Серия
Домът Деравенел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Hairs of Ravenscar, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 8 гласа)
Сканиране
Strahotna (2016)
Корекция и форматиране
NMereva (2017)

Издание:

Автор: Барбара Тейлър Бредфорд

Заглавие: Наследниците на Рейвънскар

Преводач: Лили Христова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: Мариела Янакиева

Художник: Megachrom Петър Христов

ISBN: 978-954-585-937-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1454


Посвещавам на Боб за топлата му подкрепа и благородство и защото и за миг не ме изостави.

Първа част
Семейство Деравенел
Опасен триъгълник

„Едуард бе с деликатна природа и весел нрав, но обземеше ли го гняв, представляваше страшна гледка. Бе отзивчив и към приятели, и към непознати, дори и най-нископоставените.“

Доминик Манчини[1]

„Когато Плантагенетите започнаха взаимно да се избиват, започна упадъкът на династията.“

Граждани на Лондон, XV век

„Горката аз! Домът ми рухва, виждам!

Безжалостният тигър сграбчва вече живото сърне.

Тиранът нагло намества се в безликия ни трон.

Добре дошли разгром, убийства, кърви!

Като на карта виждам своя край!“

Уилям Шекспир „Ричард III“, II действие, V сцена[2]

1.
Йоркшир, 1918

Неудържим импулс го подтикваше да слиза на тясната ивица на морския бряг всеки път, щом се върнеше в „Рейвънскар“.

Бе подтик наистина, но и непреодолима нужда да възвърне в съзнанието си образите им… лицата им, но не восъчнобледи от смъртта, а топли и живи. Невил, неговия наставник, другар в безброй начинания и приключения; Джони, любимият приятел от младостта му. Бе обичал от цялото си сърце братята Уоткинс, тримата му братовчеди, станали и негови съюзници.

Поне докато натрупаните горчиви чувства, болни амбиции, огнени страсти и опасни стихии не се вплетоха в едно и не разкъсаха съюза им. Превърнаха ги в заклети врагове, за огромно огорчение на Едуард, болка, за която така и не намери лек. А сега Джони и Невил бяха мъртви.

Едуард вдигна глава и погледна искрящо синьото безоблачно небе, синева, така напомняща на лятото, благословила мразовитата съботна декемврийска утрин. Внезапно очите му се насълзиха. Примигна, за да сдържи напиращите сълзи, и поклати смаян глава, все още не можеше да повярва в трагичния им край тук, върху тесния плаж, покрит с дребни камъчета, на брега на Северно море.

Колко внезапно и неочаквано се случи. Автомобилът им изхвърча от опасния, лъкатушещ път покрай скалите, прелетя двеста метра и се разби върху скалите в ниското.

Невил и Джони излетяха от колата и загинаха на място.

Бе ужасен и нелеп инцидент. Едуард знаеше, че го предизвикаха кипящият гняв на Невил, чувството му за безсилие и тежкият му характер. Братовчед му бе обезумял от ярост към него и подкара колата твърде бързо, пришпорван от бушуващите си страсти, над които невинаги имаше власт.

Само Невил да бе управлявал даймлера по-внимателно, той и Джони днес щяха да са живи и навярно щяха да успеят да изгладят разногласията си, да забравят кавгата и отново да се сближат.

За част от секундата в съзнанието му изникна Джони… сериозният Джони, така искрен, тъй проницателен, интелигентен като всички Уоткинс; после радостният Джони, с весело сърце и волен като птица, а красивото му лице беше стоплено от смях и неподправена радост, че живее. Едуард силно стисна очи, припомнил си толкова сцени от миналото. Спомените, които го преследваха, го заляха още веднъж, могъщи, ярки и живи.

След няколко минути Едуард отвори очи и сложи ръка на гърдите си. Не можеше да напипа медальона под катовете топли зимни дрехи, но той бе там и докосваше кожата му… медальонът на Джони.

Преди четиринайсет години, през 1904 Едуард бе подарил на мъжете, помогнали му да си възвърне и оглави родовата търговска империя, медальони, които бе измислил сам. Те бяха символ на чест, бележеха техния успех. Бяха изработени от злато и носеха герба на рода Деравенел: от едната страна роза от бял емайл и девиза на семейството „Вярност навеки“, изписан с релефни букви по края под цветето, а на другата — слънцето в цялото си великолепие.

По всичко личеше, че Джони носи медальона си, независимо от растящите несъгласия помежду им. Постъпката му убеди Едуард, че младежът е останал негов верен приятел до самия си край, явно раздиран от нуждата да бъде лоялен към враждуващи роднини — разкъсван между влиянието на по-големия си брат Невил и любимия си братовчед Едуард.

След катастрофата брат му Ричард откри медальона на врата на Джони, когато лежеше на плажа, а животът го напускаше.

В желанието си да разбере какво е състоянието на Джони той беше разхлабил вратовръзката му, бе разгърдил ризата му и накитът бе проблеснал пред погледа му.

В нощта след катастрофата Ричард донесе медальона на Едуард, който по-късно свали своя и закачи на гърдите си този на Джони. Оттогава не се разделяше с него и така щеше да бъде, докато умре.

На следващата сутрин Едуард даде медальона с розата на Ричард като символ на обичта и топлотата, която изпитваше към най-малкия си брат. Ричард с вълнение го прие, осъзнал огромното му значение.

Великден, събота, 1914 година. На този ден загинаха. Оттогава насам се случиха толкова събития: няколко месеца по-късно избухна войната, през август; приятели и колеги бяха убити на пропитите с кръв бойни полета на Франция и Фландрия; с Елизабет се сдобиха с нови деца; бизнесът се разрасна; имаше още смърт, раждания, сватби… Ричард без много шум се ожени за Ан — вечният цикъл на живота продължаваше.

Преди четири години двама мъже, които уважаваше и обичаше, умряха на брега, на който сега стоеше. И все пак му се струваше, че е станало само преди няколко часа. Не можеше да забрави онзи съдбовен ден, нито да го заличи от паметта си.

Тропот на конски копита прогърмя по плажа и прекъсна меланхоличната отнесеност на Едуард. Обърна глава и забеляза най-младия си брат да препуска по плажа, сякаш по петите му бе самият дявол.

Едуард вдигна ръка и му помаха, приближи се към жребеца си на име Херкулес и със завидна ловкост се метна на седлото. Пришпори коня и се понесе в галоп към брат си.

Когато двамата млади мъже се срещнаха и дръпнаха юздите на конете, Едуард разбра, че се е случило нещо ужасно, още преди брат му да промълви и дума.

— Какво има? Какво е станало? — настойчиво попита той, взирайки се право към него, а сините му очи се плъзгаха по лицето му.

Ричард с напрегнат от тревога глас отговори:

— Младият Едуард… Нещо с него не е наред, Нед, и…

— Не е наред ли? Искаш да кажеш, че е болен? — решително го прекъсна Едуард, обезпокоен за малкия си син.

Ричард кимна.

— Елизабет се опасява, че е инфлуенца и ме изпрати да те доведа. Мама вече телефонира на доктор Лейтън. Обади се икономката му. Както изглежда, със съпругата си са на гости на семейство Дънбар. През почивните дни отсяда в дома им и вече е на път. Няма да се забави — Ричард замълча, щом забеляза колко силно е пребледнял брат му.

— Мили боже, испански грип — промълви Едуард. — Смъртоносен е. Много от момчетата ми в „Деравенел“ станаха негови жертви. Истински късмет е, че Лейтън е наблизо — тревога изпълни очите му и той поклати глава. — Последвай ме! — пришпори коня по плажа в шеметен галоп напред към „Рейвънскар“.

Ричард яздеше плътно по петите му, настигна го и препусна успоредно с брат си. Никога не се отделяше от Нед, когото боготвореше, ако той се нуждаеше от него.

Бележки

[1] Предполагаем шпионин на Анджело Като, виенски архиепископ, един от съветниците на Луи X — Б.пр.

[2] Превод Валери Петров. — Б.пр.