Оле Лунд Киркегор
Ото е носорог (9)

Девета глава

В „Кафене «Синята морска котка»“ бащата на Виго, господин Льове, спеше като заклан.

Двата телефонни разговора го бяха изтощили. На господин Льове никога досега не му се беше случвало да се подиграват с него по телефона и да не вярват на думите му.

Това много го засегна.

Но не му беше писано да спи дълго.

Жена му го събуди, като го побутна по рамото.

— Странно — каза тя и посочи тавана. — Лампите падат, а старата дама горе тропа и вдига шум, като че е много болна.

Господин Льове скочи от леглото.

— Лампите ли падат? — извика той. — Но това е ужасно. Значи като се стъмни, няма да виждаме нищо.

— Точно така! — каза жена му. — Направи нещо.

Господин Льове си намъкна панталона и забърза нагоре по стълбите, за да почука на вратата на госпожа Флора. Зад вратата се чуваше шумен разговор и някой дори извика „ура“.

— Тук наистина празнуват — промърмори той сърдито — и събарят на пода лампите на другите хора. Но сега ще им покажа, че господин Льове също може да крещи.

Той потропа силно на вратата и се наежи като пуяк.

Вратата отвори началникът на полицията и когато господин Льове видя пред себе си самия началник на полицията, веднага омекна като спукан балон.

— Хм… — каза той и се поклони учтиво. — Възрастната дама у дома ли е?

— У дома е — отговори началникът на полицията. — Имаме малък празник в чест на Ото.

— О, така ли? — каза господин Льове объркан. — Но лампите в кафенето изпопадаха.

— Да — изръмжа началникът на полицията. — Случва се. Но госпожата прави чудесно кафе, което създава отлично настроение у хората.

— Не можете ли да тропате по-леко? — попита бащата на Виго. — Не бих искал всичките ми лампи да паднат.

— За съжаление не можем — отвърна началникът на полицията. — Имаме едно грамадно животно, което не може да излезе през вратата.

— Животно ли? — попита бащата на Виго и пребледня. — Да не е носорог?

— Да, точно така — каза началникът на полицията. — Едно голямо дружелюбно животно, което ми изяде фуражката.

— Мога ли да го видя? — попита господин Льове.

— Разбира се — отвърна началникът на полицията. — Влезте, но внимавайте да не паднете в сеното.

Бащата на Виго влезе предпазливо в хола.

— Хър, гру-у! — изсумтя жълтият носорог и го подуши.

— Нали не хапе? — попита нервно бащата на Виго.

— Изобщо не хапе — поясни весело началникът на полицията. — Той е самата доброта.

Бащата на Виго погледна крадешком дъските на пода.

— Смятате ли, че подът ще издържи? — попита той.

— Едва ли — отговори началникът на полицията.

— Но какво ще правя аз? — проплака господин Льове. — Може би животното ще падне в кафенето ми. Такова нещо никога не ми се е случвало.

— Не — каза началникът на полицията. — Но все някога се случва за първи път. Горе главата!

Той потупа господин Льове по рамото.

— Но полицията не може ли да направи нещо с това животно? — попита бащата на Виго.

— Полицията ли? — каза началникът на полицията. — Знаете ли какво, добри ми човече? Полицията се грижи за спокойствието и реда, а един носорог не е нито ред, нито спокойствие. Един носорог е по-скоро безредие и безпокойство, а с това ние не се занимаваме.

— Но нали вие сте началник на полицията? — попита бащата на Виго.

— Стига вече с тоя полицейски началник! — рече началникът на полицията. — Уморих се вечно да поддържам реда и спокойствието. От днес нататък съм привърженик на безредието, на носорозите и на хубавото кафе.

И той седна на стола и вдигна наздравица за госпожа Флора.

„Господи — помисли си господин Льове и изтича надолу по стълбите. — Всички са полудели! Но аз трябва да ги изгоня навън! Ще се обадя в пожарната. Ако полеят с вода пода на цялата пощуряла компания, всички ще се разотидат.“

Треперещ от гняв, той позвъни на пожарната.

— Ало! — обади се един пожарникар от отсрещния край на жицата.

— Пожар! — извика господин Льове, който не искаше да разправя повече историята за жълтия носорог. — Пожар в апартамента над „Кафене «Синята морска котка»“. Моля ви, елате веднага и излейте хиляда литра вода в апартамента. Можете да пръскате през верандата!

— С удоволствие, господине — каза пожарникарят. — Ние, пожарникарите, обичаме да пръскаме с вода.

Миг след това по улиците на града прозвучаха свирките на пожарни коли и хората се втурнаха след колите, за да видят зловещия пожар.

Господин Льове стоеше пред вратата на „Кафене «Синята морска котка»“ и потриваше ръце.

На площада пред червената къща спряха две големи пожарни коли, пълни с шумни пожарникари. Господин Льове посочи верандата на госпожа Флора.

— Там горе е! — рече той. — Побързайте да излеете много вода.

Пожарникарите погледнаха верандата, където ухаеха цветята и малките птички пееха в клетките си.

— Ама аз не виждам никакъв дим — каза един пожарникар.

— Да, но… — извика господин Льове и започна да нервничи. — Има огромен пожар! Само излейте вътре хиляда литра вода!

Но пожарникарите си стояха спокойно.

— Не виждам нито дим, нито пламъци — каза друг пожарникар. — Но подушвам кафе. След мен, момчета!

И те разгънаха стълбите си, качиха се до верандата на госпожа Флора и надникнаха в хола.

— Хей — извикаха те, — тук ли мирише на кафе?

— Ах! — възкликна госпожа Флора и затанцува от възторг. — Идват още гости. Колко мило, че дойдохте. Ей сега ще сваря още една кана кафе.

И тя изтича в кухнята, а пожарникарите влязоха в хола.

Но подът…

Подът в хола на госпожа Флора съвсем не беше направен за носорог и за повече от двадесет души гости.

Когато последният пожарникар стъпи на пода в хола, за втори път през този ден се чу силно пращене и гостите на госпожа Флора се изтърсиха в „Кафене «Синята морска котка»“!

— Ох, нещастният аз! — извика господин Льове и започна да скубе кичури коса от главата си. — Как бих искал да съм на луната!

— Отново този странен тип! — обади се един пожарникар. — Сега пък иска да ходи на луната. Дали не е побъркан?

— Не — отвърна Топер и потупа Ото. — Той е много, много умен. Той знае всичко.

— Така ли? — каза друг пожарникар. — Това често се отразява зле на хората. А, ето я и милата стара дама с кафето.

Той скочи и хвана госпожа Флора, която тъкмо падаше през дупката на тавана.

— Ах! — възкликна изненадано тя. — Изобщо не съм чула, че сте се преместили долу.

Тя погледна дружелюбно пожарникаря, който я беше уловил.

— Разбирате ли! — рече тя. — Аз чувам ужасно лошо.

Пожарникарят кимна.

— Да — каза той и я погали по бузата. — Затова пък ви бива да варите кафе.

— Не! — рече госпожа Флора. — Нямам никаква градина. Но имам веранда с цветя. Ще ги видите, като си изпиете кафето.