Върнър Виндж
Дълбина в небето (61)

58.

Хеликоптерът на Рачнер Тракт излетя над наклонената площадка чисто — турбината и роторът му боботеха, явно здрави. Тракт успяваше да следи терена, като непрекъснато извръщаше глава насам-натам. Насочи хеликоптера на изток, покрай стената на кратера. Пунктирът на бомбените ями се простираше пред тях — линия на разрушението, която се губеше зад върха на далечната стена. Долу в града бяха запалени сигналните лампи за извънредно положение. Наземният трафик се беше насочил към кратерите-апартаменти и обитаеми имения.

На стойката до него Ъндърхил помръдваше немощно — мъчеше се да свали кошовете от гърба на буболечката си. Животното се опитваше да му помага, но беше много по-тежко ранено от господаря си.

— Трябва да проверя, Рачнер. Можеш ли да ми помогнеш с багажа на Мобиай?

— Само минутка, господине. Искам да стигнем до хелипорта.

Ъндърхил се надигна на стойката си.

— Просто включете автопилот, полковник. Моля ви, помогнете ми.

Хеликоптерът на Тракт беше оборудван с десетки вградени процесори, на свой ред свързани с мрежите за контрол на движението по пътищата и с информационните мрежи. Някога много се гордееше с този лъскав хеликоптер. Не беше летял на автопилот от онова последно събрание в Териториалното командване.

— Господине… нямам доверие на автоматите.

Ъндърхил се разсмя тихо, после избухна в пристъп на мокра кашлица.

— Всичко е наред, Рач. Моля те, трябва да видя какво става. Помогни ми с Мобиай.

Да! Мракът да го вземе — какво значение имаше сега! Рачнер бутна четири ръце в контролните гнезда и включи на пълен автопилот. После се обърна към своите пътници и бързо разкопча торбата върху строшения гръб на Мобиай.

Ъндърхил бръкна вътре и извади апаратурата оттам, все едно бяха скъпоценности от кралската корона. Рачнер извърна глава, за да огледа по-отблизо.

— А, добре изглежда — рече тихо Ъндърхил. Започна да нагласява шлема на очите си, после потръпна. Рачнер виждаше защо — целите очи на паяка бяха в мехури. Но Ъндърхил не се предаде. Задържа уреда точно над главата си и го включи.

Покрай шлема му заблещукаха светлинки. Инстинктивно Рачнер отскочи назад. Изведнъж един милион преливащи цветове, ярки и шарени, обляха кабината на хеликоптера. Спомни си слуховете за щурите хобита на Ъндърхил — видеомантиката. Значи, всичко беше вярно — неговият „шлем за игра“ сигурно струваше цяло състояние.

Ъндърхил си замърмори нещо, като местеше уреда насам-натам, сякаш за да успее да види около слепите петна по изгорените си очи. Всъщност нямаше кой знае какво за гледане — само невероятно красиво преливане на светлини. Хипнотизиращата сила на компютрите в служба на шарлатанията. Шерканер Ъндърхил като че беше доволен. Той зяпаше ли зяпаше и галеше своята дървеница-водач с една от свободните си ръце.

— Аха… разбрах — обади се тихо той.

И тогава турбините на хеликоптера изведнъж започнаха да вият като зли духове, надхвърлили далеч предела на своята мощност. Енергията беше като магия и щеше да ги изгори само за час-два. Тъкмо затова нито един разумен контрол не би позволил на двигателите да се държат така.

— Какво, по дяволите… — думите заседнаха в гърлото на Тракт, а напънът на турбините най-после достигна до витлата горе. Летателният му апарат изведнъж се превърна в маниак — драскаше все по-нагоре и по-нагоре над ръба на кратера.

Турбините леко забавиха ход, щом хеликоптерът се издигна над кратера — петстотин фута, хиляда фута над високото плато. Рачнер мярна равнините. Самотната редица от разрушения, която видяха в Калорика, всъщност беше част от решетка. На юг и на запад от тях се простираха стотици димящи огньове. Противоракетните установки. Но гадовете не бяха улучили! Вълна след вълна ракети-прехващачи излитаха от силозите си по цялото високо плато. Стотици изстрелвания, бързи и безпътни, като ракетна артилерия с малък обсег — само дето силозите се намираха на десетки метри оттук. Пламъците на ракетите изстрелваха умен полезен товар към прехващаните с голям радиус на действие на хиляди мили оттук и на десетки мили нагоре във въздуха. Гледката внушаваше страхопочитание, надхвърляше всички преувеличения от събранията на щаба, разигравани от Въздушната отбрана… и трябваше да означава, че Сродниците току-що са изстреляли каквото имат.

Шерканер Ъндърхил като че не забелязваше. Клатеше глава напред-назад под танцуващите светлини на шлема.

— Трябва да има някакъв начин да се свържа отново. Трябва да има. — Ръцете му трепкаха по бутоните на играта. Изминаха секунди.

— Всичко се обърка! — изхлипа той.

Тръд остави „умните глави“, отговарящи за цифровия контрол, и се върна при Фам Тринли и преводачите.

— С чистите сметки се справям, Фам. Искам да кажа, мога да получа отговори. Но контролът…

Тринли само кимна, отхвърляйки всички възражения. Тринли изглежда толкова различен. Познавам го от години на Бдения и сега той е съвсем различен човек. Старият Фам Тринли беше креслив и нахален самохвалко, с когото можеше да спориш и да си правиш майтап. Този Фам беше по-тих, но действията му режеха като нож. Убива всички ни. Очите на Тръд неволно се плъзнаха към тялото на Ан, увиснало като труп на кука. Дори и да успееше да измисли план и да предаде Фам, това сигурно нямаше да му отърве кожата. Нау и Брюхел бяха Пастири и Тръд знаеше, че бе преминал границите на опрощението им.

— … все още имаме шанс, Тръд — вряза се гласът на Фам в страха му. — Вероятно можем да отворим нещата още малко, да измамим „умните глави“, че…

Силипан сви рамене. Не че имаше значение, но…

— Направи го, и Пастирът веднага ще ни стисне за гушата. Получавам по петдесет молби за услуга в секунда от Нау и Брюхел.

Фам разтри слепоочия и погледът му стана отнесен.

— Да, разбирам за какво говориш. Добре. С какво разполагаме? Пивницата…

— Камерите при Бени показват тълпа от озадачени хора. Ако имат късмет, ще останат на мястото си. — А после Пастирът няма да тръгне да им отмъщава. Една от „умните глави“ — Бонзол — ги прекъсна с типичната неуместност на Фокусираните:

— На земята има милиони хора. Само след няколко секунди те ще започнат да умират.

Забележката като че извади Фам извън релси. Дори и новият Фам Тринли си беше аматьор, що се отнасяше до отношенията с „умните глави“.

— Да — каза той, повече на себе си, отколкото на Силипан или Триксия. — Но Паяците поне имат шанс. Без нашите „умни глави“ Ритцер не може да продължи да затяга примката. — Разбира се, Бонзол не обърна никакво внимание на репликата и продължи да чука по клавишите.

Вниманието на Тринли се насочи обратно към Силипан.

— Виж сега, Нау идва с едно такси към L1-A. По цялата площ там има електрически джет-ножове. Ако можем да хванем няколко „умни глави“ да ги задействат…

Тръд усети как гневът му кипва. Какъвто и да беше Фам Тринли, той все пак си е глупак.

— Чумата да те тръшне! Ти просто не разбираш предаността на Фокусираните! Ние трябва да…

Бонзол го прекъсна.

— Ритцер не може да затегне примката, но и ние не можем да я отпуснем. — Тя се смееше почти нечуто. — Ама че интригуващо. В безизходица сме.

Тръд махна на Фам да се придвижи към тавана, извън обсега на случайните подмятания на „умната глава“.

— Ще си продължават така довека.

Но Фам се обърна към Триксия — изведнъж насочи към нея цялото си внимание.

— Какво искаш да кажеш с това, че сме в безизходица? — попита тихо той.

— Майната му, Фам! Какво значение има! — Но Тринли рязко вдигна ръка — заповядваше му да замълчи. Жестът притежаваше безапелационната увереност на старши Пастир и протестът на Силипан заглъхна на устните му. Вътрешният му страх нарастваше ли нарастваше. Толкова за чудесата. Ако имаше някакъв шанс да задържат Нау извън L1-A, това забавяне го стопяваше. А Силипан знаеше какво има в L1-A. О, да. Освен всичката автоматика и фини механизми, астероидът щеше да върне на Пастира неговата абсолютна власт. Часовникът в ъгъла на визьора на Тръд безмилостно продължаваше да отброява — секундите от живота му окапваха една по една. И, разбира се, „умната глава“ не обръщаше никакво внимание на самия Фам, та на въпроса му ли.

Тишината продължи десет-петнайсет секунди. После — рязко — главата на Бонзол се изправи и тя се втренчи право в очите на Фам — така, както „умните глави“ не правеха почти никога, освен когато изпълняваха роли.

— Искам да кажа, вие ни блокирате и ние ви блокираме — каза тя. — Моят генерал мислеше, че всички вие сте чудовища, че не можем да се доверим на никого от вас. И сега всички ние си плащаме за тази грешка.

Пак глупостите на „умните глави“ — но по-невъобразими отвсякога. Но Фам се смъкна до стола на Бонзол. Устата му беше полуотворена, сякаш бе загубил дар слово от изненада — като човек, чийто свят изведнъж се е взривил и той стремглаво пропада в безумието. И когато най-сетне проговори, думите му също бяха налудничави.

— Аз… Повечето не сме чудовища. Ако излезем от безизходицата, можеш ли да поемеш всичко? А после… се оставяме на вашата милост. Как да ви се доверим?

Погледът на Бонзол беше станал отнесен. Тя не отговори — ръцете й се носеха по пулта. Безмълвните секунди тиктакаха, но сега една догадка пропълзя като студена тръпка по гръбнака на Тръд. Не.

Точно на десетата секунда Триксия Бонзол отново проговори:

— Ако възстановите пълния достъп, ще можем да контролираме най-важното. Поне такъв е планът. Що се отнася до доверието… — лицето на Бонзол се изкриви в странна усмивка, едновременно и подигравателна, и замечтана. — Е, вие ни познавате по-добре, отколкото ние вас. Можете сами да си избирате чудовищата.

— Да — отвърна Фам, разтърка слепоочие и впери поглед в нещо, невидимо за Тръд. Обърна се към Силипан — усмихваше се със същата онази хищническа усмивка, както когато се появи в склада. Усмивката на човек, който рискува всичко — и очаква да победи.

— Хайде да възстановим всички комуникационни връзки, Тръд. Време е да дадем на Нау и Брюхел подкрепата на „умните глави“, която заслужават.