Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (64)

Епилог

Хари Търнър стоеше в библиотеката в „Рейвънскар“ и се взираше във великолепния портрет на дядо си, великия Едуард Деравенел. Широка усмивка озаряваше лицето му, докато държеше на ръце новородения си син. Дошъл бе на бял свят на дванайсети октомври 1975.

Джейн го дари със здраво и красиво момченце, което след няколко дни щяха да кръстят в семейния параклис в „Рейвънскар“.

— Погледни го, дядо! — извика Хари към безмълвния образ от картината. — Това е синът ми. Моят наследник… и твоят. Ще носи твоето име. Едуард. Ще стане велик като теб, обещавам ти. Още един славен Едуард в нашето семейство.

Усмихнат до уши, Хари надигна детето към портрета.

— В жилите му тече кръвта на Деравенел и Търнър и ще управлява твоята империя и един ден ще я изведе до нови висоти.

Хари прегърна момченцето, духна мъничкото кичурче червена коса и целуна сините му очи. Прилича на мен, каза си Хари, прилича и на дядо си. Джейн ми го дари, даде ми онова, за което копнеех през всички години, откакто се ожених за Катърин.

На четирийсет и пет съм, но не съм толкова стар, че да нямам и още деца. Джейн ще ми роди още синове, както и дъщери. Миналата година в Париж ми призна, че открай време жадува за голямо семейство и двамата ще го създадем.

Усети, че някой го подръпва за панталона и погледна надолу.

До него стоеше Елизабет и се взираше в лицето му с блестящите си черни очи.

— Може ли да видя братчето си, татко?

Хари се наведе и й показа бебето, мъничко вързопче, увито в дантелени пелени.

— Ето го… Едуард, брат ти Едуард. Моят син. Моят наследник.

След като се изправи, Хари отново се загледа в портрета на дядо си и точно в този момент реши да поръча и него да нарисуват. Щеше да позира с новородения си син. За да може един ден Едуард да вдигне собствения си син и да му покаже дядо му, великия Хари Търнър. Целуна челцето на детето, преливащ от обич към него, своя дългоочакван син.

— Може ли да подържа братчето си?

— Разбира се, че не, Елизабет. Едва на четири си и можеш да го изпуснеш и после какво ще стане, а?

— Моля те, татко.

— Категорично не. Сега бягай да си играеш като добро момиченце. Зает съм със сина и наследника си.

Елизабет, обидена и пренебрегната, направи крачка назад, после се обърна и изтича при гувернантката си, която стоеше до вратата на библиотеката.

Когато детегледачката Ейвис Песли видя сълзите, търкалящи се по бузките на момиченцето, го хвана за ръка и я поведе далеч от стаята, бясна на Хари Търнър, че е огорчил малката си дъщеричка.

— Не плачи, ангелче — започна да я успокоява тя. — Всичко ще бъде наред.

— Няма — изхленчи Елизабет. — Не съм момче. Де да бях. Тогава щях да бъда син на татко и негов наследник.

— Той те обича — утеши я бавачката. — Всички те обичаме.

— Наистина ли? — попита Елизабет и се поразвесели. — Колко сте тези… всички?

— Ами, цяла Англия, детенце — бързо отвърна тя. — Цяла Англия те обича.

Червенокосото момиченце с абаносовочерни очи се усмихна и изтри сълзите си.

— И аз ви обичам — заяви то и бе истина.