътка сок и погледна крадешком към Франческа. «Няма за кога повече да отлагам, помисли си Катрин. Трябва да й го кажа. Имам нужда да го споделя с нея.» Внимателно постави чашата на масата и се прокашля, преди да започне: — Много се радвам, че имаме възможност да останем малко сами, Франки. Искам да ти кажа нещо, искам да ти обясня нещо, което… — Тя не можа да продължи нататък и гласът й заглъхна. Погледна надолу към ръцете си, които нервно беше сплела една в друга.

Франческа веднага усети сериозния й тон и видя как по гладкото чело на Катрин се появи една дълбока бръчка.

— Изглеждаш притеснена, миличка Кат. Тази седмица на няколко пъти ми направи впечатление, че нещо те мъчи. Аз съм железен човек, при това съм най-добрата ти приятелка. Ако на мен не се довериш, то на кой друг. — Франческа зачака търпеливо.

Катрин мълчеше, вперила поглед в проблясващото Средиземно море. Необикновено красивите й тюркоазени очи изглеждаха странно празни и безизразни, а лицето й беше застинало в някакъв покой.

След няколко минути Франческа попита предпазливо:

— Да не би да е нещо свързано с Ким?

Катрин се обърна към нея, кимна и мъчително преглътна, преди да проговори:

— Да. Реших да… реших да скъсам с него.

Франческа не беше очаквала чак толкова лоша новина и стоеше като попарена.

— Катрин, не вярвам да говориш сериозно! — извика тя, а в очите й се четеше изненада и недоверие.

— Напротив, говоря съвсем сериозно. — После Катрин продължи с по-твърд глас: — Дълго премислях нашите отношения и стигнах до извода, че нашата връзка няма да я бъде. Вече познавам Ким доста добре и все повече разбирам колко важно е за него призванието му на аристократ и благородник. Той обожава Лангли. Замъкът е целият му живот. Душата му е дълбоко свързана със земята на вашето вековно имение. Ким не би могъл да бъде щастлив на друго място. Така както аз не бих могла да бъда щастлива, ако трябва да се откажа от кариерата си в Холивуд. Разбери, скъпа Франки, той ми даде да разбера пределно ясно, че в крайна сметка ще трябва да се откажа от актьорството. Освен това непрекъснато ми натякваше, че ако играя, ще сме разделени в продължение на месеци. Недей да мислиш, че не съзнавам колко ще му е трудно, ако аз често отсъствам за дълго. Но за мен ще е не по-малко трудно да се откажа — за мен животът едва ли би имал смисъл, ако не играя. Ти поне си единственият човек, който знае какво е моята професия за мен.

— Да, разбира се — отговори Франческа. — Но не бихте ли могли да се разберете някак си с Ким? Да намерите все пак някакъв компромис?

— Мисля, че това е невъзможно. — В този момент Катрин изпитваше огромна обич към Франческа, затова нежно я потупа по ръката. — Знам колко надежди си възлагала на нас, колко щеше да се радваш аз и Ким да се оженим, но не ни било писано. Имаме толкова различен начин на живот, толкова различни амбиции. А и в много отношения изобщо не си подхождаме.

— Това не е вярно! — възпротиви се Франческа. — Напротив — даже страшно много си подхождате. Убедена съм! О, скъпа, действаш ужасно прибързано.

— Не е така, Франки. Дълго време премислях и това е окончателното ми решение. Моля те, не ме гледай с такъв тъжен и нещастен поглед.

— Как мога да не се чувствам нещастна, Катрин! Ти би могла да станеш чудесна съпруга на Ким и най-добра снаха за мен. — Франческа вдигна глава и запримигва на ярката слънчева светлина, а по лицето й беше изписано истинско разочарование. — Това ще го съсипе… горкият ми брат, ще му бъде много тежко.

— Само в началото. Ще го преживее и съм сигурна, че ще се влюби отново. Тази сутрин реших, че ще е по-човечно и тактично, ако кажа това на Ким малко по-късно. След като ни свърши почивката. Иначе и двамата ще се чувстваме неловко, докато сме тук във вилата. И като казвам по-късно, имам предвид чак след като замина за Калифорния. Помислих си, че мога да му се обадя месец — месец и половина след като съм пристигнала и тогава ще му кажа за моето решение да остана в Холивуд. Знам, че няма да му е лесно, когато и да му поднеса новината. Все пак може би за него ще е по-малко мъчително да приеме факта, ако съм далече от него. А какво е твоето мнение?

— Често казано — не знам. — Франческа я изгледа някак странно.

— Недей да мислиш, че съм страхливка — ако това искаше да кажеш — запротестира Катрин и бузите й поруменяха. — Аз мисля за Ким и за неговите чувства, искам да пощадя неговата гордост и самочувствие. На никого не му е приятно да се чувства отхвърлен. Франки, а той именно така ще приеме нещата. Той никога няма да се примири с факта, че аз съм по-умната от двама ни. Освен това не мислиш ли, че ще го поставя в ужасно неудобно положение, ако му го кажа точно сега, когато около него е цялото му семейство?

— Е да, може би сега ще му е по-неприятно — съгласи се Франческа, макар и с неохота. Тя си припомни как Ким възхваляваше Катрин, как я защитаваше. Да, брат й щеше да се почувства като глупак, който твърдоглаво е стоял на нейна страна, напук на притесненията и възраженията на баща им. Въпреки че графът никога не изрази това открито. Франческа интуитивно усещаше, че той е против. «Татко и Дорис ще са във възторг от новото положение на нещата — помисли си тя. — Те не одобряват Кат, въобразяват си, че не е достойна за Ким. А всъщност толкова грешат.» Изведнъж й хрумна нещо друго и на тъжното й лице просветна усмивка. — Ще постъпиш съвсем правилно, ако изчакаш и не съобщаваш нищо на Ким — каза тя с внезапна решителност. — И то не само, за да уважиш чувствата му, но и защото той сигурно ще ти липсва толкова много, че може и да решиш все пак да не скъсвате. Когато отидеш в Холивуд, ти ще имаш възможност да прецениш отношението си към него, Кат, и може би ще промениш решението си. Защо не помислиш върху един такъв вариант?

— Няма да го променя, скъпа моя. — Катрин говореше толкова тихо, че Франческа едва я чуваше. — Дори и да има някаква вероятност от нашата връзка да излезе нещо, аз няма да се омъжа за Ким. Не мога да се омъжа за него. Нито сега. Нито никога.

Франческа се напрягаше, за да успее да чува думите на своята приятелка. Тя гледаше съсредоточено лицето й, което придобиваше все по-измъчено изражение.

— Но защо да не можеш? — попита Франческа с нарастващо безпокойство.

— Защото същества една пречка.

— Какво, за бога, искаш да кажеш? — Веждите на Франческа се събраха учудено. — Пречка! Как странно звучи само.

Катрин извърна лице и притвори очи. Въпреки че страшно й се искаше да се изплаче на Франческа, да сподели с нея тревогите си, думите й засядаха на гърлото и тя започна да хапе устни. Най-накрая промълви с тих, но учудващо твърд и ясен глас:

— Аз съм бременна, Франки. Ето в това е пречката.

Франческа широко отвори уста, но не излезе никакъв звук. Тя гледаше приятелката си в пълно вцепенение.

— И то не от Ким — добави Катрин. Облегна се назад и изпита такова облекчение, че най-сетне го каза.

— О, Кат, миличка! Кат… — Франческа не успя да продължи, защото сърцето й преливаше от нежност и състрадание.

— Само ще те обидя, ако те моля да не казваш на никого за това. Аз ти вярвам, Франки. Имам в теб пълно доверие.

— Разбира се, че можеш да разчиташ на мен, скъпа. За теб винаги! На никого няма да кажа. Толкова те обичам, че никога не бих те оскърбила. — Франческа я гледаше с ококорени очи и я попита шепнешком: — Какво ще правиш сега?

— Имам само един изход. Ще трябва да направя аборт — прошепна на свой ред Катрин.

— Господи, не бива! Не бива, Кат! Не трябва да го правиш. Толкова е опасно. И ужасно рисковано. Освен това е забранено и ще си принудена да прибегнеш до някой шарлатанин. Едно момиче от моето училище отиде при такъв полулекар и за малко… не си отиде от кръвоизлив.

Устата на Катрин беше пресъхнала и тя се вкопчи в чашата си. Отпи глътка сок и полека върна чашата на масата. После започна да говори с мънкане:

— Няма да ходя при шарлатанин. Миналият петък ми се обади моят лекар, за да ми съобщи, че пробите са положителни. Той ми каза, че ще уреди постъпването ми в частен родилен дом, където има квалифицирани специалисти. Ще ми струва много пари, но лекарят ме увери, че всичко ще мине добре. Всичко ще бъде наред — завърши тя с по-уверен тон, но тревогата й нарасна, като си представи какво изпитание я очакваше.

Самата мисъл за аборт ужасяваше Франческа, независимо къде и как ще бъде направен. Тя много добре си спомняше своята приятелка от училище, която от глупост за малко не проигра живота си. Франческа се приближи към Катрин и започна да я умолява:

— Моля те, Кат, моля те, недей да правиш това. Ти си с толкова крехка физика. Страшно се безпокоя за твоето здраве. Ами бащата? Той няма ли да бъде до теб, за да те подкрепя?

Франческа не получи отговор на тези въпроси и реши да изостави обичайната си дискретност. — Кой е той, Кат? Кой е бащата?

Катрин поклати глава:

— Предпочитам да не споменавам името му.

Тези думи учудиха Франческа, но тя ги остави без коментар. Вместо това започна с решителен глас:

— Слушай, Кат, мисля, че ти трябва да родиш детето, независимо от всичко. Един аборт крие прекалено много рискове и…

— И дума не може да става за раждане — изстена Катрин и гласът й се разтрепери. — Моля те, не ме разубеждавай. Няма смисъл да ти казвам какъв кошмар съм изживяла, докато стигна до това решение. Аз съм възпитана в католическо семейство и въпреки че години не съм ходила на църква, дълбоко в душата си аз си оставам католичка. Ще извърша смъртен грях. Ще убия собственото си дете. За бога, Франки, не ме измъчвай допълнително… — Едва сега се появиха сълзи в очите й. Тя извади кърпичка от джоба си, избърса ги и се опита да се овладее.

— Не плачи, Кат — каза кротко Франческа и нежно хвана ръката й. — Прости ми! Не искам да те разстройвам допълнително. Знаеш, че всичко бих направила за теб, за да ти помогна… — Тя млъкна замислено и реши отново да опита. — Ами мъжът, който…

— Какво мъжът? — прекъсна я нервно Катрин.

— Аз не те питам кой е той — успокои я Франческа. — Просто се чудех той какво мисли за всичко това.

— Той изобщо не знае.

— За бога, нима не си му казала? — Франческа не можеше да повярва.

— Не съм, защото не знам какво ще направи, как ще реагира. — Катрин отново започна да хапе устните си, но сгърчи лице от болка. От много хапане през последните дни те се бяха разранили. После каза с отпаднал глас: — Той дори не знае, че съм бременна.

— Ох, Кат! — Франческа седна изправено, а в погледа й се четеше страшна решителност. — Господи, трябва да му го кажеш! И то незабавно! Това е прекалено голямо бреме, за да се справиш сама. Още повече, че той е отговорен за това. Ти трябва да му го кажеш, за да може той да ти помогне и да те подкрепя, докато се оправиш.

— Благодаря ти, че ми засвидетелства своето приятелство. Толкова съм ти благодарна за това. — Отново й потекоха сълзи и тя ги избърса с ръка. — Сега съжалявам, че не ти казах по-рано. Не знаех как ще го приемеш. Мислех си, че може би ще ме презираш. Знам колко обичаш Ким… как го закриляш. Няма да искам от тебе прошка, но трябва да знаеш, че аз не съм развратница, която…

— Никога не бих си го и помислила!

— … която спи, с който й падне — продължи Катрин приглушено. — Това, което искам да ти обясня, е, че не съм била с двама мъже едновременно. Никога не съм спала с Ким.

— Не знаех дали имате интимни отношения или не, пък и не ми е работа. Освен това искам да знаеш, че никога не бих си позволила да те съдя, така че няма нужда да се оправдаваш пред мен, Кат.

— Благодаря ти, мила, благодаря ти, че си ми истинска приятелка.

— Именно защото съм ти приятелка, искам да те попитам нещо — започна Франческа предпазливо. — Не мога да те разбера. Не искам да ставам досадна, но защо не кажеш на този мъж за затруднението, в което си изпаднала?

— Защото няма никакъв смисъл. Защо да го занимавам, след като отлично мога и сама да се оправя. Стига ми това, че едва не се побърках от притеснение, за да причинявам страдание и на него.

Франческа вече едва скриваше гнева си:

— Знам те аз. Ти все мислиш за другите. Но в случая това е направо глупаво. А освен всичко той може и да е против твоето решение. Никога ли не ти е хрумвало, че би могъл да поиска да се ожени за теб и да си родите детето? Ами ти? Ти не би ли искала да се омъжиш за него, ако ти предложи?

— Невъзможно е. Той е женен.

— О, не!

Катрин сведе очи, защото се чувстваше ужасно. Не беше мислила да разказва толкова подробности на Франческа. Искаше просто да й обясни защо ще скъса с Ким и да сподели с нея тревогите си по забременяването. А сега съвсем неволно нагази в мътни води, може би защото не беше очаквала толкова настойчиви и ловки въпроси от Франческа, прословута със своята тактичност.

— Той не би ли могъл да се разведе? — подхвърли Франческа.

— Не знам. Но, честно казано, не бих искала да го прави. Аз не искам да се омъжвам за него и съм сигурна, че и той е на същото мнение. Ние не се обичаме, или не се обичаме дотолкова, че да… Вярно е, че сме много привързани един към друг. — Катрин енергично заклати глава, а изражението на лицето й изразяваше не по-малко отрицание: — Бракът е сериозно нещо. За да е сполучлив, за да върви, той трябва да стъпи на здрава основа, да се основава на много дълбоки чувства, каквито ние с него не изпитваме. — Тя въздъхна уморено. — Бракът при нас едва ли е изход… дори е немислим.

— Разбирам. — Франческа не знаеше какво повече да каже, нито какво повече да предложи. Разговорът беше стигнал до задънена улица, защото упоритостта на Катрин граничеше с инат. Франческа стана, отиде до масичката с напитките и си наля сок, като не престана да прехвърля наум цялото положение. Беше напълно убедена, че Катрин греши. Приятелката й непременно трябваше да му разкаже всичко, за да получи от него ако не друго, то поне морална подкрепа. Франческа бързо се върна на масата и започна да преценява множеството идеи, които й се въртяха из главата. Накрая реши да почне с една от тях: — Да не би да те е страх да му го кажеш, Кат?

Катрин се сепна, защото се беше замислила. Тя вдигна очи и поклати глава:

— Не, разбира се, че не се страхувам. Защо питаш?

— Помислих си да не би пък това да е причината, че не си му казала. Знам, че се повтарям, но наистина ми се струва, че той трябва да знае. Аз с готовност бих му го казала вместо теб, ако ти…

— Не! — почти извика Катрин, уплашена от това предложение. — В никакъв случай!

Франческа се стресна от нейния рязък и груб отговор. Като видя обиденото й лице, Катрин бързо започна да се извинява:

— Прости ми, мила. Съжалявам, че ти креснах така. Беше много мило от твоя страна, че ми предложи помощта си. — Изведнъж тя прочете нещо в светлокафявите очи на Франческа и се загледа внимателно в нея. — Изнервих те с това, че скрих от тебе кой всъщност е той. Така ли е?

— Не, Кат, не. Но наистина не разбирам. Ти вече ми каза толкова много и не мога да повярвам, че не желаеш да ми се довериш докрай. Просто… — Франческа вдигна рамене и продължи: — Не исках да ти се натрапвам, когато ти предложих аз да му го кажа. Щеше ми се да ти помогна с нещо.

— О, Франки, знам, че е така. — Катрин се замисли. Беше си дала клетва на никого да не казва името му. За да се съхрани. Тя сама трябваше да контролира живота и съдбата си, а кой знае какви страсти щяха да се разгорят, ако той разбереше, че е бременна. Не можеше да допусне той да има власт над нея, да й диктува условия. Катрин започна да разсъждава на глас: — Странен човек е той, понякога не е лесно да го разбереш. — Тя замислено се облегна назад. В съзнанието й затанцуваха безброй спомени и изведнъж красивото й нежно лице стана замечтано и по устните й се появи лека усмивка. — Но аз и друг път съм ти казвала, че е такъв… — Изречението й остана недовършено.

Объркана и изненадана, Франческа попита:

— Какво си ми казвала? Не разбирам за кого говориш.

Катрин въздъхна и промълви с някакво примирение:

— Вик наистина е много особен човек, всъщност е ужасно самотен и…

— Вик!? Защо изведнъж заговори за Вик?

Катрин заклати глава и каза кротко:

— Не исках да откривам кой е той, но както ти сама забеляза, вече ти разказах почти всичко. Може би нямаше смисъл да увъртам. Та нали знам, че мога напълно да разчитам на твоята дискретност, Франки. Вик е бащата на моето дете.

Франческа стоеше като попарена. Тя втренчи ужасен поглед в Катрин, сякаш не вярваше на това, което е чула: «Какво каза току-що Катрин? Че Вик е бащата? Но това е невъзможно! Може да е всеки друг, но не и Вик. Катрин и Вик? Не!» За миг тя си внуши, че е чула грешно и очите й нервно затрепкаха.

— Нали не говориш за Виктор Мейсън? — Щом произнесе името му, усети как я сграбчи ужасът, усети как съзнанието й отказва да приеме истината и нейните разрушителни последствия.

— Защо, точно за него става дума. — Изведнъж по лицето на Катрин се изписа някаква тъга. — Ти като че ли много се изненада, но знаеш по-добре от всеки друг колко си допадаме с него.

Цялото същество на Франческа крещеше: НЕ! НЕ! Тя беше втренчила обезумял поглед в Катрин и я гледаше с невиждащи очи. Понечи да каже нещо, но от устата й не излезе нито звук.

Катрин уплашено се приведе към нея.

— Обещай ми, че няма да му кажеш. Той не бива никога да научава за детето. Никога! Обещай ми, Франки, моля те, обещай ми. Дай ми честната си дума. Закълни се в… честта на фамилията Кънингам — настояваше Катрин с умоляващ и пронизителен глас. Очите й, които сега изглеждаха по-сини от всякога, станаха огромни.

— Дд-а — Франческа започна да заеква, защото изпадаше във все по-голям шок. — Обещавам. Заклевам се. — Тя произнесе тези думи съвсем механично. Струваше й се, че се задушава. Гърдите я стягаха, а сърцето й блъскаше ребрата в лудешки ритъм. «Не е вярно! Катрин излъга! Но защо ли ще ме лъже? Защо ще казва, че Виктор е бащата, ако той в действителност не е? За да ме нарани? Защото го ревнува от мен? Не, тя никога не би ме наранила. Тя ме обича. И не знае за нашите отношения, така че как би могла да ревнува? Виктор държеше всичко да е потайно. Сега ми е ясно защо му е било необходимо. Заради Катрин. Той е спял и с двете едновременно. Мили боже! Вик! О, Вик! Как можа да направиш това? Защо?! И защо точно с Катрин? С моята най-добра приятелка. Ти ме предаде, Вик! Не, и двамата ме предадохте. И то по най-подъл начин. Не, Катрин не е виновна. Тя изобщо не знае за нас. Трябва да й кажа! Не, не бива. Не й казвай нищо. Изчакай. Първо разбери. За това между нея и Вик. Но аз не искам да узнавам нищо! Напротив — искаш. Няма да го понеса! Ще го понесеш и още как. Трябва да узнаеш всичко, за да не полудееш.»

Подобни хаотични мисли яростно се блъскаха в съзнанието на Франческа в продължение на няколко минути. А над всички тях се носеше един ужасен мълчалив крясък. Цялата й душа крещеше от непоносима болка и страдание. Тя стисна в скута треперещите си ръце, забивайки нокти в дланите, за да се стегне и да може да продължи диалога, който водеше сама със себе си.

— Никога не съм предполагала, че той е… твоят приятел. — На Франческа й се струваше, че гласът й долита някъде от далече. Звучеше като някакъв дрезгав шепот.

— Аз пък си мислех, че се разбира от само себе си, че за теб е ясно като бял ден — отговори Катрин.

Тогава Франческа се насили да зададе най-трудния за нея въпрос:

— От кога сте… заедно? — Страхуваше се от отговора. Искаше й се да избяга, да бяга бързо, далече от тъмнокосата красавица, която седеше срещу нея, далече от тази тераса, от тази къща. Да бяга, да бяга, накъдето й видят очите. Тя гледаше Катрин и чакаше. Трябваше да разбере най-страшното, колкото и мъчително да беше то, колкото и опустошения щеше да й донесе. А с все по-голям ужас гласът на сърцето й подсказваше, че само след миг душата й ще бъде завинаги опустошена. — Отдавна ли сте близки? — попита Франческа.

— Не, отскоро — отговори разсеяно Катрин, която отново беше потънала в размисъл и погледът й се рееше към морето в далечината. Тя излезе от своя унес и заговори: — Ти знаеш, че винаги сме били добри приятели, никога не сме били любовници. Но през май, докато бяхме на снимки, всичко се случи някак си главоломно. Всъщност, съзнавам, че това беше неизбежно. Ние така бяхме погълнати от работата по филма, от тия страстни любовни сцени, които снимахме. Освен това на Вик не може да му се устои. У него има нещо толкова силно и мъжествено. — От гърдите на Катрин се изтръгна дълбока въздишка, тя поклати глава и загледа замечтано. — Не можах да устоя. Независимо от Ким. Независимо от това, че усещах дълбоко в себе си, че Вик сигурно поддържа и друга връзка. Той е свикнал около него да пълзят жени. Нали го знаеш какъв флиртаджия е. Всъщност не ми трябваше много време, за да разбера, че нашето увлечение ще изтлее така бързо, както и започна. Излязох права. Оказа се, че нашият любовен роман е без значение за него. — Катрин отново въздъхна. — Той е привързан към мен, обича ме по някакъв свой начин. При сегашните обстоятелства не ми остава нищо друго, освен да гледам философски на нещата. За жалост аз не предвидих последствията… трудностите.

Франческа не можеше да проговори. «Нямало значение за него! Но за мен има! О, Вик, за мен има огромно значение. Тя го нарича Вик. Той не позволява на никого да му казва така — освен най-близките. Аз, Ники, а както става ясно — и Катрин. Господи! Станало е по време на снимките. В Йоркшир. Сигурно е спал с нея през онзи уикенд, когато гостуваха в Лангли. Той отказа да дойде в спалнята ми. Уж заради баща ми. Не било прилично да го правим под неговия покрив. Неприлично! О, Вик! Ти си ме излъгал. Ти си ме измамил, ти си ми изневерил.» И тогава тя си ги представи двамата заедно, видя ги като на картина, с най-малки подробности. Катрин е в прегръдките на Виктор. Тя го докосва и го целува. Той отвръща на целувките и ласките й и я обладава. «Дали и нея я е любил така, както се любеше с мен? Дали й е говорил същите неща? Същите страстни, нежни слова само между най-близки?» Тя не можеше да се измъчва повече с догадки и се опита да пропъди тези съсипващи мисли, като здраво стисна очи. Изведнъж я обзе пристъп на ревност и в нея се надигна гняв, примесен с омраза. Омраза към Катрин Темпест. «Тя е виновна. Тя го е подмамила. Съблазнила го е. Прилъгала го е. Да, това е обяснението. Вик никога по собствена воля не би изневерил на мен и на нашата любов.»

Франческа отвори очи и без да поглежда към Катрин, попита едва чуто:

— Кога? Кога според теб си забременяла? — Вътрешното й треперене така се засили, че тя се хвана за стола, за да се овладее.

— През юни. Сигурно е станало някъде през юни.

— В такъв случай ти си в трети месец…

— Почти.

— Но ще можеш ли да направиш аборт? Не е ли опасно вече?

— Не, скъпа моя. Докторът ми каза, че съм добре. Не се безпокой за мен, Франки. Ще се оправя. — Катрин се усмихна признателно, трогната от загрижеността на приятелката й за нейното здраве.

Очите на Франческа срещнаха тези на Катрин и тя веднага сведе поглед, като се загледа съсредоточено в единия си крак. «Дано да умре. Тя ще убие неговото дете. Аз трябваше да имам дете от него! Мое дете! И аз искам да умра. Няма за какво повече да живея. Той не същества вече за мен. О, Вик, защо ми причини всичко това!»

Франческа неуверено се изправи, защото не беше сигурна дали ще я послушат треперещите й нозе. Капчица сила не й беше останала. Тръгна бавно напред. Острата болка в областта на сърцето стана непоносима. Пристъпите бяха толкова силни и продължителни, че дъхът й секваше. Тя се запита разсеяно дали пък не беше получила инфаркт. Нима беше възможно на нейната възраст. Всъщност Франческа се молеше да е получила сърдечен разрив. Така ще го накара да съжалява. И двамата щяха да съжаляват за това, което са й причинили. Заслепиха я потоци сълзи, които рукнаха от очите й и закапаха по гърдите и по банския й. Тя се препъна, преди да седне обратно на стола.

Катрин наблюдаваше Франческа разтревожено.

— Да не ти е зле, мила? — извика тя. — Преди малко ми се стори, че залитна. Кажи какво има? Да не ти е лошо?

Без да се обръща, Франческа заговори задъхано и на пресекулки:

— Да, прилоша ми. Гади ми се. Вие ми се свят. От жегата е. От слънцето.

Тя се наведе настрани, за да скрие разкривеното си лице и докопа една хавлиена кърпа, която притисна към насълзените си очи. След малко избърса шията, гърдите и раменете. Беше плувнала в пот. А вътрешно й беше ужасно студено. Имаше усещането, че е безчувствена буца лед. Безчувствена. Франческа пусна кърпата и потърси с ръка черните си очила. Постави ги бавно и много внимателно, сякаш беше сляпа старица. Със същите треперещи и некоординирани движения тя вдигна от пода сламената си шапка и я постави на главата си.

Катрин беше станала и загрижено прибутваше столовете на сянка.

— Дано не си получила слънчев удар — каза тя и й хвърли един бърз поглед, докато нагласяваше чадъра. — Ех, че си и ти. Кой знае от кога лежиш на това слънце. Нищо чудно, че сега ти е лошо. Да се кача ли да ти донеса аспирин?

— Не, благодаря. Добре съм.

Франческа тръгна към нея в права нишка, като пристъпваше внимателно и се опитваше да пази равновесие. Съвсем неочаквано белите мраморни плочи под краката й скочиха към лицето й, за да я ударят. Тя се стегна, за да приеме удара, без да съзнава, че всъщност пада към тях.

Катрин дотича, прихвана я здраво за ръката и я задържа да не падне.

— Мисля, че ще е най-добре да влезем вътре — каза тя притеснено и по лицето й се изписа голямо безпокойство. — Какво ще кажеш? Вътре е по-хладно и ще можеш да си полегнеш.

— За какво лягане ми говориш, за бога! — Франческа нетърпеливо издърпа ръката си с необичайна за нея грубост. После се намести в един стол. — Нито пък имам нужда от хапчета. Ще пийна малко лимонов сок. Стига си се паникьосвала. Казах ти, че нищо ми няма.

— Разбира се, скъпа Франки. Както кажеш.

Катрин също седна и започна да изучава приятелката си. Беше поразена от резкия тон, от внезапната студенина и враждебност в нейното държание. После тя си каза: «Франческа е бясна от яд заради Ким. Но това е съвсем разбираемо. Тя започна да осъзнава фактите и е ужасно притеснена за брат си. А не е за учудване, че е разочарована от мен.» Катрин въздъхна и се запита дали не сгреши много със своята откровеност.

Известно време и двете мълчаха, накрая Франческа проговори с тих глас:

— Защо досега не си ми казала за връзката си с него?

По лицето на Катрин се изписа изумление:

— О, Франки, но как бих могла? Та нали ходех с Ким… — Тя присви устни и се усмихна виновно. — Всъщност сигурно е трябвало да ти кажа — нали сме приятелки и нямаме тайни помежду си. Но на мен ми беше неудобно и съвестно, заради отношенията ми с брат ти. Как можех да ти призная, че имам връзка с Вик? — Франческа само измърмори нещо неразбираемо и Катрин реши, че трябва да й дообясни. Тя заговори припряно: — Пък и Виктор страшно настояваше никой да не разбере за нас. Честно да ти кажа, той изпитва ужас от скандали и направо има мания за преследване от «Конфиденшъл». Затова и държеше всичко да остане в пълна тайна. Сега, Франки, нали разбираш защо не съм споделила с теб? — питаше настойчиво Катрин, защото поведението на приятелката й все повече я озадачаваше.

— Да.

«Разбирам, и още как — помисли си Франческа с горчивина. — Добре си укрепил и двата фронта, Виктор.»

— Имам ужасното усещане, че не можеш да ме понасяш, заради постъпката ми спрямо Ким — започна Катрин предпазливо, а вътрешно се молеше да не е загубила Франческа като приятелка заради всичките си лъжи, които успя да скалъпи. Тя обаче изобщо не подозираше за отношенията между Франческа и Виктор и нямаше как да знае, че откровенията й предизвикаха ужасен смут в душата на приятелката й. Нейната привидна искреност щеше да донесе опустошителни последствия и за двете. — Няма ли да ми кажеш поне една думичка? — попита Катрин с разтреперан глас и усети, че отново ще се разплаче, заради необичайната и странна студенина в поведението на Франческа.

— Извинявай, не те чух какво каза — попита отнесено Франческа, правейки отчаяни опити да не изгуби отново контрол над себе си.

Катрин повтори въпроси си и настойчиво добави:

— Не съм искала нарочно да нараня Ким. Поне за това трябва да ми вярваш.

— Да… вярвам ти — Франческа притвори очи, доволна, че е с тъмни очила. След малко тя проговори с тих и отпаднал глас: — Но защо не искаш… той да научи, че си бременна?

— Заради всички причини, които ти казах преди малко, а и защото не искам отношенията ни да се объркат по какъвто и да било начин. Не забравяй, че с Вик сме свързани и професионално и аз трябва да се съобразявам с това. Та нали цялата ми кариера е в негови ръце. Нима си забравила, че с него ме обвързва договор или по-точно с «Белисима»?

— Не, не съм.

— Пък има и още нещо. Аз ще работя с него и той ще ми партнира във филми, и то не в един и два, а…

— Няма ли да се чувстваш странно? Да бъдете постоянно заедно… след… след всичко това?

— Надявам се, че няма — Катрин нервно се размърда на стола и кръстоса крака. — Но със сигурност ще се чувствам ужасно, ако и той знае за бебето и за… онова, което ще направя. Не мога да предвидя каква ще е неговата реакция, затова предпочитам да не му казвам. В едно обаче съм сигурна — той няма да задълбочи нашата връзка. Вече ти казах, че всичко между нас почти е приключило. Поне за него това беше момент на увлечение. Ще си останем добри приятели, както и преди, но нищо повече. Пък и аз самата искам да продължи постарому. Просто една духовна близост.

— Да — Франческа стискаше силно ръце и се молеше болката да премине. «Той погуби нашата любов, помисли си тя, заради нещо толкова незначително. Нещо, което тя самата нарича моментно увлечение. О, Господи!» Усещаше как сърцето й ще се пръсне.

Катрин отчаяно искаше да прогони студенината на Франческа, затова се пресегна и нежно я хвана за ръката. После започна да нарежда настойчиво:

— Моля те, кажи ми, че не ме мразиш… заради Ким. Моля те, Франки, много ти се моля. Няма да го понеса, ако те загубя като приятелка. — Франческа обаче продължаваше да мълчи и Катрин извика: — Трябва да скъсам с него, разбери! Всичко друго би било непочтено спрямо него!

Франческа леко въздъхна и кимна с глава:

— Да. Така ще е най-добре… иначе наистина ще е нечестно. Ким ще го преживее. — Тя преглътна. — Всъщност не се притеснявам за… Ким. — Тя стисна здраво уста, защото се уплаши, че ще продължи и ще избълва всичко, което й беше на сърцето. Не искаше да разкрива своята връзка с Виктор. Щеше да изпадне в прекалено унизително положение.

— Слава богу! Толкова държа на теб, Франческа! Не бих го понесла, ако ти се разочароваш от мен! — Катрин сниши глас и добави шепнешком: — Как ми се искаше да си с мен другата седмина в Лондон, когато ще вляза в болницата. Мисълта за тази операция ме отвращава и ще ми тежи на съвестта до края на живота. — Когато завърши, гласът й се задави от сълзи: — Не знам дали някога ще мога да си го простя.

Франческа вече нямаше сили да отговаря, нито пък я интересуваше дали Катрин ще си го прости или не. Тя извърна глава, защото дочу нечии стъпки.

— Мадмоазел Темпест, търсят ви по телефона — съобщи икономът.

— А, така ли, благодаря ти, Ив. — Тя се изправи и се обърна към Франческа: — Ей сега се връщам, миличка.

Катрин последва иконома и излезе, но Франческа все още усещаше присъствието й на терасата. Из топлия въздух се носеше миризмата на парфюма й, а звучният й мелодичен глас все още отекваше в ушите на Франческа. Страшните думи, които тя беше изрекла, кънтяха с влудяваща яснота и настойчивост в съзнанието й.

«Дали някога ще забравя казаното от нея? Сигурно сънувам някакъв кошмар.» Но дълбоко в себе си Франческа знаеше, че не сънува, че всичко беше самата действителност. Изведнъж й се прииска да стане, да отиде в градината и да легне по очи, да зарови пламналото си лице в прохладната зеленина, за да изплаче цялата си мъка, отчаяние и болка. Но не можеше да помръдне, скована от вцепенение и ужас. Тялото й тежеше като олово.

— Франки! Франки! Случило се е нещо ужасно!

«Да, помисли си Франческа отнесено. Случи се. Целият ми живот е разбит.»

— Франки! — изкрещя пронизително Катрин. — Нима не чуваш какво ти говоря?

— Да, чух те. Какво се е случило! — попита Франческа с изтощен и отпаднал глас. Тя премигна зад очилата си и се загледа в Катрин, която нервно се суетеше пред нея, стиснала лист хартия с треперещи пръсти. Не, нейната приятелка не се преструваше — Франческа отново забеляза нервното й напрежение, пребледнялото лице и разширените от ужас очи.

— Станала е катастрофа! — извика Катрин. — Ужасна катастрофа. С колата на Хилъри и Тери! Откарали са ги в болница в Ница. Норман се обади… Норман Рук. Тери е поискал да ме види. Трябва веднага да отида при него, да се опитам да направя каквото мога.

— Боже господи! — Франческа излезе от вцепенението си и седна изправена. Чак сега думите на Катрин достигнаха до обърканото й съзнание. — Много ли е сериозно?

— Повече от сериозно, ако се съди от обясненията на Норман. — И двамата са пострадали. Хилъри е… Хилъри е… — Устните на Катрин трепереха и тя не можеше да продължи. — Хилъри е тежко ранена, много по-зле е от Тери. Нали ще ме откараш до Ница, миличка? Не знам пътя, пък и не съм добър шофьор. — Катрин изтича до стола, където беше метната плажната рокля на Франческа, и й я подаде. — Навлечи това. Нямаме време да се преобличаме. Знам, че не се чувстваш добре от жегата и слънцето, но ще трябва някак си да…

— Разбира се, че ще те закарам! — отговори с готовност Франческа. Тя се вдигна тежко от стола, взе от Катрин памучната си рокля и бързо я облече. Когато започна да закопчава копчетата, усети, че ръцете й неудържимо треперят, а ритъмът на сърцето й отново се ускорява. Франческа попита колебливо: — Вярваш ли, че те ще… се оправят, Катрин?

— Дано… Господи, дано!

Глава XIV

Тръгнаха по пътя, който отиваше до Ница и минаваше между крайбрежната магистрала и високопланинското шосе. След като й обясни къде точно се намира болницата, икономът посъветва Франческа да тръгне по този път, за да спести време и за да избегне натовареното движение. Вече бяха задминали Монте Карло. В далечината пред тях се виждаше старото пристанище на Вилфранш — снежнобели платна трептяха на вятъра като развети знаменца на фона на яркосиньото безоблачно небе… малки бели яхти си почиваха върху лъскавата като огледало морска повърхност… в обедната мараня като миражи се виждаха далечни силуети.

Сутринта Дорис беше взела Ройса, затова Франческа караше малкото Рено, наето за вилата. Въпреки че то не бе стабилно и мощно като другата кола, Франческа се справяше отлично. Тя непрекъснато пришпорваше двигателя и не вдигаше крак от газта, съсредоточена в пътя пред себе си. Откакто излязоха от вилата, тя и Катрин си бяха разменили едва няколко думи, защото и двете потънаха в своите мисли.

Катрин беше в трескава възбуда. Собствените й проблеми бяха отстъпили място на нейната загриженост за Тери и Хилъри, които само Господ знаеше в какво състояние лежаха в болницата. Норман беше изпаднал в истерия, когато й се обади, и не успя да й обясни почти нищо. Въображението й тревожно препускаше и тя все си представяше най-лошото. «Дано да се оправят. Дано да се оправят» — повтаряше си непрекъснато Катрин и отчаяно се улови за мисълта, че Тери сигурно е в съзнание, щом като е накарал Норман да й се обади. Това поне беше капчица утеха. Но не смееше да мисли за горката Хилъри, която според думите на Норман изхвръкнала от колата и била по-тежко ранената от двамата. Катрин се сгуши на мястото си и се загледа през прозореца на колата, без изобщо да забелязва красивата гледка пред себе си.

От своя страна Франческа също полагаше огромни усилия, за да надмогне бурните си чувства и да възвърне хладнокръвието си. Вече бе успяла да дойде на себе си, защото знаеше, че ще трябва да се държи възможно най-естествено при сегашната драматична ситуация. Въпреки че нито болката й, нито страданието й заради Виктор не се бяха уталожили, все пак катастрофата зае голяма част от съзнанието й. Франческа имаше силно развито чувство за благоприличие и изключително жилав характер, затова събра всичките си мисли и се държеше максимално адекватно. През последните седмици тя се беше сближила с Тери и Хилъри и едно топло приятелство се беше породило между нея и художничката по костюми. Събота вечерта Франческа си помисли каква красива двойка бяха двамата с Тери. Милото държание на Хилъри по време на бала й бе подействало успокояващо и сега, когато си представяше изпочупените им наранени тела, буца засядаше на гърлото й, а сърцето и се свиваше от мъка.

Франческа се приведе към волана и подгони Реното докрай, сякаш й се искаше колата да полети. Ех, само ако бяха с Ролса, щяха да пристигнат два пъти по-бързо в Ница. Пред нея се простря прав участък от пътя, затова тя увеличи скоростта и профуча през него, но със скърцане на спирачките намали, когато наближи един остър завой. Караше много бързо, но не и безразсъдно, както правеше обикновено. Внимаваше за лъкатушните завои и извивки по пътя и нито за миг не забравяше защо са тръгнали за Ница.

Един голям камион и няколко коли пъплеха срещу тях в другото платно на пътя и Франческа пусна крак от газта, докато колата съвсем намали ход. Пътят доста се беше стеснил и трябваше да прояви цялата си ловкост и умение, за да се размине безопасно с вече наближаващите коли. Щом ги подмина и излезе на чист път, Франческа хвърли бърз поглед към Катрин. Тя мълчеше тъжно, погълната изцяло от тревога и безпокойство. Едва сега Франческа си спомни колко жертвоготовна и вярна е нейната приятелка, особено в критични моменти, когато би направила всичко, за да помогне. Франческа отмести поглед и докато се взираше напред в пътя, като че ли част от омразата, която бе набрала срещу Катрин от последния час, започна да се топи.

Аналитичният ум на Франческа, който толкова много щеше да й помогне за успеха й като писателка, заработи с безупречна точност. Изведнъж с пределна яснота и с хладна безпристрастност тя проумя какво се е случило между Виктор и Катрин. Разбира се, че тяхното увлечение беше неизбежно. И този факт беше бодял очите й през цялото време — тя просто беше отказвала да проумее истината. Любовта им пред камерата беше само една прелюдия към тяхната действителна връзка, играта не можеше да не се превърне в реална част от живота им. На Виктор не можеше да му се устои. Катрин пък беше магьосница. Сега на Франческа всичко й стана повече от ясно. Защо почти не се беше срещала с Виктор, докато правеха снимките в Йоркшир, защо Катрин беше влудявала брат й с постоянните обяснения, че е заета. Сега си обясни огромното внимание на Виктор към Катрин по време на филма, честите му обеди насаме с нея, покровителството и грижите, с които я беше обгърнал. Дори и Ник й беше казал, че Виктор е изнесъл целия филм на плещите си. Франческа замислено присви устни и си припомни прощалното парти на финала. Те бяха стояли приятелски притиснати един до друг, бяха се смели и бъбрили за неща, до които не я допускаха. Изведнъж тя си спомни гласа на Ник, който тогава й каза: «Спускаш се по заледена писта с професионален скиор, моето момиче.» Без съмнение това беше едно заобиколно предупреждение. Ами диамантената гривна? Той уж небрежно й я беше подарил в знак на благодарност. Благодарност за какво?

Франческа леко потрепери, когато внезапно я заля още едно прозрение. В началото тя се беше опитала да прехвърли вината върху Катрин. А беше очевидно, че Виктор е инициаторът, затова и отговорността беше изцяло негова. Катрин не носеше вина. Та тя всъщност беше жертва. И двете бяха станали жертви. Той се беше възползувал от тях за свое собствено удоволствие — и като любовници, и като приятелки. Франческа цялата се разтрепери вътрешно. Болка, мъка, гняв и унижение се сплетоха и като железен обръч стиснаха страдащото й сърце. Сърцето, което тя с такава глупава жертвоготовност му бе поверила.

Катрин заговори и прекъсна мислите на Франческа:

— Благодаря ти, че дойде с мен, Франки. А знам колко лошо ти стана от слънцето. Още ли ти е зле?

— Вече съм по-добре, благодаря. Приятно ми е, че мога да ти помогна с нещо, Кат. И аз се притеснявам не по-малко от теб за Хилъри и Тери.

— Норман нищо свястно не можа да ми обясни. Голям паникьор е. Трябваше да го разпитам по-добре. Точно неговото «не знам, не знам» ме безпокои най-много. Как ми се ще да имахме малко повече информация.

— Права си. Но опитай да се отпуснеш, Катрин. Скоро пристигаме.

— Едва ли ще мога. Дали да не пусна радиото?

— Да, защо не.

Катрин завъртя копчетата, за да улови някоя станция. Изведнъж малката кола се изпълни с акорди от китара и един мъжки глас запя познатата мексиканска балада. Франческа така се вкопчи в кормилото, че кокалчетата на почернелите й ръце чак побеляха, а дъхът й секна. Пак тази песен! Тя извикваше у нея хиляди спомени. В нощта на бала оркестърът я беше свирил толкова пъти, че песента сякаш се превърна в символ на нейното нещастие. Непознатият певец пееше ли пееше, радиото гърмеше в ушите й, а тя си повтаряше значението на думите й на английски: «Зная аз, че за тебе съм само кратка любов. Щом нощта си отиде, ще забравиш за мен. Зная аз, че за теб съм само една мимолетна радост, че ме даряваш само с малки глътки сладост. С буйна страст ме целуваш, аз те обсипвам с целувки луди, но когато потропа часът да си тръгваш ти, моето сърце по теб ще изгори».

«Любимата песен на Виктор Мейсън… Колко пророчески се оказаха думите й — помисли си Франческа. — И моето сърце изгоря. Той беше само една мимолетна радост. Вече всичко свърши. Не искам никога повече да го виждам.» Сълзи се появиха в красивите й лешникови очи и потекоха надолу по страните, обливайки устните й. Ридание се изтръгна от нея, защото се беше сдържала цяла сутрин и емоциите й най-сетне преляха.

Катрин рязко извърна глава и я погледна слисана:

— Защо плачеш, миличка? — Тя нежно докосна ръката на Франческа.

— И аз не знам — изхълца Франческа и примигна, защото погледът й беше премрежен и тя не виждаше нищо. — Но май ще е най-добре да спрем за малко.

— Ей там има едно удобно място, пред входа на онази къща — извика Катрин, като й сочеше с пръст. Беше силно обезпокоена и се чудеше на какво се дължи този внезапен изблик на сълзи. Тя изключи радиото.

Франческа отби от пътя към малката площадка, покрита с чакъл, пред едни високи железни порти. Рязко натисна спирачките и отпусна глава на кормилото, задавена от ридания. Катрин се пресегна към нея и я прегърна, като я галеше по главата:

— Какво има, Франки? Какво те мъчи?

— Просто така — прошепна Франческа през сълзи. Раменете й се тресяха и тя хълцаше задавено. Притисна се към Катрин и й се прииска да сподели всичко с нея, но после се отказа. Не биваше да й казва за нея и Виктор. В никакъв случай. Най-накрая риданията й заглъхнаха, тя се изтръгна от прегръдката на Катрин и избърса с ръка мокрото си лице. После се опита да се усмихне: — Извинявай — започна Франческа с несигурен глас и погледна Катрин, която очакваше отговор от своята приятелка. След това продължи бавно и на пресекулки: — Всичко се обърка… нашето красиво лято завърши толкова трагично.

Катрин сепнато сложи ръка върху устните си и я погледна уплашено:

— Не говори така, моля те — извика тя.

 

 

Когато стигнаха до болницата, Катрин скочи бързо от колата, а Франческа зави към паркинга. Катрин се изкачи по стълбите тичешком и нахълта във фоайето. Там беше Норман Рук — той седеше и подпираше глава с ръце, сломен и отпуснат като прегърбен старец. Когато чу стъпки, той уморено вдигна очи. Щом я видя, печалното му лице сякаш се сгърчи още повече и Норман тъжно поклати глава.

— Господи, не! — извика Катрин и се втурна към него. Тя седна до Норман, стисна здраво ръката му и го погледна втренчено. Беше толкова уплашена, че не смееше да попита нищо.

Той й каза:

— Хилъри все още е в безсъзнание.

— Ами Тери? — прошепна Катрин.

— Дадоха му успокоителни. Започна да буйства, когато бях при него. Едва го удържах. Искаше да стане от леглото и да търси Хилъри. Накрая не можах да се справя сам и отидох да извикам доктора. Той му би една инжекция.

— Норман, миличък, какви са им нараняванията?

— Слава богу, Тери не е тежко ранен. Има само охлузвания и драскотини и една по-голяма рана на лицето плюс счупено ребро и изкълчено рамо. След няколко дни ще го изпишат, но… — очите му се напълниха със сълзи, той извади носната си кърпичка и шумно се изсекна. — Но Хилъри… за нея нищо не е сигурно. Тя е в кома и това най-много безпокои лекарите. Все още продължават да й правят изследвания.

— Тя има ли някакви наранявания?

— Да, но и нейните не са толкова сериозни. Счупен й е кракът и едната ръка и част от лицето й е обезобразено. Но лекарят каза, че няма да има нужда от пластична операция. — Норман стисна здраво ръката на Катрин и извика отчаяно: — Тя не бива да умира, Катрин! Тя просто не трябва да умира! Не знам какво ще се случи с Тери, ако тя… ако тя не издържи. Тогава и той няма да издържи, никога няма да се оправи без Хилъри.

— Тя ще оздравее, Норман — убеждаваше го Катрин с внимателен, но твърд глас. — Не бива да бъдем черногледи. В такива моменти човек трябва да се надява на най-доброто.

— Да — промърмори Норман. Той обърна глава и се загледа през прозореца. После погледна Катрин право в очите и й каза мрачно: — Ние сме виновни. Не трябваше да го правим.

Катрин попита изненадано:

— Но какво сме направили? Не те разбирам…

Норман примигна и я изгледа учудено. След кратко мълчание той каза с нисък глас:

— Ние с тебе измислихме целия този план и убедихме и двамата да участват във филма. Заради нас те отново се събраха. Ние се намесихме в техните съдби. Грях е да се бъркаш в живота на хората. Това са си божии работи, Катрин.

Тя го погледна слисано:

— Как можеш да говориш подобни неща? — укори го Катрин също с нисък глас. — Нима си забравил, че ние просто искахме да помогнем на Тери да се справи с проблемите си? Пък и не ние сме карали колата им днес. Ама че глупости говориш, Норман.

Той обаче като че ли не я чуваше. Седеше и гледаше втренчено в обувките си.

— Никога няма да си простя, ако Хилъри умре — проговори Норман накрая. — Намесихме се в живота им. Грях сторихме. Кълна се в Бога, сторихме голям грях. Цял живот ще ни тежи на съвестта. — Той се изправи и тръгна към вратата. — Ще се кача да ги видя пак. След малко се връщам.

Катрин се облегна назад и се загледа след него. Странните думи, които произнесе Норман, внесоха смут и ужас в душата й. Не беше съгласна с него. Как така те да са виновни за нещастието? «Сигурно Норман е толкова шашнат, че не знае какво приказва — утешаваше се тя. — Едва ли съзнава какво говори.» Катрин се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън. Наистина беше разчитала на старите чувства на Хилъри към Тери, за да постигне целта си, но не беше очаквала, че те ще подновят връзката си, нито пък, че Хилъри ще напусне Марк, за да отиде при актьора. «Каквото и да съм направила, направих го за тяхно добро — каза си Катрин и както друг път, откри оправдание за себе си. — Имах най-добри намерения. Каквото и да приказва Норман, нито аз, нито той сме виновни. Нямаме абсолютно никаква вина. Още по-малко пък за катастрофата.»

Тя притвори очи, подпря глава върху стъклото и си припомни колко красива беше Хилъри в събота на празненството. Буца заседна на гърлото й. «Недей да умираш, Хилъри — молеше се тя в душата си. — Не се предавай. Не бива да се предаваш. Трябва да оживееш. Направи го заради себе си. Заради Тери. О, Хилъри, моля те, моля те, недей да умираш.» Тя неспирно повтаряше тези думи и все така неподвижно стоеше пред прозореца. Опита се да съсредоточи мислите си само към ранената Хилъри, с цялата си душа искаше да може да й прелее сила. Беше така погълната от това свое желание, че дори не чу, когато вратата се отвори.

Франческа тихо влезе във фоайето и се спря, като видя неподвижната фигура пред прозореца. В този момент Катрин й се стори толкова беззащитна, че Франческа си помисли: «Тя е така крехка и мъничка, направо като дете». Сърцето й се изпълни с топлота и нежност към нея, а от предишната й горчивина не остана и следа. Тя се приближи.

— Кат… Кат…

Катрин се извърна и поклати глава отчаяно:

— Нещата са много лоши, Франки, и не знам…

Франческа й даде знак с ръка да замълчи и също поклати глава, но с ведър поглед:

— Всичко е наред, Кат. Всичко ще се оправи. Току-що видях Норман да говори с един от лекарите. Хилъри накрая е дошла в съзнание. Ще ни пуснат да я видим след малко.

Усмивка на радост и облекчение се разля по лицето на Катрин, което беше бяло като платно и изпито от тревога. Тя се затича към Франческа и почти се хвърли на врата й. Двете стояха силно прегърнати и изведнъж едновременно се разсмяха.

Глава XV

— Те това е сичко, милейди. Ето го и последио куфар — обяви госпожа Могс. Отрупаната й с изкуствени макове шапка енергично се поклащаше в ритъма, в който тя броеше багажа, свален в антрето. — Седем куфара — заяви гордо тя. — А дано се поберат сичките у колата на госпожа Астернан.

— О, да, в Ролса има предостатъчно място, госпожо Могс — отговори Франческа. — Благодаря ви, че ми помогнахте. Сега нека да идем в кухнята, за да си изпия най-сетне чая и да се разберем за всички подробности.

— А така, милейди — усмихна се госпожа Могс. — Вече съм стоплила водата. — Тя затопурка пред Франческа, която вече влизаше в трапезарията.

Франческа седна на масата в кухнята и изсипа върху нея съдържанието на един книжен плик. Госпожа Могс наля вряла вода в чайника за запарване и попита:

— Що не си апнеш едно благо шоколадче с чая?

— Не, благодаря — отвърна Франческа, без дори да вдигне глава.

Госпожа Могс присви устни и се загледа укорително във Франческа със зорките си очи:

— Не е моя работа, милейди, ама много лошо се храниш — каза наставнически тя. — Убаво си почернела и пак арно изглеждаш, ама много си отслабнала.

— Наистина не съм гладна в момента, госпожо Могс. На обяд ще хапна нещо, преди да тръгна за Йоркшир. Елате да седнете при мен, ако обичате.

— Ида, ида. — Госпожа Могс донесе таблата с чая, намести се на един стол срещу Франческа и започна да налива в чашите.

— Ето това са ключовете от апартамента на госпожица Темпест. — Франческа й ги показа в ръка. — Тя би желала да ходите един път седмично, за да поизбършете прахта и да наглеждате къщата. — Франческа пусна ключовете в плика. — Слагайте си тук всичките неща, госпожо Могс, за да не загубите нещо.

— Така, така, ще си ги слагам, милейди. Аресва ли й у Холивуд на госпожица Темпъл? Как е тя там?

— Чувства се много добре. Харесало й е. — Франческа вече не си правеше труда да поправя госпожа Могс, която продължаваше да бърка фамилното име на Катрин. — Ето това е чекът за трите месеца, който тя ми даде. Ако остане по-дълго, госпожица Темпест ще ви прати нов. Аз й написах адреса ви.

— Много благодарим. — Госпожа Могс сгъна чека и го пъхна в джоба на престилката си.

Франческа посочи един малък бял плик и обясни:

— Тук е билетът ви за влака плюс десет лири за допълнителни разходи по пътуването. Вътре в плика е и заплатата ви за следващите няколко месеца.

Изведнъж лицето на госпожа Могс посърна и тя се вгледа загрижено във Франческа.

— Значи нема да си идваш до сватбата на негова светлост?

— Боя се, че няма, госпожо Могс. Ще остана в Йоркшир. Трябва да си напиша книгата. Винаги можете да ми се обадите по телефона, ако има някакъв проблем. Аз ще ви предупредя кога баща ми ще идва в Лондон.

— Добре, милейди. Е, по ми е убаво като си тука, ама ти нема да се тревожиш. За сичко ше се погрижим.

— Не се и съмнявам, госпожо Могс.

— Нали нема да забравиш за капата ми, лейди Франческа?

За първи път от няколко седмици Франческа искрено се усмихна:

— Разбира се, че не съм забравила. Всъщност даже започнах да я украсявам и почти я завърших, когато миналата седмица бях в Лангли. Непременно ще бъде готова за сватбата. Получи се една чудесна барета, която да е в тон със синьото ви палто и синята рокля. Нали казахте да е синя?

Госпожа Могс цялата грейна и закима утвърдително:

— Да, да. Толку се радвам, че ми я направи. Никога нема да го забравим. — Тя се поколеба и се прокашля, преди да продължи: — Ще ми се да е нещо като тия чудесии дето си ги слага нашата кралица. Нали се сещаш — с перушинки, с мрежичка, па може и с една роза. Айде да бъде червена роза.

— Точно така си я представям и аз — увери я Франческа. — Ще й сложа… — Телефонът иззвъня. — Извинете ме за миг, госпожо Могс. — Франческа хукна да вдигне телефона. — Ало?

— Здрасти. Франческа! — чу се гласът на Николас Латимър. — Как си?

— Добре съм. Ти как си, Ники?

— Тъжно ми е, като я няма Даяна. Решил съм да взема самолета и да прескоча да я видя.

— Пак ли? — промърмори Франческа и насила се засмя.

— Ами да — захили се Ник. — А сега слушай, моето момиче. Намерил съм един апартамент под наем. Съвсем близо е до вас. На ъгъла на «Гровнър» и «Норт Одли». Ще имаш ли възможност да дойдеш и да ми дадеш съвет дали си го бива?

— Кога да стане това, Ники? — Франческа се намръщи. Искаше й се да запази в тайна заминаването си за Лангли. Нямаше да казва на Ники, че пътува следобеда, но той евентуално можеше да я забави.

— Мислех си, ако можеш да дойдеш направо там. Да кажем след около половин час. Или си заета?

— Не, не… Добре, става. Какъв точно е адресът?

Той й обясни къде е и завърши:

— Ще те чакам направо в апартамента. На първия етаж е. Всъщност — на партерния етаж, вляво, веднага след входната врата. Хайде, до скоро, моето момиче. И благодаря.

— До скоро, Ники. — Франческа затвори телефона и се върна в кухнята. — Мисля, че друго няма, госпожо Могс. — Тя прибра всичките неща в плика и й го подаде. — Ще изляза малко по работа. Връщам се след около час.

Госпожа Могс притисна безценния плик към пищната си гръд и енергично закима с глава:

— Добре, добре. А аз ше бегам, милейди, да си гоним шетнята.

 

 

Бе вече краят на септември и утринното слънце грееше меко, а по синьо-лилавото небе плуваха млечнобели облачета. Беше един от онези хубави есенни дни, които напомнят за лятото. Но когато в 11.30 Франческа излезе и се упъти към площад «Гровнър», улиците на нейния квартал й се сториха странно чужди. Високите сиви сгради й се струваха така мрачни и потискащи, че тя копнееше да се прибере по-скоро в Лангли. Мечтаеше да се свре в познатия уют на родния си дом, да усети покоя в старинния замък и безкрайната тишина, легнала над любимите й голи скали. Обичаше да се изкачва на тези самотни голи хълмове, които сега бяха оцветени в лилаво от цъфналия пирен. Там горе духаше прохладен свеж ветрец, а въздухът беше толкова чист, че всичко наоколо придобиваше необикновена плътност и цвят. Само там Франческа успяваше да намери известна утеха и кратък покой от непрестанната и неумолима болка по своята изгубена любов. Вървеше с часове заедно с малкото кученце Лада, без да срещне жива душа сред тази необятна и внушителна природа. А самотата беше за нея като божия благодат.

Още откакто се завърна от Париж заедно с Дорис, Франческа започна да се затваря в себе си, да се вглежда в най-дълбоките пориви на душата си, да се изолира от околния свят. Всички хора й се струваха безкрайно чужди и тя намираше утеха единствено в писането и в Лада. Подготвителната й работа в Британския музей беше приключила и сега й предстояха дълги и самотни дни на същинското написване на книгата й. Тя обаче се радваше, че ще се посвети изцяло на заниманието си. За да се скрие от настоящето, което така непоносимо й тежеше, Франческа се потопи в миналото и започна да се възкресява за нов живот.

Като наближи площад «Гровнър», мислите й се пренесоха към Ник и към апартамента, който след малко щеше да види. Ник беше решил да остане в Лондон до Коледа, а после да замине за Витингенхоф, където щеше да изкара празниците с Даяна и Крисчън. Оттам направо щеше да замине за Ню Йорк, за да се види с родителите си, а после отиваше в Калифорния. В момента пишеше новия си сценарий и й беше обяснил, че в Лондон разполага напълно с времето си, така че само тук можеше да го завърши по възможно най-бързия начин. Но Франческа знаеше, че Даяна е основната причина да не бърза да се връща в Щатите. Тя искрено се надяваше, че връзката между нейната братовчедка и влюбения до уши Ники ще има щастлив завършек. Но колко ли отношения стигат до истински хепи енд? «Малцина са щастливците» — отговаряше си тъжно Франческа, като разсъждаваше за своето разочарование и за огорчението, с което щеше да се сблъска брат й Ким.

Предната вечер от Калифорния й се обади Катрин. Говореше възторжено за филма, за Холивуд, за новите хора, с които се беше запознала там. Боу Стантън я беше очаровал още повече и по всичко изглеждаше, че тя е постоянно с него не само на снимачната площадка, но и извън нея. Едва към края на дългия им разговор Катрин се сети да спомене и името на Ким, като потвърди решението си да скъса с него. Катрин обаче каза, че ще му го съобщи чак през декември, след като мине сватбата на баща им и Дорис. Като чу това, сърцето на Франческа се сви, защото знаеше, че брат й ще бъде ужасно покрусен.

Терънс Огдън също се намираше в Калифорния и Катрин побъбри и за него. Беше заминал без Хилъри. Тя още не можеше да се възстанови от катастрофата и беше постъпила в една лондонска клиника, за да си направи допълнителни изследвания. По необясними причини не можеше да пази равновесие и лекарите, несигурни в диагнозата, й бяха забранили да пътува за Америка. Миналата седмица Франческа беше ходила да я види. Този път Хилъри не издържа и се разплака, като й разказа така прочувствено как тъгува по Тери, че самата Франческа се развълнува и натъжи, защото добре разбираше чувствата й. «»Толкова много сълзи се проляха напоследък“ — помисли си Франческа и ускори крачка, за да пропъди кошмарите, които я преследваха.

Не усети кога стигна до блока, където се намираше апартаментът. Сградата беше доста внушителна, с голяма двойна врата от ковано желязо и дебело стъкло. Тя влезе, прекоси фоайето и натисна звънеца на първия апартамент. Ник веднага отвори и й се ухили насреща.

— Здравей, Ники — поздрави го мило тя, защото винаги й беше приятно да го вижда.

— Заповядай, хубавице! — отговори той, все още ухилен до уши. Ник я хвана и я придърпа навътре. Прегърна я нежно, а после се отдръпна и я погледна в лицето, за да разбере дали е в добро настроение. — Радвам се, че дойде. Много съм ти благодарен.

— Приятно ми е, че мога да ти помогна с нещо, Ники. — Тя огледа голямото антре и кимна одобрително. — Ако се съди по преддверието, добро местенце си си намерил. — Очите й се плъзнаха по красивите антики, кристалния полилей и персийския килим върху мраморния под. — От кого си го наел? Изглежда доста внушителен.

— От един познат режисьор. Сам Льогал. Замина за три месеца в Лос Анжелис и не искаше да оставя апартамента празен. Пък и на мен не ми трябва за по-дълго, така че ме устройва. Хайде, влизай, искам да ти покажа стаята, на която най-много държа — библиотеката. Всъщност — мястото, където ще работя. — Той отвори една врата, направи й път да мине и зачака реакцията й.

— О, Ник, прекрасно е! С това разкошно бюро и всички тези книги. Точно като за джентълмен, който е решил да твори. — Тя го хвана под ръка. — Колко още стаи има?

— Една дневна, една огромна спалня, две бани и стая за гости. А, да, има и кухня. Ето я тук. Сам я е ремонтирал и я е направил изключително модерна и удобна. Е, няма трапезария, но той сигурно винаги се храни по ресторанти.

Франческа се разходи из кухнята, където всичко беше в бяло и направено от хромиран метал. Намираше я за прекалено стерилна и неуютна, но сигурно щеше да бъде удобна и подходяща за Ник.

— Щом на мен ми харесва апартаментът, сигурна съм, че и Дипс ще го одобри — пошегува се тя с лека усмивка. — Е, хайде, като си толкова добър екскурзовод, покажи ми и останалите стаи. Къде е спалнята и дневната?

— Разбира се, моето момиче. Нека първо влезем в дневната. — Те излязоха от кухнята и Ник обясни: — Ето там, в дъното на коридора. — Той я поведе към висока дъбова врата, отвори я и я пусна да мине първа.

Франческа направи няколко крачки и изведнъж се вкамени на мястото си. Чак й премаля от ужаса, който я обзе. Пред нея, цял-целеничък, стоеше Виктор Мейсън. Изглеждаше невероятно красив в елегантния си тъмносин костюм и безупречна риза с вратовръзка в по-светъл тон. Беше се облегнал на камината с чаша в едната и цигара в другата ръка.

— Здравей, Чес — каза той със сдържан глас и със сериозно изражение на лицето.

Тя не отговори, просто нямаше сили. Не беше го виждала, откакто той си тръгна от Ривиерата, и тази внезапна среща сега й отне и ума, и дума. После веднага се ядоса на Ник. Беше я подвел по такъв недостоен начин. Тя се обърна към него и сърдито го изгледа, а по лицето й се четеше гняв и възмущение. Когато се окопити, Франческа му каза укорително:

— Никога не съм очаквала това от теб! Колко подло и нечестно е от твоя страна да се възползуваш от моето…

Ник вдигна ръка, за да прекъсне гневната й тирада, и каза бързо:

— Човекът иска да поговори с тебе. Дължиш му поне това, Франческа. — После той излезе и тихо затвори вратата след себе си.

Паника обзе Франческа, когато останаха сами с Виктор. „Божичко! Божичко! Ами сега какво да правя? Той сигурно ще ме разпитва. Как ще му обясня всичко, без да му споменавам за това, което ми довери Катрин?“ Тя стисна здраво чантата си и й се прииска да се втурне след Ник. Но продължи да стои на едно място, защото й се струваше, че ако тръгне, ще загуби равновесие. Краката й едвам я държаха — тя цялата трепереше. Страхуваше се, че се забелязва дори отстрани.

— Защо не поседнеш? — предложи Виктор с равен глас и мина покрай нея, за да отиде до един старинен шкаф, който служеше за барче.

Франческа се свлече в най-близкия стол, но не защото й се оставаше да слуша лъжите му, а защото усети, че съвсем й премаля. Тя затвори за миг очи, за да се съвземе, за да обмисли поведението си, за да реши какво да му каже за причините, поради които преди няколко седмици прекъсна връзката им. После започна да ругае наум Николас Латимър заради неговото коварство и да се укорява, че така глупаво и наивно се хвана на лъжата му. Колко подли бяха и двамата. Колко си приличаха само — като родни братя.

Цялата й глава бучеше и тя едва чу Виктор, който я попита дали иска нещо за пиене:

— Не, благодаря — отговори Франческа и сама се изненада колко твърдо прозвуча гласът й.

Той не каза нищо.

Тя чу, че той слага лед в чашата и се суети нещо около барчето. Франческа усети как Виктор се връща и цялата се напрегна от чувството, че той е наблизо. Вик мълчаливо остави чаша на масичката. Той мина толкова близо до нея, че тя почти усети дъха му и познатата топлина на тялото му. Премаля й от неговата така специфична миризма — свежия аромат на сапун и шампоан, примесен с острия мирис на одеколона, който винаги си слагаше след бръснене, и едва доловимия дъх на тютюн. „Ще припадна“ — помисли си тя и дори спря да диша, докато той отмине.

С крайчеца на окото си Франческа видя как Виктор отново се облегна на камината, а видът му излъчваше небрежно спокойствие. Това я вбеси и най-неочаквано й се прииска да се нахвърли върху него с груби думи. Тя почти отвори уста да му каже, че знае всичко за отношенията му с Катрин, и да го уведоми, че тя е бременна и ще прави аборт. Но успя да се спре навреме. Не биваше да предава Катрин пред човека, който ги беше предал и двете. Още повече, че се беше заклела в честта на своето семейство никога да не разкрива тайната на приятелката си. Не трябваше да пристъпва дадената дума.

Виктор каза:

— Направил съм ти любимото питие — водка с лимонов сок и малко сода. Наздраве.

— Наздраве — измънка тя и вдигна чашата си, защото не се сещаше какво друго да направи. Но щом събере сили, веднага ще стане и ще си отиде. Усещаше, че той я наблюдава, но тя упорито не го поглеждаше в очите, защото се страхуваше от погледа му. Изведнъж я обзе смут и тревога. Той драсна клечка кибрит, запали си нова цигара, бавно се приближи и седна право срещу нея.

Виктор кръстоса дългите си крака и запуши мълчаливо. Гледаше я внимателно и съсредоточено, а очите му почти не мигаха. Знаеше отлично, че тя е разстроена, но това беше съвсем естествено, защото срещата я свари неподготвена. Искаше да й даде възможност да се успокои и да дойде на себе си. Стори му се, че е отслабнала, и то прекалено много. Но въпреки това я намираше все така свежа, млада и очарователна. Беше облечена в бяла копринена блуза, сива пола от трико и тъмносиньо сако — нейният обичаен семпъл и изискан стил. „Носи се с вкус — помисли си той. — С истински аристократичен вкус. Той просто й е в кръвта.“ Виктор настръхна, като се сети за лъскавата кукла, която го очакваше в хотела, и целият потрепери от неприязън към Арлен.

Неочаквано Франческа се размърда на стола и очите й започнаха да блуждаят из стаята, само и само да избегне неговия поглед. Ярка слънчева светлина заля косите й, като им придаде златист отблясък, и сърцето на Виктор се сви от мъка. Така му се искаше да я придърпа към себе си и силно да я прегърне, да излее пред нея душата си и да й обясни, че желае да я задържи завинаги. Усети непреодолим копнеж да я улови за ръката и веднага да заминат заедно, да се махнат от тази стая, да се махнат от Англия и да хванат първия самолет за Лос Анжелис. Точно така — ще избягат заедно и ще си понесат последствията. Искаше му се да прати по дяволите целия свят. Не го беше страх, ако ще и земята да се разтвори. Щеше да се отърве от всички хора, които спъваха живота му… Арлен… Хили Стийд… Катрин Темпест. Щеше да захвърли и всички неща, които му пречеха. Ще продаде „Белисима“. Ще изтегли парите, вложени в „Монарк“, като понесе съответните загуби. Ще се оттегли и ще престане да участва във филми. Ще се прибере в ранчото си. Заедно с нея. Каквото и да се случеше, двамата с нея винаги щяха да се оправят. Във всичко щеше да им върви. „Хайде, хайде, направи го!“ — зовеше го някакъв вътрешен глас. Но скоро куражът му се разколеба, защото Виктор имаше силно развито чувство за отговорност и ненавиждаше скандалите. Освен това си припомни колко млада беше тя и какъв бе произходът й. Затова той изостави идеята за незабавното заминаване и така направи една фатална грешка, за която щеше да съжалява цял живот.

Виктор искаше да разбере дълбоката причина за разрива между тях и започна пръв:

— Не обичам да си служа с разни подли номера, но не се сетих какво друго да измисля, за да се срещнем. Трябва да говоря с теб, Чес.

— И за какво?

Нейният въпрос го сащиса и черните му вежди учудено се събраха:

— Но това е повече от ясно. Откакто си се върнала в Лондон, ти отказваш да говориш с мен по телефона, отказваш да се срещнем, а когато най-сетне успях да се свържа с теб, ти най-нехайно ми заяви, че между нас всичко е свършено, и ми затвори телефона. Боже мой, Чес, нима не заслужавам поне едно обяснение?

Тя рязко се обърна към него:

— Обяснение!? — Франческа глухо се изсмя. — Ако има нещо, което да е ясно, това е твоето положение, или по-точно положението ти на женен мъж. Ти си се събрал с жена си. И живееш с нея под един покрив в хотел „Кларидж“ — каза троснато тя.

Никога не я беше чувал да говори с такъв леден глас и това го стъписа:

— Не живея с нея под един покрив! — запротестира той. — Вярно е, че и тя е отседнала в моя хотел, но не сме заедно. Тя си е в съвсем отделен апартамент.

— Вашите съпружески навици изобщо не ме интересуват — отвърна язвително Франческа. Лицето й беше сковано и безизразно.

Виктор потръпна от нейния жлъчен и насмешлив тон, но реши да не се обижда:

— Единствената причина Арлен да дойде в Лондон е уточняването на последните подробности по нашия развод, и ти отлично знаеш това, Чес. В момента се изготвя договорът помежду ни. Оказа се, че това ще отнеме повече време, отколкото очаквах, заради какви ли не усложнения. Но те моля да ме разбереш. Не съм карал Ники да те доведе тук, за да ти разправям за моите… проблеми. Искам да поговорим за теб. Защо се държиш така странно. На какво се дължи тази внезапна пропаст между нас?

Тя понечи да заговори, но после рязко затвори уста, защото се уплаши, че ще се изпусне и ще му каже истината. Изведнъж Франческа се ужаси — чак сега видя колко лош беше видът му. Очите му бяха зачервени, а красивото му лице беше бледо, даже изпито. По него се четеше болезнено изтощение, въпреки неизменния му слънчев загар. За частица от секундата Франческа се размекна и й се прииска да се пресегне към него и да го докосне, за да го утеши. „Толкова го обичам! Докато съм жива няма да престана да го обичам! Никога, никога за мен няма да същества друг мъж, освен него. Цялото ми сърце е негово.“ Буца заседна в гърлото й и тя се уплаши да не вземе да се разплаче. После обаче си помисли: „Той не е болен. Просто е уморен от неспирните си светски забавления“. По-ясно от всякога Франческа осъзна неговата изневяра и страданията, които той й причини. Цялата й кръв се разбушува, сякаш отново изживяваше всичко. Виктор Мейсън беше погубил душата й. Вече никога не можеше да има доверие в него. Страхуваше се да му повярва, затова още повече изстина към него.

Франческа си пое дълбоко дъх и тихо повтори последните думи:

— Питаш на какво се дължи. — Тя сведе поглед към ръцете си, защото се страхуваше да срещне неговите тъмни проницателни очи. После каза с безкрайно чужд глас: — Просто дойдох на себе си, Виктор.

— Какво точно искаш да кажеш с това? — Той така внезапно се приведе напред, че Франческа замръзна на стола. После хубавите й кехлибарени очи се вдигнаха към него. Виктор се вгледа в тях и там прочете нещо необяснимо и ужасно, от което сърцето го заболя. Пресегна се за чашата си и му стана страшно неприятно, че ръката му затрепери, затова притеснено върна питието на масата. После настойчиво попита: — Отговори ми — какво точно искаш да кажеш? — и зачака, обзет от някакво лошо предчувствие.

Франческа знаеше, че вече няма връщане назад и че трябва да приключи този разговор колкото се може по-бързо, а и да се оттегли по възпитан начин. Не можеше повече да издържа да стои насаме с него. Затова тя обясни:

— Пристигането на Арлен ми отвори очите за толкова много неща. Едва сега осъзнах цялата истина. Ти си женен, Виктор, и разводът ти може да се точи в продължение на години. Освен това разбрах, че нещата между нас никога няма да потръгнат. Има толкова много причини за това.

— Като какво например? — попита той със задавен глас и лицето му се изопна.

— Ами да започнем с разликата във възрастта ни. Ти си прекалено стар за мен.

Виктор едва успя да си поеме дъх, но не можа да прикрие обидата от лицето си:

— Не ти вярвам! — извика той яростно.

— Но ти сам го каза веднъж. Нима си забравил колко се колебаеше заради това, че съм с двадесет години по-млада от теб. После идва огромната разлика в нашия произход и в начина ни на живот. Аз разбирам, че ти си обигран светски мъж и сигурно за теб не е проблем да се впишеш в моята среда. Аз обаче не разбирам отношенията в твоята среда и се съмнявам дали някога ще мога. С тебе ще се чувствам като риба на сухо. А последната причина е в баща ми. Честно казано, независимо че той те има за свой приятел, едва ли ще те одобри за… мъж, с когото да се срещам и да излизам. — Тя замълча, погледна настрани и завърши: — Всички тези неща изведнъж ми се изясниха — ето на това се дължи! Няма смисъл да водим пространни разговори. Между нас всичко е свършено.

Рядко Виктор се беше чувствал така потресен, както в този момент, и даже изгуби способността си да говори. С любезен, но коварен тон — така типичен за англичаните — тя дълбоко го беше засегнала, и то за много неща. Освен това долови в гласа й някаква нотка на суровост, дори жестокост, и той не можеше да я свърже по никакъв начин с тази Франческа, която познаваше. Тъкмо щеше с един замах да обори всичките й аргументи и да й предложи да се омъжи за него, когато се сети, че не е свободен да го направи. Запали цигара с треперещи ръце и изведнъж го обзе някакво странно чувство, че причините, които тя изтъкна пред него, не са истинският повод да прекъснат отношенията си.

Франческа стана:

— Време е да си вървя.

Виктор захвърли цигарата в пепелника, скочи на крака и само с две крачки стигна до нея. Хвана я за рамото и я обърна към себе си, като се втренчи в лицето й. В погледа му се четеше отчаяние, а устата му беше побеляла:

— Чес, моля те, не си тръгвай така. Моля те, миличка! Знаеш какво чувствам към теб, колко те обичам! Аз те обичам, мила моя. — Той я взе в прегръдките си и я притисна до себе си.

„Не, ти не ме обичаш — помисли си ядосано Франческа. — Наранено е самолюбието ти за това, че те напускам.“ Тя се изтръгна от ръцете му:

— Моля те, Виктор, нека да се разделим като възпитани хора.

Той зяпна учудено и се стъписа още повече от нейния хладен и сдържан глас:

— Нима вече не ме обичаш, Чес?

— Не — излъга го тя и се обърна. — Моля те, не ме изпращай до вратата. Ще се оправя и сама.

— Добре — отговори той сковано. Видя я как излиза и си помисли: „Отива си смисълът на моя живот. А аз съм безсилен да сторя каквото и да било.“

Вратата щракна. Той остана сам. През целия си живот не се беше чувствал така самотен, освен когато почина Ели. Отпусна се тежко в един стол, смаян от резкия начин, по който се разделиха. Беше си представял всичко много по-различно. Но само Господ знае защо плановете му се провалиха. Подпря уморената си глава с длани и с лека изненада откри, че лицето му е мокро. Разтри с пръсти зачервените си очи. Чу как вратата се отваря и той с трепетна надежда вдигна глава. Но не беше тя. Там стоеше Ники.

— Добре ли си, братле? — Ник бавно прекоси стаята, разтревожен от отчаяния вид на Виктор и от сълзите в очите му.

— Да, още мърдам. — Той се прокашля. — Извинявай, че ме виждаш в такова състояние. — Вик избърса лицето си и тръсна глава. — Тя ми смачка фасона, и то така, както никоя жена не си го е позволявала.

— Господи, Вик, наистина съжалявам. Надявах се, че нещата ще се развият другояче. Но по вида й разбрах, че всичко се е провалило. Когато тя излизаше, аз бях на стълбите, за да глътна малко въздух. Профуча край мен и така ме сряза, че аз направо се стъписах. Изглеждаше ужасно. Не по-малко разстроена от тебе.

— Знам, че беше голямо изпитание и за двама ни. — Той се втренчи в Ник и дълго го гледа. — В живота си съм обичал само две жени… става дума за истинска любов. Едната умря. Другата току-що ме заряза. — Той отпи голяма глътка уиски, запали поредната си цигара и се опита да се стегне. — Такъв е животът, мили ми приятелю — добави той с нотка на сарказъм и иронично се изсмя.

Ник отиде до барчето, наля си водка и сложи лед в чашата. С питието в ръка седна на дивана и погледна изпитателно Виктор.

— Какво ти каза тя?

Виктор му разказа всичко. Накрая завърши бавно и замислено:

— Макар и само за миг, имах странното чувство, че ме лъже. Но сигурно греша. Чес не е човек, който лъже. Сигурно вижда нещата точно така, както ми ги описва. Проклета да е Арлен. Тя е причината за цялата тая бъркотия. Ако не ми се беше изтърсила в Южна Франция, всичко щеше да си е наред.

— А ти разказа ли на Франческа за детективите и за заплахите на Арлен?

— Не, не съм, нямах възможност, пък и…

— За бога, Вик, трябваше да й кажеш.

— Нямаше смисъл. Така само щях да я изплаша, а и с това не бих постигнал абсолютно нищо. Чес беше съвършено непреклонна. Тя е решила, че трябва да се разделим още преди седмици, и едва ли ще промени мнението си. Малка е, но е доста упорита. — Той се облегна назад и затвори очи. — Освен това, Ники, в много отношения Чес е толкова млада. А знаеш, че младите са страшно нетърпеливи. Те искат всичко да се разрешава само с един замах, виждат нещата само в черно и бяло. За тях няма средно положение и компромиси, а тоя проклет свят е пълен с компромиси. Те обаче не понасят тази дума. — Той въздъхна и продължи примирено. — Знам, че Чес е умна и така добре разбира много неща. Но тя не е достатъчно… зряла…, за да разбере моите проблеми, нито пък има достатъчно житейски опит, за да проумее колко объркани са нещата около мен. Тя е твърде млада и все още не се е научила да се примирява. — Той отвори очи и се изправи на стола. — Може би така стана по-добре. Имам предвид това, че ме заряза.

— Глупости говориш! Нима няма да направиш нищо, за да…

— Не, Ники, няма да я преследвам, така че не се опитвай да ме увещаваш. Тя ми каза, че съм прекалено стар за нея и всъщност е съвсем права. Днес наистина се чувствам ужасно стар.

— О, Вик, стига си ги плещил такива! — възкликна Ник. Въпреки това трябваше да си признае, че Виктор не е в обичайната си форма, и то от няколко седмици. Той прекарваше дълги часове с Марк Пиърс и с режисьора по монтажа, за да подготвят окончателния вариант на „Брулени хълмове“, и се занимаваше с какви ли не подробности по разпространението на филма. А когато не беше зает с работата си, се тормозеше в непрекъснати кавги с Арлен или пък водеше дълги телефонни разговори с адвокатите си в Щатите и с брат си Армандо, който се занимаваше с част от неговите капитали. Нямаше нищо чудно, че изглеждаше толкова съсипан. — Защо не вземеш да идеш на лекар — посъветва го Ник. — Видът ти никак не ми харесва.

— Нищо ми няма. Просто съм преуморен. През последните няколко нощи почти не съм спал, защото непрекъснато имах някакви разговори с Лос Анжелис. А пък снощи изобщо не мигнах. Дължа го на Джони Селзър и Пери Лукас. Сигурно съм разговарял поне стотина пъти и с двамата. Обсъждахме положението на „Монарк“.

Ник кимна и попита:

— Да не би да върви към провал?

— Нищо чудно. Но дано не стане така. Джони страшно се е навил да помогне на Пери да надхитрят Майк Лейзъръс. И аз твърдо ще ги подкрепям. Дори и да не ми се иска, което всъщност е истината, просто нямам друг избор. Господи, Ники, аз имам толкова много акции в „Монарк“, че направо мога да се разоря.

— Колко са?

— За около пет милиона долара.

Ник подсвирна:

— Мили боже! — После се сети за нещо. — Нали си спомняш какво ти казах? Че Хили Стийд и Лейзъръс са дупе и гащи, нищо че Хили се прави на божа кравичка. — Виктор кимна в съгласие и Ник продължи: — Колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че е така. Просто е съвсем логично. Хили иска да оглави компанията и да измести Пери.

— Да, прав си. Сега и Пери вече го разбра, въпреки че в началото не искаше да повярва, че собственият му зет ще забие нож в гърба му. Но играта в Холивуд е безмилостна, братле. А и навсякъде е така, стане ли дума за много пари. — Виктор цинично се засмя. — Джони Селзър е най-хитрото адвокатче, което ония там са виждали. Упорит като дявол. Умее страхотно да се пазари и знае как да си оплете кошницата. Говори адски бързо, но все умни приказки. Изобщо — Пери е в добри ръце.

— Мислите ли, че ще успеете? Насреща ви е Лейзъръс.

— Ако изобщо някой може да надхитри Лейзъръс, то това е Джони Селзър. С малко повече късмет и ще се отървем. Поне този път.

— Как така „поне този път“?

— Лейзъръс е хвърлил око на „Монарк“. Адски много му се иска и тази корпорация да е негова. Тъй че дори и да не успее да я глътне този път, това гадно копеле няма да се откаже. Един ден нищо чудно и да го постигне. Но дотогава аз ще съм се отървал от моите акции, а и Пери ще си подсигури гърба.

— Какво ще предприемете?

Следващата седмица Пери свиква специално заседание на управителния съвет. Джони иска да спечели подкрепата и на останалите акционери. Настояват и аз да отида в Лос Анжелис и сигурно така ще направя. Вече нищо не ме задържа тук, пък и си имам достатъчно грижи по филма, освен тези около акциите ми в „Монарк“. Мисля да викна на помощ Бен Чалис — дано той да успее да вразуми Арлен. И заради нея ми се иска да се махна оттук. Просветва ми, когато съм далече от нея.

— Няма да се оправиш лесно с нея, Вик.

Виктор се засмя сухо:

— Като че ли аз не го знам.

— Ами Франческа?

— Нищо не мога да направя за Чес, докато не оправя останалите си проблеми — докато отново не се почувствам свободен човек.

— Но тогава може да е прекалено късно, маестро.

Виктор не отговори.

 

 

Тази година зимата в Йоркшир се случи сурова.

Пъстрите есенни листа, които обагряха пейзажа в червеникави и златисти оттенъци, се стопиха и изчезнаха за една нощ. Топлите слънчеви дни от края на септември и началото на октомври си отидоха, за да дойдат тежки дъждовни облаци и хапещи студени ветрове откъм Северно море. Към средата на месеца почернелите полета се посребриха от бял скреж, а посърналото и навъсено небе започна да предвещава сняг. Преди още да свърши ноември, започнаха силни снеговалежи, които покриха голите скалисти хълмове с дебела бяла пелена и тя смекчи техните сурови и страховити силуети. Пейзажът около Лангли придоби приказен вид.

Но независимо от снеговете, бурите, ледените ветрове и лошото време приготовленията за сватбата на Дорис и графа продължаваха с пълна пара. В замъка кипеше трескава дейност. Дорис вече окончателно се беше пренесла да живее в Лангли. Тя беше достатъчно благоразумна и не се бъркаше във воденето на домакинството, като го остави изцяло в сръчните ръце на Вал, но се зае с оправянето на стаите на семейството, за да им придаде повече удобство и уют. Старите износени калъфи от кретон по канапетата и столовете бяха заменени с нови, в баните се появиха закачалки с електрически реотани, радиатори бяха поставени в студените спални. А за голямо удоволствие на Вал в нейната старомодна кухня се появи най-съвременна готварска печка и огромен хладилник с фризер.

Франческа почти не взимаше участие в начинанията на Дорис, а и всички в замъка я бяха оставили да се занимава със своите неща. По цял ден тя работеше върху книгата. Веднага щом се прибра у дома, в края на септември, Франческа превърна старата детска стая в нещо като свой кабинет. Там тя се чувстваше уютно, всичко й беше старо и познато — обичаше огромната каменна камина и големите прозорци, които гледаха към скалистите склонове. След като се беше поразровила из вехториите на тавана, тя откри едно прилично писалище от миналия век и помоли Ким и иконома да го свалят в стаята и да го поставят точно срещу прозорците. До писалището Франческа сложи старата масичка, на която Мели ги беше хранила като деца. Тя все още си беше с покривчицата с изрисувани герои от детски приказки, но сега върху нея бяха натрупани справочници, речници и записките, които Франческа беше събирала и подреждала повече от година.

Старата детска стая се превърна в нейно желано убежище, пълно с хубави спомени и любими играчки. Тяхното люлеещо се конче Добине стоеше на стража в единия ъгъл, а в другия бяха подредени нейните кукли. По олющените бели етажерки бяха подредени известни детски книжки, овехтели от много прелистване. А с доброжелателен поглед я наблюдаваха двете й най-любими играчки — куклата Клариса и малкото мече, което вече беше достатъчно раздърпано и без едно ухо. Никой не смееше да я безпокои в тази стая. Франческа работеше от зори до мрак и къртовски се мъчеше да внесе ред и последователност в първите и най-важни глави на книгата, които сега преработваше, както я беше посъветвал Ник Латимър. Нейно мило и неотлъчно другарче беше малкото пуделче Лада, което или лежеше свито на топка в краката й, докато тя пишеше, или подтичваше след нея, щом тя тръгваше нанякъде из замъка. Франческа излизаше само за да се нахрани със семейството или да изведе Лада из парка, защото склоновете наоколо сега бяха опасни за разходка. Огромните преспи сняг бяха заличили пътеките и скриваха опасните пукнатини в скалите и човек лесно можеше да се изгуби в тази необятна бяла пустош.

Баща й и Дорис може би се безпокояха и тревожеха от нейното доброволно усамотение и от отнесения й вид, но не й казваха нищо, защото сигурно считаха, че просто е прекалено отдадена и погълната от своята работа. Тяхното отношение я устройваше, защото така избягваше излишните им въпроси, които само щяха да разчоплят раната й. Но имаше дни, в които тя се чувстваше неспокойна и отчаяна, тогава навличаше нещо топло и тръгваше да обикаля из парка с Лада. По време на тези дълги и самотни разходки тя често усещаше някакъв странен копнеж — копнеж по нещо непонятно и недостижимо, и това я объркваше още повече.

Но през един ноемврийски следобед, когато двете с Лада обикаляха около изкуственото езеро, в съзнанието си тя видя неговия образ и разбра, че беше копняла за Виктор Мейсън. Докато стоеше на брега на замръзналото езеро, за миг тя се запита дали не беше сгрешила, като го отблъсна. Може би той наистина я обичаше. Нали самата Катрин й беше казала, че той не е отдавал голямо значение на връзката си с нея. „Но за мен тяхната връзка има прекалено голямо значение“ — помисли си тя и дълбоко въздъхна. Франческа никога нямаше да забрави това, то винаги щеше да ги разделя и тя повече не можеше да има доверие в него. Със своята безотговорност и егоизъм Виктор й беше станал съвсем чужд. С мрачно примирение тя осъзна, че това е голата истина и че трябва да я приеме. После въздъхна и се отдалечи от езерото.

Небето беше притъмняло, вятърът се усили и Франческа се наведе и взе Лада в прегръдките си, като ускори крачка. Докато с мъка изкачваше хълма към замъка, в съзнанието й нахлуха безброй спомени, чиято горчива сладост накараха сърцето й да се разтупти от вълнение. Тя се опита да ги пропъди и тръгна със затворени очи, без да съзнава, че плаче, а Лада ближеше сълзите, които се стичаха по лицето й.

Така дните минаваха дълги и самотни, трупаха се в седмици, а Франческа все повече се изолираше от околния свят и се затваряше в себе си. Съвсем съзнателно тя започна да издига прегради — редеше тухла по тухла, докато стените станаха достатъчно дебели, за да я откъснат от околните. Тя заживя в своя сурова и непревземаема крепост, съгради я сама, за да се съхрани, за да се запази от бъдещи обиди и огорчения. Вече никого не допускаше до себе си — отвъд тези стени — щяха да минат много години, преди укрепленията в душата й да рухнат.

Но в средата на декември, макар и само за няколко дни, тя си позволи да напусне своята крепост и да освободи душата си, да се превърне в предишната Франческа. Поводът беше сватбата на баща й. Пристигнаха Даяна и Крисчън заедно с баба им — принцеса Хети. Тя беше прекалено стара и немощна и бе приела поканата единствено от уважение към графа. Майка им обаче не дойде. Арабела фон Витинген не склони да напусне Берлин дори и заради сватбата на брат си. Ник ги докара с кола от Лондон. Дорис го беше помолила за тази услуга, защото Ким й трябваше за ред други неща в замъка. Дойдоха и други гости в деня преди сватбата, които щяха да преспят в замъка, и Франческа влезе в ролята си на домакиня. Тя се държеше мило и очарователно към всички, защото за последен път беше стопанката в дома на баща си.

В утрото на сватбата имаше снежни виелици, духаше ужасен вятър и беше нетърпимо студено. Но като по чудо слънцето се показа точно когато Дорис и Ник пристигнаха пред старата норманска църква в Лангли. Дорис беше много красива булка — носеше сребристосива рокля от мека вълна и пелеринка в същия цвят, поръбена с кожички от сребърна лисица. Червеникавите й къдрици се виждаха под шапка от сребърна лисица, а в ръцете си носеше букет от бели зимни рози, които бяха в тон със снежнобелите перли на шията й. Тъй като това беше втори брак и за двамата, Дорис и младоженецът не минаха през главния портал, а влязоха през една врата встрани от олтара, следвани от сватбеното шествие. Франческа и Даяна, облечени в розови костюми от фина вълна, вървяха след младоженците и носеха букети от розови рози. Църквата изглеждаше много красива, отрупана цялата с цветя и когато те застанаха пред олтара, органът засвири и сватбеният химн отекна под църковния купол. Сърцето на Франческа се сви под мощните звуци на тази вълнуваща музика и тя почти се олюля, но Даяна навреме я подхвана с ръка и я изгледа разтревожено. Франческа леко й се усмихна, за да я успокои, че всичко е наред, и с огромно усилие забрави за своето злощастие, за да се съсредоточи върху радостната церемония. Но тя не чу нищо от думите на свещеника, който говореше на младоженците, нито пък техните отговори. В един момент Дейвид вече целуваше Дорис и църквата се изпълни със звуците на менделсоновия марш. После всички тръгнаха да излизат и прозвуча последният църковен химн.

Вятърът понесе във въздуха снежинки и конфети — смесица от бяло и пъстри цветове. Църковните камбани празнично звъняха. Множество ръце се протягаха, за да поздравят младоженците. Радостни лица. Щастливи гласове. Весели възгласи се носеха в студения декемврийски въздух. Всичко това доби размазани очертания пред погледа на Франческа. Тя стоеше на стъпалата пред църквата заедно с баща си, Дорис, Ким, Даяна, Ник и изведнъж й стана страшно тъжно. После обаче си напомни, че това е денят на сватбата на баща й — ден за радост, затова тя се усмихна и до вечерта продължи все така да се усмихва.

След тържествения обяд в замъка Лангли графът и новата графиня заминаха за Париж, където щяха да прекарат своя меден месец, а останалите гости си тръгнаха в късния следобед на същия ден. Но в замъка останаха принцеса Хети, Даяна, Крисчън и Ники. Те щяха да погостуват събота и неделя, в понеделник заминаваха за Лондон, а оттам във вторник щяха да вземат самолета за Залцбург. Ник също отиваше с тях в Кьонингзе, защото вече наближаваше Коледа. Уикендът се изниза неусетно, но макар и за кратко компанията на Даяна беше истинска радост за Франческа. Даяна и Ник нито веднъж не споменаха пред нея името на Виктор Мейсън, защото не смееха. Вече и двамата се бяха уморили да разпитват Франческа защо така внезапно беше решила да скъса с него. Досега всичките им настойчиви въпроси бяха посрещани от упоритото й мълчание и гневни погледи. И все пак няколко пъти през тези два дни на Франческа й се прииска да сподели всичко с Даяна. Но така и не го направи, защото се беше заклела пред Катрин да не издава тайната й. Освен това за нея щеше да бъде унизително да разкрие пред братовчедка си изневярата на Виктор.

Неусетно дойде понеделник сутринта и Ким и Франческа се сбогуваха с братовчедите си, с принцеса Хети и с Ник, като им пожелаха приятно пътуване. На Франческа й стана тъжно, че всички си отиват, затова топло ги прегърна един по един, а после бързо се скри в старата детска стая, като остави Ким и Ник да натоварят багажа. Не след дълго някой почука на вратата й и в стаята влезе Ник, който носеше в ръка портативната си пишеща машина.

— Това е за теб, моето момиче — заяви той и с бързи крачки прекоси стаята.

— За мен? — възкликна Франческа с широко отворени очи. Тя се втренчи в него, а после учудено погледна машината.

Ник я постави на пода до писалището.

— Аха. Искам да ти подаря нещо на раздяла. Чисто новичка е. Написал съм с нея само последния си сценарий.

— Не мога да приема толкова…

Ник се приведе, прегърна я и не й даде да продължи:

— Разбира се, че ще я приемеш. Даже ще ми направиш услуга. Хич не ми се иска да я мъкна с мене до другия край на света.

— Благодаря ти, Ники. Ти си толкова мил и досетлив.

Той не отговори. Продължаваше да стои до нея, притискаше главата й до гърдите си и галеше дългата й русата коса. Сърцето му се късаше за нея, но не намираше думи, с които да я утеши. Накрая я пусна от прегръдките си, отиде до камината и застана с гръб към огъня. Запали си цигара, без да сваля поглед от нея. После каза:

— Даяна обеща, че през февруари ще ми дойде на гости в Щатите. Ти не искаш ли да дойдеш с нея? Ще се радвам, ако и двете ми погостувате.

Изражението й едва доловимо се промени.

— Знаеш, че не мога, Ники.

— Да, сигурно е така. Просто ми хрумна като идея — смотолеви той.

— Благодаря ти все пак за милата покана.

Ник се загледа във върха на обувките си, а после вдигна глава я и прониза със сините си очи.

— Ще го забравиш, Франческа. Ще се влюбиш отново. Всеки изживява по някоя любовна драма.

— Да — съгласи се тя, макар че намираше думите му за неточни. После се обърна и се загледа през прозореца.

Ник въздъхна тежко и още преди да успее да се овладее, извика яростно.

— По-добре никога да не ни беше срещала! Ние сме банда негодници. Това ще те промени за цял живот, Франческа.

— Да, сигурно е така. — Тя не желаеше да продължават точно тази тема на разговор, която беше прекалено болезнена за нея, затова каза с усмивка: — Ще ми се караш ли, ако ти открия, че промених заглавието на книгата?

Ник поклати глава с престорен ужас, а после се засмя:

— Господи, пак ли, моето момиче! Та ти вече пет пъти променяш заглавията.

Франческа се развесели от неговото комично изражение, което правеше толкова мило и хлапашко слабото му интелигентно лице.

— Да, но това вече е най-доброто и обещавам, че ще е последно, честна дума.

— Хайде да го чуя тогава, не ме дръж в напрежение — каза наставнически той. Какво по дяволите си измислила тоя път?

— „Воин на страстта“. Мисля, че това е подходящо заглавие за биографията на човек като Чайниз Гордън, който страстно е воювал в защита на своя Бог, на своите християнски убеждения и т.н., и т.н. Какво ще кажеш, а?

— Страхотно е. Наистина е най-доброто от всичките. Трябва да го оставиш. Разбрахме ли се? — Тя кимна, а той се приближи към нея и я хвана за брадичката. — Ще ти мине, Франческа. Но искам да знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен, където и да се намирам. Трябва само да вдигнеш телефона и да ме повикаш. Обещай ми, че ще го направиш, ако ти потрябвам.

— Обещавам ти, Ник.

— Дано да се видим скоро, моето момиче. — Той я целуна бързо и почти избяга от стаята, защото щеше да се почувства засрамен, ако тя беше видяла насълзените му очи.

Дълго след като Ник си отиде, Франческа седеше пред прозореца и втренчено гледаше заснежените склонове. Най-сетне беше сама. Абсолютно сама. През последната година тя беше заобиколена от хора от друг свят, към които се беше привързала, а някои от тях дори обикна. Сега вече всички си отидоха от нея. Сякаш изобщо не бяха съществали. Но всъщност те бяха влезли в живота й. „Непостоянни като прелетни птици“ — каза си тя замислено и се изправи. Вдигна от писалището своята остаряла тежка пишеща машина, а на нейно място сложи елегантната и лъскава машинка на Ники. Намести я внимателно и вдигна капака й. Там намери бележка от него. Тя освободи валяка, издърпа листа и я прочете: „Ще бдя над теб. Винаги. Трябва да напишеш хубава книга, моето момиче.“

— Да, Ники, ще я напиша — каза тя гласно и седна решително пред машината. Постави два листа с индиго и започна да пише.

Когато Франческа Кънингам седна пред писалището, тя не знаеше, че ще й трябват цели пет години, за да напише книгата си. Нито пък подозираше, че когато издаде книгата си през 1962, тя веднага ще се превърне в знаменитост, ще спечели много пари и славата на изключително талантлива авторка на биографии, както и две престижни литературни награди. Единственото, което знаеше в тази понеделнишка сутрин в края на 1956 год., беше, че Николас Латимър си замина. Прекъсната беше и последната й връзка с Виктор Мейсън.

Глава XVI

Дори така да е, не смея нищо да забравя,

ала и в спомени не ща да се разкъсвам.

Че знам — отпих веднъж от болка страстна,

не искам вече в този празен свят да се завръщам.

Емили Бронте

Николас Латимър се отпусна назад в канапето в своя кабинет, качи крака върху масичката и се втренчи в жената срещу него. Беше ядосан, но въпреки това едва сдържаше напиращия смях — накрая отметна глава и гръмко се разсмя. Но смехът му не беше звучен и весел и се стопи така бързо, както избухна. Изведнъж свали крака на пода, приведе се към нея и я изгледа с леден поглед и враждебно изражение:

— Чудя ти се, Карлота, опитвала ли си някога да се чуеш какви ги говориш, какви глупости само плещиш? Понякога наистина не си с всичкия си. Както има една приказка — ставаш луда та бясна.

— Не е вярно — отговори тя ожесточено, а видът й беше не по-малко ядосан.

— Само се чуй. Щяла си да ме напуснеш и да заведеш детето със себе си във Венецуела. Твоето семейство щяло да го огради с топли грижи. Щяла си да го възпиташ в католическа вяра. Щяла си да направиш това, щяла си да направиш онова — скачаш, беснееш, врещиш, вдигаш ми скандал, а аз да вървя по дяволите, така ли? Не, ти ще вървиш по дяволите, любезна моя. Трябва да си сигурна в едно — няма да ти позволя да направиш абсолютно нищо! — Той повиши глас и почти се разкрещя: — Има и още нещо. Престани да ми мрънкаш, че твоето мъничко бебче е бедно и нещастно. Говориш за него, като че ли е пеленаче. Господи, та той е вече на четири години и последното нещо, което може да се каже за него, е, че живее бедно! Ние не само го обичаме и обожаваме, но и постоянно му купуваме какво ли не.

Тъмните очи на Карлота проблеснаха заплашително и тя размаха пръст към Ник:

— Ще правя, каквото си искам — ти не можеш да ме спреш! И ще видиш, че ще взема Виктор във Венецуела. Той си е мое момченце. Ние с теб не сме женени. Нямаш никакви права над…

— Тук обаче бъркаш най-много! — разгорещи се Ник. — Именно аз съм неговият законен баща, ясно ли ти е? Аз съм припознал детето си и имам над него абсолютно същите права като теб. Недей да предприемаш никакви глупости, защото ще те накарам да съжаляваш! Като нищо можеш да загубиш всякакви права над него. Не забравяй, че напоследък при дела между двойки, несключили брак, съдът често дава детето на бащата, а не на майката. Хубавичко го запомни и не се опитвай да ми правиш номера! В тая страна няма по-добри и по-известни адвокати от моите.

— Знаеш ли, Николас, колко ме е грижа за твоите, моите или които и да било адвокати? — изсъска тя, изправи се властно и го изгледа с презрение. — Та моят баща може да купи всичките адвокати накуп.

— О, я стига си ми парадирала с гнусните пари на баща ти! — Ник скочи и си наля водка. — И, разбира се, пак няма лед. Е, защо ли се чудя, като знам какви помощнички си надовлекла в къщата. Ще си го пия така.

— Много пиеш напоследък.

— Това си е лично мой проблем. Ти се грижи за себе си, Карлота.

— Седиш и пиеш по цял ден, вместо да пишеш. Така и ще си пукнеш, преди да си довършил новия си роман.

Ник се усмихна саркастично и я погледна в очите:

— Знаеш ли, хубавице, каква гадна кучка ставаш на моменти?

Тя сви рамене с безразличие.

— Явно, че ти ме караш да бъда такава — тросна му се тя.

Ник поклати тъжно глава, въздъхна уморено и продължи да я гледа с леко присвити студени очи.

— Къде отиде онова свенливо и нежно момиче, с което се запознах някога? Момичето, което Вик избра за мен, защото мислеше, че тя е най-сладкото и мило същество, което някога е виждал.

— Търпя те вече цели пет години. Но скоро всичко май ще свърши.

Ник реши да не обръща внимание на заядливата й реплика и каза с бавен и по-дружелюбен глас:

— Не мога да разбера защо така внезапно ти хрумна да заминеш за Каракас. Нали съвсем скоро се върнахме оттам. Не ти ли стигна, че цяла коледна ваканция стояхме там?

— Тук, в Ню Йорк, е толкова студено — каза уклончиво тя, но вече с по-мил тон.

— Не ми ги пробутвай такива, Карлота. Това не е сериозна причина. Та ти си израснала тук, прекарала си по-голяма част от живота си в Щатите. Как така изведнъж ти стана студено? Не говори глупости.

— Изглежда си ме разбрал погрешно — започна тя със смирен глас, за да постигне своето. — Нямам намерение да оставам там постоянно, ще идем само за няколко месеца — до пролетта. Пък и за теб така ще е по-добре. Ще имаш повече време да се съсредоточиш върху книгата си. Няма да има кой да те разсейва.

Ник обаче остана непреклонен:

— Тая няма да стане. Виктор няма да напуска Щатите без баща си. Никога! Това е последната ми дума, Карлота! — Ник се ухили подличко: — Е, ако толкова държиш, ти можеш да заминеш сама. Виктор обаче остава тук при мен.

— Да оставя моето бебче при теб? Никога! — изкрещя тя. — И да го подмятате тук заедно с твоите курви… — Карлота замълча и го погледна смутено, защото съжали за последните си думи.

— Как можа да го изтърсиш? Господи, не ме разсмивай повече! Знаеш отлично, че нямам друга жена, освен тебе — извика ядосано Ник и я погледна разгневен.

— Само така казваш. Аз обаче не ти вярвам. Изчезваш от къщи по цял ден. Кой знае с коя преспиваш през това време? Факт е, че не спиш с мене. — Тя кръстоса крака и се облегна назад. — Малко жени биха издържали това, на което аз съм подложена — завърши тя със студен глас и си придаде вид на мъченица.

Ник се сепна от този коментар за техните поизлинели сексуални отношения, защото напоследък те често ставаха повод за разпри между тях. Той въздъхна тежко и каза:

— С никоя друга не спя, Карлота. Нито пък имам някакви отношения с други жени. Просто съм прекалено зает с романа, който пиша. Нима досега не си разбрала, че когато работя, почти всичко престава да ме интересува, включително и сексът? Цялата ми енергия отива в писането.

Дълбоко в себе си тя усещаше, че той може би казваше истината, но едно съмнение продължаваше да гложди мисълта й. През последните месеци така се беше отчуждил от нея, че тя си го обясняваше единствено с някоя любовна авантюра. Затова не се сдържа и отново се заяде с него:

— Точно в това е проблемът… та ти почти не работиш върху романа. Къде тогава се уморяваш толкова.

„Моря се в кавги с теб“ — помисли си Ник с горчивина. После каза:

— Твърде трудна работа се оказа тази книга — много е сложна и всичко трябва да се обмисля внимателно. Точно това правя, когато ме няма по цял ден — вървя и мисля. Отивам някъде на спокойствие, сядам и започвам да мисля. Така прекарвам времето си, като излизам — ходя по музеи или се шляя по улиците. Разсъждавам върху живота, върху героите от моя роман, обмислям най-убедителните мотиви за техните действия. Трябва да съобразя толкова много неща — сюжет, действие, диалог, настроение, организирането на времето и пространството. Но защо ли по дяволите ти обяснявам всичко това. Никога няма да го разбереш, пък и ще бъде глупаво да очаквам подобно нещо от теб.

Карлота го погледна подозрително:

— Когато се запознахме, ти пак работеше върху някаква книга, но това не пречеше на нашите сексуални отношения. Откакто сме заедно, все пишеш — я книга, я сценарий. Но едва напоследък започна да страниш от мен — изхленчи тя глезено и го погледна кокетно изпод дългите си ресници.

— Господи, Карлота! Годините минават и аз остарявам. Вече съм на петдесет и една и не мога да бъда постоянно разгонен като млад жребец.

Тя го погледна с презрение:

— Моите извинения. Все така ми замазваш очите… аз обаче, Николас, случайно разбрах, че си имаш приятелка. Така че престани да отричаш. Тя даже и днес те търси по телефона. Целия ден звъня. Нахалница такава — да ме безпокои в собствения ми дом!

Ник зяпна Карлота с истинско стъписване:

— Обаждала се е тук? Но кой се е обаждал? Каква жена? Какви по дяволите ги дрънкаш пак?

— Не дрънкам… Просто ти казвам, и сама се учудвам на спокойствието си, че твоята дамичка ми досажда през целия ден. Не спря да звъни и да пита за тебе. Естествено, не си каза името. — Тя видя, че той я слуша внимателно, и добави със саркастична усмивчица: — Сигурна съм, че пак ще се обади — нищо чудно да звънне всеки момент.

Ник я гледаше в пълно недоумение. Той поклати глава и каза ядосано:

— Представа си нямам коя е тя, честна дума, изобщо не знам. — Той замислено потри брадичката си с ръка. — Казвам ти истината, Карлота.

Неговото слисване беше толкова явно и неподправено, че Карлота не можеше да не му повярва. Гневът й постепенно утихна и тя каза с малко по-мек тон:

— Не можеш да ми се сърдиш, че съм ядосана и разстроена. Ти как ще се почувстваш, ако някой непознат мъж звъни непрекъснато, пита за мен и не си оставя името?

— Ще се усъмня и ще ме хванат бесните — призна си Ник и се усмихна, защото вече разбра каква беше работата. Очевидно пак я беше обхванала нейната непоносима и необоснована ревност и това я беше накарало да го заплашва, че ще го напусне. Той сви рамене примирено. — Да, наистина, ако е за нещо важно, тя пак ще се обади. Тогава сигурно ще ми стане ясна цялата тая загадка. Междувременно, дай да сложим край на нашата кавга. Знаеш, че не обичам да се караме. — Той стана, отиде до нея и я целуна по челото. — Хайде, миличка, помирихме ли се?

— Само временно, Николас — отговори тя сърдито, но той забеляза, че кадифените й очи станаха по-мили. Много по-мили.

— И да не чувам повече тия приказки, че ще си заминаваш с Виктор за Венецуела. Разбрахме ли се?

— Добре. Знаеш, че не съм искала да си тръгна завинаги. Освен това наистина възнамерявам да предприема това пътуване. — Карлота усети, че той се стегна, затова побърза да го успокои: — Дори и да не взимам малкия с мен, мисля, че ще ми се наложи да замина. Баща ми не е добре и мама много се притеснява за него.

— На Коледа изглеждаше съвсем здрав — отвърна Ник бързо и смръщи вежди. После приятелски я стисна за рамото. — Ще се оправи. Недей толкова да се тревожиш за него. Той просто тъгува по теб, така както и на мен ми е тъжно, когато те няма.

— Наистина ли, Николас? — Тя извърна лице към него и го изгледа с недоверие.

— Разбира се — увери я той, без сам да знае дали това беше вярно. — Между другото, закъде си се облякла да излизаш? Като влязох, тъкмо това щях да те питам, но ти ми се нахвърли, преди да успея да си отворя устата.

— О, Николас — намръщи се тя недоволно, — само не ми казвай, че си забравил за празненството у Долорес Орландо!

— Дявол да го вземе, наистина съм забравил! — Ник направи гримаса. — Трябва ли изобщо да идвам! Мразя ги тия нейни купони, където не можеш да се разминеш. Около нея са все едни… негодници. Не можеш да си кажеш две свестни приказки. Не че имам нещо против Долорес — добави бързо той, защото забеляза недоволното й изражение. — Виж, тя едва ли ще ми се разсърди. Ще звънна да й се извиня. И то веднага, за да има време да преразпредели местата за гостите.

Карлота тъкмо се канеше да го разубеди с множество доводи, но внезапно се отказа. Ако продължаваше да настоява и да му разиграва някоя от поредните си сцени, Ник щеше да стане още по-упорит и язвителен и да отрови настроението й.

— Добре тогава — съгласи се тя с точно дозирано неудоволствие и колебание в гласа. — Нали няма да ми се сърдиш, ако аз отида сама?

— Не, разбира се. Тъкмо тая вечер се канех да поработя и щях да се чувствам виновен, ако ти скучаеш тук. — Ник закрачи към бюрото, прелисти тефтерчето си и звънна на Долорес. Поднесе й цял куп извинения, и то по много галантен начин, и се захили доволно, щом затвори телефона. — Щяло да бъде коктейл, така че няма да й създавам проблеми да размества гостите си. Щяла да съжалява за моето отсъствие, или поне така каза, но все пак прояви разбиране. А сега, да ти приготвя ли нещо за пийване преди тръгване?

Карлота поиска чаша вино с газирана вода и през следващите двадесет минути те си побъбриха вече с по-приятелски тон. Говориха за детето, за майката на Ник, която не беше добре със здравето, за неговата племенничка Николета, която скоро щеше да се сгодява. Карлота беше изпила само наполовин чашата си, когато се изправи да върви.

— Пърл мислеше, че и двамата ще вечеряме навън, така че не е готвила нищо по-специално. Но е направила едно задушено за себе си и за мис Джесика. Би могъл и ти да хапнеш от него. Или предпочиташ някоя пържола?

— По-скоро бих вечерял от задушеното. Но ще кажа на Пърл да не се притеснява. — Ник погледна часовника си. Минаваше осем. — Предполагам, че закъснях за приказката преди лягане. Ще ида да нагледам Виктор, като тръгнеш.

— Отдавна вече е заспал. Недей да го будиш, защото той ще иска да седи до късно с тати, който все го глези. — Въпреки че в гласа й имаше лек укор, тя му се усмихна топло. После Карлота се обърна и излезе от кабинета на Ник, като шумолеше приятно с тафтената си пола.

Ник я последва по стълбите за долния етаж, помогна й да си облече палтото от норка и я целуна по бузата:

— Трябваше да ти повикам такси. Не ми се ще да ходиш сама по улиците. Хайде, ще изляза с теб да те кача.

Карлота започна да протестира. Той не й обърна внимание, затича се заедно с нея към ъгъла на Седемдесет и четвърта улица и авеню „Мадисън“, където застанаха, пронизвани от леденостудения януарски въздух. Най-накрая се появи едно такси, Ник му махна и отвори вратата на Карлота, за да се качи.

— Приятно прекарване — извика той и силно затръшна вратата. После с бързи крачки се върна по улицата и изкачи стъпалата пред тяхната къща, като прескачаше по няколко наведнъж.

Отиде първо в кухнята и си побъбри с Пърл — жената, която им прислужваше, а после се качи на третия етаж, където се намираше спалнята на сина му. Внимателно отвори вратата и влезе на пръсти. На меката светлина от розовата нощна лампа се виждаше русата главица на детето, а на възглавницата до него лежеше едно отвратително гумено таласъмче — герой от детски сериал. Ник се наведе, оправи завивката и нежно погали меката руса косичка. После се приближи и целуна една гладка обла бузка:

— Да сънуваш сладки сънища, скъпи мой — прошепна Ник. — Татко много те обича.

Вече час Николас Латимър седеше на бюрото в своя кабинет на втория етаж и педантично редактираше страниците, които беше написал през последните няколко дни. Когато попривърши, той се протегна, свали очилата си с рогови рамки и разтри уморените си очи. Страниците бяха добри, но главата като цяло не му харесваше. Изобщо не можеше да проумее къде беше причината. Той прокара ръце по светлата си, но вече прошарена коса и започна да размишлява върху току-що прочетените страници. Досега винаги беше съумявал да открива слабите места на своите ръкописи и особено много се гордееше с тази своя способност. За него беше по-важно да умееш да откриваш недостатъците си и да отстраняваш причините, които са ги породили, отколкото да се наслаждаваш на постиженията си. Напоследък обаче беше загубил способността си да бъде самокритичен и това го тревожеше. Книгата беше тръгнала много добре и в началото му се струваше, че ще я напише на един дъх. Но най-неочаквано през последните няколко месеци изникнаха доста трудности и той забуксува на едно място. „Защо, защо?“ — питаше се гласно Ник и изведнъж скочи ядосано от мястото си, защото вече губеше търпение.

Напълни отново чашата си, отпусна се тежко на дивана, запали цигара и се втренчи с празен поглед в пространството. После се загледа към етажерката пред него, на която беше подредена дългата редица от романи, чийто автор беше той. Всичките се бяха превърнали в бестселъри, и то не само в Щатите, но и в чужбина. Беше се терзал, измъчвал и страдал при написването на всяка една от своите книги. Изведнъж Ник се намръщи: „Може би тъкмо в това е проблемът. Прииска ми се да пиша по-леко, да не се хабя чак толкова. А това е невъзможно. В деня, в който усетя, че вече не мога да се вълнувам, трябва да спра да пиша.“ Ник въздъхна, излегна се на дивана и се замисли за себе си.

Защо книгата не вървеше? Защо беше така неспокоен? Така сприхав и нетърпелив. Или може би вече беше преситен. Превърна се в един от най-добрите съвременни белетристи. Спечели толкова пари, че вече не знаеше какво да ги прави. Беше в отлично здраве, да чукне на дърво. За възрастта си изглеждаше повече от задоволително — нямаше много бели косми по главата си, нито пък бръчки и сланини по лицето си. Но най-важното — имаше си малко синче, което направо обожаваше. Едно здраво, красиво и умно дете с очарователна усмивка и благ нрав. Естествено критиците не го възхваляваха така, както едно време. Но в крайна сметка кой ги слуша тях? Критиците бяха банда високомерни негодници, които го обвиняваха, че се е „продал“, че пише само комерсиални романчета. Ник така и не можеше да разбере какво лошо имаше в това, че книгите му се продаваха. Нима книгата не се пише именно за да се продаде? Нима един писател си вади душата години наред, без да си мечтае, че хората ще купуват книгите му? Във всеки случай тези критици–критикари говореха неверни неща за него. Нито беше свалил качеството, нито беше продал таланта си, както те твърдяха. Пишеше само онова, което му идеше отвътре, и се водеше единствено от творческия си усет. В книгите си влагаше най-доброто от себе си, дори нещо повече — влагаше частица от душата си. Читателите го обичаха и слава богу! Тяхното мнение беше единственото, което го интересуваше. Неговите читатели — нека Бог да ги благослови! Те даваха за книгите му своите с труд изкарани пари, пишеха му мили и топли писма, даваха му кураж със своите трогателни похвали, помагаха му да не се чувства така самотен в иначе твърде самотното си писателско битие. Ония литературни хвалипръцковци, които твърдяха, че той се кланя единствено пред олтара на Дядо Долар, можеха да си приберат всичките глупави литературни награди и да си ги бият от главата. Или е по-правилно в множествено число — да си ги бият от главите. Ник се разсмя на глас.

Ник забеляза, че цигарата му изгоря в пепелника неизпушена, и я изгаси, защото мразеше миризмата на изгорял фас. Тъкмо се пресегна към сребърната кутия за нова цигара, но се отказа и дръпна ръката си. „Трябва най-сетне да ги спра. И то в най-скоро време“ — промърмори си той. После с наслада отпи глътка водка. Карлота все му натякваше, че пие много. Всъщност напоследък той почти не пиеше. Но му изнасяше тя да остане в заблуждение. Ник се загледа в нейната снимка, поставена върху старинната масичка до дивана. Беше яхнала един кон, снимана на фона на бащиното й ранчо във Венецуела, което се простираше върху 400 декара земя. Жена му беше властна и горда екзотична красавица. Карлота Мария Колдикот Мендез Енрайт. Името Колдикот идваше от фамилията на майка й — гордата и красива Джилиан, която произлизаше от едно от най-богатите семейства във Филаделфия. Мендез пък идваше от фамилията на баща й дон Алеандро — потомък на един от най-старите и богати родове във Венецуела. Името Енрайт й беше останало от нейния предишен съпруг — някаква лустросана мижитурка на име Джими, произлязъл от рода Енрайт в Калифорния, които само един Господ ги знаеше откъде бяха дошли. Когато била на двадесет и три Карлота успяла само за една година да се омъжи и да се разведе с глупавото старо пиянде Джеймс. Малко след това Ник се запозна с нея и оттогава живееха заедно.

Ник взе в ръка снимката и се вгледа в нейното ангелско личице с изпепеляващи тъмни очи и буйни руси къдрици. Да, тя наистина беше красавица и ако поискаше, можеше да се държи дори като ангелче. Но най-често се проявяваше като опърничава кресла. „Странна смесица е моята жена — помисли си Ник. — У нея има много от твърдостта на американците от Севера, но и много от религиозните предразсъдъци на хората от Южните щати, и всичко това примесено с гореща и страстна латиноамериканска кръв. Просто една млада и твърде своенравна жена. Трябва да си признаеш, Николас Латимър, че не си щастлив с нея. Така зле вървят нещата между вас, че съвсем сте си опротивели един на друг.“

Той върна снимката на мястото й, изправи се на крака, отиде до прозореца и се загледа към задния двор с мрачно изражение. Навън имаше застоял и мръсен сняг, на места почти черен от градската мръсотия, а единственото дърво в двора се изправяше самотно и печално на фона на манхатънското небе. „И аз съм като теб, мило дръвче“ — каза си тъжно Ник. Отпуснатите му рамене говореха колко е отчаян и нещастен. Опита се да разсъждава за нещо друго, но мислите му все се въртяха около Карлота. И той, и тя искаха да се оженят, но за жалост все не успяваха да намерят един общ идеал за семейно щастие. С постоянните кавги и разправии така и си останаха неженени. Но заради малкия Виктор в последно време ги порицаваха непрекъснато. Родителите и на двамата бяха консервативни, но вече вдетинени милионери, които се ужасяваха, че техният внук расте в такава среда. Сърцето им се късаше, че детето имаше толкова безотговорни родители.

„Нека да ти го кажа честно, Ник, всичко идва от твоя разпуснат живот, моето момче — беше му казал баща му предната седмица. — Моля те, заради детето, заради майка ти, сключете брак с Карлота. Трябва да го направиш, Ник, за твое добро и за да запазиш сина си. Венецуела не е в Щатите. Откъде да ги знаеш какви са им законите? Виктор е малък и можеш да го загубиш завинаги, ако Мендез реши да използува цялото си богатство и власт, за да ти го вземе. Дон Алеандро не е за подценяване. Мира няма да имам в гроба, ако не се ожените, преди да умра.“ Ник го беше помолил да не му говори за умиране, но баща му беше вече на 85 години, така че и двамата знаеха, че краят наближава.

Ник се намръщи. Беше обещал на баща си да обмисли сериозно въпроса за брака, да помоли Карлота и тя да стори същото. И все пак не беше убеден, че наистина иска да се свърже с нея пред закона. Нейните безспирни светски ангажименти, в които се опитваше да въвлече и него, опитите й непрекъснато да го контролира, невъздържаните й изблици, както и необоснованата й ревност бяха сериозни пречки във взаимоотношенията им. Живееха в постоянно несъгласие и неразбирателство, което със сигурност вредеше на детето, но и самият Ник достатъчно се тормозеше от това.

Признаваше си, че вината едва ли е изцяло нейна. Сигурно не беше особено вълнуващо за една красива, темпераментна и очарователна жена на двадесет и девет да живее с такъв отнесен и разсеян писател като него, който обича да се усамотява и да се отдава изцяло на работата си. Природата щедро я беше надарила, а като се добавеше и фактът, че беше единствената дъщеря на мултимилионер, който я обожава, за Ник нямаше никакво съмнение, че тя може бързо и лесно да си намери друг мъж. И дори да се омъжи за него.

А какви бяха неговите предимства? Ако изобщо имаше някакви, той просто щеше да я зареже, без дори да се обърне. Но как би могъл да го направи сега? Вече имаха дете. Неговият единствен и любим син. Може би трябваше да послуша баща си и да се ожени за Карлота без повече протакане. Заради своята собствена сигурност и заради бъдещето на детето. Ник недоволно изсумтя. Вече месеци наред се самозалъгваше, но сега изведнъж се вгледа в себе си и прозря една истина. Не искаше да се ожени за Карлота, защото именно тя му пречеше да пише книгите си. Но най-ужасното беше, че той сам й беше дал тази възможност. Осъзнаването на този неприятен факт го разстрои съвсем. Ник прокара ръка през косата си. „Как за бога ще мога да се оправя в тая каша и да намеря изход, който да е еднакво добър за всички?“

Домофонът настойчиво и пронизително иззвъня в тихата и притъмняла стая. Ник вдигна слушалката.

— Да, Пърл, слизам веднага.

Глава XVII

Внезапните прозрения могат да бъдат хубаво нещо, но често пъти чрез тях човек достига до тежки и неприятни истини, които всяват смут и отчаяние. След като се навечеря, Николас Латимър изпадна тъкмо в такова състояние на духа и сега седеше в дневната и пиеше вече втората чаша кафе.

Истината за сегашното му положение хич не му харесваше. В същото време осъзнаваше, че даже и да си затвори очите, с това проблемите нямаше да изчезнат. А те бяха много и сложни, но се свеждаха до една основна дилема, която му се струваше неразрешима. Трябваше някак си хем да оправи хаоса в личния си живот, хем да не престава да пише. Но не беше в човешките възможности да се справи и с двете — винаги едното щеше да бъде за сметка на другото.

Всъщност истината го свари неподготвен и така го зашемети, че той още не можеше да дойде на себе си. Но после бавно започна да се самоубеждава, че работата му е по-важна от всичко. Затова стигна до извода, че ще трябва да загърби личните си проблеми и на всяка цена да довърши започнатия роман. От опит обаче знаеше, че това не е толкова лесно. Всяка неприятност и грижа го разсейваха и блокираха мисълта му, която трябваше да бъде ясна и свежа, за да работи пълноценно. Пък и с годините Ник беше започнал да се ядосва за какво ли не, а нервното напрежение действаше пагубно на таланта му.

Като премисли всичко за пореден път, опитвайки се да вземе мъдро и безпристрастно решение, Ник се зарече да се постарае да се изолира напълно от проблемите в неговия дом, най-вече — от присъствието на Карлота, за да си осигури спокойна атмосфера за дописването на романа. Ако се наложеше, щеше да се съгласи и с пътуването й до Венецуела, при условие че отиде сама, без детето. А може би той самият трябваше да се махне нанякъде. Но къде би могъл да отиде? Ранчото на Виктор винаги го предразполагаше към работа и Ник неведнъж в миналото се беше усамотявал там да пише. Но Виктор скоро щеше да пристигне по работа в Ню Йорк, и тъй като не идваше често, беше решил да остане поне месец-два. Така че нямаше смисъл да ходи до ранчото, за да се види с приятеля си. Нито пък можеше да отиде другаде, защото непременно искаше да се срещне с Виктор и да бъдат заедно, докато той е в Ню Йорк. Виктор Мейсън беше единственият човек, който остана неизменно до него, и след тридесетгодишно приятелство те си бяха станали по-близки от когато и да било.

„Просто ще трябва да приема истината и да се оправя някак си“ — реши Ник. Стана и отиде да хвърли дърва в огъня. Забеляза, че картината на Торел над камината леко се е изкривила и той я оправи, като я премести леко надясно. Отстъпи назад, огледа я внимателно с леко наклонена глава и остана доволен. После се върна и отново седна на дивана.

Оттам той продължи да гледа картината — модерна импресионистична творба на един съвременен художник, когото той много харесваше. На нея беше нарисувано красиво младо момиче, застанало сред море от цветя, в средата на обляна от слънце градина. Голото й тяло беше дискретно загатнато под изобилието от цветя и зеленина. С меките тонове и изящните светлосенки този пасторален портрет напомняше много за стила на късния Реноар. Ник се беше влюбил в тази картина още в мига, в който я видя — нежните й пастелни цветове и свежестта, която се излъчваше от изображението, се съчетаваха отлично с ведрата и слънчева атмосфера в дневната.

Ник сам беше подредил тази стая. В нея преобладаваха нежни нюанси на бялото, съчетани с бежово и охра, а като акцент тук-там се забелязваха оранжево, бледосиньо и бледозелено. На фона на тези светли тонове приятно контрастираха антиките от тъмно дърво, които беше купувал в продължение на години при своите пътувания до Англия. Тази стая беше съвършен израз на неговия вкус и на усета му за уют, изящество и дискретна елегантност. Всеки, който влизаше тук, изразяваше възхищението си от красотата и спокойствието на атмосферата.

Накрая Ник откъсна поглед от картината и посегна към сребърната каничка за кафе, но бързо я остави. Скокна нетърпеливо от мястото си, обзет от онази нервна възбуда, която все по-често се появяваше напоследък, и изведнъж реши, че иска да излезе. Помисли си, че една хубава разходка щеше да освежи мозъка му, защото в момента изобщо не беше в състояние да работи.

Затича се надолу по стълбите, грабна от закачалката бежовото си кашмирено палто и шала, и надникна в кухнята. Вътре Пърл и мис Джесика — чудесната шотландка, която се грижеше за сина им — се бяха затрупали от готварски книги и си бъбреха за рецепти. Той им каза, че се връща след около час и излезе.

Ник свърна по авеню „Мадисън“ и още преди да стигне до хотел „Карлайл“, който беше на две пресечки от дома им, вече съжаляваше, че е излязъл. Времето беше станало още по-студено и духаше хапещ леден вятър. Той го блъскаше в гърдите, развяваше косата му, брулеше лицето му и от това очите му се насълзиха. Застана под навеса пред входа на хотела и си погледна часовника. Чудеше се дали да слезе в бара, за да изпие едно, или пък да се качи в кафенето, за да послуша изпълненията на Боби Шорт. Но Боби сигурно вече беше започнал да свири, пък и Ник не си беше сложил вратовръзката. Затова махна на първото такси, което видя, скочи вътре и каза на шофьора да го закара до бар „Елен“ на Второ авеню. Той се облегна назад и пъхна ръце в джобовете на палтото си, за да ги стопли.

Само след пет минути влезе в бара и с удоволствие откри, че не е така претъпкано както обикновено. Метна палтото си на някаква закачалка и се намести на едно столче пред плота на бармана. Поръча си Реми Мартин и запали цигара. Съдържателката на заведението, Елен, го видя, махна му с ръка и се приближи, за да го поздрави с обичайната си любезност и дружелюбност. Те си размениха набързо няколко шеги и после Елен се върна да се оправя с множеството си задължения. Конякът беше мек и приятно го загря, пък и отлично вървеше с цигарата. Изведнъж му стана хубаво, че в крайна сметка реши да излезе от дома си. Постепенно се отпусна, напрежението му се стопи и той изпита истинско удоволствие от оживлението в бара, където хората весело разговаряха и се наслаждаваха на живота.

Той обхвана с две ръце широката тумбеста чаша и замислено се загледа в нея. Отдавна беше престанал да търси щастие…, но то пък кой ли по дяволите беше щастлив в този скапан свят? Всъщност Колет си го беше казал много хубаво още преди време — единственото, което носи щастие, са новите неприятности. И все пак се беше надявал, че поне на тия години ще успее да си осигури, ако не щастие, то поне някакво спокойствие в живота. Но дори и това не беше постигнал. „Господи, само след два месеца ставам на петдесет и две. Кога мина толкова време? Сякаш изтече между пръстите ми, отнасяйки… целия ми младежки идеализъм, всичките ми романтични мечти, всичките ми надежди… останаха ми само дребни отломки от изпепелени стремежи, останаха разочарованието, горчивината и неутешимата тъга в душата ми. Да, годините ми се изнизаха като сън, отидоха си, без дори да мога да…“

— Виж ти! Виж ти! Да пукна, ако това не е самият Николас Латимър. Цял-целеничък.

Той се извърна бързо и видя пред себе си сияещата усмивка на Естел Морган. Ник се смъкна от столчето, хвана протегнатата й ръка и се приведе, за да я целуне, защото тя му подаде бузата си.

— Здравей, Естел — поздрави я той сърдечно. — Как си? Къде се изгуби толкова време?

— Много съм си добре. Все така си снова нагоре-надолу и си пиша моите статийки — отговори тя и го загледа с предишното си възхищение, което не беше отслабнало с годините. — Изглеждаш чудесно. Дори си по-красив и по-чаровен от всякога, миличък Ники.

Ник се ухили:

— Кога се видяхме за последен път? Май беше преди две години?

— Точно така. Не сме се виждали, откакто взимах от теб интервю за списание „Нау“. Аз все още работя за това списание. Страшно ми хареса последната ти книга, а пък нали си те познавам много добре, не се и съмнявам, че в момента пишеш нова.

— Разбира се, че пиша. Нали знаеш, че без това не мога. Какво ще кажеш, Естел, да те почерпя едно?

— Не, благодаря. Ще те видя само за няколко минути. Ще вечеряме заедно с една компания приятели, които ме чакат ей там — тя посочи към масата в дъното на бара.

Ник погледна към компанията и видя няколко познати физиономии, чиито имена не си спомняше. Там седяха още един известен артист, един френски режисьор със съмнителна репутация и един журналист от Бродуей, с който също се беше запознавал някога. Ник кимна с глава на журналиста и се обърна към Естел:

— Е, жалко. Но защо все пак не пийнеш набързо едно?

— Не, не, благодаря. — Тя се приближи до него и приятелски докосна ръката му. — Луд късмет е, че те срещнах. Цял ден звъня у вас да те търся.

Ник наостри слух и я изгледа внимателно:

— Да не би ти да си жената, която днес няколко пъти се е обаждала у дома? — попита той, защото внезапно се досети, че сигурно Естел е била онази мистериозна натрапница, която беше вбесила Карлота.

— Да, наистина те търсих няколко пъти.

— Можеше поне да си кажеш името — скара й се той, но се опита да прикрие раздразнението си. Идеше му да й извие врата заради главоболията, които беше предизвикала.

— Днес цял ден съм в движение и ти звънях от различни места — обясни Естел. — Така че нямаше смисъл да си оставям името, защото ти нямаше как да се свържеш с мен.

— Аха, сега разбирам. Да не би да имаш да ми казваш нещо важно? — попита той с любопитство и я загледа изненадано.

— Ами исках… Трябва да ти предам нещо… от една твоя стара позната.

— Коя ли пък е тя?

— Катрин.

Произнесеното име сякаш увисна във въздуха и за момент Ник не знаеше какво да отговори. Усети, че целият се стегна, като чу това име, но знаеше, че очичките на Естел любопитно наблюдават реакцията му. Накрая той само повтори невярващо:

— Катрин?!

— Да. Темпест.

— Много добре знам за коя Катрин става дума — сопна й се рязко Ник и се изсмя с висок нервен смях. Той продължи да се смее, за да прикрие внезапното вълнение, което го обзе; а после поклати глава. — Я стига си ме будалкала, Естел! Да ми предадеш нещо от нея? И то точно на мен?

— Не знам защо се правиш на толкова учуден. Та ти беше голямата й любов, Ники.

Той не отговори. Сърцето му започна да бие неравномерно и Ник си каза: „След толкова много години пак…“ После попита тихо:

— Какво точно трябва да ми предадеш, Естел?

— Катрин иска да се срещне с теб, Ники. Тя пристига в Ню Йорк след десетина дни.

Николас Латимър стоеше като поразен. Отдавна не беше чувал такава шокираща новина, затова все още не можеше да повярва. Той повдигна слисано русите си вежди.

— Я стига, Естел. Ако си решила да се будалкаш с мен, шегата ти е направо гадна. Не мога да повярвам, че тя иска да ме види. Знаеш отлично по какъв отвратителен начин скъсахме отношения с нея. Оттогава нито съм я виждал, нито съм я чувал. Господи, та това са почти десет… всъщност — цели дванайсет години.

— Не бих си позволила да се шегувам с подобно нещо. Нали знам какви бяха чувствата ти към нея, какви изобщо бяха отношенията между вас двамата — увери го Естел. После сниши глас и каза: — Тя наистина иска да се срещне с теб. Честна дума. Когато на теб ти е удобно.

— Но защо, за бога? Не мога да проумея защо иска да види тъкмо мен. — Ник глътна жадно от коняка, като вече не прикриваше огромното си стъписване. Остави чашата на бара и се втренчи въпросително в Естел. — Не ти ли обясни каква е причината?

Естел поклати отрицателно глава:

— Не, но не ми е трудно да се досетя. Мисля, че иска отново да й станете приятели. Ти и още няколко души, с които също ме помоли да се свържа.

— Като кой например? — попита Ник.

— Ами например — брат й.

— Боже мили, онзи сенатор от Илинойс! Голямата надежда на Демократическата партия — говори се, че щял да си опита късмета на президентските избори през 1984. Така значи, искала да се види с него! Да, започва да става интересно. Те двамата от години са на нож. И сигурно още е така, щом като тя търси помирение. — Погледът му стана заинтригуван.

Журналистката само поклати глава.

Изведнъж на Ник му хрумна още нещо и той присви устни със замислено изражение.

— Естел, ти нали остана при нея, след като всички я изоставихме. Сигурно и сега сте приятелки. Често ли я виждаш? — Ник вече изгаряше от любопитство и му беше страшно интересно да разбере как ли изглежда Катрин в момента, попрехвърлила четиридесетте.

— Не съм я виждала от известно време. Тя понякога ми се обажда по телефона, както направи и онзи ден, когато ме помоли да се свържа с вас.

— А откъде ти се е обадила? Още ли живее в Англия?

— Не съвсем… — Естел се поколеба дали да му разкрие къде точно се намираше Катрин и да му каже, че тя всъщност е отседнала в хотел „Бел Еър“. Реши обаче да не му обяснява подробно, затова отговори лаконично: — В момента е в Щатите, но не мога да ти кажа нищо по-конкретно. — И за да не излезе, че му няма доверие, Естел добави: — Просто е решила да пообиколи страната.

Ник я изгледа подозрително, но реши да не се заяжда.

— Освен с Райън и с мен, с кого другиго те е помолила да я свържеш?

— С Франческа Кънингам, всъщност — вече Естел. — Предполагам, че Катрин иска да се сдобри и с нея и да…

— Е това е вече върхът! — прекъсна я Ник и се разсмя сухо.

— Така е, прав си. — Лицето на Естел се изопна. — Нейна милост се държа високомерно, даже прекалено високомерно. Същата си е — надута и властна. Хич не се е променила. Но както и да е, тя отказа да се срещне с Катрин и едва не ме изхвърли от апартамента си.

„Нищо чудно“ — каза си Ник. След малко той добави гласно:

— Боя се, че и аз ще ти откажа, Естел. Кажи на любимата си приятелка, че й благодаря за добрите й намерения, но не желая да я виждам.

Естел очакваше, че той ще се съгласи, че дори ще определи конкретна дата, затова сега учудено запримига.

— Защо не размислиш? — попита тя и докосна ръката му. — Какво лошо има в това да се…

— В никакъв случай, Естел — прекъсна я той с твърд глас. Естел не си направи труда да прикрие разочарованието си и му каза с тъжно примирение:

— Колко жалко наистина. Ти я обичаше толкова… — Гласът й неуверено замлъкна.

— Това беше много отдавна, Естел. Оттогава доста неща се промениха.

— Да. — Тя знаеше, че е безполезно да спори, защото само щеше да го ядоса. А не искаше да го настройва срещу себе си. Николас Латимър винаги й е бил особено симпатичен. Естел реши, че трябва да си тръгва, а по устните й се появи тъжна усмивка. — Мисля, че е време да вървя при моите приятели. Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам, Ники. Може пък и да промениш решението си.

— Не, Естел, няма да го променя. — Ник леко се усмихна. — Радвам се, че те видях.

Той се обърна рязко, седна на бара и започна бавно да отпива от коняка си. Ник беше разтревожен и объркан от внезапното вълнение, което го обзе — усещаше, че нито може да се успокои, нито да се съсредоточи върху нещо друго.

 

 

Ник си допи питието и се прибра у дома. Завари Карлота в леглото да прелиства последните броеве на любимите й модни списания. Той веднага й разказа, че се е срещнал случайно с Естел Морган, за която тя беше чувала, но не познаваше лично. Карлота притисна едно от списанията към полуголите си гърди и го попита защо журналистката го беше търсила така настойчиво, а тъмните й очи го оглеждаха изпитателно, докато той се събличаше.

Ник бавно измъкна едната си обувка, после другата, и мързеливо съблече панталоните си. Тъй като очакваше въпроса й, той вече беше измислил възможно най-убедителното обяснение.

— Естел иска да направи интервю с мен — излъга Ник, защото не посмя да спомене името на Катрин Темпест. — Казах й, че ще го направим някой ден, след като завърша романа. Обещах й да я поканя у дома да пийнем по чаша. Тъкмо ще се запознаете, скъпа — добави той дипломатично.

Изглежда, че неговото обяснение разсея съмненията й, затова Карлота се впусна във възторжено описание на празненството, откъдето се беше върнала. Тя надълго и нашироко му обясни кои са били гостите, какво са правили, какво са казали, какво са яли и с какви тоалети са били жените. Ник я слушаше с половин ухо, докато си намъкваше пижамата и халата. После отиде и седна на ръба на леглото, като непрекъснато кимаше и се усмихваше, за да не проличи отегчението му и желанието му да остане насаме със собствените си мисли.

Най-сетне Карлота приключи с пространните си обяснения и Ник каза:

— Нали няма да имаш нищо против, мила, ако отида да поработя малко? — Той замълча напрегнато. Очакваше крясъци и протести, но с изненада и облекчение чу как тя дружелюбно и с готовност се съгласи. Ник я целуна по бузата и побърза да излезе, преди да й е хрумнало нещо друго и преди да започне да се оплаква, че непрекъснато я пренебрегва като жена.

Ник влезе в кабинета си и облекчено въздъхна. Той напипа електрическия ключ и го завъртя, докато стаята се изпълни с приятна мека светлина. После отиде до малкия вграден бар и си наля коняк. Посегна към бутилката съвсем механично, макар че всъщност не му се пиеше и нямаше нужда от алкохол, защото беше достатъчно бодър. Погледна чашата в ръката си и си каза: „Е, по дяволите, какво пък чак толкова!“

Седна на дивана и започна да размишлява. Докато се прибираше с таксито, една-единствена мисъл прорязваше съзнанието му, измествайки всичките му предишни тревоги, които сега му се струваха незначителни. Не можеше да се отърве от една натрапчива идея: „За първи път от двадесет години ние четиримата ще бъдем заедно в един и същи град, по едно и също време. Аз, Катрин, Виктор, Франческа. Дали пък не е странно съвпадение? — питаше се Ник, смръщил лице. — Може би така ни е писано? Съдбата е решила да се пошегува с нас.“ Той неволно потрепери и целият настръхна. Преди много години Ник вярваше, че те четиримата ще останат заедно цял живот, че съдбите им са се преплели завинаги. Независимо от всичко останало. Да, но не стана така. И все пак сега… Може би някога правилно беше предвидил нещата. Сигурно времето, през което бяха разделени, нямаше да промени предначертаното. Непредвидими са обратите на съдбата. Нима някой неизменно ги тласкаше и четиримата един към друг? Такава беше тяхната орис и те не можеха да избягат от нея.

Ник изтръпна при мисълта за тази възможност, защото тя го плашеше. Обзеха го лоши предчувствия и той си спомни как някога Виктор му беше казал: „Каквото е трябвало да се случи, то задължително си се случва. Ние хората сме напълно безпомощни, братле.“ Тогава Вик се засмя, вдигна примирено рамене и завърши: „Che sarà sarà… Което е писано, то ще стане. Трябва да се примириш с това, Ники. Аз вече съм се примирил. Такава е моята философия за живота.“

„Което е писано, то ще стане“ — повтаряше си тихо Ник и безпомощно се отпусна на дивана. Спомни си и една своя мисъл: „Нищо не може да изличи миналото“. Беше написал това в някой от романите си и времето само потвърди, че е бил прав. Никой не може да избяга от своето минало. Ето и сега неговото минало се завръщаше, за да му напомни за себе си. Неволно мислите му се върнаха към миналото — годините стремглаво се завъртяха в обратна посока, докато се спряха на 1956.

Съдбовната 1956… Годината, в която те четиримата се събраха, сближиха се и станаха толкова обвързани един към друг. Взаимно те си повлияха така силно и непоправимо, че животът и на четиримата се промени безвъзвратно.

В същата година, 1956, те се бяха и разделили. Всеки тръгна по своя път. Но се оказа, че нито един от тях не беше избрал вярната посока. Години наред те напразно гонеха амбициите си, живяха самотно и изолирани един от друг. Така и никой не осъзна колко глупаво постъпиха, колко близко до тях беше щастието, но те отказваха да се пресегнат и да го имат. Бяха убедени, че са избрали най-верния път, защото и четиримата бяха горди и амбициозни. Въобразяваха си, че са останали верни на себе си, а всъщност бяха водени единствено от своето празно високомерие, омраза, ревност и злоба. Оказаха се самовлюбени и амбициозни егоисти, като всеки от тях пропусна най-големия си шанс в живота.

Колко различен щеше да бъде животът им сега, ако не се бяха държали така глупаво, ако бяха постъпили по-различно през 1956? За всеки от тях тази година се оказа ужасно съдбовна. Но тогава те още не го знаеха. А и как можеха да го предвидят?

Ник тъжно поклати глава. „Лесно е да откривам грешките сега, когато вече всичко е непоправимо.“ Когато човек поживее и помъдрее, започва да гледа по съвсем различен начин на своите минали постъпки и решения. Но колкото повече години минават, самите спомени стават изкривени и натежали от наслоенията на времето.

„Да, твърде много спомени“ — помисли си Ник, а после стреснато си каза: „И все пак не трябва сега да се ровя из моите спомени, да се боря с демоните, които отдавна съм погребал в душата си. Те са опасни. Боя се от тях.“ Това признание го разтревожи, но той знаеше, че е самата истина. „Поне за мен спомените носят само болка, страдания и разочарования, а и често ме изнервят.“ Внезапно осъзна и още нещо и ужасено настръхна. Усети, че никога нямаше да се отърве от спомените, че те постоянно ще го оковават към миналото, че винаги ще бъде преследван от образите на хората, с които бе живял. Познати лица се заредиха в съзнанието му. Лица на любовници. На приятели. На врагове. Не можеше да се отърве от тях, от спомена за радостите или болките, които му бяха причинили. Макар и поизбледнели, тези образи живееха някъде в съзнанието му.

„Какви ужасни неща сме способни да си причиним един на друг в името на любовта и приятелството — помисли си Ник. — Сигурно е част от желанието ни да се съхраним, защото знаем, че освен радостни възторзи любовта може да ни донесе и непредвидими страдания.“ Той разтърка уморените си очи, а мислите му продължиха да се редят безразборно. „Нима не сме в състояние да правим добро на другите? Да, правим го понякога, но за съжаление това се случва много рядко. Обичаме да взимаме, а не да даваме. Всички взаимоотношения между хората си имат своите клонки и неприятни изненади, но ние непрекъснато затваряме очи за собствените си грешки и си намираме оправдания за злините, които сме сторили, като в същото време никога не пропускаме да забележим недостатъците у другите. Да, помислите ни са все благородни, но нищо от онова, което вършим, не би могло да се нарече благородно. И четиримата сме виновни, аз също не правя изключение.“

Той се изправи на дивана, запали цигара и се опита да се отърси от дълбоката меланхолия, която го беше обхванала след неочакваната му среща с Естел. Съвсем неволно тя разръчка съзнанието му, което в момента приличаше на развален компютър. Ник взе чашата и отпи, като дълго държа коняка в устата си, за да се наслади на неговия вкус. А в началото си мислеше, че не му се пие. Внезапно започна да се смее на себе си и очите му зашариха из стаята. Защо ли изобщо очакваше, че ще се отърве от спомените си, когато толкова много неща тук му напомняха за миналото? Предметите наоколо бяха свързани с безброй минали преживявания и тази нощ те неочаквано и по-силно от всякога му напомниха за себе си.

Ник остави чашата си и почти против волята си се изправи, за да отиде до етажерката с книги. Там лежаха не само романите, но и години от неговия живот. Той докосна ръкописите си — бяха подвързани в тъмночервена кожа и надписани със златни букви. На долната лавица се виждаха три Оскар-а. Две от статуетките бяха долепени една до друга и Ник ги наричаше сиамските близнаци. И двете му бяха присъдени за най-добър филмов сценарий по литературна творба. Първата награда получи за „Брулени хълмове“, а после и за сценария си по биографията на Чайниз Гордън, написана от Франческа. Той погали книгите и ръката му се спря върху „Воин на страстта“. Извади томчето, разлисти го и се зачете в посвещението, изписано с черно мастило: „На моя приятел и наставник Николас Латимър с любов и благодарност.“ Той рязко затвори книгата и се загледа в снимката на корицата. С обич докосна нейния образ и си припомни как изглеждаше тя тогава.

Неволно се замисли за годините, когато той, Вик и Катрин напуснаха Англия. „Трудни години бяха — каза си Ник. — И то най-вече за Франческа.“ Сега му се струваше просто невероятно как тя бе успяла да се затвори зад сивите стени на Лангли и да живее като монахиня, поддържана единствено от своята работа и от силната си воля. Всеки път, когато ходеше в Англия, той я беше посещавал, а и Катрин й остана вярна приятелка. Но те двамата бяха единствените хора, с които Франческа общуваше. Вярно, че през това време тя успя да стане известна писателка, но за нея те си оставаха пропилени години — години на отчаян копнеж по Виктор Мейсън.

„Е, и на Вик не му беше по-леко — мислеше Ник. — И той преживя трагично тяхната раздяла. За него животът загуби смисъл, разкъсван от самота, отчаяние и болка по Франческа. Но с каква енергия работеше само“ — продължи да си припомня Ник. През тези години в Холивуд Вик направи няколко страхотни филма един след друг, които затвърдиха славата му на най-красивата звезда в света. На всичкото отгоре трябваше да преживее финансовия крах на „Монарк“ и да се справи със злополучните последствия от брака си с Арлен. Животът на Вик не стана по-лек чак до 1960, когато нещата най-сетне се пооправиха и Арлен му даде развод.

„Да, трудни и напрегнати години за Вик, а и за всички нас“ — каза си Ник. Години, през които те страдаха в личния си живот, но пък постигнаха изключително много в професионалната си кариера. Успех, слава, пари се сипеха върху тях, но за това платиха твърде висока цена. Дори и Катрин преживя своята житейска драма. Тя спечели жадувания от нея Оскар за играта си в ролята на Кати Ърншоу и се превърна в супер кинозвезда, както всички предвиждаха тогава. Катрин спечели и очарова публиката с невероятния си талант, с неотразимата си красота и излъчване. Но тревогите и разочарованията не я отминаха… За изненада на всички, включително и на Ник, тя се омъжи за Боу Стантън през 1957. Той също беше присъствал на тяхното приказно сватбено тържество в живописната и красива градина на хотел „Бел Еър“. Но макар и с приказно начало, бракът им завърши доста прозаично. Трудно им беше да постигнат щастлив семеен живот, тъй като и двамата бяха във вихъра на холивудските интриги. Само след няколко години Катрин се разведе с Боу.

„Ами аз самият как живях през тия ужасни години?“ — запита се Ник с иронична усмивка. Той също преживя сърдечно крушение, защото посвети много време и сили да спечели Даяна за своя съпруга, но тя така и не се съгласи. Въпреки проблемите си тогава Ник кипеше от творческа енергия и успя да напише два романа и два сценария, като междувременно непрекъснато пътуваше до Европа, за да се вижда с Даяна.

Той върна книгата на мястото й и погледът му се спря на старинния порцеланов часовник върху етажерката. Беше му го подарила Даяна за неговия тридесет и втори рожден ден — само осем месеца, преди да се разделят окончателно през декември 1960. Той въздъхна тежко, като се замисли колко лесно и мъдро можеш да съдиш отстрани живота на останалите. Виктор се оказа абсолютно прав по отношение на принцесата. Тя наистина отказа да се омъжи за него, както беше предвидил Вик, заради задълженията към семейството й, което според нейните думи не можело без нея. Преди години Ник отказваше да се примири, че тя го пренебрегна — та той имаше нужда от нея точно толкова, колкото и семейството й. „Горкичката Даяна — помисли си той и отново седна на дивана. — Тя не пропиля само пет години. Тя пропиля целия си живот, съсипа го завинаги.“ Ник се изтегна, сложи ръце под главата си и затвори очи.

През 1971 Ник случайно срещна Даяна в Париж, цели единадесет години, след като се бяха разделили. Дори и сега той живо и с подробности си спомняше как изглеждаше тя в онзи зимен следобед, как трепна сърцето му, когато я видя. Пищната й сребристоруса коса беше прибрана на венче, беше облечена в лилава вълнена рокля и късо самурено палто, а върху ревера й бяха забодени няколко свежи теменужки. Оттогава насам, всеки път, когато видеше или помиришеше теменужки, той с любов си спомняше за нея.

Съвсем случайно се срещнаха във фоайето на хотел „Риц“, където той чакаше Виктор, но щом я видя, веднага я помоли да изпият поне по едно в бара на хотела „заради доброто старо време“. Стори му се красива и весела. Както винаги беше самоуверена и доволна от живота си, или поне така му каза. Когато тя си отиде, той се натъжи и цяла седмица след това страдаше по нея.

Какво ли се беше случило с Даяна през последните години? Дали се беше омъжила? Той обаче се съмняваше. Ами Франческа? Колко глупаво постъпи, че позволи да се охладят отношенията между тях двамата, след като тя се омъжи за Харисън Ейвъри през 1970. Франческа започна да се движи в друга среда, да прекарва голяма част от времето си във Вирджиния или да пътува в чужбина, а Ник допусна тяхното приятелство да излинее дотам, че накрая прекъснаха всякаква връзка. Не, не трябваше да се отказва от Франческа толкова бързо. Тя имаше особено място в сърцето му и му беше толкова скъпа. Сигурно не я беше виждал вече повече от пет години. Мили боже! Цели пет години се бяха изнизали, без поне случайно да се видят някъде.

„Дано пък Франческа да е щастлива“ — каза той гласно в празната стая. „Не може ли поне един от нас да е щастлив?“ Но нямаше кой да му отговори, само старинният баварски часовник от Даяна отброи последния час. Той погледна цветния му циферблат и видя, че вече е два. „Май ще е най-добре да си легна — каза си Ник. Утре работа ме чака.“ Пък и главата го болеше — толкова много спомени минаха през съзнанието му тая нощ. И все пак, добри или лоши, спомените носеха някаква слаба утеха, независимо от болката, която събудиха у него. „Хайде, приятелю, допий си питието и отивай да лягаш“ — говореше си сам Ник.

Пресегна се за цигара, но вместо това взе сребърната кутия и с ръба на халата си излъска капака й, за да изчисти петната от пръсти по него. Започна внимателно да разглежда кутията. По средата на капака беше гравиран американският орел, а около него бяха изписани денят и годината, в която Джон Фицджералд Кенеди беше станал тридесет и петият президент на Съединените американски щати. Ник притисна кутията до себе си и изведнъж го заляха спомени от шестдесетте години и го обхвана ужасна тъга.

Годините, прекарани с Катрин. Времето, през което живяха заедно. Имаше усещането, че тя е в стаята — толкова жив беше споменът му за нея. Опита се да пропъди образа й. „Така лесно се връщат спомените за преживяна болка — помисли си Ник. Но така трудно си отиват.“ Лудата страст. Катрин беше лудата страст на душата му. Най-безумното му увлечение. Но и най-голямото му наказание.

Джон Кенеди. Катрин Темпест. Ник се облегна назад и си помисли, че за него те двамата бяха най-ярките образи от шестдесетте. Двете звезди на американския небосклон — уникални, но и толкова различни. Едната угасна внезапно, а другата бавно изтля. Странното беше, че именно предизборната кампания на Кенеди стана повод той да опознае по-добре Катрин и да се сближи с нея. Общата им подкрепа за бъдещия президент ги направи съпричастни един на друг по особен начин и стопи антипатията, която ги беше разделяла години наред. По това време Вик работеше усърдно в подкрепа на Кенеди в Калифорния и Ник с желание му предложи да му помага. Същото направи и Катрин. Когато Кенеди спечели изборите, те тримата бяха поканени и отидоха заедно на тържествената церемония във Вашингтон през януари 1961.

Ник постави кутията на масичката и се загледа в нейния блестящ и лъскав капак, сякаш наблюдаваше магическо кристално кълбо, но не за предсказване на бъдещето, а за връщане в миналото. И постепенно той се върна във Вашингтон през онзи януарски ден на 1961.

Беше леденостудено. Валеше силен сняг. Празнични светлини. Ярко осветеният паметник на Вашингтон. Фойерверките и светлините на снежния фон правеха гледката смайващо красива и незабравима. Тази вечер беше церемонията по встъпване в длъжност на новия президент. Виктор беше невероятно красив в официалното си облекло, а в погледа му се четеше гордост и вълнение. Катрин стоеше между тях двамата в изключителна вечерна рокля от сребриста коприна, а тежки диаманти красяха шията и ушите й. Беше самото олицетворение на американска кинозвезда. На следващия ден те тримата стояха прегърнати в студа пред Белия дом, докато Робърт Фрост четеше новата си поема, посветена на радостното събитие. Той не успя да я дочете, защото снегът отразяваше ярката слънчева светлина и заслепяваше очите му. Вицепрезидентът Линдън Джонсън се опита да му направи сянка с шапката си, но престарелият вече поет се извини, че и това няма да помогне, и продължи да рецитира по памет свои стари стихотворения. Накрая пред тях застана младият президент без шапка и без палто — за да произнесе своето обръщение към нацията. Встъпителните му думи, изречени с характерния бостънски акцент, и сега звучаха в ушите на Ник: „Нека да се чуе надалеч, нека да разбере целият свят, че днес младото поколение на Америка пое щафетата на управление на тази страна…“

Ник примигна. Гласът на президента постепенно заглъхна в съзнанието му и изведнъж той започна да чува други гласове — своя, на Виктор и на Катрин. Спомни си как тримата разговаряха въодушевено и се смееха щастливо през тези празнични дни във Вашингтон и Ню Йорк. Именно тогава, през януари, отношенията между него и Катрин се промениха — между тях бавно започна да се появява приятелство. Всеки път, когато Ник отиваше в Калифорния, Катрин го канеше в къщата си в Бел Еър да вечерят двамата насаме. Понякога пък ходеха на кино или посещаваха скъпите ресторанти в Бевърли Хилс, където тя демонстрираше своите великолепни тоалети и бижута и се държеше като млада богиня. Ник започна да се възхищава на способността на Катрин да се надсмива над всичко това и да гледа на себе си със самоирония. През 1963, две години след празненствата във Вашингтон, Катрин пристигна в Ню Йорк за репетиции в един театър на Бродуей. Отново щеше да играе в своя лондонски хит — пиесата „Троянска интермедия“, която не беше поставяна в Щатите. Партнираше й Тери Огдън, превърнал се в прочута кинозвезда, чието име се изговаряше с уважение и от критиците, и от зрителите.

Беше слънчева и щастлива есен, те работеха усърдно, но и много се забавляваха, прекарваха вечерите в задушевни разговори и весел смях — именно тогава Ник и Катрин неусетно се влюбиха един в друг. И то така сляпо и страстно, че забравиха за всичко наоколо.

Ник хвана с ръце главата си, за да пропъди спомена за нейното нежно бяло лице, за очите й с цвят на тъмно море, за тъмнокестенявите вълни на косите й. „Махни се, махни се, остави съзнанието ми на мира! Не искам пак да влизаш в живота ми! Не искам повече да те виждам, Катрин!“

Той вдигна чашата с коняк и на един дъх я пресуши, целият разтреперан. Изведнъж си помисли за Франческа и се запита каква ли всъщност е била реакцията й при новината за завръщането на Катрин. Както и да го е приела, Ник беше убеден, че и тя като него се страхува от това.

Той се изправи, изгаси светлината и си легна. Искаше му се да заспи, но сън не го ловеше. Започна да си въобразява, че причината за неговото безсъние е в прекалената доза коняк, който го превъзбуди. Но на зазоряване той осъзна, че всъщност безбройните спомни не му дават да заспи. Ник лежеше изтощен, с притворени очи. Катрин. Екатерина. Катя. Катинка. Кей. Кати. Катлин. Кит. Кейт. Кати Мери О’Рорк. Най-невероятни варианти на името й звучаха в съзнанието му. Той постоянно виждаше нейното лице, нейните тюркоазени очи, които го мамеха съблазнително. „Махай се, проклета да си!“ — повтаряше си наум Ник. Тя обаче не го оставяше на мира.

Най-накрая той потъна в тежък сън.

Глава XVIII

И краят, и началото са си били винаги там —

много преди да дойде началото и дълго след самия край.

Т. С. Елиот

— Да не би да има нещо между Франческа и брат ти? — попита Ник и погледна изпитателно Катрин.

— Няма нищо — отговори тя. После се намести удобно в градинския стол и се усмихна многозначително и дяволито. — Или поне засега.

— О-хо! Значи са на път да се влюбят. Това ли искаш да кажеш? — Ник се приведе към нея, силно заинтригуван, и зачака отговора й.

— Ти го каза — засмя се Катрин и взе чашата си с вино. — Но изглежда наистина си допадат. Сам знаеш, че през последните месеци, откакто е в Ню Йорк, Райън непрекъснато излиза с нея.

— Да, знам. И точно затова те попитах.

Ник реши да замълчи, облегна се назад, кръстоса крака и също отпи от чашата си. Вече дни наред наблюдаваше с нарастващо безпокойство как приятелството между Франческа и Райън се задълбочава. Откакто скъса с Виктор, тя не беше поглеждала друг мъж и на него сега му се струваше необяснимо какво толкова е намерила в Райън, който за Ник беше само един слабохарактерен мухльо. Пък и знаеше, че Франческа е умно и чувствително момиче, което приема нещата надълбоко. Ако сбърка в избора си, тя тежко щеше да го преживее. А на Ник му се струваше, че Франческа заслужава нещо много по-добро от брата на Катрин. Той се замисли за тях двамата и за огромната разлика в характерите им.

Катрин го наблюдаваше изпитателно със сбърчени вежди. Тъкмо щеше да го попита дали има нещо против брат й Райън, но замълча. Огледа градинката, която Ник беше направил в задния двор на своята къща. Имаше едно-единствено дърво, но буйните му клони хвърляха дебела и приятна сянка в този горещ неделен следобед в началото на септември. По краищата на дворчето бяха наредени глинени сандъчета с бяло и розово мушкато, в единия край приятно се плискаше малко каменно фонтанче, а в средата имаше голям старинен слънчев часовник. С белите железни столове и кръглата маса в същия цвят градинката придобиваше очарователна провинциална атмосфера — един малък и тих оазис сред грохота на Манхатън.

Катрин отново погледна Ник и закима одобрително:

— Всичко е толкова красиво тук, скъпи, а и къщата ще стане много хубава. Кога мислиш, че ще я завършиш?

— Благодаря. Наистина стана приятно местенце — отговори Ник. — Предполагам, че след месец-два къщата ще е готова. Щом подредя дневната, ще спра ремонта за малко. Горният етаж може да почака. — Той направи гримаса. — Омръзна ми да живея заедно със строителните работници. Имам чувството, че са се пренесли тук за постоянно.

— Да, сигурно, вече цяла година ги търпиш. И все пак, Ники, заслужава си, като гледам как се е преобразило всичко тук. — Тя се обърна към фонтанчето, където подскачащите струи вода искряха на яркото слънце, и добави, сякаш размишляваше на глас: — Ако пиесата се превърне в хит и ако имаме много представления, сериозно ще се замисля дали да не си взема апартамент в Ню Йорк.

Последните й думи го изненадаха и той попита:

— Но домът на Франческа е толкова голям и луксозен. Не ти ли е приятно да живееш при нея? Аз си мислех, че се радваш да сте заедно.

— Да, така е — побърза да го увери Катрин. — Много е хубаво там, но нали знаеш, че апартаментът не е неин. Той си е на Дорис. И аз непрекъснато имам чувството, че всеки момент може да ни се изтърси заедно с графа и малката Мериголд. — Тя небрежно вдигна рамене и обясни: — Намерението ми няма нищо общо с Франческа. Знаеш колко се обичаме. Но ще бъде хубаво да си имам мой собствен апартамент.

— Да, защо не. — За миг Ник се поколеба, но все пак реши да разбере нещо повече за отношенията между Франческа и Райън. Затова попита: — Я ми кажи за Франки и брат ти. Наистина ли има нещо сериозно между тях?

— Защо питаш? Какво те безпокои толкова? Нима не одобряваш Райън? — Катрин повдигна въпросително едната си вежда и се втренчи в него.

— Изглежда, че доста си заприличала на мене, откакто се виждаме по-често — засмя се Ник развеселено.

— Не разбирам за какво намекваш… — В очите й се четеше истинско объркване.

— Ами това си е чисто еврейска черта — като чуеш въпрос да отговориш със сто нови въпроса. Естествено, че нямам нищо против брат ти. Той е чаровно и приятно момче. Само че, знаеш ли… просто ми се струва, че е прекалено млад за нея.

Катрин избухна в смях.

— Какви ги говориш, Ники? Та той е само с една година по-млад от нея! Това не е никаква разлика.

— Знам, че Франки е на двадесет и седем години, но тя е далеч над възрастта си. Не ти говорех за формалната разлика в годините им, просто тя в много отношения е по-зряла от Райън. Някак не мога да си ги представя заедно. Те са толкова различни.

— Може би именно това ги привлича. Явно, че се чувстват добре заедно, иначе не биха задълбочавали отношенията си. — Катрин го погледна учудено. — По мое мнение е крайно време за Франки да завърже някой флирт, да си поживее и да се позабавлява. Затова се радвам, че си допаднаха с Райън. Той е веселяк и те добре си прекарват времето. Надявам се, не й завиждаш за това.

— Мило момиче, не мога да завиждам на Франки за нищо. Просто не искам да претърпява ново разочарование… — Ник рязко млъкна и му се прищя да си отреже езика, задето се изпусна така. Преди много години със сълзи в очите Франческа го беше помолила да не разкрива пред никого тайната за любовта й към Виктор, и най-вече — пред Катрин. Тогава той й обеща, а сега се изпусна и само щеше да предизвика любопитството на Катрин.

Големите й тюркоазени очи изглеждаха още по-широки от почуда:

— Какво имаш предвид под „ново разочарование“, Ники?

По погледа й Ник веднага разбра, че Франческа не е споделяла нищо с нея за отношенията си с Виктор. Той се замисли как да се измъкне и затова набързо скалъпи:

— Веднъж, когато ходих да я видя в Йоркшир, ми се стори, че тя е имала някаква връзка, но нещата очевидно не бяха потръгнали. Франки изглеждаше някак тъжна.

— През коя година е било това? — продължи да любопитства Катрин.

— Ами, чакай да си спомня. Беше някъде към 1959 — излъга Ник и запали цигара, за да спечели време и да прикрие объркването си.

— Убедена съм, че грешиш — заяви категорично Катрин. — Иначе щях да знам. Сигурна съм, че щеше да ми каже. — Тя самоуверено поклати глава и продължи: — Франки беше толкова заета с книгата, че изобщо не се срещаше с хора, та камо ли да се увлече по някой мъж. Щеше да ми каже, ако е имало нещо. Ние нямаме тайни помежду си.

„Не е съвсем така“ — помисли си Ник, но гласно каза:

— Просто останах с това впечатление тогава. Явно съм се заблудил.

Катрин отново кимна и каза с кротък глас:

— Ти знаеш, Ники, че Райън е свястно момче. Той никога не би сторил зло на когото и да било, още по-малко пък на Франческа.

— Нали си ти е любимото братче, все го хвалиш — пошегува се Ник.

— Може и така да е, но той наистина е много добър. Виж, хубаво е, че си толкова загрижен за нея, но недей да се престараваш. Няма за какво да се безпокоиш. Нали казваш, че тя е твърде зряла за възрастта си. Остави я сама да решава за себе си. — Катрин го възнагради с една ослепителна усмивка и възторжено възкликна: — Аз даже се надявам да са се влюбили. Все пак Франки досега никога не е била влюбена. Сигурно ще е вълнуващо преживяване за нея, не мислиш ли?

Ник само кимна и се усмихна, за да се направи, че е съгласен и за да прикрие опасенията си относно Райън О’Рорк. Започна да осъзнава, че хитрата Катрин има някакъв пръст в тази история. Въпреки че през последните три години омразата му към нея се беше стопила и той дори страшно я харесваше, Ник все пак се дразнеше от склонността й да се бърка в живота на хората. Вече се беше убедил, че тя е изключително умна и невероятно съобразителна. Никога не знаеше със сигурност какво замисля и какво крои.

Внезапно той я запита, без повече да се колебае:

— Имам странното чувство, сладурче, че ти си на дъното на цялата работа, а?

Кръшният й смях огласи дворчето.

— Е, не е точно така, Ники. Но нали знаеш, че на хората понякога им трябва само едно насърчаване. Не съм ли права?

— Абсолютно права си — отговори Ник и в същото време си помисли, че едно насърчаване, както тя го нарече, е нещо много хубаво, стига да тласне хората в правилна посока, а не право към пропастта. После се опита да се отърси от тревогите си, като си каза, че Франческа действително сама можеше да се грижи за себе си. Изведнъж му хрумна нещо друго и той се разкикоти.

— Какво толкова смешно има? — попита Катрин.

— Ама и ние сме едни! Как ли не се кръстосаха отношенията вътре в нашата компания! Първо ти беше влюбена в Ким, сега пък Франки е влюбена в твоето любимо братче, а…

— Ти пък се беше побъркал по Даяна — завърши Катрин вместо него. — Получи се цяла въртележка. — Катрин се изправи да се разходи из градинката, като докосваше нежно цветята, а после застана пред слънчевия часовник. В продължение на няколко минути тя го оглеждаше, а после извърна кестенявата си главица и попита: — Ники, миличък, това нещо наистина ли работи?

Нежното и фамилиарно обръщение не му убягна и той я погледна учудено.

— Да — гласът му беше толкова тих, че една се чуваше.

Усети, че не може да свали очи от нея, че я гледа като хипнотизиран. Тя стоеше, обляна от ярка слънчева светлина, и красотата й му се стори по-жива и по-вълнуваща от всякога. Съвсем неочаквано буца заседна на гърлото му — в този момент Катрин му изглеждаше толкова млада, облечена в семпла синя ленена рокля и с ниски сандали. Струваше му се така мъничка и беззащитна и сякаш изобщо не се беше променила през всичките тези години, откакто я познаваше. Той усети някакъв силен порив в душата си и това го стъписа.

— Защо си ме зяпнал така, Ники? — попита Катрин. — Да не би нещо да не ми е наред?

— Ами не, не, нищо — промърмори той и си помисли, че всичко си й беше съвсем наред. — Просто забелязах, че изглеждаш прекрасно.

— О, благодаря ти, много си мил — отговори тя с чаровна свенливост и се върна на масата.

Изведнъж дъхът на Ник секна, той нервно скокна на крака и бързо отиде да вземе сребърната кофичка с лед, която беше оставил на сянка под дървото.

— Какво ще кажеш да пийнем още малко вино?

— Благодаря, с удоволствие. — Катрин си погледна часовника. — Чудя се къде ли се бавят Франки и Райън?

— Сигурно ще се появят всеки момент — отговори Ник и напълни чашите. Той седна до нея, обзет от някакво вълнение, граничещо почти с еуфория, и с мъка потискаше желанието си да я прегърне и да я нацелува. Остро усещаше близостта й, ноздрите му жадно поглъщаха парфюма й. После се ухили до ушите и каза щастливо:

— Толкова се радвам, че си в Ню Йорк, Кати. Сигурен съм, че пиесата ти ще има голям успех. Хубаво ще си поживеем тази есен.

— Дано да си прав… искам да кажа — за пиесата. — Очите й се плъзнаха по него с интерес. — Толкова ми е хубаво тук в Ню Йорк. Ти си много мил с мен, а и с Франки се живее наистина чудесно. Така се радвам, че тя реши да живее постоянно в Щатите.

Ник сбърчи чело.

— Ти как мислиш — дали това е окончателното й решение? Все пак нея я свързват толкова много неща с Англия.

Катрин заговори с уверен глас:

— Да, да, убедена съм, че именно така ще постъпи. Тя сама ми каза, че тук й е по-лесно да пише за известни личности от английската история, защото дистанцията й дава възможност за по-голяма обективност. А и ти знаеш какъв чудесен договор е подписала с нейния американски издател за публикуването на цели три книги. Освен всичко друго, Франческа обожава Ню Йорк и сто пъти го предпочита пред Лондон. — Катрин замълча, за да отпие глътка от виното си, и продължи в същия бодър дух: — Е, тя често ще пътува насам-натам, за да се вижда с баща си, но Франческа осъзнава, че той вече няма кой знае каква нужда от нея, откакто се ожени за Дорис. Графът е непрекъснато зает с новото си семейство и обожава малката Мериголд. Дорис се оказа чудесна съпруга и майка и наистина го направи щастлив.

Ник леко се усмихна:

— Аз пък си мислех, че Дорис не ти е особено симпатична. Сега, като те слушам, само хубави неща говориш за нея. — Той се засмя: — На какво дължим тази внезапна промяна?

— О, съвсем не е внезапна — отговори Катрин лаконично. — Но да се върнем на Франки и на нейните планове. Не мисля, че тя би взела със себе си Лада, ако имаше намерения да се връща. Ако се върне в Англия за постоянно, ще трябва да държат кучето цели шест месеца под карантина, а Франки не би го понесла. Тя обича Лада като свое дете.

„Да — каза си Ник, защото кученцето й е подарък от Вик.“ Гласно обаче кимна в знак на съгласие:

— Да, не се бях сетил за Лада. Какво ли ще прави Франки с четириногото си другарче, като дойде Коледа? Миналата седмица, когато обядвахме заедно, тя ми спомена, че ще отиде за две седмици в Лангли в края на декември.

— Аз й обещах, че ще се грижа за Лада. И Франки като теб е убедена, че пиесата ще има голям успех. Ако ли пък привършим по-рано, ще изчакам Франки да си дойде от Англия. Нямам причина да бързам да се връщам в Калифорния. Да не говорим, че много ми се кара Коледа в Ню Йорк. Така ми се иска да навали хубав сняг и да заприлича на Коледа от едно време — завърши тя с развълнуван глас, сякаш беше малко дете, което предвкусва наближаващ празник.

Ник я погледна усмихнато:

— Ей, това наистина е чудесна новина.

Катрин се изправи и отново започна да се разхожда из двора. После се спря пред фонтанчето и каза:

— Толкова е спокойно тук при теб, Ники. Много сладко си бъбрим, но дано Франки и Райън се появят най-сетне. Вече умирам от глад.

— Драго ми е да го чуя. Обикновено ти хапваш колкото едно врабче. Приготвил съм страхотен обяд. Ще си оближете пръстите — увери я той с весел глас.

— Приготвил си обяд! — ухили се тя. — Не мога да повярвам. Ти и готвене!

— Естествено, че не съм го готвил аз. Ама че си и ти! — засмя се Ник. — Знаеш, че кулинарията не ми е силното място. Преди да дойдеш, отидох до един ресторант и купих пушена сьомга, топено сирене, пушено филе от бяла риба, херинга със сметана и накълцан лук, еврейска туршия, ръжени хлебчета, черен дроб и какви ли още не студени мезета. Потекоха ли ти лигите, а?

Катрин се усмихна и го погледна кокетно, после се приближи с небрежна походка до масата и каза с престорено дебел глас:

— Тъй, тъй, братле. Ще си хапнем един път.

Ник избухна в смях:

— Гласът ти звучи сякаш Виктор Мейсън се опитва да имитира Катрин Темпест. Походката обаче я докара доста добре.

— Трогнат съм, братле — продължи шегата Катрин. После взе чашата си и му кимна в знак „наздраве“. — Между другото, чувал ли си се напоследък с Виктор? А с Джейк? Кога се връщат в Щатите?

— Вик ми се обади миналата седмица от Мароко. Тъкмо си тръгваха, така че в момента сигурно са в Париж. След десетина дни ще хванат самолета за Лос Анжелис. Вик каза, че снимките са били адски изтощителни. В Маракеш било дяволски горещо по това време. На сянка не се търпяло, камо ли на слънце. Но Вик ми се стори в отлично настроение. Много бил доволен от заснетия материал.

— Радвам се, че всичко е минало добре. „Воин на страстта“ му беше много присърце и той вложи в него всичките си сили. — Катрин замълча, погледна изпитателно Ник и леко се намръщи: — Понякога не мога да разбера Франки. Нея изобщо не я интересува този филм. Представяш ли си — да поставят на екрана твоята първа книга, при това с такава скъпа продукция, и ти изобщо да не полюбопитстваш как вървят нещата! И не само това. Всеки друг би се поласкал, че писател като тебе създава сценария и звезда като Вик играе главната роля. Всеки на нейно място би умрял от щастие, но не и тя. Франки се държи безразлично и високомерно, сякаш нищо не я интересува. Ако не я познавах достатъчно добре, щях да я помисля за някоя нафукана особа. Бях направо сащисана, като разбрах, че е отказала да участва във филма като консултант. Някога казвала ли ти е защо постъпи така?

Ник вдигна рамене, без да отговори. Той си припомни каква борба води с Франческа, когато първия път тя отказа да продаде на „Белисима Продъкшънс“ правото за екранизиране на книгата й. Спомни си колко приказки му се наложи да изприказва, колко пъти Вик качи цената. Най-накрая нейният издател окончателно се обърка и взе да нервничи, като успя да я убеди, че няма да се намери друг такъв продуцент и че това е най-високата цена, която някога е предлагана за екранизирането на документална книга. „Колко упорит инат прояви тя и колко настоятелен се оказа Вик. Книгата му излезе доста солено. Дали се беше съгласил на тази цена от угризения на съвестта? Или му се прииска да бъде отново по-близо до нея?“

Ник усети, че Катрин очаква отговора му, прокашля се и обясни с небрежен тон:

— Тогава тя ми каза, че не е в състояние да прекъсне работата си и да зареже недовършена новата си книга за Ричард III само за едно ходене до Мароко. — „И само заради един Виктор Мейсън“ — каза си той наум.

Катрин си играеше със столчето на чашата си.

— Аз пък останах с впечатление, че на нея съвсем не й се нравеше идеята Виктор да играе Чайниз Гордън. Не мога да си го обясня, освен ако не си е била въобразила, че той не е в състояние да пресъздаде образа на великия английски генерал, който й беше станал нещо като кумир. Докато пишеше книгата, в главата й нямаше нищо друго, освен Чайниз Гордън. Сигурно е искала някой англичанин да изпълнява ролята му — каза Катрин и леко сви рамене.

„Господи, Катрин, само ако знаеш колко си далече от истината“ — помисли си Ник. Той отпи от виното си и поклати отрицателно глава:

— Не знам, но едва ли това е била причината — започна той, но спря, защото входният звънец пронизително иззвъня. — А, ето ги Франки и Райън. — Слушай, сладурче, хайде да не отваряме повече дума за това, нали знаеш, че тя се дразни — предложи Ник и отиде да отвори.

— Знам, знам — промърмори Катрин и се втренчи в чашата си, като се питаше каква ли всъщност беше причината тази тема да дразни Франческа.

Само след миг в градината се появи Франческа. Изглеждаше много красива в памучната си рокля в бяло и розово, беше задъхана и усмихната.

— Извинявай, че закъсняхме, Кат — каза тя и се приближи да целуне приятелката си.

Катрин я прегърна и й се усмихна мило. Радваше се, че вижда Франческа толкова щастлива, със зачервено и сияещо лице.

— Няма нищо, миличка. Тъкмо можахме да си побъбрим сладко с Ник. А къде е Райън?

— В кухнята при Ники, който му приготвя ром с кола. Представяш ли си! — отговори Франческа и се отпусна уморено в един стол.

— Уф! — Катрин направи гримаса. — Трябва да се примириш, че моят брат няма много изтънчен вкус.

— Не си съвсем права, Кати Мери — обади се Райън от вратата и погледна Франческа за подкрепа. — Много си ми е изискан вкусът, ако искаш да знаеш.

— Да, вярно е — съгласи се Катрин с хитра усмивка. — Единствено що се отнася до жените. Но не и до любимите ти напитки. Защо не вземеш като културен човек да си пийнеш бяло вино с нас?

— Не, предпочитам си моето питие. — Райън изглеждаше като симпатичен хлапак в своите памучни панталони и зелена карирана ризка. Той пристъпи към Катрин, целуна я и каза: — Извинявай, че се забавихме. Моя е вината. Тате ми се обади по телефона.

— А, така ли? — Катрин си взе от цигарите на Ник и страшно се подразни, че Райън още наричаше баща им като малко дете. — И за какво ти се обажда? — попита тя, след като Райън й запали цигарата. Хладният й тон показваше, че все още не е намаляла силната й ненавист към Патрик О’Рорк.

Райън седна до Франческа, сложи чашата си на масата и погледна съсредоточено сестра си. После каза с привидно небрежен глас:

— Нищо особено. Искаше да знае кога точно ще пристигна довечера със самолета в Чикаго.

„Естествено. Не му се ще нито за миг да те изпусне от очи“ — каза на себе си Катрин. Гласно обаче тя добави:

— Ако не се лъжа, самолетът ти излита в шест часа. Най-добре ще е да идеш до летището с моята кола.

— Благодаря ти, Кати. Много мило. — Той погледна към Франческа. — Нали ще дойдеш да ме изпратиш, скъпа моя?

— Разбира се, Райън, миличък. — Франческа го погледна с не по-малко обожание. — Ако нямаш нищо против, ще взема и Лада със себе си.

— Защо не, скъпа моя? Както кажеш. — Той се пресегна, хвана й ръката и започна да я гали.

В този момент се появи Ник с бутилка бяло вино.

— Извинявай, че не ти го донесох веднага, хубавице — каза той на Франческа, напълни една чаша и й я подаде.

— Благодаря, Ники.

Ник седна на стола между Катрин и Франческа и попита:

— Как върви новата книга, моето момиче?

— Много добре. Сигурно до половин година ще я завърша.

— Брей, че си бърза!

— Е, не е така, Ники. Не си ли спомняш, че я започнах още през март 1961, веднага след като предадох Чайниз Гордън? Работя по нея вече повече от две години. Пък и Ричард III се оказа малко по-лесен. Не ми е така трудно, както първия път. Ами твоят роман как върви?

— Бавно, но сигурно — отвърна Ник, а после се обърна към Райън: — Как изкарахте в Ню Йорк?

— Направо прекрасно, и то благодарение на Франческа. — Райън погледна Катрин. — Ужасно съжалявам, сестричке, че не успяхме много да се видим с теб — заизвинява се той виновно. — Как са твоите репетиции?

— Идеално вървят, благодаря. Само в началото бях малко напрегната, защото отдавна не съм излизала на сцената. Има вече седем години, откакто напуснах театъра. Но бързо си възвърнах старите навици, а Тери е великолепен както винаги. — Катрин продължи да говори оживено и с готовност отговаряше на въпросите на Райън за работата й в театъра. Тя им разказа няколко смешни случки и клюки за нейни колеги и за режисьора на пиесата.

Ник се клатеше небрежно на стола си и с удоволствие слушаше Катрин, която му изглеждаше толкова спокойна и щастлива без обичайната за нея припряност. Ник си сръбваше от виното и крадешком поглеждаше към брат й, като се опитваше да го прецени обективно. Райън не беше вече онова свенливо момче отпреди и Ник съвсем спонтанно се смееше на веселите и остроумни шеги, които той пускаше. Изобщо Райън беше станал привлекателен младеж с хапливо чувство за хумор и талант на разказвач. „Типичен ирландец — отвори ли си устата веднъж, трудно ще му я затвориш“ — помисли си Ник с известна доза цинизъм. Но и външността му беше като на истински ирландец — широко, открито, простодушно лице, големи келтски устни, искрящи зелени очи и червеникава русолява коса. С почернялото си лице, обсипано с лунички около носа, Райън О’Рорк приличаше на типичен американски колежанин, а неговият ръст и атлетична фигура би накарала всеки да си помисли, че той сигурно е първенец на студентски отбор по бейзбол. Почти не приличаше външно на Катрин, с изключение на устните му. Лъскавите му бели зъби едва забележимо стърчаха напред, по същия начин, както и нейните. Изведнъж Ник осъзна, че това не беше единствената черта, която ги свързваше. Райън също си падаше актьор, защото ловко умееше да стане център на вниманието. „Убеден съм, че с времето това негово качество ще се развие до съвършенство — помисли си Ник. — Голям сваляч ще стане тоя Райън.“

Ник леко се извърна и тайничко погледна към Франческа. На пръв поглед изглеждаше сдържана и леко високомерна, но очите й я издаваха. Те не само изразяваха любовта й към Райън, но в тях дори се четеше някакво обожание. „Всичко е ясно — реши за себе си Ник — тя е влюбена, и то до ушите.“ Ник не можеше да проумее защо толкова го учудваше този факт. В края на краищата Райън наистина беше симпатично момче, при това съвсем безобидно, защото, за разлика от сестра си, неговият характер беше прозрачен като бистра водица. Райън не притежаваше и частица от нейното притворство и лукавство и по всичко личеше, че не беше особено умен и интелигентен. От друга страна, Райън, изглежда, не носеше нищо от нейните интригантски умения, което пък беше плюс за него. „Да-а, приятно момче наистина, но ми се струва някак несамостоятелен и нерешителен“ — започна отново да прави изводи Ник, но после се укори за прибързаните си заключения. Познаваше го от твърде скоро, за да има право да го съди за каквото и да било. „По дяволите, ядоса се на себе си Ник, може би Катрин е права. Франческа иска и тя да се позабавлява малко, както всички останали хора.“

Той реши повече да не размишлява за достойнствата и недостатъците на Райън О’Рорк и енергично се изправи:

— А сега какво ще кажете да хапнем малко? Къде предпочитате да обядваме — тук на двора или вътре?

Катрин също се изправи и го хвана под ръка:

— Мисля, че тук вече стана доста горещо. Предпочитам да седнем вътре в трапезарията, ако някой няма нищо против.

Франческа и Райън се съгласиха и всички вкупом се отправиха към къщата.

 

 

— Между другото, Кати, утре почвам нова работа — каза Райън.

Катрин тъкмо щеше да отпие от кафето си, но рязко остави чашата. Тя погледна смаяно Райън:

— Мислех си, че работата във вестника ти харесва — възкликна Катрин и се втренчи в него изпитателно.

— Да, така е, но ти знаеш, Кати, че нямах намерение да оставам там за постоянно.

— И с какво си решил да се занимаваш сега? Каква е тая нова работа? — разпитваше го настойчиво Катрин.

— Ще стана сътрудник на… кмета, господин Дейли — отговори Райън и я погледна гузно.

Сърцето на Катрин се сви. Всичките й съвети бяха отишли напразно. Явно, че баща й спечели първия рунд.

— Това би могло да значи само едно! — каза тя изумено. — В крайна сметка си избра политиката.

Райън се прокашля.

— Ами да. Май така излиза.

— Не мога да повярвам! — Тя рязко се облегна назад и го прониза с леден поглед. — Та ти постоянно повтаряше, че самата идея да станеш политик те отвращава, че не искаш и да чуеш за кариера в политиката. И сега изведнъж си променяш решението. — Тя се засмя с неприязън и добави с унищожителна ирония: — Не, Райън, не ти си решил това. Баща ни е решил вместо теб.

Той леко се изчерви и погледна настрани, защото не можеше да издържи втренчените й в него очи.

— Решението си е лично мое, Катрин — заяви той след малко. — През последните две години много мислих за моето бъдеще и стигнах до извода, че татко е прав. Че винаги е бил прав. Мъже като мене, които идват от изключително богати семейства, са длъжни да оглавят обществения живот на нашата… Това е техен дълг, на тях се пада тази отговорност. Така казва татко и аз съм съгласен с него. Татко винаги е искал аз да стана политик. Знаеш, че от малък ме е възпитал с тази идея. Това е неговата най-голяма мечта.

— Той обаче невинаги постига онова, което иска, и не всички от мечтите му се осъществяват. И слава богу — сопна му се Катрин, а в очите й проблесна някакво победоносно пламъче.

Райън не обърна внимание на забележката й и продължи:

— В думите на татко има много логика, Кати, и напоследък все повече го осъзнавам. Той си е изготвил за моето бъдеще подробен план, всъщност това е един грандиозен замисъл. Татко е предвидил за няколко години да стана член на Камарата на представителите и според него само след няколко мандата ще съм готов да кандидатствам за сенатор.

— Да, да! И един хубав ден ще станеш президент на нашите мили, родни Съединени щати! И това е част от обещанията му, нали? — Катрин се изсмя с презрение. — Едно поне е сигурно. Няма ти да си първият ирландец католик, който ще стане американски президент, както обичаше баща ни да се фука, когато бяхме малки. Изпревариха те.

— Тогава сигурно аз ще съм вторият — каза ядосано Райън и отново се изчерви. После се намести на стола, взе чашата си и се опита да си придаде по-спокоен вид.

Ник беше слушал разговора им с жив интерес, затова сега погледна Райън и забеляза, че за първи път го вижда толкова изнервен и разстроен. Ник се приведе напред и докато си взимаше цигара и я палеше, погледна крадешком към Катрин, която също беше ядосана, но се владееше отлично. Сега му се изясниха много неща. Той забеляза, че Франческа го погледна притеснено, сякаш го умоляваше да каже нещо, за да заглади положението.

Ник се поизправи на стола и попита:

— Какво ще кажете да направя още кафе с коняка, а?

Райън се обади пръв:

— Не, Ник, благодаря, вече закъснявам. Трябва да ида до хотела, за да си взема багажа. — Той си погледна часовника. — Минава четири.

Франческа реши да използва ситуацията и също се изправи:

— Наистина е време да тръгваме, Ник. Благодаря ти за чудесния обяд. — Тя отиде да целуне Катрин. — Хайде, миличка, ще се видим по-късно у дома — каза тя сърдечно и тръгна към вратата.

Катрин само й кимна за довиждане и се обърна към Ник:

— Аз с удоволствие бих пийнала още един коняк.

— Докато отвориш очи, ще съм ти го донесъл, красавице моя! — извика той и галантно хвана Франческа под ръка, за да я изпрати.

Райън пристъпи нервно към Катрин. Прегърна я през рамото и я целуна по челото:

— Моля те, Кати, недей да се държиш така. Това наистина е мое собствено желание. — Тя не отговори нищо, затова той продължи: — Изкарах чудесно тази седмина. Ще бъда отново тук за премиерата ти — ще стоя прав в ложата, за да давам кураж на моята красива и талантлива сестричка.

Катрин потисна почудата си и раздразнението от неговото решение. Толкова години бяха живели разделено. Сега не биваше да рискува да го загуби отново. Защо трябваше да го настройва срещу себе си? Колкото по-близка я чувстваше Райън, толкова по-силно можеше да му влияе. Тя разтегна една от нейните неотразими усмивки, изправи се и го прегърна.

— Ще бъде чудесно, ако дойдеш на премиерата, скъпи мой. Приятно пътуване и се пази!

Райън целият светна:

— Знаех си, че ще ме разбереш, Кати. А и ти се пази, недей да се преуморяваш — заръча й той и си тръгна.

След няколко минути Ник се върна с две чаши коняк.

— Заповядай, скъпа моя. — Той остави чашите на масата. — Кафето ще стане след малко. Между другото, не знаех какви са ти плановете за вечерта, затова предупредих Райън да каже на шофьора да се върне пак тук с колата. Добре ли съм направил?

— Да, благодаря ти. — Тя помириса коняка, отпи малка глътчица и се облегна удобно на стола.

Ник забеляза, че очите й са замислени, и я попита:

— Слушай, защо не ми кажеш какво ти тежи?

Катрин тежко въздъхна:

— И аз не знам вече. — После поклати глава. — Той е жаден за власт.

Ник се намръщи и възкликна:

— Кой, Райън ли! Нищо подобно. Даже е…

— Не, не. Говоря за баща ми — прекъсна го Катрин. — Той е ужасен човек. Винаги се е разпореждал с Райън, върти го на малкия си пръст.

— Наистина ли баща ти е говорил такива неща на Райън? Имам предвид онова, че щял да бъде първият ирландец католик, избран за президент.

— Да — отговори тихо Катрин.

— А Райън вярва ли на всичко това?

— Не знам дали сега му вярва. Когато беше десетгодишен, той най-вече се плашеше от тези приказки. Но аз му вярвах още тогава, и продължавам да му вярвам, че говори съвсем сериозно… баща ми винаги се е хвалил, че с парите, влиянието и приятелите, които има, ще успее да издигне Райън до Белия дом. И изглежда, че не само е говорил празни приказки, а сериозно се е заел с плана си. Сигурна съм, че той години наред е внушавал на Райън, че е в състояние да застане начело на тази страна. Жал ми е за брат ми. Подобна идея е съвсем чужда на неговата природа. Откакто се върнах в Щатите и възстановихме отношенията си, аз непрекъснато го съветвам да скъса с баща ми и да заживее самостоятелно. Дори си въобразих, че съм успяла да го убедя. — Катрин пак въздъхна тежко и продължи: — Ех, ако само ме беше послушал да замине в Париж да учи рисуване, още когато беше на двайсет години. Той е невероятно талантлив… Предложих му да платя обучението му, да го издържам изцяло. В началото Райън беше във възторг, но после баща ми успя да го разубеди.

— Да, спомням си, че ти имаше някакви проблеми през първите дни в Холивуд. Не беше ли през 1957? Вик ми каза тогава, че имаш някакви грижи около брат си. Сега за първи път чувам, че той има заложби да стане художник.

Бавно и с подробности тя му разказа какво беше станало веднъж в старата детска стая в дома им в Чикаго и сякаш отново преживяваше случилото се.

— Сигурно никога няма да забравя изражението на баща ми, когато той гордо заяви за намеренията си да направи от сина си президент и да се заеме с осъществяването на тази своя мисия. Именно в този ден разбрах, че баща ми ме мрази. И пак в същия ден се заклех да избавя Райън, каквото и да ми струва това.

Ник мълчеше, загледан нанякъде с празен поглед. Най-накрая той каза:

— Болните амбиции са нещо ужасно. Баща ти се опитва да се осъществява чрез Райън и тежко му и горко на брат ти. Той явно не разполага свободно със собствения си живот.

— Знам това, Ники.

Ник я изгледа крадешком и попита предпазливо:

— Ти затова ли работи така усърдно в подкрепа на Джон Кенеди? Може би си искала по този начин да осуетиш плановете на баща си?

— Това изобщо не е вярно! — извика Катрин разпалено. — Аз наистина подкрепям Кенеди. Убедена съм, че Америка винаги се е нуждаела от политик като него. Той е уникален човек. Той разпали мечтите ми, така както и твоите, и мечтите на толкова много хора.

— А никога ли не ти е хрумвало, че така можеш да… си отмъстиш… на баща ти, или пък друга подобна причина да е ръководела действията ти по време на кампанията?

Катрин се изненада от силната дума, която той употреби, но тъкмо щеше да започне да отрича, когато внезапно се усмихна. Усмивката й беше широка и многозначителна, дори в известен смисъл — самодоволна.

— Е, нищо чудно желанието ми да му го върна да е било някакъв стимул за мен — призна си тя и тихичко се изкикоти. — Поне на мене огромно удоволствие ми доставяше да знам, че и той знае колко активно участвам в кампанията за Кенеди. Представях си как се пръска от злоба при мисълта, че старият Джо Кенеди го изпреварва и пръв издига сина си за президент. Едва по-късно Райън ми разказа колко бесен е бил баща ми заради политическата ми пропаганда, като ме наричал предателка и не знам си още каква. Така че успях да си върна поне за част от злините, които той ми е причинил.

Ник прецени, че не трябва да я разпитва какво точно й е сторил баща й, затова каза:

— Нищо чудно, че е бил бесен. — Той замислено присви устни и започна да си играе с чашата си. Ник я погледна внимателно и се опита тактично да й обясни: — Всеки трябва да бъде оставен сам да избира живота си, Катрин. Райън сигурно си има достатъчно лични проблеми, а и едва ли му е лесно да се оправя с баща ти. Знам колко деспотични са амбициозните хора. Така че остави брат ти да реши сам, дай му малко възможност за независимост. Не се бъркай в живота му, моля те. Недей да се правиш на Господ, както постъпва баща ти. Моля те.

— Няма, обещавам — съгласи се Катрин с готовност. — Ти си абсолютно прав, Ники. — Наум обаче си каза: „Патрик Майкъл Шон О’Рорк ще загуби битката. Аз, а не той, ще съм победителят. На всяка цена ще спася душата на Райън. Брат ми отново ще бъде на моя страна. А това ще е достатъчно, за да унищожи баща ми.“

Катрин усещаше, че Ник я наблюдава с изпитателен поглед, затова сви рамене и огласи двора със звучния си смях.

— Я стига сме говорили за неприятни работи в такъв прекрасен следобед. Дай да минем на нещо по-весело. — Катрин сложи лакти на масата, подпря брадичката си с ръце и го погледна с премрежени тюркоазени очи. — Едно нещо обаче ме радва, Ники — Райън все повече се влюбва във Франки и отношенията им са повече от ясни. Знам, че той я слуша, а тя ще му повлияе положително.

— Може и да си права — отвърна лаконично Ник. Той се запита дали Катрин не ги тласкаше нарочно един към друг само за да може чрез Франческа да упражнява по-голям контрол над брат си. Тази мисъл го разтревожи и целия ден продължи да гложди съзнанието му.

Глава XIX

Тя беше магьосница и успя да го омагьоса.

Ник и Катрин започнаха да прекарват все повече и повече време заедно и макар и да не си го признаваха, двамата постоянно мислеха един за друг. И двамата бяха погълнати от работата си, всецяло се отдаваха на професионалната си кариера — тази обща черта ги сближи, защото повечето хора рядко ги разбираха в това отношение. Така те по един особен начин станаха съпричастни един към друг.

Николас Латимър беше към края на новия си роман. Изниза се септември, дойде октомври, а думите му идваха с лекота и пишещата му машина бълваше страница след страница. Катрин пък преоткриваше старата си любов към театъра и всеки ден след репетициите си се връщаше щастлива и възторжена.

Двамата заедно прекарваха тихи и уютни вечери, най-често в дома на Ник. Той знаеше, че репетициите я изморяват, защото ролята й изискваше огромно емоционално напрежение, и не я караше да ходят по шумни събирания. Понякога на гости им идваше Франческа, или пък Тери и Хилъри Огдън, и тогава всички заедно отиваха в някое малко уютно ресторантче в покрайнините на града. Ник усещаше, че отношението му към Катрин се задълбочава, и естествено прие факта, че се е влюбил в нея. Подозираше, че и тя изпитва същото към него, затова веднъж се опита да я прегърне нежно, но тя се изплъзна от ръцете му с нервен смях и го погледна объркано и притеснено. Той реши да не й се натрапва повече след този деликатен отказ, но продължи да се държи с нея мило и сърдечно. Беше убеден, че трябва да изчака да се стигне до онзи подходящ момент, в който нещата щяха да се разрешат от само себе си. Вече познаваше Катрин Темпест достатъчно добре и знаеше, че не бива да я насилва, че тя сама трябва да пожелае близостта си с него.

Почти не говореха за брат й Райън, освен когато им гостуваше Франческа Кънингам, която изглеждаше по-влюбена в него от когато и да било. Ник умишлено не споменаваше името му пред Катрин след разговора им в онзи следобед. Дори когато Катрин сама заговореше за него, Ник не взимаше отношение или пък отговаряше съвсем уклончиво. Оттогава Райън не беше идвал в Ню Йорк — само в началото на октомври пристигна по някаква работа за един ден, но не успя да се види нито с Ник, нито с Катрин. Беше казал на Франческа да им предаде, че ще изпълни обещанието си и ще дойде на премиерата. Катрин спомена пред Ник, че вярва в честната дума на брат си и че той ще дойде на премиерата, дори ако Патрик О’Рорк се опита да го задържи.

Към средата на октомври, в една студена делнична вечер се състоя премиерата на „Троянска интермедия“. От много години насам на Бродуей не бяха виждали такова бляскаво представление. Катрин вече беше обожавана от публиката кинозвезда и хиляди зрители дойдоха на тълпи, за да гледат нейното първо появяване на театрална сцена в Америка. Тези, които не успяха да си купят билети, задръстиха улицата и трябваше да се повика конна полиция, за да разпръсне напиращото множество.

Франческа изглеждаше прекрасно в яркожълтата си рокля от брокат и елегантното си наметало в същия цвят. Тя седеше до Хилъри, която носеше изискан тоалет от черно кадифе и красиви бижута с диаманти. От двете им страни седяха Райън и Ник. Още след първите петнадесет минути те всички разбраха, че пиесата ще има огромен успех. Катрин беше неотразима като троянската Елена, защото беше овладяла тази роля до съвършенство. И играта на Тери в ролята на троянския принц Парис беше не по-малко вълнуваща. Като двойка те нямаха равни на себе си, защото си партнираха великолепно. След края на пиесата, театърът почти щеше да се срути от възторжените възгласи на зрителите, които ги аплодираха, станали на крака. По-късно същата вечер Катрин се появи в любимия й ресторант „Сарди“ и още веднъж получи овациите на присъстващите. Тя влезе бавно и някак си свенливо — изглеждаше невероятно в бялата си вечерна рокля, а огърлицата и обиците с изумруди, които Боу Стантън й беше подарил на сватбата, искряха като зелени пламъчета върху бялата й кожа. Ник я очакваше, седнал на една маса заедно с Франческа, Райън, Хилъри и двамата режисьори с техните съпруги. И когато тя тръгна към тях и със сияйна усмивка кимаше в отговор на поздравите, които се сипеха от всички страни, Ник усети, че сърцето му ще се пръсне от любов и гордост. Плътно след нея вървеше Тери, посрещан с не по-малък възторг. Те всички пиха шампанско и вдигаха тост след тост, преди да се преместят в специалния салон на ресторанта, където се организираше бал за участниците в пиесата и за специално поканените на премиерата гости.

През цялата вечер Катрин не се отдели от Ник и макар че изглеждаше жизнерадостна и самоуверена, Ник усети, че вътрешно е напрегната и притеснена. Тя не се успокои, докато не се появиха първите отзиви в пресата за представлението. Размахвайки купчина вестници над главата си, в ресторанта влетя един от техните журналисти и радостно се развика:

— Нашето представление предизвика фурор! Истински фурор!

Малко хора чуха думите му сред шума и музиката от оркестъра, но грейналото му лице беше по-красноречиво от всякакви обяснения. Всички отзиви бяха възторжени. Дори и взискателните критици на „Ню Йорк Таймс“, които можеха да провалят или да прославят една пиеса и най-често биваха недоволни, този път коментарът им беше пълен със суперлативи и възклицания.

На Катрин веднага й олекна и в изблици на неприкрита радост тя започна да се държи още по-мило с всички. Беше незабравима вечер, а седмица по-късно, след едно от представленията й, Ник заведе Катрин на тиха вечеря в малко ресторантче. И този път имаха повод да празнуват — Ник беше предал романа си на своя издател. Като си сръбваше шампанско и държеше ръката й, Ник й каза, че е посветил новата си книга на нея. Катрин така се трогна, че очите й се наляха със сълзи.

— Само като си помисля как ме мразеше едно време — мърмореше тя, примигваше с премрежени очи и си бършеше сълзите с ръка.

— И ти ме мразеше не по-малко — каза нежно Ник и я погледна в очите.

Катрин се усмихна през сълзи:

— Стигнах до извода, че моето отношение към тебе беше просто реакция на твоята антипатия към мене.

— Може и така да е — отговори Ник. После стисна силно ръката й и я допря до бузата си. — Ех, ти, глупаво, прекрасно, божествено същество, никога ли не ти е хрумвало, че всяка монета си има две страни, че обратната страна на омразата може да бъде любовта?

Бледото й лице се изчерви, тя сведе поглед и не каза нищо. Но само след миг го погледна изпод тъмните си ресници и му прошепна:

— Да. Хрумвало ми е.

Сега, месец по-късно, Ник седеше на бюрото си и си спомняше за тази знаменателна вечер, като непрекъснато си рисуваше сърчица и изписваше името на Катрин във всевъзможни варианти. В същото време разсеяно говореше по телефона с майка си:

— Да, мамо. Ще дойда на празника. Кога съм го пропускал?

— И това се е случвало, Николас — упрекна го нежно госпожа Латимър. — Е, знам, че тогава просто не си имал физическата възможност да дойдеш, нали все скиташе по чужбина. — Тя лекичко се прокашля, замълча и каза колебливо: — И да знаеш, ние с татко ти ще се радваме, ако доведеш и Катрин.

— Много мило, мамо, но не знам дали ще е в състояние да дойде. Тя вече два пъти не играе, защото има възпалено гърло и…

— О, колко жалко. Дано не е нещо сериозно.

— Не, не е. Сигурно утре ще излезе на сцената. Но исках да ти кажа, че в деня на празника тя май ще има представление.

— Ама че работа! Баща ти толкова ще се разочарова. Аз също. Но ти нали все пак ще дойдеш?

— Да, да, мамо, да. Ще дойда.

— Чудесно. Хайде да свършваме, че трябва да излизам. Имам час при зъболекаря.

— А, Ник, забравих да…

— Кажи какво има, мамо? — попита Ник търпеливо, но си погледна часовника, защото му се искаше да продължи работата си върху новия сценарий за Виктор.

— Има ли нещо вярно в слуховете дето се носят? Аз и баща ти много се чудехме дали… — Гласът й смутено замлъкна.

— За кои слухове по-точно намекваш, мамо? — попита той, макар че отлично знаеше за какво го подпитва.

— Ами… за тези неща, които ги пишат по вестниците. Че си бил влюбен в Катрин, че където и да се появите, все сте заедно. Ще ни зарадваш ли най-сетне със снахичка?

Ник се засмя:

— Не бързай толкова да ме жениш, мамо.

— Но ти си вече на четиридесет, Ники.

— Не, мамо, на трийсет и шест съм. Хайде, до скоро. Ще се видим другата седмица.

— Доскоро, Ники — неговата загрижена майка въздъхна разочаровано и затвори.

Ник продължи да се подхилква, докато слагаше лист в машината. Написа номера на страницата, облегна се назад и се втренчи в стената пред него, защото искаше да си представи като на филм сцената, която беше измислил. Телефонът обаче отново иззвъня, той изруга наум и се обърна, за да го вдигне. Неговият издател се извини, че го безпокои и набързо му обясни, че има вероятност новият му роман да бъде откупен за сценарий на филм. След него почти един след друг му се обадиха още трима души — редакторът, секретарката му Филис и продавачката от магазина, която го увери, че ще му доставят навреме поръчаните продукти.

Ник запали цигара и се опита да се отърси от всички тези странични проблеми, с които му напълниха главата. После постави и двата телефонни апарата на земята, вдигна слушалките и ги захлупи с две големи възглавници. Допуши цигарата си и бавно започна да печата на машината си, докато празният лист се изпълни с думи. Работи без прекъсване цели два часа, след което отиде в кухнята, за да си сипе голяма чаша с кафе, върна се и отново се потопи в писането.

Беше толкова съсредоточен и погълнат от работата си, че чу входният звънец едва след третото или четвъртото настойчиво позвъняване. Погледна часовника си и видя, че е станало почти три. Зачуди се кой ли го безпокоеше по това време и отиде да отвори.

Ник с изненада откри, че на прага стоеше Катрин — носеше кожено палто от самур, а главата й беше увита в топъл вълнен шал и огромни тъмни очила почти скриваха лицето й.

— Здравей, скъпа — зарадва й се той и я придърпа вътре на топло. После надникна да види къде е колата й и се намръщи: — Къде е лимузината? Да не би да си дошла пеша в този…

— Ник, значи ти още не знаеш? — попита го задъхано Катрин и се вкопчи в ръката му. Свали очилата и се втренчи в него. Тя поначало си беше бледа, но в момента беше бяла като платно и изглеждаше ужасно разстроена. Преди той да успее да отговори, Катрин му каза, заеквайки: П-п-п-президентът… Застреляха го… убиха го. От часове се опитвам да се свържа с теб, но телефоните ти…

— О, Господи! — Ник не можеше да повярва и я гледаше с разширени от ужас очи. Той залитна и се облегна на стената, сякаш някой го беше ударил. Изумен и потресен, той възкликна отново: — О, Господи! Кой ти го каза? Къде е станало? Кога? Господи, само това не!

— В Далас. Към 12.30 — отговори тя с разтреперан глас. Приближи се към него и лицето й се сгърчи. Ник я прегърна и притисна до себе си. Изведнъж и неговото лице стана мъртвешки бледо и той загледа като обезумял. Стоеше в малкото притъмняло антре и пред себе си не виждаше нищо друго, освен образа на красивия млад президент, който беше изпълнен с енергия, оптимизъм и вяра в бъдещето. Нима беше възможно да е мъртъв? Защо точно Джон Кенеди? Не можеше да е истина. Не, не, изключено е. Сигурно беше станала някаква грешка. Той извика с пресипнал глас:

— Но, Кат, кой ти каза това? Откъде го разбра?

Тя се отдръпна от него, погледна го и задъхано произнесе:

— Истина е, Ник! Докато си четях, случайно бях пуснала телевизора. Даваха някаква глупотия, „На прага на новия век“, ако не се лъжа. Изведнъж прекъснаха програмата за важни новини и на екрана се появи Уолтър Кронкайт. С ужасно сериозен и разстроен глас той съобщи, че в Далас три изстрела са уцелили колата на президента, а самият президент е тежко ранен. Точно в този момент си погледнах часовника. Беше два без двайсет. Веднага ти се обадих, но и двата ти телефона даваха заето. Продължих да въртя, после обаче се сетих, че сигурно си ги…

— Ела да пуснем телевизора — извика Ник и затича нагоре по стълбите. Включи телевизора в своя кабинет, застана прав срещу него и постепенно започна да осъзнава, че казаното от Катрин е истина. Кронкайт вече даваше пълна информация, като произнасяше думите с гробовен глас, а половината от лицето му нервно потрепваше. Очевидно повтаряше новината за десети път за онези зрители, които едва сега включваха телевизорите си. Ужасното съобщение гласеше, че президентът Кенеди е убит и в момента тялото му се намира в болницата „Паркланд Мемориъл“ в Далас.

Ник не искаше да повярва. Съзнанието му не можеше да приеме голата истина. Той започна да превключва на различни канали, но стреснати говорители само допълваха нови подробности към ужасното съобщение. Ник се обърна към Катрин, но нея я нямаше в стаята. Даже не беше усетил кога е излязла. Тя се върна след малко, вече свалила палтото си, и донесе две големи чаши с кафе. Остави ги мълчаливо на масата и седна на дивана. Ник седна до нея, а Катрин стисна ръката му и заговори с треперещ глас:

— Ник, но нали живеем в Америка, а не в някоя дива бананова република. Нали тук не могат да стават политически убийства. О, Ник, толкова съм изплашена… какво става с тази страна?

— И аз не знам — смотолеви той. — Но по-важното е какво има да става отсега нататък. — Ник объркано се почеса по главата. Взе си цигара и я запали, а пламъчето в ръката му потреперваше.

Цяла нощ те останаха да бдят пред телевизора. Почти не разговаряха, за да чуят всяка ужасна подробност за грозното и безсмислено убийство на техния президент. На няколко пъти Катрин не издържа и горчиво се разплакваше, но макар че я успокояваше, Ник също плачеше.

— Не мога да повярвам. Само като си спомня колко сърдечен, умен и благороден беше към нас, докато работехме за предизборната агитация. Господи, Ники, представяш ли си какво изживява сега неговата жена? Ами невръстните му дечица, какво ще правят те сега? — Катрин клатеше глава опечалено. — Защо точно нашият Джак? Защо точно той, Ник?

Единственото, което Ник й отговаряше в своето вцепенение, беше:

— Не знам. Кат. И аз не знам. — А вътрешно се питаше: „Какво ли ни чака всички нас? Защо ли го убиха?“

По едно време Катрин се поуспокои и слезе в кухнята, за да направи сандвичи с риба, а после ги донесе пред телевизора. Но и двамата не бяха в състояние да ядат и сандвичите останаха непокътнати в чинията. В един момент Ник се сети, че телефоните му са отворени и отново постави слушалките на мястото им. Обажданията веднага се заредиха бясно едно след друго. Обадиха се последователно неговият издател, зет му Хънт, баща му — всички те бяха потресени и макар и възрастни хора, плачеха като деца. После се обади Франческа, която беше отишла за уикенда в Кънектикът — и тя беше вцепенена от ужас и задаваше същите въпроси като Катрин: Как можеше да се случи подобно нещо в Америка? Какво ставаше с тази страна? Да не би да е някакъв голям заговор? Но Ник не можеше да й отговори, изпълнен с горчивина, гняв и отчаяние. Привечер от Калифорния се обади Виктор с възбуден и пресипнал глас. В думите му Ник усети израз на гнева, който измъчваше и самия него. И Виктор беше покрусен и отчаян.

Точно в 6.15 същата вечер Линдън Бейнс Джонсън се появи на телевизионния екран и в качеството си на президент отправи своето първо обръщение към потресения и опечален американски народ. Едва тогава Николас Латимър прие факта, че Джон Фицджералд Кенеди беше наистина убит, повален от изстрелите на един убиец. Почувства се така осиротял и толкова дълбоко покрусен, както някога преди седем години, когато сестра му Марша загина при катастрофа.

 

 

Ник лежеше на дивана в своя кабинет и пушеше в тъмнината, защото не можеше да спи и трескави мисли не му даваха покой. Той знаеше, че някакви опасни и зли сили са започнали да действат в неговата родина, че силите на мрака са надделели, и това го разстройваше и ужасяваше. Ник беше изчел безброй вестници и списания, освен това беше историк по образование и познаваше добре и старата, и съвременната история на света, ето защо той отдавна беше прозрял, че крайнодесните сили са в настъпление, че се ширят омраза и фанатизъм. Неговата родина току-що беше окървавена чрез едно безумно насилническо деяние, но дали кървавият сблъсък не беше подготвян отдавна, и то от сили вътре в страната? Нима идваше фашизмът? Ник потрепери. Той беше евреин и никога не можеше да забрави деянията на фашистка Германия. Внезапно си спомни за един свой разговор с Крисчън фон Витинген за издигането на власт на Хитлер. Тогава Ник го попита как изобщо Хитлер бе успял да убеди една толкова цивилизована и културна страна като Германия да подкрепи неговите антисемитски идеи и расистката му политика. Крисчън го беше погледнал изненадано и беше отвърнал на въпроса му с въпрос:

— Но какво общо има политиката с културата?

Ник си спомни, че в отговор само беше поклатил мълчаливо глава. А Крисчън продължи да му обяснява с мрачен и равен тон:

— Ти си историк, спомни си какво са ви учили в Оксфорд. И тогава ще откриеш, че омразата, фанатизмът и невежеството много лесно се разпространяват сред хората, цял един народ може да бъде заразен с тях, стига зли и безскрупулни хора да започнат да кроят своите пъклени дела. Подобни вманиачени фанатици се възползуват от страха, слабостта и невежеството у хората. Прегледай учебниците по история, Николас. Там на всяка страница ще откриеш описанието на чудовищни деяния. Вземи например делата на Испанската инквизиция, масовите кланета на арменци от турците или пък погромите в Русия след убийството на цар Александър ІІ. — Крисчън въздъхна тежко, обзет от някаква печал. — Уви, Ник, за съжаление насилието е типично човешко деяние, подклаждано векове наред от самите хора. Не е ли шокиращо, наистина, като си помислиш, че най-ужасните насилия в човешката история са били извършвани от привидно цивилизовани хора над себеподобните им? Затова е най-добре всеки да е нащрек, да следим зорко какво става в света, за да предотвратяваме тази сляпа и ужасна отрова на насилието. В противен случай нищо чудно и ние да се озовем отново пред лицето на поредните човешки злодеяния. Историята се повтаря непрекъснато.

Ник и сега потрепери при спомена за предупреждението на Крисчън. Тогава той беше погледнал безпомощно към суровото и изстрадало лице на Крисчън, а после и към осакатените му млади нозе. Спомни си какво си помисли в същия момент: „На него поне може да се вярва — той знае. Бил е там — в ада.“

Ник изгаси цигарата си и се зави с одеялото. Зачуди се дали Катрин, която беше в съседната стая, вече е заспала. Тя го бе помолила да пренощува при него, защото я било страх да се върне в празното си жилище. Малко след полунощ Катрин намъкна една от неговите пижами и се сви на топка в леглото му, не по-малко изтощена от самия него. Някъде на зазоряване Ник чу как вратата на кабинета му проскърца и от прага му прошепна Катрин:

— Буден ли си, Ники?

— Да, скъпа. — Той седна изправен в леглото и тя влезе в стаята.

— Не можах да мигна цяла нощ — каза Катрин и застана притеснена до дивана.

Той й направи място до себе си и тя с облекчение се сгуши в прегръдките му. След малко Катрин се обади:

— Толкова ме е страх, Ники. — Той усети дъха й върху лицето си. — Страх ме е за всички нас и особено за Райън. Как ми се ще изобщо да не се беше впускал в политиката. Щом може веднъж да се случи такова ужасно нещо, то би могло и да се повтори. — Ник не каза нищо и Катрин запита шепнешком: — Възможно е да се случи пак, нали?

— Да — призна с неохота Ник, а вътрешно се молеше никога да не се сбъдват опасенията на Крисчън.

Те започнаха да разговарят, здраво прегърнати, като взаимно се утешаваха, доколкото им беше по силите. Ник все по-осезаемо усещаше нейната близост, топлината и аромата на тялото й. По едно време той отмахна кичурите коса от лицето й и страстно я целуна.

— Аз те обичам, Катрин — каза й той, защото повече не можеше да се сдържа.

— И аз те обичам, Ники — отвърна тя веднага. После ръцете й се обвиха около врата му и Катрин на свой ред го целуна.

Няколко часа по-късно те се любиха за първи път, най-сетне отприщили своите чувства един към друг. Тяхната любов сякаш доказваше, че животът въпреки всичко продължава.

Глава XX

Една сутрин, няколко месеца по-късно, Катрин се събуди с някакво странно и непознато усещане за лекота. Струваше й се, че е смъкнала от себе си ужасен товар и в първия миг се почувства объркана. После обаче осъзна, че усещането й за лекота се състоеше от две неща: облекчение и радост. За първи път от много години постоянно глождещото я чувство на безпокойство си беше отишло, сякаш никога не беше съществало. Чак й премаля от щастие и от любов към Николас Латимър.

Катрин скочи пъргаво от леглото и отиде в кухнята. Сега живееше в нов апартамент, който й беше намерил Ник и който тя съвсем отскоро беше закупила. Тя си приготви една каничка с чай, препече си кифла и отнесе на табличка своята скромна закуска в спалнята. Отпи от чая и се загледа в снимката на Ник, поставена в рамка върху нощното шкафче. Никой мъж не беше обичала така. Обичаше го така силно и всеотдайно, че сама се стъписваше от дълбочината и мощта на своите чувства. Очите й попиваха с любов неговото слабо и красиво лице, дяволития му поглед и палавата усмивка. Той беше всичко, за което някога беше мечтала да намери — беше мил, тактичен, умен, мъдър, нежен и много, много забавен. Катрин изведнъж се зачуди как изобщо е могла някога да счита, че има злоба в неговите хубави кратички шегички. После тя се усмихна. Е, вярно беше, че в думите често се съдържаше сарказъм, но сега тя знаеше, че той никога не влага в тях жестокост или жлъч. Хапливите му приказки бяха просто израз на неговото иронично отношение към света и на искреното му желание да се надсмива, и то най-вече над себе си.

Неочаквано Катрин се замисли за Боу Стантън. Също както Ник, някога и Боу беше успял така да се държи с нея, че да й вдъхне спокойствие, сигурност, самочувствие. Тя го беше обичала и беше преживяла с него много щастливи мигове, макар че никога не се влюби в него така, както в Ник. Особено в началото животът й с Боу потръгна много добре, но после отношенията им незнайно защо започнаха да охладняват. Боу стана някак си затворен и умислен и един ден Катрин призна пред себе си, че той й е по-скоро приятел и покровител, отколкото съпруг. Тя самата нямаше нищо против нещата да си останат такива, но изглежда на Боу не му беше толкова лесно да се примири. Накрая бракът им се разпадна, може би защото Боу възприе съвсем погрешно нейното търпение и толерантност и ги изтълкува като безразличие. Тя остана ужасно изненадана, когато той настоя да се разведат. Но Катрин знаеше, че Боу продължава да мисли за нея, дори може би все още я обичаше по някакъв свой начин. Те си останаха много близки приятели и Катрин инстинктивно усещаше, че ако някога изпадне в беда, Боу винаги щеше да й се притече на помощ.

Тя се засмя на глас, като си спомни каква ревност изпита Ник преди две седмици, когато Боу пристигна чак от Калифорния само за да я види в новата й пиеса. Въпреки че участието й в това представление беше малко страничен ангажимент, постановката имаше голям успех и вече се играеше няколко пъти. Боу беше много щастлив, радваше се на дългите опашки пред гишето за билети и остана очарован от нейната игра. След представлението той настоя да ги заведе на ресторант и по време на вечерята я обгърна с толкова внимание и нежност, че Ник стана напрегнат и започна да гледа Боу с подозрение. Дни наред той не престана да й досажда с въпроси за бившия й съпруг и за причините, които са довели до разтрогване на брака им, без да успее да изкопчи от нея някакъв по-конкретен отговор. Не че Катрин не искаше да споделя с него. Просто нямаше нищо за споделяне, тъй като тя самата не знаеше точно защо бракът й претърпя крушение. Ник я ревнуваше и това я забавляваше. Тя се беше разделила с Боу през 1959. Сега беше март 1964. Вече отдавна нямаше от какво да я ревнува. Всичко беше приключило отдавна.

Малкият будилник пронизително иззвъня и обяви, че е станало десет часа. Катрин си припомни, че днес беше събота и я чака не само вечерно, но и дневно представление. Тя бързо отиде в банята, пусна водата да пълни ваната, сипа ароматизирани соли и прибра с шнола косата си. Нейната невероятна чистоплътност не само че не беше намаляла с годините, но дори бе станала още по-маниакална. Нейният тоалет се беше превърнал в един дълъг и сложен ритуал, който вече й отнемаше повече от час. След като старателно изми зъбите си със специална паста за зъби, освежи дъха си с вода за уста, напръска се обилно с дезодорант и парфюм, Катрин разреши добре косата си и я завърза на конска опашка. После се върна в спалнята и застана пред скрина. Той съдържаше невъобразимо количество фино и скъпо бельо, грижливо подредено на малки купчинки. Тя си избра един бял копринен комплект, поръбен с дантела. После облече бяла копринена блуза и шит по поръчка яркосин вълнен костюм с панталон. Обу ниски черни обувки от естествена кожа, завърза опашката си със синя панделка и не забрави да си сложи часовника и медальона с пръстена от диаманти и аквамарин, които Ник й беше подарил за Коледа.

Взе си тъмните очила, кожената чанта, едно малко куфарче и излезе от стаята. Беше събота и както обикновено щеше да изкара уикенда в дома на Ник. Катрин заключи входната врата на апартамента си, влезе в асансьора и докато се спускаше надолу, осъзна с какво нетърпение очакваше тези два дни. Ник беше останал през цялата седмица в ранчото на Виктор Мейсън, за да обсъдят новия сценарий, и щеше да се върне от Калифорния в късния следобед. Искаше й се час по-скоро да го види, да му каже колко й е липсвал.

Когато излезе във фоайето, тя видя, че шофьорът й Хауард разговаря с портиера. Той се приближи към нея, поздрави я любезно и пое куфара й.

— Здравей, Хауард — поздрави го Катрин усмихнато. Тя подаде глава и погледна навън. — Я виж какъв хубав ден. Дали да не се поразходя пеша до театъра?

Хауард поклати отрицателно глава:

— В никой случай, мис. Нали господин Латимър ще ме заколи. Знаете, че веднага ще се повлекат тумби след вас.

— Да — съгласи се тя с въздишка и си помисли колко тежка е участта да си прочут. Понякога не можеш да си позволиш дори най-дребни удоволствия, например — една безобидна разходка.

Колата зави на ъгъла и продължи по Седемдесет и втора улица към Парк авеню, а Катрин се облегна и започна да премисля нещата, които трябваше да свърши следващата седмица. Трябваше да купи и последните неща за обзавеждането на апартамента, който тя подреди с помощта на Франческа. Всичко трябваше да бъде готово докъм средата на месеца, когато щеше да организира празненство в чест на Хилъри Огдън. Не биваше да забравя да уточни с готвачите менюто за коктейла, да изпрати навреме поканите, да купи подарък за Хилъри, а и сама да си понакупи няколко нови тоалета за лятото. Представленията й свършваха в края на март, а през април тя и Ник възнамеряваха да отидат на почивка в Мексико на едно място, където Ник беше ходил — то се казваше Лас Бризас и се намираше в Акапулко. И двамата се нуждаеха от почивка и сигурно щяха да изкарат чудесно, преди той да се впусне в новия си роман, а тя да започне снимки за новия си филм.

Катрин се намръщи, като се сети за филма. Не че не й харесваше сценария, нямаше и нищо против партньора си и режисьора, когото тя всъщност много уважаваше. Но единственото нещо, което я притесняваше, беше компанията, финансираща филма, а именно — „Монарк“. Сега тя принадлежеше на Майк Лейзъръс, или по-точно неговата корпорация „Глоубал Сентурион“ държеше основния пакет от акции. Той все още я привличаше по особен начин, а очевидно и тя не му беше безразлична. Ник обаче не можеше да го понася и сипеше яростни ругатни срещу него, като непрекъснато я предупреждаваше да си няма много вземане-даване с Майк. В крайна сметка Ник се съгласи, че ще е разумно тя да участва във филма, защото беше първокласна продукция, а и щяха да й платят високия хонорар, който им поиска. Тя се чудеше какво да направи с къщата си в Бел Еър — дали да я продаде или не. Вече беше решила да се установи за постоянно в Ню Йорк. Градът й харесваше, а и искаше да бъде колкото се може по-близо до Ник. Той й беше дал ясно да разбере, че не желае да живее в Калифорния, защото холивудската атмосфера го отвращавала. Може би в края на лятото трябваше да обяви къщата за продан. Щяха да живеят там, докато траеха снимките, но след това наистина нямаше да има нужда от нея. През ноември тя, Ник и Виктор заминаваха за Африка, за да започнат снимки по сценария, който Ник току-що беше написал за „Белисима Продъкшьнс“. „Само колко работа ме чака тая година“ помисли си Катрин и угрижено присви устни. Погледна през прозореца и с изненада откри, че вече почти са стигнали Бродуей.

 

 

Ник събори Катрин върху възглавниците, притисна се върху нея и я погледна в очите.

— Не, този път няма да те пусна да ми избягаш — прошепна й той.

Катрин се засмя:

— Ники, понякога си невъзможен, ненаситник такъв. — Тя се опита да се измъкне от леглото, но Ник я притисна още по-силно и Катрин не можеше да помръдне под тежестта на тялото му. Той хвана здраво ръцете й и тя премигна от болка. — Моля те, Ники, пусни ме да…

— Не, тук ще стоиш, Кат. Недей да мислиш, че пак искам да се любим. Не е това. Просто искам да си поговорим.

— Ще си поговорим колкото искаш, мили. Само ме пусни първо да ида до банята.

Той поклати глава умислено:

— Именно за това искам да си поговорим… Защо веднага след като спрем да се любим, ти хукваш към банята? — Той продължи с малко по-тих глас: — Кати, миличка, това не ми е приятно. Дори ме дразни. — Ники се прокашля, а спокойният му искрен поглед я прониза изпитателно. — Даже ще ти призная, че ми е малко обидно.

Катрин го погледна с отворена уста, а очите й се разшириха от изненада:

— Не разбирам за какво… — започна тя колебливо и млъкна.

— Знам, че обичаш всяка минута да си безупречно чиста, но нужно ли е така рязко да скачаш от леглото? Като че ли веднага искаш да измиеш от себе си всяка следа от мен.

Думите му я стреснаха и обидиха — тя започна да хапе устни и да премигва нервно. С един пръст Катрин докосна лицето му и го погали по бузата.

— Това са глупости, Ники. Знаеш колко те обичам. — Тя се засмя неловко и почувства някакво ужасно притеснение. — Какво да правя, като съм си такава. Обичам винаги да съм чиста, свежа…

Ник въздъхна:

— Но ти винаги си идеално чиста. — Ник замълча и се понадигна, за да й даде възможност да стане.

Тя се измъкна и както той очакваше, изчезна в банята, без да промълви и дума. Ник си взе цигара, облегна се в леглото и запуши умислено. Наистина се безпокоеше за причините, които я караха така припряно да се мие. И макар че този проблем го притесняваше вече седмици наред, той все отлагаше разговора, за да не я засегне. Но целия следобед, докато пътуваше със самолета, тази мисъл не го напусна, и той реши, че вече е крайно време да обсъдят странния й навик. Трябваше да й го каже открито, преди това да го отблъсне от нея. Ник подозираше, че маниакалната й лична хигиена се дължеше на нещо много по-дълбоко и сериозно, а не просто на желанието й да бъде безупречно чиста. На всяка друга жена той би й го казал директно в очите, но Катрин беше особено чувствителна на тема секс и съзнателно избягваше подобни разговори. Нейната притеснителност от обсъждането на интимни проблеми понякога стигаше до абсурд. Той беше така лудо влюбен в нея, че понякога сам се плашеше от себе си, затова искаше да няма скрити и несподелени неща между тях.

Скоро вратата на банята се отвори и оттам излезе Катрин, препасана с хавлиена кърпа като малайка, а от нея на талази се носеше смесица от приятни аромати.

— Мога да се закълна, че като се качихме в спалнята, донесох със себе си една бутилка с вино — каза той и й се усмихна мило, защото беше решил да започне разговора нежно и тактично. — Но да пукна, ако помня къде я сложих. Цяла седмица не съм те виждал и сигурно вече съм си загубил ума от мерак да си те гушна в леглото.

Катрин се засмя, огледа се и видя, че бутилката е на шкафа до прозореца. Тя я взе, напълни чашите на нощното шкафче и подаде едната на Ник. После тя се намести в средата на леглото, кръстоса крака по турски и го погледна право в очите.

— Толкова ми е хубаво, че се върна. Страшно ми липсваше, Ники.

— И ти ми липсваше, скъпа моя. — Той я хвана за ръката и целуна пръстите й. Поколеба се за миг, но каза: — Между нас не трябва да има никакви прегради, Катинка.

Тя го погледна стъписано и възкликна:

— Но нима между нас има някакви прегради? — Той не отговори, само продължи да я гледа в очите, и Катрин колебливо добави: — Или може би според теб…

Той й даде знак да замълчи и поклати глава:

— Мисля, че трябва да поговорим за някои неща, но не искам да се дразниш или разстройваш. Ти си вече зряла жена, на двадесет и девет години си, така че е редно да можеш да обсъждаш интимните си проблеми по естествен и интелигентен начин, без да се притесняваш.

Обхвана я истинска паника. По сериозния му тон и по изражението на лицето му тя разбра, че той е решил да разговарят за сексуалните им отношения, и това я шашна. Тя преглътна тежко, сведе поглед и не каза нищо.

Ник забеляза колко е притеснена и затова заговори нежно и внимателно:

— Преди малко ти казах, че ти винаги си идеално чиста. Защо понякога се страхуваш, че не си?

— Не знам — промърмори тя напълно искрено.

Ник реши да удари право в същността на проблема и я запита:

— Не ти ли е хубаво с мен, Кат?

— Знаеш, че ми е хубаво!

— Искам да кажа… дали ти е хубаво с мен в леглото.

— Да — прошепна тя. Катрин вдигна глава и се вгледа в лицето му. — Ами аз… ами аз доставям ли ти удоволствие? — Щом каза това бузите й се изчервиха и тя цялата се скова от напрежение.

— Да, най-често е така. И все пак има случаи, когато… — Той замълча и си каза наум: „Всъщност почти всеки път“. Гласно обаче продължи: — Понякога имам чувството, че си напрегната, че не изпитваш пълно удовлетворение от контактите си с мен. Често ми се струваш студена и далечна, сякаш имаш някакви задръжки, които ти пречат да изпиташ удоволствие. — Най-после й го беше казал. Трябваше да й го каже. Той я погледна изпитателно и зачака отговор.

Катрин беше алено червена.

— В-в-в-винаги ли? Винаги ли ги имам тези задръжки?

— Не — излъга той, защото искаше да й поднесе нещата, колкото се може по-безболезнено. — Когато си пила, не си толкова напрегната — добави той, защото в това все пак имаше някаква истина.

— Оу, Оу! — тя закри лицето си с ръце.

— Виж, миличка, недей да се разстройваш. Днес трябва да поговорим за тези неща. Те са толкова важни за отношенията ни в бъдеще.

— Нима… нима… ме мислиш… — Тя отпусна ръце в скута си и се втренчи в тях. — Нима ме мислиш за ф-ф-фригидна? — Тя изпелтечи тази неприятна дума и преглътна. Не смееше да го погледне в очите, а още повече се страхуваше от неговия отговор.

— Кат, миличка, фригидността не е грях — каза й той нежно и в този момент тя му беше по-скъпа от всякога. — Обикновено за това си има сериозна причина.

Дълго време и двамата мълчаха, после тя попита с тънко гласче:

— За каква причина говориш?

Ник угаси цигарата си и я хвана за ръката. Усети, че тя трепери. Той започна да я гали и да й говори с топъл и успокояващ глас:

— Толкова те обичам, Катрин. Искам само да ти помогна. Отпусни се, ангелче мое. Знаеш, че ти мисля само доброто.

— Да, Ники, ще се опитам да се успокоя. Но моля те обясни ми… за каква причина говориш?

— Страхът от интимна близост може да предизвика фригидност у някои жени — започна да обяснява той. — Фригидността може да бъде предизвикана също и от някакво подсъзнателно желание да си отмъстиш на всички мъже, поради несъзнавана омраза към мъжкия пол изобщо. Понякога тя може да се породи от неприятни сексуални преживявания в миналото, които трайно травмират съзнанието. Е, разбира се, има и жени, които просто не се интересуват от секс, защото са си студени по природа.

— Кое от тези неща важи за мен? — прошепна тя уплашено.

— Но, миличка, как бих могъл аз да знам това?

— Ники, нима мислиш, че трябва да ида на психоаналитик?

Той се изхили:

— Няма смисъл, какъв по-добър психоаналитик от мене. — Той се пресегна и я придърпа към себе си. — Хайде, легни до мен, пийни си от винцето, запали си една цигара и се отпусни. И нека спокойно да си поговорим.

— Добре — промърмори тя, сгуши се в него и реши да послуша съвета му. Изпи наведнъж половин чаша вино и си взе една цигара.

Ник й я запали и каза:

— Струва ми се, че най-добре ще е да помислим коя от изброените причини важи за теб, Кат.

Тя помисли малко и възкликна:

— Аз няма за какво да си отмъщавам на тебе. Аз те обичам и изобщо не мразя мъжете… — Катрин замълча за миг, защото си помисли, че това не беше съвсем вярно. Наистина мразеше баща си, но не и Ник! — Не, определено мога да кажа, че не мразя мъжете — нито подсъзнателно, нито неосъзнато — увери го тя с твърд и сигурен глас и се почувства малко по-добре. После го изгледа някак крадешком: — Мислиш ли, че бих могла да бъда от онези жени, които са студени по природа?

Ник поклати отрицателно глава:

— Не, в никакъв случай. Тогава остава само една причина, Кат — неприятни сексуални преживявания в миналото. Случвали ли са се подобни неща с теб, скъпа? Може би именно в това е причината, а?

— Не! Нищо такова няма!

Нейният рязък отговор събуди подозренията му и той попита:

— Ами Боу Стантън? — Тя не отговори и Ник продължи със спокоен глас: — Когато по миналата седмица той беше тук и после аз те разпитвах за брака ти, знай, че не го направих от ревност. Просто се опитах да разбера защо нещата между вас не са потръгнали, като се надявах ти да ме осветлиш за твоите предпочитания. Твоите предпочитания в секса имам предвид.

— О, така ли! — Тя беше шокирана и внезапно си помисли: „Господи, дали и Боу не ме е имал за фригидна? Дали затова не си промени отношението към мен?“ Без да се усети, Катрин беше изрекла на глас своите мисли и сега напрегнато зачака отговор от Ник, като го гледаше право в очите.

Той кимна, помисли малко и каза:

— Да, възможно е Боу да е охладнял към теб заради твоите задръжки, Кат. Но ме учудва, че не се е опитал да се справи с този проблем, ако, разбира се, те са били пречките за вашия брак. В края на краищата той е имал няколко брака, преди да се ожени за теб, много по-възрастен е и изобщо е умен и фин човек във всяко едно отношение. Е, стига толкова за него. Щом нямаш лоши спомени от Боу, тогава да не би да е виновен Ким Кънингам?

— Аз изобщо не съм спала с Ким — призна си тя.

— Разбирам — отговори Ник с равен глас, за да прикрие изненадата си. — Тогава може би някой друг мъж е оставил у тебе неприятни спомени. А?

Катрин се облегна на рамото му, притвори очи и се опита да си припомни всички подробности от онзи ужасен ден и изведнъж й прималя от погнуса. Години наред се бе старала да го изтрие от паметта си. Да изтрие от съзнанието си образа на Джордж Грегсън и начинът, по който я беше преследвал. Тя знаеше, че дължи това обяснение на Ник, защото той й съчувстваше и искаше да й помогне. Катрин обаче се страхуваше да проговори. Някога баща й не й повярва и я нарече лъжкиня и сега тя мълчеше, защото се уплаши, че и Ник няма да повярва на разказа й.

Ник усети, че тя се върна към някакъв неприятен спомен, затова започна да я гали по косата и да й говори с много нежен глас:

— Хайде, Кати, разкажи ми.

— Толкова ме е страх — каза тя и цялата потрепери.

— Не, не бива да те е страх. Винаги съм те мислел за най-смелата жена, която някога съм познавал. Не забравяй — аз искам да ти помогна.

Тя си пое дълбоко дъх и започна:

— Имаше едно време един мъж — казваше се Джордж Грегсън. Беше съдружник на баща ми. Веднъж той дойде у дома. Беше неделя. Той… много пъти ме беше преследвал, но аз винаги успявах да го отблъсна. Този ден обаче… ами, той употреби сила.

Ник я притисна до себе си и попита глухо:

— Искаш да кажеш, че те е изнасилил?

— Н-н-н-не съвсем — едва успя да каже Катрин и сълзите й потекоха. — Той ме притискаше… нали разбираш… опипваше ме. Навсякъде. По гърдите. По… пъхна ръката си под роклята ми. Накара ме да му хвана… п-п-пениса му. Аз изпитах ужас и отвращение. Опитах се да го отблъсна, но той беше едър, много едър мъж, Ник, и така ме беше стиснал, че не можех да мръдна. Той п-п-притисна лицето ми към неговия… в неговия скут… и ме накара… пъхна ми го насила в устата. О, Ник, беше отвратително — мислех си, че ще се задуша… — Тя започна да хълца и целите й рамене се тресяха от ридания.

Ник я галеше и нежно и внимателно избърсваше сълзите й.

— На колко години си била тогава? — най-накрая попита той, покъртен от нейния разказ.

— На д-д-дванайсет — прохълца тя.

— Господи! Божичко, Кат, та ти си била още дете! Къде е сега да го видя този гаден гнусен кучи син! Само да ми падне! Бих му извадил гръкляна със собствените си ръце! — Невъздържаните думи на Ник бяха израз на неистовия му гняв и на огромното му възмущение. Едва сега той разбра и проумя толкова много неща за нейната психика. Дълго я държа в прегръдките си и чак когато тя се успокои, я попита:

— Ами баща ти как постъпи?

— Никак. Той не ми повярва. Нарече ме лъжкиня.

Ник остана смаян.

— Ама че тъпо копеле!

Той стисна ужасено очи и още по-силно прегърна крехкото й тяло. Сега разбираше, че дълбоката й омраза към Патрик О’Рорк е съвсем основателна. Този човек заслужаваше да бъде линчуван за това, че не беше повярвал на собствената си дъщеря. Той беше не по-малко виновен за нейната психическа травма, отколкото злодеят, който я беше насилил. „Милостиви боже, как тогава да не е фригидна и със задръжки! И ние си въобразяваме, че живеем в цивилизовано общество. Скотове. Гадни скотове“ — мислеше си Ник, изпълнен с отвращение.

Катрин обаче погрешно изтълкува мълчанието му и прошепна:

— Нали ти поне ми вярваш, Ники?

— Разбира се, че ти вярвам, скъпа моя.

После тя му разказа как след това избягала в банята и търкала тялото си до зачервяване, как десетина пъти си измила зъбите и си плакнела устата с вода, как покрила тялото си с пудра и изляла върху себе си цяло шише с парфюм, като всичко това извършила, защото се чувствала омърсена. И опозорена. Заради този позор нарочно разляла червено мастило върху новата рокля, която носела този следобед. Искала никога повече да не я вижда и да не я облича, за да не й напомня за ужасното преживяване. А късно през нощта, когато всички били заспали, тя се промъкнала до мазето и тайно изгорила в пещта бельото си и късите си бели чорапки.

„И оттогава й е останало това маниакално желание да се мие непрекъснато“ — каза си Ник и почувства нейната болка като своя собствена. Изпитваше дълбоко състрадание и любов към нея и едва сега прозря напълно душата на Катрин Темпест.

 

 

След като веднъж се изповяда на Ник, Катрин започна постепенно да разбира по-добре и самата себе си. През следващите няколко дни тя осъзна колко фатално е било това ужасно преживяване в детството й — какво опустошително въздействие е имало то върху целия й по-нататъшен живот. Заради баща й, който не пожела да повярва на разказа й, тя се бе затворила в себе си и се бе опитала да потисне спомена за преживяното, но това беше развило у нея болезнено чувство за вина. И после не успя да сподели с никого, за да се отърси от ужаса, и затормозеното й съзнание преувеличи случилото се така, че беляза целия й живот. Несподеленият ужас се превърна в неин таен позор, който й тежеше и разрушаваше много от човешките й инстинкти, а наред с това осакати и женската й чувствителност. В един миг тя проумя, че всъщност не беше виновна за нищо, че си е съвсем нормална жена — просто беше станала жертва на покварения Грегсън. Това прозрение донесе благотворен покой в душата й. А пък Ник внимателно й обясни, че тя не може отведнъж да преодолее своята фригидност само защото е осъзнала и открито е споделила мъчителното си преживяване.

— Болестта не изчезва с поставянето на диагнозата — каза й той веднъж с мила усмивка.

Но тя усещаше как все повече се отпуска. А под нежните и опитни мъжки ласки на Ник Катрин започна да преживява интимната близост и секса нормално и пълноценно. Досега винаги беше изпитвала недоверие към мъжете, защото ги свързваше с баща си и Грегсън. В един момент обаче с удивление откри, че безрезервно беше приела Николас Латимър в душата си.

От своя страна Ник си даваше сметка, че бе успял да разбере твърде много за нея, и то само за една нощ. Наистина сега той я чувстваше по-близка, защото бе проникнал дълбоко в характера и психиката й, но въпреки това у тази странна жена все още имаше неща, които той не можеше да проумее. Те се сближиха още повече и Ник започна да осъзнава, че Катрин цялата е изтъкана от противоречия. Макар и да беше весела, жизнерадостна, слънчева и любяща по природа, у нея имаше някои странни прояви, които непрекъснато го тревожеха. Тя рязко сменяше настроенията си — за секунди ставаше затворена, хладна, раздразнителна и властна или пък потъваше в някаква меланхолия. От една страна, Катрин беше щедра, сърдечна и всеотдайна към своите приятели, но със същата лекота можеше да бъде и ловка и пресметлива интригантка, която тайно се меси в живота на хората. Това влудяваше Ник, още повече, че тя имаше склонността винаги да представя като добронамереност вмешателствата си в чужди съдби. За него тава бяха само удобни оправдания и самозаблуди и една вечер той й го каза открито — поводът беше, че Катрин бе започнала да се меси в живота на Тери и в плановете му за бъдещето. Ник дори си позволи да й каже, че дълбоко се лъже, ако си въобразява, че тя единствена знае всичко и че може да поучава хората как да живеят. Освен това гневно й заяви, че у нея има жажда за власт, че обича да се разпорежда и да командува. Тя прие с шеговита усмивка всичките му упреци и небрежно му обясни, че у нея има много Катрини и е най-добре да приеме всяка една от тях такава, каквато е.

Миг след този разговор тя отново беше мила, нежна и любвеобилна и Ник се поддаде на неудържимия й чар, който всъщност беше най-опасната й дарба. През нощта Ник започна да съжалява и да се упреква за суровите си обвинения към нея, затова стана рано и изтича до близкия магазин на „Картие“ и й купи подарък. Седмица по-късно той и го даде и тя остана очарована. Беше избрал за нея една голяма сребърна табакера, а на капака й бяха гравирани думите: „На многото Катрини, защото ги обичам всичките.“ Около този надпис с имитация на неговия почерк бяха гравирани и многобройните умалителни, с които той я наричаше.

След това безобидно спречкване те отново заживяха мирно и спокойно и в продължение на месеци не си размениха нито една сърдита дума. Три дни след приключване на нейните представления те двамата заминаха за Мексико Сити. Там пренощуваха, а на сутринта заминаха за Акапулко. В Лас Бризас прекараха четири седмици на безметежна романтична идилия. През тези дни Катрин още повече откри душата си пред Ник и му разказа много неща от своето детство. Тя говореше с обич и умиление за своята майка и за дълбоката привързаност, която е съществала между тях. Ник се развълнува от нейните разкази и осъзна, че именно смъртта на майка й бе породила онази дълбока тъга, която той непрекъснато усещаше в душата на Катрин.

Но имаше и много смях и веселие по време на почивката им в Мексико — те чудесно се забавляваха заедно. Ник й показа как се лови риба навътре в морето, защото това беше едно от любимите му занимания. Въпреки че тя не взимаше участие в риболова, Ник усещаше, че й е приятно да е с него в лодката. Те плуваха, излежаваха се на плажа, четяха книги и изобщо се забавляваха по цял ден, доволни, че са само двамата, далече от целия останал свят.

Вечер слизаха до града, обикаляха екзотичните ресторантчета и опитваха местните специалитети. Слушаха мексиканска музика, докато си пиеха виното и се държаха за ръце. Плътно прегърнати танцуваха под звездите, изпаднали в транс от магията на любовта.

И в една от тези топли и уханни нощи те двамата лежаха един до друг на голямото легло в прохладната тъмнина на стаята, когато Катрин изведнъж страстно се притисна към Ник и поиска да се любят. Тя го обви с гъвкавото си тяло и задъхано му прошепна, че го желае. За миг той се сепна от тази нетипична за нея любовна агресивност. Думите й обаче го възбудиха и той започна да я целува и да я гали. Ръцете и устните му се плъзнаха по тялото й, като я накараха да изпита непознати за нея тръпки на удоволствие. Тя започна да отвръща на ласките му с такава дива страст и невъздържаност, за каквато Ник не беше и мечтал. Всичките й задръжки започнаха да падат една по една. Накрая тя му се отдаде, като говореше на глас колко безумно го желае, как й се иска да стане негова. Тази нощ Катрин за първи път разбра какво значи любовна страст и наслада.

През следващите дни и нощи те си станаха още по-близки, сякаш се сляха в едно. Нищо не помрачи тези незабравими мигове и те двамата съзнаваха, че никога през живота си не са били толкова щастливи. Тогава те обаче не осъзнаха, че този дълъг приказен месец никога няма вече да се повтори, защото той бе за тях началото на края.

Глава XXI

Франческа гледаше втренчено в телефона и се колебаеше дали да звънне на Николас Латимър. Тя прибра зад ухото един непослушен кичур от русата си коса и ядосано изпъшка, разгневена от себе си. Беше толкова решителна по характер, а ето вече часове наред не можеше да вземе никакво решение.

Тя се колебаеше дали да звънне, защото знаеше, че ако се свърже с Ник, сигурно щеше да му каже цялата истина. Никак не й се искаше да забърква Ник в тази история, а именно това щеше да се получи. „Човек мъчно се разделя със старите си навици — помисли си Франческа и здраво върза колана на халата си. Досега винаги съм се мъчела да оправдавам за всичко Катрин. Кога ли ще престана да го правя? Познаваме се вече от десет години. Господи, ами как да споделя тези неща с Ники? Но няма с кой друг“ — отговори си тя тъжно.

Франческа потърка уморено очи. Не беше спала цяла нощ и вече започваше да усеща слабо, но неприятно чувство на изтощение. Искаше й се да разсее умората си, затова се изправи, отмести стола и прекоси просторната библиотека, за да иде до прозореца. По светлосиньото юнско небе нямаше нито едно облаче, а сочната зеленина от дърветата в Сентръл Парк приличаше на развълнувано зелено море. Тя залепи чело на стъклото и стисна очи, за да не се разплаче. Преди много години, когато се опитваше да се съвземе от шока след раздялата й с Виктор Мейсън, Франческа се беше заклела никога повече да не плаче заради мъж. Най-малко пък си струваше да плаче за мъж като Райън О’Рорк. Тя стисна гневно юмруци. Но дали сълзите, които вече напираха, бяха предизвикани от Райън? Или от Катрин? Всъщност кой от двамата я беше обидил повече?

Франческа въздъхна и се обърна с гръб към прозореца. Кученцето й Лада стоеше в средата на стаята и лъскавите й като въгленчета очи я гледаха с разбиране.

— Нищо не може да се постигне с плач, нали така Лада? — каза тя, наведе се да вземе кучето и го гушна. Малкото бяло пуделче я подуши, лизна я по лицето и се притисна още по-силно към нея. — Ами сега какво да правим, Лада — продължи да разсъждава на глас Франческа и се върна при писалището от абаносово дърво. Кучето се изплъзна от ръцете й, скочи на земята и се вмъкна под писалището.

Франческа взе тефтерчето си и запрелиства страниците му. До края на юни и в началото на юли не я очакваха почти никакви срещи и ангажименти, като се изключеха няколко събирания, записани с моливче, защото беше обещала с уговорки — вечеря в дома на Нелсън Ейвъри, няколко срещи на обяд и едно гостуване във Вирджиния за през някой уикенд в къщата на брата на Нелсън, Харисън. Франческа погледна още малко светските задължения, които беше поела, и затвори тефтерчето. Нерешителността я напусна и тя си възвърна самообладанието. В главата й започнаха да се въртят разни планове, които трескаво обмисляше в продължение на петнадесет минути. После погледна часовника и видя, че вече е почти девет. В продължение на час и половина тя звъня на много телефони и успя да постигне целта, която си постави. Най-накрая се обади и на Ник.

След обичайната размяна на поздрави Франческа го попита:

— Знам, скъпи, че сигурно си затънал го гуша в работа, но дали ще е възможно да се видим днес? Вярно е, че едно излизане за обяд може да ти убие вдъхновението.

— Снощи завърших окончателния вариант на новия си сценарий, така че, Франки — целият съм на твое разположение. Всъщност тъкмо щях да ти звънна и да те поканя на обяд. Ти обаче ме изпревари. Къде искаш да идем, хубавице моя?

— Където кажеш, Ники. Но мога ли преди това да дойда у вас и да изпием по чаша? Искам да говоря с теб за едно нещо.

Ник усети някакви странни нотки в гласа й и веднага попита:

— Да не ти се е случила някаква неприятност, Франческа?

— Не, не. Честна дума. Кога да намина? Дванайсет и половина става ли?

— Идеално. Хайде, ще те чакам, моето момиче.

— Добре, Ники. Много ти благодаря. До скоро. — Франческа затвори телефона и си помисли: „Какво момиче съм аз! Вече съм на тридесет години.“

Половин час по-късно Франческа седеше в дневната и пиеше чай. Изглеждаше много представителна и елегантна в морскосиня ленена рокля и огърлица от перли, а лъскавата й руса коса бе прибрана в красив кок. При нея беше дошла Вал — бившата икономка на замъка Лангли. През 1959 Вал се беше запознала с един американец на име Бил Пери по времето на панаира в Хароугейт. Всъщност беше ги запознал техен общ приятел и Бил, който беше овдовял, както и самата Вал, бе проявил нужната настоятелност и преди пет години те се бяха оженили. Тогава Вал беше заминала за Америка заедно с дъщеря си Розмари. В момента тя и съпругът й живееха във Форест Хилс.

— Благодаря ти, че така бързо се отзова на молбата ми да дойдеш в Манхатън, Вал — каза Франческа. — Наистина много мило от твоя страна.

— За бога, милейди. Не е нужно да ми благодарите. Толкова ми е драго, че мога да ви помогна с нещо. Да ви кажа честно, малко ми е скучно в последно време. Не съм свикнала да имам толкова свободно време. Нямам никаква работа, защото Розмари отиде да учи в един колеж, а Бил непрекъснато пътува.

Франческа с нетърпение се приведе напред:

— Говори ли с Бил? Той съгласен ли е?

Вал се усмихна:

— Да, милейди. Обадих му се в магазина, преди да дойда у вас. Той няма нищо против. Даже и той мисли като вас, че не е хубаво тук да остава празно, когато вие пътувате нанякъде. Нейна милост графинята държи у дома толкова ценни неща и картини. — Вал се огледа и закима с глава. — Не че Агнес е небрежна или безотговорна, напротив — убедила съм се, че работи много добре, но все пак е хубаво някой да остава тук за през нощта и в почивните дни. Просто за всеки случай. Толкова много крадци се навъдиха.

Франческа се съгласи и добави:

— Агнес ще продължава да идва всеки ден, така че ти няма да имаш никаква работа. А Лада ще я взема с мен, както вече ти казах. Само че аз ще отсъствам цели два месеца, Вал. Ще можеш ли да останеш толкова дълго?

— Да, лейди Франческа. Не се безпокойте за нищо. А докато обядвате, аз мога да приготвя багажа ви.

— Може би ще е най-добре да ме изчакаш да се върна, но няма да е лошо да извадиш на леглото всичките ми летни дрехи, обувки, чанти и бански. После ще решим кое да сложим в куфарите. — Франческа стана. — Трябва да вървя, защото ще закъснея. Агнес ще ти приготви обяда, Вал.

— Благодаря, милейди. А кога точно ви е самолета утре вечерта?

— В осем. — Франческа се намръщи: — Ех, че съм и аз! Май не ти дадох достатъчно време да си уредиш нещата.

— Твърдо ще съм тук, преди да излезете, лейди Франческа. Не се тревожете. Бил може да дойде и след няколко дни. Когато ми се обадихте тази сутрин, аз се свързах със сестра му и я помолих да наглежда нашия апартамент. Тя живее в същия блок. Хайде, вие бързайте. Приятен обяд. Много поздрави на господин Латимър. Той е истински джентълмен.

— Ще му предам. Много ти благодаря, Вал, че спаси положението. До скоро.

Няколко минути по-късно тя закрачи бързо по Седемдесета улица в посока към авеню „Мадисън“, като се опитваше да прецени как да обясни нещата на Ник и какво точно да сподели с него. Тя така и не взе решение, дори когато вече изкачваше стъпалата пред неговата къща и натисна звънеца. „Ще импровизирам“ — каза си тя и се опита да се усмихне.

Ник отвори, ухили се насреща й, искрено зарадван да я види. Той я въведе в малкото входно антре, лепна една целувка на бузата й и каза:

— Хайде да се качим в дневната. В кофичката с лед има бутилка бяло вино.

— Чудесно! — отвърна Франческа и тръгна пъргаво нагоре по стълбата, а Ник я последва.

Тя започна да говори за незначителни неща, докато Ник наля виното в две кристални чаши. Той обаче бързо я прекъсна:

— Кажи какво имаш да говориш с мен, Франки? — попита Ник делово, донесе чашите и се намести срещу нея.

Неговите умни и проницателни сини очи сякаш я пронизаха и Франческа разбра, че няма смисъл да отлага:

— За Райън.

— Така ли? — Ник се поизправи и присви очи. — Какво по-точно?

— Ние скъсахме с него — каза Франческа с равен глас, приведе се грациозно към масичката, взе си цигара и поднесе към нея запалката си.

Ник се намръщи, леко изненадан.

— Кога стана? И защо?

— Снощи, или по-точно — някъде към полунощ. — Тя се пресегна към чашата си и сама се възхити на спокойната си ръка и сдържания си глас.

— Но защо? — попита отново Ник, вече по-намръщен отпреди.

Франческа само поклати глава, защото нямаше сили да отговори. След малко каза:

— Идеята не беше моя, а негова.

Ник съвсем се слиса и промърмори.

— Но той сигурно все пак ти е дал някакво обяснение…

— За сладкодумец като него, при това с ирландска словоохотливост, мънкането му беше доста необичайно.

Ник се замисли. Винаги ги беше считал за неподходяща двойка и сега дори изпита облекчение, че най-сетне са се разделили. Даже тайничко ликуваше. С нарастващо безпокойство вече три години наблюдаваше отношенията им и все повече се убеждаваше, че Райън не е за Франческа, че тя заслужава някой по-подходящ от него. Ник се вгледа внимателно в нея и се опита да разбере как се чувства в момента и се учуди, като видя колко е разстроена. Трудно можеше да си го обясни, защото знаеше колко дълбоко присъщи й бяха самообладанието и сдържаността. Ник продължи да я изучава и остана поразен от нейния финес, елегантност и изисканост. Беше станала невероятно хубава жена. Той се гордееше, че пред очите му тя израсна и се утвърди като безспорен литературен талант. И като човек тя бе постигнала много и Ник искрено се радваше, че е приятел с нея.

— Какво си се умислил, скъпи? — попита го Франческа.

— Мисля си за теб. За Райън. Какво искаше да кажеш с това, че бил мънкал? Него обикновено никой не може да го надприказва.

— Може би не се изразих правилно, Ники, и с това те подведох. Вярно, че не беше разговорлив, но и не мълчеше непрекъснато, дори накрая ми каза доста неща. Проблемът е в това, че трябваше насила да му вадя думите. Най-накрая изплю камъчето.

— Е, така по си го представям. Никога не му е липсвало красноречие. Ако искаш разкажи ми всичко, скъпа. — Ник се чувстваше объркан от новото развитие на отношенията им и се стремеше по-бързо да разбере какво мисли и чувства тя.

Франческа си пое дълбоко дъх и заговори:

— Вчера Райън пристигна в Ню Йорк по някаква работа. Уговорихме се да се срещнем. Той дойде в апартамента, изпихме по чаша и отидохме да вечеряме в „Каравел“. Райън изглеждаше съвсем нормално, макар и да беше малко по-мълчалив. След като вечеряхме, се прибрахме вкъщи и се… — Тя рязко замълча и леко се изчерви. — Както и да е. Райън беше много нежен с мен и докато се обличаше, ми каза, че иска да говори с мен. Помоли ме да стана и да го последвам в дневната. Аз бях страшно учудена и сащисана — сигурно заради сериозния глас, с който ми го каза. Наметнах си халата и отидох при него. Разбрах, че има да ми говори нещо ужасно, Ники… лицето му беше толкова сковано и упорито… никога не съм го виждала такъв. После пристъпи направо. Каза ми, че според него най-разумно било да не се виждаме повече.

„Кучият му син! — помисли си гневно Ник. — Не е пропуснал за последен път да легне с нея.“ После потисна своята неприязън и отбеляза саркастично:

— И това ми било джентълмен!

Франческа го погледна в очите и само сви рамене:

— Разбирам за какво намекваш. И аз се вбесих, че постъпи по такъв начин. Щеше да е много по-достойно да ми го каже още в началото, веднага след като дойде да ме вземе. После си помислих, че той може би не е имал намерение да ми казва тези неща точно снощи, но изведнъж се е решил да го направи, просто така, съвсем спонтанно.

Ник дълбоко се съмняваше, но каза само:

— Възможно е. Разказвай нататък.

— Съвсем естествено думите му направо ме стъписаха. Изобщо не бях очаквала подобно нещо. — Франческа се усмихна едва-едва. — Да ти призная, в първия миг дори не можах да повярвам. Сипах си бренди и изпуших една цигара, за да дойда малко на себе си. Райън ми се стори много нервен, дори притеснен. Не пожела да изпие нищо с мен. Искаше веднага да си тръгне, но аз му поисках обяснение.

Ник се приведе към масичката:

— И какво ти обясни той?

— Райън каза, че не постъпвал честно спрямо мен, че само ми губел времето…, защото нашите отношения нямали бъдеще. — Лицето й посърна и сякаш се вкамени. — Каза ми, че вече съм на тридесет години и че няма за кога да отлагам да се женя и да имам деца. И тъй като той не можел да се ожени за мен, ми връщал свободата, за да мога да свържа живота си с някой друг.

Ник стисна устни:

— Той как точно го каза — не може или не иска да се ожени за теб?

— Каза, че не можел. — Франческа примигна. — Аз го попитах защо. И тогава той започна да го усуква. Аз обаче не го оставих на мира. Най-накрая Райън ми призна, че бил твърде млад, за да се заробва с жена сега, когато пробива в политиката, че няма време за съпруга и за семейство точно в този момент. Казах му, че това не е основателна причина и тогава той ми се сопна, че не иска да се нагърбва с такава отговорност, защото не можел да се справи. После ми изнесе цяла лекция за политическите си убеждения, които били по-важни от всичко останало и затова ги поставял на първо място. Не забрави и да се оплаче колко претоварен е с работа, откакто е конгресмен. Нали си го знаеш Райън, Ники. Страшно е амбициозен.

— Искаш да кажеш, че баща му е амбициозен и за двамата — прекъсна я рязко Ник. — Старият стои зад всичко това, Франки. Той върти Райън на малкия си пръст.

Франческа енергично поклати глава:

— Не, не, грешиш. Мисля, че господин О’Рорк няма нищо общо с решението му да скъса с мен. Аз го попитах дали баща му е против нашата връзка.

— Е, и?

— Райън каза, че не бил много против. Дори ме одобрявал. — Тъжна усмивка проблесна в светлите й кехлибарени очи. — Райън после се поясни, като каза, че баща му ненавиждал англичаните и особено аристокрацията, заради злините, които са причинили на ирландския народ, но считал, че аз съм изключение.

Ник изсумтя:

— Аз не се хващам на тези работи, Франки. Всичко това звучи ужасно измислено. Райън е на двадесет и девет години — идеална възраст и за брак, и за семейство. Бил много зает политик! Това са чисти глупости! Той отскоро е конгресмен и кой знае колко секретарки и помощници си има. Сенаторите сигурно нямат толкова. А има и още нещо — семейство О’Рорк са много богати. Те притежават милиони, ако не и милиарди. Човек като Райън, който произлиза от такова богато семейство, няма какво да се безпокои от семейните отговорности и неприятности. Той просто може да си наеме една дузина прислужнички и бавачки. — Ник си взе цигара и продължи: — Ако той се ожени за теб, ти ще си му от голяма полза във Вашингтон, да не говорим, когато след няколко години се кандидатира за сенатор. Това е ясно като бял ден. — Ник също като Франческа заклати глава: — Не, не, не мога да се хвана на нито едно от тези неща, Франки. Просто в тях няма никаква логика.

— Твоето мнение си е твое, но Райън съвсем не счита, че ще съм му от полза — каза Франческа с тих глас. — Тъкмо обратното.

— Какво за бога намекваш? — извика Ник и русите му вежди учудено се вдигнаха.

— Той ми изреди много причини, заради които аз бих му попречила в живота му, в кариерата. Твърди, че бракът му с мен би могъл да намали броя на избирателите му. — Тя вдигна едната си ръка и започна да изброява причините на пръсти. — Първо, аз съм англичанка. Второ, съм дъщеря на граф. Трето, аз самата съм с аристократична титла. Освен това съм отдадена на своята работа и си имам успешна кариера като писателка. Очевидно не ставам за жена на политик. — Тя се засмя горчиво. — И забележи, моля те, била съм от хайлайфа. Явно изобщо не съм подходяща, а пък и…

— Но това наистина са глупости! — ядоса се Ник.

— А пък и религията ми също била пречка — продължи да изброява тя. — И то може би най-сериозната пречка.

Ник зяпна от изненада.

— Религията ти? — повтори той невярващо.

— Райън счете за необходимо да ми напомни, че той е католик и не може да обижда своите избиратели католици, като се ожени за некатоличка. И то за непреклонна протестантка, която не желае да си смени вярата и няма да възпитава децата му в духа на неговата религия.

— Извинявай, но вече нищо не разбирам — Ник изглеждаше искрено объркан.

— Райън счита, че аз съм яростна анти католичка и цялото ми семейство било такова.

Ник се изкикоти:

— Стига, Франки, че ще умра от смях. Та ти си най-толерантният човек, когото познавам. — Той се вгледа в нея и изведнъж стана сериозен, защото започна да проумява. — Това са само думи на баща му, на никой друг!

— Не, Ники, господин О’Рорк няма никаква вина. — Франческа прехапа устните си, защото те започнаха да треперят. — Боя се, че това са думи на Катрин — каза тя глухо и едва сега очите й се напълниха със сълзи.

В първия момент Ник помисли, че не е чул добре, затова попита смръщено:

— Да не би да искаш да кажеш, че Райън се защитава с мнението на Катрин? Да не би той да се оправдава със сестра си за глупостите, които ти е наговорил за твоята религия? Това не е вярно! Изключено е!

— За съжаление, Ник, трябва да повярваш, защото е самата истина. — Тя се поколеба за миг, преди да продължи: — Виж, аз много мислих дали да ти го кажа, защото не исках да се разочароваш от Катрин. Но по-добре е да го знаеш. — Тя го погледна прямо и решително. — Аз бях сащисана, когато Райън избълва обвиненията за моя религиозен фанатизъм и за този на моето семейство. В тях няма нищо вярно и той отлично го знае. Миналата година, когато обсъждахме възможността да се оженим, надълго и нашироко си поговорихме за тези неща. Тогава аз му казах, че нямам нищо против да сменя религията си, стига той да го пожелае. Естествено, аз му припомних този разговор, но той смънка, че не можел да бъде сигурен в моите обещания. Опита се да се измъкне и да си тръгне. Аз обаче не го пуснах. Започнах да го моля да бъде отровен и да ми каже какво е променило отношението му към мен. Накрая той много притеснено ми обясни, че дълго се тревожел за религиозните различия между нас, затова решил да поиска съвет от Катрин. Не можех да повярвам на ушите си, когато си призна, че Катрин му е казала да не се жени за мен. Дори го предупредила, че с мен само ще си хване белята.

Ник гледаше глупаво с отворена уста. Беше загубил дар слово, но накрая проговори:

— Е, това вече е абсурдно. Невероятно. Не мога да повярвам, че…

— Можеш и да не вярваш, Ники, но аз съм убедена, че Райън ми каза истината — прекъсна го рязко Франческа. — Нещо повече. Катрин изглежда е обяснила на Райън, че и тя е скъсала с Ким заради религиозните различия между тях. Подозирам, че именно Катрин му е внушила, че семейство Кънингам са антикатолици. Но и в двата случая го е излъгала. Тя скъса с Ким заради своята кариера. А и никой от моите близки не е фанатик на религиозна или на каквато и да било друга основа. — Ник понечи да каже нещо, но Франческа му даде знак да не я прекъсва. — Само една минутка, скъпи, изчакай ме да довърша. Започнах да разпитвам Райън още по-настоятелно и той смотолеви, че според Катрин нашият брак никога нямало да потръгне, че той ще бъде нещастен с мен. После му припомнила, че веднъж като се зароби, вече никога нямал да може да се отърве от мене. С две думи: „3а бога, мило братче, не се жени за нея!“ — цитирам ти точно. — Франческа се облегна назад, зачервена и ядосана, и зачака отговора на Ник.

Онова, което чу, се стори на Ник абсурдно, затова той заговори ожесточено:

— А сега, Франки, ти ме изслушай. Винаги съм ти казвал, че Райън е един пъзльо. Той превръща сестра си в изкупителна жертва, просто защото няма куража да си признае, че сам е решил така. Ти поне познаваш Кат, и то много добре. Тя не е от най-религиозните. Та нали, въпреки че е католичка, си е позволила да се разведе.

— Тъкмо това и аз казах на Райън. Но той ми отговори много просто. Катрин отдавна била пренебрегнала принципите на своята религия, за разлика от него. Той бил стриктен католик. Според него Катрин съжалявала за развода си, разкайвала се, че е напуснала църквата и искала пак да се върне към своята вяра.

— Да, да, много му се иска на Райън! Това са чисти глупости! — извика Ник.

— Аз пък мисля, че може би е прав. — Франческа започна нервно да си играе с кутията цигари и го попита: — Значи според теб Райън ме е излъгал, така ли?

— Да, точно така — отговори твърдо Ник, но в същото време се запита дали действително Катрин нямаше никаква вина. Нищо чудно пак да се е захванала със своите любими интриги. Тази мисъл го отврати. Той потърка брадичката си с ръка, а подозренията му ставаха все по-силни. Ник погледна към Франческа и видя, че раменете й потрепват, затова седна до нея на дивана.

Ник я прегърна през рамото:

— Недей да плачеш, скъпа. Той не го заслужава.

— Аз не плача само заради Райън — изхълца Франческа. — Плача и заради постъпката на Катрин. Как е могла да го направи, Ники? Да постъпи така подло. Да ме мами зад гърба ми. Та аз съм й най-близката приятелка вече цели десет години. Не сме си разменили нито една лоша дума — е, с малки изключения. Била съм толкова всеотдайна към нея.

— Знам. — Досега си беше въобразявал, че Катрин никога няма да замеси в своите интриги поне Франки. Имаше моменти, когато тя се бе опитвала да се намеси и да направлява живота на своята приятелка, но Франческа не го допусна, защото беше жена с характер — силна и независима. Дали този път Катрин беше успяла? Ник каза нежно: — Може би нещата в действителност не стоят точно така. Сигурно Катрин пак се е вживяла в ролята си на всезнайко и е тръгнала да дава акъл на Райън. Нищо чудно той така да е предал думите й, че неволно да е прехвърлил вината върху нея.

Франческа кимна и започна да рови в чантата си за носна кърпичка. После избърса очите си.

— Ник, миличък, извинявай. Не исках да се разплаквам. Щом като аз самата не мога да си дам отговор, ти едва ли ще ми помогнеш. Ако тя беше тук, щях да говоря направо с нея, за да си изясним нещата. Но тя е в чужбина и аз не мога да направя нищо.

— Така е. Трябва да я изчакаме да се върне — съгласи се Ник и се опита да овладее гнева към Катрин, който се надигаше у него. Той хвана Франческа за ръката. — Ами Райън? Какво изпитваш към него, скъпа?

— Обичам го — прошепна тя. — Човек не спира изведнъж да обича някого. Но сигурно още не мога да дойда на себе си. Просто, защото той ме отритна така непочтено, стана като гръм от ясно небе. А и заради това, че е приел безрезервно всяка дума на Катрин и е взел решение, без дори да поговори с мен. Що се отнася до сестра му — този път тя мина всякакви граници. — Франческа видя по очите на Ник, че той не е съгласен, че се готви да защити Катрин, затова добави бързо: — Виж, дори да приемем, че я обвинявам несправедливо, че наистина не го е направила със зъл умисъл, все пак тя няма никакво право да си пъха носа в моя личен живот. Постъпила е нечестно, независимо че той й е брат. Никак не ми харесват тези работи, Ники, и няма да ги търпя повече.

Ник кимна, защото знаеше, че тя е права и че нямаше смисъл да я разубеждава. Дори си помисли, че Катрин най-сетне си намери майстора. Беше фатална грешка от нейна страна да се намеси в живота на Франческа. Той стоя известно време замислен, а после каза с възможно най-мил и нежен глас:

— Не че не те разбирам и не ти вярвам, Франки, но искам да те попитам нещо. — Той замълча за миг и произнесе бавно: — Наистина ли страдаш от раздялата? Искам да кажа, сигурна ли си, че чувствата ти към него са толкова дълбоки? Дали си огорчена, защото наистина го обичаш или пък си засегната за това, че те е изоставил?

Франческа се замисли, преди да отговори:

— Да, Ники, моите чувства към него са силни. С Райън ме свързват толкова много неща. — Тя прехапа устни. — Но в момента наистина се чувствам страшно много объркана. Затова заминавам.

— Къде заминаваш? Кога? — загрижено попита Ник.

— Отивам в Париж. Ще пътувам утре вечерта. Имам билет за вечерния полет на „Еър Франс“ в осем часа. Ще поостана в Париж няколко дни, а после ще ида с влак до Монте Карло. Там ще отседна в новата вила на Дорис. Обещах на татко и Дорис, че в края на юли или в началото на август ще им погостувам. Реших обаче, че мога да ида при тях и по-рано. Не че ме е страх и бягам, Ники, но вече нищо не ме задържа в Ню Йорк, затова там поне мога да изкарам спокойно и приятно лятото. Няма да ме има около два месеца. Толкова ми се иска да си видя семейството. Те много ми липсват, а когато съм сред тях, се чувствам по-спокойна. Пък и ще имам време да си помисля, да си изясня нещата, за да реша как да постъпя по-натам.

— Ами Райън? Ами вашите планове за бъдещето? Ако си оправите отношенията с Катрин, ти не би ли се сдобрила с Райън?

— Не, Ники, изключено е. Всичко между нас свърши. Как да се сдобрим? — извика тя, ядосана от въпроса му. — Той не иска връзката ни да продължи, а дори и да си промени решението, този път аз няма да го приема. Не, вече съм решила окончателно. Може би ти винаги си бил прав за Райън — изглежда той наистина е слаб и нерешителен.

— Да — съгласи се кратко Ник. Допи виното си и отбеляза: — Във всеки случай не е постъпил много джентълменски спрямо…

— Не, Ник, той не се държа лошо с мене — прекъсна го Франческа, опитвайки се да бъде справедлива. — Не бива да оставаш с погрешни впечатления. Всъщност може би малко схематично съм ти предала нашата вълнуваща сценка от снощи. Райън наистина беше мил и загрижен към мен и никак не искаше да изпада в подробности, за да не намесва Катрин. В интерес на истината аз го накарах да ми каже всички тези неща, като почти насила му вадех думите. Знаеш ли, в много отношения той си е още дете — завърши тя и потърси с очи съгласието на Ник.

— Браво, моето момиче, много хубаво го каза — отбеляза Ник, но усети, че думите му прозвучаха доста иронично.

Франческа облегна глава на дивана, усмихна се мрачно на Ник, а в красивите й очи се появи някакво мъдро примирение.

— Преди много години, в детската стая в Лангли, ти ми каза, че всеки човек надживява любовните си трагедии. Аз преживях раздялата с Вик. Сигурно сега ще преживея и раздялата с Райън.

— Разбира се, че ще ти мине, скъпа — съгласи се Ник и си помисли, че този път на Франческа няма да й трябва толкова време, за да се възстанови. Интуицията му подсказваше, че тя никога не е обичала Райън О’Рорк така дълбоко и страстно, както някога бе обичала Виктор Мейсън.

 

 

После Ник я заведе да обядват. Той избра един от любимите им ресторанти, където бяха преживели много хубави моменти в миналото. Атмосферата в това елегантно заведение беше ведра и приятна, а обслужването — безупречно. Но макар че бяха дошли да се угостят, Ник имаше чувството, че са дошли на софра след погребение. Обстановката в ресторанта както винаги си беше празнична, но Франческа беше по-замислена и по-мълчалива от всякога и изпадаше във все по-дълбока меланхолия. Ник й съчувстваше, но не се сещаше как да й повдигне настроението. Щеше да я обиди и засегне, ако й кажеше, че добре е станало, като са се разделили с Райън. А така му се искаше да я развесели и да разсее тъгата й.

Франческа като че ли прочете мислите му, обърна се към него и го хвана за ръката:

— Прости ми, че съм толкова вкисната. Само ще ти разваля и твоето настр…

— Как можеш да ми се извиняваш, скъпа — прекъсна я бързо той. Погледна я с любяща усмивка и добави: — Всеки би се чувствал така на твое място. Знам, че е ужасно.

— Ще ми мине — отговори тя. — Просто ще се заловя по-усърдно с книгата си за династията Плантадженет. Трябва да пиша — за да се спася, за да не полудея. Иначе току-виж съм стигнала до лудницата. Дълго още ще мисля за цялата тази история… — Тя му се усмихна тъжно.

Той я погледна за миг право в очите:

— Да, разбирам те. Понякога и аз се чувствам така… любовната мъка е най-необяснимото нещо. И все пак и тази болка се лекува, докато накрая изчезне съвсем. Ех, Франки, ама и аз съм един — само те успокоявам, а с нищо не можах да ти помогна.

По устните й отново пробяга бегла усмивка:

— Май не ми върви много с мъжете, а? Започвам да си мисля, че нещо у мен не е наред.

— Не говори така, Франческа — каза той загрижено, като се протегна и стисна ръката й. — Просто си минала през няколко разочарования, това е всичко. Всекиму се случва. Все още не си срещнала истинския мъж в живота си. Но и то ще стане. — Тя обаче го гледаше с такова недоверие, че той разчувстван добави: — Ти си най-прекрасната, най-нежната, най-сърдечната жена, която познавам. При това си толкова чаровна и интелигентна. Ти постигна много неща в живота, които никак не са маловажни. Моля те, недей да се подценяваш така. Толкова хора биха могли само да ти завиждат.

— Е, да, може би си прав. — Тя мълчеше и побутваше рибата в чинията. После остави вилицата настрани. — Изглежда, че аз и ти сме обречени да преживеем драматични истории с членове на фамилията О’Рорк. Започвам да съжалявам, че изобщо някога се запознах с Райън. — Тя вдигна глава и потърси неговия поглед. — Понякога не си ли си помислял и ти същото? Че е по-добре никога да не беше срещал Катрин.

Въпросът й го изненада и той се смръщи, но после бързо се усмихна:

— Не. И ние сме имали разни проблеми, често пъти не е лесно да се живее с Катрин, но пък си заслужава. Знаеш ли, аз наистина много я обичам — каза той и си помисли, че всъщност я обичаше повече, отколкото трябваше. През последната половин година тя му беше донесла невъобразими притеснения и тревоги. Даже се радваше, че в момента е в чужбина. Това му даде възможност да си отпочине и да се възстанови, но въпреки всичко тя му липсваше, той тъгуваше по нея и я очакваше с нетърпение да се върне.

Франческа погрешно изтълкува мълчанието на Ник и побърза да се поправи:

— Господи, Ник, аз май казах нещо ужасно. — Тя се приведе към него. — Нямах точно това предвид. Знам, че я обичаш. И аз я обичам. Естествено, сега съм ядосана от постъпката й и не искам да го крия. Но аз продължавам да я чувствам близка дълбоко в душата си.

— Да, сигурно — каза Ник и замислено поклати глава.

Може би точно това е невероятното у тази жена. Тя може да те вбеси и да те изкара извън кожата, но в същото време очарованието й е толкова неудържимо, че човек накрая се предава. Сякаш не съм на себе си — обзема ме някаква лудост, когато съм с нея. — Напоследък на няколко пъти му се прииска да сподели с Франческа опасенията си за Катрин, но се отказваше в последния момент. Сега обаче заговори съвсем спонтанно. — В последно време съм много обезпокоен за Кат. Поведението й е доста неуравновесено. Не си ли забелязала, че понякога се държи странно?

Франческа хвана ръката на Ник и каза с тих и нежен глас:

— Да, забелязала съм го. И на Хилъри й е направило впечатление. Ние с нея… си поговорихме за това миналата седмица. Катрин се нахвърли върху Тери съвсем безпричинно, точно преди да замине за снимките на новия си филм, и Тери остана смаян и много обиден. Хилъри… аз… всъщност ще ти кажа честно, Ник, ние и двете считаме, че Кат трябва да иде на лекар. Дали не би могъл да я убедиш да се прегледа, когато се върне в Ню Йорк?

Ник вдигна глава и видя, че в очите на Франческа имаше само искреност и добронамереност.

— Значи всички сте го забелязали — каза притеснено той и здраво стисна ръката й. — Ти си абсолютно права. И аз мисля, че Кат спешно се нуждае от лекарска помощ. Опитах се леко да й намекна, и то само веднъж. Само като чу за психиатър се паникьоса, но после се стегна и на другия ден се държа повече от нормално. — Ник избута настрани чинията си и взе една цигара. — След този случай тя се държа великолепно с мен, чак докато замина през май.

Като видя колко притеснен и разтревожен е Ник, Франческа реши да не казва това, което беше на върха на езика й. Тя замълча за малко, докато обмисли думите си:

— Преди около четири години, току-що се бях преселила да живея в Ню Йорк, Дорис ми каза, че още през 1956 баща ми е доловил някои смущаващи неща у Катрин. — Франческа млъкна и се запита дали изобщо да продължи.

— Какви неща? — попита Ник. Той я погледна в очите. — Моля те, обясни ми по-точно.

— Татко явно е усетил, че Катрин е психически лабилна и… — Франческа се прокашля сконфузено и завърши: — … и с някои психически отклонения. Това е, Ник, съжалявам.

Той поклати глава:

— Не се извинявай. Ще се опитам да го приема спокойно. Ами Дорис? Тя на какво мнение е? А ти?

Франческа тежко преглътна и смотолеви:

— Отначало Дорис не можеше да е сигурна дали татко е прав, затова остана настрана. Дорис никога не е симпатизирала много на Катрин, но обича да бъде обективна и реши да не съди предварително Кат. А аз самата даже обърнах на смях тези съмнения. Но после започнах да се разколебавам, Ник. Всъщност, когато през януари се върнах от Англия, дори ми се стори, че Катрин е пред…

— Пред какво? — намръщи се Ник.

— Пред нервна криза.

Ник едва си пое дъх:

— Не говори така, Франки! — извика той, но веднага млъкна, защото знаеше, че това беше самата истина. Досега се беше самозаблуждавал и отказвал да приеме голите факти. Ник заговори със замислен глас:

— Нейните настроения се менят като извивките на парабола. В един момент тя е веселата и жизнерадостната Катрин, която всички познаваме и на която се възхищаваме, в следващия миг тя изпада в страшна депресия. Сигурно е шизофреничка. Понякога дори съм си мислил, че страда от параноя. — Ник тежко въздъхна. — В други моменти пък става нещо средно — властна, дребнава и невъздържана. — Лицето му едва доловимо помръкна. — По едно време, през март, тя дори стана агресивна — и в приказките, и в действията си.

— Господи, Ник!

— Получи се така, защото случайно й споменах, че ми се ходи на ски в Кьонингзе. Тя изпадна в истерия и ме обвини, че съм искал да ходя там, за да се виждам с Даяна. Беше убедена, че не я обичам вече и се мъкна само по Даяна. Аз си го обясних с нейната безпочвена ревност, но само седмица след това тя отново започна да ме упреква, и то без никаква причина. Не мога да си обясня откъде й беше щукнало това подозрение. След тези два изблика започна да се упреква и да се разкайва. Дори ми поиска прошка.

— Да, тя е своенравна и капризна — допълни Франческа. — И двамата с теб знаем, че е човек с болни амбиции.

Ник кимна и заговори на друга тема, защото беше дошъл сервитьорът, за да вземе ненужните чинии. Ник поръча кафе и продължи да споделя с Франческа едва когато сервитьорът си отиде:

— Спомням си, че когато за първи път се запознах с Кат през 1956, си помислих колко нервна и затормозена е тази млада жена. Сещаш ли се за деня, в който всички отидохме да видим пробните й снимки за „Брулени хълмове“?

— Даже отлично — отвърна Франческа. — Как бих могла да го забравя. Тя беше великолепна.

— Тогава и аз си помислих същото. Но когато излизахме от прожекционната зала, неочаквано ме обзе някакво ужасно предчувствие. Стори ми се, че тя сякаш твърде лесно постига всичко и един ден тази главоломна бързина ще я обърка. Имах чувството, че в бъдеще я чакат ужасни изпитания. Години по-късно аз се присмивах на себе си, защото времето ме беше опровергало напълно. Катрин се справяше със забележително умение с успехите и славата, които постигна. Не си ли съгласна с мен, скъпа?

— Ти си абсолютно прав, Ники. Винаги съм й се възхищавала, защото тя си остана почти същата. Все пак Катрин се превърна в звезда още при пускането на „Брулени хълмове“ през 1957 — има вече близо десет години. Именно затова не мога да си обясня тази внезапна промяна у нея през последните месеци.

— Сега, като си помисля, не ми се струва толкова внезапна — каза Ник. — Всъщност за първи път забелязах някои странности у нея още преди две-три години. И по-точно, когато аз, тя и Виктор заминахме за Африка, за да снимаме филма по сценария, който написах специално за тях. Беше през ноември. Катрин беше ужасно нервна по време на целия ни престой. Непрекъснато отговаряше и се сопваше на Виктор и се опита да се качи на главата и на двама ни. Освен това я беше обзела някаква нетърпима енергия постоянно да ходи някъде и да върши нещо, сякаш не се нуждаеше нито от сън, нито от почивка. Част от екипа замина във вътрешността, за да заснеме пейзажни кадри, и Вик и Катрин имаха цяла седмица почивка. Тя обаче настоя да отидем на сафари и ни замъкна в джунглата заедно с някакъв подозрителен ловец на диви животни, който според мен не беше съвсем с всичкия си. Катрин ни обясни, че трябвало непременно да се запознае с тамошните селца и с местните жители, да изучи джунглата и не знам още какво. Речено — сторено. Времето се случи ужасно горещо и аз и Вик едвам се мъкнехме, потяхме се като порове, вече на края на силите си, докато Кат изглеждаше бодра като репичка и се наслаждаваше на сафарито. И точно това беше най-странното — ти знаеш колко тя мрази жегата и колко зле й действа на нервите, знаеш колко обича да е безупречно чиста и сутрин, и денем, и нощем. Трябва да ти кажа, че понякога правеше безкрайния си тоалет на съвсем неподходящи за целта места. — Ник вдигна рамене. — Не можех да го проумея — сякаш пред себе си имах напълно непозната жена. Промяната у нея ми се стори още по-фрапантна, защото само преди година тя се държа съвсем различно в Мексико. Там беше много спокойна и толкова естествена, дори в известен смисъл — уравновесена. Ще ти кажа истината — никога до тогава не бях я виждал толкова щастлива и удовлетворена.

— Да. Всъщност тя ми разказа и за двете пътувания. В Мексико й беше харесало, но Африка й беше паднала на сърцето. Тя непрекъснато повтаряше, че иска отново да иде там, часове наред ми разказваше колко красив бил пейзажът, какъв огромен континент е Африка, колко красиво било небето нощем, колко естествени били хората, какви животни била видяла. Дори изпадаше в някакво поетично вдъхновение, когато ми разказваше за някакво красиво като диамант езеро, в което се носели ята розови фламинго. А също и… — Франческа се намръщи, защото изведнъж се сети за нещо: — Лятото на същата година Катрин не беше ли в Калифорния?

— Да. Тя снимаше филм за „Монарк“, след като се върнахме от Мексико. И аз бях с нея. Живяхме в къщата й в Бел Еър и после тя я продаде. Но защо питаш, Франки? Какво искаш да ми намекнеш с това?

— Може да ти прозвучи доста странно, но току-що ми хрумна, че Кат винаги не е съвсем на себе си, когато се връща от Калифорния. Поне през последните четири години съм се убедила, че винаги става така.

— Добре, но в какъв смисъл?

— Някои черти от характера й стават по-подчертани, сякаш нещо ги е изострило. Разбираш ли, Кат ми се струва умислена, неспокойна и по-напрегната от обикновено. Не, всъщност точната дума е — разсеяна. Но и на мен ми се е сопвала много пъти. — Франческа се загледа замислено в пространството, мъчейки се да си спомни за тези странни периоди. — Какво нещо сме хората! Винаги се опитваме да забравим за нещата, които не ни изнасят. Години наред аз все това правя. Знаеш ли, Ник, сега си спомням и моето поведение спрямо нея, когато тя се беше върнала от Калифорния. Аз самата станах много по-изнервена и ми трябваше доста време, за да свикна с нея, сякаш Кат ме зарази с нейното безпокойство. Освен това имаше нещо особено в погледа й. Очите на Катрин са много красиви — имат цвят на тюркоази и са толкова изразителни. Но те бяха различни тогава и ми е трудно да ти ги опиша. В тях сякаш гореше някакъв огън, или не — по-скоро в тях трескаво проблясваше някаква лудост. — Франческа прехапа устни. — Ти май не ми вярваш, но това е самата истина. Разбери — не е възможно да си го измислям!

— Не, не, вярвам ти — каза Ник глухо. — И аз съм виждал този блясък в очите й. — „И това е най-страшното нещо, което някога съм виждал“ — добави той на себе си.

Настъпи неловко мълчание. Франческа отпи от кафето си и извади цигара. Ник й я запали и промърмори:

— Да-а… сложно нещо е човешката душа. — Той уморено поклати глава. — Е, трябва да си признаем, че Катрин поне е интересна за изучаване.

— Не знам, Ники, как ще успееш да я убедиш да иде на психиатър, но непременно трябва да опиташ.

— Да, съгласен съм. Тя май само мене ме слуша. — Той се намръщи. — Но ще е истинска битка.

Франческа го погледна внимателно и го попита, сякаш разсъждаваше на глас:

— Чудя се дали тя щеше да се меси в отношенията ми с Райън, ако не беше толкова психически лабилна?

— Да, чудно наистина. Но тя по природа си е малко интригантка, Франки. — Той се усмихна горчиво. — Виждаш ли, целия обяд го прекарахме в разговори за Катрин. Вместо да поговорим за твоите проблеми.

В този момент Франческа си помисли: „Всъщност сега си давам сметка, че това моите изобщо не са никакви проблеми. Сърцето ми се къса, като си представя какво го чака Ник.“ Гласно обаче тя каза:

— Недей да се притесняваш за мен. Ще се оправя някак си. През тия години се научих да бъда твърда — тя се приведе и го целуна по бузата — и да ценя човека, който е най-добрият ми приятел. Но не знам какво щях да правя без теб, Ники.

— Не е нужно да правиш нищо без мен, хубавице. Винаги ще бдя над теб, както някога ти обещах в Лангли. Мисля, че вече е време да тръгваш. Трябва да си стягаш багажа. — Ник махна на келнера за сметката и отбеляза небрежно: — Нали утре вечерта те карам на летището? — Тя се опита да протестира енергично. — Не, не, Франки, не приемам никакви възражения.

 

 

Дълго след като Франческа замина за Франция Николас Латимър мислеше единствено за разговора им за Катрин. Беше доволен, че се накани най-сетне и подхвана тази тема в ресторанта. Гласното изказване на неговите опасения му донесе известно облекчение. Още повече че така разбра и мнението на Франческа за психическото състояние на Катрин, което много съвпадаше с неговите собствени наблюдения.

Напоследък Катрин все повече се държеше така необуздано, че Ник беше започнал да се съмнява в нейния здрав разсъдък. Фактът, че Франческа и Хилъри също бяха забелязали нейното болестно състояние и нуждата й от лечение, му помогна да преодолее колебанията си, за да предприеме по-решителни мерки след завръщането й от чужбина. В момента Ник не пишеше нито роман, нито сценарий, така че разполагаше с предостатъчно време за това. Тази странна и по рождение противоречива жена, която той така обичаше, постепенно изпълни цялото му съзнание. Часове наред Ник седеше и мислеше за нея, опитвайки се да проумее душата й и да открие причините за сегашното й отклонение.

Комедията, която тя засне с Боу Стантън през 1956, една вечер отново бе показана по телевизията. Ник се улови, че гледа филма като омагьосан. Когато филмът свърши, Ник се замисли за Холивуд и за атмосферата в този лъскав, шантав, измислен град, в който се кръстосваха толкова големи интереси. Самият Ник така и никога не можа да го заобича, защото го възприемаше като едно бутафорно и консервативно филмово градче, което така бе погълнато от илюзиите, които произвеждаше, че забравяше за всичко наоколо. За Ник Холивуд си остана място, където черното е бяло, а бялото черно, където би могъл да постигнеш всичко, стига да имаш власт, пари, популярност и примамлива физика, където деспотични самозванци държаха в ръцете си съдбите на толкова хора. Холивуд беше от малкото места на земята, където парвенюта, простаци, нахалници и мързеливци рамо до рамо съжителстваха заедно с трудолюбиви таланти, с прями и почтени хора. Не един и двама са артистите, които бяха затънали в потайните му дълбини. Виктор никога не се установи да живее постоянно там, предпочитайки по-спокойните райони на Санта Барбара. Веднъж той беше казал на Ник: „Холивуд е едно голямо, колосално нищо. Той е просто една фасада. Така че, братле, недей да го взимаш много насериозно. Ако случайно го пипнеш, може да вземе да падне.“

Когато вече беше поопознал неговите обитатели, Ник сам осъзна, че Холивуд е преди всичко определено състояние на духа. Нима Катрин не беше разбрала това? Нима тя се бе заблудила и го приема като истински свят, а не като един мит? Нима Катрин се беше заразила от синдрома на Холивуд? Ник се върна години назад в паметта си. В началото тя имаше договор с „Белисима“ и Виктор я закриляше. Тогава Катрин беше защитена и изолирана от ужасните същества, които бродеха из Холивуд и неговите булеварди. Беше се омъжила за Боу Стантън, който я обгради със стената, наречена „холивудско висше общество“ — тези най-влиятелни лица на киноиндустрията, които образуваха много тесен кръг, недостъпен за простосмъртни. Но повечето от тях всъщност бяха свестни хора. Между 1959 и 1962 Катрин постоянно пътуваше в чужбина за снимки на филми или пък ходеше заедно с Франческа до Англия и до Европа. Винаги когато се завръщаше в Бел Еър, Катрин живееше настрана от холивудските веселби. Сега той се запита дали това е ставало по случайност или е било въпрос на съзнателен избор. По-вероятна му се струваше втората възможност. Ник отдавна бе осъзнал, че Катрин е доста консервативна в някои отношения, и първите й години в Холивуд добре го илюстрираха. Тя беше водила доста уединено съществане, не се бе натрапвала, бе устояла на многото изкушения, предпочитайки по-земния и по-разумния начин на живот. Тогава тя никога не бе харчила пари само за да се показва. И в този град, в който блясъкът е по-скоро правило, отколкото изключение, тя се бе държала така ненатрапчиво, че дефилиращата модна тълпа по булевард „Родео драйв“ сигурно я е намирала за невзрачна. Разбира се, и тя като всички си бе купувала скъпи бижута, кожени палта и дрехи от най-елитните модни къщи, но никога не бе проявявала алчност или липса на вкус. Освен това Ник знаеше, че парите й са вложени в сигурни инвестиции и зоркото й око следеше изкъсо състоянието на нейните авоари. Виктор я беше запознал със специалистите от една стара и солидна кантора и от 1956 насам те се грижеха за стопанисването на нейните капитали и вложения. С тяхна помощ тя бе успяла да стане милионерка.

„Да, Катрин е избягнала всички подводни рифове на живота в Холивуд — помисли си Ник. — Успяла е да излезе оттам почти невредима. Защо тогава на Франческа й се струва, че тя се държи странно всеки път, когато се върне оттам?“ Това си оставаше за него пълна загадка и той сега съжали, че не успя да разпита Франки по-подробно. Колкото повече умуваше, толкова по-силно се убеждаваше, че тя греши в преценката си. Нещо друго бе предизвикало промяната у Катрин. Но какво ли бе то?

Цяла нощ Ник не престана да си задава този въпрос, разхождаше се из къщата и от преумора и тревога не можа изобщо да заспи. В един момент той си припомни, че умствените смущения не се проявяват изведнъж, че им е нужно време, за да се развият, защото са бавен процес. Ник се замисли върху детството на Катрин, за отношенията й с баща й, за смъртта на майка й, за натрапчивите й грижи за Райън. В съзнанието му оживя ужасното й преживяване с Грегсън, обидата, нанесена от баща й, маниакалните навици, които с времето беше развила. Той безкрайно много пъти прехвърли в ума си всичко, което знаеше за нея, и стигна до извода, че причината се коренеше някъде в ранното й детство. Това беше единственият възможен отговор.

На сутринта, в желанието си да се просвети по въпроса, Ник отиде да купи какви ли не книги за психически заболявалия, и по-специално за шизофренията. През следващите дни той ги изчете с внимание и голям интерес, като непрекъснато се питаше дали Катрин действително страдаше от шизофрения. Най-накрая Ник трябваше да признае пред себе си, че материята му е доста непонятна. Затова той дискретно започна да подпитва за някой добър психиатър, защото искаше да си състави план за действие. В противен случай рискуваше самият да се побърка от притеснение за Катрин. Ник беше начетен мъж и знаеше туй-онуй за теорията на д-р Ланг, която беше преобърнала психиатрията с главата надолу, и той започна да трупа материали, описващи методите му на лечение, за да може да е готов за една евентуална среща в бъдеще.

Дните си минаваха, а Ник продължаваше да мисли върху характера на Катрин, върху поведението й през последните месеци, опитвайки се да стигне до причините, които я караха да върши ред необичайни неща. По време на обяда с Франческа той внимателно обмисляше думите си и не сподели с нея цялата истина не само от чувство на дискретност, но и от уважение към Катрин. Как може да каже на Франки, че Катрин е ошлайфан и закоравял лъжец? Уви, това беше самата истина. А за Ник най-тъжното беше, че Катрин лъжеше по съвсем незначителни поводи. Дори една сутрин той се запита дали тя не лъжеше просто така, поради някакъв досаден навик от детството, а не като израз или симптом на болестно състояние.

Ник повече се безпокоеше от един неин друг навик, който особено се засили, преди тя да замине за Цейлон. Катрин се научи да изчезва нанякъде за продължително време. При подобни случаи тя му бе давала такива прозрачни и абсурдни обяснения, че Ник би се смял от сърце, ако положението не беше станало толкова сериозно. Когато я питаше къде се бави по цял ден, тя му отговаряше, че е ходила на църква или че е трябвало да върне някаква книга в библиотеката, и то в такива часове, в които не работеха нито църквите, нито библиотеките. Ник обаче знаеше, че тя изобщо никога не е влизала в библиотека и открито я упрекваше, че го смята за глупак, който би повярвал на подобни смешни лъжи. Без ни най-малко да се засрами, Катрин обикновено упорито си държеше на своето. Накрая Ник вдигна ръце от нея — чувстваше се напълно безпомощен. После тя не на шега го изплаши, когато един ден не дойде да вечеря в дома му, както предварително се бяха уговорили. В продължение на два часа той звъня в апартамента й през петнадесет минути, без никой да вдигне телефона, докато накрая се разтревожи и изтича до дома й на Седемдесет и втора улица. Бяха си разменили взаимно ключове и Ник влезе в апартамента й, изпълнен със страх и почуда, какво ли ще намери там. Вътре обаче нямаше никой. Катрин се прибра чак към полунощ и изглеждаше уморена и разсеяна. Тя ужасно се стресна, когато го видя как я чака и ожесточено започна да твърди, че не са имали никаква среща вечерта. После изпадна в почти истерична криза и го обвини, че я шпионира и чете личните й писма. Тогава Ник усети, че нищо няма да постигне, ако продължи да се кара с нея, и се прибра у дома, опитвайки се да потисне гнева си и страха, че тя е пред прага на истинско полудяване. На другата сутрин, както обикновено, Катрин се чувстваше гузна, дълго се извинява и горчиво се разкайва, като обеща, че няма повече да прави така. И тя наистина се държа безупречно до заминаването си за снимки в новия й филм.

Сега, когато съпостави тези два навика, на Ник му хрумна, че може би тя лъже и изчезва задълго поради една съвсем проста причина — беше се появил друг мъж. Той внимателно обмисли тази възможност и я отхвърли като напълно абсурдна. У нея нямаше никаква склонност към честа смяна на партньорите, при това все още се чувстваше част от нейната фригидност, а и Ник беше разбрал, че сексът не е двигателната сила на живота й.

Мина цяла година, преди Ник отново да си спомни за вероятността Катрин да си има някой любовник.

 

 

Дойде средата на юли и наближи времето Катрин да се връща в Щатите. Николас Латимър имаше все по-лоши предчувствия. В края на месеца Катрин и целият екип отидоха до Хонконг и оттам взеха самолета за Калифорния. Озвучиха в студио вече заснетия материал и най-сетне тя се завърна в Ню Йорк.

В мига, в който я зърна на летището, Ник разбра, че тя отново се е превърнала в спокойната и ведра Катрин, която той познаваше. По всичко личеше, че престоят й в Далечния изток й се е отразил добре, а пък и филмът беше вървял много гладко и без никакви засечки. Тя сякаш цъфтеше — беше толкова свежа и жизнена, че Ник се стъписа. Не знаеше докога ще продължи това, но прикри изненадата и безпокойството си, като се държеше с нея така, сякаш нищо не се бе случило. За пореден път той усети как се поддава на нейната очарователна магия. Започна да се отпуска, но продължаваше да бъде нащрек. Наблюдаваше я внимателно и чакаше.

Ник постъпи мъдро, като не й каза веднага, че Франческа и Райън са скъсали, а само й обясни, че приятелката й е заминала за Южна Франция. Едва когато Катрин си почина и извади багажа си, Ник й спомена за раздялата.

Катрин му се стори искрено изненадана и разстроена от новината и веднага взе телефона, за да се свърже с вилата в Монте Карло. Ник я слушаше как разговаря с Франческа и беше напълно убеден, че в поведението й нямаше никакъв фалш. Въпреки че чуваше само нейните реплики, той успя да сглоби целия разговор между тях. Не му трябваха повече от няколко минути, за да се убеди, че Райън умишлено е прехвърлил вината върху сестра си, както и беше предположил първоначално. От това, което Катрин обясняваше на Франческа, Ник разбра, че тя просто е посочила пред брат си някои от пречките пред тяхната връзка и религиозните им различия, но само с цел да го накара да обмисли внимателно възможността за брак.

— А ще ти кажа и още нещо, скъпа Франки — говореше разпалено по телефона Катрин, — аз казах на Райън, че ако случайно някога те обиди, ще си има работа с мен! Ще го науча аз него! Само да ми падне! Постъпил е отвратително спрямо теб. Не мога да ти опиша колко съм ядосана.

Ник седеше на дивана и пушеше. Погледна навън през прозореца и мълчаливо поклати глава, защото за сетен път се убеди, че Райън е страхливец и некадърник. Радваше се, че Франческа най-сетне се отърва от него. Сигурно съвсем скоро щеше да си намери някой много по-подходящ приятел.

Няколко дни след този телефонен разговор Ник отиде в апартамента на Катрин и я завари как яростно се кара с брат си, който минал случайно да я види, тъй като имал работа в Манхатън. Ник се намръщи и се оттегли в спалнята й, където стоя, докато Райън си тръгна, и в дневната престана да хвърчи перушина.

Сериозна и замислена, и опитвайки се да прикрие гнева си, Катрин обясни на Ник, че е приключила отношенията с брат си и че го оставя да се оправя сам.

— Оставям го в ръцете на Божието провидение. И уви — в ръцете на Патрик О’Рорк. Но не знам коя от двете сили ще надделее — каза тя тихо и тъжно поклати хубавата си главица. — Не мога да се справя с него, скъпи. Той е просто невъзможен. Дори започвам да си мисля, че ти беше прав, като ми казваше, че е слабохарактерен. Уведомих го да не си прави труда да идва да ме вижда.

Ник само поклати глава, без да каже нищо, защото не вярваше, че тя говори истината. Досега Катрин бе имала много разпри с брат си, но винаги първа търсеше помирение. Изминаха обаче няколко седмици, без тя да прави опити да се свърже с брат си, и Ник си помисли, че този път Катрин е казала самата истина. Дори се упрекна, че вече очакваше от нея само най-лошото, че я подозира в лъжи и интриги. Всъщност, откакто Катрин се беше прибрала, нито веднъж не бе проявила тези свои черти. Продължаваше да бъде спокойна и да се държи мило и приятелски. Наистина понякога ставаше подозрително мълчалива и притихнала, дори някак си занесена, но според Ник нямаше никакви основания за паника. Той обаче беше прекалено умен, за да се заблуждава, че сегашната й промяна е признак за пълно оздравяване. В най-добрия случай състоянието на Катрин поне не се бе влошило.

Към края на септември Франческа се върна и през есента нещата като че ли бяха същите както преди. Приятелството между двете жени остана ненакърнено и сега те се чувстваха по-близки от всякога. Двете се държаха сякаш Райън О’Рорк никога не беше съществал, или поне на Николас му се струваше така. Франческа се радваше на положителната промяна у Катрин и един ден към края на октомври тя му призна, че сигурно е преувеличила психическите проблеми на приятелката й и излишно е драматизирала положението. Двамата с Ник бяха в апартамента на Франческа, където имаше парти в чест на баща й и Дорис.

— Знаеш ли, Ники, Кат ми се струва съвсем нормална и много спокойна. Ти как мислиш?

Ник кимна в знак на съгласие и проследи погледа на Франческа, която в момента наблюдаваше Катрин. Тя стоеше права и разговаряше с Хилъри Огдън и с графа. Тази вечер изглеждаше по-красива от всякога в семплата си рокля от черно кадифе и диамантена игла и обици, които носеше за първи път. Кестенявата й коса бе прибрана назад в малък кок на тила. Топлината в стаята беше леко поруменила бялата й кожа, а очите й, с цвят на тюркоази, блестяха щастливо. Ник с мъка откъсна поглед от нея и каза:

— Всеки ден благодаря на Господа, Франки. Не знам какво е станало с нея в Далечния изток, но откакто се върна, е много по-уравновесена. — Той леко се засмя. — Не знам защо, но имам чувството, че там се е случило нещо, което й е повлияло.

Франческа го изгледа учудено:

— На мен нищо не ми е споменавала. Всъщност почти не ми е разказвала за пътуването и за снимките. Но нека да се радваме. Става ми страшно само като си помисля как се измъчваше в началото на годината.

— И аз не желая да се връщам към това. О, здравей, Тери! Какво правиш? Как си?

Изискан и красив както винаги, Терънс Огдън подаде ръка на Ник, за да се ръкува:

— Много съм добре. Но ти също изглеждаш отлично. Чудесно парти, Франческа. Трябва да ти кажа, Ники, че твоята дама е направо страхотна тази вечер. Никога не съм я виждал така спокойна и ведра. Не знам как го правиш, приятелю, но явно връзката й с теб й се отразява много благотворно.

Ник доволно се ухили:

— Благодаря за комплимента, Тери. Аз и Франческа тъкмо си говорехме, колко е укрепнала Катрин напоследък.

— И слава богу. Трябваше ми доста време, за да й простя обидата, която ми нанесе тази пролет. Аз и Хилъри още не можем да си обясним какво толкова я ядоса тогава. Може би беше преуморена от работа. Напрежение, грижи — кой знае. Но това няма никакво значение — важното е, че сега е както си беше преди.

Тери побъбри още известно време за новия си филм, който току-що беше заснел в Холивуд, и отиде при другите гости. Франческа намина в кухнята, за да види как върви приготовлението на вечерята. И тогава Ник реши да иде при Катрин, окуражен от думите на Тери и Франческа.

Ник осъзна, че в думите на актьора имаше някаква истина и няколко дни след събирането той продължи да разсъждава върху тях. Може би наистина напрежението и умората предизвикваха необяснимото раздразнение и честата смяна на настроенията у Катрин. Тази възможност трябваше да бъде изчерпана докрай, защото беше една съвсем нормална причина за нейното поведение. Не един и двама изпълнители се бяха довеждали до нервно изтощение. Катрин препускаше от филм на филм, като междувременно непрекъснато участваше в постановки на „Бродуей“. Ник си взе поука от думите на Тери и реши да я накара, ако ще и насила, да си отдъхне малко.

Впоследствие обаче той постъпи тъкмо наопаки. Катрин реши, че иска да си купи къща в провинцията, където да прекарват заедно почивните си дни, и Ник напълно я подкрепи в това ново начинание. Той усещаше, че това ще я разсее и ще повлияе благотворно върху здравето й. Ако можеше да я накара да се запали по подреждането и обзавеждането на някоя къща, Катрин едва ли щеше да се захване с нов филм. Франческа му се притече на помощ и те тримата взеха да обикалят през събота и неделя околностите на Ню Джързи, Лонг Айланд, Кънектикът и Бъркшир. През един уикенд Катрин тръгна на издирване сама и когато се върна, им заяви, че е открила „чудно местенце“ в Кънектикът. Когато Ник отиде да види къщата, остана поразен от неподходящото място, което бе избрала Катрин. Още от малък той вярваше, че всеки дом има своя атмосфера, която е проникната от спомените за хората, живели някога в него. А тази къща му навяваше само скръб, печал и безнадеждност. Той обаче не сподели с Катрин своите наблюдения, защото тя бе обзета от вълнение и ентусиазъм. Както и бе очаквал, тя се впусна с такава страст в нейното ремонтиране, че й се наложи да откаже предложенията за един филм и една пиеса. След около пет месеца, през март, Катрин закупи къщата. Ник и Франческа заминаха да прекарат там първия уикенд.

Ник и Франки пристигнаха там в петък следобед. Катрин гордо ги заведе в просторната дневна и веднага отвори бутилка шампанско. Тя радостно се суетеше пред огъня в голямата каменна камина, а после възкликна:

— Хайде, Ник, предложи тост за моя нов дом.

Ник се ухили:

— Да пием за този дом. — Той вдигна високо чашата си. — Нека неговите обитатели да имат късмет и попътен вятър.

Франческа се засмя:

— Хей, говориш сякаш ще спускаш на вода някой кораб. Всъщност защо да не постъпим именно така… Хайде да благословим този дом, като му дадем име. Намисли си някакво име, Кат.

Катрин сбърчи носле, за да покаже колко усилено мисли:

— Какво ще кажеш за… „Малката спретната къщурка“?

— Ау, отвратително — изпищя престорено Франческа. — Пфу! Звучи ужасно сладникаво. Не, не, изобщо не става, мила.

— Точно така — отвратително е — съгласи се с нея Ник и се престори на разочарован. — Хайде, Катрин, измисли нещо по-свежо.

— Отлично знаете, че ви будалкам. Нали вие с Франки сте големи писатели. Вие измислете име, гении такива!

Те се забавляваха повече от час и двамата й даваха все по-абсурдни наименования, докато Катрин накрая предпочете къщата й да си остане без име.

В началото на лятото през 1967 Ник напълно беше оправил отношенията си с Катрин и изпитваше някакво кротко задоволство. Отдавна се беше примирил с мисълта, че никога повече няма да бъдат така безумно щастливи, както бяха в Мексико, но той я обичаше и се надяваше, че и така ще успеят да живеят добре заедно. Вече си беше втълпил, че Тери единствен се досети за причината, породила нервното разстройство у Катрин — напрегнатата работа на артиста. В продължение на една година Катрин нито беше заставала пред камера, нито се беше качвала на сцена и в момента се радваше на добро физическо и душевно здраве. За най-голяма изненада на Ник, Катрин като че ли не страдаше особено от това, че не играе. Това го насърчи и той реши да я убеди, че трябва вече да се оттегли от активен професионален живот.

Един неделен следобед, докато седяха на терасата в къщата й в Кънектикът, Ник подхвърли тази идея:

— Не бива да правиш повече от един филм годишно, дори по-добре един на две години. Е, и някоя и друга постановка на Бродуей, но не и за голям брой представления. Трябва да се научиш да пазиш здравето си, а не както преди.

Катрин се разсмя:

— Не ме пращай в пенсия, Ники. Аз съм само на тридесет и две години. Хората се оттеглят едва когато станат много стари. Освен това, аз скоро ще умра от скука.

— Не, няма да се случи такова нещо. Сега е времето да се наслаждаваш на плодовете на твоя упорит труд. А и няма нужда да печелиш повече пари.

— Но какво ще правя с толкова свободно време?

— Ще посветиш малко време и на мен. — Той се приближи към нея с момчешки плам. — Много пъти сме говорили да се оженим. Хайде да го направим сега, Кат.

Тя го погледна изумено и красивите й очи се разшириха. После клекна пред него и постави ръце на коленете му:

— Наистина ли говорите сериозно, драги господин Латимър?

— Съвсем, ама съвсем сериозно, божествена госпожице Темпест. — Той я целуна страстно по устата. — Аз те обичам, Кат.

— И аз те обичам, Ники.

— Така че какъв е отговорът на дамата на моето сърце?

— Отговорът е „да“, глупчо такъв!

— Слава тебе господи! — Ник не беше на себе си от щастие. — Но кога? Кога най-сетне ще се оженим?

— Скоро, скъпи мой.

— „Скоро“ не значи нищо, мое сладко момиче. На мен „скоро“ не ми стига. Вече съм на четиридесет. Мисля, че е крайно време да се задомя и да си имам няколко дечица.

Тя понечи да каже нещо, но продължи да го гледа безмълвно. Дълго стоя втренчена в него и накрая по устните й нямаше и следа от предишната й усмивка.

— Другата седмица ще ти дам точната дата, скъпи — обеща Катрин.

Но тя така и не изпълни обещанието си и всичко отново започна да се разпада.

Глава XXII

Всички лампи бяха запалени, но безименната къща в Кънектикът изглеждаше ужасно пуста. Ето какви мисли минаваха през главата на Франческа, докато стоеше насред антрето: "Трябваше да й дадем име на тази къща. Но на нея май ще й подхожда „Самотната дупка“.

Тя внезапно потрепери, обхваната от някакво лошо предчувствие, и инстинктивно стисна по-здраво каишката на Лада. Ник влезе зад нея с багажа и Франческа рязко се обърна:

— Тук нещо не е наред! Просто усещам! — възкликна тя и го погледна право в очите.

Ник веднага почувства неестествената тишина. Беше странно наистина. Ник пусна саковете на пода и започна да се ослушва, като въртеше глава. Обикновено от къщата долитаха най-различни шумове — звукът от пуснато радио или грамофон, суетенето в кухнята, майчинският глас на икономката — госпожа Дженингс, звучният актьорски глас на Катрин, която вечно даваше наставления или говореше по телефона. А и никак не й прилягаше, че не излиза да ги посрещне, след като идваха чак от Манхатън. Но напоследък Катрин изобщо не беше на себе си. „А може би тъкмо сега тя е на себе си, изстена вътрешно Ник. Може би странната, отнесена и невротична жена, която обитава тази къща, е истинската Катрин Темпест.“

Ник видя, че Франческа го гледа уплашено, затова пристъпи към дневната и й каза през рамо:

— Провери кухнята и задната част на къщата, Франки. Сигурно там е госпожа Дженингс или слугинята. Катрин може да е излязла ненадейно.

— Добре, Ники. Ще се върна ей сега. — Франческа тръгна по късия коридор към кухнята, без да пуска каишката на кучето.

Ник погледна в дневната и му се стори, че всичко е на мястото си. Някои от лампите бяха запалени, възглавниците стояха в пълен ред по канапетата и столовете. Това, което привлече вниманието му, беше огънят. Беше почти изгаснал и зад предпазната решетка се виждаха само тлеещи въглени. Катрин обожаваше да има запален голям огън и караше да палят камината дори през летните вечери. А сега беше вече ноември и вечерният въздух беше доста мразовит. После очите му се спряха върху часовника. Той показваше осем без двадесет. Къде ли беше отишла тя? Сигурно отдавна я нямаше, ако се съди по огъня. Или да не би пък… да е някъде тук в къщата? Да не би да й се е случило нещо? Но къде тогава беше прислугата? Да не би нещо да ги е сполетяло всичките? Може би обир? Едва сега Ник се сети за бижутата й. Катрин притежаваше такива неща, че някой бандит не би се спрял и пред убийство, за да ги вземе. Само това не, господи!

Ник се втурна в антрето. Франческа още не беше дошла и той хукна нагоре към спалнята на Катрин, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Облегна се на рамката на вратата, останал без дъх. Стаята изглеждаше притихнала, спокойна и подредена. Лампите и тук бяха запалени. Покривката на леглото беше оправена. Мебелите бяха по местата си. Изобщо от всичко струеше маниакалното й чувство за ред. Но и тук огънят вече догаряше. Ник отново обходи с поглед спалнята и едва сега забеляза разтворените кутии за бижута върху тоалетката. Отиде до нея с един скок и хвана най-голямата кутия, която виждаше за първи път. Беше чисто нова и облечена в снежнобяла естествена кожа. Той погледна капака отвътре. Върху белия сатен беше изписано: „Ван Клеф и Арпълс“, а отдолу с по-малки букви: „Бевърли Хилс“. На тоалетката имаше общо три кутии, различни по големина. Дали Катрин си беше сложила бижутата, които бяха седели в тях? Или пък бяха откраднати?

Ник остави най-голямата кутия и със свито сърце отиде до банята, рязко отвори вратата и запали лампата. Нямаше и следа от някакво безредие. Тогава, със стиснати зъби, Ник дръпна завесата на душа и погледна във ваната. Единственото, което имаше в нея, беше една мокра гъба.

Едва след като провери всички стаи на горните етажи и се убеди, че няма нищо нередно, Ник слезе тичешком по стълбите. Франческа тъкмо се появи в антрето, здраво стиснала каишката на Лада.

— Горе всичко е наред — каза Ник от последното стъпало, с ръка върху перилата на стълбата. — Но няма и следа от жива душа.

— Къщата е съвсем празна, Ники. Няма абсолютно никой. Бях в стаята за прислугата, в избата, в трапезарията, в библиотеката. Започва да става мистериозно.

— Някъде имаше ли нещо да е разхвърляно?

— Не. Всъщност — само в кухнята.

— И какво й е на кухнята? — попита рязко той.

— Изглежда, че госпожа Дженингс е приготвяла някакво ядене, когато е излязла. Ела и ти да видиш. — Франческа го поведе към кухнята.

— Ето, виж там на плота — посочи тя с глава. — Разни наполовин нарязани зеленчуци, даже не са изхвърлени обелките им. Сигурно са зарязани от часове. А и престилката беше на пода. Аз я вдигнах и я сложих на стола.

Ник разгледа престилката, обходи кухнята, надникна в килера и в някои от кухненските шкафове. После се обърна към Франческа:

— Ти стой тука, Франки. Работата започва да ми изглежда много съмнителна. Ще сляза и в мазето.

Франческа уплашено сложи ръка на устата си:

— Господи, Ник, нима мислиш, че…

— Изобщо не знам какво да мисля вече. Ти само стой по-надалече. Разбрахме ли се?

Тя кимна, наведе се механично и гушна кученцето. Сърцето й започна да бие учестено, като си представи най-невероятни ужаси. После тя се замисли за бижутата на Катрин и за нейната популярност. Всички хора в района знаеха, че Катрин Темпест живее в тази къща. Прочута кинозвезда като нея беше особено примамлива цел за престъпниците. Франческа затвори очи и започна да се моли Ник да се върне по-бързо.

— Всичко е наред, моето момиче — каза той след една минута, когато излезе от мазето и тресна вратата зад себе си. — Вече претърсихме цялата къща. Дай да обиколя и навън.

Франческа само кимна, а очите й се бяха разширили от страх и притеснение. После тя тръгна след Ник. Видя го как тършуваше из антрето за някое фенерче. Той отвори входната врата и натисна един електрически ключ на външната стена. В миг алеята и цялата морава се окъпаха в жълта светлина, която идваше от лампи, скрити из тревата.

— Искаш ли и аз да дойда с теб? — попита плахо Франческа.

Ник рязко се обърна:

— В никакъв случай — каза строго той. После Ник прекоси двора и отиде при гъстите шубраци до каменната стена, която обграждаше цялото имение. Тази част от двора не беше осветена и той насочи натам фенерчето.

Неясното предчувствие, което Франческа изпита при влизането в къщата, се превърна в някакъв неназоваем страх. Трудно й беше да го преодолее. Тя стоеше като закована насред антрето и гледаше втренчено градината, като се опитваше да види къде е Ник. Той обаче беше изчезнал някъде. Тя потрепери, защото се почувства ужасно сама и беззащитна. Беззащитна пред тази кошмарна къща. И тя като Ник не я обичаше, защото в този дом винаги имаше нещо враждебно, неприветливо и потискащо. Неочаквано Лада вдигна тревожно глава, сякаш чу нещо, и започна да лае и да се опитва да скочи на земята.

Франческа успокои кучето и се огледа, за да разбере какво ли го беше разтревожило. Наоколо нищо не помръдваше. Тя преглътна с мъка и излезе под навеса пред входната врата. Пое си дълбоко въздух и свежестта на нощния хлад я ободри. Тя взе да се упреква, че си въобразява прекалено много. Всичко си му беше наред на това място, дори беше твърде красиво. И изобщо, ако трябваше да се бои за нещо, това беше сигурността на Катрин и прислугата, а не от самата къща. Би било суеверие, а Франческа съвсем не беше суеверна жена. Тя погледна нагоре към солидната каменна постройка, към големите прозорци, които пръскаха потоци от светлина. Тя обаче отново изпита някаква заплаха и страдание, които сякаш бяха вградени в стените на този дом. „За бога, трябва да престана вече!“ — промърмори тя на себе си и прекоси алеята, за да иде до колата на Ник.

Франческа се облегна на багажника и се загърна в дебелия си пуловер, защото леко затрепери от вятъра. После погледна към небето. „Облаци тъмни в безлунно небе…“ — изрецитира тя наум. Това не беше ли стихотворение от Рюпърт Брук? „Любовта несретница премина през твоята душа…“. И преди да се сети за следващия стих, Франческа застана неподвижно. Едва сега тя осъзна какво я гнетеше тук: „В този дом не живее дори искрица любов. Живее само болната душа на Катрин. Защо аз и Ник непрекъснато намираме оправдание за нейното ужасно поведение? Защо продължаваме да се примиряваме с това? Просто защото я обичаме. Горкичката Кат, тя има нужда и от двама ни. Трябва да се опитаме да й помогнем…“.

— Можеш да си отдъхнеш, Франки — извика Ник и вятърът довя думите му. Той тичаше през моравата и размахваше фенерчето. — Градината е точно толкова пуста, колкото и къщата. Но все пак ще ида да погледна и в гаража.

— Съвсем правилно, скъпи — извика му тя на свой ред и сякаш й олекна малко.

Не след дълго Ник я подкани да влязат в къщата, като замислено поклащаше глава. Той рязко затвори входната врата и пооправи разрошената си от вятъра коса.

— Е това най не го очаквах! Колата на Катрин си седи в гаража. Хайде, моето момиче, да влизаме бързо в дневната. Господи, та ти си посиняла от студ. Май и двамата имаме нужда да пийнем по нещо.

— Слава богу, щом нищо не се е случило на Кат и на останалите. Сигурна съм, че просто е излязла. Някой сигурно е минал да я вземе с кола. Няма друго обяснение, Ники.

— Така е — съгласи се Ник. — Но къде тогава е госпожа Дженингс? Обикновено тя остава до десет вечерта. Какво я е накарало така рязко да изостави готвенето? И къде по дяволите е Рената?

— Ник, знаеш ли какво ми хрумна току-що? — Франческа го хвана здраво за ръката. — Да не би някой да е отвлякъл Катрин и всички останали?

Той втренчи поглед в нея, но после поклати глава:

— Не е лесна работа да отведеш насила три жени, без да останат следи от борба. Не, честно да ти призная, мисля, че никакво насилие не е било извършвано тук днес.

— Може пък госпожа Дженингс да е трябвало да се прибере спешно у дома. А Рената да има днес свободен ден. Ти знаеш ли кога почива?

— В сряда — отвърна Ник, коленичил пред огъня, за да го разпали. — А днес сме четвъртък. Ще имаш ли нещо против да идеш да донесеш лед, докато аз се мъча с този огън?

— Ще ида, разбира се. — Тя се обърна и тръгна към антрето.

Ник започна да се смее.

— Така си стиснала Лада, сякаш животът й е в опасност. Остави кутрето тук, скъпа, и за бога, свали му най-сетне тази каишка.

Франческа също се засмя, леко засрамена. Тя разкопча нашийника, свали го и каза:

— Знам, че е глупаво, но винаги имам… имам странното усещане, че нещо ме дебне и ме следи в тази къща. Не мога да си го обясня… сигурно атмосферата е една такава особена. — Тя вдигна рамене. — Ти може да си помислиш, че съм не по-малко побъркана от Катрин… — Гласът й замлъкна и тя го погледна уплашено. После бавно поклати глава и започна да се извинява: — Прости ми, Ник, не исках да кажа, че Катрин е луда.

Ник се усмихна едва-едва:

— И двамата знаем, че пак й се е разхлопала дъската. Понякога дори ми се струва, че изобщо не е на себе си. Освен това отлично те разбирам за къщата. Винаги съм я мразел тая гадна купчина тухли. Наистина тук цари ужасно неприятна атмосфера, сякаш има нещо тъжно и безнадеждно. Хайде сега, бягай да донесеш лед. Ще си сипем по едно солидно питие. Водка ли да бъде?

— С удоволствие. Но да бъде с тоник. Защо не вземеш да се обадиш на госпожа Дженингс?

— И аз се сетих за това, докато бях в градината. Ей сега ще се свържа с нея. А ти, моето момиче, виж дали в кухнята няма поне сирене и някоя и друга бисквита. Направо умирам от глад.

— Хубаво, че ме подсети. И аз започнах да огладнявам.

Ник се изправи и отиде до писалището. Седна на стола, намери телефона на госпожа Дженингс и веднага го набра. Даваше заето. Той изруга наум, взе един молив и започна да рисува на някакво листче вписани триъгълници. Ник продължи да набира номера без резултат и това го вбеси. Най-накрая се появи сигнал „свободно“ и той изпита огромно облекчение, когато чу гласа на икономката. Разговорът продължи около десет минути. Ник слушаше внимателно, кимаше с глава и задаваше конкретни въпроси. Накрая затвори и уморено потърка очите си.

През това време Франческа приготвяше питиетата. Когато свърши, тя го попита:

— Правилно ли съм разбрала, че Катрин е уволнила госпожа Дженингс?

— Да. И жената е много разстроена. Явно Катрин доста е бесняла и крещяла този следобед, и то без никаква причина. Започнала да обижда госпожа Дженингс и накрая я уволнила, при това от днес за утре. Жената не можела да търпи и минута повече в този дом. Захвърлила приборите и престилката и се махнала завинаги. Рената пък наистина днес взела свободния си ден. Отишла до Манхатън, защото трябвало да посреща някаква нейна братовчедка от Италия. Но утре щяла да се яви на работа.

— Ами Кат? Госпожа Дженингс нищо ли не знае?

— Тя ми каза, че когато се карали, Катрин вече била готова за излизане. Щяла да ходи на вечеря или на някакво парти, но госпожа Дженингс не била сигурна къде точно отива. Катрин май хокала и Рената, но не днес, а вчера. Накарала я да изглади всичките й рокли и пак не могла да реши какво да облече за тази вечер. — Ник въздъхна. „Всичко пак се повтаря“ — помисли си той и се загледа в надрасканото листче.

— Странно наистина, че Кат е излязла. Тя знаеше, че ние пристигаме. Е какво пък, това не е толкова важно. Поне се уверихме, че всички останали са живи и здрави.

— Напротив — важно е. Ние изобщо не знаем къде е тя сега.

— Хайде да пийнем, скъпи — подкани го Франческа, като видя колко е притеснен. — Кат сигурно ще се появи всеки момент.

— Да — отговори разсеяно Ник. Изведнъж погледът му се прикова върху листчето с неговите драсканици. По него бяха издълбани букви — очевидно написаното на предния лист се бе отпечатало и на втория. Личеше как рязко е бил откъснат първият лист на тефтерчето с телефоните. Ник го погледна срещу лампата и успя да прочете следното: „Майкъл. Четвъртък. В седем. Гринуич.“ Отдолу имаше и някакви цифри, но те почти не си личаха.

— Ник, какво правиш там?

— Чакай малко, Франки. Мисля, че открих следа. Да знаеш Катрин да познава някой Майкъл, който да живее в Гринуич?

— Не, не съм чувала. Но защо питаш?

— Виж това. — Той й подаде тефтерчето. — Тя е писала нещо, но то се е отпечатало и на този лист.

Франческа се съгласи, че това е почеркът на Катрин, и каза:

— Цифрите не са много ясни. Но се опитай да повториш контурите с молив. Сигурно ще изпъкнат.

— Ех, че си ми умница! Браво! Така-а… Сега вече излязоха! — каза доволно Ник и захвърли молива. — Мога да се закълна, че това е телефонен номер. — Той грабна апарата. — Ей сегичка ще разберем кой е този Майкъл в Гринуич и дали Катрин в момента е при него.

Франческа го хвана за ръката и го спря:

— Чакай малко, Ники. Знам, че си ядосан на Катрин и има защо. Направо е безотговорно от нейна страна да излиза, без да остави бележка и да ни кара да се тревожим така. Но ще направиш гаф, ако тя наистина се намира на този номер. Само ще си имаш допълнителни разправии с нея. Нали я знаеш, че напоследък все има мании за преследване. Струва й се, че всички хора я следят, и най-вече — ти. Ще е много по-добре, ако звънна аз, и просто им обясня, че искам да говоря с нея. Послушай ме, моля те.

Ник се поколеба, но после сви рамене:

— Тъй да бъде, моето момиче. — Той се изправи, подаде й телефонния апарат и отиде при камината.

Франческа набра номера, и зачака. После в очите й проблесна изненада:

— Извинявайте, грешно съм набрала — смотолеви тя, затвори внимателно телефона и извърна лице, защото се страхуваше да погледне Ник.

— Защо по дяволите затвори така бързо? — Той се ядоса и се намръщи. — Откъде знаеш, че е грешка? — Франческа продължаваше да мълчи и Ник я попита: — И защо ме гледаш така учудено?

Франческа бавно се върна на дивана, опитвайки се да прикрие изумлението си. Чудеше се дали да му каже някоя безобидна лъжа. Но той нямаше да й повярва, ако му кажеше, че е набрала някой бар или ресторант в Гринуич. Познаваше го прекалено добре — той просто щеше да вземе телефона и да провери сам. А именно това не биваше да допусне. Затова тя се прокашля и проговори с тих глас:

— Мисля, че прислужник вдигна телефона.

— И какво каза?

Франческа се отпусна сломена на дивана.

— Ами той каза… — Думите заседнаха на гърлото й и тя отново се изкашля: — Той… прислужникът каза, че това е домът на Лейзъръс.

За миг Ник сякаш не проумя какво е чул. Той зяпна Франческа, а в очите му се четеше безкрайно учудване. После веднага избухна:

— По дяволите! Трябваше да се сетя по-рано! Тоя кучи син вече от години се увърта около нея. — Той сви в юмрук дясната си ръка и силно удари с нея по лявата. — Мътните да го вземат! Още сега ще се обадя на това гадно копеле и ще го науча аз него! А само да ми падне Катрин, ще й извия врата! — изкрещя Ник. — Колко пъти съм й казвал да стои по-далече от него. Колко пъти! — С резки движения той тръгна към писалището, извън себе си от яд. Грабна телефона и изкрещя: — Тя отлично знае колко го мразя този тип! Как можа да ми погоди такъв номер!

Франческа хукна след него и го хвана за ръката, опитвайки се да го избута от писалището. Той не помръдна, но не успя да се освободи от захватката й. Ник стискаше здраво телефона, а пък Франческа отчаяно продължаваше да го дърпа. Тя го погледна умоляващо:

— За бога, не прави това, Ники! Моля те, недей да се обаждаш там. Моля те! Ти правиш прибързани заключения. Правиш грешни изводи.

Ник продължи да се бори с нея, докато лицето му почервеня и той извика извън себе си от яд:

— Пусни ме, Франки! Аз знам какво върша. — В този момент телефонът падна с трясък на пода, столът се катурна и настолната лампа заплашително се разклати. Най-неочаквано Ник пусна вяло ръцете си и боричкането престана. Той погледна Франческа в очите и бавно поклати глава: — Ти си права, моето момиче — промълви Ник, наведе се, вдигна телефона и оправи стола.

Франческа дишаше тежко. Хвана го за ръката и го поведе към дивана до камината.

— Хайде да поговорим спокойно — каза задъхано тя и го натисна да седне. После донесе питиетата и се намести срещу него. — Недей предварително да я съдиш, Ник. Това, че е отишла при Майк Лейзъръс, все още не значи абсолютно нищо, и ти го знаеш много добре. Тя може просто да е отишла на някое парти там. В края на краищата той притежава „Монарк“ и напоследък е станал важна клечка във филмовата индустрия. Катрин пък е супер кинозвезда. Тя се беше изнервила от това, че не работи, и сподели с мен, че е готова да приеме ново предложение. Може би той й е предложил да участва във филм на „Монарк“.

Ник се вгледа във Франческа през гъстия цигарен дим:

— И ти си вярваш!? — попита той с подигравателен смях.

— Защо, напълно е възможно — отговори уклончиво тя, защото сама не знаеше какво да мисли. Страшно се бе изненадала, когато преди малко чу името Лейзъръс по телефона. После добави по-уверено: — Да, убедена съм, че за това е отишла там.

— Не се прави на наивна, моето момиче.

Франческа не обърна внимание на презрителния му тон и попита:

— Какво имаше предвид, като каза, че той от години се увъртал около нея?

— Ами именно, че се увърта. Той е председател на корпорацията, която притежава „Монарк“, и обикновено не се занимава с филмите на компанията. Това си е работа на продуцентския екип. Него го интересува само финансовият баланс и приходите. Но когато Катрин участва във филма на „Монарк“ през 1964, Лейзъръс се настани в студиото и до края не мръдна оттам. Виж, Франки, та нали и аз бях там през цялото време. Той така я ухажваше, сякаш искаше да я глътне. Аз се правех, че нищо не забелязвам. Нямах друг избор, а и…

— Изключено е Катрин да го харесва като мъж. Тя просто се е държала любезно с него заради неговото положение, търпяла го е…

— Търпяла го била — дрън, дрън! — изрева Ник, но после засрамено се отпусна на дивана. — Прости ми, Франки, не бива да си го изкарвам на теб. Нека да се успокоя малко, да дойда на себе си.

Франческа кимна. Ник допуши цигарата си, загледан тъжно в огъня. Много неща идваха на мястото си. Неговият пъргав и проницателен ум започна да ги подрежда. Случайно подхвърлената забележка от Джейк от преди година сега придобиваше смисъл. А коментарът на Виктор вече му се изясни в главата. Ник въздъхна и погледна Франческа:

— Убеден съм, че миналото лято тя непрекъснато се е виждала с Лейзъръс. Нали си спомняш, че трябваше да озвучават филма, който беше занесла за „Туентиът Сенчъри“ в Цейлон. Спомням си, че тогава прочетох в една статия на „Холивуд Рипортър“, че Лейзъръс бил организирал разкошно парти в новата си къща в околностите на Бел Еър. И Катрин била почетен гост — представяш ли си! При това тя отлично знае колко мразя този хитър негодник. Още тогава се ядосах на нея, защото е предателство спрямо мен тя да общува с него извън професионалните й ангажименти.

— Ти каза ли й го открито?

— Естествено. Като се върна у дома, аз й го споменах така, между другото — нали все внимавам да не я разстройвам. Тя отрече, че е присъствала на това парти. Каза ми, че приела поканата, за да не го обиди, но после не отишла.

— Ти повярва ли й?

— Определено не. Виж, Франки, аз не исках много да раздувам нещата, защото тогава тя се държеше безупречно. Реших да се направя на разсеян. — Ник се приведе към нея. — Ти се притесняваш от това, че напоследък много лъже и че изчезвала по най-невероятно време на денонощието. Трябва да ти кажа обаче, че това не е ново за мен. През цялата минала година тя ги вършеше тези неща чак до заминаването в Цейлон.

— О, Ники, защо не си ми казал?

— Сигурно защото исках да я защитя. — После той й разказа за многото пъти, когато Катрин се бе държала странно, и накрая отбеляза: — Започвам вече да си мисля, че тя е станала близка с Лейзъръс още през 1964, когато снима филма за „Монарк“. А че в момента му е любовница — в това вече съм напълно убеден.

Франческа бързо се намеси:

— Мисля, че прибързваш с тези заключения. Ти все още нямаш истински доказателства.

— Недей да мислиш, че говоря наизуст, моето момиче. — Известно време той пуши мълчаливо с присвити очи. — Когато преди малко се качих в спалнята, за да разбера дали всичко е наред, видях на тоалетката няколко празни кутии за бижута. Никога не съм ги виждал досега. Чисто нови са. Просто като две и две — те са й подарък от Лейзъръс.

Франческа го погледна учудено и сбърчи вежди:

— Възможно е тя сама да си ги е купила…

— Убеден съм, че не е така — увери я Ник. — Още повече че бижутата са закупени от магазина „Ван Клеф“ в Бевърли Хилс. А тя не е ходила там вече цяла година. Катрин винаги се допитва с мене, преди да си купи нещо ново. При това скъпите подаръци са нещо типично в стила на Лейзъръс. Нали си спомняш Елен Верно, дето Лейзъръс все й подаряваше смарагди?

— Да. Какво прави Елен? Лейзъръс ожени ли се за нея?

— Глупости — засмя се Ник презрително. — Той никога не се жени за своите любовници. Лейзъръс просто ги разкарва, когато се насити на хубостта им. Слава богу, че Елен е много силна по характер. Омъжила се е за някакъв английски херцог и сега е добре. Мислех, че и ти знаеш.

— Да, сега, като ми припомни, се сетих. — Франческа направи гримаса. — Не мога да си представя Кат с Лейзъръс. Пфу! Красавицата и чудовището! Но какво ли я привлича у него?

— Парите.

— Та нали Катрин има вече милиони.

— Аха. Но пък Лейзъръс е един от най-богатите хора в света, Катрин може и да е милионерка, но пред него е абсолютно нищо, защото той притежава милиарди. Като казах, че я интересуват парите му, нямах предвид точно това. По-скоро неговото влияние и власт е това, което я мами. Я си спомни, че той има собствено студио. Тя може би иска да го притежава като някаква скъпа играчка.

Франческа замълча и погледна замислено Ник. Явно вече се беше успокоил и първоначалният му гняв бе утихнал. Но по лицето му се четеше болка и обида. Той пушеше цигара след цигара и леко потрепваше с крак, което правеше само когато е страшно нервиран. На нея й се искаше да го разведри малко и тя каза:

— Вече ти обясних — няма да бързаме да правим заключения. Нека да чуем какво ще ни каже Кат. И съм убедена, че всичко ще ни обясни.

— Напоследък тя почти се е заселила тук. А уж щеше да й бъде нещо като вила за през почивните дни. — Ник започна да разсъждава на глас. — Тук обаче тя се чувства като волна птичка — няма ме мене, за да й преча. Може да си прави каквото си поиска. А пък Лейзъръс има къща в Гринуич. Само как удобно са го наредили.

Франческа не отговори, а се приведе към него и се усмихна окуражително:

— Мисля обаче, че пропускаш най-същественото, Ник. Катрин те обожава. Ти си нейната голяма любов.

— Сериозно?! — Без да чака реакцията й, Ник занесе чашите на масата с напитките до прозореца. Наля алкохол и се върна на мястото си. Отпусна се на дивана и се опита да се успокои. Искаше му се поне за миг да забрави за Катрин, но знаеше, че това е невъзможно. Изведнъж той седна изправено и втренчи във Франческа живите си сини очи, а лицето му стана ужасно напрегнато. — Знаеш ли… изведнъж ми хрумна, че… — започна той с тих глас, но замълча и отново потъна в размисъл.

— Кажи какво има? — попита тя, като го наблюдаваше внимателно.

— Хрумна ми, че е възможно Катрин да не страда от никакво психическо заболяване. И всичко това да бъде една преструвка, при това много хитра преструвка.

Франческа остана поразена от думите му и възкликна:

— Не ставай смешен! Тя определено не е съвсем в ред. Понякога изобщо не е на себе си.

— Тя се прави, че не е в ред и точно в това иска да ни убеди. Недей да забравяш едно нещо — Катрин е артистка. При това родена артистка. Да, да, Франки, знаеш ли, че тя наистина може би ни будалка…

Лешниково кафявите очи на Франческа се разшириха, а лицето й пребледня:

— Ако това е вярно, то тя постъпва по отвратителен начин спрямо нас. И двамата с теб се побъркахме от притеснения за нея. Защо ще й трябва да ни кара да мислим, че е луда?

Ник се изправи, започна да се разхожда и изведнъж се закова на място:

— Не носи отговорност за действията си поради психическа невменяемост — произнесе той като съдия. — Много убийци са отървавали кожата, използувайки тъкмо това оправдание. Те се скриват зад своята така наречена лудост и оправдават всичките си постъпки. А може би и Катрин се прави на луда, защото тогава е свободна да върши каквото си иска, без да носи отговорност за последствията.

— Ники, спри! — Франческа беше ужасена. Тя се отпусна на дивана и го погледна уплашено: — Господи, Ники, това би било ужасно, чудовищно!

— Да-а… сега разбирам всичко…

Ник се чудеше дали да се обади на Виктор Мейсън. Той се беше сетил още по-рано, че Виктор е единственият човек, който би могъл да го осветли по два важни въпроса. Но тъкмо когато хвана телефона, в дневната се появи Франческа, която донесе сандвичи с пушена сьомга и кана с плодов сок и настоя да хапнат и двамата.

Той погледна часовника върху дъбовата полица над огромната каменна камина. Беше вече единадесет и половина, което ще рече — осем и половина в Санта Барбара. Ник обаче започна да се колебае. Катрин можеше да се върне всеки момент, пък и Виктор си имаше достатъчно свои проблеми. Лин Мейсън, новата съпруга на Вик от една година, се бе разболяла и преди два дни Вик му каза, че прогнозите никак не са добри. Лекарите й бяха открили левкемия. „Горкият Вик — помисли си Ник — хич няма късмет в личния живот.“

Франческа се появи в дневната, наметнала бежовата си пелерина върху кремавия пуловер и панталони в същия цвят.

— Ще изведа Лада на разходка, Ник. После можем да си пийнем кафенце. Сложила съм кафеварката.

— Добре. Но не излизай извън двора.

— Бъди спокоен. Хайде, Лада.

Кучето седеше свито на топка на дивана до Ник. Скочи послушно на пода и затопурка към вратата. Ник проследи с поглед Франческа, докато тя излезе. Виктор често питаше за нея, докато тя никога не споменаваше името му. „Не е възможно все пак да не мисли понякога за него“ — каза си Ник и стана. Ако искаше да се обажда до ранчото, трябваше да действа незабавно, докато Франческа не се е върнала. Той отиде бързо при писалището и вдигна слушалката.

След няколко секунди се чу гласът на самия Виктор:

— Ранчо „Ке сара сара“.

— Здравей, Вик. Ники е на телефона.

— Здрасти, братле. Господи, сякаш имаме телепатия. Тъкмо се канех да ти звънна.

— Чакай! Всичко наред ли е при теб? — попита го разтревожено Ник. — Как е Лин?

— Днес е малко по-добре от вчера. — Гласът на Вик беше глух, но спокоен. — Лекарствата помагат и вече имаме голямо подобрение. Лекарите са с големи надежди, че най-сетне положението е овладяно.

— Страшно се радвам да го чуя. Поздрави Лин от мен.

— Непременно, Ники. Тъкмо бях започнал да ти казвам, че се канех да ти звънна, но в този момент пристигна Джейк. Дойде от Лос Анжелис и ще ни погостува няколко дни. И неговата не е лесна.

— Знам, знам. Джейк е голям приятел и неговата компания ще ви поразведри малко. И аз ще дойда да ви видя, щом се освободя. Слушай, Вик, обаждам ти се точно във връзка с Джейк.

— Така ли?

— Искаше ми се да те попитам нещо. Спомняш ли си, че наскоро той спомена нещо пред нас двамата за Катрин. Знаех, че ако почна да го разпитвам, той ще млъкне. Ама и аз съм един — захванах нещата от средата. Чакай първо да те попитам нещо друго. Имаш ли да ми отделиш малко време?

— Разбира се, братле. Хайде, казвай.

— Спомняш ли си, когато Катрин и Боу Стантън се разделиха?

На другия край на линията, на три хиляди мили разстояние, Виктор Мейсън мълчеше, слисан от въпроса на Ник.

— Да, разбира се, че си спомням, Ники — отговори той накрая.

— Добре. Ти може и да си забравил вече, но тогава ти веднъж ми каза, че Боу Стантън обвинявал Майк Лейзъръс за някои от семейните им проблеми, че според него Лейзъръс влияел лошо на Катрин. Сети ли се?

„Господи, той е разбрал всичко, преди да успея да му го кажа“ — помисли си Виктор и бавно отговори:

— Да, сещам се. Но Боу никога не ми е говорил нищо за Лейзъръс. Това си беше лично мое мнение. Тогава Боу и Лейзъръс все още се пишеха за големи приятели. Лейзъръс все им ходеше на гости, все се мъкнеше с тях. Имах чувството, че толкова се е прехласнал по Катрин, че чак я боготвори. Преди те да се разделят, аз непрекъснато ръчках Боу да не позволява на този маниак да се бърка в живота им. Но Боу така и не ме послуша.

— Искам да си изясня и още нещо. Когато преди три месеца бях в Калифорния за заседанието на управителния съвет на „Белисима“, Джейк започна да разказва как един ден видял Катрин и Лейзъръс в „Ла скала“. Били се усамотили и си бъбрели много сладко. Това е било миналата година, когато се озвучаваше филма, който тя направи за „Туентиът Сенчъри“. Ти го прекъсна и после сменихме темата. Аз реших да не любопитствам и си замълчах. Сега обаче искам да разбера повече за тази тяхна вечеря. Може и ти да ме осветлиш, но щом Джейк е в ранчото, ако искаш дай ми да говоря направо с него. Извикай го, моля те, Вик.

Виктор каза с тъжен глас:

— Няма защо да викам Джейк, Ники. Аз бях с Лин в ресторанта същата тази вечер. И тримата ги видяхме. Когато през септември той се изпусна пред тебе, ми се прииска да му извия врата. Реших, че ще е по-добре ти да не знаеш. Не исках да внася раздор между вас, защото вечерята можеше и да бъде съвсем невинна. После обаче щях да умра от яд на себе си. Ако ти бях казал тогава, ако още преди три месеца те бях предупредил, нещата може би нямаше да стигнат до това положение…

— За какво положение ми говориш? — попита Ник с разтреперан глас. Той стисна здраво слушалката. — За какво изобщо говориш, Вик?

— Аз пък си помислих, че ми се обаждаш, за да поговорим за общия проект на Катрин и Лейзъръс — Вик съвсем се обърка.

— За какъв общ проект, по дяволите, ми говориш? — попита Ник пронизително.

— За бога, само не ми казвай, че не знаеш нищо. Мислех, че вече си разбрал за техните…

— Едва тази вечер започнах да включвам — прекъсна го рязко Ник. — Кажи ми всичко, което знаеш за тях, Вик. — Ник си взе цигара, но ръката му трепереше.

— Тази вечер Чарли Робъртс намина да види Лин. Знаеш, че с него сме големи приятели. По едно време той много съсредоточено взе да пише нещо. Лин започна да се шегува с него и да го подпитва какво толкова тайно пише. И тогава Чарли реши защо пък да не ни каже и на нас върху какво работи, още повече, че вече се било поразчуло, а и в понеделник щели официално да го обявят в пресата. Чарли в момента пише сценарий за продукция на „Монарк“. Вече довършва окончателния вариант. Има намерение да го предаде другата седмица. Лейзъръс бил много заинтересуван от този филм и изрично му казал да пази всичко в тайна, докато сам не реши кога ще бъде обявено официално. Та Чарли ни каза, че…

— Катрин ще играе в този филм, така ли? — прекъсна го припряно Ник с разтреперан глас.

Виктор с мъка си пое въздух:

— Да. Но това не е всичко, Ники. Най-гадното е, че… сценарият, който е написал Марли, е адаптация на твоята „Флорабел“. Това е, братле.

— На „Флорабел“? На моя роман?

— Да, Ники.

Ник спонтанно затвори очи:

— Това е невъзможно — заговори той, но думите засядаха на гърлото му. — Това просто е невъзможно.

— Уви, такава е истината, Ники. И аз реагирах като тебе, когато Марли ни го каза. Нямах думи. Не можех да повярвам, че си продал правата на „Монарк“. Не на кое да е друго студио, а точно на „Монарк“, още повече, като знам какво е отношението на двама ни към Лейзъръс, след всичко, което ми причини той преди десет години. И точно затова се канех да ти звънна. Но дойде Джейк и ме забави. И ето, че ти ми се обади пръв. Бях сигурен, че си надушил всичко. А сега излиза, че ти нито си одобрил сделката, нито изобщо си знаел за нея. В такъв случай, как по дяволите се е стигнало до там?

Гласът на Ник прозвуча като стенание:

— Когато продадох правата на „Корт Продъкшънс“, не включих клауза, която да ги задължава да ми върнат романа, ако случайно се откажат да го филмират. „Корт“ закупи романа изцяло — право за филмиране, за пускане по телевизията, за сценична интерпретация — изобщо всичко възможно. Така че „Корт“ имат пълното право да правят с романа ми каквото си поискат — могат да го екранизират, могат да го затрият в картотеките си, могат да го препродадат на когото и да е и на каквато и да било компания. Какво и аз съм заповтарял „те“. „Корт Продъкшънс“ си е синоним на Катрин О’Рорк Темпест — завърши Ник с обида и гняв в гласа.

— Как е могла да постъпи така с теб, Ники. Да ти забие нож в гърба, като сключва сделка с този негодник. Тя знае колко го ненавиждаш. Излишно е да говорим за моите чувства към него. Дяволите да ме вземат, ако разбирам нещо! — разгорещи се Виктор.

— Но ето, сега и двамата с теб знаем, че го е направила. Вече е ясно, че тя и Лейзъръс са комбина и действат заедно. Имам много основателни подозрения, че и в момента е при него и кой знае какво заговорничат.

— Господи, Ники, това наистина е ужасно, ако е вярно. Явно не само в книгата е проблемът. Няма нужда да ти казвам, че те чакат големи неприятности. Дори по-лошо. Задава се истинска буря. Прав ли съм?

— Да. — Ник нервно дръпна от цигарата си. — Но ще се оправя и сам. Слушай, Марли каза ли случайно кой ще бъде режисьор на филма?

— Имат договор с Алекзандър Вагаси. Определени са хората само за главните роли.

— Опитай се да научиш повече подробности… Май че някой влиза. Хайде да свършваме, Вик. Благодаря ти за всичко. Ще ти се обадя утре.

— Хайде, затваряй. И умната, братле.

— Знам, знам, приятелю. — Ник затвори телефона в мига, в който Франческа дотича в стаята.

— Ники, влезе някакъв черен Ролс — каза разтревожено тя. — Върнала се е.

Ник само кимна, а ръката му продължаваше да лежи върху телефона.

— Господи, какво се е случило? Ти си бял като платно. Изглеждаш сякаш си в шок… — Тя замлъкна и се приближи към него, като се взираше в лицето му.

— Да, в шок съм — отговори мрачно Ник. — И то такъв, какъвто не съм получавал никога досега. — Той отиде до масичката с напитките и си наля голям коняк. — Ти искаш ли? — обърна се той към Франческа. Гласът му звучеше ужасно глухо и Ник забеляза, че ръката, с която държеше бутилката, трепери.

— Да — отвърна Франческа, без да сваля поглед от него. Той изглеждаше ужасно, сякаш беше болен. — Ник, какво се е случило? — прошепна тя, изпълнена с тревога за него. — С кого си говорил? Явно си приказвал по телефона, докато съм разхождала Лада. Да не би с Лейзъръс?

— Не. Не бих си хабил думите. После ще ти обясня. — Отиде при камината, а Франческа го последва и мълчаливо пое от него чашата си. Тъкмо щеше пак да го попита нещо, когато външната врата шумно се затвори и тя се стресна.

По голия дървен под в антрето се чу потропване на високи обувки. Те се спогледаха за миг. По лицето на Ник потрепваше един мускул, а погледът му беше леден. И тогава Франческа си спомни какво каза за него Катрин преди много време: „Очите му стават като малки ужасни късчета лед“. И тя потрепери, защото усети, че в нейно отсъствие се бе случило нещо ужасно и сърцето й се сви уплашено.

На прага застана Катрин и се престори на учудена, като ги видя:

— Милите ми те! — звучният й смях се разля в затоплената стая. — Какво правите тук, сладури? Нали щяхте да пристигнете чак утре. — Тя свали самуреното си палто и пристъпи навътре. Изглеждаше безумно красива в роклята си от виненочервено кадифе, цялата обсипана с диаманти. Тя изглежда усети колко е напрегната атмосферата и че се задава някаква кавга, затова отиде право при масата с напитките. — И аз ще ви направя компания, скъпи мои. Да пийнем преди лягане — извика тя с несмущаван смях. Взе една бутилка с бренди, наля си и попита през рамо: — Как можах пак да объркам дните? Наистина ви очаквах в петък.

Франческа долови колко спокоен е Ник външно, но тя знаеше, че под тази маска се крие неудържим гняв, затова нервно се засмя:

— Но ти ни покани за четвъртък, Катрин. Нали ти се обадих във вторник, за да се уточним.

— Така ли беше, скъпа? Ах, да, сега си спомням. — Катрин се обърна и тръгна из стаята, но все още стоеше по-далеч от тях. — Горкичките, вие сигурно не сте вечеряли. Днес уволних госпожа Дженингс. Франки, ти опита ли се да спретнеш нещо за вечеря?

— Да, аз…

Ник я погледна и тя млъкна. Той впи очи в Катрин:

— Къде… беше… досега? — попита той хладно, като говореше бавно за по-голяма тежест на думите си.

— Сигурно вчера съм забравила да ти кажа, Ники. Днес бях поканена на вечеря.

— И къде по-точно?

— У семейство Лонгли. Нали се сещаш — дето живеят в Риджфийлд.

— Ти си лъжкиня.

Катрин примига и уплашено потрепна. После неповторимо красивите й тюркоазени очи се разшириха от престорено учудване:

— Ник, скъпи, какво ти е щукнало? Това, което току-що каза, е ужасно. — После тя се облегна на дивана и каза с привидно безразличие: — Вече ти обясних — бях на гости у семейство Лонгли. Ако не ми вярваш, можеш да им се обадиш. — Катрин се усмихна пленително, а очите й гледаха топло и подкупващо: — Даже ако искаш, скъпи, ще ти набера телефона им. — Тя се престори, че става, а усмивката не слизаше от лицето й. Беше напълно убедена, че Ник ще я спре, за да не се унижи дотам, че да я проверява.

— Не си прави труда — каза строго той. — Не желая нито аз, нито хората да изпадаме в неудобно положение. — Ник й хвърли един унищожителен поглед и остави чашата си на масичката до дивана. И после направи такова внезапно и рязко движение, че и двете жени се стреснаха.

Ник се втурна напред, сграбчи Катрин за раменете и я хвърли на пода. Тя едва си пое дъх. Чашата падна от ръцете й и се разби в краката й. Ник я държеше здраво за ръцете, ноктите му се впиваха в кожата й, а очите му я гледаха втренчено.

— Кучка! — изсъска той. — Ти си една малка, гадна, долна, подла кучка! Пристигаш и ми се усмихваш, и ми приказваш разни глупости, и ме баламосваш, сякаш нищо не се е случило. И в същото това време ти отлично знаеш какво си направила. Какво си направила срещу мен! Ти си ме предала! И то по най-долен начин!

— Ники, Ники, пусни ме! Боли! — викаше тя и се извиваше, опитвайки се да се освободи. — Не знам за какво говориш. Ще ми разкървавиш ръката. Пусни ме…

— Ти си продала моя роман! — прокънтя гласът му, а по лицето му се четеше гняв и объркване. — Той започна яростно да я разтърсва и главата й се залюшка напред-назад. — Колко труд хвърлих, за да напиша тази книга, колко години се бъхтих над нея, душата ми излезе. Този роман ми беше най-скъп от всичките ми книги. И ти го взе и го продаде на онова животно Майк Лейзъръс, който ми е враг от години, който е враг и на Виктор. Това, което си извършила, е чудовищно. По-добре да беше взела един нож и да ми го бе забила право в сърцето, отколкото това. Никога няма да ти го простя… да ти простя, че ме предаде! Аз ще… — Той вече не беше на себе си от болка и обида от нейната подлост. Нямаше сили да продължи. Неочаквано очите му се напълниха със сълзи и в един кратък и ужасен миг на него му се прииска да я смаже от бой. Ник си пое дълбоко дъх, осъзна се и със страшна сила я захвърли на дивана, където тя се сви като парцалена кукла.

— Стой далеч от мен. Не искам да мърся ръцете си с долна двулична кучка като тебе. — Той прескочи счупената чаша и отиде при прозореца. Загледа се навън — целият трепереше, сърцето му биеше лудо, а кръвта се блъскаше в слепоочията му. Обхвана го някаква неизразима печал и той усети как любовта му към нея започна да изтича лека-полека, докато душата му остана съвършено празна. Там вече нямаше нищо, освен мъка и страдание. И както я мразеше преди години, така я мразеше и сега. Ник знаеше, че оттук няма връщане назад. Всичко между тях беше свършило… Това беше краят.

Катрин лежеше на дивана, като се опитваше да си поеме дъх и да спре сълзите си. Цялата трепереше, а красивото й лице сега беше мъртвешки бяло. Тя се мъчеше да събере мислите си, но те бясно се блъскаха в блокиралия й мозък. Защо ли Ник се нахвърли така срещу нея? Тя погледна широкия му гръб и отпуснатите рамене. Искаше й се да му обясни всичко, но не можеше да намери подходящите думи. После Катрин погледна безпомощно към Франческа и поклати глава, сякаш не можеше още да повярва, че всичко това се е случило.

Франческа беше ужасена от това, което видя и чу. Беше я страх да проговори, да помръдне дори, прииска й се даже да избяга. Нито мускулче не потрепваше по нея и тя седеше сякаш парализирана на стола. Страхуваше се за Ник, страхуваше се и за Катрин, но най-много я беше страх той да не й направи нещо. Тя започна да си повтаря наум неговите обвинения, опитвайки се да разбере откъде ли е научил всички тези неща.

Катрин си задаваше същия въпрос. Тя започна да диша нормално, седна изправено на дивана и оправи на шията си своята приказно красива диамантена огърлица. После събра кураж и попита:

— Кой ти каза за „Флорабел“, Ник? — Гласчето й прозвуча детски и невинно.

Ник мълчеше. После се обърна бавно и я изгледа с леденостудени очи:

— Виктор.

— Така значи! Трябваше да се досетя — промърмори на себе си Катрин и погледна ръцете си. — Сигурно е чул някоя клюка и не е мирясал, докато не ти я каже и на тебе. Това му е присъщо. Успя да развали всичко, а аз мислех да те из…

— Дрънкаш глупости! — изрева срещу нея Ник, а устата му трепереше. — Сега пък Виктор ти бил виновен. А ти искаш да се изнижеш по пантофки. Господи, ти си, ти си… — той запелтечи от яд и злобно стисна юмруци. Пое си въздух и продължи да ругае: — Никаква клюка не ми е казвал Виктор. Лично Марли Робъртс му е разказал всичко. Той бил готов със сценария, Алекзандър Ванеси щял да бъде режисьор и в понеделник „Монарк“ ще обяви в пресата за филма. Виктор ми каза цялата информация, защото я е получил от първа ръка, ясно ли ти е! Сигурно още преди месеци си продала книгата ми, щом нещата са стигнали толкова далече. Как си могла всеки божи ден да ме гледаш в очите, след като си го направила. Защо ми заби нож в гърба? Но какво те питам — причината ми е повече от ясна.

Катрин го погледна умоляващо, а несравнимите й очи бяха по-сини от всякога. Тя отмахна от лицето си треперещите кичури кестенява коса и произнесе с глас, чист като камбанка:

— Моля те, скъпи, успокой се. Тъкмо се канех да ти обясня всичко, когато казах, че Виктор развали изненадата ми. Утре щях да ти кажа за сделката с „Монарк“. Исках да поднеса новината като подарък за теб. Знам колко обичаш „Флорабел“, колко ти се иска да видиш книгата на екрана, претворена във филм. Нали именно затова закупих правата от теб. Мислех, че моята компания ще може да я екранизира. Но никой не пожела да финансира продукцията, Ники. Сам знаеш, че вече от няколко години търсим спонсор. За това и се обърнах към Майкъл, скъпи, единствено заради теб. Нима не разбираш — правя го за теб, за нас двамата. Той отдавна ме увещава да участвам в някоя тяхна продукция и аз му обясних, че съм съгласна, но само ако поставят „Флорабел“. И той нямаше нищо против. Веднага възложи работата на Чарли Робъртс. Кълна ти се — утре щях да ти кажа. Дори съм купила шампанско, за да отпразнуваме събитието. А следващата седмица щях да ти връча вече готовия сценарий. Дотогава Чарли щеше да е готов с окончателния вариант. Но моята чудесна и великолепна изненада се провали само защото Виктор ти е казал пръв и ти си изтълкувал всичко съвсем погрешно. И сега изведнъж не можеш да ме понасяш. Не съм извършила нищо ужасно. Направих го, защото ти мисля доброто, и така е било винаги. — Очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по страните й, а горната й устна затрепери като на несправедливо ударено дете. Накрая тя свенливо сведе поглед.

Ник я наблюдаваше възторжено: „Да, страхотно ги умее тези работи, направо е върховна“. Пред него се разиграваше най-великолепната актьорска игра, която можеше да си представи. Ник се приближи до дивана и я загледа отгоре. Лека иронична усмивка пробягна по устните му и той запита с коварно мек глас:

— Значи така, Катрин? Ти си го направила заради мен? Искала си да ме зарадваш, пък Виктор ти развалил удоволствието.

Тя вдигна очи и през сълзи го надари с една пленителна усмивка. После кимна с глава:

— Да, мили, точно така. — Беше убедена, че го е накарала да й повярва, и се пресегна към него, пропускайки заплашителната нотка в неговите маниери.

Той ядосано отхвърли от себе си ръката й и се отдалечи от нея.

— Ти си лъжкиня! — изсъска Ник. — Ти си една проклета лъжкиня и мошеничка. Може би никога няма да узная какви са ти били мотивите, за да го направиш, но със сигурност знам, че не си го направила заради мен. Ти винаги вършиш всичко единствено и само за себе си. А знам и още нещо… — Ник нарочно замълча и се приближи до дивана. Той почти допря лице до нейното. — Ти си любовница на Майк Лейзъръс. И то от години! — Със светкавичен жест той се вкопчи в огърлицата й, като я стискаше здраво. — Даже ти е дал и почетен медал — каза Ник с огромно презрение. — Да се вижда отдалече, че и ти си станала една от многото му курви.

Катрин го гледаше ужасена и се бе свила върху възглавниците, като държеше огърлицата с двете си ръце, сякаш за да я скрие. Едва сега Ник забеляза, че на двете й ръце има същите диамантени гривни. Той я дърпаше, като че беше вързана с въже на шията, и Катрин бе принудена да седне изправено. Тя обаче се опита да запази спокойствие и хладнокръвие:

— Не съм никаква любовница на Майкъл. Ние просто сме делови партньори.

Ник презрително изсумтя и отиде при камината. Вече се беше поосъзнал и най-неочаквано започна да се смее. Това бе мрачен, саркастичен смях, който съответстваше на злобното изражение на лицето му:

— Я не ми се прави на голяма дама, Кати Мери О’Рорк. Знам те колко струваш. И знам, че непрекъснато се мъкнеш с Лейзъръс. Но какво пък — вие сте си лика-прилика.

— Ти си полудял! — Изведнъж гласът й прозвуча леден като неговия, а лицето й стана непроницаемо.

— Хайде, Катрин, стига си лъгала. Не съм толкова глупав, че да не мога да сглобя отделните факти. Вече всички говорят за вас двамата, но списанията даже правят намеци за отношенията ви. Дори Виктор ви е видял миналата година как вечеряте в „Ла скала“. Както разбрах — била е чудна интимна вечеря. Да не говорим за поведението ти, което отдавна ме кара да подозирам, че…

— Пак този Виктор Мейсън! — изкрещя тя, отметна глава и очите й започнаха да святкат. Сякаш нещо в мозъка й изключи и Катрин загуби контрол над себе си: — Писна ми да слушам вечно неговото име! Виктор Мейсън би казал всичко за мене, само и само, за да ме очерни. Той просто ревнува. Винаги ме е ревнувал!

Лицето на Ник се промени неузнаваемо и той се втренчи в нея:

— Ревнувал! Виктор те ревнувал! Явно ти наистина си се побъркала. Ако някой от нас е полудял, това определено си ти. Вече ми е напълно ясна твоята лудост. Ревнувал я бил! — той се засмя тъжно и поклати глава.

— Разбира се, че ме ревнува. Аз го зарязах и той още не може да се опомни от този шок. Жените никога не стават доброволно от леглото на Виктор Мейсън, те трябва да чакат, докато той ги из…

— И ти твърдиш, че си спала с Виктор? — прекъсна я Ник, а по лицето му се виждаше, че не вярва на нито една от думите й: — Е, няма какво да кажа. Ти надмина себе си. Браво!

— Да. Спала съм с него.

— Не ти вярвам. Щях да знам.

— Как би могъл да знаеш! Да не се мислиш за господ! Това стана, когато ти беше тук, в Щатите. Случи се, когато сестра ти умря при катастрофа. Когато ние правехме „Брулени хълмове“.

Ник усети как косата на врата му настръхна. Една ужасна мисъл започна да пълзи като змия към мозъка му. Той погледна към Франческа — тя се бе свила на стола, ужасно пребледняла, но го изгледа студено. Тогава Ник погледна към Катрин, която седеше изправено на ръба на дивана, сякаш готова за атака. Той присви очи, а умното му лице изведнъж стана страшно сериозно:

— Ти го измисли сега, нали?… За да ме засегнеш. Но аз…

— Нищо не съм измисляла. Наистина съм спала с него. Това е, Ники — той първи се добра до леглото ми! — изсъска тя като побесняла котка. — Авантюрата ни беше толкова бурна, че аз дори забременях от него. В себе си носех неговото дете. Чуваш ли — неговото! После направих аборт. Това е истината. Франки знае всичко. Кажи му, Франки, че е истина. Нека от тебе да го чуе, ако на мен не вярва.

„Господи, не, не, не“ — молеше се в себе си Ник. Гърдите го боляха, а кръвта му сякаш се смръзна в жилите му. Много бавно той се обърна и безмълвно погледна Франческа. Тя също нямаше сили да говори, само леко наклони глава и после извърна настрани изпитото си лице.

Ник погледна към Катрин. В безумните й очи светеше победоносен блясък, а по устните й играеше някаква грозна и зловеща усмивка. Сега тя цялата му се стори грозна, защото хубостта й беше само една маска.

— Значи ти си казала на Франки, че сте били любовници с Виктор? Че си забременяла от него?

— Да. Разказах й всичко. Тя е най-близката ми приятелка.

— И кога й разказа тези истории, Катрин?

— През лятото на 1956. Именно тогава бях бременна. Бяхме заедно у вилата на Дорис. Франки беше единственият човек, на когото можех да се доверя. Пък и Виктор отново се беше събрал с Арлен.

Ник усети как целият се сковава от някакъв студ.

— И ти й повярва? — обърна се той към Франческа.

— Да — прошепна тя.

— А не е трябвало. Катрин те е излъгала.

Франческа едва си пое дъх, а очите й я погледнаха ужасено.

Тогава Катрин изкрещя:

— Не съм я излъгала. Наистина бях бременна от него. Бях почти в третия месец.

— Нищо чудно и да си била бременна — сопна й се Ник с унищожителна ирония, — но детето не е било от Виктор. — Той се приведе към нея, впи поглед в очите й и произнесе бавно: — Виктор Мейсън е стерилен. Винаги е бил стерилен. Никоя жена не може да забременее от него.

— Господи! — извика Франческа и се отпусна на стола със стиснати юмруци.

Катрин се разсмя:

— О, Ник, ти вечно се мъчиш да го оправдаеш за всичко. Бил стерилен! Я стига глупости! Та той има двама сина.

— Те са синове само на Ели — отговори той с глас, който сякаш я шибна с камшик. — Само месец след като се оженили, първият съпруг на Ели избягал нанякъде. После я изоставил. И тогава брат й я запознал с Вик. Те двамата работели по строителни обекти. Вик и Ели се влюбили и тя направила постъпки за развод. Но по същото време съпругът й загинал при една експлозия в тексаските петролни рафинерии. Това се случило само месец, преди да се родят близнаците. Вик незабавно се оженил за Ели. Той отгледа Джейми и Стив като свои собствени синове и винаги беше за тях като истински баща, но те просто не са негова плът и кръв.

Франческа се беше изправила и се беше хванала за полицата над камината. Леко се олюля и Ник я подхвана с една ръка, за да не падне.

— Истината ли говориш, Ники? — успя да промълви тя с дрезгав глас. — Закълни се в честта си, че говориш истината.

— Да, мила, казах ти самата истина — отговори той тъжно. — Само ако тогава беше споделила с мен, Франки. Само ако беше споделила с Виктор, нещата щяха да се развият съвсем иначе.

Катрин го наблюдаваше внимателно и видя, че Франческа е прекомерно разстроена и че мъката й няма нищо общо със сегашната кавга. Затова тя попита колебливо:

— Какво има Франки! Какво говори Ник? Какво иска да каже с тези неща?

Франческа не отговори и Ник произнесе с равен глас:

— Преди единадесет години Франческа и Виктор бяха страшно влюбени. Виктор възнамеряваше да се ожени за нея, веднага щом се разведе с Арлен. Онова лято Франческа се раздели с него, като обясни на Вик най-различни неща, нито едно от тях обаче не е било истинската причина, както сега разбирам. Тя е скъсала с него заради теб. Едвам оцеля и затова години наред тя се криеше зад стените на Лангли.

— О, скъпа. Аз не съм знаела за това! Не съм знаела! — извика Катрин, скочи на крака и хвана ръката на Франческа. — Повярвай ми, не знаех. Честна дума! Ако всички тези неща ми бяха известни, аз нямаше да те занимавам с проблемите си с Виктор. Не бих ти причинила болка за нищо на света.

— Да, но ми причини. — Франческа махна от себе си обсипаната с бижута ръка на Катрин. Тя бавно пристъпи към масата с напитките, облегна се на нея и попита: — Излъга ли ме за Виктор, Кат?

— Разбира се, че не. — Катрин изтича при нея, вкопчи се и започна да я прегръща. — Аз казвам истината. Ник те излъга, а не аз. — Катрин зарева истерично. — Франки, Франки, нямам по-близък човек от тебе.

У Франческа се надигна страхотно отвращение към Катрин. То я обхвана мощно и неудържимо и тя изблъска Катрин:

— Аз обаче вярвам на Ники, не на теб!

Катрин я гледаше ужасено, а по лицето й вече течаха потоци от сълзи:

— Не, не, не бива да му вярваш. Аз те обичам. Не мога да живея без теб — хълцаше тя. — Моля те, не ме гледай така! Не ме гледай с такава омраза. Няма да го понеса. О, Франки, миличка. Миличка моя, аз те обичам!

— Престани да го повтаряш — каза троснато Франческа. — Ти не обичаш никого, освен себе си. Ти си едно чудовище.

— О, Франки. Не бъди жестока с мен, моля те! Не ме гледай сякаш съм някоя дрипа. — Катрин се олюля и се подпря на облегалката на стола. — Не се обръщай против мен. Само ти ми остана. Няма да го понеса.

— Боя се, че ще ти се наложи да го понесеш — каза Франческа с хладен и равен глас и взе пелерината си. — Няма да ти проговоря, докато съм жива. Да не съм те видяла повече. Ти съсипа целия ми живот. — Тя наметна пелерината и се обърна към Ник: — Не мога да остана нито миг повече в тази ужасна къща, Ники. Ще ми услужиш ли с колата си, за да се прибера до Манхатън? Ще ти я върна утре. По някое време.

— Ти да не мислиш, че имам намерение да остана тук? — Той прибра в джоба си цигарите и кибрита и прекоси стаята, като мина безразлично покрай Катрин, без да й каже и дума. Тя улови гърба на сакото му, вкопчи се в него и започна да го дърпа. Той обаче бързо се освободи от нея.

— Ник, Ник! — изкрещя Катрин и се спусна след него. — Аз те обичам! Обичам те! Не си отивай! Всичко ще оправя, скъпи мой. Обещавам ти. Не исках да те нараня. Направих го само за твое добро. Само с най-добри намерения.

Ник се извърна така рязко и неочаквано, че за малко не я събори и тя залитна към стената.

— Това, което току-що каза Франческа, важи и за мен — каза й той съвършено безизразно. — И както ти обичаше да казваш за брат си — оставам те в ръцете на Божието провидение. И в ръцете на Майкъл Лейзъръс. Да ти е честит.

Разтреперана и уплашена, обляна в сълзи, Катрин пристъпи към антрето и се подпря на рамката на вратата. Очите й се втренчиха в Ник и Франческа. Кучето подтичваше до тях и Франческа се наведе, за да му закопчае нашийника. После Ник отвори входната врата и изнесе техните сакове, които през цялото време бяха стояли в антрето. Франческа вървеше плътно след него. Нито един от тях не се обърна назад.

Катрин дълго стоя там неподвижна и вкаменена, сякаш се беше превърнала в статуя.

 

 

Те потеглиха за Манхатън, обзети от скръб и печал. Ник не спираше да говори, Франческа почти само мълчеше. От време на време сълзите й отново потичаха, тя ги бършеше, но те не спираха. Опитваха се да се утешат един друг, за да облекчат малко ужасното си страдание.

По едно време Ник каза:

— Не знам какво мислиш ти, моето момиче, но аз ще взема да се чупя за малко от Ню Йорк. Предчувствам, че само след няколко дни тя ще ми се изсипе у дома. И при теб ще се домъкне. Още не сме видели всичко онова, на което е способна. Виж, защо не заминем някъде заедно? Да изкараме заедно една зимна почивка.

— И аз знам, че тя ще се опита да се сдобрява с нас. Много мило, че ме каниш да дойда с теб, но съм решила да отида в Лангли. Вече е краят на ноември, а аз и без туй планирах да замина за Англия някъде към десети декември. Винаги карам Коледа с нашите.

— Ами какво ще правиш с пухчо? Ако искаш остави Лада при майка ми? — предложи Ник и отмести ръка от волана, за да погали пуделчето.

— Благодаря ти, Ник, но се разбрах с Вал да я вземе у тях.

Отново настъпи мълчание и двамата потънаха в тревожните си мисли, опитвайки се да преодолеят хаоса в душите си. Когато колата навлезе в Манхатън, Франческа пак си запали цигара и докосна Ник по ръката:

— Ех, ако бях разбрала истината още преди години, дори миналата година. Може би щях да се разбера с Виктор и да си изясним всички тези недоразумения. Кой знае — може би щяхме да се… Изречението й увисна недовършено и тя уморено въздъхна: — Но той вече е женен. Твърде късно е.

— Да, моето момиче. И аз изпуснах много неща.

 

 

Една сутрин в началото на декември Ник слезе да закуси. Намираше се в ранчото на Виктор и едва днес, за първи път от много дни насам, той се почувства малко по-добре.

Вик седеше под слънчевия навес, заровил черната си глава в новия брой на „Лос Анжелис Таймс“. Като чу стъпките на Ник, той сгъна наполовин вестника и го сложи на масата.

— Добро утро, братле. Изглеждаш чудесно. Спа ли добре?

— Даже отлично, благодаря — отвърна Ник и седна на масата. — Като дойдох, още не съзнавах колко съм уморен. Въздухът тук е чудесен, а и всичко е толкова спокойно, че беше изключено да не си почина. — Ник се ухили: — А и ти, и Лин ме гледате като писано яйце.

Виктор само кимна и се загледа към къщата със замислено изражение. Накрая той погледна Ник с черните си очи:

— Дръж се, братле. Новината е лоша, но реших да ти я кажа направо. Катрин Темпест вчера се е омъжила за Майк Лейзъръс. Сватбата се е състояла в неговата къща в Бел Еър.

Радостта в очите на Ник помръкна и той се скова на стола:

— В това ли се беше зачел така дълбоко?

Виктор мълчаливо му подаде вестника.

Ник бързо изчете целия материал, хвърли един бегъл поглед на снимката с двамата младоженци и без да каже каквото и да било, сгъна „Лос Анжелис Таймс“ и го върна на Виктор.

— Което е писано, то ще стане — заключи Виктор.

Глава XXIII

Дошло е време сърце за радост да затворя,

щом в другите сърца то радост не събужда вече.

Но даже и обичан да не бъда, пак ще моля

поне да мога още да обичам.

Джордж Гордон Байрон

Тя се завърна в Равенсуд.

Някога, преди много години, тя беше изживяла тук една кратка, но щастлива и хубава година. Споменът за нея беше останал непокътнат в паметта й, непомрачен от многото време, което изтече оттогава. Този спомен я беше мамел години наред и накрая тя не можа да му устои.

Преди повече от три седмици, в онзи мразовит декемврийски ден на самотния кей на Санта Моника, Катрин внезапно осъзна, че може да постигне вътрешен покой и да събере сили да започне живота отначало. Не се и съмняваше, че тук ще я посрещнат добре. Но тя знаеше, че със завръщането си в Равенсуд щеше да се гмурне в едно бъдеще, което криеше много неизвестни. Катрин пристъпи смело и решително към това ново начало и не съжаляваше за постъпката си.

Боу Стантън страшно се зарадва, като я видя, и се трогна, че е избрала за свое убежище именно неговия дом. Беше щастлив, че тя има нужда от него и че е потърсила неговото вярно приятелство. Самата Катрин също беше много развълнувана, когато пристигна, и особено когато той я заведе в стаята й. Тази спалня тя беше обзавела по свой вкус още когато беше млада булка, и за нейна най-голяма изненада Боу беше запазил всичко непокътнато. Изглеждаше по абсолютно същия начин, както и в деня, в който тя напусна неговия дом. Той й призна, че на няколко пъти я беше ремонтирал, но винаги беше възстановявал първоначалния й вид до най-малката подробност.

Стаята беше слънчева и просторна. Преобладаващ беше белият цвят, примесен с нежни пастелни нюанси. Всичките мебели бяха изящна френска направа от миналия век. Огромното легло беше обрамчено с бял муселинов балдахин, пердета от същия плат се спускаха по високите прозорци, а по стените висяха изключително красиви акварели. Целият следобед тя се разхождаше бавно из стаята и докосваше все познати и любими предмети: сините стъклени фигурки върху етажерката, най-четените от нея книги в библиотеката, която се разполагаше от двете страни на бялата мраморна камина, старинните порцеланови чинии, подредени в една осветена ниша в ъгъла. А по голямата тоалетка с огледалото стояха кристалните шишенца на парфюмите й от фирмата „Бакара“, снимката със сребърна рамка, на която се виждаха двамата с Боу, старинните флакончета, които събираше едно време. Всичко беше наредено така, както някога го беше оставила.

Днес беше неделя и Катрин седеше пред тоалетката, погълната в гримиране на лицето си. Първо прикри с фон дьо тен и пудра слабите синини под очите, освежи страните с малко руж, подчерта красивите си очи със синя очна линия и накрая си сложи съвсем леко кафява спирала. Реши да остави косата си разпусната, затова само я среса, изправи се и взе бързо да се облича. Беше си приготвила една шита по поръчка копринена блуза, кремави панталони и кремави еспадрили с повдигната подметка, които се завързваха около глезените. Сложи си съвсем малко бижута и преди да излезе от спалнята, се напръска с парфюм „Диорисима“.

Катрин стигна до средата на извитата стълба, когато чу звучния глас на Боу, който в момента разговаряше по телефона. Тя се спря на последното стъпало, с ръка върху колоната на стълбището. От това място можеше да го наблюдава, без той да я вижда. Тя го огледа за миг на спокойствие и за пореден път се възхити от това, колко добре изглеждаше той за възрастта си. Беше вече на седемдесет и три, но можеше да мине с петнадесетина години по-млад. Той се държеше така, сякаш наистина беше в разцвета на силите си и му бяха напълно чужди недостатъците на старостта. Ходеше все така изправен, тялото му беше силно, здраво и подвижно, лицето му беше гладко и с хубав слънчев загар, който рязко контрастираше със сребристобялата му коса. Боу Стантън се беше поддържал добре през всичките тези години и сега тялото му беше здраво, а духът бодър. „А сърцето още младо“ — добави Катрин на себе си.

Неочаквано Боу се размърда на стола, облегна се назад, вдигна крака и ги кръстоса върху бюрото. Едва сега я видя, лицето му светна и той й махна с ръка.

Тя пристъпи напред и се облегна на рамката на вратата на неговата стая. Усмихна се насреща му и лицето й грейна. Погледът й обаче веднага се спря на нейния портрет в цял ръст, който Боу беше поръчал преди двадесет и две години.

За първи път той я беше видял в пробните снимки за „Брулени хълмове“ и се влюби в нея, още преди да я е срещнал на живо. По молба на Боу, художникът Пиетро Аниджони я беше нарисувал в ролята на Кати Ърншоу. На портрета тя стоеше на фона на голата пустош, а гръмотевичните облаци в залязващото небе придаваха на цялата картина нещо неземно, странно и мрачно. Тъмният и страховит пейзаж караше образа й да изпъкне още по-рязко. Кати — Катрин излъчваше толкова жизненост, енергия и плам, че сякаш щеше да изскочи от платното. Дългата бяла рокля се увиваше около краката й, кестенявата й коса се вееше свободно назад, като че брулена от северния вятър, и в красивото лице, което гледаше от портрета, имаше някаква лудешка магия и очарование. Катрин се стресна от своя собствен образ и се зачуди дали наистина някога бе изглеждала така хубава и жизнена. Съмняваше се, защото допускаше, че художникът я е поразкрасил. Тя едва доловимо сви рамене, за да пропъди тези мисли, и погледна отново към Боу.

— Ще изляза малко навън — каза тя без звук, само с отваряне на устата.

Той кимна, усмихна й се разбиращо и продължи да говори със своя импресарио в Бевърли Хилс.

Катрин заслиза по широките бели стъпала към градината и си помисли колко е странно, че Боу беше запазил портрета й след толкова много години. Но какво пък — той беше държал стаята й непокътната и до най-малката подробност. Освен това не се беше оженил повторно. Катрин знаеше, че Боу все още я обича, а и тя го обичаше — и като добър и скъп приятел, и като незаменим компаньон. И както в миналото Катрин се чувстваше спокойна и защитена в негово присъствие. Това беше една от многото причини, които я накараха да се върне при него в дома му край Сан Диего.

Катрин стигна до средата на плавно спускащата се морава и се спря до едно огромно дърво, чиито клони бяха обсипани с розов цвят и почти опираха земята. Тя се огледа наоколо, за да обхване цялото имение Равенсуд. Къщата беше на два етажа с фасада, оформена от шест високи колони, които минаваха през двете открити веранди. Цялата архитектура напомняше за големите и богати домове в американския юг отпреди Гражданската война. Мазилката беше снежнобяла и сякаш искреше на фона на яркосиньото януарско небе. Зад покрива на къщата се виждаха силуетите на хълмовете в ранчото Санта Фе, които образуваха полукръг във формата на яка от времето на Тюдорите. Отляво се простираха безкрайни зелени пасища, чиято буйна трева се полюшваше на вятъра като в някаква пасторална идилия. Катрин запримига от ярката слънчева светлина, но сложи ръка на очите си и продължи да се наслаждава на красивата гледка.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите й. От многото места, където беше живяла, беше заобичала единствено Равенсуд, и то от деня, в който видя имението за първи път. Тук тя намери не само мир и покой, но и благодатна храна за душата си. Горещо желаеше завинаги да остане в Равенсуд, но знаеше, че това е невъзможно. Скоро, съвсем скоро й предстоеше пак да го напусне.

Катрин отново заслиза по лъкатушните стъпала на моравата. Мина покрай плувния басейн и тръгна по една виеща се пътечка, която водеше към края на градината. Тук беше засадена в кръг горичка от палми, чиито листа приятно шумоляха, а екзотични растения и евкалиптови дървета отделяха силни благоухания, в които се долавяше лека миризма на камфор. Тази полутропическа горичка беше прохладна и уединена дори през най-горещите дни и беше нейното любимо кътче. Тя седна до една дървена маса в самия край на горичката, с очи, вперени в голямата къща, която блестеше в далечината. Изведнъж Катрин се усмихна, защото си припомни нещо. Боу я беше довел да прекара уикенда в Равенсуд скоро след като тя пристигна в Холивуд за филма, в който щяха да участват заедно. Той искрено се забавляваше на нейното изумление: „Чак такова нещо не беше очаквала, нали сладурано?“ — каза й той тогава, като нарочно й заговори с подчертан лондонски акцент. „Кой би повярвал, че синът на един докер от източен Лондон живее в къща, която напомня за времената на южняците–аристократи?“ Тя обаче му отговори, че къщата напълно му подхожда, че не би могла да си представи никой друг, освен него като обитател на това красиво място. Боу остана доволен и поласкан от думите й. Същият този уикенд той се люби с нея за първи път. Катрин никога не забрави тези два дни, изпълнени с толкова романтика. В събота вечерта Боу поиска ръката й и тя се съгласи да се омъжи за него, запленена от този изискан, мил, елегантен мъж, който имаше невероятен усет към красивото и притежаваше благ нрав и забележително чувство за хумор.

Изведнъж в съзнанието й изскочиха плановете й за следващите няколко седмици. Катрин започна да обмисля отново всичко онова, което Естел й разказа по телефона преди десетина дни. Никой от тях не искаше да се срещне с нея — нито Райън, нито Ник, нито Франческа. Само Виктор все още оставаше под въпрос, просто защото в момента беше в Мексико. Катрин добре разбираше тяхното нежелание, защото им влизаше в положението. На всички тях бе причинила страдания, мъка и болка. Те й нямаха доверие. Но грешаха, защото тя се бе променила, и то толкова драстично, че сама не можеше да се познае. „Минали са вече десет години оттогава, помисли си Катрин, не, дори повече. Има дванадесет години, откакто ги видях за последен път.“ Тя започна да размишлява за всеки един от тях поотделно, опитвайки се да си представи как ли са живели през тези години и с колко ли трудности са се сблъскали в живота.

Катрин видя как Боу тича пъргаво по стълбите на верандата и как се спуска надолу по моравата, докато най-сетне се закова пред нея.

— Какво прави Скот? Всичко наред ли е? — запита тя, а Боу се настани срещу нея, хвана ръката й и целуна връхчетата на пръстите.

— Добро утро, хитрушо. Изглеждаш великолепно тази сутрин. Скот е много добре. Праща ти поздрави. Следващата седмица ще ми се наложи да ида на Бевърли Хилс. Трябва да подпиша важни документи и да поговоря със Скот по някои важни делови въпроси. Защо и ти не дойдеш с мен, скъпа?

— Не мога, Боу — каза Катрин с тъжна усмивка.

— Да, знам. Това място винаги те е дразнело.

— Понякога. Но вече ти обясних защо не мога да те придружа.

— Хм-м. — Боу се облегна назад и я погледна замислено: — Защо ли ти трябва да се връщаш в Ню Йорк?

— Налага се.

Боу поклати глава:

— Изобщо не е нужно даже. — Той се приведе към нея и хвана с две ръце ръката й. — Дори ако само с пръст побутнеш старите разпри, те може да избухнат отново и да натъжат хубавото ти личице. Не мога да разбера, хитрушо, защо ти е да се срещаш с тези хора. Ако не ме лъже паметта, само аз и Естел сме поддържали връзка с теб през последните десет години. Къде бяха останалите, когато ти имаше нужда от тях?

Тя сведе поглед, без да отговори.

Той зачака с нетърпение и тревога. Никак не му се искаше тя да си тръгне от Равенсуд. Най-сетне се беше завърнала при него, и то по собствена воля. Боу се надяваше, че Катрин ще остане при него. Завинаги.

Най-накрая тя отговори:

— Те ме изоставиха, защото ми бяха насъбрали много яд.

— Защо тогава, за бога, искаш да се срещаш с тях? — попита той и я погледна с недоумение.

Очите на Катрин гледаха смело и спокойно. Тя отговори, без да се замисля:

— Защото трябва да им поискам прошка.

По лицето на Боу се изписа изумление:

— Какво толкова си им причинила?

— О, това е дълга история. Няма да те отегчавам с нея в такъв хубав ден като днешния — засмя се тя кокетно, а очите й с цвят на море се завъртяха игриво.

И смехът й, и външният й вид бяха все така младежки. Точно в този момент на Боу му се стори, че тя изобщо не се е изменила. Но бяха изминали много години. Преди няколко дни те бяха отпразнували нейния четиридесет и четвърти рожден ден. С известна тъга той й каза:

— Пристигнала си съвсем отскоро и вече бързаш да си тръгваш. А всички казват, че съм бил много обаятелен и никоя жена не можела да ми устои — засмя се той с лека ирония. — Не ме гледай така, хитрушо. Знам, че трябва да се срещнеш с твоите стари приятели. Разбирам те. Значи все още не си се отказала да вземеш самолета във вторник?

— Не съм.

— Добре. А после накъде, скъпа? Какво възнамеряваш да правиш, след като се видиш с тях?

— Не знам. — Катрин сбърчи чело. — Може би ще си потърся някое жилище в Ню Йорк. Вече обявих за продажба апартамента си в Лондон, така че сега нямам свой дом.

— Разбира се, че си имаш свой дом, Катрин! — възкликна Боу и се улови за темата, която тя неволно подхвърли. — Равенсуд е твоят дом. И винаги е бил през всичките тези двадесет и две години. Ти просто не го осъзна. Свърши в Ню Йорк каквато работа имаш и се връщай тук. При мене. Кажи бързо „да“ и недей толкова да умуваш.

— Може и така да направя.

Боу присви устни и отново лекичко се засмя:

— Ако не бях сигурен, че пак ще ми откажеш, щях отново да ти предложа да се оженя за теб. Но през последните четири години вече два пъти ми казваш „не“, затова не знам дали ще преживея и трети отказ. — Той усмихнато й намигна. — Нека да ти го кажа сега по друг начин — няма да ти откажа, ако случайно решиш, че искаш да скрепим отново връзката си.

— Ти си смел човек, Боу. Нали имаше една поговорка — парен каша духа.

Той замълча за миг и попита:

— От чисто любопитство, кажи ми защо продължаваш да ми отказваш?

— Не се чувствах готова, когато ми го предложи. Дори и сега не съм готова за това. Не знам дали ще мога да се справя да бъда едновременно интимна приятелка и съпруга. Тези нервни кризи, които изкарах и заради които трябваше да постъпя в психиатрична болница…

— В санаториум — поправи я той.

— Това си беше точно психиатрия, Боу — прекъсна го Катрин и стисна ръката му. — Трябва да приемем истината — и аз, и ти. Бях ужасно болна жена. И ако искам да оздравея, трябва да се науча да го приемам нормално. Но да се върна на въпроса ти. Трябва да се почувствам напълно здрава и психически стабилна, преди да се обвържа с теб, Боу. Или с който и да било друг мъж.

Той се приведе към нея и я целуна по бузата:

— Не мога да се оплача от липса на търпение, хитрушо. И знай, че се гордея с теб, като знам какъв труден път измина.

— Благодаря. Съгласна съм с теб. Мисля, че се справих доста добре, като се имат предвид обстоятелствата.

Една тревожна мисъл се прокрадна в съзнанието на Боу. Той я погледна изпитателно и каза с бавен и сериозен глас:

— Нали няма да се срещаш с Майк Лейзъръс?

Катрин седна по-изправено и очите й помръкнаха:

— Обаче ще ми се наложи, ако искам да се видя с Ванеса. А не мога да ти опиша, Боу, как желая това — отговори тя мрачно.

— Знам, знам, скъпа моя. Но той няма да те пусне при детето. Той маниакално я пази само за себе си, така както едно време постъпваше и с теб. Майк обожава Ванеса и я държи до себе си и денем, и нощем. Иначе казано — под ключ.

Катрин се намръщи:

— Никога не си ми казвал досега тези неща. Няма скоро да оздравея, ако такива новини ме чакат. А ти откъде знаеш? Нали не си говориш с него вече от години?

— Така е, не съм, заради отношението му към теб, а и поради много други причини. Докато ти все още се възстановяваше в Лондон, нямаше смисъл да ти ги казвам всички тези неща. Но щом сега си тук, в Щатите, и възнамеряваш да останеш за постоянно, считам, че трябва да си наясно какво те чака с него. А откъде знам за поведението му спрямо Ванеса? В кинаджийския бранш е всеобща тайна, че той направо боготвори дъщеря си.

— Но тя е и моя дъщеря.

— Да, но той спечели родителските права.

— Така е… тогава аз бях бясна. Но… напоследък разбирам, че трябва да приема истината. Тогава аз не можех да се грижа за себе си, камо ли за детето.

Боу тежко въздъхна:

— Той е ужасен човек. Никога не мога да му простя начина, по който постъпи с теб. — Той се вгледа внимателно в нея. — Все още си мисля, че именно разводът ти с него те доведе до онова крайно състояние.

— Може и да е така, може и да не е. Все по-често ми се налага да се примиря с много истини, Боу. Сега си обяснявам поведението на Майк. Разбери, Боу, аз просто го разочаровах.

— Кой!? Ти!? Слушай, скъпа моя, това е най-голямата глупост, която съм…

Катрин се пресегна и докосна с пръст устните му:

— Чуй ме, Боу. Аз наистина го разочаровах, или по-точно казано — излъгах надеждите му. Много преди да се оженим, той си е бил изградил някаква конкретна представа за мен. Аз съм била за него като красиво произведение на изкуството, което не може да купи, но за което мечтае да стане част от неговата колекция. За Майк аз съм била безценна, съвършена, красива и божествена. После той се жени за мен. Ражда се Ванеса. Аз започвам да ставам, е да речем — твърде странна. За най-голям ужас и изненада на Майк, се оказва, че произведението на изкуството изобщо не е съвършено. За него то е било все едно да откриеш цепнатина в бронзова статуетка, пукнатина в мраморна статуя или прокъсване в платното… изобщо нещо от този сорт. С две думи, той се е бил сдобил с предмет, който се оказал недоброкачествен. И което е по-лошо, този предмет на изкуството винаги си е бил сбъркан, а той не е открил дефекта, независимо че е голям познавач. И тъй като аз вече не бях за него онова съвършено изкуство, към което се е стремял, той вече не ме искаше. Аз започнах да го дразня, да дразня усета му към красивото.

— Ама че глупак! Безгрешна или не, ти си оставаш една от най-големите красавици на този свят. Ти си жена от плът и кръв, а не мраморна статуя. И ти имаш своите недостатъци, както всички хора. Той трябва да е бил откачен, за да… те наказва по този начин. — Боу се изправи и се опита да потисне внезапния си гняв. По принцип той рядко се гневеше, но винаги реагираше така, щом се сетеше за Майк Лейзъръс. Започна да ходи нагоре-надолу, с ръце в джобовете, навел глава, потънал в размисъл. Мъчеше се да измисли довод, с който да я убеди, че не бива да се занимава с нейния бивш втори съпруг. Но Боу с неохота си призна, че е безпомощен. Тя би направила всичко заради детето. Той се спря, сложи ръце на масата и се наведе към нея: — Нека и аз да дойда в Ню Йорк. Ще съм по-спокоен, ако съм с теб.

Тя енергично поклати глава:

— Не, Боу. Оценявам жеста ти, но трябва да се оправя сама.

— Добре. Явно, че няма друга възможност. Ще трябва да се свържеш с него. Но не е ли по-добре да го потърсиш по телефона, вместо да се срещаш с него?

— Да, може би. Поне ще се опитам — обеща Катрин и погледна настрани. На нея самата й беше противна мисълта да застане срещу Майк Лейзъръс, но друг изход май нямаше. „Моето дете! Трябва да видя моето дете!“ — мислеше си тя наум, водена от гласа на сърцето си. После се обърна към Боу и му каза кротко: — Този юни Ванеса ще стане на единадесет. Не съм я виждала девет години.

— Да, знам — отвърна Боу. После седна и добави: — Изведнъж стана много замислена. Какво те безпокои? Да не би срещата с Ванеса?

— Не, не. Искрено се надявам, че ще я видя. Замислих се за нещо друго… нещо, което от много години се каня да те питам. Но едва днес събрах куража.

— Толкова ли е страшно? — Боу вдигна вежди, а по устните му пробягна закачлива усмивка.

— Не, изобщо не е страшно. Просто досега се страхувах от отговора. Исках да знам какво се случи тогава с нас. Защо се отчужди към мен две години след сватбата ни? Защо предложи, макар тактично и мило, че най-добре е да се разведем?

Той се засмя:

— Защото се показах като пълен идиот. — После лицето му стана сериозно: — Да, това е самата истина. Трябваше да поговоря с теб, Катрин, да се опитам да разбера проблема ти, а не просто да се оттегля. Сега, като си помисля, ми се струва, че постъпих като страхливец. И от години все това си казвам. Попречи ми моето мъжко его. Ти ми се струваше необяснимо хладна и далечна, искам да кажа в сексуално отношение. Започнах да си въобразявам, че не мога да ти повлияя като мъж, като любовник и си обясних твоята скованост именно с това. Тогава бях на петдесет и две години и предполагам, че изживях някаква криза на самочувствието ми. А ти беше само на двадесет и две и разликата във възрастта ни започна да ме дразни. И тогава си втълпих, че съм прекалено стар за теб.

Катрин поклати глава и кротко го сгълча:

— Трябваше да ми помогнеш, Боу, наистина трябваше. Все пак ти се беше женил вече четири пъти и беше много по-опитен от мен. От друга страна, не мога да те виня, защото аз бях… фригидна и се страхувах от секса и физическата близост. — Тя сведе поглед и здраво стисна ръцете си, но после осъзна колко е напреднала, щом можа да произнесе пред него всички тези неща.

Боу вдигна брадичката й и с топла усмивка се загледа в лицето й:

— Ти ми се струваше толкова сексапилна, че никога не ми е хрумвало, че имаш някакви проблеми. — Той присви очите си, в които се четеше някаква горчивина. — Ще ти призная нещо. След като се разделихме, аз се подложих на психоанализа, за да разбера и мен, и теб, но твърде скоро открих, че причината за твоята хладина не е в мен. Ние обаче вече бяхме разведени.

— Колко глупаво постъпихме, нали?

— Да, наистина.

— Радвам се, че си поговорихме за тези неща, Боу. Сякаш ми олекна. — Катрин го възнагради с една от нейните несравними усмивки. — Толкова ми е хубаво с теб, Боу. В Равенсуд цари такъв покой. Всичко тук радва сърцето ми. И най-вече ти. Ти си чудесен човек. Не знам как щях да оцелея през толкова много изпитания, ако не беше ти. Самата мисъл, че те има, че ти си силен, добър и нежен, ми е давала кураж. — Катрин наклони глава и очите й започнаха да се взират в лицето му. — Някога тук бяхме щастливи, нали, скъпи мой?

— Много, много щастливи, хитрушо моя. — На Боу му се прииска да добави. „И пак можем да бъдем.“ Но си замълча.

Глава XXIV

Франческа остави чашата с кафе и учудено изгледа съпруга си. После бавно каза:

— Ще ми е ужасно трудно да отложа обяда си с Николас Латимър. Срещата ни е за днес, Хари.

Харисън Ейвъри беше не по-малко учуден:

— Не съм казал, че трябва да го отлагаш, скъпа. Просто ти намекнах за моите опасения да не би вашият обяд да доведе до среща с Катрин Темпест. Мислех си, че ти и Николас имате най-сериозни основания да стоите по-далече от нея. От това, което и двамата сте ми разказвали за нея, смея да заключа, че тя е постъпила по ужасен начин спрямо теб и Николас.

— Да, това е точно така, разбира се. Но какво те кара да мислиш, че който и да е от нас има намерение да се среща с нея? — тя повдигна русите си вежди.

Неговите добри и безкрайно мъдри очи погледнаха малко строго изпод роговите рамки на очилата му:

— А не е ли Катрин Темпест поводът за вашия обяд? Няма ли да обсъдите нейното предстоящо завръщане?

— Да, сигурно и за това ще си поговорим, но накратко — призна Франческа. — Ще я споменем и нея самата, но, Хари, тя не е причината за нашия обяд. Даже в известен смисъл нейното появяване ни накара да възстановим връзка, след като не сме се чували повече от пет години. Съвсем спонтанно Ник ми предложи да се срещнем, за да си поговорим какво сме правили през всичкото това време, и аз приех. Да не би да имаш нещо против, скъпи? Винаги съм мислела, че Ники ти е симпатичен.

— Симпатичен ми е и нямам нищо против. Просто искам да те предпазя, Франческа. Нали си спомням колко огорчена беше през 1968, когато започнахме да ходим по-сериозно. Никак не ми е приятна мисълта, че отново се излагаш на рискове, които могат да ти донесат нови огорчения. Това е всичко, скъпо мое момиче.

— Виж, аз вече съм много по-мъдра. Освен това аз и Ники се споразумяхме взаимно да се подкрепяме в нашия отказ за среща. Ако някой от нас усети, че започва да се размеква, веднага се обажда за помощ на другия. — Тя леко се засмя. — Нещо като телефон на доверието.

Харисън Ейвъри слушаше изумен. Нима тази Темпест беше такава прелъстителка и чаровница, че двама интелигентни души имаха нужда да се подкрепят взаимно, за да могат да устоят на нейната молба. Той не можеше да повярва на ушите си, но точно това искаше да каже Франческа. После Харисън се замисли за брата на Катрин — сенаторът О’Рорк, и изумлението му нарасна. За него Райън О’Рорк беше преди всичко човекът донесъл страдание на Франческа. Но Харисън беше дипломат от висока класа и дългогодишен посланик, затова му се стори, че ще бъде твърде нетактично да предупреждава жена си да избягва евентуална среща с нейния бивш любовник. Имаше в нея пълно доверие и знаеше, че е безупречна като съпруга, пък и не му се вярваше, че Франческа лесно ще се поддаде на иначе чаровния сенатор. От друга страна обаче, ако тя отново започне да се вижда с Катрин Темпест, нямаше да е изключено и да налети на брат й, а самата мисъл за това му се струваше ужасна. Харисън нямаше високо мнение за О’Рорк, независимо че неговите приятели от демократическата партия непрекъснато го хвалеха. Нито пък се радваше на възможността жена му да общува с холивудската паплач, макар и да са й били приятели в младежките й години. Особено напоследък тези артистични среди ставаха все по-вулгарни. „Безпокоиш се напразно — започна да разсъждава логично той. Франческа е зряла, разумна и мъдра. Тя знае как да се оправи…“

— Изглеждаш ужасно замислен, Хари — обади се Франческа. — Моля те, недей да се безпокоиш заради Катрин Темпест и за обяда…

— Не се притеснявай, скъпа Франки — успокои я той и поднесе чашата си. — Би ли ми сипала още малко кафе? Та къде ще те води на обяд Ники? — попита Хари с топъл глас и любяща усмивка.

— В „Карлайл“… Там ни е удобно и на двамата. Пък и времето е толкова ужасно, че решихме да не ходим много надалече. — Тя сипа мляко в кафето, занесе чашата му и го целуна по бузата: — Жалко, че днес пак трябва да се връщаш във Вашингтон. Напоследък ти почти не мърдаш от там.

— Боя се, че се налага. — Той потупа ръката й. — Президентът ме очаква. Ако знаеш само колко работа имаме с него… Не му завиждам на този човек…

— Става дума за Иран, нали? — прекъсна го Франческа и се върна на мястото си. — Нали заради това е поискал да отидеш при него?

— Да. Положението е взривоопасно. Не знам още колко дълго ще се задържи шахът. Разполага с минимално влияние, а аятолахът седи във Франция и точи зъби. — Харисън тъжно поклати глава. — Лично аз считам, че дните на шаха са преброени. Няма дълго да се задържи на престола. — Той отпи от кафето си и продължи: — Мило момиче, хайде да не обсъждаме кризата в Близкия изток. Стига ми, че няколко седмици ще се занимавам само с това. Кажи какво реши Ким? Ще идва ли в Ню Йорк или не?

— Обещах му да му се обадя днес, Хари. Но ми се струва, че ще се опита да ми откаже. Вече се е съгласил да даде развод на Пандора и имам чувството, че го чакат неотложни задачи.

— Постарай се да го придумаш. Щеше да бъде хубаво да отидете с него до Барбадос и да изкарате няколко…

— Нали и ти щеше да дойдеш с нас, Хари? — попита рязко тя и го изгледа изпитателно, без да го остави да довърши.

Харисън се усмихна:

— Щях, но се боя, че няма да успея да се измъкна. Положението е такова, че едва ли ще се проясни в близките няколко седмици.

— Ти работиш прекалено много, скъпи. Нали си спомняш какво ти каза доктор Уолсингам след последния ти инфаркт? Изобщо не бива да се преуморяваш.

— Ако някога моята страна се е нуждаела от мен, Франческа, то това е именно настоящият момент — каза нежно Харисън. — А никой не разбира по-добре от теб какво значи дълг.

Тя погледна настрани, приемайки думите му. Съзнаваше, че е безсмислено да спори с него, въпреки че той постоянно се претоварваше. Затова Франческа реши да поговори с брат му. Надяваше се, че поне Нелсън ще успее да му втълпи да намали малко темпото.

— Да, аз те разбирам, но ти трябва да понамалиш работното си време. Не е ли по-добре по-рядко да ходиш при президента, но да си здрав, отколкото пак да влезеш в болница и съвсем да си извън строя. Обещай ми, че всеки следобед ще се прибираш, за да си починеш.

— Обещавам. — Очите му светнаха дяволито. — Обаче в замяна искам и ти да ми обещаеш нещо.

— За теб винаги, Хари. — Тя се наведе през малката маса в трапезарията. — Кажи какво е то.

— Искам днес или утре да отидеш до галерията и отново да погледнеш онова платно на Мари Лоренсен. Много ми се иска да го купя за теб, Франки. Хайде, обещай ми.

— Добре, обещавам. Ще отида… може би, след като обядваме. Не че не ми харесва. Ти знаеш, че обичам всичките картини на Лоренсен. Но ти много ме глезиш с тези твои подаръци. Току-що мина Коледа, а теб пак те е обхванала треска за купуване.

— И ти ме глезиш. Не знам как щях да живея без теб, скъпа моя. — Неговото усмихнато лице изведнъж стана замислено. — Щастлива ли си с мен, Франки?

— О, Хари! Винаги съм била щастлива с теб — и сега, и преди. — Тя прикова в него светлите си очи и го погледна изпитателно. — Надявам се, че и ти винаги си бил щастлив с мен, Хари.

— Това се разбира от само себе си. — Той избута стола и се изправи. — Отивам в библиотеката, за да си събера книжата. Ще поговоря набързо с Нелсън и после веднага тръгвам за летището. Не ми се иска да изпускам самолета.

— Добре, скъпи. Ей сега ще дойда при теб. — Тя го наблюдаваше, докато той излезе с бърза крачка. Лицето му стана сериозно, защото съзнанието му вече беше погълнато от важните държавни дела.

Харисън беше висок и представителен мъж. Имаше метално сива коса и сурово слабо лице, което прикриваше неговия благ нрав и човечност. Все пак лицето му беше привлекателно, защото излъчваше аристократизъм и интелигентност. В държанието му имаше толкова достойнство, че той внушаваше на всички сила, решителност и респект. Франческа внезапно си помисли, че именно тази негова особеност е спомогнала в кариерата му на дипломат. Тя се запозна с него в средата на шестдесетте години чрез брат му Нелсън, който пък беше приятел с Бънки Амфър. По онова време той беше вдовец, и то вече от десетина години. Единственият му син — Симън Ейвъри, беше загинал при самолетна катастрофа заедно с младата си съпруга. Симън сам пилотирал самолета на път за имението на баща си във Вирджиния и по една случайност не бил взел със себе си и двете си малки дъщерички. През първите години след този трагичен инцидент Харисън се беше вкопчил като удавник в двете си внучки и те осмисляха целия му живот. В един момент обаче той беше осъзнал, че това не е честно спрямо тях и започна да им дава повече свобода, като се върна към нормалния живот. Франческа въздъхна и си помисли: „Горкият Харисън! И той е познал що е мъка. Но то пък кой ли бива забравен от житейските злощастия?“ Тя изтича от трапезарията, прекоси антрето и влезе в библиотеката.

Харисън стоеше прав до писалището. Той я погледна усмихнато и затвори куфарчето си.

— Хванах Нелсън, преди да отиде в банката. Успял е все пак да се освободи за този уикенд, скъпа. Ще дойде във Вирджиния. Каза, че иска да пътувате заедно със самолета в петък.

— Чудесно. — Тя се облегна на един стол. — Хубаво е, че изкарахме заедно този уикенд в Манхатън. — Нали ни беше добре, Хари?

— Наистина прекарахме великолепно. Трябва да го правим по-често. — Той се приближи до нея, прегърна я през рамо и двамата заедно излязоха във входното антре. — И не забравяй — иди до галерията и си помисли дали да не си купиш онова нещо на Лоренсен.

— Да, непременно ще отида. Благодаря ти, Хари. — Тя го прегърна, а той я притисна до себе си и я целуна по бузата. После Франческа му прошепна на ухото: — Приятно пътуване. И недей да позволяваш на големия шеф да те товари много.

— Добре, няма — ухили се той. — Ще ти звънна довечера, сладко мое момиче.

Франческа се върна в библиотеката, написа няколко писма, прегледа нещата, които трябваше да свърши във връзка с благотворителния концерт, и накрая вдигна телефонната слушалка. Набра кода на Англия, после местния код за Йоркшир и най-сетне завъртя телефона на канцеларията на замъка Лангли. Вдигна новият й иконом, размениха няколко думи и той я свърза с Ким.

— Здравей, Франки! — чу се радостният глас на Ким. — Как си? Какво прави Харисън?

— И двамата сме добре, Ким. А ти как си?

— Горе-долу. Всъщност затънал съм до гуша с работа. А утре заминавам за Лондон. Нали разбираш — трябва да се видя с моите адвокати.

— Как върви разводът?

— Относително доброжелателно. Но има някои неща за доизглаждане. Най-вече имуществени въпроси. Но мисля, че ще се справя. Освен това Пандора се съгласи да ми даде децата и аз…

— Това е чудесна новина — възкликна Франческа. — Тя ще има право да ги вижда само в определени дни. Нали е така по закон?

— Точно така. Отначало тя не вярваше, че те искат да живеят при мен, затова аз й казах сама да ги попита. Мисля, че остана направо сащисана, когато Джайлс, Мелиса и дори мъничкият Роли, който й е любимец, й обяснили, че са съвсем сигурни къде искат да бъдат — „при татко в Лангли“. Джайлс дори ми каза как Роли изчуруликал: „Не го халесваме този Оливъл, мамо“. И както винаги не казал „р“.

Франческа се засмя, като чу как добре Ким имитира гласа на сина си. Роли беше едва тригодишен, но беше изключително будно и мило дете.

— Съгласна съм с Роли. И аз хич не харесвам Оливър Ремингтън. Но това е без значение. Кажи кога ще дойдеш в Ню Йорк, Ким?

— Знаеш ли, Франки, ако трябва да ти призная честно, едва ли ще мога да дойда точно сега. Щом веднъж се реших на този развод, предпочитам всичко да приключи по-бързо. Като свърши ваканцията, Мелиса и Джайлс се връщат в пансиона, обаче Роли е малък. Не искам да го оставям сам с бавачката, след като детето ми гласува такова доверие.

— Доведи го и него.

— Може, но напролет. Сега трябва да седим тук. Нали ме разбираш, сестричке.

— Да, добре, но все пак съм разочарована. Радвам се обаче да те чуя така бодър и весел. Отдавна не бях те чувала да се смееш, Ким.

— Сега се чувствам много по-добре. Сякаш ми олекна, когато най-сетне се реших, когато в себе си най-сетне скъсах с нея. А Дорис много пъти казваше: „Ако Пандора не беше хукнала с Ремингтън, щеше да хукне с някой друг“. Сега и аз съм на същото мнение.

— О, Ким толкова се радвам за теб, скъпи. Точно така — няма за какво да провесваш нос. Между другото, как е Дорис? Не съм получила обичайното седмично писмо от нея, освен ако не пристигне утре.

— Както винаги — чувства се отлично. Отиде в Южна Франция за няколко седмици.

— Ами добре, поздрави я от мен. Много здраве и на теб и твоето домочадие, Ким. Нали другата седмица ще ми звъннеш да ми кажеш какво си се разбрал с адвокатите?

— Разбира се, скъпа. Извини ме пред Харисън. Обещай му, че ще дойда през април или там някъде. Дочуване.

— Дочуване, скъпи.

 

 

Николас Латимър седеше на дивана и беше хванал Франческа за ръцете. Целият грееше, а очите му блестяха:

— Изглеждаш великолепно, Франки! — каза той вече за трети път. — Толкова се радвам да те видя.

— Благодаря, Ники — засмя се тя, не по-малко радостна от него. — Не трябваше да прекъсваме връзката. Глупаво постъпихме, нали? Ще се постарая повече да не го допускаме.

— Аз също. — Той пусна ръцете й, облегна се и я погледна, леко наклонил глава: — Толкова много ми липсваше, хубавице такава.

— И ти ми липсваше, Ники. Старите приятели от младостта си остават най-добрите приятели. Не е ли така?

— Да — отговори Ник, но се замисли. — Знаеш ли, онзи ден ми хрумна защо спряхме да се виждаме с теб. Може би взаимно си напомняхме за неволите, които преживяхме.

— Сигурно си прав — призна Франческа.

— Понякога на човек му се иска да започне живота си съвсем отначало, да завърже нови приятелства, за да забрави старите, които са му донесли разочарования. — Той сви рамене. — Няма значение какво раздели пътищата ни. Винаги съм те обичал и винаги си била близо до сърцето ми, скъпа Франки.

— О, Ники. Това, което каза, е толкова хубаво. И аз те обичам и пазя за теб най-светли спомени.

Ник се усмихна, но после лицето му стана сериозно. Той се приведе към нея и хвана ръката й.

— Когато разбрах, че тя се връща и искала да се срещне с нас, изпитах най-различни чувства и какви ли спомени не минаха през главата ми. А после вечерта ме обхвана някакъв страх. Чудех се дали и ти не си изпитала същото, Франки. Кажи честно — уплаши ли се?

— Да, наистина. Но скоро разбрах, че не се страхувам от Катрин, а от самата себе си. Страхувам се да не й позволя отново да ме впримчи в живота си. Знаеш я как умее да приласкава. Не познавам друга чаровница като нея. Убедена съм, че и ти си се уплашил тъкмо от това. Един съвсем естествен страх да не се оплетеш отново в мрежите й. Още повече, че съзнаваш опасността.

— Взе думите от устата ми, Франки — каза бързо Ник. — Тъкмо щях да ти обясня, че и аз достигнах до същия извод. — Той направи гримаса. — Нека с това да приключим разговора за Катрин Темпест. И в никакъв случай няма да си разваляме обяда с приказки по неин адрес. Колко пъти сме го правили преди. Искам да ми разкажеш за себе си, за това как живееш, какво правиш.

— И аз искам да чуя за теб, Ники. Но първо нека да пийнем по чаша. Какво предпочиташ — вино или водка?

— Бих пийнал вино. — Ник се изправи. — Нали не възразяваш да поразгледам картините. — Той пристъпи назад и се вгледа в платното на Реноар, закачено над дивана.

— Разбира се, че не. — Франческа тръгна редом с него.

Чукнаха се за здраве и Ник каза:

— Нека да си все така хубава и млада, Франческа.

— И аз ти пожелавам същото, мой най-скъпи приятелю — усмихна се тя.

Ник се загледа в картината на Реноар. Остана запленен от свежите и весели цветове, от нежния рисунък. Картината представляваше мъж и жена, надвесени над счупен парапет над една река, а на брега се виждаха няколко вързани стари лодки. Всичко беше толкова красиво и идилично. Но нима всички картини на Реноар не бяха ненадминато красиви? Ник поклати одобрително глава.

— Понякога си мисля за теб, като я гледам — каза му Франческа. — Това е една от любимите ми картини. Казва се „Ла Гренуилер“, което ще рече място пълно с жаби, тоест блатиста местност. Реноар я е нарисувал някъде към 1869. Името просто ми напомня за твоя любим ресторант в Ню Йорк.

Ник се ухили:

— Тъкмо в „Гренуил“ смятах да те заведа днес, но се отказах, защото това място ще ни навява прекалено много спомени. И то най-вече тъжни спомени.

Тя поклати глава.

— Не, не, Ники. Мястото изобщо не ме притеснява. Всъщност аз и Харисън често ходим в „Ла Гренуил“.

— Какво прави Харисън?

— Много е добре… но може би не е точно така. Преуморява се, Ники, и е страшно притеснен от ситуацията в Иран. Тази сутрин отлетя за Вашингтон и знам, че го чака една ужасна седмица. Прекара вече два инфаркта. На мен ми се иска да се оттегли от активен обществен живот. Но напразно си хабя приказките — той не ще и да чуе.

— Не съм знаел, че Хари има проблеми със здравето. Съжалявам, скъпа. Но той е много енергичен човек, свикнал е да бъде в центъра на събитията. Такива хора като него не бива да бъдат ограничавани. Покоят е чужд на тяхната природа. Сигурно Хари ще се оправи. Недей да се тревожиш излишно.

— И това ми го казваш ти! Като те знам колко си притеснителен — подкачи го Франческа с весел смях.

Ник също се засмя и продължи да се разхожда из стаята. Спря се за малко пред една картина на Мане, а после и пред една творба на Дега. Той кимна и промърмори на себе си: „Този Хари наистина разбира от изкуство.“ Ник тръгна да седне отново при Франческа, но застана до едно старинно писалище и очите му се впиха в цветната снимка, поставена в сребърна рамка. Той я взе, разгледа я добре и усети как го налегна носталгия при вида на поляната и къщата от имението Витингенхоф.

— Кога е правена? — запита Ник.

— Миналото лято. Аз и Хари им бяхме на гости.

— Как е тя, Франки? — попита той тихо. — Омъжи ли се изобщо? — Ник върна снимката на мястото й и седна.

— Много е добре. Не, Дипс така и не се омъжи.

Той възкликна съвсем спонтанно:

— Господи! Как пропиля всичко! Пропиля целия си живот!

— Даяна си има собствено мнение по този въпрос, макар че аз съм съгласна с теб. Тя е щастлива по свой собствен начин, Ники.

Ник присви устни, отпусна се на стола и за миг се загледа в пространството. После каза бавно:

— Оказа се, че Раул Валенберг е бил държан на „Лубянка“, а не техният баща. Нали така?

— Да, така мисля и аз. Хари, Даяна и Крисчън са на същото мнение. Но Дитер Мюлер съвсем не е убеден в това. Той счита, че щом Раул Валенберг е бил държан там от края на Втората световна война, какво пречи в занданите на „Лубянка“ да има и други затворници, а защо не и самият Курт фон Витинген. Просто Дитер няма да се откаже така лесно. — Тя поклати замислено глава.

— Аз почти се бях наканил да й пиша, когато във вестниците започнаха да се появяват историите за Раул Валенберг. Но после се отказах. Реших, че ще бъде нетактично. А Даяна как прие новите разкрития?

Франческа се замисли за миг:

— Стоически, а може би и с облекчение. Но плака много за Валенберг и неговото семейство, защото знаеше отлично какво са преживели. Разбра се най-сетне кой е този нещастник, държан като затворник от руснаците. Но този факт не разбули загадката около съдбата на чичо Курт. Ние все още не знаем със сигурност каква участ го е сполетяла. Но както знаеш, Даяна тайно се надяваше, че баща й е загинал при последните боеве за Берлин, когато съюзниците завзеха града през 1945. А сега тя е повече от убедена, че там е намерил смъртта си. И Крисчън мисли така. Разбери, те дори отчаяно се надяват, че баща им е погребан в някой общ гроб, вместо да бъде в „Лубянка“ и да споделя съдбата на онзи мъченик — шведа. Те и двамата живяха години наред с мисълта, че баща им може би е жив и страда, и това страшно ги измъчваше. А и провали живота им, и особено живота на Даяна, която се лиши от лично семейно щастие, за да може да се грижи за майка си и за Крисчън.

— Абсолютно си права, моето момиче! А какво прави майка им?

— Леля Арабела е вече много възрастна. Скоро ще навърши осемдесет. Много е рухнала и мисля, че не разбира това, което става около нея. Предполагам, че живее единствено със своите спомени. Когато преди няколко години започна да я обхваща склерозата, Даяна се погрижи за нея, като я убеди да отиде да живее при тях във Витингенхоф.

— Даяна трябваше да се омъжи за мен! Или за когото и да било друг! — Ник си я представи във въображението си и както винаги го налегна ужасна печал. След малко той се обърна към Франческа: — Тя наистина ли е добре, Франки? Толкова я обичах и ще ми е страшно тъжно, ако тя е нещастна.

— Тя изобщо не се чувства нещастна, скъпи Ники. — Франческа се поколеба за миг, но продължи. — Веднъж — преди много години, в Лангли — Даяна ми каза, че според нея същества Божия промисъл, която ние често не сме в състояние да проумеем, но която рано или късно ще стане достъпна за нас. — Франческа погледна въпросително Ник: — Тя говорила ли ти е за тези неща, скъпи?

— Да, няколко пъти. Струва ми се, че Даяна има предвид Божието предопределение. Поне аз така го разбирам.

— Да… Даяна наистина вярва, че всичко, което се случва е Божия воля. Тя се уповава на своята вяра и напоследък все повече търси в нея утеха. Миналото лято, когато им гостувах в Бавария, тя ми призна, че нейната религия не остава място за никакви съмнения и колебания. Явно вътрешните й убеждения й помагат да продължава да се бори със своя нелек живот.

Ник не отговори и Франческа забеляза колко е натъжен. Тя се пресегна и нежно докосна ръката му:

— Недей да скърбиш, най-малко пък за Даяна. В много отношения тя е по-щастлива от повечето хора, защото има своята вяра, която й дава сили. Тя живее достойно и пълноценно. Моля те, Ники, повярвай на мен.

— Вярвам ти и се радвам, че тя живее в мир със себе си. Това се случва много рядко.

— Да… Нека да ти сипя още вино — Тя взе чашата му и отиде до кофичката с леда. После му каза през рамо: — С огромно удоволствие съм изчела всичките ти книги от последните години. Все още съм твоята най-голяма и най-вярна почитателка, скъпи мой. Предполагам, че и в момента пишеш книга.

— Естествено. Дори вече я привършвам.

— Кажи какво ново има около теб, Ники.

— Нищо особено. Обаче си имам син — похвали се той гордо и пое от нея чашата си. — На четири годинки е и е чудно малко момченце.

— Значи се е метнал на баща си — пошегува се тя. — Как се казва?

— Виктор.

Франческа премигна и каза тихо:

— Трябваше да се сетя, че не може да си го кръстил иначе. Бих искала да го видя. Защо не го доведеш някой път да обядваме заедно или на чай?

— Чудесна идея, моето момиче. Между другото, аз не съм женен. Просто живеем заедно с Карлота, майката на сина ми.

— Да, подочух. Тя не беше ли венецуелка?

— Аха. В момента си е у дома в Каракас. Баща й нещо не бил добре и миналата седмица тя отиде за малко да го навести. Таман и аз ще мога да довърша новия си роман до края на февруари или началото на март. Ами ти защо не пишеш? Все се надявах да излезе някоя нова историческа студия, които ти така хубаво умееш. — Той замълча и се усмихна подкупващо: — Хайде, кажи ми. Нали си спомняш, че едно време ти бях наставник.

Франческа се понамести на дивана, приглади своята кехлибарено–кафява вълнена рокля и чак тогава отговори:

— Да ти призная честно, не мога да си избера подходяща личност, за която да напиша биография. Май се попривършиха героите, които ми допадат. По едно време ме блазнеше идеята да напиша книга за династията на Тюдорите. — Тя се засмя. — Но аз пиша толкова бавно, задълбавам се в какви ли не проучвания. Като че ли извинението ми не прозвуча много убедително, а, скъпи?

— Не, защо. — Ник реши да не я разпитва повече за работата й, затова бързо смени темата: — Я кажи какво прави брат ти? Как я кара?

— Ако трябва да бъда точна — занимава се с развода си. Жена му го напусна. Заради друг мъж.

— Искаш да кажеш, че Пандора Тремейн се оказа боклук? По дяволите! Винаги съм си мислел, че тя е по-различна от останалите. Нали си спомняш как я превъзнасяше Хили Стийд онова лято на Ривиерата? Беше адски горд, че кавалерства на високопочитаема благородничка.

— Разбира се, че си спомням. И аз винаги съм считала, че Пандора е мила и чаровна. Но явно никак не е била щастлива с Ким, въпреки че умело ни заблуждаваше и мен, и дори брат ми. Той беше ужасно разстроен, когато тя го напусна. Преживя го много по-тежко от раздялата с Катрин. Дори преди няколко години Ким чистосърдечно ми призна, че му е олекнало, когато Катрин реши да остане в Холивуд през 1956. И аз, и ти знаехме, че точно така ще стане. Нейната артистична кариера много го тревожеше, защото щеше да обърка живота им. Дорис още тогава говореше за тези неща. Освен това пак Дорис първа долови, че Пандора се чувства нещастна, че е непостоянна и повърхностна, много преди ние да забележим тези нейни черти.

— Какво прави възхитителната Дорис? А баща ти?

— О, Ники! Значи ти не знаеш. Но кой ли да ти каже. Татко почина преди две години. Получи удар. И, слава богу, си отиде почти веднага. Той не би могъл да го понесе, ако трябваше да вегетира.

Очите на Ник се замъглиха. Той приседна до Франческа и хвана ръката й:

— Ужасно съжалявам, Франки. Знам колко беше привързана към него. На колко години почина?

— На шестдесет и осем. Радвам се, че той се намери с Дорис и че се ожениха. Живяха заедно двадесет години. Двадесет години на щастие и блаженство. Те двамата бяха късметлии, Ники.

— А как го прие Дорис? Сигурно е била съсипана от мъка. Тя обожаваше баща ти.

— Да, така е. От началото й беше много трудно. Но дъщеря им Мериголд й беше утеха, а също и Ким. Сега Дорис си е почти както преди. — Франческа стана и отиде до един шкаф, откъдето взе снимка в рамка и я подаде на Ник. — Това са Мериголд, татко и Дорис пред вилата им в Монте Карло. Правена е преди четири години.

— Чудесно момиче. Името й много й отива^[5]… с тази червеникава коса — също като майка си. Изглежда ми на около двадесет години.

Франческа взе снимката и я върна на мястото й.

— Да, всъщност това лято ще навърши двадесет и една. Господи, Ник, колко сме остарели, не е ли така? Вече изобщо не си спомням как съм изглеждала на двадесет и една.

— Да, но аз пък си спомням, моето момиче. Беше направо страхотна. — Ник я огледа одобрително и й намигна. — И все още си! Изглеждаш много по-млада от възрастта си, хубавице моя.

— Ти също. А сега — не е ли време да тръгваме? Умирам от глад.

Глава XXV

Франческа и Николас се върнаха в доброто старо време. Много се смяха по време на обяда в „Карлайл“ и разказваха за себе си един на друг, като че ли са се запознали вчера. Държаха се естествено и непринудено, защото старата дружба бе останала невредима, независимо от многото време, което беше изтекло. Повечето от изреченията им започваха с: „А ти спомняш ли си…“. Но и двамата се опитваха да говорят най-вече за настоящето и гледаха да не си напомнят за минали разочарования.

По едно време Франческа стана замислена, а после каза на Ник:

— Никога не съм си представяла живота си по този начин. Мислех си, че ще се оженя млада, ще народя деца, ще имам хубава къща в провинцията и някой скромен апартамент на първия етаж в Лондон, че спокойно ще посрещна старините с един и същи човек до мен. Разбираш ли, мислех си, че ще водя кротък начин на живот, ще стана достопочтена омъжена жена, а после и баба. А в действителност всичко се получи тъкмо наопаки.

Ник долови някаква тъга в гласа й и я погледна внимателно:

— Съжаляваш ли за него, Франки!

— Човек няма смисъл да си губи времето със съжаления, Ники. — После се засмя непресторено и добави: — Е, съжалявам за някои неща. Дори са твърде много, за да говоря за тях.

Ник на свой ред й се усмихна:

— Но поне ти сама избра своя път в живота, моето момиче. Както всъщност и аз. Никой не може да върне времето назад — животът ни е като кинолента, която не се заснема втори път. Така ли е?

— Така е, скъпи. Освен ако не повярваме на теорията за преражданията. — Франческа започна да си играе с чашата си и изведнъж го попита: — Ти много ми се разсърди един път, Ники, и сега ми се ще да разбера защо…

— Да съм ти се сърдел? На тебе? — възкликна той учудено. — Нещо си се заблудила, хубавице.

— Не, не съм. Това стана в средата на шестдесетте, когато аз не пожелах да дойда с теб, за да гледаме „Воин на страстта“ и се заклех никога да не гледам този филм. Искам да ти призная нещо. Гледах го цели два пъти.

— Сериозно!? — Той се направи на строг, въпреки че го досмеша. — И не си ми казала, лисицо такава!

— Сигурно защото ми беше неудобно и ме беше срам да си го призная. Както и да е. Първия път плаках почти през цялото време и не видях нищо от филма. Затова и отидох втори път. — Тя го изгледа крадешком, а очите й се смееха: — Ти ще кажеш, че само си търся белята, но трябва да ти призная, че — Франческа замълча и се ухили дяволито, — че филмът е един път!

Ник се засмя:

— Ах, Франки, Франки! Защо не си ми го казвала досега?

Тя само вдигна рамене и попита със страшно тих глас:

— Как е той, Ники?

Въпросът й така го шашна, че Ник зяпна. Години наред Франческа не беше споменавала пред него името на Виктор. „Сигурно раните й вече са зараснали, така както аз съм излекувал своите. Би било нередно, ако не бяха“ — помисли си Ник и накрая отговори:

— Вик си е същият. Не се е изменил много. Дори никак. Не знам дали знаеш, че жена му почина преди няколко години.

— Да, чух за това. Съжалявам наистина. — После тя смотолеви: — И не се е женил пак, нали?

— Не.

— Все още ли си живее в ранчото?

— Разбира се. Той много си обича това място. През повечето от времето е там. Джейк Уотсън е често около него. Вик му възложи да ръководи „Белисима“, която стана просперираща киностудия. Произвежда и широкоекранни, и телевизионни филми. Сигурно знаеш, че Вик вече рядко участва във филм. Но миналата година все пак направи един. — Лицето на Ник светна. — И то по мой сценарий. Нищо че си е мой, но излезе направо страхотен материал. Скоро ще пуснат филма. Непременно иди да го гледаш, моето момиче.

Красивите й устни се засмяха:

— Може и да ида. А после ще напиша критическа статия за теб — пошегува се тя. — Ами момчетата?

— И двамата се ожениха. — Ник се ухили: — И Вик вече е дядо, представяш ли си! Много му допада тази роля. Джейми има две момиченца, а Стив — момченце. Вик е много горд със своето домочадие, обича ги всички и страшно се радва на внуците. И… — Ник млъкна, защото келнерът му връчи две карти с менюто. Той подаде едната на Франческа и я попита:

— Какво ще кажеш, хубавице, да хапнем по един десерт, пък ако ще и да се пълнее от него?

— Може би не бива. Но чакай да погледна какво има. — След миг тя остави менюто на масата и се огледа. Когато влязоха, ресторантът беше препълнен, но сега вече нямаше много хора. По едно време очите й се разшириха, тя рязко извърна глава и отново заби лице в менюто. После докосна Ник по коляното и му прошепна: — Май трябваше наистина да отидем в „Гренуил“. Естел Морган седи на една маса в дъното. А до нея е Катрин!

— Господи! — Той ядосано присви устни. — Значи тя е пристигнала в Ню Йорк и ние бяхме късметлии първи да налетим на нея. По дяволите! Никак не ни върви! — Ник продължи да ругае тихичко и накрая каза: — За бога, моето момиче, няма да се крием, я! — Той издърпа менюто от ръката на Франческа и заедно със своето ги сложи на масата.

— Къде са седнали?

— От дясната ми страна. По диагонал от теб.

Ник впи поглед във Франческа и попита:

— Тя как изглежда?

— Ники! Ти си невъзможен! Нас ни хванаха натясно, а ти питаш как изглеждала. Мен по ме интересува как да се измъкна оттук, и то преди да ни е видяла Естел. Нали я знаеш каква е нахална. Веднага ще долети. Учудвам се, че още не е дотърчала. Може би не са ни видели. Допреди малко беше много пълно с хора.

— Оставаме да си свършим обяда — каза решително Ник. После продължи с още по-твърд глас: — Няма никъде да бягаме. Няма да си излезем само заради нея. Все ще го понесем някак си. В крайна сметка, какво може да ни стори тя? Най-много да мине и да ни каже по едно „здрасти“. Не вярвам чак да седне при нас. Ние сме културни хора, ще й кажем и ние „здрасти“ и да си върви по живо, по здраво. — Ник махна на келнера, поръча кафе и си запали цигара. После се извърна надясно, видя Естел и Катрин, но бързо обърна глава. Все пак успя да я зърне — пусната кестенява коса, лице — бяло като слонова кост, очи — с несравним тюркоазен оттенък. И двете жени го бяха погледнали втренчено. Въпреки топлината в заведението, Ник усети как целият се смръзна.

— Да връзваме предпазните колани — прошепна той на Франческа и я докосна по ръката. — Естел ще се изтърси всеки момент. Катрин вече ни забеляза.

— О, господи! Хайде да се махнем, Ники! — Тя се усмихна едва-едва на келнера, който донесе десертите им.

— Добре. Може би си права. Като се върне келнерът, ще го помоля за сметката.

— Боя се, че е твърде късно — прошепна Франческа и цялата се стегна.

— Франческа! Скъпи Николас! Каква случайност, че ви срещам, и то заедно. — Естел решително се намести срещу тях на масата и продължи да се усмихва подкупващо.

Франческа само кимна, а Ник я поздрави и се приготви да става.

Естел му махна, за да остане на мястото си:

— Моля те, скъпи, няма за какво да се безпокоиш. Исках просто да ви поканя на нашата маса, за да изпием заедно по чаша. Нали ще дойдете? Катрин умира от желание да ви поздрави. След като си изпиете кафето, разбира се.

Ник усети, че Франческа заби пръсти в коляното му:

— Благодаря, Естел, но се боя, че няма да дойдем. Предай нашите извинения на… Катрин.

Журналистката се канеше да започне да го убеждава, но забеляза някаква злобна студенина в лицето му. Франческа пък се държеше направо враждебно. „Фукла! Снобка! Високомерна кучка!“ — каза си тя наум и съсредоточи цялото си внимание върху Ник:

— О, скъпи. Кат ще е толкова разочарована. Тя така се зарадва, като те видя теб, Николас. — Естел не си тръгваше и се усмихваше умолително.

— Съжалявам, Естел, но не ни е възможно — повтори Ник. — Радвам се, че се видяхме.

Тези думи звучаха съвсем недвусмислено и Естел, цялата почервеняла, отвърна като папагал:

— Радвам се, че се видяхме. — Тя кимна високомерно на Франческа и се отправи обратно към своята маса, като вирна обидено глава.

— Не мога да я понасям — обади се Франческа. — Още не мога да й простя държанието отпреди няколко дни, когато дойде у дома, уж да ме интервюира.

— Не можех да повярвам, като ми го каза. Но какво да я правиш Естел. Тя винаги е била голяма нахалница. Къде по дяволите се дяна този келнер! Винаги изчезват нанякъде, когато ти потрябват. Защо пък да не си изпием кафето? — Ник наля и на двамата. — Нямам намерение да изхвръквам от тук, сякаш съм наплашен заек.

Точно в този миг дъхът му почти секна и той вдигна очи. Пред тях стоеше Катрин. Беше облечена в много елегантна бяла рокля от крепдешин и носеше бижута с тюркоази, които подчертаваха неповторимите й очи. Държеше се сдържано и с достойнство:

— Здравей, Франки. Здравей, Ники.

Те смотолевиха по нещо за поздрав, а Ник тръгна да става.

— Моля те, не ставай. Няма да ви отнема повече от минута — каза бързо Катрин с тих глас. — Разбирам защо не искате да се срещате с мен и не ви коря. Сигурно ме мразите. Отдавна ми тежи на съвестта това, което ви причиних. Дължа обяснение и на двама ви. Отседнала съм тук, в хотела. В апартамент номер 2203. Ще се качите ли за десетина минути? Казвайте.

Те не можеха да проговорят. Накрая Франческа успя все пак да каже:

— Боя се…, че това е изключено.

Ник продължаваше да мълчи.

Катрин се усмихна разбиращо, защото усети колко неудобно се чувстват и двамата. После леко и грациозно приведе глава:

— Помислете си няколко минути. Разберете се насаме. На човек рядко му се отдава шансът да си изясни отношенията с някой друг. А ние тримата имаме толкова неизяснени неща между нас. — Тя се усмихна отново и се върна на масата си.

След няколко секунди Катрин си излезе от ресторанта с високо вдигната глава, без дори да ги погледне. Естел бързо я последва.

Ник проследи с поглед Катрин. Изненада се от собствената си реакция спрямо нея. Години наред, щом се сетеше за тази противоречива жена, която бе обичал повече от всички други, бурни чувства изпълваха душата му. В сърцето му тлееха гняв, обида, омраза и горчивина, но нерядко Ник усещаше неутолим копнеж по нея, който дълго разяждаше най-нежните кътчета на душата му. Виждаше я за първи път от дванадесет години и при вида й усети само някакво странно спокойствие. Може би тя вече не беше в състояние да му влияе. Страховете му от последните дни сякаш се изпариха.

Той се обърна към Франческа и каза:

— Знаеш ли, между другото, тя е права. Ние тримата наистина трябва да си изясним някои неща.

Франческа го погледна изумено. После горчиво присви устни:

— Господи, та ти се предаде без бой! — каза тя задъхано и стисна ръце в скута си.

Ник се намръщи. Чудеше се сам на себе си и се опитваше да сложи в ред мислите си. После каза замислено:

— Знаеш ли кое е най-странното, Франки? Аз не изпитах абсолютно нищо. Всъщност не е точно така. Усетих, че ме гложди някакво любопитство за това, как ли е живяла и какво ли иска да ни каже.

— Една гъска любопитствала, любопитствала, докато паднала в казана.

— Е, невинаги става така. Наистина бих искал да разбера защо тя продаде „Флорабел“…, а и много други неща. Ти не би ли искала да научиш защо тя измисли онази чудовищна лъжа за Виктор?

— Това вече е без значение. Нищо не може да се промени. А и какво те кара да мислиш, Ники, че тя ще ни каже истината?

Франческа усети, че той иска да се качи в апартамента на Катрин и започна да се страхува и тя да не направи същото.

— Така поне ще си изясним за себе си нещата. Не е ли така, Франки? Ще ти кажа и още нещо, скъпа моя. Години наред ме преследва образът на Катрин. Ще ми се да мога да пропъдя веднъж завинаги този ужасен призрак. Да, убеден съм, че трябва да си изчистя сметките с моята тъмнокоса дама.

Франческа кимна и сърцето й се изпълни с искрени приятелски чувства към Николас Латимър. Тя си спомни за всичкото добро, което бе видяла от него, за това, че той й остана верен и предан приятел и винаги я подкрепяше морално. Тя омекна и тогава му каза:

— Разбирам какво чувстваш, Ники. Ти толкова много я обичаше и толкова дълго беше свързан с нея, макар и по драматичен начин. Сигурно е било истинско мъчение години наред да разсъждаваш за нейното предателство към теб, да се питаш постоянно защо така постъпи тя. — Тя здраво стисна ръката му. — Но аз няма да ти позволя да се качиш сам при нея. Разбери ме, Ники, аз й нямам доверие.

— И аз не знам доколко може да й се вярва. — Ник се засмя. — Но по отношение на хитрините на Темпест ние с теб сме гърмени зайци. Вече не ще може да ни излъже. Благодаря ти, че се съгласи да дойдеш с мен. Сега аз ще оправя сметката, а после взимаме асансьора и се качваме на двадесет и втория етаж, за да чуем какво има да ни каже нашата хубостница.

 

 

Тримата седяха пред огромния прозорец, който гледаше към авеню „Мадисън“. Ник и Франческа седяха един до друг на дивана. Катрин беше приседнала на едно кресло срещу тях. Във въздуха се носеше напрегнато очакване, но на пръв поглед и тримата изглеждаха странно спокойни и сдържани. Всъщност Франческа единствена не успяваше да прикрие колко е изнервена. Тя на няколко пъти приглади полата си, кръстосваше ту единия, ту другия си крак, докато накрая се облегна назад. Тя гледаше Катрин с недоверие, а лицето й не изразяваше нищо.

Познатият звучен глас на Катрин разчупи тишината, която беше настъпила след първоначалните поздрави:

— Благодаря ви, че се качихте при мен. Не бях сигурна дали ще дойдете. Не ми беше лесно… нито пък на вас. Много преживяхме наистина. Затова няма да ви губя времето с излишни любезности. Ще говоря по същество.

— Да, не би било зле — обади се Ник.

Катрин лекичко се усмихна и замислено се загледа в пространството. После заговори:

— Когато през декември реших да се прибера у дома, да се върна към своите корени, да заживея в Щатите постоянно, аз знаех, че не мога да бъда в един и същи град с вас, да дишам един и същи въздух, без да се срещнем. Не мога да върна времето назад, не мога да поправя това, което сторих, но бих искала да ви кажа цялата истина, след като минаха толкова много години. Не търся оправдание. Знам, че причиних страдания и на двама ви. Но се надявам, че в душите си ще намерите прошка за мен.

Нейните бивши приятели мълчаха и Катрин продължи с тих глас:

— Франки, обръщам се първо към теб. — Тя впи поглед във Франческа и произнесе с твърд тон: — Аз не бях бременна от Виктор Мейсън. И не съм имала никаква любовна авантюра с него. Виктор изобщо не се интересуваше от мен като жена. Той обръщаше внимание на Катрин актрисата. — Тя се облегна назад и изпита силно облекчение, което подейства като балсам на душата й. Най-сетне беше изповядала част от греховете си.

Лицето на Франческа продължаваше да бъде безизразно и не издаваше обърканите чувства и мисли, забушували в нея. Тя погледна към Ник, който седеше с мрачно изражение, и после отново очите й се спряха на Катрин. Тогава Франческа запита с безкрайно студен глас:

— А защо, за бога, измисли онази гнусна лъжа?

— Нямах намерение да те лъжа, нито да набеждавам Виктор, че е бащата на детето. Честна дума. Просто името му ми дойде на езика и аз го произнесох, преди още да се опомня. А после вече беше твърде късно. Не можех да си взема думите назад. И така тази лъжа ме обвърза.

— Ти наистина ли беше бременна или това беше лъжа? — попита Франческа.

— Наистина бях бременна. Аз ти се доверих тогава във вила Замир, защото бях ужасно притеснена. Трябваше да споделя с някого. Но щом започнах да говоря, на мен ми се стори, че губя завинаги твоето доверие в мен, така както бях изгубила доверието на Ким. Аз нямах намерение да ти откривам кой е бащата, Франки, но ти така настойчиво ме разпитваше, че ме постави натясно. И тогава сякаш аз започнах да виждам всичко през твоите очи. От друга страна, не можех да ти кажа кой е истинският баща, защото се срамувах от това, което бях направила. В един момент ти ми се стори толкова млада, толкова чиста и невинна, че си помислих как веднага ще ме презреш. И то не просто защото съм спала с мъж, а защото съм пренебрегнала връзката си с брат ти, заради някакъв друг човек. Реших, че ти няма да ме разбереш и ще вземеш страната на Ким. — Катрин замълча и прикова очи във Франческа: — Разбери, Франки, аз бях свикнала да бъда обект на всеобщо одобрение и особено държах ти да ме уважаваш. Не можех да понеса твоите упреци.

— Колко малко си ме познавала — промълви Франческа. — Аз никога не си позволявам да съдя когото и да било — нито сега, нито преди. Не бих си позволила да те критикувам, независимо от чувствата ми към Ким. Боя се, че доста си ме подценявала.

Катрин кимна:

— Да, така е. Но нека се върнем на въпросната сутрин. Аз бях ужасно притеснена и заради бащата на детето. Той ме обичаше, но аз знаех, че има дълъг и хубав брак. Не вярвах да тръгне да се развежда, нито пък исках да се жени за мен. От друга страна, той беше мъж с плам и страст и аз не знаех със сигурност как би реагирал, ако разбере, че е станал баща. Бях сигурна обаче, че той би направил всичко възможно, за да не правя аборт. Бях ужасно объркана и се опитах да ти обясня поне част от проблемите си. Нали си спомняш, Франки?

— О, да. Спомням си отлично. Цял живот ще помня тази сутрин.

Катрин долови сарказъм и злоба в думите й, но реши да не им обръща внимание. Беше решила да си каже всичко, без много емоции. Иначе нямаше да успее да ги убеди.

— Бях ужасена от тази непредвидена трудност. Бях си въобразила, че ти ще се възмутиш от мен. Не знаех как да ти обясня причините, които са ме накарали да тръгна с друг мъж. Пак ти повтарям — бях убедена, че няма да ме разбереш. Изведнъж обаче ми хрумна, че ти би могла да ме разбереш и дори да ме оправдаеш, ако този човек е толкова неотразим, че никоя жена не може да му устои. И в този миг в съзнанието ми се появи образът на Виктор Мейсън и аз назовах неговото име.

„Не мога да повярвам на ушите си!“ — каза си Ник. Той съсредоточи цялото си внимание върху Катрин и я попита:

— Тогава кой беше бащата? От кого беше забременяла?

— От Оси Едуардс.

— Дяловите да го вземат! — спонтанно изруга Ник. Години наред го беше глождил въпросът за нейната бременност и за евентуалния виновник. Ако изобщо това беше вярно. Ник се почувства наистина объркан.

Франческа запита учудено:

— Кой е този Оси Едуардс?

— Операторът на „Брулени хълмове“ — осведоми я Ник. После извади от джоба си пакет цигари и кибрит.

— А, да, сещам се. Доколкото си спомням беше много приятен човек — отговори Франческа.

— При това много талантлив — добави Ник. Той погледна изпитателно Катрин със своите пронизителни сини очи. — Той така те снима, че ти изглеждаше направо приказно красива.

— Виж, това изобщо не е причината, поради която се привързах към него — заговори бързо Катрин и едва сега леко повиши тон. — Не съм му се подмазвала, ако това искаш да кажеш.

Ник не каза нищо, но очите му цинично проблеснаха за миг.

Тогава Катрин каза:

— Нямах намерение да се отклонявам от темата, но мисля, че ще трябва да ви обясня и за Оси Едуардс. Ще ми позволите ли?

— Да — отговори лаконично Ник.

— За да разберете отношенията ми с Оси, ще трябва да се върнете в 1956. Тогава аз бях едва двадесет и една годишна, правех първия си филм и партнирах на световноизвестна кинозвезда. Вие може и да не сте го забелязали, но аз бях страшно несигурна в своите способности, в своя талант, в своята външност. Бях новачка в занаята, а около мен имаше само закоравели професионалисти. А и какви само бяха тези външни снимки! — Тя поклати глава и се обърна към Ник. — Теб те нямаше, защото по това време беше тук, в Щатите, но сигурно после са ти разказвали. И в студиото, и навън атмосферата беше нажежена до пръсване. Хвърчеше перушина, сплетните бяха всекидневие и всеки се мъчеше да докаже себе си. Може и да не ми повярвате, но бях започнала съвсем да губя баланса си.

Катрин се размърда в креслото и погледна през прозореца със замислено изражение.

— Виктор и Марк Пиърс винаги ми помагаха, но и двамата бяха заети с филма като цяло, искаха да се постигне добър краен резултат и ми обръщаха внимание като на актриса, а не като на човек. Понякога дори ставаха деспотични. — Тя погледна към Франческа. — Ти поне знаеш, че това е вярно.

— Да — призна Франческа.

— Виктор и Марк залагаха прекалено много. Виктор може и да е много мил, но той най-вече се занимаваше с вместването на разходите в бюджета и със спазването на сроковете. Понякога ставаше неумолим. Вярно е, че ми помагаше. И Марк ми помагаше. Но само що се отнася до играта ми във филма. Аз непрекъснато се чувствах несигурна и ужасно самотна. Само Оси Едуардс се показа като истински приятел.

— Слушах те внимателно и мисля, че разбрах в най-основни линии. Но защо все пак ти стана интимно близка с него — попита Ник с жив интерес.

— Може би първо аз го възприех като баща, като бащата, който никога не бях имала. Той беше толкова мил с мене, Ник. Възприемаше ме не просто като артистка, но и като жена. Той подхранваше моето самочувствие, че мога да се справя с ролята си. Нито Виктор, нито Марк успяха да направят това. Освен всичко друго Оси ме накара да се видя през обективния поглед на камерата. Никога не съм била прекалено суетна и Оси не подклаждаше суетност в мен. Той просто ми разясни моята неповторима хубост. Научи ме как да се държа пред камерата, как да се нагодя към нея, как да използувам нейните възможности, за да предам моите най-дълбоки мисли и чувства. Моите уважения към Виктор и Марк, но именно Оси направи от мен голяма кинозвезда. Освен това този човек ми предложи закрила и защита, ако щеш и подслон, в обстановката на един такъв труден филм. Вече ви обясних колко несигурна бях тогава, колко проблеми имах с липсата на самочувствие, с отношението ми към секса и… — Тя млъкна, сведе очи и започна да си играе с големия си диамантен пръстен.

— Ти знаеш, Ник, за проблемите ми в тази област. Тогава те бяха още по-забележими. Аз бях девствена. — Катрин се поколеба за миг, но продължи: — Упорито бях отблъсквала Ким и вече си мислех, че нещо в мен не е наред. Оси ме въведе в секса по много мил и нежен начин. Беше по-зрял мъж и сигурно затова успя там, където Ким не можа да пробие. Той не ме стряскаше, както правеше Ким. Но и Оси не можа да разреши комплексите ми за… физическата близост. — Тя погледна Ник право в очите: — Единствен ти успя да извършиш този подвиг.

Макар и против волята си, Ник изпита състрадание към Катрин. „А аз си мислех, че съм опознал докрай тази странна жена.“ Гласно обаче промълви със студен глас:

— Нямам намерение да те виня за Оси. Кинаджийският занаят е гадна и жестока работа. — После той се сети за Майк Лейзъръс и замълча. И сърцето му отново изстина към нея.

Франческа бе слушала с не по-малък интерес и попита:

— Но как така изведнъж ти било хрумнало името на Виктор? Постъпката ти е ужасно… безотговорна.

— Сигурно си права. Но аз вече ти обясних причините за това, Франки. Мислех си, че ти ще проявиш към мен повече съчувствие, ако мъжът е необикновено привлекателен.

— Защо не ми каза истината? Защо не ми каза, че е бил Оси? Щях да те разбера.

— Наистина ли? — Катрин се изправи и отиде до бюфета. Наля си мартини, сложи в чашата бучка лед и едно лимоново резенче. — Извинявайте, не ви попитах дали искате нещо за пиене — обърна се към тях.

И двамата й казаха, че не желаят нищо и Катрин се върна на мястото си. Тя погледна Франческа и очите й заблестяха:

— А ти, Франческа, защо не ми беше казала за Виктор? Ако знаех за вашите отношения, всичко това нямаше да се случи. — Катрин се приведе напред и очите й се заковаха в нейната приятелка: — Никога не съм искала да те огорча, да ти причиня зло. Аз просто не знаех, че ти и Виктор сте се влюбили. Поне за това трябва да ми повярваш.

Франческа леко се изчерви:

— Вярвам ти. — Тя сведе очи и се загледа във върха на ботушите си. — Само Ники и Даяна знаеха за това.

— През онази ужасна нощ в Кънектикът ти ме обвини, че съм провалила живота ти. Но никога ли не ти е хрумвало, че твоята потайност също е допринесла нещата да се развият по този начин? — После Катрин добави тихо: — Не се опитвам да ти прехвърлям вината си. Знам, че това, което извърших, е направо ужасно.

Франческа не обърна внимание на нейния упрек:

— Винаги съм се питала дали тогава… ти нарочно разля виното по моята розова рокля.

— Не. Стана случайно. Аз бях ужасно притеснена и изнервена заради моята бременност. Просто неволно се спънах.

— Ами отношенията ми с Райън? Ти меси ли се в тях?

— Аз наистина проведох един разговор с Райън. Изслушах го внимателно. И се съгласих с някои от нещата, които го безпокояха. Ако считаш, че това е месене, добре — намесих се във вашите отношения. Но никога не съм го съветвала да не се жени за теб, нито пък съм му казвала, че ти ще му донесеш нещастие. Тези неща му бяха втълпени от баща ни, въпреки че Райън не си го призна. Ако не ми вярваш, можеш още сега да говориш лично с Райън. Той е в Ню Йорк, в същия този хотел. Снощи вечеряхме заедно и си изяснихме нашите недоразумения и взаимни огорчения. Разбери ме, Франки, една от причините да се откъсна от Райън в продължение на толкова години беше начинът, по който той постъпи с теб. Моля те, нека да изясним нещата веднъж завинаги. Вземи телефона и му звънни в неговия апартамент. Той е в номер 1208.

— Не е необходимо. — Франческа прехапа устни. — Значи искаш да кажеш, че баща ви е бил против мен?

— Да, Райън не е искал да ти го каже, когато сте се разделили. По много особен начин той винаги се е страхувал от баща ми и не можеше да си представи, че ще го разсърди. Ще ти кажа и още нещо, Франки. Радвам се, че ти не се омъжи за него. Той беше под нивото ти. Сега се е променил. Преди няколко години той е изритал баща ми, напук на всичките доносници и шпиони, които Патрик О’Рорк бил пуснал срещу него. Накрая и Райън осъзна цялото положение. Може би аз му помогнах, когато през 1969 ние за кратко време се сдобрихме и аз открито му обясних всъщност как стоят нещата с баща ни. Не скрих нищо от него. И от тогава Райън престана да говори с мен. Допреди няколко дни, когато той ми разказа как се е отървал от него. Сега вече и той е свободен човек.

— Разбирам. — Франческа въздъхна и притвори очи, защото спомени от миналото бяха нахлули в съзнанието й.

Ник се изправи нетърпеливо, отиде до прозореца и се загледа към авеню „Мадисън“. Усещаше как ще се пръсне от въпросите, които звучаха в него. Накрая той се обърна към Катрин:

— Защо продаде „Флорабел“ на Лейзъръс?

— Отначало изобщо нямах намерение да правя това. — Катрин отпи от чашата си и заразказва: — Филмът, който направих за „Монарк“ през 1964, беше много успешен. Но това ти е добре известно. Марк непрекъснато ме гонеше, за да ме увещае да направя за тях нов филм. Виждах се с него от време на време — все пак бяхме стари познати — и той винаги ми говореше за това. Един път аз просто на шега му казах да престане да ми досажда, защото единственият филм, в който бих участвала, трябва да бъде по „Флорабел“. Бях ужасно изненадана, когато той се съгласи. — Катрин се усмихна тъжно. — Господи, Ник, ти мен ме имаш за голяма интригантка. Ако знаеш той какъв майстор е на тези работи. Преди да се опомня, той си купил книгата, прочел я и предложил на моята компания да закупи всички права върху нея, т.е. всички права върху филмова и сценична реализация, които притежаваше „Корт“. Плюс моите задължения да участвам в една евентуална продукция. За нула време той сключи договор с Чарли Робъртс, нае режисьор и изобщо задвижи всичко. Просто нямах друг избор, освен и аз да се включа в играта.

— Да, да! Не си имала избор! — Ник я погледна с недоверие.

— Знам, че ти е трудно да го повярваш, но това беше самата истина. Естествено аз имах много опасения — призна Катрин с въздишка. — Но накрая успях да си втълпя, че ти в крайна сметка ще останеш доволен. Дори много ще се зарадваш. Ти жадуваше да видиш романа си екранизиран и знаеше, че никой продуцент не беше проявил интерес към него. Дори в един момент си въобразих, че с това ти правя страхотна услуга. Може би се самозаблуждавах, не знам. Все пак аз реших да запазя всичко в тайна, докато Чарли Робъртс завърши сценария. Бях сигурна, че ще се справи добре. Той е един от най-добрите в бранша. В моите представи аз подготвях всичко като една чудесна изненада за теб. Но накрая целият ми план пропадна. Ти беше научил предварително.

Ник се намръщи, защото не знаеше дали да вярва на нейните обяснения. Дали не продължаваше да го лъже все така умело, както и преди? Той попита бързо:

— Но защо ми казваш същите неща, които ми разказа и тогава?

— Няма да си измислям. Иначе само ще потвърдя твоите подозрения. Това е самата истина. Съзнавам, че в онези дни на 1967 аз се държах отвратително и бях готова да оправдая всяко свое действие. Едва по-късно го разбрах.

— Радвам се да го чуя — прекъсна я Ник иронично. После се тръшна в един стол. — Ти измисляше най-невероятни лъжи, когато те питах къде се губиш по цял ден. Какво всъщност правеше?

— Обикалях като бездомница. Главата ми беше изпълнена със странни мисли и ужасно ме болеше. Не че имах главоболие. Нещо сякаш неспирно бумтеше в главата ми. — Тя посрещна изпитателния му поглед и видя, че сините му очи са страшно студени. Беше го предвидила. — Може и да ти звучи невероятно, но аз самата се държах по необясним за мен начин. Наистина често ходех на църква или пък гледах един и същи филм по няколко пъти. Имаше и вечери, в които отивах при Майк. Дълго разговаряхме за изкуство, за работа, за бизнес. С него бяхме стари приятели, Ники. Не забравяй, че аз го познавах още от 1956.

— Значи все пак ти му беше станала любовница? — не се предаваше Ник.

— Грешиш. Това не е вярно! — повиши тон Катрин. — Вярно е, че Майк ме ухажваше вече от години, че ме преследваше като луд, още докато бях женена за Боу Стантън — добави тя вече с по-мек тон. — Трябва да си призная, че той ме привличаше. Сигурно заради силния му характер, заради влиянието и властта, които притежаваше. Някога ти казваше, че е като феодал. И той наистина имаше неограничена власт. Майк бе започнал да ме боготвори още в мига, в който се запозна с мен. Дори преди това. Веднъж ме видял в „Амбасадор“ с Виктор и още тогава останал като омагьосан. Той ме беше поставил на своеобразен пиедестал. За него аз бях като безценно произведение на изкуството. Той ме обожаваше заради красотата ми. Не разбираш ли, колкото повече бях недостъпна за него, толкова по-силно той ме желаеше. — Ник кимна и тя продължи: — Библиотеката у тях беше нещо като свято място. По нея бяха наредени десетки мои снимки, всички в златни рамки. — Тя събра замислено тъмните си вежди. — Сигурно е било пълна лудост от негова страна. Но Боу Стантън често казваше, че Майк не е съвсем с всичкия си. А аз бях объркана, Ники, и със страшно лабилна психика. Освен това беше невъзможно да не остана поласкана. Та той беше един от най-богатите хора в света, притежаваше огромна власт и същият този човек буквално ми падаше на колене. Това е силен наркотик, който би упоил всяка жена. И особено неуверена и несигурна жена, каквато аз бях тогава.

— Кога му стана интимна приятелка? Още докато беше с мен, така ли? — попита Ник със стиснато гърло.

— Да. Аз винаги флиртувах с него, палех му фитила, ако трябва да го кажа по-точно. Не бях спала с него, кълна ти се, не бях. Преди да купя къщата през 1967.

Ник седеше неподвижен. Гърдите го боляха и той не се сдържа:

— Но защо? Защо!? Нали тогава ти ме обичаше!

— Не можех да се оправя с теб, Ники. Разбери…

— Нима съм бил толкова ужасен!? — прекъсна я той с широко отворени от почуда очи.

— Не, причината не беше в теб, а в мен самата. Разбери ме, Ник. Ти вече ме познаваше прекалено добре… знаеше за проблемите ми… за моята лудост… за моите недостатъци. И аз си мислех, че ще те изгубя. Това е единственото обяснение, което мога да ти дам. Сигурно не звучи много убедително.

Той поклати глава и по лицето му се изписа печал:

— Когато хората истински се обичат, Катрин, те се приемат такива, каквито са, със своите проблеми и недостатъци.

— Сега и аз разбирам това. Но тогава не го осъзнавах. Едва сега проумях и още нещо. Тогава не можех да понеса поредната своя загуба. Майка ми беше починала, баща ми и брат ми се бяха отчуждили от мен. Не можех да си примиря дори с мисълта да загубя и теб.

Ник не сваляше поглед от нея. Започна да я разпитва:

— Защо се ожени за Лейзъръс?

— Защото забременях от него. — Лицето на Катрин беше сковано, а очите й се бяха разширили от мъката, която беше прикривала до този момент.

Една чудовищна мисъл се прокрадна в съзнанието на Ник и той попита бавно, с едва доловим глас:

— Значи ти си забременяла от Лейзъръс, още докато беше с мен, така ли?

— Да. Съжалявам, Ники, но това е истината.

— А откъде си била толкова сигурна, че детето е било негово?

— Нямах никакво съмнение за това. Ако си спомняш, ние не бяхме спали с теб почти два месеца, преди да се разделим. А аз бях забременяла малко преди да се омъжа за Майкъл.

— Можеше да направиш аборт. — В момента, в който каза това, Ник съжали за думите си. Нали и той самият имаше дете.

— Щеше да е фатално да правя втори аборт — прошепна Катрин.

— Не, разбира се — каза той тъжно. — Сигурно не е трябвало да го правиш.

— Чувствам се толкова ужасно, че днес отново трябва да те натъжавам, Ники. Но бях решила да ти кажа истината, а също и на Франческа. Знам, че в миналото ви причиних страдания. Но аз си платих за всичко. Повярвайте ми! Продължавам да си плащам всеки божи ден.

Франческа вдигна глава и се вгледа в Катрин. „Не знам защо, но съм убедена, че говори истината“ — помисли си тя. После каза:

— Да, вярвам ти, че и ти си преживяла своя дял страдание, Катрин. — Франческа погледна към Ник. Лицето му бе напрегнато и пребледняло и тя усети колко страда той вътрешно. Затова отиде при него и го прегърна през рамото: — Скъпи Ник, Катрин е права поне в едно. Колкото и да е мъчително за нас, по-добре е да знаем истината такава, каквато е. Така поне ще можем да намерим покой за душите си.

— Да — промърмори Ник.

Катрин гледаше ту към единия, ту към другия. После въздъхна тежко и се облегна назад, като се опита да се отпусне. След дълго мълчание тя промълви:

— С цялото си сърце ви моля да ми простите… Ники! Франки! Моля за вашата прошка!

Настъпи тишина. Франческа заговори първа:

— Аз съм ти простила всичко много отдавна, Катрин. Просто не мога да забравя тези неща.

— Моля те, кажи ми го сега — помоли я с нежен глас Катрин.

— Прощавам ти — отвърна Франческа със същия мек тон.

— Благодаря ти, Франки. Това значи много за мен. Може би никога няма да разбереш колко държах да чуя тези думи от теб. — После Катрин се обърна към Ник и зачака.

Той я погледна в очите. Сините му очи я пронизаха:

— За разлика от Франческа, нищо не ти бях простил досега. Но днес аз ти прощавам всичко, Катрин. Как бих могъл да постъпя другояче? Днес ти показа изключителна морална сила, като застана открито пред нас двамата.

— Благодаря ти, Ники. Толкова много съм ти благодарна. — Катрин отиде до прозореца и започна да примигва, защото сълзи напираха в очите й. Тя се овладя и се обърна към тях: — Дали ще е възможно отново да бъдем приятели?

Нещо в техните лица й подсказа, че не бива да настоява, затова Катрин само промърмори на себе си:

— Е, може би е прекалено рано за това. Не бива да очаквам толкова много наведнъж.

Глава XXVI

Майк Лейзъръс я посрещна сърдечно в своя огромен кабинет, обзаведен със старинни френски мебели и изпълнен с безценни произведения на изкуството.

— Заповядай, седни тук, скъпа моя Катрин — покани я той и я поведе към къта за сядане, състоящ се от два дивана и столове, тапицирани с тъмнозелено кадифе. На стената до тези претенциозни мебели беше окачена картина на Рубенс, която сигурно струваше безбожно скъпо. Катрин я огледа с неприязън и седна на дивана, от който картината не се виждаше.

— Благодаря ти, че ме прие, Майкъл.

— За мен беше удоволствие. — Той наля шампанско и донесе чашите на една сребърна табличка. — И как иначе, след като ти изглеждаш толкова добре, скъпа. — Той седна срещу нея и очите му я огледаха от главата до петите. Беше изумен и не се опитваше да го прикрива: — Колко си красива, Катрин. Направо не е за вярване.

— Благодаря. И ти изглеждаш чудесно, Майкъл. — Това беше самата истина. Макар и вече на шестдесет и осем години, Лейзъръс беше в цветущо здраве и все така стегнат и енергичен. Но си личеше, че е остарял. Катрин се опитваше да го прецени безпристрастно, но за пореден път остана поразена от жестокия нрав на този човек, който съвсем се беше втвърдил с течение на годините. Той продължаваше да излъчва властно присъствие, зад което се криеше мрачно коварство. Неговите безцветни, студени и пресметливи очи я наблюдаваха. Повечето от хората трепереха от страх в негово присъствие. Но Катрин не беше от тях. — Получи ли писмото ми и епикризата на доктор Мос? — попита тя, решена да действа направо.

— Да-а… получих ги, скъпа моя. И се радвам, че така бързо си оздравяла.

Тя се усмихна чаровно.

— Аз не бих казала, че беше много бързо оздравяване, Майк. Трябваха ми цели години да се оправя.

— Да, да. — Той вдигна чашата си. — Да пием за твоето възродено здраве, скъпа.

— И за твое здраве! — Катрин отпи съвсем малка глътка и остави чашата на масичката. — Бих желала да се видя с Ванеса. Винаги си казвал, че ще мога да я видя, щом се оправя. Ето — сега съм по-добре.

Лейзъръс само кимна, събра върховете на пръстите си и стана много замислен:

— Не знам дали… Струва ми се, че ще е по-добре първо да се установиш къде ще живееш, да си намериш жилище. Много ми е неприятна мисълта вие двете да подновите отношенията си, а после всичко отново да пропадне. Ще бъде ужасно, ако детето се привърже към теб, а ти отново получиш някоя…

— Нервна криза ли имаш предвид? — прекъсна го кротко Катрин и го погледна учудено с вдигнати вежди.

— Разбира се, че не.

Катрин почти самодоволно се облегна назад и кръстоса крака. Стисна ръце в скута си и посрещна с хладно спокойствие неговия леден поглед. После заговори:

— Искам да ти разкажа нещо, Майкъл. И след като ме изслушаш, се надявам, че повече няма да криеш Ванеса от мен. Ако обаче ти направиш това, боя се, че ще ми се наложи да започна дело срещу теб за това, че ми отказваш правото да се виждам с нея в определени дни. Знам, че можеш да ме размотаваш дълго време по съдилищата. Но за мен няма значение дали ще спечеля или ще загубя делото. Щом едни документи бъдат представени в съда, те могат да станат обществено достояние и ти го знаеш много добре. Помисли си преди всичко за журналистите и за пресата. — Тя небрежно се усмихна и замълча, за да си запали цигара.

— И какво от това? — попита сопнато Лейзъръс.

Катрин се усмихна още по-самодоволно:

— Мисля, че няма да ми е особено трудно да предизвикам обществен скандал, като свикам една пресконференция. Аз се превърнах в още по-прочута кинозвезда, откакто загадъчно изчезнах от погледа на публиката. Всеки път става така, нали? Припомни си за Джеймс Дийн, за Богарт, за Мерилин Монро, да не говорим за Грета Гарбо. Дълго ме нямаше, дълго се крих в пълно усамотение и това ме превърна в легенда. Моите филми постоянно се пускат по телевизията, а тук в Ню Йорк се очаква да има филмова седмица, специално посветена на Катрин Темпест.

— Давай направо — прекъсна я той нетърпеливо.

— Представи си само какви статии ще се появят в печата, ако аз разкажа на разчувстваните журналисти как жадувам да видя детето си, как ти не ми даваш да се срещна с нея. И тогава…

— Не говори глупости. Аз спечелих родителските права върху Ванеса по абсолютно законен начин. Направих това, което всеки баща би направил на мое място. Мислех преди всичко за детето. Ти не беше в състояние дори да се грижиш за себе си, даже не можеше и да я посещаваш. Не съзнаваш ли, че ще ти се наложи да обясниш положението си и да кажеш пред всички къде си била през последните години? Ще трябва да разкриеш пред тези от пресата, че си била психически болна.

— Ще трябва, разбира се — отговори тя, ни най-малко обезпокоена. — Но ще им разкажа и историята, която след малко ще чуеш. И когато им кажа всичките неща, твоят образ ще бъде окалян завинаги. Обществото просто ще те презре. И не знам тогава как ще реагират вложителите в „Монарк“.

— До никъде няма да стигнеш с тези заплахи! — извика той ядосано. — Аз те приемам най-любезно, а ти ме обиждаш и…

— Да ти разкажа ли въпросната история?

Той сви устни:

— Щом толкова държиш.

— Държа, и то много.

Двадесет и пет минути по-късно Майкъл Лейзъръс се изправи и отиде до бюрото. Помоли секретарката да го свърже с неговия дом и остави слушалката. После погледна Катрин сащисано. Въпреки розовата светлина от лампите, лицето му изглеждаше посивяло и цялото му тяло сякаш изведнъж се беше отпуснало. Лейзъръс гледаше като хипнотизиран красивата жена, която невъзмутимо седеше на дивана. Трябваше му известно време, за да осъзнае, че телефонът звъни.

— Здравей, Брукс. Там ли е госпожица Ванеса? Моля те, дай ми я да я чуя. — Той сложи ръка на слушалката и просъска на Катрин: — Само ако това е някакъв номер… Здравей, Ванеса. Не, няма да закъснявам. Ще се прибера за вечеря. Обаждам ти се, защото имам чудесна изненада за теб. Нали си спомняш, че миналата седмица ми се обади лекарят на майка ти, за да ми каже, че тя вече е по-добре. — Той слушаше отговора й и кимаше с глава. — Виж, скъпа моя, тя толкова се е оправила, че дори е могла да дойде в Ню Йорк. Сега е при мен в кабинета ми. И ще дойде да те види. — Той пак млъкна и се усмихна. — Не, мила, още сега ще дойде при теб. Симпсън ще я доведе да те види за малко. — Отново пауза. — Да, така направи. Ще се видим на вечеря, Ванеса. — Той затвори телефона, но ръката му остана да лежи върху слушалката. — Каза, че искала да се преоблече. Нека да й дадем малко време, за да се приготви.

— Разбира се, Майкъл — усмихна се Катрин.

— Само ако това е някой от твоите номера…

Тя му даде знак с ръка да замълчи. В жеста й имаше презрение към него:

— Наистина ли мислиш, че бих могла да лъжа за такова нещо!?

Лейзъръс пребледня:

— Не, не. Извинявай за тези думи. Прощавай наистина.

Катрин така се изненада, като чу извинение от устата на Лейзъръс, че чак запремига. Той никога на никого не се извиняваше. Тя се изненада още повече, когато той седна при нея на дивана и улови ръката й.

— Всъщност аз съжалявам за твърде много неща в нашите отношения, Катрин.

След миг тя внимателно издърпа ръката си и каза:

— Мисля, че е излишно да ти обяснявам, че няма да кажа на никого нещата, които току-що споделих с тебе. Предполагам, че и ти би предпочел така. В крайна сметка няма смисъл да причинявам излишно страдание на когото и да било. Най-малко пък на едно дете.

— За Ванеса ли намекваш? Би било чудовищно, ако й го кажеш.

— Нямам никакво намерение да правя това. — Катрин се изправи. — Но сериозно възнамерявам да се срещна с нея още днес.

 

 

На входа на триетажната къща на Лейзъръс на Пето авеню я посрещна икономът Брукс. Той беше англичанин и вече двадесет години вярно служеше на господаря си.

— Здравейте, мадам. Приятно ми е да ви видя — поздрави я Бруск и пое палтото й.

— И аз се радвам да те видя, Брукс.

— Благодаря, мадам. Госпожица Ванеса ви очаква в гостната. Да ви придружа ли дотам, госпожо Лейзъръс?

— Не, благодаря ти, Брукс. Ще се оправя и сама.

— Да, госпожо Лейзъръс. А да ви донеса ли нещо разхладително?

Катрин поклати глава:

— Не сега, Брукс. Благодаря ти.

Той кимна, а тя тръгна бавно през входното антре. За първи път откакто се беше върнала в Ню Йорк, Катрин усети пристъп на изнервеност. Краката й се подкосиха, а сърцето й се сви. Тя тъкмо стигна до гостната, когато големият портал се отвори и едно приказно красиво момиченце любопитно подаде глава навън. Големите му зелени очи се разшириха учудено, а хубавите му устнички се разтвориха, но от тях не излезе никакъв звук. Катрин ускори крачка и цялото й лице сякаш разцъфна в усмивка. Тя се спря и каза:

— Здравей, Ванеса!

— Здравейте! — Очите на Ванеса станаха още по-големи и тя отвори широко вратата. — Моля заповядайте — добави тя със сериозен глас.

Катрин влезе в гостната, като не изпускаше от очи дъщеря си. Сърцето й биеше лудо, а очите й блестяха от щастие.

Ванеса направи малък реверанс и подаде ръка:

— Приятно ми е да се запозная с вас… майко.

— И на мен — каза тихо Катрин. — Но ние се познаваме с теб още отпреди, когато ти беше съвсем малко момиченце. — Тя стисна малката ръчичка.

— Спомням си… Аз те чаках.

— Татко ти ми каза да се забавя малко, за да имаш време да се преоблечеш.

— Нямах предвид това! Исках да кажа, че съм те чакала още оттогава, когато бях мъничка. Стори ми се, че страшно дълго те нямаше.

Очите на Катрин се напълниха със сълзи и тя извърна глава. Успя да се овладее и отново погледна Ванеса:

— И аз дълго чаках да се завърна при теб, скъпа моя. Искаш ли да седнем?

— А, да. — Ванеса все още стискаше ръката на Катрин и я поведе навътре в стаята. — Ето ти седни тук, мамо, а аз ще седна там, за да може да се гледаме. Така е много по-добре, отколкото да гледаш само някаква снимка, нали?

— Със сигурност — съгласи се Катрин, опитвайки се да пази самообладание.

Тя посрещна смело дръзкия поглед на блестящите зелени очички, облегна се удобно на възглавниците и се остави да бъде разглеждана като под лупа. Дъщеря й беше с нежна и деликатна физика, както самата нея, и личицето й представляваше миниатюрно копие на нейния собствен образ, като се изключат нежните лунички по нослето и бузките. Обаче за разлика от Катрин, Ванеса имаше ярка коса, също като баба си. Нейните къдрици имаха характерния за Розали О’Рорк златисточервеникав оттенък, а очите й бяха със същия морскозелен нюанс. Още когато беше бебе, Катрин остана поразена колко много Ванеса приличаше на баба си, но сега приликата беше направо поразителна, защото дъщеря й вече бе навършила единадесет години. „Тя прилича малко и на Райън — помисли си Катрин — и изобщо е одрала кожата на рода О’Рорк.“

След дълго оглеждане, Ванеса сподели:

— Татко винаги казваше, че ти си много красива. И аз знаех, че е прав, защото съм гледала всички твои филми. Но на живо си още по-хубава.

— Благодаря ти за чудесния комплимент, мила моя. Аз мисля, че и ти си много хубава.

— Наистина ли? — Явно Ванеса не беше убедена, че това е така. Тя погледна внимателно Катрин, леко наклонила глава. — Ех, ако можех да се отърва от тези лунички, щях да се чувствам по-добре. Опитах какви ли не лосиони, но те не помръдват. Мислиш ли, че някога ще ми се махнат?

Катрин не се сдържа и се усмихна на тъжния тон, с който говореше Ванеса:

— Може би, но се съмнявам. Аз обаче много ги харесвам. Освен това те са голямо качество. — Катрин кимаше и обясняваше със сериозен глас. — Ако аз бях на твое място, Ванеса, щях да си ги оставя. Луничките са признак на истинска хубост. Троянската Елена е имала лунички — започна да си измисля Катрин, — и лицето й е било толкова красиво, че хиляда кораби са дошли, за да спорят за нея.

Ванеса слушаше с интерес и новината я зарадва:

— О, така ли! Пък аз не знаех за това! Май е най-добре да не се мажа повече с тия кремове и лосиони, дето така щипят. И се радвам, че ти хич не си висока. Момичетата в училище ми казват фъстъчето, защото съм била по-малка дори от фъстък. Аз много се дразня, но сега мога да им кажа, че и моята майка е фъстъче, нали?

— Да! — засмя се Катрин. — Досега никой не ме е наричал фъстъче, но ми харесва.

— Тогава и на мен ми харесва. — Усмивката на Ванеса посърна и лицето й отново стана сериозно. — Защо се бави толкова, преди да се върнеш? — попита тя директно, без да се смущава.

— Бях много болна, мила моя. Трябваше първо да оздравея.

— Какво ти беше?

— Баща ти нищо ли не ти е казвал? — Катрин се опитваше да спечели време.

— Да-а… Казвал ми е, че ти си в санаториум, защото си била много изтощена. Но аз не можех да си го обясня. Как може да си изтощен в продължение на девет години? Сигурно не си можела да спиш?

— Тогава не можех, но сега вече спя добре. Всъщност аз изкарах нервна криза, скъпа моя.

— Това боли ли?

— Да, болеше ме малко… главата. Но всичко свърши. Вече съм здрава.

— Хубаво! — Ванеса се замисли дълбоко и попита: — А имаше ли около тебе разни ку-ку?

— Да, Ванеса. Ти знаеш ли на кои хора се казва ку-ку, или по-точно — душевноболни?

— Естествено — отговори небрежно Ванеса, сякаш това изобщо не я засягаше. — Ти се върна, но колко дълго ще останеш тук?

— Ще живея вече в Ню Йорк. И то за постоянно.

— Хей, това е страхотно! Значи ще мога да те виждам непрекъснато, нали? — извика тя щастливо, но красивото й личице отново се начумери. — Сигурна ли си, че пак няма да заминеш нанякъде?

— Сигурна съм. Оставам в Щатите — увери я Катрин. После добави нежно: — Разбира се, зависи от баща ти колко често ще се виждаме.

— О, недей да се плашиш от Майк. Нямам никакви проблеми с него. — Тя погледна към майка си и сбърчи носле. — Ти не каза нищо за роклята ми. Облякох я специално заради теб. Тя ми е любимата.

— Много е красива, скъпа. Зеленият цвят е точно за теб, защото отива на очите ти. Стани и се завърти, за да мога да те разгледам — усмихна й се Катрин. Тя се радваше на това жизнерадостно, естествено и самоуверено малко момиченце. Цяло чудо беше, че не е станала някоя глезла.

Ванеса вървеше напред-назад и правеше малки пируети:

— Аз много обичам кадифе, мамо. А ти?

— И аз. Особено виненочервено кадифе.

Ванеса престана да се прави на манекенка, изтича до дивана и със скок се намести до Катрин. Лицето й отново беше станало сериозно.

— Понякога страшно ме беше яд на тебе заради това, че ме изостави. Но сега май разбирам. Не е можело да постъпиш иначе, нали?

— О, скъпа моя, не можех, разбира се. Никога не бих те изоставила, за нищо на света. Ти си моето най-скъпо момиченце. — Катрин нежно докосна бузката й. — Ти си всичко за мен, мила моя. — Тя усети, че сълзите й напират, затова разтвори ръце. Ванеса се хвърли в прегръдките й и се вкопчи в нея така, както само децата умеят. Катрин започна да гали нейната лъскава косица. — Никога няма да разбереш колко много те обичам. И то още от мига, в който се роди. — Катрин вдигна насълзените си очи и видя, че от прага мълчаливо ги наблюдаваше Лейзъръс. Тя пусна Ванеса и каза: — Ето го и татко ти.

Ванеса скочи от дивана и изтича при него.

— Здрасти, татко! — Тя му се хвърли на врата. — Всичко се нарежда страхотийско! Мама остава в Ню Йорк и ще се виждаме постоянно. Направо върховно! А, да — мама ще вечеря с нас. — Тя се извърна. — Нали оставаш за вечеря, мамичко?

Катрин само се усмихна и погледна към Майкъл, защото не знаеше какво да отговори. Ванеса се завъртя отново към баща си и фамилиарно го гушна през кръста:

— Ех, тати. Не виждаш ли, че мама чака да я поканиш?

Майкъл прегърна дъщеря си и каза:

— Би ли останала на вечеря, скъпа Катрин? — Гласът му беше любезен и той дори леко се усмихна, но очите му гледаха студено и напрегнато.

— Благодаря ти, Майкъл. За мен ще е удоволствие — отговори Катрин и си помисли, че никога не беше виждала по-абсурдна двойка от Майк и Ванеса Лейзъръс.

Глава XXVII

Катрин седна на писалището в дневната на своя хотелски апартамент. Тя взе една скъпа писалка и започна да пише със своя маниакално подреден почерк. Постави първо датата и точния час и започна да изпълва листа луксозна хартия със своите впечатления от деня, със своите чувства и мисли за нещата, които се бяха случили през последните дни.

След половин час тя остави писалката, затвори бележника и завъртя ключа на едно малко чекмедже. Бележникът беше сравнително голям и с напълно квадратна форма. Подвързията му беше от мека естествена кожа, боядисана в тъмносиньо. На първата му страница бяха изписани със златни букви следните инициали: „На В.Л. от К.Т.“ Когато в началото на декември 1978 Катрин реши да се завърне в Щатите, тя отиде в един специален магазин на Бонд Стрийт, в който поръча да й изработят бележник със съответните инициали. Това не беше точно дневник, а по-скоро място, където тя записваше своите спомени и най-съкровени мисли, а и много съвсем прозаични неща от ежедневието. Всяка страница говореше красноречиво за нейния характер. Бележникът беше предназначен за Ванеса, но щеше да й бъде връчен по-нататък, когато малко поотрасне. Катрин се надяваше, че чрез него ще успее по-добре да разкрие душата си пред своята дъщеря. Когато преди време беше подложена на психиатрично лечение и състоянието й значително се бе подобрило, нейният лекар — доктор Едуард Мос, й препоръча писането като вид душевен катарзис. Катрин бързо привикна редовно да изразява в писмен вид своите мисли и чувства. Впоследствие на нея й хрумна идеята, че би могла да си води такъв ежедневник, както сама го наричаше, който след време да послужи на дъщеря й.

Катрин прибра бележника в чекмеджето на писалището, стана, попротегна се и отиде до бюфета. Наля си мартини в една висока чаша, сложи лед и отиде в спалнята. Намести се удобно на леглото и вдигна телефонната слушалка. Обади се първо на брат си в дома в Джорджтаун. Поговориха за незначителни неща и Райън отново отправи покана към нея да дойде във Вашингтон в края на следващата седмица. Той изгаряше от желание да я запознае със своята съпруга Ан и с двете си деца — Тоби и Патриша. Макар и любезно, Катрин отново му отказа, като все пак се уговориха да се видят някъде към средата на февруари. След това тя се обади на Естел Морган и я покани да вечерят заедно. После Катрин погледна часовника си. Беше шест и десет, което значеше — три и десет в Калифорния. Тъкмо време да се обади на Боу. Катрин имаше много неща за разказване от последните дни и най-вече за срещите си с Ванеса.

— Тя е изключително чаровна — обясняваше тя на Боу. — Аз съвсем не си я представях такава. Изобщо не е разглезена, независимо че баща й я обожава и че има толкова много пари. Намирам я прекалено развита за възрастта й, но не е досадна, а по-скоро си пада малко дъртица^[6] и бъбривка. Много е директна и лесно може да те постави натясно. И е страхотно схватлива.

Боу се засмя:

— Днешните деца се раждат направо професори. Понякога говорят такива неща, че шапката да ти падне. Много добре си ги знам днешните хлапетии. Ами баща й? Да разбирам ли, че се държи прилично, след като се е съгласил да се виждате?

— Засега се държи съвсем добре, но не забравяй, че се видях с него в сряда, а сега е само събота. Така че още не мога да кажа със сигурност. Но беше любезен с мен. Стори ми се доста отчужден, искам да кажа, че се е отчуждил от мен. Иначе с дъщеря си се държи много сърдечно. Те двамата са големи приятели, ако изобщо можеш да си го представиш. Като че ли с годините е поомекнал.

Боу подсвирна:

— Е това вече наистина не мога да го повярвам!

— Обаче е самата истина, скъпи. Днес ни заведе двете на ресторант и дори направи опит да ни разсмее с няколко вица. Ванеса му е измислила какви ли не безобразни имена, нарича го тати-бати-таратати, дразни го, а на него сякаш не му прави никакво впечатление. Всъщност двамата наистина се разбират много добре и това ме радва, Боу. Струва ми се, че той е добър баща. А пък тя е приказно малко дяволче, на което не знаеш кога какво ще му хрумне. Но най-важното е, че е много естествена. Никой не би си помислил, че ме е нямало толкова дълго. Тя се държи сякаш никога не сме се разделяли и от това страшно ми олекна. Опознаваме се все повече и аз направо я обожавам. Освен това е много хубавка, много по-хубава е отколкото на снимките, дето ти ги показвах, които Майк ми изпрати миналата година.

— Щом е твое дете, не може да не е хубава, хитрушо моя — каза нежно Боу. — Значи се очертава да останеш известно време в Ню Йорк. Така ли?

— Така мисля да направя, Боу.

— Радвам се, че нещата ти са потръгнали толкова добре. — Боу беше напълно искрен, макар и леко разочарован, че няма да я види скоро.

— И аз съм много щастлива!

Те продължиха да говорят още половин час. Боу й каза какво ново имаше при него, поклюкарстваха за стари общи познати, които той беше срещнал при ходенето си до Бевърли Хилс. Накрая Боу я развесели и с няколко анекдота, защото обичаше да слуша нейния кръшен и неостаряващ смях. Обеща й, че ще й звънне след няколко дни и Катрин най-сетне затвори телефона. Тя положи глава на възглавницата и се замисли за Ванеса: „Моята чудна малка женичка. Като нова златна паричка ми е тя! Много хареса диамантеното сърце, което носех в петъка. Трябва да й купя едно и на нея. Ще взема да ида…“

Телефонът пронизително иззвъня и Катрин подскочи, изтръгната от своя приятен унес:

— Да, моля.

— Здравей, аз съм — Николас.

Тя се засмя:

— Веднага те познах, Ники. Знаем се вече от двадесет и три години — никога не мога да ти сбъркам гласа.

Той обаче мълчеше, а после каза много припряно:

— Адски дълго не можах да се свържа с теб. И аз реших…

— Случило ли се е нещо лошо, Ники? — прекъсна го Катрин, защото добре познаваше тази негова интонация.

Той не отговори на въпроса й, а само попита:

— Дали ще е удобно да се кача при теб? Аз съм долу във фоайето. Или ако има някой при теб, би ли могла да слезеш за секунда? Става дума за нещо важно.

— Сама съм. Моля те, качи се.

Телефонната слушалка замлъкна и Катрин обезпокоено се загледа в нея. Чудеше се какво ли беше разтревожило Ник. После изтича до тоалетката, приглади с четка косата си, оправи полата си и си облече сакото. Хукна в дневната, намери си обувките до писалището и тъкмо ги обу, когато Ник почука на вратата.

Тя го пусна да влезе, взе палтото му, което той беше метнал през ръка, и го постави на един стол. После го изгледа въпросително.

Ник леко я целуна по бузата и каза:

— Извинявай, че нахлух така, Кат, но не можах да се свържа с теб и реших направо да дойда. — Той стигна до средата на стаята и се обърна към нея. — Помислих си, че може би ще вечеряш навън, затова исках да те хвана, преди да излезеш. — Той поклати глава. — Нося лоши новини.

— Какво се е случило? — попита Катрин и премаляла се отпусна в един стол.

— Обадиха ми се преди половин час от дома на Нелсън Ейвъри, деверът на Франки. Той замина заедно с нея и с Хари да прекарат уикенда във Вирджиния….

— Да не би да се е случило нещо с Фран… О, господи, не!

— Стой! — прекъсна я бързо Ник. — Не с Франки, а с Харисън. Този следобед е получил инфаркт. Франки е при него в болницата. Помолила е Нелсън да ми звънне.

— О, Ник! Това е ужасно! В тежко състояние ли е?

— Доста. През последните години прекара два инфаркта, а и никак не е млад вече. Той изглежда толкова добре, че съвсем забравяме възрастта му. А сигурно е към седемдесет и пет.

— Горката Франки! Това ще е ужасен удар за нея.

— Да. — Ник седна и затърси цигарите си. — Боя се, че ще трябва да отложим вечерята в понеделник. Явно Франки няма да може да се върне дотогава в Ню Йорк. Съжалявам наистина. Когато вчера ти казах, че тя ме е помолила да те поканя, ми се стори, че ти страшно се зарадва. Но ето… — Той безпомощно вдигна ръце.

— Ще го направим по следващата седмица или когато и да е, щом всичко се оправи. — Катрин се опита да се усмихне. — На мен и жеста й ми стига. Страшно съм щастлива, като знам, че и тя иска пак да станем приятелки.

— Франческа е надарена с щедра душа. В тази жена няма и капчица отмъстителност. Надявам се, че няма да ми се сърдиш, че й казах някои от нещата, които ми разказа за себе си и за живота ти през тези девет години. Тя беше потресена, Кат. Искрено ти съчувства за всичко.

— Да, не се и съмнявам. Тя е невероятен човек. Така ми се иска да можехме да й помогнем с нещо в този момент. Но предполагам, че нищо не сме в състояние да направим, освен да се молим за нея. И за съпруга й. — Катрин седна изправено на стола и го попита: — Искаш ли да пийнеш нещо, Ники?

— Да не те задържам?

— Разбира се, че не. — Тя посочи с поглед бюфета: — Има водка, скоч, шери и какво ли още не. А защо ли да не поръчам бутилка вино. — Катрин решително се изправи. — И аз с удоволствие бих изпила една чаша.

— Чудесна идея.

Ник я проследи с поглед, докато тя отиде при телефона. Изглеждаше страхотно, дори някак си царствено. Ник огледа със затаен дъх стилния й яркочервен вълнен костюм тип шанел, поръбен с тъмносини ивици, тъмносинята копринена блуза, върху която меко блестяха златна верижка и наниз от перли. Сега кестенявата й коса беше по-къса и подредена в красиви къдрици, но и така й отиваше. Беше толкова спокойна, че Ник усети как сам започва да възвръща хладнокръвието си.

— Обслужването по стаите е много добро в този хотел — каза тя и се върна на мястото си. — Ей сега ще ни донесат виното. — Катрин се облегна назад и кръстоса крака: — Ами ти как я караш, Ники?

— В общи линии съм добре. Карлота все още е във Венецуела, синът ми става все по-разкошен, а и работата много ми потръгна. — Той се приведе напред с блеснали очи: — Не знам какво ми е станало през последните дни, но сякаш рогът на изобилието се е излял направо в мозъка ми. Правя средно по десет страници на ден, при това съм много доволен от резултата. Ако така ми върви, ще завърша романа си по-скоро, отколкото очаквах.

— Това да се чува. Между другото, изчела съм всичките ти книги.

— И? — Той вдигна вежди и я погледна въпросително.

— Абсолютно всичките ми харесват. А последните са просто великолепни, Ник.

— Благодаря! — Той целият засия и доволно се облегна назад.

На вратата се почука и Ник скочи:

— Аз ще отворя.

Когато отново останаха сами и започнаха да си сръбват от виното, Ник пръв подхвана разговора:

— Искаш ли да отидем да вечеряме някъде, Кат?

— О, Ники, с удоволствие, но не мога. — Лицето й се натъжи и тя обясни: — Съвсем преди малко поканих Естел на вечеря и няма да е удобно да отлагам срещата ни. А защо ти не дойдеш с нас? Бях решила да отидем долу в ресторанта.

— Страхотно предложение — да бъда с две дами. Но аз ще ви заведа някъде другаде. Не съм с вратовръзка и не искам да приличам на навлек. Хайде да отидем в бар „Елен“. Кога трябва да дойде Естел?

— В осем.

— Идеално. Значи имаме още време да си поговорим. — Ник изведнъж започна да се смее.

— Какво смешно има — попита го Катрин.

— Естел направо ще зяпне, като ни види как си седим заедно. Тя си пада малко романтичка. Дори мисля, че тайничко се надява ние да се съберем отново… — Ник сепнато си помисли: „Господи, какви ги говоря и аз!“ Той я погледна втренчено. Катрин на свой ред го бе зяпнала. Настъпи неловко мълчание.

Най-сетне тя се разсмя:

— Хич даже не се надява. Естел знае, че ти си имаш друга.

„Няма друга за мен, освен теб“ — каза си той наум и сам се уплаши от това прозрение. Той започна да се хили, за да прикрие смущението си:

— Нищо не може да попречи на Естел да си прави разни нейни предположения. Но ако ще ходим в „Елен“, май ще е по-добре да се преоблечеш. Не че не си хубава така — даже твърде много. Но за там ще е подходящо нещо по-небрежно.

— Ей сега ще се преоблека. Извини ме само за минутка.

— Разбира се. А аз ще резервирам маса. Някъде за девет и петнадесет, девет и половина. Удобно ли ти е така? Няма смисъл да отиваме по-рано.

— Чудесно, скъпи. — И тя изчезна в спалнята.

Ник звънна в „Елен“, а после започна да разглежда снимките в рамки, наредени върху писалището. Взе една, на която имаше червенокосо момиченце със същия нежен и изящен овал на лицето както Катрин. Ник веднага позна Ванеса, усмихна се и остави снимката на мястото й. Имаше цветен портрет на Райън, а пък на друга фотография се виждаха Франческа и Катрин, снимани в Южна Франция. Двете стояха прегърнати на терасата на вила Замир. Ник се вгледа в техните нежни лица. Колко млади, колко крехки му изглеждаха и двете. Ник въздъхна, защото изведнъж усети колко време беше изтекло оттогава. Зачуди се защо ли не беше забелязал тези снимки оня ден. Сигурно е бил прекалено напрегнат или пък още ги е нямало върху писалището. Той тръгна да се разхожда из стаята, като я изучаваше с интерес. Катрин умееше да придаде на всяко място уют и собствен облик, така че да личеше, че това е неин дом. Освен снимките в стаята имаше много вази със свежи цветя, беше поставена фруктиера с плодове, малки купички с ядки, на разни места се виждаха списания, книги и няколко ароматизирани свещи. Съвсем спонтанно Ник запали всичките до една, наля си отново чаша бяло вино и се върна на дивана.

Тъкмо щеше да си вземе цигара, когато забеляза, че пакетът е празен. Изправи се и отиде до вратата на спалнята, която беше леко отворена.

— Кат, имаш ли някъде тук цигари, че моите се свършиха?

— Имам, Ники. Влез, вече съм готова.

— Много си бърза — каза Ник и за малко да добави: „Преди имаше навика да се мотаеш.“ За щастие млъкна навреме и я огледа одобрително.

Тя си беше облякла красива бяла копринена блуза и сиво-сини вълнени панталони.

— О, да, напоследък съм много сръчна в обличането — засмя се тя и застана пред огледалото. — Има цигари в кутията на нощното шкафче. В твоята кутия.

Той веднага разбра за какво говори и доста се учуди. Но какво беше стъписването му, когато видя, че до нощната лампа стои неговият собствен лик, поставен в рамка! „Е,това вече не го очаквах“ — каза си Ник, но замълча. После взе сребърната кутия, върху чийто капак бяха издълбани безброй варианти на името й, и промърмори:

— Значи още я пазиш.

— Да — каза весело Катрин и се обърна към него. — Пазя всичко, което си ми подарил. Включително и това. — Тя размаха квадратния медальон от аквамарин и диамантите му проблеснаха на светлината. Катрин си го сложи на шията, но не можа да се оправи със закопчалката.

Ник остави кутията на нощното шкафче и каза:

— Чакай, дай да ти помогна.

Закопчалката беше съвсем малка и му трябваше известно време, докато спусне езичето. Стоеше толкова близо до нея, че вдъхваше парфюма й и неочаквано се развълнува от близостта на тялото й. Пръстите му неволно докоснаха меката като коприна кожа на врата й и този допир го наелектризира. Обзе го едно забравено, но страстно желание, което наля с кръв лицето му. Той пристъпи настрани и когато отново взе кутията, усети как ръката му леко трепери.

— Ей сега съм готова, Ник — каза Катрин и прекара гребен през косата си.

— Не се притеснявай. — Ник почти тичешком се върна в дневната, като здраво стискаше сребърната кутия.

Застана пред прозореца и запуши с чаша вино в ръка. Гледаше върховете на сградите в Манхатън и мислеше за Катрин. Какво у нея го накара да се развълнува така? И то след цялата мъка и болка, които му беше причинила. Не можеше да си го обясни, но нещо мощно го влечеше към нея. Реакцията му спрямо нея отпреди минута не беше просто някаква сантименталност, а едно съвсем определено физическо влечение. Без да прави каквото и да било, Катрин бе успяла да го възбуди. Накара го да се почувства като пъргав млад жребец. Докато Карлота гасеше у него всякакъв плам. Направо го сковаваше. Малко преди да замине за Венецуела, тя му каза, че е импотентен. „Много грешиш, госпожичке!“ — помисли си Ник, а после осъзна, че от години не се бе чувствал така добре. Всъщност — откакто Катрин напусна неговия живот. Цели дванадесет години. „Ти пак се върна, откъдето започна, Латимър.“ Стана му тъжно, но после душата му се проясни. Какво значение имаше. Всъщност трябваше да се радва, че така се получи. „Съдбите ни са преплетени завинаги. Ние сме постоянно тласкани един към друг. Не мога да се противопоставя срещу това, нито пък имам намерение да вървя против чувствата си. Да става каквото ще.“

— Между другото, Ники, все не мога да смогна да те попитам. Как са родителите ти? Какво правят? — попита го Катрин, която се появи от спалнята и седна на дивана.

Той рязко се обърна, като чу гласа й и седна до нея.

— Мама е все така чудесна. Пък и татко си е същият. Миналата седмица не беше добре, но едва ли е нещо сериозно. Просто вече е много стар. Трябва да се примиря с мисълта, че и той ще си отиде по реда. Никой не живее вечно.

— Така е. — Катрин се усмихна. — Но защо пък да не си поживее още няколко години. Много хора доживяват до деветдесет, нали така?

— Вярно е. — Очите му се впиха в нея и той я обходи с поглед, като кимаше бавно: — Ти наистина си най-красивата жена, която някога съм познавал.

Катрин се изчерви и се засмя:

— Благодаря. Но нека да сменим темата. Нека да се върнем…

— На моите родители. Добре. Хей, защо да не те заведа у тях на гости някой ден. Те страшно ще се зарадват да те видят, Кат. Винаги много са те харесвали.

— С удоволствие. Защо не и другата седмица?

— Аз ще имам грижата да им звънна. Ще вечеряме всички заедно.

Телефонът иззвъня и Катрин скокна.

— Точно така, хайде да се съберем — съгласи се пътьом тя. — Сигурно е Естел. — Тя вдигна едва след третото позвъняване. Да, нека да се качи. Благодаря.

Ник се разсмя:

— Искаш ли да се избудалкаме с Естел?

— Какво искаш да кажеш? — Катрин се намръщи.

— Ще ида в спалнята, ще си сваля сакото и ризата и след малко ще вляза тук гол до кръста. И тогава тя ще си…

— В никакъв случай, Ники!

— Даже още по-добре ще стане, ако се излегна в леглото. — Ник се изправи и тръгна към спалнята, като неистово се смееше и се опитваше да съблече сакото си.

— Моля те, недей! — извика Катрин, спусна се след него и го хвана за ръката. — Утре ще знае целият град. Дори и да е на шега, тя няма да повярва.

— Ако ще и да го публикува в нейното списание.

Катрин го изгледа ужасено:

— Ами… какво ще каже Карлота? Нали я обичаш?

— Да, ама не. — Той започна да намъква сакото си и видя, че тя го гледа с учудване и объркване. Ник я взе в прегръдките си и силно я притисна до себе си. — Как бих могъл да обичам друга, когато теб те има на този свят. Ти си единствената ми любов. Само теб обичам, скъпа моя Катрин, сладка моя Кейт — говореше й нежно той и я наричаше както едно време.

— О, Ники! Недей! Не бива!

Ник усещаше, че въпреки енергичните си протести, тя продължава да се притиска към него.

— А защо не? — попита той. — Кажи поне една причина.

В този момент на вратата се почука. Катрин се засмя притеснено:

— Това сигурно е Естел. Обещай ми, че ще се държиш прилично.

— Ще си помисля.

Само след миг пред него заподскача Естел, сякаш беше някоя гумена топка, а острият й смях кънтеше в стаята:

— Ах, Николас, Николас! Каква изненада, каква изненада! О, да не би вие двамата да…

— Не, ние двамата не! — прекъсна я Катрин. — Хайде пийни с нас чаша вино. — Тя хвана Естел под ръка и я поведе към къта за сядане, като търпеливо взе да й обяснява: — Случиха се някои неприятни неща. — И тя й разказа за съпруга на Франческа.

Журналистката веднага стана сериозна и започна да се държи малко по-възпитано:

— Ужасно, наистина, искрено съжалявам. Вие знаете, че Франческа Ейвъри не ми е особено симпатична, но не й желая злото. Наистина лоша работа. Благодаря — тя пое от Ник чашата си.

Както обикновено Естел беше пълна с информация и клюки за разни богати и известни хора и в продължение на половин час добре позабавлява Ник и Катрин със своите историйки.

Към девет часа Ник предложи вече да тръгват за ресторанта.

— Разбира се. Само да си взема чантата и палтото. — Катрин се упъти към спалнята.

— А аз трябва да звънна до вкъщи — каза Ник и се изправи. — Ще проверя дали не се е обаждал Нелсън Ейвъри.

За най-голяма почуда на Катрин, той я последва в спалнята. Щом се убеди, че Естел не може да ги чува, тя изсъска:

— За бога, Ник, представи си само какво ще си помисли Естел!

— Престани да се притесняваш. Освен това наистина искам да се обадя у дома. Искам насаме да кажа нещо на бавачката. — Той я улови за ръцете и се приведе към нея, за да я целуне нежно по устните. — Да й кажа ли, че тази вечер ще се прибера късно? Ама много-много късно.

— Ох, Ник, и аз не знам.

Той само се засмя и пусна ръцете й.

Катрин взе чантата и палтото си от норка, което лежеше на леглото. После изхвърча, без да обели и дума.

Ник взе телефона, излегна се на леглото и набра номера, докато разглеждаше своята снимка върху нощното шкафче. „Тази нощ ще ме има цял-целеничък“ — помисли си той и каза в слушалката:

— А, мис Джесика, здравей. Обаждал ли се е господин Ейвъри? — Бавачката на сина му го уведоми, че никой не е звънял. — Добре. После пак ще се свържа с теб. Сега отивам на вечеря с едни приятели. И ще се прибера късно, ама много късно.

Глава XXVIII

Снопове ярка светлина пробиваха тъмното небе. Мътната луна ту се скриваше, ту се показваше сред носените от вятъра облаци. Априлският дъжд обливаше прозорците. Катрин стоеше в тъмната стая, опряла чело на студеното стъкло. Гледаше чудноватия хоризонт на сградите в Манхатън, слушаше металическото потропване на дъждовните капки и спокойното дишане на Ник, който беше задрямал.

„Не исках това да се случи. И не заради мен, а заради самия него. За мен това беше повече от прекрасно. Преди не бих повярвала, че отново мога да изживея… щастие. Тези мигове ще ме топлят до края на дните ми. Но той ще бъде съкрушен и аз с нищо няма да мога да облекча страданието му. Помогни ми, Господи! Кажи ми как да постъпя. Научи ме. Дай ми сила и мъдрост, за да успея да му помогна.“

Сълзи потекоха по страните й, но тя бързо ги избърса с ръка и сподави риданията си, защото не искаше да го събуди. „Скъпи мой, най-любими мой Ники, как да събера смелост да ти го кажа!“ После тя се сети за една мисъл на френския драматург Ламартин: „Гласът на сърцето единствен достига до друго сърце“. Катрин притвори очи: „Моето сърце се обръща към твоето, скъпи мой. То иска да извика колко много те обича. Любовта му е вечна и безкрайна. Чуй твоето сърце, скъпи мой, винаги слушай сърцето си и тогава ще чуеш в себе си гласът на моето сърце, където и да съм, където и да си ти. Винаги ще те нося в сърцето си, Ники, защото ти си част от мен, така както Ванеса е част от моето тяло…“

— Кат, защо седиш там в тъмното? Ще умреш от студ. Хайде, мушвай се в леглото, любов моя. — После Ник стана по-строг: — И то веднага.

— Идвам — отвърна Катрин и се върна в леглото, като се постара да не я издаде гласът й.

Ник я придърпа до себе си, после я обви с ръце и с крака:

— Господи, та ти си замръзнала. — Той се приведе към нея, зацелува лицето й и тогава усети солта от сълзи по бузите й. Прокара нежно и гальовно ръка по мокрото й лице и попита: — Защо си плакала, скъпа моя?

— О, Ники, защото съм… толкова щастлива. Последните два месеца бяха най-приказното нещо в моя живот.

Той я целуна кротко и нежно, изтомен от наслада:

— Това е само началото — прошепна Ник в косата й. — Знаеш ли, аз вече реших за себе си. Можеш да спориш с мен колкото си искаш, но веднага щом се върне Карлота, започвам да задвижвам нещата. — После тихичко се засмя: — Ще стареем заедно. Като съпруг и съпруга.

Катрин дълбоко въздъхна и протегна ръка, за да приглади назад косата му.

— Знаеш, че това ще остане само мечта, Ники.

— Недей да говориш така! Нали понякога и мечтите се сбъдват? Струва ми се, че винаги съм си мечтал ти да се върнеш при мен, сладка моя Кати. И ето — ти наистина се завърна.

— Разбери, невъзможно е… Нали Карлота…

Той сложи пръст върху устните й:

— Шшшт. Чуй ме сега. Карлота няма да ми създава никакви проблеми. От януари насам тя прекарва повече време във Венецуела, отколкото в Ню Йорк. Имам чувството, че си е намерила приятел. Тя вече изобщо не се интересува от мен.

— Може би. А какво ще стане с малкия Виктор? Тя няма да ти го остави, ако вие се разделите. И дори и да си има приятел, тя ще си вземе детето, особено пък ако се върне да живее във Венецуела. Там е цялото й семейство.

— Има известна истина в това, което казваш, скъпа. Но нали знаеш какви адвокати имам. Хич няма да й е лесно да замине с малкия. Ще се споразумеем с нея, ще оформим всичко по законен начин, така че и двамата да имаме еднакви права при отглеждането на детето.

— Не знам дали ще успееш. Мисля, че си се захванал с много рискована игра.

— Нека аз да си му бера грижата, Кат. Моля те, недей и ти да се тормозиш. Веднага щом с Карлота и с адвокатите стигнем до споразумение, ние с теб можем да се оженим. Кога най-сетне ще се оженим?

— Не знам — отвърна тихо тя.

— Да не би да не искаш да се омъжваш за мен? — попита Ник с разтревожен глас.

— Не ставай смешен. Глупав въпрос ми задаваш. Проблемът е в това, че се чувствам много несигурна, Ники. Неуверена съм в себе си, неуверена съм в това дали трябва да се обвързвам с теб, преди да знам със сигурност, че моето психическо състояние…

— Та ти си вече толкова добре! — ожесточено я прекъсна Ник. — Господи, нали съм с теб и денем, и нощем, в продължение на цели два месеца. Нима си мислиш, че не мога да преценя твоето психическо състояние. Ти си спокойна, уравновесена, разумна и се държиш нормално, съвършено нормално.

— Щом казваш — промърмори тя и се сгуши в него. Беше я страх да продължава този разговор, затова се престори, че се прозява.

Ник отпусна прегръдката си, извъртя се настрани и взе часовника си от нощното шкафче.

— Хммм. Единадесет. Ще лягаме ли да спим?

— Оставаш ли? — попита го учудено Катрин — Няма ли бавачката да се…

— Казал съм й, че тази нощ няма да се прибирам у дома. Имал съм работа извън града. Във Филаделфия. Аз не съм от тия, дето, като си направят кефа, бързат да изчезнат — каза той и изгаси лампата.

— Радвам се, че си тук при мен, скъпи. Винаги ми е хубаво, когато оставаш.

Ник я целуна:

— Лека нощ. Обичам те, Кат.

— И аз те обичам, скъпи мой.

 

 

На следващата сутрин Николас Латимър се почувства в приповдигнато настроение и бодър дух. Дълго забавлява Катрин със своите къси хапливи шегички и тя много се смя, признавайки пред себе си, че отдавна не го бе чувала да проявява такова блестящо чувство за хумор.

Ник взе душ, избръсна се, облече се и после закусиха заедно на спокойствие. Той се зачете в заглавията на „Ню Йорк Таймс“, а Катрин го наблюдаваше с обожание, пиеше си чая и цялото й сърце преливаше от любов към него.

Към десет и петнадесет обаче тя каза твърдо:

— Ще ми се наложи да те изритам оттук, любов моя. Днес имам много работа, а и трябва да ходя на пазар. Вече закъснявам.

— Да, и аз имам няколко ангажимента за днес. — Той допи кафето си и загаси цигарата си, която димеше в пепелника. — Къде искаш да вечеряме довечера?

— Ник, нима си забравил! Тази вечер съм с Ванеса.

— Да, май наистина бях забравил. — Ник прикри разочарованието си, защото знаеше колко тя държи на дъщеря си. — Но знаеш ли какво ще направя? Ще мина следобед към четири и половина, да речем. И ще пием чай заедно. — Той се ухили: — Ти ще пиеш чай, а аз ще седя и ще си те гледам.

— Това би било чудесно, скъпи. — Тя го изпрати до вратата, прегърна го силно и го целуна по бузата.

Щом остана сама, Катрин се залови с обичайните си сутрешни задължения. Звънна на няколко телефона, написа три-четири писма, а после се изкъпа и се облече за излизане. Към обяд се качи на едно такси и отиде в „Тифани“^[7], за да вземе нещата, които беше поръчала предварително, и после се върна в хотела. Хапна лек обяд в апартамента си и се обади на Майк Лейзъръс, за да потвърди, че ще дойде да вечеря с Ванеса. После взе един роман на Ник, който в момента четеше, но не можа да се съсредоточи, затова прекара остатъка от следобеда в размисъл. Когато стана четири часа, тя си облече една сиво-синя копринена рокля, среши се и освежи грима си. Накрая поръча по телефона да донесат лед.

Катрин тъкмо си слагаше наниза от перли, когато се чу настойчивото тропане на Ник. Тя се втурна към вратата и топло го посрещна. Ник я взе в прегръдките си, завъртя я и чак тогава я пусна да стъпи на пода.

— Бях при моите адвокати, Кат! Те считат, че е напълно възможно да се постигне желязно споразумение, което да предпази детето. — Той я отдръпна от себе си и се усмихна до ушите: — Какво ще кажеш сега, а?

Тя също се усмихна и отиде до барчето с напитките, където наля две водки. Сложи лед и му подаде чашата:

— Заповядай, скъпи. Хайде да поседнем.

Ник взе чашата си и тръгна след нея с намръщено лице:

— Говориш с такъв сериозен глас. Случило ли се е нещо? — той се спря насред стаята и я погледна учудено.

— Няма ли да седнеш при мен? Искам да ти кажа някои неща.

— Цял ден съм седял. Искам да постоя прав, за да се раздвижа малко. — Той се засмя притеснено: — Какво има, Катинка? Хайде, казвай по-бързо.

— Аз не мога да се омъжа за теб, Ники.

— Не ме будалкай, скъпа. Нямам настроение за това. Ако някога в живота си съм се захващал с нещо сериозно, то това е намерението ми да се оженя за теб. А ти сега…

Катрин му даде знак с ръка да замълчи:

— Не мога да се омъжа за теб, Ники. И аз ти говоря съвсем сериозно.

Той се вгледа в нея, като премигваше на светлината:

— Но защо? Заради сина ми ли? Нали ти обясних, че за нула време това ще се уреди.

— В мига, в който кажеш на Карлота, че се разделяте, тя ще заведе детето във Венецуела. И на теб ще ти е дяволски трудно да си го върнеш. Не мога да ти позволя да поемеш такъв риск, Ники. — Тя поклати глава: — Знам какво е да бъдеш разделен от собственото си дете. Не забравяй, че аз минах през този кошмар.

— Нищо подобно няма да се случи при мен! — запротестира Ник и тръгна да обикаля напред-назад, ужасно намръщен.

— Не мога да поема този риск, защото после ще ми тежи на съвестта. През последните години непрекъснато съм живяла с ужасно чувство за вина и не желая да си навличам нови грехове, скъпи.

— Толкова ми се иска да се оженя за теб, Кат. И наистина ще се оженя! За бога, Кат, престани с този свой инат. Готов съм да си поема рисковете. Не мога да се откажа от теб заради Карлота и сина ми. Аз безумно си го обичам, но не мога да живея без теб.

— Нека все пак да допуснем, че това може да се случи. Аз правя това, което ти искаш, Карлота взима момчето и го отвежда завинаги и никога повече не ти дава да го видиш. Кажи ми, как би се чувствал тогава?

— Ужасно, разбира се. Но това просто няма да стане. Не обичам да умувам предварително.

Катрин отпи от водката си за кураж и каза:

— Аз нямам какво да ти предложа, Ники, и точно поради тази причина не възнамерявам да поставям на карта отношенията със сина ти.

— Нямала си какво да ми предложиш? Ама че смехория! Аз те обичам и ти ме обичаш. Винаги сме били сякаш създадени един за друг, а сега, като се оправи, това е още по-очевидно.

— Не съм се оправила, Ники. Ето в това е целият проблем.

— Но ти си напълно здрава, Кат. Всичко в поведението ти го доказва.

— Няма за кога да бъда с теб, Ники.

Той я изгледа учудено, защото долови някаква много странна нотка в гласа й:

— В какъв смисъл няма за кога? Не те разбирам, Кат.

— Аз скоро ще умра, Ники.

Ник замръзна на мястото си, подпря се на един стол и широко отвори уста, но не можа да каже нищо. Усети как цялата му сила го напусна.

— Не ми остава много да живея — продължи Катрин. — Това имах предвид, като казах, че няма за кога. Остават ми шест, най-много седем месеца.

Ник помисли, че всеки момент ще припадне. Със сетни сили той се добра до дивана, без да откъсва поглед от нея:

— Кат, Кат — зашепна й той. — Моля те, кажи ми, че това не е вярно. Не може да бъде вярно!

— Прости ми, скъпи мой. Но такава е истината.

— Да ти п-п-простя!? — каза той задъхано и сълзите му рукнаха. Ник започна енергично да клати глава: — Не! Не мога да приема това! — изкрещя той.

— Тихо, тихо, скъпи. — Тя коленичи до него, опря ръце до краката му и го погледна в очите: — Исках да ти спестя тези неща, Ник. Когато се завърнах, единственото, което желаех, беше да намеря прошка и да си умра в мир. Не знаех, че ти отново ще се влюбиш в мен. Естел ми беше казала, че живееш с Карлота. Мислех си, че вече си се задомил, щом имаш и дете от нея.

Ръцете на Ник така трепереха, че водката се разплиска цялата. Катрин взе чашата, остави я на масата и улови ръцете му:

— Май ще трябва пак да искам прошка от теб, защото отново ти причиних болка.

— О, Кат, Кат, любима моя! Толкова те обичам… — Той млъкна и сълзите наново рукнаха по лицето му. После я прегърна и отчаяно се притисна към нея: — Не може да умираш! Защо точно ти! Няма да ти дам да умреш!

Тя дълго го държа в прегръдките си, докато риданията му поутихнаха и той малко дойде на себе си. Тогава Катрин стана, взе пакетче с книжни кърпички и избърса мокрите му ръце и плувналото в сълзи лице. След това му подаде неговата чаша, запали две цигари, пъхна едната от тях в устата му и седна до него на дивана.

Трябваше му известно време да се окопити. Той започна да пуши цигарата си, отпи голяма глътка от водката, без да сваля очи от нея. Накрая попита с тих и напрегнат глас:

— Какво ти има, Кат?

Тя се прокашля и заговори със същия тих глас:

— Имам нещо, което се казва нодуларен меланом. Това е вид злокачествен меланом, при който смъртността е много висока.

— Аз може би не разбирам… това рак ли е?

— Да. Меланомът се появява по кожата. Отначало може да бъде като малка бенка или съвсем незначителна точица.

— Но не може ли да се премахне или да се излекува? — попита Ник със свито гърло, обхванат от ужасен страх за нея.

— Може да се премахне, но това не значи, че си се излекувал. Виж, моят нодуларен меланом е вече четвърта степен. Което значи, че е на три милиметра дълбочина под кожата. Когато меланомът достигне до кръвоносните съдове, неговите клетки се загнездват в органите, например в белите дробове или в черния дроб, и започват да се размножават. Това се нарича метастазия. Думата е от латински и значи разпространяване. Точно това имам аз — метастазирал меланом.

Ник държеше ръцете си вкопчени една в друга, стиснал здраво очи. Нямаше сили да каже каквото и да било. След малко той отвори клепачи и се загледа в нейното красиво лице. После сълзите му отново потекоха и Ник, хълцайки, поклати глава.

Катрин го докосна с ръка:

— Да продължавам ли по-нататък? Познавам те много добре и ми се струва, че би искал да знаеш цялата истина, нали?

Той само кимна. Гърлото ужасно го болеше.

— Този нодуларен меланом е на гърба ми — започна отново да обяснява Катрин. — Намира се между рамото и гръбначния стълб, на десетина сантиметра над талията ми. Вече се е разпространил в лимфните възли, в черния дроб и в белите дробове. Така че тези органи вече са заразени.

— Н-н-но ти изглеждаш толкова добре, Кат…

— Да. Това, че са заразени някои от моите органи, не променя общото ми състояние. Поне не в началото.

— А к-к-кога ще ти се отрази?

— Доколкото моите лекари ми обясниха, човек, болен от нодуларен меланом, има една година живот. През първите девет или десет месеца има слаба промяна в здравословното състояние и във външния вид. Но щом настъпи крайната фаза на болестта, смъртта може да настъпи и за една седмица.

— О, Исусе Христе! Кат!

— Аз ще мога да живея нормално още шест, може би седем месеца, през които у мен няма да настъпят кой знае какви промени.

— Майката му е лечение! Не може да няма някакво лечение на това! Чуй ме сега! Ще намерим най-добрите лекари. Ще отидем при най-добрите лекари, които могат да се намерят в Щатите. Не може вече да не са измислили някакво ле…

— Стой, Ник — прекъсна го внимателно Катрин. — Вече минах през всичко това в Лондон. Разбери, лечението е изключително трудно, когато меланомът е в областта на гръбначния стълб, както е при мен. Облъчването е безполезно, защото туморът не се поддава на него. Химиотерапията има ужасни странични ефекти, като например опадване на косата. Освен това предизвиква гадене и повръщане. Има някои нови лекарства, но те могат да продължат живота съвсем незначително, а и това не е живот да си постоянно по болници. Затова аз предпочетох да не взимам тези лекарства. Така или иначе, предстои ми скоро да умра, затова ще изживея тези последни месеци така, както подобава, ще продължа да изглеждам както преди и ще се наслаждавам докрай на дните, които са ми отредени.

— Кога разбра, че си болна? — прошепна Ник, целият скован от ужас.

— През ноември. Малката бенка, която съм имала цял живот, изведнъж стана черна и леко се уголеми. Шивачката ми първа я забеляза. Но вече беше прекалено късно.

— Ще усещаш ли… болка? Не мога да понеса мисълта, че теб ще те боли — попита той ужасно глухо.

— Не, не е чак толкова страшно, Ники. Когато дойде краят, човек започва бавно да слабее, чувства голямо безсилие и губи апетит. На мен няма да ми трябва много време да стигна дотам.

Ник неволно затвори очи, за да пропъди страшните образи, които рисуваше неговото въображение. Опита се да забрави агонизиращата мисъл за нейните последни страдания и попита:

— Сигурна ли си, че това е единственият възможен край?

— Напълно. Лекуващият ми лекар в Лондон извика за съвет всички възможни специалисти, които имат там. И тук посетих най-известните клиники. Няма лек за мен, Ники. — Тя го хвана за ръката: — Лекарят в Лондон ме увери, че имам още много време, тогава това бяха цели девет месеца. Затова и се върнах в Ню Йорк. Най-вече исках да се срещна с теб, но и с Франки, с Райън, и разбира се, с моята мила дъщеричка.

— Той затова ли… ти позволи да се срещаш с нея? — попита тъжно Ник.

— Да. Всъщност аз дори го заплаших именно с болестта си. Казах му, че ако не ми даде да я видя, ще заведа срещу него дело, ще свикам пресконференция, на която ще разкажа на журналистите от какво съм болна. И Майк капитулира. — Катрин леко се усмихна: — Но нямаше да го направя. Никога не бих подложила Ванеса на подобен маскарад.

— А Райън знае ли?

— Не, Ник. Ти и Лейзъръс сте единствените, на които съм казала. И искам така да си остане. Не желая да бъда обект на съчувствие и съжаление. Обещаваш ли?

Той я изгледа изпитателно:

— Значи затова не ни каза на мен и на Франки, когато пристигна.

— Да. Исках и двамата да ми простите, защото сте убедени, че трябва да постъпите така, а не от състрадание и милостиня. Обещай ми, че на никого няма да казваш за мен?

— Обещавам. Ами Франки и Виктор?

— Аз сама ще им разкажа, скъпи. И то много скоро.

Внезапно нещо проблесна в съзнанието на Ник и той скочи на крака. Започна гневно да обикаля из стаята, защото някакъв яд временно бе изместил болката му. С едната си ръка удряше с юмрук по дланта на другата и ругаеше нещо под носа си. След няколко минути той се обърна към нея:

— Трябва да има някакъв изход. Не може да няма. Не желая да се примиря. За бога, не мога да се примиря. Не мога да приема, че ей така, имала си нещо в тялото си. Та ти си седиш толкова спокойна и сдържана, а на мен сърцето ми се къса за теб… — Ник млъкна, ужасен от думите, които току-що бе произнесъл, и от държанието си към нея.

Той се затича и се хвърли в краката й:

— Прости ми, прости ми, скъпа моя! О, Кат! Извинявай! Просто толкова много те обичам, че започвам да полудявам. Не трябваше да ти говоря такива… — Ник зарида и скри лицето в скута й.

— Няма нищо, любими мой. Аз те разбирам. Реакцията ти е напълно естествена. Когато премине първоначалният шок, човек го избива на гняв, после идва объркването. И страхът. После отново те обзема гняв и накрая не ти остава нищо друго, освен да приемеш истината и да се примириш. Защото вече си минал през всички възможни чувства и нямаш друг изход — говореше му нежно тя и галеше косата му, опитвайки се да го успокои. — Недей да плачеш, мили, недей. Хайде стига, любов моя.

Накрая Ник се изправи и седна на дивана, като я гушна, сякаш тя беше малко дете:

— Аз ще бъда до теб, скъпа моя Кат. Ти ще бъдеш щастлива през следващите месеци. Ще направя всичко възможно, за да те направя щастлива. Ще правим каквото поискаш, ще ходим там, където пожелаеш. Ще можеш да имаш всичко, което ти хрумне.

— Виж, Ник. Ти не би могъл да бъдеш с мен.

— Но защо? За бога, кажи ми защо?

— Няма да ти позволя да рискуваш отношенията си със сина си. А ако ти дойдеш с мен, точно това ще стане.

— Тогава и двамата оставаме в Ню Йорк. Нека нещата да си бъдат такива, каквито са сега. Ще живеем отделно и няма да се набиваме в очите на никого. Карлота изобщо няма да разбере. — Всъщност мисълта да се крие му беше противна. Затова нямаше намерение да се преструва. Каза го само за да успокои Катрин. Щеше да се оправи с Карлота и да уреди някак си нещата. Нищо и никой не можеше да му попречи да бъде с неговата любима Кат.

— Не, струва ми се, че е по-добре, ако замина…

— Няма да те пусна!

— Ще ми бъде ужасно трудно да те гледам как се измъчваш, Ники — прошепна Катрин и изведнъж осъзна какъв страшен подтекст съдържаха думите й.

Ник не отговори на нейната злощастна забележка и само поклати глава, а очите му се наляха пак със сълзи:

— Не ме пропъждай. Нека бъда с теб през тези последни месеци. После цял живот ще трябва да живея без теб. Моля те, Кат, не бъди жестока с мен. Ако трябва и на колене ще ти се моля, но в името на Бога, не ме пропъждай, любов моя. — Той втренчи в нея зачервените си очи: — Не бъди жестока! Позволи ми да съм с теб. Моля те, Кат.

Катрин кимна. Очите й бяха блестящи и влажни, а сълзите светеха по ресниците й:

— Тъй да бъде, скъпи мой. Но искам да ми обещаеш, че ще бъдеш колкото се може по-весел и безгрижен. Няма да го понеса, ако ти страдаш и се измъчваш.

— Обещавам. — Лека усмивка премина по устните му.

Катрин се изправи:

— Трябва да се преоблека. Цялата ми рокля е мокра от теб, скъпи. — Тя нежно го докосна по лицето: — Ще ме придружиш ли до дома на Лейзъръс? Там ще вечеряме с Ванеса.

— Разбира се. Но докато ти се преобличаш, аз ще ида да си измия лицето. Казах на Вик, че ще намина до хотела му. Ще изпием по чаша, а може и да вечеряме заедно.

— О, това е хубаво, Ники. Не ми се искаше да те оставям сам тази вечер. Вик решил ли е вече кога ще се връща в Калифорния?

— Не. Но днес е свършил и последната работа, която имаше тук. Мисля обаче, че ще остане и тази седмица. Беше му приятно да се види с всички нас, и особено с Франки — говореше Ник, докато заедно вървяха към спалнята. Насилваше се да приказва нещо, само и само да успее да се овладее.

Катрин се усмихна:

— Да, хубаво е, че пак се събрахме, нали?

 

 

Малко по-късно те тръгнаха заедно по Пето авеню, а после завиха по Седемдесет и девета улица, на която се намираше апартаментът на Лейзъръс. Тогава Ник я запита:

— Кога възнамеряваш да… им кажеш на Франки и на Виктор?

— Още не знам. Моментът ще си дойде просто от само себе си. Във всеки случай няма да бъде утре, когато сме канени на обяд у Франки. Това ще развали настроението на всички.

— Да.

Катрин стисна ръката му.

— Толкова се радвам, че миналата седмица успяхме да убедим Франки да дойде с нас на вечеря с Виктор. А пък и Виктор беше на седмото небе.

— Тя каза ли ти после нещо? Нещо за Виктор имам предвид?

— Ники, да не си станал и ти сватовник? Едно време обичаше да казваш, че аз съм интригантка. Я се виж ти!

— Искаш да ми намекнеш, че ти едно време ме обвиняваше в подмолна дейност срещу теб. Както и да е. Тя каза ли нещо? — продължаваше да настоява той.

— Почти нищо. Освен това, че той си бил останал все така чаровен и мил, както и преди. Струва ми се, че Франки малко се стресна от белите косми в косата му. И после ми сподели, че в съзнанието си тя го помни само такъв, какъвто беше през 1956. Независимо, че е виждала негови снимки по списанията и вестниците, в главата й е останал само този образ.

— Макар че е на шестдесет и две, аз не познавам по-хубав мъж от него. И Франки е напълно права. Той си остава все така чаровен и обаятелен — разсъждаваше Ник, хванал Катрин под ръка. — Вчера споделих с нея, че би било хубаво, ако тя излизаше по-често. Знам, че са минали само три месеца, откакто Харисън почина, но тя не може вечно да седи затворена в този голям апартамент и да циври.

— Ти нали няма да седиш и да цивриш, скъпи мой? — попита го тя с тих глас.

— Недей! — Ник извърна глава и започна да премигва, за да спре напиращите сълзи. — Моля те, не прави повече намеци за твоята смърт. Просто не мога да го понеса.

— Добре, няма. Но ти трябва да приемеш този факт, Ники, иначе тези месеци ще бъдат ужасно трудни за мен. Трябва да се опитаме да се държим колкото се може по-естествено.

Ник остана поразен от нейния кураж и взе да се ругае наум.

— Така да бъде. Разбрахме се — край.

Когато пристигнаха, тя се вдигна на пръсти и го целуна.

— Хайде, до скоро, моето момче — изръмжа престорено Катрин, за да го изимитира.

— И то дяволски скоро, не се и съмнявай — отвърна той шеговито, опитвайки се да се направи на весел. — Кога да мина да те взема?

— Ами някъде към девет и половина. — Тя се повдигна, за да го целуне още веднъж, и едва сега очите й се напълниха със сълзи: — Обичам те, Николас Латимър! Толкова много те обичам!

Глава XXIX

— Вал, трапезарията изглежда наистина чудесно — каза Франческа. — Този път надмина себе си.

— Благодаря, милейди. Когато ми казахте да извадя уорчестърския сервиз, си помислих колко красиво ще стоят свежи пролетни цветя на неговия тъмносин фон. Имах късмет, че цветарницата беше така добре заредена. Купих саксия със зюмбюли за дневната и няколко стръка мимози, внос отнякъде. Те няма да изтраят дълго, но не можах да им устоя.

Франческа кимна одобрително и излезе в антрето. Там забеляза един голям квадратен пакет, сложен върху стола. Тя се намръщи и го взе, за да го разгледа:

— Какво е това, Вал?

— О, милейди, простете. Забравих да ви кажа. Пристигна сутринта, докато вие бяхте в кантората при адвокатите. Адресиран е до господин Латимър, но е пратен чрез вас.

— Хммм. Да, тук пише аз да му го предам. Ще го занеса в дневната. Виното сложено ли е в кофичката за лед?

— Всичко е готово, лейди Франческа. А ако знаете какво меню е приготвила готвачката! Предястие от скариди, печено телешко с гарнитура от грах и моркови, зелена салата със сирене „Бри“ и пресни плодове за десерт.

Франческа се засмя:

— Дано гостите да имат добър апетит. Тя явно доста се е постарала.

Вал се усмихна и я последва във всекидневната:

— Цветята придават на стаята нещо пролетно, нали милейди?

— Да, определено — отговори почти на себе си Франческа, защото цветният аромат разбуди някакъв спомен. После се сети — той й беше изпратил подобни цветя преди много, много години, когато тя беше младо и глупаво девойче, а не вдовица, облечена в траур, каквато беше сега. Тя се завъртя към Вал: — Как мислиш, дали черната ми рокля не изглежда някак… потискаща?

Вал кимна:

— Ще прощавате, милейди, но е така. Прави ви много слаба, а и с нея изглеждате ужасно бледа. Защо не си облечете тъмнозелената копринена рокля, дето си я купихте малко преди да се спомине господин Ейвъри? Тя много ви отива, при това отпред е като шемизета и е много семпла, без да е прекалено строга.

— Да, вярно. Бях забравила за нея. Наистина ще взема да се преоблека. Ще ми стигне точно времето, преди да дойде мис Темпест и останалите гости.

— Да, милейди. Ако ви трябвам за нещо, аз съм в кухнята.

Франческа се качи в спалнята, бързо смъкна черната си рокля, извади от гардероба тъмнозелената и веднага се намъкна в нея. Носеше черни обувки на висок ток, които отиваха на новата дреха, нанизът от перли също беше подходящо допълнение към нея. Минавайки покрай тоалетката, тя се погледна в огледалото. Изглеждаше бледа и изпита. Затова си сложи малко руж, приглади с четка косата си и тичешком слезе долу.

Франческа оправи възглавницата на един от столовете и отиде до прозореца. Загледа се усмихнато към Сентръл парк. Беше слънчев априлски ден. Навсякъде пролет и обновление. Всичко избуяваше свежо и зелено след дългата сурова зима. Тя се замисли за предстоящия обяд, който даваше в чест на Виктор. Всъщност идеята беше на Катрин, а и Ник така ентусиазирано я подкрепи, че Франческа накрая се съгласи. Дали не сбърка? Изобщо не искаше да дава повод на Виктор да си въобразява разни неща. Но какво ли пък чак толкова можеше да си помисли? И двамата вече бяха остарели и помъдрели, защото любовта им имаше двадесетгодишна давност. Всъщност Ник го каза най-точно — старите приятели са за това, да си дават взаимно утеха в моменти на изпитания. И все пак… Когато по-миналата вечер се събраха всички заедно, Франческа усети, че между тях се носеха някакви флуиди и оттогава обезпокоително ярки спомени от миналото нахлуваха в съзнанието й.

Домофонът иззвъня. Само след миг звънна и входният звънец и тя чу как Вал посреща в антрето Виктор.

Франческа пристъпи напред. Виктор влезе с широка крачка в дневната и за миг тя се сепна от красивото му мургаво лице, което излъчваше неостаряващ чар и магнетизъм. Беше облечен безупречно и изглеждаше много елегантен в своя сив костюм на ситно райе, който толкова добре му стоеше.

— Здравей, Чес — Виктор й подаде ръка.

Франческа я пое в своята и отвърна на поздрава му с усмивка:

— Ти си първият. Да пийнем ли по чаша вино, докато чакаме Ник и Кат? Или предпочиташ нещо друго?

— Благодаря, с удоволствие бих пийнал вино. — Той огледа одобрително стаята, после се приведе към един шкаф, върху който бяха наредени много снимки.

Когато Франческа му подаде чашата, той се ухили, показвайки й снимката, която държеше:

— Нашето малко кученце наистина беше един път, нали?

— Да, беше чудесна. Ела с мен. Искам да те запозная с една много важна особа. Не, вземи си виното. — Тя го поведе към библиотеката, отвори вратата и го покани да влезе вътре.

Виктор направи само няколко крачки и едно малко бяло кученце скочи от стола и заприпка към него. Той погледна учудено Франческа и поклати глава:

— Знам, че това не може да е Лада. Някоя нейна внучка, така ли?

— Не, не на Лада. Тази е внучка на Туци, кученцето на Даяна. Преди няколко години си донесох от Бавария това разкошно сладко животинче. Тя е на четири години и е много умничка. Казва се Пухчо-Мухчо. Даяна й го измисли. Аз обаче й казвам само Пухчо.

Виктор остави чашата си на ръба на една маса, взе кученцето и започна да го чеше по главата:

— Много се учудих, когато ти оня ден ми каза, че Лада доживяла до осемнадесет години. За куче това е направо преклонна възраст, Чес. — Той пусна Пухчо на пода и запита: — Как са Даяна и Крисчън?

— Нека да се върнем в дневната и ще ти разкажа. Пухчо обаче ще остане тук. Много обича да си играе с гостите и става ужасно палава.

Те се настаниха удобно в дневната и Франческа започна да му разказва за братовчедите си:

— И Даяна, и Крисчън не се ожениха. Но ми се струва, че са щастливи и спокойни заради това, че живеят заедно във Витингенхоф. Даяна продължава да се занимава с нейните бутици.

— Мислих много за техния баща, когато прочетох в печата историята за Раул Валенберг — каза Виктор. — Голяма трагедия.

— Да, наистина. — Франческа смени темата на разговора, като му разказа за брат й Ким и неговите деца, за Дорис и дъщеря й Мериголд.

На няколко пъти тя стана, за да му покаже разни снимки. И двамата се държаха естествено и непринудено един към друг. От време на време Виктор я поглеждаше крадешком, като отбелязваше наум нейната елегантност и присъщите й изящество и красота. „Тя е станала точно такава, каквато си я представях“ — каза той на себе си. Гордееше се с нея. Усещаше страхотно влечение към нея, желаеше я все така силно, както и преди, когато бяха млади. Единственото, за което съжаляваше, беше, че я среща за пръв път след толкова време в неподходящ момент. Франческа съвсем наскоро беше овдовяла. Усетът му за такт и възпитание го възпираха да се пресегне към нея и да я прегърне, въпреки че умираше от желание да направи именно това. „Има много време, братле — говореше той на себе си. — Не я пришпорвай. Дръж се спокойно и небрежно.“ Виктор започна да прави планове за следващия месец. Реши непременно да се върне в Ню Йорк. Инстинктивно усещаше, че тя все още се поддава на неговото влияние, а и от миналото ги свързваха толкова неща, че лесно щяха да възстановят отношенията си. Виктор се зарече този път да не й позволява да му избяга.

— Много се радвам, че и ти се срещна с Катрин — каза Франческа — и сега отново сте приятели, Вик. Наистина е преживяла ужасни години в Лондон, докато е била подложена на психиатрично лечение.

— Да, Ник ми разказа някои неща. Всъщност аз никога не съм й имал зъб. Ние всички извършихме много глупости по онова време. Какво искаш — младоци! Вярно е, че аз не бях много млад тогава. Поне аз трябваше да постъпя по-мъдро — нали бях четиридесетгодишен.

Франческа го погледна и се усмихна:

— Ти наистина почти не си се изменил. Лицето ти е станало малко по-сурово, но тенът ти продължава да бъде все така великолепен.

— Благодаря, много си мила. Но пропусна да кажеш, че имам вече доста бели косми, моето момиче.

— Много представителен изглеждаш даже с тези бели бакенбарди. О, звънецът! Това са Ник и Катрин! — Тя се изправи и тръгна към вратата, когато в стаята влетя Ник, бял като платно и със зачервени от плач очи. Той бързо затвори вратата зад себе си и я погледна втренчено. — Ник, какво се е случило? — извика Франческа, силно разтревожена.

— О, Франки, Франки! Тя си е отишла! Отишла си е, за бога! Платила си хотела. Не оставила бележка. И следа няма от нея. Дали някога ще мога да я намеря!?

Виктор се беше изправил. По лицето му беше изписано безпокойство. Той дойде при тях, хвана Ник за ръката и го поведе към един стол.

— Успокой се, братле. Чес, моля те, дай на Ники нещо за пиене. Какво искаш — вино или водка?

— Май водка ще е по-добре — промърмори Ник.

Франческа се суетеше около него и на няколко пъти го стисна за рамото:

— Почини си малко, миличък Ник. Едвам си поемаш дъх.

— Тичах до тук през цялото време. Мислех, че сигурно ви е разказала всичко, че поне ви се е обадила по телефона или е дошла да живее при тебе.

Виктор погледна към Франческа и учудено повдигна вежди. Двамата бяха в еднакво неведение. Той подаде на Ник чаша с водка, после хвана Франческа за ръката и я заведе до дивана, където седнаха един до друг.

— А сега, Ники, мисля, че трябва да ни разкажеш всичко от самото начало — предложи Виктор.

Ник си пое дълбоко дъх и им преразказа ужасните неща, които Катрин беше споделила с него предния ден. Те слушаха занемели и се почувстваха не по-малко нещастни от самия него. Докато им обясняваше подробностите, гласът на Ник на няколко пъти замлъкна и той непрекъснато си бършеше носа, за да не се разплаче. От време на време Виктор го прекъсваше, задаваше му някой медицински въпрос, кимаше с глава и го слушаше много съсредоточено. Към средата на неговия сърцераздирателен разказ Франческа започна да си плаче тихичко и да бърше сълзите си с ръце. Виктор я прегърна през рамото и й подаде своята носна кърпа, която извади от джоба си.

Най-накрая Ник спря, запали цигара и отпи наведнъж половината от водката си. После продължи:

— И сега отново се връщам на момента, когато вчера я оставих пред дома на Лейзъръс. После се отбих при теб, Вик. Минах да я взема оттам към девет и половина и с нея се прибрахме в хотела й. Тази сутрин излязох в шест часа. Имах да дочитам коректурите на новия си роман и исках да приключа с тях, за да мога да дам на Кат цялото си внимание през следващите месеци. Когато излязох, тя беше будна. Казах й, че ще мина да я взема към един без десет, за да дойдем заедно тук. Когато на обяд пристигнах в „Карлайл“, тя вече беше напуснала хотела. На рецепцията ми казаха, че си е отишла към десет часа сутринта. Не оставила никакво съобщение за мен, нито пък някакъв адрес, на който да й пиша. Не мога да си го обясня. Трябва да я намеря. Разберете, тя има нужда от мен. Защо!? Защо тя така постъпи с мен!? — Той скочи от стола, отиде до прозореца и се загледа навън, а раменете му висяха безпомощно.

— Господи, пакетът! — възкликна Франческа и стана мигновено. Изтича до един стол при вратата, на който беше поставила пакета, и го подаде на Ник. — Това е за теб. Пристигнало, докато ме нямаше сутринта.

Ник го взе и с треперещи ръце разкъса хартията.

— Това е почеркът на Катрин — каза задъхано той.

Най-накрая Ник успя да махне цялата хартия и вътре намери една оранжева кутия. Той веднага я позна. Кутията представляваше опаковка на любимите й чанти марка „Кели“. Само преди няколко седмици Ник й беше подарил такава чанта в същата тази кутия. Вътре в нея имаше по-малки кутийки от магазина „Тифани“, три плика с писма, а на дъното, върху грижливо нагъната хартия, беше положен един бележник със синя подвързия. Ник погледна титулната страница. Там беше изписано: „На В.Л. от К.Т.“. Той остави тефтера и бързо грабна плика, адресиран до него. Разкъса го, намери очилата си и както беше прав, започна да чете, а по бузите му бавно потекоха сълзи:

— И за вас има писма — смотолеви той, защото от вълнение гласът му съвсем беше прегракнал. После Ник отиде в другия край на стаята, за да скрие от тях разплаканото си лице. Целият бе разкъсван от болка. Обхвана го непоносима печал.

Виктор взе малките кутийки и ги занесе на дивана. Стана му тъжно за Ник и изпитваше състрадание и мъка към Катрин, която не заслужаваше подобна съдба, независимо от нещата, които им беше причинила преди време. Той и Франческа зачетоха своите писма. Лицата им станаха безжизнени, четяха мълчаливо, потресени и те като Ник, а в съзнанието им нахлуха безброй стари спомени.

Вратата се отвори и на прага се появи Вал. Франческа я погледна, поклати глава и икономката бързо излезе. Тракването на вратата сякаш изведе Ник от неговия унес и го накара да отиде при Виктор и Франческа, които седяха при камината. Той се обърна първо към нея:

— Прочети писмото, което ти е написала… Искам да кажа… прочети го на глас. Трябва да знам какво ти е казала. Моля те, Франки.

— Разбира се. — Франческа си издуха носа и започна да чете с треперещ и несигурен глас:

Моя най-скъпа Франки,

Ник ще ви обясни всичко. Прости ми, че не ти го казах сама, но си помислих, че за всички ни ще бъде по-лесно, ако постъпя така. Синият кожен тефтер на дъното на кутията е за моята дъщеря Ванеса. Той е изпълнен с интимни мисли и преживявания и с мои разсъждения от последните четири месеца. Искам да те помоля да го предадеш на Ванеса, когато тя поотрасне, да речем след една-две години. Ще оставя на теб ти да прецениш кога ще бъде най-подходящият момент. Надявам се, че тя ще ме опознае по-добре чрез този мой „ежедневник“, че ще научи повече неща за мен.

Майкъл беше и продължава да бъде много добър баща, за което съм му страшно благодарна, защото аз самата не знам какво значи да имаш баща. Или по-точно — не знам какво значи бащина обич. В същото време обаче аз съзнавам, че Ванеса има нужда и от топла женска грижа. Майкъл даде съгласието си ти да се виждаш с нея и да бъдеш с нея всеки път, когато пожелаеш. Моля те, стани приятелка на моята дъщеря, така както беше и моя приятелка, скъпа Франки.

Франческа спря, защото вече не можеше да овладее гласа си. Тя си избърса очите с кърпата на Виктор и продължи:

А сега, Франки, се обръщам специално към теб. Аз стоя вече пред прага на смъртта, затова виждам живота с ослепителна яснота, защото цялата плява се е стопила и сега прозирам истината за нещата така добре, както никога преди това. И аз виждам безпогрешно и ясно всички вас, които ви обичам. А може би вниквам във вашите неволи и тежнения по-добре от самите вас. Ето, сега сякаш те виждам пред себе си, скъпа моя — ти си мила, сърдечна и притежаваш онази душевна чистота и щедрост, които, уви, се срещат твърде рядко. В момента си ужасно самотна. Недей да оставаш сама, Франки! Самотата е равностойна на смърт. Знам го от моя горчив опит. Ник и аз се надявахме, че ще имаме възможност да изправим всички стари злини между нас, че ще имаме шанс да започнем живота си отначало. Оказа се обаче, че нямаме такъв шанс. Ти го имаш, Франки! Грабни го, докато още си млада! Казвам ти тези неща от все сърце, защото то прелива от обич към теб.

Само наближаващата смърт ми дава правото да ти говоря за толкова лични неща, но се надявам, че ще ме разбереш и ще ми простиш за моята нетактичност.

Бъди здрава и щастлива, скъпа моя приятелко. Ти винаги ще бъдеш в моите мисли, защото имаш цялата ми любов.

Кат

Франческа започна да плаче, без да се срамува повече от сълзите си. Очите на Виктор също се бяха навлажнили. Той улови ръката й и здраво я стисна в своята.

— Би ли ми запалил една цигара — прошепна Франческа и обърна към него обляното си в сълзи лице.

Виктор изпълни молбата й и погледна разтревожено към Ник, който се беше свил на стола. Стори му се, че неговият приятел сякаш се е стопил пред очите му.

— Ник, пийни нещо — каза му Виктор.

— Добре. Прочети и твоето писмо, Вик. Трябва да знам.

Виктор взе писмото от Катрин Темпест, прегледа го отново и се поколеба дали да започне да чете. После си взе очилата с рогови рамки, сложи си ги и се прокашля:

Скъпи мой Виктор,

Първо искам да ти благодаря, че ми прости за ужасната злина, която ти причиних преди много години. Когато миналата седмица се видяхме, аз усетих колко е голяма щедростта на твоята душа, а разбирането и прошката, които получих от теб, ме трогнаха дълбоко. След срещата ни аз казах на Ник, че вече мога да почина в мир, защото отново в мир събрахме душите си аз, ти и Франческа.

Знам, че и ти обичаш Ники не по-малко от мен, макар и по различен начин. Затова искам да те помоля да се грижиш за него, когато мен вече няма да ме има. Той ще се нуждае от теб и от Франки, от вашето вярно приятелство. Двамата с нея ще му дадете част от своята душевна сила, за да преживее няколкото трудни месеца, които го очакват. Не искам Ники да остава сам, Виктор! Вземи го тази седмица при теб в ранчото заедно с малкия Виктор и Франки. На сърцето ми ще бъде по-леко, ако знам, че той е при вас и при детето си.

Накрая искам да те помоля да не позволяваш на Ник да ме търси. Аз отивам на едно място, където ще намеря тишина и покой. Там ще бъда в безопасност и за мен ще се полагат всякакви грижи. Така е най-добре. Няма да понеса да гледам как страда Ник. Едва снощи осъзнах всичко това пределно ясно. Вие тримата и Майкъл Лейзъръс единствени знаете за моето състояние. Ще ви помоля да го запазите в тайна.

Сбогом, най-скъпи мой приятелю! Изпращам ти цялата си любов.

Кат

Виктор остави писмото на масата, свали мокрите си очила и отиде при Ник. Прегърна го през рамо и го притисна до себе си:

— Имай доверие в нея, Ник. Където и да е отишла, тя е на сигурно място. Моля те, недей да се опитваш да я търсиш. Нека да бъде така, както тя е пожелала.

Ник само кимна. Гърлото го болеше от непрестанните му опити да сдържа сълзите си, а пък болката в душата му беше още по-непоносима. Той тръгна да се разхожда из стаята, сякаш забравил напълно за Франческа и Виктор. Опитваше се да събере мислите си, но съзнанието му беше объркано от пристъпи на отчаяние. Не можеше да проумее как така повече няма да я види, как така никога вече няма да се вглежда в неповторимите й тюркоазени очи и няма да я държи в прегръдките си. Толкова беше погълнат от своите душевни терзания, че не усети кога Виктор и Франческа излязоха от стаята.

Те се върнаха след около петнадесет минути, а той все още обикаляше из стаята с разсеяно и посърнало лице.

— Мисля, че трябва да постъпим според нейното желание, Ники. И Чес е на същото мнение.

Ник ги зяпна учудено, едва сега изтръгнат от своето вцепенение:

— Да — отвърна той. — Да.

После Ник отиде до оранжевата кутия и извади малките пакетчета от магазина „Тифани“. Те бяха надписани. Той ги подаде на Виктор и на Франческа:

— Тя ме моли да ви ги дам. В писмото, което беше до мен. — Ник мъчително преглътна: — Благодаря ви, че прочетохте вашите писма. Не мога да ви прочета моето… То е прекалено лично.

— О, Ники, никога не бихме те молили за това — възкликна Франческа с нежен глас.

После тя отвори своята кутийка. В нея имаше малко диамантено сърце на верижка, подобно на това, което Катрин често носеше. Миналата седмица, когато отидоха заедно да купят диамантено сърце за Ванеса, Франческа не скри, че много го харесва. Сега тя безмълвно го стискаше в ръката си и отново се разплака за своята приятелка.

За Виктор Катрин беше приготвила следния подарък — две старинни римски монети, които бяха позлатени и превърнати в копчета за ръкавели. Той ги гледаше втренчено, а черните му очи бяха пълни с дълбока печал. „Каква трагедия — мислеше си той, — горката Кат е само на четиридесет и четири години.“

Ник произнесе глухо:

— Тя винаги ми казваше да си купя копчета за ръкавели в лазурносин цвят. Щели много да отиват на очите ми, все ми повтаряше Кат. — Той отвори дланта си, за да им покаже своя подарък, и извърна глава настрани, защото си припомни как веднъж Катрин му разказа за двама шегобийци, които се бяха усъмнили дали очите й са истински, а не правени от диаманти.

Виктор улови ръката на Франческа, нежно я потупа и я обгърна със своята длан:

— Трябва да запазим в себе си образа на силната и щастливата Катрин и трябва да изпълним нейното желание. Ник, нали ще дойдеш при мен в ранчото?

— Да, ще дойда. Ще взема с мен и сина ми. Така, както пожела моята любима Кат.

— А ти, Чес, ще бъдеш ли с нас? — попита Виктор.

— Разбира се, Вик. Ник има нужда от мен.

Виктор наклони глава и погледна усмихнато Франческа. Дълго я наблюдава и накрая си помисли: „Аз бях първата й любов. С малко повече късмет, ще стана за нея последната й любов. Но има време. Нека първо всичко това да отшуми.“ После той промърмори, сякаш само на себе си:

— Което е писано, то ще стане.