Върнър Виндж
Дълбина в небето (49)

46.

Териториалното командване започваше да дотяга на Белга Ъндървил. Като че прекарваше тук почти десет процента от времето си — а щеше да е много повече, ако не беше станала страстен потребител на телекомуникации. Полковник Ъндървил беше началник на Вътрешното разузнаване от 60/15, повече от половината Период на светлина. Всеизвестна истина — поне в съвременността — беше, че краят на Светлината е начало на най-кървавите войни. Бе очаквала нещата да загрубеят, но не чак дотолкова.

Ъндървил подрани за събранието на офицерския състав. Беше порядъчно изнервена заради онова, което беше намислила — нямаше желание да върви срещу началничката си, но може би щяха да приемат нейната петиция тъкмо така. Рачнер Тракт вече беше там и подготвяше собственото си изложение. На стената зад него бяха проектирани зърнести снимки с десетоцветен резонанс. Очевидно беше намерил още южняшки площадки за изстрелване на ракети — нови доказателства за помощта на Сродниците за „потенциални жертви на коварството на Съглашението“. Тракт кимна учтиво, когато тя и помощниците й се настаниха. Между Външното и Вътрешното разузнаване открай време съществуваха търкания. Външното следваше правила, неприемливо сурови за вътрешните операции, ала винаги си намираха извинения да им се бъркат. През последните няколко години отношенията между Тракт и Ъндървил бяха особено обтегнати. Откакто Тракт беше оплескал работата в Южната земя, беше много по-лесно да се оправиш с него. Дори и краят на света си има някои краткосрочни предимства — помисли си сърдито Белга.

Ъндървил прелисти дневния ред. Боже, пак тези щуротии. Или може би не.

— Какво мислите за тези тела на голяма височина, Рачнер? — въпросът не беше замислен като провокация. Когато ставаше дума за въздушна защита, Тракт нямаше от какво да се притеснява.

Ръцете на Тракт подскочиха — рязък жест на отхвърляне.

— След всичката шумотевица Въздушната защита докладва само за три забелязани тела. Забелязани, ама друг път. Дори и сега, когато знаем какво са постигнали Сродниците с антигравитацията, те пак не могат да проследят Паяците както трябва. Сега Началникът на Противовъздушна отбрана твърди, че Сродниците имали някаква площадка за изстрелване, за която аз не знам. Знаеш, че шефката ще ме натовари да я намеря… По дяволите! — Ъндървил не можеше да определи дали това последното е обобщеният му отговор в две слова, или току-що е забелязал нещо гадно в бележките си. Така или иначе, Тракт нямаше какво повече да й каже.

Останалите вече бавно се събираха: Началник Въздушна отбрана Дъгуей (който се настани на най-отдалечената от Рачнер Тракт стойка), Началникът на Ракетни нападения, Началник Връзки с обществеността. Влезе и самата шефка, последвана от кралския Личен министър на финансите.

Генерал Смит призова събранието към ред и приветства официално финансовия министър. По документи министър Нишнимор беше нейна единствена началничка освен самия крал. В действителност Амбърдън Нишнимор беше стара дружка на Смит.

Небесните тела бяха първата точка от дневния ред и всичко мина точно както Тракт беше предвидил. Въздушната отбрана беше продължила да се ровичка по трите наблюдения над обектите. Последният компютърен анализ на Дъгуей потвърждаваше, че това са спътници на Сродниците — или от онези изскачащите спътници-разузнавачи, или може би изпитания на маневрираща антигравитационна ракета. Какъвто и да беше случаят, никой от тях не бе забелязан повторно. И никой не беше изстрелян от никоя от познатите площадки на Сродниците. Началникът на Въздушната отбрана особено наблегна на нуждата от компетентно вътрешно наземно разузнаване на територията на Сродниците. Ако врагът имаше подвижни катапулти, важно беше да се научи за тях. Ъндървил донякъде очакваше Тракт да избухне при намека, че неговите хора за пореден път са се провалили, но Полковникът прие сарказма на началник въздушната отбрана с безстрастна учтивост. Тракт знаеше, че това му е най-малкият проблем — последната точка от днешния дневен ред беше неговото истинско отмъщение.

После се изказа началникът на Връзки с обществеността.

— Съжалявам. Няма начин да свикаме Военен плебисцит, още по-малко — да го спечелим. Хората са по-наплашени от всякога, но времената са такива, че един Плебисцит просто не би довел до нищо. — Белга кимна. Не й бяха нужни обясненията на Връзките с обществеността, за да стигне до това прозрение. Само по себе си кралското правителство беше една доста аристократична компания. Но през последните деветнайсет поколения от Сключването на Съглашението насам гражданската му власт беше ужасно ограничена. Короната запази единствено титлата върху онова, което предците й притежаваха, като например Териториалното командване, и разполагаше с ограничена власт над данъците. Но бе загубила изключителното право да печата пари, суверенното право на държавата да отчуждава частна собственост и правото да принуждава поданиците си да отбиват военна служба. В мирно време Съглашението вършеше работа. Съдилищата работеха със система за събиране на данъци, а местните полицейски власти знаеха, че не бива много-много да се заиграват, инак могат да се изправят срещу истинска огнева мощ. Във военно време — е, тъкмо затова служеше Плебисцитът: за временно отстраняване на светската власт. По време на Великата война това все пак беше сработило. Този път нещата се развиваха толкова бързо, че дори и отварянето на дума за Плебисцит би предизвикало война. За няма и един ден щеше да се осъществи мащабна размяна на ядрени удари.

Генерал Смит стоически изслуша всички тези баналности. После дойде ред на Белга. Тя изреди обичайния поменик от вътрешни заплахи. Нещата бяха под контрол — повече или по-малко. Съществуваха значителни малцинства, които презираха модернизацията. Някои вече не бяха на линия, заспали в собствените си убежища. Други се бяха окопали в дълбоки редути, но не за да спят — и щяха да създадат проблеми, ако положението наистина се влошеше. Хрункнер Юнърбай бе изработил още чудеса на инженерството. Сега дори и най-старият град на североизток разполагаше с ядрено електричество, както и — нещо не по-малко важно — с аклиматизирано жизнено пространство. „Но, разбира се, не особено голяма част от всичко това е укрепено. Дори и лек ядрен удар би убил повечето от тези хора, а другите няма да разполагат с ресурси за успешна хибернация“. Всъщност по-голямата част от тези ресурси бе изразходвана за изграждането на електроцентралите и наземните стопанства.

Генерал Смит подкани с жест другите:

— Изказвания?

Имаше няколко изказвания. Началникът на Връзки с обществеността предложи да се закупят някои от укрепените предприятия. Той вече правеше планове за след края на света, мекушавецът му кръвожаден! Шефката само кимна и възложи на Белга и мекушавеца да проучат тази възможност. После прегледа доклада на Вътрешното разузнаване в своето копие от дневния ред.

Белга Ъндървил вдигна ръка:

— Госпожо? Има още един въпрос, който бих желала да повдигна.

— Заповядайте.

Ъндървил нервно изтри уста с ръцете, с които се хранеше. Нямаше връщане назад. По дяволите. Само да не беше тук министърът на финансите!

— Аз… Госпожо, в миналото вие проявявахте голяма, ъъ, щедрост при управлението на действията на вашите подчинени. Възлагате ни задачата и ни оставяте да я изпълним. Много съм ви благодарна за това. Напоследък обаче, и твърде вероятно — без ваше знание, хора от най-близкото ви обкръжение нанасят несанкционирани визити — всъщност, това са си среднощни набези — върху вътрешни обекти в територията, за която отговарям аз.

Генерал Смит кимна.

— Екипът Лайтхил.

— Да, госпожо. — Вашите собствени деца, които обикалят наляво-надясно, все едно са Кралските Генерални инспектори. Те бяха пълни с налудничави, ирационални изисквания, закриваха добри проекти, отстраняваха някои от най-добрите й служители. Повече от всичко друго това я караше да подозира, че откаченият съпруг на шефката все още има огромно влияние. Белга приклекна на стойката си. Всъщност, нямаше какво повече да каже. Виктъри Смит я познаваше достатъчно добре и забеляза тревогата й.

— При тези инспекторски посещения екипът Лайтхил откри ли нещо важно?

— В един от случаите — да, госпожо. — Един доста сериозен проблем, с който Белга беше сигурна, че сама ще се справи до десетина дни. Ъндървил забелязваше, че повечето от хората около масата бяха просто изненадани от оплакването й. Двама й кимнаха незабележимо — тях вече ги знаеше. Тракт затрополи ядосано по масата — като че беше готов да се включи устремно в свадата. Това, че роднинският екип на шефката му е вдигнал мерника, не беше изненада, но моля те, Боже, дай му разум да си затваря устата! Позициите на Тракт вече бяха толкова разклатени, че неговата помощ щеше да е като да увесиш стоманена наковалня на врата на скоростен катерач.

Шефката наклони глава и изчака учтиво някой да се изкаже. После заговори:

— Полковник Ъндървил, разбирам, че това може да накърни морала на вашите подчинени. Но ние навлизаме в много критичен период, далеч по-смъртоносен от обявена война. Имам нужда от специални помощници, способни да действат светкавично и които да разбирам напълно. Екипът Лайтхил работи пряко за мен. Моля ви, кажете ми, ако според вас поведението им е неуместно — но ви моля и да уважавате поверените им пълномощия. — Тонът й сякаш изразяваше искрено съжаление, но думите бяха безкомпромисни. Смит променяше една политика, установена от десетилетия. В Белга се промъкна подозрението, че шефката знае за всички грабителски походи на нейните отрочета.

Министърът на финансите вече изглеждаше почти отегчена. Нишнимор беше герой от войната. Тя бе покорила Мрака заедно с Шерканер Ъндърхил. Човек забравяше това, като я погледнеше — Амбърдън Нишнимор бе прекарала всички десетилетия на това поколение в изкачване по другата страна на кралската служебна стълбица, като политик и арбитър в двора. Обличаше се и се държеше като стара глупачка — беше същинска карикатура на Министър на финансите. Висока, мършава, крехка. Сега тя се наведе напред. Хрипкавият й глас звучеше също толкова безобидно, какъвто беше и видът й.

— Боя се, че всичко това е малко извън моята компетентност. Но искам да ви посъветвам нещо. Макар че не можем да проведем Плебисцит, ние всъщност сме във война. Вътрешно за властта, ние преминаваме към военно положение. Нормалните вериги за призоваване на военна служба и прегледи са временно преустановени. В тази необичайна ситуация за вас е важно да разберете, че както аз, така и кралят — което е по-важно — имаме пълна вяра в ръководството на генерал Смит. Всички знаете, че началникът на Разузнаването има специални прерогативи. Това не е отживяла традиция, дами и господа. Това е обмислена кралска политика и вие трябва да го приемете.

Олеле. Толкова за „крехката“ финансова министърка. Всички около масата започнаха да кимат трезво и никой нямаше какво да добави, а най-малкото Белга Ъндървил. По странен начин тя се почувства по-добре, след като така категорично я смазаха. Този път можеше да води право в ада, но поне не й се налагаше да се тревожи кой е шофьорът.

След малко генерал Смит се върна към дневния ред.

— Остана ни още една точка. Също така, тя е и най-критичният проблем, с който се сблъскваме. Полковник Тракт, ще ни опишете ли ситуацията в Южната земя? — тонът й беше вежлив, почти съчувствен. Независимо от това горкият Тракт яката го беше загазил.

Но той прояви упоритост. Скочи от стойката си и бодро се отправи към катедрата.

— Госпожо министър, госпожо — той кимна към Нишнимор и към началничката си. — Вярваме, че положението донякъде се е стабилизирало през последните петнайсет часа. — Тракт посочи спътниковите снимки, които Белга го бе видяла да разглежда преди събранието. Голяма част от Южната земя бе затулена от вихъра на бурите, но площадките за изстрелване се намираха високо в Сухите планини и в по-голямата си част бяха видими. Тракт зачука по снимките, докато анализираше ситуацията. — Ракетите на южаните с голям радиус на действие използват течно гориво — много са несигурни. Парламентът им през последните няколко години като че проявява налудничава войнственост — да вземем например техният „Ултиматум за съвместно оцеляване“ — но всъщност според нас не повече от една десета от техните ракети са готови за изстрелване. Ще им са нужни три-четири дни, докато заредят всички резервоари.

— Ужасно глупаво от тяхна страна — забеляза Белга.

Тракт кимна.

— Но, спомнете си, тяхната парламентарна система ги прави по-нерешителни и от нас, и от Сродниците. Тези хора са били подлъгани да мислят, че или трябва да воюват, или ще бъдат убити, докато спят. Ултиматумът може и да не бе обявен в правилния момент, но той беше опит на някои парламентаристи да направят перспективата за война да изглежда толкова страшна, че колегите им да отстъпят.

— Значи според вас положението ще остане мирно, докато завършат зареждането? — попита началникът на Въздушната отбрана.

— Да. Сблъсъкът ще стане на парламентарното събрание в Далечния юг след четири дни. Тъкмо там те ще обсъдят нашият отговор на Ултиматума, ако им дадем такъв.

Мекушавецът от Връзки с обществеността се обади:

— Защо просто не отстъпим пред исканията им? Те не искат територия. Ние сме толкова силни, че ако отстъпим, това надали би уронило престижа ни.

Около масата се надигна възмутен ропот. Отговорът на генерал Смит беше доста по-мек, отколкото въпросът заслужаваше.

— За съжаление не става въпрос за престиж. Ултиматумът на Южната земя изисква ние да охлабим няколко от нашите военни опори. Всъщност, съмнявам се, че той ще допринесе с нещо за безопасността на южаните в убежищата им — но нас ще направи по-уязвими за първия удар на Сродниците.

— Наистина — потвърди Чезни Нойдеп, началникът на Ракетно нападение. — Сега южаните са просто марионетки на Сродниците. Педуре и нейните кръвопийци сигурно са щастливи. Няма значение как ще завърши това — те печелят.

— Може би не е така — възрази министър Нишнимор. — Познавам много от висшестоящите южани. Те не са нито зли, нито ненормални, нито некомпетентни. Тук опираме до доверие. Кралят има желание да замине за Далечния юг за предстоящото събрание на Парламента на Южната земя и да остане там до края на сесията. Трудно е да си представим по-голям израз на доверие от наша страна — и според мен южаните ще приемат, независимо от желанията на Педуре.

Разбира се, кралете бяха тъкмо за това. Въпреки всичко, това предложение дойде като истински шок. Дори и „Старата Мегасмърт“ Нойдеп като че се стъписа.

— Госпожо… Знам, че кралят има власт да постъпва така, но не съм съгласен, че въпросът опира до доверие. Без съмнение на Юг има достойни хора, заемащи високи постове. Преди година Южната земя ни беше почти съюзник. Имахме симпатизанти по всички етажи на властта. Полковник Тракт ни съобщи — да си го кажем направо — че сме имали там високопоставени шпиони. Ако не беше така, съмнявам се дали генерал Смит изобщо би насърчила техническия напредък в Южната земя… Но за по-малко от година ние като че загубихме всичките си преимущества там. Онова, което виждам сега, е държава, напълно инфилтрирана от Сродниците. Дори и мнозинството в Парламента да се състои от достойни хора, това няма никакво значение. — Нойдеп протегна ръце към Тракт. — Вашият анализ, полковник?

Дойде мигът на обвиненията. Това напоследък беше неделима част от всяко събрание на щаба, и с всеки път Тракт все повече се превръщаше в мишена.

Тракт се поклони леко на Мегасмърт.

— Господине, вашата преценка е в общи линии вярна, макар че инфилтрацията, която съзирам в южанските ракетни войски е твърде малка сама по себе си. Там преди имахме приятелски настроени власти — при това, кълна се, внимателно „инструментирани“ с агенти на Съглашението. Сродниците действаха, но ние им пречехме. После, стъпка по стъпка, изгубихме позиции. Отначало надзорът се обърка, после имаше фатални инциденти, после дойдоха убийствата, които успяхме достатъчно бързо да предотвратим. Последваха фабрикуваните съдебни процеси… Врагът е хитър.

— Значи Преподобната Педуре е неподозиран гений? — попита Началникът на въздушната отбрана с глас, от който бликаше сарказъм.

Тракт млъкна за миг. Ръцете, с които се хранеше, се заклатиха напред-назад. На предишните събрания това беше моментът, когато той контраатакуваше със статистически данни и прекрасни нови проекти. Сега нещо в него като че се скъса. Белга Ъндървил го смяташе за враг-бюрократ още откакто отвлякоха децата на шефката, но сега се чувстваше неловко заради него. Когато Тракт най-накрая проговори, гласът му беше изтерзан и писклив.

— Не! Не знаете ли, че аз… аз имах приятели, които умряха. Други загубих, защото започнах да не им се доверявам. Дълго време си мислех, че в собствената ми организация трябва да има някой високопоставен агент на Сродниците. Споделях критична информация с все по-малко хора, не я доверявах дори на собствения ми началник… — той кимна към генерал Смит. — Най-накрая съществуваха тайни, изтръгнати от нас, които знаех само аз и които комуникираха със собствената ми криптоапаратура.

Последва тишина — очевидното следствие от тези твърдения все по-ясно се оформяше в ума на слушателите. Вниманието на Тракт сякаш се насочи навътре — като че не го беше грижа, че другите могат да го помислят за Бащата на всички предатели. Продължи по-спокойно:

— Доколкото един човек може да бъде параноик и да е навсякъде — дотолкова бях аз. Работих с различни комуникационни пътища, различни шифри. Използвах диференциални измами… И ви казвам — нашият враг е нещо повече от някаква си „Преподобна Педуре“. Незнайно как, но цялата ни хитроумна наука работи срещу нас.

— Глупости! — възкликна Въздушната отбрана. — Моят департамент използва много повече от всички онова, което вие наричате „хитроумна наука“, и ние сме напълно доволни от резултатите. В компетентни ръце компютрите, мрежите и спътниковото разузнаване са невероятно мощни оръдия. Само погледнете какво постигна нашият дълбочинен анализ на неидентифицираните регистрирани от радара обекти. Без съмнение в мрежите може да се проникне. Но ние сме световен лидер в областта на тези технологии. Без значение в какво още може да се проникне, ние разполагаме с напълно сигурна технология за шифроване… Или твърдите, че врагът може да разбие нашите кодове?

Тракт леко се залюля зад катедрата.

— Не, това беше първото, което аз силно заподозрях — но ние проникнахме в сърцето на института по криптология на Сродниците и до съвсем неотдавна там нищо не ни застрашаваше. Ако имам вяра в нещо, то е в това, че те не могат да разгадаят нашите шифри. — Той махна към всички. — Вие наистина не разбирате, нали? Казвам ви — в нашите мрежи има някаква сила, нещо, което ни се противопоставя активно. Независимо какво правим ние, то знае повече и подкрепя нашите врагове…

Сцената беше жалка — своеобразен унизителен крах. Тракт не можеше да обясни провалите си с нищо друго, освен с фантоми. Може би хитростта на Педуре наистина надхвърляше всякакво въображение. По-вероятно беше Тракт да е Бащата на всички предатели.

Белга гледаше началничката си, но само половината от вниманието й бе насочено към нея. Генерал Смит се ползваше с най-голямото доверие на Краля. Без съмнение би надживяла краха на Тракт, като просто се отречеше от него.

Смит кимна към стража-сержант на вратата.

— Придружете полковник Тракт до малкия кабинет. Полковник, след няколко минути ще дойда да разговарям с вас. Смятайте се за неразжалван.

Сякаш секунда беше нужна, докато тези думи проникнат отвъд паниката на Тракт. Изведоха го от стаята, но очевидно не за да го арестуват или за да бъде незабавно разпитан от подчинените.

— Да, госпожо. — Той си докара нещо като стегнат вид и последва сержанта.

След като Тракт излезе, в стаята стана много тихо. Белга виждаше, че всеки наблюдава другия, а в умовете им се въртят най-черни мисли. Най-накрая генерал Смит обяви:

— Приятели, в думите на полковника има смисъл. Без съмнение сред нас са плъзнали агенти на Сродниците под дълбоко прикритие. Но те действат на твърде голяма територия в нашите департаменти. В охранителната ни техника има някакъв системен недостатък, ала ние нямаме представа какъв е той… Сега виждате какво е основанието за действията на екипа Лайтхил.