Барбара Тейлър Брадфорд
Наследниците на Рейвънскар (39)

39.
Париж

Париж бе любимият й град през всеки сезон от годината, във всякакво време, но особено любим й беше през май. И сега, докато се разхождаше из двореца Тюйлери, почувства, че в нея се надига щастие, задето бе там в този ден.

Времето бе прекрасно, слънчево и топло, а от светлосиньото небе слънцето сипеше върху клоните на дърветата блестящата си светлина. Но Париж бе красив и в студ, и в мраз, имаше и друга причина за веселото й настроение. Бяха дошли с Едуард за няколко дни във френската столица и скоро тя щеше да се срещне в Лувъра с Грейс Роуз.

От няколко години младата жена учеше в Сорбоната и Джейн гореше от нетърпение да я види. Бяха се сближили през изминалите години, обединени от интереса си към френската история и други неща, свързани с Франция, и се смятаха за истински франкофили. След като разгледат творбите на Моне, щяха да обядват с Едуард в „Гран Вефур“, един от любимите му ресторанти. В този момент той бе на среща в парижката кантора на „Деравенелс“ и щеше да ги намери в ресторанта в Пале Роял^[1].

Докато се разхождаше из красивите градини, първоначално проектирани от прочутия градинар на Луи XV Андре ле Нотр, мислите й се насочиха към Нед. Миналия месец бе отпразнувал четирийсетия си рожден ден; не че изглеждаше на толкова. Имаше момчешки вид, както винаги и тя се надяваше, че и нейната възраст не бие на очи. Сега караше петдесетата си година; с Нед бяха заедно осемнайсет години, от 1907, и се чувстваше наистина благословена заради връзката им.

Годината бе 1924 и Джейн бе облечена по последна мода, елегантна и красива както винаги. Костюмът й бе от Шанел, френската модистка, станала прочута след края на войната през 1918. Тоалетът на Джейн бе ушит от лек вълнен плат в морскосиньо, състоеше се от пола с плисета отпред и отзад, плетена блуза и отворено сако без копчета.

Напоследък Джейн носеше само дрехи от „Шанел“. За нея облеклата на известната дизайнерка бяха красиви и елегантни, без да бъдат прекалено официални, притежаваха лекота, осигуряваха удобство и практичност. Именно Коко Шанел за първи път създаде панталони за жени и вчера Джейн си купи няколко — един от сиво трико, втори от жълтеникаво вълнено жарсе и двата в комплект с копринени ризи с мъжка кройка. Едуард я придружи в бутика на „Шанел“ на улица „Камбон“ и бе така очарован от вида й, облечена със сивия панталон, че я убеди да купи и втория тоалет.

Вчера бе щастлив и безгрижен, и това я радваше. Откакто брат му Джордж почина в Масон, изпадаше в неочаквани пристъпи на необщителност, тази бе най-точната дума, за да опише състоянието му. Не бе потиснат, ни най-малко, просто меланхоличен и разсеян, сякаш погълнат от миналото, потънал в собствените си мисли за твърде странната смърт на брат си. Въпреки че Джордж почина от раните по главата си, най-тежки от всички останали, веднъж Нед бе промърморил, че брат му се е удавил в божоле. Но когато го попита какво иска да каже, само бе поклатил глава, без да отговори с леко озадачено изражение.

Джейн бе доволна и от друго: ледът в семейството се топеше. От четири години насам след смъртта на Джордж майката на Нед странеше от него и бе охладняла, но в последно време бе вежлива със сина си, дори сърдечна. Колкото до Ричард, той възвърна топлотата в отношенията им по-скоро и бе неизменно дружелюбен към брат си. Прекарваше повечето време в Йоркшир, управляваше фирмите, фабриките и заводите им, както и въгледобивните мини на север. Нед разчиташе на Ричард и тя се радваше, че между братята няма напрежение.

Бе ужасена, когато майка му, Ричард, а дори и сестра му Мег в Бургундия го обвиниха. Пределно ясно й бе, че Джордж сам си е виновен… Този човек от години предизвикваше провидението и през целия си живот бе коварен и вероломен. Джордж Деравенел никога не помисли за когото и да е другиго, понеже бе обсебен от себе си.

Но дали го бяха убили, бе съвсем различен въпрос. Никой не успя да докаже нищо, а нямаше и кого да обвинят. Но тя имаше собствени съмнения… онези клинове, които толкова безпокояха Нед, някой наистина ги беше махнал… жандармите от Масон го бяха потвърдили. Бяха открили разхлабени клинове и под други пирамиди от бурета с вино. И никой не бе в състояние да обясни защо е така.

Джейн забеляза, че вече е пред Оранжерията, едно от парижките скрити бижута, каза си тя, прекрасен музей, в който бяха изложени някои от най-известните и най-красиви платна на света. Знаеше, че Грейс Роуз ще я чака вътре, затова ускори ход. Гореше от нетърпение да види дъщерята на Нед, която бе обикнала като собствена.

 

 

Грейс Роуз чакаше в музея и се завтече да посрещне Джейн, щом я видя да влиза. След като топло се прегърнаха, Джейн отдалечи младата жена от себе си и я огледа.

— Грейс Роуз, изглеждаш прелестно! И колко си елегантна — съвсем по френски. Страхотен тоалет.

Грейс Роуз се засмя, зарадвана от комплимента за донякъде необичайното й облекло.

— Не е цял тоалет, просто дреболии, които си купих оттук-оттам в Париж. В разни магазинчета, на Пазара на бълхите и няколко бутика, които имаха лятна разпродажба. Костюмът, ако мога така да го нарека, почти не ми струва нищо. Беше ми забавно да го сглобя.

Засмя се заедно с нея, оглеждайки късото червено, копринено сако, бежовата вълнена пола до под колената, огромната синя роза, забодена на ревера, жълтата барета с червени и сини пера и сресаната й на една страна буйна тъмночервена коса. Бе очарователна.

Джейн я хвана под ръка и предложи:

— Хайде, ела да разгледаме платната на Моне. Какво знаеш за него?

— Всъщност, не много, освен че ми харесват всичките му творби, които съм виждала. И то най-вече в списания.

— Нека ти разкажа за картините с водните лилии, които сега ще видим. Моне ги е рисувал, когато е бил над осемдесет и ги е подарил на Франция по случай подписването на примирието през 1918, слагащо край на Първата световна война.

— Колко щедро от негова страна! — възкликна Грейс Роуз, докато влизаха с Джейн в помещението, за което Джейн тъкмо обясняваше, че е построено специално, за да съхрани творбите на художника, след като ги е дарил на родината си.

Двете жени прекараха дълго време в голямата зала, като се възхищаваха на шедьоврите. Общо бяха изложени осем картини, озаглавени „Белите водни лилии“, огромни платна с изобразено на тях езеро с водни лилии в любимата на Моне градина в Живерни.

— Виждаш как използва танца на светлината върху водата и си играе с цветовете — обърна се Джейн към Грейс Роуз, без да откъсва очи от произведенията. — Когато ги гледам, имам чувството, че всичко се прелива едно в друго — въздухът, светлината, водата, цветята и заобикалящата ги зеленина… сякаш губят резките си очертания, не ти ли се струва?

— Да, а как майсторски го изрази, Джейн. Усещам го по същия начин… всички тези силни сини и розови багри. Мили боже, поразена съм — Грейс Роуз отстъпи назад и огледа целия цикъл за втори път. Бе смаяна и развълнувана от красотата на творбите, истински възхитена.

— Понякога си мисля, че влошаването на зрението му е помогнало да сътвори тези картини такива, каквито са… Страдал е от катаракта, нали знаеш — обясни й Джейн. — От друга страна, по мое мнение е един от най-великите импресионисти.

— Благодаря ти, че настоя днес да дойдем — промълви Грейс Роуз. — Ще продължа да идвам да гледам творбите на Моне, докато съм в Париж и винаги, когато се връщам тук.

— Зная — Джейн се усмихна. — И аз не мога да се откъсна от тях.

 

 

Едуард ги чакаше в „Гран Вефур“ и стана, когато двете жени влязоха в ресторанта. На лицето му грееше топла усмивка.

Поздравиха се и Джейн и Грейс Роуз заеха местата си, а келнерът им наля по чаша розово шампанско.

Едуард вдигна тост:

— За вас двете, мои красавици.

Усмихнати, те последваха примера му, чукнаха чаши в неговата и едновременно отвърнаха:

— И за теб.

Той ги погледна, кимна и отбеляза:

— Много интересен костюм, Грейс Роуз, няма как другояче да се изразя.

Младата жена се усмихна и му разказа как го е съставила, а Джейн добави:

— Според ме е très chic^[2]!

— На същото мнение съм — Едуард хвърли поглед наоколо и се обърна към дъщеря си:

— Струва ми се, че „Гран Вефур“ е най-красивият ресторант в Париж. Винаги ми е приятно да идвам тук. Надявам се, че и на теб ще ти хареса.

— Убедена съм. Много е стар, датира чак отпреди Френската революция. Наполеон е водел тук Жозефин, доколкото зная — тя се обърна към Джейн. — Права съм, нали?

— Да, наистина са идвали, както и други знаменитости. Мисля, че е бил открит през 1784, когато се е наричал „Кафе де Шарт“ — отговори Джейн. — Обожавам обстановката, особено старинните огледала по стените и тавана.

Грейс Роуз се съгласи с нея и сподели:

— Пристрастена съм към Пале Роял, обичам да минавам под арките му.

— Много бутици има да разглеждаш — отбеляза Едуард и намигна, после се поинтересува: — Кога завършваш университета?

— Следващия месец, чичо Нед, после ще се върна в Лондон и се надявам да си намеря преподавателска работа.

— Струва ми се, че искаше да пишеш книги — засмя се той, изненадан. — Няма защо да бързаш да започваш работа, стига да не искаш, Грейс Роуз. По-добре съсредоточи вниманието си върху своя книга.

— О, зная, чичо Нед, и ти благодаря от сърце за фонда, който си ми отредил.

Той леко се усмихна и попита Джейн как е минала сутринта им и дали са разгледали творбите на Моне. Скоро след това повика келнера и го помоли да им донесе менюто.

 

 

Поръчаха обяд, а после Едуард, Джейн и Грейс Роуз поговориха за плановете си за следващите няколко дни в Париж. Чак след първото блюдо младата жена повдигна въпроса, който я тревожеше.

— Чичо Нед — започна тихо тя, после се поколеба, преди най-сетне да продължи: — Искам да поговорим за Еймъс.

Едуард тревожно я погледна и попита:

— Какво за него?

— Малко се безпокоя за него. Напоследък не е същият, става все по-потиснат. Не си ли забелязал?

Едуард се облегна на стола си, без да откъсва очи от нея. После кимна.

— Да, и аз самият съм се питал какво ли има. Да не допускаш, че е болен?

— Не точно, понеже ми се вижда в превъзходна форма и напълно здрав.

— Вече мина шейсетте, но съм съгласен с теб, як е като бик. Вече няколко пъти го питам иска ли да се пенсионира, но той все отлага. Искаш ли отново да говоря с него?

Грейс Роуз бързо отвърна:

— Да, ако ти е възможно, но не искам да помисли, че го пъдиш. „Деравенелс“ и ти сте целият му живот. Струва ми се, че ще умре, ако напусне.

— Зная, скъпа моя — съгласи се Едуард и мило й се усмихна, познавайки дълбоката й привързаност към бившия полицай. — Не се безпокой, ще бъда извънредно тактичен.

— Благодаря ти много, чичо Нед, зная, че майка ми ще се радва, че сме говорили за Еймъс. Съгласна е с мен, че нещо го измъчва.

 

 

Едуард и Джейн бяха отседнали в хотел „Плаза Атене“ на авеню „Монтен“ и в момента, в който влязоха в апартамента си, Едуард съблече сакото си, разхлаби вратовръзката си и седна до един от прозорците.

Джейн се вгледа в него и смръщи вежди.

— Добре ли си, скъпи?

— Разбира се. Защо питаш?

— На вечеря ми се стори някак мълчалив. Рекох си, че се тревожиш за Еймъс.

— Не. Всъщност, мислех за нещо друго. Колкото до него, имам чувството, че зная какво го тормози и ще поговоря с него веднага, щом се върнем в Лондон.

— А теб какво те притеснява? — попита тя и седна срещу него.

— Наум правех разбор на срещата, която се състоя днес в кантората.

— Беше ли успешна?

— Според мен, да — той поклати глава. — Видях се с… един интересен човек… Хенри Търнър.

Джейн зяпна.

— Наследникът на Хенри Грант?

— Да.

— Но защо? Той ти е враг!

— Не бих казал. Млад човек с доста приятни маниери, и доста интелигентен при това. Дори няма да преувелича, ако отбележа, че е по-сериозен от необходимото.

— Но защо се срещна с него?

— Всъщност, той ми писа преди няколко седмици с молба за среща и това е една от причините да искам да дойдем в Париж — обясни Едуард, изправи се и се приближи до подноса с напитките. Избра бутилка коняк „Наполеон“, наля си и попита: — Ти искаш ли, Джейн?

— Не, благодаря. Защо пък не… да, ако обичаш — промени мнението си тя.

Миг по-късно той се върна до стола си, подаде й чашата и седна.

— Пожела да се срещнем, понеже му трябваше работа. За „Деравенелс“ в Париж. Работел при Луи Шарпентие, но както изглежда между тях са избухнали кавги и разногласия. Освен това Хенри изпитвал същото като мен преди години. Не иска друг да му избира невеста. А Шарпентие напирал да го ожени за племенницата си Луиз.

— Но нали навремето ми каза, че племенницата му е и негова наследница.

— Абсолютно вярно, скъпа. Но Хенри не иска да се жени за нея, ако ще и да е наследница. Така че напуснал работа при Луи Шарпентие и решил, че ще се смиля над него и ще го взема.

— Защо казваш „да се смилиш“? Няма ли пари?

— Не е чак толкова закъсал, но ми прави впечатление на човек, който иска да работи, има нужда да работи. И тъй като той и майка му Маргарет Бочърд притежават много акции на „Деравенелс“, решил да работи за компанията, в която е акционер… в семейната фирма.

— Роднина ли ти е? И той ли е Деравенел, Нед? — попита Джейн. — Мислех, че е от клана Грант.

— Да, така е, но не забравяй, че пълното име на Грант е Хенри Деравенел Грант от ланкастърските Деравенел, които също са потомци на основателя на династията Ги дьо Равенел. Като мен. Двамата сме братовчеди.

— И къде точно се вписва Хенри Търнър?

— Баща му е покойният Едмънд Търнър, полубратът на Хенри Грант — те са от една майка, но от различни бащи. Едмънд Търнър не беше Деравенел, но Маргарет Бочърд Търнър, съпругата на Едмънд и майка на Хенри Търнър може да проследи кръвната си линия чак до Ги дьо Равенел и в това се състои роднинската ни връзка. У тях са акциите на Грант, защото Хенри Търнър е последният му наследник. Всички останали са вече покойници.

— Даде ли му работа? — попита тихо Джейн и тревога помрачи красивото й лице.

— Да, тук, в парижката ни кантора. Първоначално ще се занимава с общи въпроси. Още не съм го разпределил в някой от отделите.

— Но защо? Това не е ли опасен ход?

— Не, довери ми се, любима. Хенри Търнър е наясно, че няма как да се състезава с мен за ръководството на компанията. Моя е и той го знае. Няма опит, нито достатъчно акции, за да се опита за я завземе. Просто търси работа.

— Е, естествено, ти знаеш най-добре, Нед — най-сетне промълви Джейн. Въпреки че бе искрена, вярваше в търговската проницателност и преценка на Нед по отношение на Хенри Търнър, но този ход я притесняваше. Щеше да си припомни този разговор в недалечното бъдеще и щеше да съжалява, че не се е постарала да повлияе на Едуард. И че не е била по-настойчива, изразявайки безпокойствата си. Но тогава щеше да бъде твърде късно.