Оле Лунд Киркегор
Ото е носорог

Първа глава

Имаше едно момче, което се казваше Топер и съвсем определено не беше хубаво.

Косата му беше червеникавокафява, като ръждиво желязо, и толкова гъста и остра, че когато трябваше да изглежда по-хубав, майка му го фризираше с маша.

Цялото му лице беше покрито с лунички, а един от предните му зъби стърчеше право напред.

То живееше в една червена къща до самото пристанище.

Червената къща беше голяма и стара, със скърцащи стълби и разкривени врати.

През зимата в мазето й живееха мишки, а през лятото на комина кацаха врани.

През цялото време къщата беше пълна с хора, деца и малки шарени котета.

Топер много обичаше голямата червена къща и когато се връщаше от училище, често й казваше:

— Здравей, къщо! Днес времето е хубаво, нали?

И му се струваше, че къщата изглежда много доволна — толкова доволна, колкото може да изглежда една къща, без стените й да се напукат от удоволствие.

Най-горе, под самия покрив, живееше портиерът, господин Холм.

Господин Холм трябваше да пази голямата къща и да се грижи хората в нея да са весели и доволни.

Той пушеше с малка извита лула и разказваше такива страшни истории за призраци, вещици и човекоядци, че човек го побиваха студени тръпки.

Самият господин Холм беше дребен, закръглен и приятен мъж с бели мустаци. Той не бе човекоядец, а ядеше само обикновена храна: котлети, пържена риба, попара от черен хляб с бира и от време на време — шоколадов пудинг.

Малката извита луличка изваждаше от устата си само когато ядеше или разказваше страшни истории.

— Сигурно спи с нея през нощта — рече Топер на Виго.

Виго беше приятел на Топер.

— Не — отвърна Виго. — Баща ми казва, че човек не може да спи с лула в устата, защото всичкият тютюн ще изпада в леглото му. А баща ми е умен и знае всичко.

— Е — каза Топер, — може и така да е.

Но всъщност той си мислеше, че господин Холм знае най-добре, и реши в някой от близките дни да го попита дали спи с лулата, без Виго и умният му баща да разберат.

Умният баща на Виго се казваше господин Льове.

Той имаше кафене на приземния етаж на червената къща. Кафенето се наричаше „Кафене «Синята морска котка»“ и всяка вечер беше пълно с рибари и моряци, които ядяха рагу по моряшки, дъвчеха тютюн и пиеха ракия.

Самият Топер живееше на втория етаж на червената къща.

Живееше с майка си, която беше моряшка жена и продаваше риба в едно приземно магазинче от другата страна на пристанището. Майка му можеше да пее така, че прозорците дрънчаха и опашките на рибите трепереха от ужас.

Бащата на Топер беше моряк.

Той плаваше по океаните и си идваше в къщи веднъж в годината.

Понякога Топер разказваше в училище на учителката и на другите деца за баща си.

— Баща ми — заяви веднъж Топер — е истински моряк. Той плава по океаните и има изкуствено чене.

— Какво е чене? — попитаха другите деца.

— Ами… — каза учителката и намести очилата си. — Изкуствено чене е, когато човек може да си вади зъбите от устата.

— Ооо! — извикаха децата. — Ама баща ти може ли да си вади зъбите от устата, Топер?

— Може — гордо отвърна Топер. — Веднъж, когато имало буря в морето, той си извадил ченето, за да го разгледа, и го изпуснал във водата. Чуло се едно цоп и ченето изчезнало.

— Ооо! — извикаха другите деца. — Цоп ли се чуло?

— Да — рече Топер. — Чуло се едно истинско цоп и той вече нямал зъби. Дълго време баща ми трябвало да яде само овесена каша и попара с вода.

Другите деца се бяха вторачили в него.

— О-хо! — каза едно от децата. — Не му е било весело на баща ти.

— Не — отвърна Топер. — Много зле беше. Накрая от яд пипна златна треска.

— Боже мой! — извика учителката.

— Златна треска ли го хвана?

— Точно така — каза Топер. — Съвсем истинска. Но сега отново е добре. Вместо златна треска си има по едно момиче на всяко пристанище.

Учителката за малко не изпусна очилата си.

— Така — заяви тя. — А сега да пишем. Друг път ще чуем повече за бащата на Топер.

Децата се наведоха над тетрадките си и започнаха да пишат колкото може по-добре.

Но все мислеха за бащата на Топер и за чудните му зъби, които могат да се вадят от устата.

И се надяваха някой ден да го видят, когато се завърне от океана.

Пак там, в голямата червена къща, живееше една възрастна дама.

Казваше се госпожа Флора и имаше дълга жълта тръба за чуване, защото чуваше много лошо.

Балконът й беше пълен с големи саксии с чудесни цветя и с малки клетки с красиви, зелени птици.

— Цветята са най-хубавото нещо на света — каза тя на господин Холм, когато той слизаше по стълбите, за да помете малко и пред къщата.

— Да, така е — съгласи се господин Холм и дръпна от лулата си. — Наистина няма нищо по-хубаво от цветята. Или ако има, това е чаша кафе.

— Какво казахте? — попита госпожа Флора и насочи жълтата си тръба за чуване към господин Холм.

— Кафе — извика господин Холм.

— О, да! Кафето също е чудесно — каза госпожа Флора. — Може би искате чаша кафе, господин Холм?

Господин Холм кимна.

— Да, благодаря ви — рече той. — Това вече наистина е много.

— Много ли? — попита госпожа Флора и му се усмихна. — Не, няма да ви дам много. Заповядайте, влезте.

Така господин Холм и госпожа Флора седяха на балкона сред едрите, красиви цветя и малките хубави птички и щастливи сърбаха горещото кафе.

— Един хубав мъж като вас, господин Холм — каза госпожа Флора, — един такъв хубав мъж като вас би трябвало да си намери женичка, нали?

— Да — съгласи се господин Холм. — Ние двамата би трябвало да се оженим.

— Отрова ли? — извика госпожа Флора и помириса каната с кафе. — Мислите, че кафето мирише на отрова? Не, не се страхувайте, добри ми домоуправителю. Кафето е истинско.

— Хм! — каза господин Холм и му стана малко неудобно. — Е, наздраве, госпожа Флора.

Но той си мислеше: „Някой ден ще й напиша писмо. Писмото ще гласи: «Омъжете се за мене, скъпа госпожо Флора». И тя, милата, стара магарица, ще разбере това писмо“.

Ето така стояха нещата в голямата червена къща до пристанището и такива бяха хората, които живееха в нея.

А сега е време да чуем за нещо странно, което се случи тъкмо там.

Втора глава

Топер беше колекционер.

Събираше най-различни неща. Най-вече събираше малки предмети, които можеш да носиш в джобовете си и да подаряваш на добрите си приятели.

През зимата не се намират много неща, но лятото е благодатно време за колекционерите.

През лятото Топер намираше както мънички птичета, така и капачки от бирени шишета и кръгли бели камъчета.

Намираше бръмбари със сини крила и големи, меки зелени гъсеници, а откри също ръждясала детска количка с три колела.

Детската количка беше една от най-добрите находки на Топер през това лято.

Двамата с Виго я нарекоха „Кривуша“ и се редуваха да се возят в нея до училището.

Но един ден, когато вървеше, като возеше Виго в детската количка, Топер забеляза момичето, в което беше влюбен — защото, знаете ли, Топер си имаше и момиче.

То се казваше Силе и беше страшно хубаво.

— Здравей, Силе! — извика Топер и я поздрави, махайки с две ръце. — Ти виждала ли си Кривуша?

— Каква Кривуша? — попита Силе, която караше малкия си жълт велосипед.

— Кривуша е нашата детска количка — отвърна Топер и посочи с палец зад гърба си.

— Ти си луд! — каза Силе и отмина. — Във всеки случай аз не виждам никаква крива детска количка.

— Е — рече Топер, силно разочарован. — Твоя си работа.

Той се обърна, за да продължи да бута Кривуша, но детската количка беше изчезнала безследно.

„Странно! — помисли си Топер и се огледа на всички страни. — Дали сама не е закарала Виго на училище?“

Той си тръгна, но не се беше отдалечил много, когато чу някой да вика зад едни бодливи храсти.

— Какво е това? — крещеше сърдит глас. — Не е ли детска количка? Точно по средата на цветната ми леха? Никога не съм виждал подобно нещо! И не седи ли в нея едно голямо момче?

— Да… — мънкаше гласът на Виго от цветната леха зад храстите.

— Как, по дяволите, попадна сред цветята ми? — крещеше сърдитият глас.

— Ами… — отвърна Виго — минах през храстите.

— Охо! Това е върхът на всякакво нахалство — викаше сърдитият глас. — Ако искаш да знаеш, тук не е площадка за игра.

— Не — измънка Виго, — за мой късмет.

— Тук — викаше сърдитият глас — е една красива и добре поддържана градина.

— Да — каза Виго. — Аз също искам да изляза от нея, колкото може по-скоро.

— По-скоро ли? — извика гласът, — по-скоро ли казваш? Да, това може да стане веднага, добри ми приятелю!

„Странно — мислеше си Топер. — Сега пък го нарече «добри ми приятелю». Та човек не може да ругае добрите си приятели…“

Но Топер не мисли дълго по въпроса за добрия приятел, защото в същия миг Виго прелетя над плета, а след него и Кривуша.

— Ох! — изохка Виго.

— Заболя ли те? — попита Топер и помогна на Виго да стане.

— Ох! — отново изохка Виго. — Защо пусна количката?

Топер се почеса по ръждивата коса.

— Ами… — каза той — знаеш ли… Силе… мина покрай нас и аз реших да я поздравя… затова.

— Ох! — за трети път изохка Виго и измъкна някакви бодли от задната част на панталоните си. — Ето резултатът от цялото ти глупаво влюбване. Но за в бъдеще аз ще бутам Кривуша.

— Добре — каза Топер. — Много добре.

Виж, от тази уговорка Топер беше страшно доволен.

И той си помисли, че да си влюбен, не е чак толкова глупаво.

— Знаеш ли какво, Виго — каза Топер. — Би трябвало да си намериш и ти някое момиче.

— Пфу! — рече Виго. — Да не си се побъркал?

— Да — каза Топер. — Може би.

И той доволен се излегна в Кривуша, като нададе няколко странни пронизителни писъци.

— Какво правиш? — попита ужасен Виго и спря да бута детската количка.

— Свиря на флейта — отвърна Топер, като се превиваше от смях. — Свиря на флейта, добри ми приятелю.

Трета глава

Да-а.

Детската количка Кривуша беше наистина добра находка.

За Топер, разбира се.

Той нямаше нищо против всеки ден Виго да бута Кривуша, а самият да седи в бебешката количка и да свири на флейта.

И понякога, когато много му вървеше, махаше на любимата си Силе, която профучаваше покрай него на малкия жълт велосипед.

Но ето че дойде лятната ваканция.

Учителката затвори вратата на училището и закачи табелка, на която пишеше:

— Е — каза Топер и разроши ръждивата си коса, — това не е чак толкова хубаво.

— Ами! — рече Виго много доволен. — Тук  наистина ни провървя.

И те си тръгнаха към къщи, да прекарат лятната ваканция.

Но няколко дни по-късно Топер намери нещо много по-ценно от детската количка.

Един молив.

Топер го намери долу, на пристанището, една ранна утрин, когато придружаваше майка си до рибарското магазинче, където тя пееше и продаваше риба.

Беше само малко парченце от молив — един от моливите, които дърводелците използват, когато рисуват върху дърво.

— Охо! — каза Топер и пъхна молива в джоба си. — Голям късметлия съм. Винаги съм мечтал за такъв молив.

Той продължи да върви, пъхнал ръка дълбоко в джоба си при молива, и когато стигна до дългата бяла стена зад склада за риба, спря.

„Хм — мислеше си той, като се оглеждаше, — сигурно този молив става за писане. Май ми се прииска да напиша нещо върху тази бяла стена. Нещо приятно и красиво.“ Той постоя малко и помисли какво едновременно приятно и красиво може да се напише върху една стена.

След това написа:

„А — каза си той. — Това наистина е красиво. Само Силе да мине оттук и да го види.“

В същия миг дочу някакъв шум малко по-нагоре по пътя.

Това беше шум от колело, което препуска върху чакъл и дребни камъчета.

На Топер му се стори, че е малкият жълт велосипед, който се движи с голяма скорост.

— Господи! — помисли си той и едва преглътна. — Ето я! Това е тя.

Той се обърна и застана платно до стената с гръб към написаното.

— Привет! — извика Силе и спря така рязко, че на всички страни се разхвърчаха камъчета. — Привет, Топер! Какво стоиш и пишеш там?

— Ами… — каза Топер и пак едва преглътна. — Нищо особено, Силе, само няколко букви.

— Топер — каза Силе, — знаеш ли какво си мисля?

— Не — промълви Топер, — не зная.

— Мисля, че си написал нещо много неприлично — каза Силе. — Защото целият си се изчервил.

— Наистина ли? — каза Топер ужасен и се опита да пребледнее.

— Да — каза Силе. — Много искам да видя това, което си написал. Нищо, че е неприлично.

— Ами… — измънка Топер и си пое дъх. — Аз… хм… не пиша красиво, Силе. По-скоро грозно.

— Така ли? — попита Силе и се доближи до него.

— Отвратително грозно — извика Топер и размаха ръце. — Пиша ужасно, отвратително, грозно. Ще те заболят очите, ако го видиш.

— Голяма работа — каза Силе. — Въпреки всичко искам да го видя.

И тя избута Топер от стената.

— Сега — помисли си той и въздъхна тежко, — сега тя ще го види и сигурно ще ми се разсърди. Само да не започне да скубе или да дращи.

Силе постоя малко и погледа стената.

— Топер — каза тя, — ти си се побъркал.

— Да — промълви Топер. — Зная. Но то изглеждаше толкова хубаво.

— Кое изглеждаше хубаво? — попита Силе.

— Написаното върху стената — каза Топер и посочи с палец зад рамото си.

— Но, Топер — каза Силе и се засмя. — На стената няма нищо.

Топер бавно извърна глава и погледна стената. Всички букви бяха изчезнали.

Красивите думи, написани за Силе, бяха безследно изчезнали.

Бяха останали само бялата варосана стена и малката синя сянка на Силе.

— Успя да ме минеш — каза Силе. — А аз си мислех, че си написал някоя глупост за мен и за теб.

После тя се метна на велосипеда, приведе се над кормилото и се понесе надолу към пристанището.

Топер продължи да стои под утринното слънце и да я гледа как препуска с пълна скорост, докато не се скри зад няколко черни, осмолени дървени къщи.

„Дяволска работа! — помисли си той и опипа малкия молив. — Наистина мистично! И странно! Може пък малкият молив да не е в ред. Ще се опитам да напиша нещо друго.“

Този път написа:

„Защото тя е точно такава“ — мислеше си Топер.

В същото време нещо каза: хрус, храс!

И докато Топер се огледа, Силе отново профуча покрай него. Единственото, което Топер успя да види, бяха нейните миши опашки, които се вееха на вятъра, и праха зад жълтия велосипед. И когато за втори път през този ден се обърна да види написаното за нея на бялата стена, от учудване вратът му едва не се вдърви.

На стената нямаше нищо.

Нямаше нито буквичка.

Стената беше чисто бяла, обляна от слънчева светлина, а около него ухаеше на трева и смола и прясно боядисани рибарски лодки.

— Този молив — каза Топер, като го гледаше — е най-особеният молив, който някога съм виждал. Трябва да го покажа на Виго.

И Топер затича към града, за да намери приятеля си Виго.

Четвърта глава

Виго стоеше пред „Кафене «Синята морска котка»“ и боядисваше детската количка в червено.

— Виж! — провикна се отдалече Топер и размаха ръце. — Виж какво намерих!

От уплаха Виго накапа панталоните си с червена боя.

— Ето! — извика Топер задъхан и пъхна молива под носа на Виго. — Виждал ли си някога подобен молив, а, Виго?

— А-у-у! — извика Виго, като усърдно триеше боята от панталоните си. — Как само ще се разсърди мама!

— Не, няма — каза Топер и стисна здраво молива, — защото тя никога не ще узнае нищо за този супермолив.

— Да — рече Виго. — Но ще научи за петната върху панталоните ми.

— По дяволите петната! — заяви Топер. — Просто ще боядисаме целите ти панталони червени. Има достатъчно боя.

— Така ще се разсърди още повече — изхлипа Виго.

— Е — каза Топер, — може пък да не харесва цветните работи. Но вече нищо не може да се направи. А ти разгледа ли добре това тук, стари ми приятелю?

— А, този глупав молив! — рече Виго и изсумтя сърдито. — Само тичаш нагоре-надолу и плашиш хората с разни бръщолевини за моливи. — И той продължи да боядисва.

— Но, мой стари добри приятелю — каза Топер. — Това съвсем не е някакъв обикновен молив.

— Всички моливи са обикновени — сърдито отсече Виго. — Или както казва баща ми: „Всички моливи са еднакво обикновени“.

— Ха-ха! — засмя се Топер. — Значи, той все пак не е толкова умен! Защото знаеш ли какъв е този молив, Виго? Това е един вълшебен молив.

— Глупости на търкалета — каза Виго.

— Ако напишеш нещо с него — продължи Топер, — всичко, което си написал, изчезва моментално.

— Да — каза Виго. — С гума.

— Не! — възбудено извика Топер. — Не, Виго! Без помощта на каквато и да било гума.

Виго отново се накапа.

— Без гума ли изчезва? — попита той и недоверчиво погледна Топер. — Трябва да кажа на баща си.

— Не, стой! — каза Топер и сграбчи Виго за яката. — За този молив, освен ти и аз, никой друг не бива да знае.

— Не съм чувал досега за такъв молив — каза Виго. — Сигурен ли си, че като напишеш нещо, после всичко изчезва?

— Разбира се — каза Топер. — Пробвах го. Напълно изчезва. Ела, ще отидем в къщи и ще го изпробваме.

И двамата с Виго се отправиха към къщи.

На стълбите срещнаха портиера, господин Холм, който слизаше.

— Добър ден, момчета! — поздрави ги той. — Искате ли да чуете една наистина хубава и страшна история?

— Не — отговориха момчетата и хукнаха нагоре.

— Какво? — учуди се господин Холм. — Но обикновено вие изгаряте от нетърпение да слушате истории.

— Но не и днес — извика Топер. — Имаме да пишем.

— Господи! — каза господин Холм. — Ще пишат! Никога не съм чувал подобно нещо. Да, да. В днешно време децата стават все по-особени. Когато бях дете, пишехме само когато учителят ни дърпаше ушите.

— Възможно е — извикаха момчетата и изчезнаха в Топерови.

В гостната на Топерови висяха много странни неща — както от тавана, така и по стените. Това бяха неща, които бащата на Топер бе донесъл от океаните.

Там висяха препарирани крокодили и тънки, покрити с прах змийски кожи, които приличаха на амбалажна хартия. Имаше и криви саби, и празни кокосови орехи, и малки фигурки, издялани от дърво. Виго хвърли боязлив поглед към крокодилите.

— Къде ще пишем? — попита той.

— Да, чакай да видим — каза Топер. — Дали не можем да използваме тапетите?

— Тапетите? — простена Виго още по-изплашен. — Майка ти ще побеснее.

— Ами! — каза Топер. — Майка ми никога не побеснява. И освен това нали всичко ще изчезне.

— Да, да се надяваме — рече Виго. — Какво ще напишем?

— Съвсем няма да пишем — заяви Топер.

— Какво? — извика Виго. — Но нали току-що каза, че ще пишем върху тапетите?

— Да — отвърна Топер, — но се отказах. Няма да пишем, а ще рисуваме. Ето точно тук ще нарисуваме един огромен носорог.

И той започна да рисува носорог.

— Не ми харесва много тая работа — каза Виго, като пристъпяше от крак на крак. — Помисли си само, ако не изчезне!

— Глупости! — рече Топер. — Няма значение. Мене много ме бива да рисувам носорози. Мисля, че мама ще се зарадва на една такава рисунка.

Той продължи да рисува и Виго, ще не ще, трябваше да признае, че наистина носорогът излезе чудесен.

— Така! — каза Топер, като свърши. — Сега да отидем в кухнята и да изпием четири, пет лимонади. А като се върнем, ще видиш майтап!

Отидоха в кухнята и извадиха лимонадата и ръжения хляб. Но не бяха изпили и по една глътка, когато чуха странен шум откъм гостната.

— Слушай! — прошепна Виго. — Нещо шуми.

— Иди да видиш какво е — каза Топер с уста, пълна с ръжен хляб.

— А ако е нещо опасно? — попита Виго. — Не обичам много опасните неща.

Но въпреки това той предпазливо надникна през открехнатата врата. После бързо я затвори с трясък.

— Топер! — прошепна Виго. — Той е още там!

— Е и? — каза Топер и отпи голяма глътка лимонада. — Значи трябва да почакаме още малко.

— Но… Топер — прошепна Виго. — Има и нещо друго!

— Какво друго има? — попита Топер.

— Той… той мига! — каза Виго.

— Ха! — каза Топер. — Мига ли? Това трябва да се види!

Той скочи от масата и отвори вратата.

— Брей! — извика Топер. — Ти си напълно прав, Виго. Мига. Ох, братле, никога не съм виждал нарисуван носорог да мига. Ама че забавно!

— Аз не мисля така — заяви Виго.

В същия миг носорогът от стената издаде висок гърлен звук и обърна глава.

— Помощ! — изкрещя Виго.

— Шшшт! Тихо! — каза Топер. — Какво си се развикал! Ще го разсърдиш. Здравей, носорог!

— Хър, гру-у — изсумтя носорогът.

Слезе от стената и застана по средата на стаята.

Виго светкавично затръшна вратата.

— Какво… какво ще правим сега? — прошепна той.

— Ще го погледаме, разбира се — каза Топер и отвори вратата.

Носорогът беше отишъл до прозореца и дъвчеше пердето.

Той беше голям, красив носорог, жълт като тапетите.

— Брей! — извика Топер. — Той е гладен. Да му дадем малко ръжен хляб.

И предпазливо се приближи до него с голямо парче ръжен хляб в ръката.

Носорогът бавно обърна глава, погледна го дружелюбно и кротко пое хляба от ръката му.

— Хър, гру-у! — изсумтя той.

— Я! — извика Топер. — Яде го. Дай още, Виго. И една бутилка лимонада.

— А-у-у… — възкликна Виго. — Май е страшничко.

— Виго — рече Топер, — да не искаш носорогът ни да гладува?

— Ох, не-е… — отвърна Виго и донесе ръжен хляб и лимонада.

Много скоро носорогът изяде всичкия ръжен хляб в кухнята. Той изсумтя приятелски и започна да яде цветята от една саксия, сложена върху поставка на пода.

— Охо, братле! — извика Топер. — Такова животно яде много. Как да го наречем, Виго?

— Хм — каза Виго и се замисли.

— Ти трябва да решиш, Виго — настоя Топер.

— Хм — каза Виго и се замисли още повече.

— Как се нарича баща ти? — попита Топер.

— Ото — отговори Виго.

— Ото! — извика Топер и потупа носорога отзад. — Ще се казваш Ото, старче.

— Хър! — изсумтя носорогът.

И започна да яде дамаската на един фотьойл.

— Трябва да намерим още храна — рече Топер. — Ще изтичам при мама да взема пари за десет ръжени хляба.

— Хм — каза Виго, като си играеше нервно с дръжката на вратата. — Не мога ли аз да отида вместо теб, Топер? Никак не ми се иска да остана сам с Ото.

— Добре — съгласи се Топер. — Но побързай, преди да е изял всички мебели.

Виго не чака да му повторят.

Той хукна надолу по стълбите — за малко да си изпотроши краката и ръцете. На входа се блъсна в корема на баща си.

— Виж ти! — изпъшка господин Льове. — Къде си се разбързал така, момче?

— Отивам да взема хляб за носорога! — извика Виго и се понесе с пълна пара надолу по улицата.

— Хляб за носорога? — измърмори господин Льове сърдито. — Кой знае какво пак са намислили тези малчугани. Явно ще трябва да ги държа под око.

Пета глава

Виго тичаше презглава и влетя в рибарския магазин на майката на Топер с такава скорост, че повали на земята една дама, с пакет риба в ръка.

Тя се преобърна в ъгъла на магазина, като лежеше и охкаше.

— Господи, колко са припрени децата в днешно време! — изпъшка тя и се изправи. — Когато аз бях дете, наистина всичко вървеше по-спокойно.

— Да — задъхано каза Виго, — но на мен ми трябват пари за десет ръжени хляба!

Майката на Топер избухна в смях.

— Май доста сте изгладнели — рече тя.

— Но той не е за нас — каза Виго, — а за Ото.

— Така ли? — попита майката на Топер. — Ото нов приятел ли ви е?

— Не — отговори Виго. — Ото е носорог.

— Аха, значи така — каза майката на Топер. — Е, тогава десет хляба не са много. А откъде се появи Ото?

— Топер го нарисува — каза Виго. — И той започна да яде мебелите.

— Господи! — възкликна дамата, която Виго беше бутнал. — Как лъжат децата в днешно време! — И си тръгна обидена.

— По дяволите, колко са сърдити някои хора! — рече майката на Топер и така се засмя, че големите й гърди се разтресоха под синята рокля. — Дайте на Ото да яде нещо и внимавайте да не направи някоя пакост.

— Добре, ако можем да го удържим — каза Виго и хукна да купува хляб.

Но невинаги е така лесно да купиш десет ръжени хляба, както си мисли едно малко момче.

Първото място, откъдето Виго се опита да купи хляб, беше една малка хлебарница с грамадна продавачка, която, когато Виго влезе, стоеше зад тезгяха и си чистеше ноктите.

— Десет ръжени хляба! — извика Виго.

Продавачката си изтри ноктите в престилката и погледна Виго с двете си малки мигащи очи.

— Десет ръжени хляба ли каза? — попита тя и отново премигна доста презрително.

— Да — каза Виго, който целият се беше изчервил от бързане. — Десет ръжени хляба.

— Я се махай оттук! — изсъска продавачката. — И да не си стъпил повече в хлебарницата, да се подиграваш с хората!

— Но… — каза Виго съкрушен. — Аз трябва да купя десет ръжени хляба.

Продавачката бавно се обърна и отвори една врата, като през цялото време не изпускаше Виго от очи.

— Фолмер! — извика тя през вратата. — Ела за малко! Чуваш ли, Фолмер?

Фолмер беше самият хлебар. Той беше дребен хилав човек, който стигаше до кръста на жена си.

— Какво има? — попита сърдито той.

— Това момче има нужда някой здравата да му издърпа ушите! Подиграва ми се.

— Подиграва ли ти се, Алманда? — попита хлебарят и погледна нагоре към жена си.

— Да — отвърна продавачката. — Втурва се тук и казва, че иска десет ръжени хляба. Но аз знам, че няма нормален човек, който може да изяде десет ръжени хляба.

— Ами, имаш право, Алманда — каза хлебарят. — Откакто съм хлебар, никой не е купувал толкова много хляб.

— И мога ли да попитам кой, по дяволите, иска толкова много хляб? — попита продавачката.

— Ото — отговори Виго.

— Ото! — изсумтя жената. — Всеки може да каже така. А кой е този Ото?

— Нашият носорог — отвърна смирено Виго.

— Носорог! — изкрещя жената. — Веднага се махай оттук! Никога не съм чувала дете да лъже така!

От устата й хвърчаха слюнки като от устата на простуден кит.

— Лъжеш и се подиграваш с почтени хора като Фолмер и мен! — изхриптя тя. — Направи нещо, Фолмер, нали си ми мъж!

— Вън! — извика хлебарят и се наежи. — Махай се оттук, или ще се обадя в полицията!

Последното Виго изобщо не чу, защото вече беше на път за следващата хлебарница.

В края на краищата, на Виго му се удаде да купи всичко на всичко четири ръжени хляба.

Уморен и нещастен, той носеше четирите тежки хляба към червената къща.

Скрит зад пердетата на прозореца на „Кафене «Синята морска котка»“, баща му го наблюдаваше.

„Хм! — мислеше си той, като се почесваше по наболата брада на продълговатото си лице. — Тези хлапета са замислили нещо. Трябва зорко да ги следя.“

Застана зад вратата и след малко чу Виго да се качва по стълбите.

— Аха — промърмори той, — значи горе става нещо. Но не бива да им се позволява да вършат големи глупости. Трябва да се погрижа за това.

Виго дори не подозираше, че баща му го наблюдава.

Той се качваше по стълбите с изморените си крака и срещна господин Холм, който стоеше и разговаряше с госпожа Флора.

— Знаете ли какво, господин Холм — чуруликаше госпожа Флора, — не е ли странно? От един час насам ми пада мазилката от тавана. И не знам дали ще ми повярвате, господин Холм, но полилеят се клати напред-назад, та човек може да си помисли, че на горния етаж се разхожда слон.

И тя посочи нагоре по стълбите.

Господин Холм весело се усмихна на Виго, който се появи, мъкнейки четирите хляба.

— Хей, ти, да не би горе да имате слон? — попита господин Холм.

Виго уморено поклати глава.

— Не — въздъхна той. — Носорог.

Господин Холм се обърна към госпожа Флора.

— Не е слон — извика той в току-що излъсканата й тръба за чуване. — Носорог е!

— А, така ли — каза госпожа Флора. — Виждам, че това момче яде много ръжен хляб.

— Не — рече Виго. — Той е за Ото.

— О! — възкликна госпожа Флора. — Значи ти се казваш Ото? Да, вече наистина остарявам. Винаги съм смятала, че се казваш Виго.

В този миг полилеят в хола на госпожа Флора падна на пода.

— Вижте какво! — каза господин Холм и се заслуша. — Мисля, че ще е най-добре да се кача да видя този носорог.

И той последва Виго нагоре по стълбите.

Шеста глава

Горе при Топер цареше ужасен хаос.

Ото — голямото жълто чудовище, беше изял тапицерията на два фотьойла, всички пердета в гостната, двете покривчици под лампионите и един препариран папагал.

И сега бе започнал да яде единия край на килима.

Господин Холм се спря на вратата и извади лулата от устата си.

— Ама че дебелан! — извика той, като видя Ото, и засука мустак. — Как, вие, две толкова малки момчета, сте успели да качите тук едно такова голямо животно?

— Той се появи от само себе си — каза Топер и се засмя.

После взе ръжения хляб от уморения Виго и започна да го пъха в устата на Ото.

— Хър! — изсумтя Ото и задъвка хляба.

В това време Виго се свлече в един фотьойл с изядена тапицерия и заспа между щръкналите пружини.

Господин Холм се доближи до жълтия носорог.

— Красив е — каза той и потупа Ото по гърба. — Май никога не съм виждал по-красив носорог.

— Наистина ли? — възкликна гордо Топер.

— Но не можете да го държите тук — каза господин Холм. — Защото накрая таванът ще падне върху госпожа Флора, тази добра стара магарица.

— Принудени сме — заяви Топер. — Той е прекалено дебел, за да излезе през вратата.

Господин Холм се почеса по главата.

— Най-лошото е — каза той, — че е забранено да се държат животни в къщата.

— Ще го държим тайно — рече Топер. — Никой няма да узнае.

— Но той така тропа, че се чува из цялата къща — каза господин Холм.

— Това е, защото е гладен — обясни Топер. — Така правят носорозите, когато са гладни. Колкото са по-гладни, толкова повече тропат.

— О, така ли? — попита господин Холм. — Не знаех това. Значи светкавично трябва да набавим храна. Дали една купа сено и една купчина цвекло ще му стигнат за днес?

— Ще стигнат — отвърна Топер. — И още няколко ръжени хляба.

— Ще се обадя да докарат купа сено — каза господин Холм и бързо излезе, като хвърли неспокоен поглед към дъските на пода, които скърцаха и се огъваха под огромното животно.

Когато господин Холм излезе, Топер отвори прозореца и погледна навън. Точно пред червената къща той видя Силе, която препускаше на жълтия велосипед.

— Здравей, Силе! — извика Топер.

— Здравей, Топер! — отвърна Силе. — Какво сте измислили днес?

— Нищо особено — каза Топер. — Но можеш да се качиш горе да видиш Ото.

Силе натисна спирачка.

— Кой е Ото? — попита тя любопитно.

— Ото е носорог — извика Топер.

— Ти си се побъркал! — каза Силе и поклати глава. — Напълно си се побъркал!

— Така е — каза Топер. — Но въпреки това Ото е чистокръвен носорог. Жълт.

Силе се засмя.

— Ами! — каза тя и тръсна глава. — Няма жълти носорози.

— Ако почакаш малко — рече Топер, — може би ще успея да го докарам до прозореца.

— Добре — каза Силе. — Ще почакам.

Топер се опита да избута Ото до прозореца. Буташе го с всичка сила, но Ото не се и помръдна. Той беше намерил няколко книги в библиотеката и очевидно книгите бяха любимото му ястие, защото весело ги дъвчеше и щастливо сумтеше: Хър! Гру-у!

Тогава Топер го задърпа за опашката, но и това не помогна.

— Хър! Гру-у! — изсумтя само Ото и продължи да дъвче.

— Не иска — каза Топер, като отново си показа главата през прозореца. — Не иска да дойде. В момента яде книги.

— Ох, колко си щур! — рече Силе. — Жълт носорог, който яде книги. Ама че измишльотини!

— Да, звучи странно — съгласи се Топер.

— Топер! — извика Силе. — Ти си най-откаченото момче, което някога съм срещала. — И тя изчезна с пълна скорост зад близкия ъгъл.

Топер въздъхна.

— Никак не е лесно да си влюбен — каза той.

— Влюбен ли? — извика Виго и отвори очи. — Какъв влюбен?

— Няма нищо — каза Топер. — Това просто беше Силе.

— Пфу! — каза Виго и заспа отново.

 

 

Долу на телефона господин Холм бе в много затруднено положение. Той се обади на фермера Кяр, който живееше близо до града.

— Добър ден — каза Господин Холм. — Бихте ли ми докарали купа сено?

— Разбира се — рече фермерът. — Къде да ви я закараме?

— В голямата червена къща до пристанището — каза господин Холм. — Нахвърляйте го през прозореца на втория етаж.

— Моля? — извика фермерът Кяр. — Искате да нахвърляме купа сено през прозореца на втория етаж?

— Точно така — каза господин Холм.

— Що за странни поръчки? — попита фермерът. — За какво ви е сено в къщата?

— Ами… — каза господин Холм. — Ние… хм… имаме едно животно, което трябва да нахраним.

— Какво животно? — попита подозрително фермерът.

— Ами… — каза господин Холм. — Носорог.

— Ха-ха! — извика фермерът. — Знаех, че хората в града са глупави. Но че някой може да бъде чак толкова глупав, наистина не вярвах! Храна за носорог на втория етаж — да, това си го бива!

— Не може ли въпреки всичко да получа купа сено? — попита господин Холм.

— Разбира се, че можете — отговори фермерът и се засмя. — Но щом сеното е за носорог, трябва да си го вземете сами. Нямам намерение да идвам в града и да ставам за смях на някакви глупаци.

И той затвори телефона.

Господин Холм се върна при момчетата.

— Трябва сами да си докараме сеното — каза той. — Сеното за носорог си го вземаш сам.

— И да купим още ръжен хляб — рече Топер. — Ото е подивял от глад.

— Хър! Гру-у! — изсумтя Ото и затропа с крака.

— Добре — каза господин Холм. — Аз ще отида да докарам купа сено с колелото си, а през това време вие ще вземете детската количка и ще обикаляте наоколо, докато я напълните с хляб.

В същия миг се позвъни на вратата. Топер и господин Холм се спогледаха.

— Може би е полицията? — прошепна господин Холм. — Трябва да скрием Ото.

— Къде? — попита шепнешком Топер.

— Под килима — каза господин Холм. — Ще го покрием с остатъка от килима.

Отново се позвъни.

— Бързо! — прошепна господин Холм. — Мятай килима отгоре му.

Щом опаковаха Ото в килима, Топер предпазливо отвори вратата.

Отвън стоеше госпожа Флора и изглеждаше доста объркана.

— Господин Холм, знаете ли какво? — каза тя. — Всичките ми лампи изпопадаха на пода.

Господин Холм дръпна килима от Ото и госпожа Флора изгледа любопитно голямото животно.

— О! — извика тя и плесна с ръце. — Да, сега ми стана ясно. Толкова рядко има носорог в къщата. Не си спомням да съм го виждала преди.

— Не сте — каза господин Холм. — За първи път се опитваме да отглеждаме носорог.

— Какво? — попита госпожа Флора. — Кафе ли казахте? Разбира се, ей сега ще сляза и ще направя за вас и момчетата по една чаша вкусно, топло кафе.

— Преди да пием кафе — каза господин Холм, — трябва да набавим хляб и сено. Да тръгваме!

Топер събуди заспалия Виго.

— Виго — каза той, — отиваме да купим хляб.

— Помощ! — проплака Виго. — Мразя да купувам хляб!

Но Топер го помъкна за ръката и заедно с господин Холм се спуснаха надолу по стълбите и излязоха навън.

А вътре, зад вратата на „Кафене «Синята морска котка»“, стоеше бащата на Виго, господин Льове и подслушваше.

— Какво? — промърмори той. — Господин Холм се разтича с момчетата като някакво хлапе. Тук има нещо нередно за една хубава и прилична къща.

Той отвори внимателно вратата и се огледа на всички страни.

След това се промъкна като стар плъх нагоре по скърцащите стъпала и допря ухо до вратата на апартамента, където Ото стоеше и чакаше нещо за ядене.

— Странно — промърмори бащата на Виго. — Много странно!

И пак се ослуша.

— Особен шум! — каза той. — Като че ли вътре се разхожда някакво прасе.

Послуша още малко.

„И въпреки това — помисли си той — прасетата не казват хър, гру-у. Прасета казват грух-грух. Какво, за бога, може да е това?“

Той още веднъж се огледа.

После се наведе и надникна през ключалката.

— Аха! — промърмори той. — Така значи! Крият носорог вътре. Това вече е прекалено. И на всичко отгоре, жълт носорог!

Той изтича надолу по стълбата.

— Виж какво! — каза той на жена си. — Ще повярваш ли? Домоуправителят и момчетата крият горе един жълт носорог!

— Ами! — възкликна майката на Виго. — Тук, в къщата, където винаги е било хубаво и чисто? Един такъв носорог сигурно ужасно мърси!

— Да — извика господин Льове — И аз сега ще се погрижа да изчезне оттук!

Седма глава

Но господин Льове скоро щеше да се увери, че е много трудно да се отървеш от носорог, който живее на втория етаж.

Първо се обади на директора на Зоологическата градина.

— Ало! — каза господин Льове.

— Ало! — рече директорът на Зоологическата градина.

— Ало, ало — повтаряше господин Льове, като се чудеше как да обясни на директора за носорога.

— Вижте какво — троснато попита директорът, — да не би да сте решили да викате „ало“ целия ден?

— Аз… хм… не… — каза господин Льове уплашено.

— Надявам се, че не е така — рече директорът. — Аз съм много зает човек, който винаги има работа. Знаете това, нали? Директорите винаги са заети. Не мога да прекарвам цялото си време в повтаряне на „ало“.

— Да, разбирам — отвърна господин Льове. — Обаждам се, за да ви продам един носорог.

— Аха! — каза директорът и гласът му вече прозвуча по-приятелски. — Обаждате се, за да ми продадете носорог? Носорогът от Африка ли е, или от Суматра?

— Не зная — отвърна господин Льове. — Той е жълт.

Директорът се изкашля, изненадан.

— Така значи — каза той. — Жълт носорог. Много странно. Нечувано. Как се казвате, господине?

— Льове — отговори господин Льове.

Директорът се закашля още по-силно на отсрещната страна на жицата. Той кашля дълго — толкова дълго, че господин Льове се обезпокои, да не би директорът на Зоологическата градина да е сериозно болен.

— Искате да кажете — заяви накрая директорът и отново се изкашля, — че вие сте лъв^[1], който продава носорог?

— Ами… — промълви господин Льове объркан, като се суетеше край телефона. — И така може да се каже.

— Не, никога не съм чувал подобна лудост! — извика директорът. — Нима животните са започнали да се продават взаимно! Не, не можете да ме накарате да повярвам това. Мисля, че вие сте веселяк, който иска да ме позабавлява по телефона. Но виждате ли, приятелю, ние, директорите, изобщо нямаме време да се веселим, затова съжалявам, но трябва да затворя телефона.

— Но, господин директоре — каза господин Льове, — аз съвсем не съм веселяк.

— Така ли? — заяви директорът. — Тогава сигурно сте напълно луд, а това е много по-лошо. Сбогом!

И директорът тресна телефонната слушалка.

— Той не иска да купи носорога — каза господин Льове на жена си.

— Тогава се обади в полицията — предложи майката на Виго. — Те могат да измислят нещо. Полицията винаги може да направи нещо.

Господин Льове позвъни в полицията.

— Ало! — каза той. — Какво да правим?

— Ало! — обади се един полицай от другия край на телефона. — Ако питате мен, правете каквото искате — стига да не нарушавате закона.

— Да, но става дума за един носорог — каза господин Льове. Не можем да се отървем от него. Не го искаме в къщата.

— Откъде се обаждате? — попита полицаят.

— От „Кафене «Синята морска котка»“ — отвърна господин Льове.

— Аха, значи седите в кафенето? — каза подигравателно полицаят. — Обаждате се от кафене и искате да ни разкажете нещо за носорог? Тогава знаете ли какво ще направите?

— О! — възкликна зарадван господин Льове. — Какво мислите, че трябва да направя?

— Мисля — каза полицаят, — че трябва да престанете да пиете. Когато човек е пиян, му се привиждат и носорози, и слонове.

— Но… — възрази господин Льове просто сломен. — Аз нищо не съм пил. Искам само да се отърва от носорога.

— Чуйте! — извика сърдито полицаят. — Ако веднага не престанете да безпокоите полицията с тези глупости за носорози, ще дойдем и ще ви арестуваме. Искате ли да полежите няколко дена в затвора?

— О, не! — отвърна господин Льове.

— Добре — каза полицаят. — А сега вървете да си легнете. Утре ще сте забравили всичко за носорога. Лека нощ.

Господин Льове дълго стоя вторачен в телефонната слушалка. После бавно я постави на мястото й.

— Мисля, че е най-добре да си легна — промърмори той. — Иначе ще дойдат и ще ме арестуват.

Осма глава

Докато господин Льове, умният баща на Виго, имаше подобни неприятности в желанието си да се отърве от носорога, който изобщо не беше негов, момчетата бързаха да купят хляб.

Когато стигнаха до хлебарницата със сърдитата продавачка, Топер каза:

— Тук ще купим десет ръжени хляба, Виго.

— А, не! — извика Виго. — Ще ни изхвърлят. Не продават ръжен хляб на деца.

— Не продават ръжен хляб ли? — каза Топер. — Ама че странна хлебарница.

Той постоя и помисли малко.

— Имам една идея — рече той. — Може би те са като прасетата. Прасетата правят винаги обратното на онова, което им казваш.

Той отвори вратата на магазина, а Виго се скри зад Кривуша.

— Добър ден! — каза продавачката. — Какво ще искаш?

— Нищо — каза Топер.

— Нищо ли? — попита продавачката. — Подиграваш ли ми се?

— Не — отвърна Топер. — Влязох, за да не купувам нищо.

— А-у-у! — извика продавачката. — Колко невероятно нахални са станали децата в днешно време! Фолмер, Фолмееер, ела бързо!

Дребният хлебар влезе в магазина.

— Виж! — каза продавачката. — Това момче не иска да купи нищо. Така ли да го оставим, Фолмер?

— Ще купи! — заяви хлебарят. — Всички, които влизат в магазина ни, купуват нещо. Запречи вратата, Алманда. Няма да излезе оттук, преди да е купил най-малко десет хляба.

Жената застана на вратата.

— Е, какво ще кажеш, хлапако? — попита тя.

— Тогава дайте ми десет ръжени хляба — отвърна Топер. — Нямам желание да стоя тук целия ден.

— Е, това вече е друго — каза продавачката. — Никой няма да влиза тук и да ни се подиграва!

Когато Топер излезе навън, натоварен с десет ръжени хляба, Виго се ококори, сякаш виждаше призрак пред себе си.

— Какво?! — извика той. — Как го направи?

— О! — каза Топер и се засмя. — Не е толкова лесно да се обясни. Казах, че не искам да купя нищо.

— Не си добре! — заяви Виго.

— Така е — каза Топер. — Но сега да бързаме у дома при Ото.

По пътя към къщи те срещнаха един любезен възрастен мъж с малки кръгли очила.

Той надникна в количката и се вторачи в нея.

— Ах! — извика той и избърса очилата си. — Май ще трябва да си сменя очилата. Защото знаете ли на какво ми прилича вашето малко братче?

— На ръжен хляб — казаха момчетата.

— Точно така — рече мъжът. — През тези очила прилича на купчина ръжен хляб.

Възрастният човек бързо пресече улицата и влезе в магазина за очила.

 

 

Този ден хората, които минаваха покрай голямата червена къща, можеха да наблюдават странна гледка.

Първо, как две момчета пристигат с детска количка, пълна с ръжен хляб.

Малко след това как купа сено пристига на две колела. Купата сено спира до детската количка и от нея излиза човек с малка крива лула и започва да изтърсва дрехите си от полепналото сено.

След това можеха да видят как мъжът с лулата започва да хвърля сено през прозореца на втория етаж.

Но за беда точно оттам мина един човек, който забеляза всичко това — и той не беше кой да е, а самият началник на полицията.

Началникът на полицията беше най-умният от всички полицаи и бе заловил най-много крадци.

Когато видя господин Холм да хвърля сено през прозореца, той се спря и потърка очи.

После пристъпи с твърди крачки — както може да върви само един началник на полиция — към господин Холм и го потупа по рамото.

— Добър ден, добър ден — каза господин Холм и продължи да хвърля сено през прозореца на втория етаж.

Началникът на полицията се изкашля.

— Добри ми човече — рече той, — съгласно параграф 812 е забранено да се хвърля сено през прозорците на хората.

Господин Холм спря.

— Да, но… — измънка той, — животното е гладно. Яде мебелите.

— За какво животно става дума? — попита началникът на полицията.

— Това е тайна — отвърна господин Холм и се изчерви.

— Забранено е да имате тайни от полицията — заяви началникът на полицията. — Кон ли е?

— Носорог — призна господин Холм.

Началникът на полицията извади от джоба си една дебела книга.

На корицата й пишеше: „Закон за всичко“.

— Носорог, носорог… — мърмореше той и прелистваше дебелата книга. — В закона няма нищо за носорози.

— Добре — каза господин Холм. — Значи мога да продължавам да го храня?

— Можете — отвърна началникът на полицията. — Трябва обаче да платите данък тегло за животното, щом го държите на втория етаж. Колко тежи въпросното животно?

— Нямам представа — отговори господин Холм.

— Значи трябва да го претеглим — каза началникът на полицията. — Имате ли кантар?

Господин Холм кимна.

— Добре — рече началникът на полицията. — Да отидем да го претеглим. Навсякъде трябва да има ред, добри ми човече.

— Да, трябва да има — каза господин Холм.

Господин Холм извади кантара и заедно с началника на полицията се качиха в апартамента при момчетата.

Ото стоеше и дъвчеше сено. Той доволно махаше с опашка и непрекъснато сумтеше:

— Хър, гру-у!

— Доста е голям — каза началникът на полицията. — Как ще го качим на кантара?

— Ще го примамим с малко ръжен хляб — предложи Топер.

На Ото никак не му се качваше на кантара, но накрая успяха да качат единия от големите му предни крака.

— Хайде, слизай! — каза началникът на полицията.

Ото слезе от кантара. Кантарът беше станал на палачинка.

Вече не приличаше на кантар.

— Какво ще правим сега? — попита началникът на полицията. — Необходимо е да го претеглим, защото трябва да има ред и дисциплина.

— Хър, гру-у! — изсумтя Ото.

И захапа фуражката на полицейския началник.

— В името на закона! — извика началникът на полицията и лицето му посиня. — В името на закона! Забранено е да се яде униформата на полицаите!

— Хър! — изсумтя Ото и погълна фуражката.

— Какво нещастие! — изкрещя полицаят. — Трябва да ми върне фуражката. Без фуражка никой няма да познае, че съм полицай!

— Няма я вече — каза Топер. — Мога да ти дам една моя шапка.

И той извади от дъното на шкафа една стара зелена шапка.

Но сърдитият началник на полицията захвърли шапката в сеното и извика:

— Утре до осем часа сутринта това нахално животно да го няма тук. Иначе ще го хвърлим в затвора!

Той тропна с крак и тъкмо щеше да напусне гостната, когато се чу страхотно пукане.

Страхотно пукане идваше откъм пода.

Трябва да припомним, че къщата беше стара, стари бяха и подовете.

Може би подът щеше да издържи Ото.

Може би подът щеше да издържи Ото, момчетата и господин Холм.

Но един сърдит полицай, който тропа с крак, беше наистина пряко силите на стария под.

С ужасно скърцане и пращене подът пропадна под краката на малката компания и с едно бум Ото, момчетата, господин Холм и сърдитият полицай се приземиха в хола на госпожа Флора.

— А! — извика госпожа Флора, която идваше от кухнята с голяма кана ухаещо горещо кафе. — Ех, че забавно!

И тя се усмихна на началника на полицията, който почти целият бе заровен в сеното.

— Знаете ли, господин полицейски, аз чувам много лошо — каза тя.

— Аз не съм полицейски — изсумтя началникът на полицията и се изрови от сеното. — Аз съм главен полицай!

— Господи! — възкликна госпожа Флора и остави кафето. — Главен хлебар ли казахте? Много странно се обличате за главен хлебар. Но нека всички изпием по чаша кафе.

Началникът на полицията се отпусна тежко на един стол.

— Мисля, че наистина имам нужда от чаша кафе — каза той уморено. — Понякога е толкова трудно да си началник на полицията.

И така всички седяха около масата в уютния хол на госпожа Флора, пиеха горещо кафе и ядяха малки сладки. Топлите златни лъчи на следобедното слънце проникваха през прозорците, а навън на верандата птиците пееха в клетките си.

— О! — възкликна госпожа Флора и се усмихна щастливо. — Колко е хубаво, че виждам толкова мили хора и животни около себе си. За съжаление, рядко ми се случва да имам голямо тържество в къщи.

— Чудесни малки сладки — промълви Топер.

Той бе седнал на гърба на Ото и лапаше малки сладки, та ушите му пукаха. През отворената врата на верандата той виждаше пристанището и белите рибарски лодки, а след малко забеляза и нещо жълто, което се приближаваше с голяма скорост.

— Привет, Силе! — извика той, като излезе на верандата. — Качи се да видиш носорога ни.

— Значи носорог има и у госпожа Флора, така ли? — попита Силе и се засмя.

— Не — отвърна Топер. — Ние паднахме тук през пода.

— Топер, Топер! — каза Силе.

Но като отминаваше, тя му изпрати една въздушна целувка.

— Ей! — извика Топер и очарован дръпна Ото за опашката. — Силе е мойто момиче.

— Пфу! — каза Виго. — Пак тия любовни глупости!

 

 

Когато се прибра в къщи от работа, майката на Топер забеляза голямата дупка на пода, а като надникна през дупката видя странната компания долу в хола.

— О-хо! — извика тя. — Вие чудесно се забавлявате. Ще дойда и аз да пийна чаша кафе с вас.

— Вярно, наистина се забавляваме — потвърди госпожа Флора.

Началникът на полицията кимна.

— Изключително забавно е — каза той и сръбна голяма глътка кафе. — Никога не съм вярвал, че един началник на полицията може да се забавлява така.

Девета глава

В „Кафене «Синята морска котка»“ бащата на Виго, господин Льове, спеше като заклан.

Двата телефонни разговора го бяха изтощили. На господин Льове никога досега не му се беше случвало да се подиграват с него по телефона и да не вярват на думите му.

Това много го засегна.

Но не му беше писано да спи дълго.

Жена му го събуди, като го побутна по рамото.

— Странно — каза тя и посочи тавана. — Лампите падат, а старата дама горе тропа и вдига шум, като че е много болна.

Господин Льове скочи от леглото.

— Лампите ли падат? — извика той. — Но това е ужасно. Значи като се стъмни, няма да виждаме нищо.

— Точно така! — каза жена му. — Направи нещо.

Господин Льове си намъкна панталона и забърза нагоре по стълбите, за да почука на вратата на госпожа Флора. Зад вратата се чуваше шумен разговор и някой дори извика „ура“.

— Тук наистина празнуват — промърмори той сърдито — и събарят на пода лампите на другите хора. Но сега ще им покажа, че господин Льове също може да крещи.

Той потропа силно на вратата и се наежи като пуяк.

Вратата отвори началникът на полицията и когато господин Льове видя пред себе си самия началник на полицията, веднага омекна като спукан балон.

— Хм… — каза той и се поклони учтиво. — Възрастната дама у дома ли е?

— У дома е — отговори началникът на полицията. — Имаме малък празник в чест на Ото.

— О, така ли? — каза господин Льове объркан. — Но лампите в кафенето изпопадаха.

— Да — изръмжа началникът на полицията. — Случва се. Но госпожата прави чудесно кафе, което създава отлично настроение у хората.

— Не можете ли да тропате по-леко? — попита бащата на Виго. — Не бих искал всичките ми лампи да паднат.

— За съжаление не можем — отвърна началникът на полицията. — Имаме едно грамадно животно, което не може да излезе през вратата.

— Животно ли? — попита бащата на Виго и пребледня. — Да не е носорог?

— Да, точно така — каза началникът на полицията. — Едно голямо дружелюбно животно, което ми изяде фуражката.

— Мога ли да го видя? — попита господин Льове.

— Разбира се — отвърна началникът на полицията. — Влезте, но внимавайте да не паднете в сеното.

Бащата на Виго влезе предпазливо в хола.

— Хър, гру-у! — изсумтя жълтият носорог и го подуши.

— Нали не хапе? — попита нервно бащата на Виго.

— Изобщо не хапе — поясни весело началникът на полицията. — Той е самата доброта.

Бащата на Виго погледна крадешком дъските на пода.

— Смятате ли, че подът ще издържи? — попита той.

— Едва ли — отговори началникът на полицията.

— Но какво ще правя аз? — проплака господин Льове. — Може би животното ще падне в кафенето ми. Такова нещо никога не ми се е случвало.

— Не — каза началникът на полицията. — Но все някога се случва за първи път. Горе главата!

Той потупа господин Льове по рамото.

— Но полицията не може ли да направи нещо с това животно? — попита бащата на Виго.

— Полицията ли? — каза началникът на полицията. — Знаете ли какво, добри ми човече? Полицията се грижи за спокойствието и реда, а един носорог не е нито ред, нито спокойствие. Един носорог е по-скоро безредие и безпокойство, а с това ние не се занимаваме.

— Но нали вие сте началник на полицията? — попита бащата на Виго.

— Стига вече с тоя полицейски началник! — рече началникът на полицията. — Уморих се вечно да поддържам реда и спокойствието. От днес нататък съм привърженик на безредието, на носорозите и на хубавото кафе.

И той седна на стола и вдигна наздравица за госпожа Флора.

„Господи — помисли си господин Льове и изтича надолу по стълбите. — Всички са полудели! Но аз трябва да ги изгоня навън! Ще се обадя в пожарната. Ако полеят с вода пода на цялата пощуряла компания, всички ще се разотидат.“

Треперещ от гняв, той позвъни на пожарната.

— Ало! — обади се един пожарникар от отсрещния край на жицата.

— Пожар! — извика господин Льове, който не искаше да разправя повече историята за жълтия носорог. — Пожар в апартамента над „Кафене «Синята морска котка»“. Моля ви, елате веднага и излейте хиляда литра вода в апартамента. Можете да пръскате през верандата!

— С удоволствие, господине — каза пожарникарят. — Ние, пожарникарите, обичаме да пръскаме с вода.

Миг след това по улиците на града прозвучаха свирките на пожарни коли и хората се втурнаха след колите, за да видят зловещия пожар.

Господин Льове стоеше пред вратата на „Кафене «Синята морска котка»“ и потриваше ръце.

На площада пред червената къща спряха две големи пожарни коли, пълни с шумни пожарникари. Господин Льове посочи верандата на госпожа Флора.

— Там горе е! — рече той. — Побързайте да излеете много вода.

Пожарникарите погледнаха верандата, където ухаеха цветята и малките птички пееха в клетките си.

— Ама аз не виждам никакъв дим — каза един пожарникар.

— Да, но… — извика господин Льове и започна да нервничи. — Има огромен пожар! Само излейте вътре хиляда литра вода!

Но пожарникарите си стояха спокойно.

— Не виждам нито дим, нито пламъци — каза друг пожарникар. — Но подушвам кафе. След мен, момчета!

И те разгънаха стълбите си, качиха се до верандата на госпожа Флора и надникнаха в хола.

— Хей — извикаха те, — тук ли мирише на кафе?

— Ах! — възкликна госпожа Флора и затанцува от възторг. — Идват още гости. Колко мило, че дойдохте. Ей сега ще сваря още една кана кафе.

И тя изтича в кухнята, а пожарникарите влязоха в хола.

Но подът…

Подът в хола на госпожа Флора съвсем не беше направен за носорог и за повече от двадесет души гости.

Когато последният пожарникар стъпи на пода в хола, за втори път през този ден се чу силно пращене и гостите на госпожа Флора се изтърсиха в „Кафене «Синята морска котка»“!

— Ох, нещастният аз! — извика господин Льове и започна да скубе кичури коса от главата си. — Как бих искал да съм на луната!

— Отново този странен тип! — обади се един пожарникар. — Сега пък иска да ходи на луната. Дали не е побъркан?

— Не — отвърна Топер и потупа Ото. — Той е много, много умен. Той знае всичко.

— Така ли? — каза друг пожарникар. — Това често се отразява зле на хората. А, ето я и милата стара дама с кафето.

Той скочи и хвана госпожа Флора, която тъкмо падаше през дупката на тавана.

— Ах! — възкликна изненадано тя. — Изобщо не съм чула, че сте се преместили долу.

Тя погледна дружелюбно пожарникаря, който я беше уловил.

— Разбирате ли! — рече тя. — Аз чувам ужасно лошо.

Пожарникарят кимна.

— Да — каза той и я погали по бузата. — Затова пък ви бива да варите кафе.

— Не! — рече госпожа Флора. — Нямам никаква градина. Но имам веранда с цветя. Ще ги видите, като си изпиете кафето.

Десета глава

Пожарните коли бяха проследени от много хора и деца, които искаха да видят големия пожар и някои от тях бяха страшно сърдити и разочаровани, като разбраха, че няма никакъв пожар.

— Жалко! — извика един от тях и тропна с крак. — Нищо не гори!

— Не! — обади се друг. — Пожар без огън е най-неприятното нещо, на което съм бил свидетел.

— Да! — провикна се трети. — Изиграха ни! Да се оплачем!

И всички тези сърдити и обидени хора отидоха в града, да се оплачат.

Но имаше други, по-разумни хора. Те подушиха миризмата на кафе и заприиждаха в „Кафене «Синята морска котка»“.

Там видяха жълтия носорог и множеството щастливи пожарникари.

— И-ха! — викаха те и пляскаха с ръце. — Това е много по-хубаво от пожар.

А бащата на Виго, господин Льове, който в гнева си беше изпоскубал рядката коса, изведнъж стана най-щастливият човек. Защото всички хора, които влизаха в кафенето му, не се задоволяваха само да гледат жълтия носорог. Те искаха лимонада, кафе и нещо за пийване и хапване.

Накрая „Кафене «Синята морска котка»“ така се препълни с посетители, че трябваше да сядат един върху друг. Най-отгоре седяха малките деца, пиеха лимонада и ядяха червени наденици, като капеха с кетчуп косите на майките си, а най-отдолу стоеше Ото, сумтеше хър и гру-у и се чувстваше стоплен и щастлив.

— Ах! — каза възрастната госпожа Флора и се свря под една маса, за да намери малко спокойствие. — Толкова много гости на едно място не съм виждала през целия си живот. Ама че чудесен празник.

— Мого фубав — обади се едно малко момиченце и свирна с тръбата й за чуване, като помисли, че е тромпет. — Мого, мого фубав плазник.

И наистина, празникът беше чудесен и завърши посред нощ, когато луната изгря над покривите на града.

Луната погледна надолу към града и се взря в голямата червена къща край пристанището.

Тя видя как многото гости се прощават и се разотиват по домовете си със спящите деца на рамене.

Видя и пожарникарите да скачат в колите си и да изчезват с голяма скорост, видя господин Льове, застанал на вратата, да маха с ръка, а когато надникна през прозореца, видя госпожа Флора да стои по средата на кафенето, стиснала каната си за кафе и загледана в дупката на тавана.

— А-у-у! Какво ще правя сега? — попита госпожа Флора. — Не мога да живея в квартира с грамадна дупка на пода.

Господин Холм — добрият портиер — се изкашля и леко се изчерви.

— Хм — каза той и подръпна мустак. — Вие можете да се преместите горе при мен, мила госпожо.

— Какво казвате? — попита госпожа Флора. — Наистина ли искате още кафе?

Господин Холм поклати глава. После грабна лист хартия и молив и написа с големи букви:

ПРЕМЕСТЕТЕ СЕ ПРИ МЕН, МИЛА ГОСПОЖО ФЛОРА!

Госпожа Флора погледна бележката.

След това погледна господин Холм и се усмихна.

— Това е добра идея — каза тя. — И знаете ли какво, господин Холм? Ще си взема каната за кафе. Понякога ние сигурно ще имаме нужда от чаша кафе.

Господин Холм се усмихна и се изчерви още повече.

— Сигурно — каза той, — да, съвсем сигурно.

Малко по-късно луната видя как Ото — най-жълтият трирог носорог на света, си легна в сеното и как началникът на полицията се облегна на голямото животно, прозя се и заспа.

Луната видя още как господин Льове брои купчината пари, които беше спечелил този ден. Видя как затвори вратата и изгаси осветлението в кафенето, а малко по-късно чу многогласно хъркане от червената къща.

Най-дълбоко и най-гърлено хъркаше Ото.

Най-високо и най-пискливо — Виго, а най-особено и най-бълбукащо — господин Холм.

Защото господин Холм хъркаше през лулата си.

Но изведнъж луната подскочи ужасена. Беше забелязала едно съмнително лице да се промъква към къщата.

Съмнителното лице носеше голям чувал на гърба си и пристъпваше с дебнещи крачки. Когато стигна до червената къща, то се огледа на всички страни.

След това се вмъкна през вратата на „Кафене «Синята морска котка»“ и само по чорапи се заизкачва по скърцащите стълби, като душеше в тъмното.

— Кафе — промълви лицето, — тук някой е пил кафе.

После то спря до вратата на апартамента, където Топер и майка му спяха и сънуваха носорози, моливи и малки момичета на жълти колела, и се ослуша. Дълго слуша тяхното хъркане, като хихикаше зловещо в дългата си брада.

— Охо! — промълви съмнителното лице. — Вътре спят като къпани. Толкова по-добре.

Отвори вратата и се промъкна в хола. Остави големия чувал до вратата.

След това тръгна на пръсти по пода.

Но съмнителното лице не виждаше добре в тъмното и не можа да забележи, че по средата на пода има една доста голяма дупка.

Със страхотен рев то пропадна в дупката, профуча през хола на госпожа Флора, през пода й и се приземи точно върху корема на спящия началник на полицията.

— Ох! — изрева началникът на полицията и се събуди. — Можете само да се радвате, че вече не съм началник на полицията, защото щях да ви тикна в затвора. Забранено е да се скача върху коремите на хората.

И той запали лампата. Същото направиха и останалите обитатели на червената къща, тъй като не бяха свикнали да се вика ох посред нощ.

Дори Ото се събуди и много пъти изсумтя хър и гру-у.

Съмнителното лице погледна носорога, след това дупката в тавана на кафенето и избухна в смях. То така се смееше, че по почернелите му от слънцето бузи се стичаха сълзи и изчезваха в дългата червена брада.

— Топер! — извика то. — По дяволите, какво отново си направил, серсемино!

— Извинете — каза началникът на полицията, — познавате ли това момче?

— Дали го познавам? — извика мъжът с червената брада и потупа началника на полицията по рамото. — Това момче е моят син.

— Татко! — извика Топер и скочи през продънения под. — Донесе ли ми папагал?

— Два! — избоботи баща му и така го нацелува, че лицето на Топер посиня. — Ще направим ли размяна?

— Каква размяна? — попита Топер, като си пое въздух.

— Ами с носорога — каза баща му.

— Слушайте — извика началникът на полицията. — Да не сте посмели да отнемете носорога на детето? Какво ще правя аз? Толкова много се привързах към животинчето.

— Хър! — изсумтя Ото и дръпна началника на полицията за ръкава.

— Вижте какво — каза бащата на Топер. — Познавам един вожд на Фити-Хюли, острови в Бенга море, който би бил много щастлив, ако получи такъв жълт и дружелюбен носорог. „Един жълт носорог — ми каза веднъж той, когато седяхме под Южната звезда и пиехме палмово вино, един жълт носорог е най-голямата ми мечта. Ако ми намериш жълт носорог, моряко, ще ти дам три от най-хубавите си жени!“. Така ми каза той. Би било жалко да разочаровам добрия вожд, след като се връщам и намирам жълт носорог в собствената си къща. И помисли си само, три красавици за един носорог! Това е страшен удар!

— Но нали вече си имаш жена? — каза Топер.

— Имам си! — потвърди баща му и улови майката на Топер, която падна от втория етаж право в ръцете му. — Имам си една голяма, чудесна жена, но вождът на островите Фити-Хюли си няма никакъв носорог, а трябва да има.

— Но какво ще правя аз? — попита началникът на полицията с много нещастен вид. — В края на краищата изглежда ще стана отново началник на полицията.

— Ти, разбира се, ще заминеш с Ото на островите Фити-Хюли — каза бащата на Топер. — И ще получиш три красавици.

— Брей! — извика началникът на полицията. — Мисля, че една ще ми стигне.

— Е, за това ще се разберете с вожда — каза бащата на Топер. — Но, Топер, откъде се взе това жълто животно?

Топер дръпна баща си настрана.

— Можеш ли да пазиш тайна? — пошушна той.

— Разбира се — прошепна баща му. — Разбира се, синчето ми!

— Нарисувах го — пошепна му Топер и извади малкия молив от джоба, за да го покаже на баща си.

— Нарисува ли го? — попита баща му.

— Точно така — отвърна Топер. — Всичко, което човек нарисува с този молив, оживява.

— Браво! — каза баща му. — Значи спокойно мога да взема носорога с мен. Ти ще си нарисуваш нов.

— Не — рече Топер и се доближи до ухото на баща си. — Следващия път ще бъде слон.

Баща му избухна в гръмогласен смях.

— Почакай тогава, докато направим нови подове на къщата! — каза той.

Последна глава

На следващата сутрин Ото беше натоварен на борда на параход, който щеше да го откара заедно с началника на полицията и бащата на Топер на далечните острови Фити-Хюли.

На кея се бяха събрали много деца, дошли да видят носорога, но когато зърнаха бащата на Топер и дългата му червена брада, всички започнаха да викат в един глас:

— Искаме да видим зъбите ти!

Бащата на Топер се засмя и извади ченето от устата си и всички деца заръкопляскаха.

— Ех, и моят баща да имаше такива зъби! — въздъхна едно малко момче.

— Сигурно ще има някой ден — каза бащата на Топер. — То става от само себе си.

— Чудесно! — каза момченцето. — Още отсега се радвам. Ще ги взимам назаем от него, когато искам да се издокарам.

Завързаха Ото с дебело въже през корема, а един голям кран го вдигна във въздуха и внимателно го постави на парахода.

Ото беше в чудесно настроение и докато висеше във въздуха под големия кран, издаде няколко странни, хъркащи звуци.

— Защо прави така? — попита едно момиче, което стоеше и ближеше сладолед на клечка.

— Защото го е гъдел — каза Топер.

Господин Льове също беше дошъл да се сбогува с Ото. Той бе малко разочарован, тъй като сега Ото нямаше да бъде в „Кафене «Синята морска котка»“, а той щеше да печели по-малко пари. А господин Льове много обичаше парите.

Но докато стоеше на кея и сърдито мърмореше, изведнъж му хрумна една добра идея.

— Сетих се! — извика той. — Ще нарека кафенето си „Кафене «Жълтият носорог»“!

И той забърза към къщи, за да нарисува нова фирма над вратата.

Когато Ото вече беше на борда заедно с началника на полицията и седемнадесет купи сено, капитанът на парахода извика:

— Потегляме: курс — островите Фити-Хюли!

Бащата така прегръщаше Топер, че за малко не го удуши, а майката на Топер получи десет дълги, звучни целувки по устата.

Параходът изсвири, моряците се разтичаха нагоре-надолу и изглеждаха доста заети, а Ото изсумтя най-хубавото си и най-високо: хър!

Под покрива на червената къща седяха госпожа Флора и господин Холм и пиеха сутрешното си кафе, загледани в пристанището.

— Виж ти! — каза госпожа Флора. — Там с един параход отплава някакъв носорог. Странно колко много носорози може да види човек напоследък.

— Това е вчерашният носорог — рече господин Холм. — Той отива на островите Фити-Хюли, ще лежи под палмите и ще яде банани с началника на полицията.

— Кафе ли? — попита госпожа Флора. — Сипете си толкова кафе, колкото можете да изпиете, господин Холм.

Тя улови господин Холм за ръката и му се усмихна.

Параходът се отдалечи от пристанището, но децата на кея махаха на Ото, докато ги заболяха ръцете.

Те дълго виждаха Ото като жълто петно на белия параход и дълго до тях достигаха неговите кратки хър, хър.

— Това беше, Ото — каза Виго и въздъхна. — Какво ще правим сега?

Топер измъкна молива от джоба си и му намигна.

— Слон — прошепна той. — Червен.

В същия миг на малкия си жълт велосипед пристигна Силе.

— Здравей, Силе! — извика Топер. — Виж, ей там отплава нашият носорог!

Силе погледна морето и поклати глава.

— Топер — каза тя. — Ти си се побъркал! Това там не е носорог, а най-обикновен параход.

И тя се метна на колелото и отмина.

Топер въздъхна.

— Не е лесно да си влюбен — рече той на Виго.

— Пфу! — каза Виго и изсумтя.

С това изрази всичко, което мислеше по този въпрос.