Иван Бунин
Гълъби

Отворен е балконът, а навън

опустошен от дъждове е паркът,

лехите от студа са обгорени.

Подобно лунен камък е небето

над парка — бледо и студено. Вятър

подгонил е оловно сиви облаци

и дъжд пороен, носещ буря, бяга,

димящ през парка пуст… Но ако мигом

надникне слънце, непонятна радост

сърцето ти обзема! Жадно вдъхваш

уханния и хладен въздух, после

без шапка се отправяш по алеята,

а пък над нея все по-приветливо

и синьо е небето — и внезапно

откъм хармана гълъб бял се стрелва

и като топка сняг край тебе пада.

След него — друг. И двата дълго, дълго

пият вода от локвата лазурна,

след туй главички вдигат… Не помръдваш,

боиш се да не ги смутиш, обхванат

от радост трепетна, и ти се струва,

че не вода дъждовна пият те —

а чистия лазур небесен.

 

1903