Върнър Виндж
Дълбина в небето (35)

32.

Вики не беше ранена сериозно, а лекарите бързо овладяха малкия вътрешен кръвоизлив. Джирлиб имаше доста вдлъбнатини от удари и няколко изкълчени ръце. Бедният Брент беше в най-лошо състояние.

Когато странният майор Транс привърши разпита, Вики и Джирлиб посетиха Брент в лазарета на къщата. Баща им вече беше там, приведен над леглото му. Децата бяха свободни вече почти три часа, но той още изглеждаше замаян.

Брент лежеше плътно увит, а в обсега на ръцете, с които се хранеше, беше поставен сифон с вода. При влизането им той изви глава и немощно се усмихна.

— Добре съм…

Имаше само два сцепени крака и няколко дупки от куршум. Джирлиб го потупа по рамото.

— Къде е мама? — попита Вики.

Баща й несигурно поклати глава.

— Някъде в сградата. Обеща да ви види тази вечер. Толкова много неща се случиха. Разбирате, че не можем да приемем похищението просто като постъпка на луди, нали?

Вики кимна. Къщата буквално гъмжеше от телохранители — дори повече отпреди — и отвън бяха разположени униформени гвардейци. Хората на майор Тракт имаха толкова въпроси за похитителите, за поведението им, за взаимоотношенията им, за речника им… Дори се опитаха да хипнотизират Вики, за да измъкнат спомените и от най-далечните кътчета на съзнанието й. Можеха да си спестят усилията. От години Вики и Гокна се мъчеха да се хипнотизират взаимно без никакъв успех.

Нито един от похитителите не беше заловен. Тракт твърдеше, че поне един от тях се е самоубил, за да избегне пленничеството.

— Наложително е генералът да е наясно кой стои зад всичко. Това ще промени отношението на Съглашението към враговете му.

— Бяха Сродниците — равнодушно отговори Вики.

Всъщност, тя не разполагаше с никакви доказателства освен войнственото поведение на похитителите. Но четеше вестници повече от всички останали, а и баща й често говореше за рисковете при покоряването на Мрака.

Ъндърхил сви рамене, като чу твърдението й.

— Най-вероятно. Но основното за семейството ни е, че нещата се промениха.

— Да — гласът за Вики се пречупи. — Татко! Разбира се, че нещата се промениха. Ние никога повече няма да бъдем същите!

Джирлиб отпусна глава върху постелята на Брент.

— Деца! — като че ли Ъндърхил изкрещя на самия себе си. — Толкова съжалявам… Никога не съм мислел, че могат да ви наранят… Никога не съм мислел, че…

— Татко, аз и Гокна избягахме от вкъщи… Мълчи, Джирлиб! Знам, че си най-голям, но двете винаги сме постигали своето.

Това беше напълно вярно. Понякога сестрите ласкаеха егото на брат си, друг път събуждаха интелектуалните му интереси — както в случая с изложбата на Изопаченията. В краен случай се позоваваха на неговата привързаност към малките му сестрички. Брент също имаше своите слабости.

— Вината е изцяло моя и на Гокна — продължи Вики. — Ако Брент не беше устроил засадата в музея, всички щяхме да сме мъртви.

Ъндърхил замаха отрицателно.

— Мъничката ми, ако не беше ти и Гокна спасителите ви щяха да закъснеят. Всички щяхте да сте мъртви. Гокна…

Но сега Гокна е мъртва! Внезапно бронята на безразличието й се пръсна и Вики зарида. Запищя нечленоразделно и изскочи от стаята. Втурна се по коридора към централното стълбище, като заобикаляше военните и обичайните обитатели на къщата. Няколко ръце се пресегнаха да я хванат, но някой изкрещя отзад и тя профуча покрай тях.

Вики се носеше нагоре по стълбите — все по-нагоре и по-нагоре, покрай лабораториите и учебните зали, през градината, където толкова обичаха да играят, където за първи път се запознаха с Хрункнер Юнърбай.

На върха се намираше малката мансарда, за която тя и Гокна бяха мечтали, бяха правили проекти и бяха молили. Нещо като убежище във висините. Открай време баща им се стремеше нагоре и двете му дъщери също обичаха да гледат отвисоко. Мястото не бе най-високото в Принстън, но и това беше достатъчно.

Вики влезе вътре и затръшна вратата. За момент й се зави свят от шеметното изкачване. А после… После тя замръзна, оглеждайки навсякъде. Тук беше и куклената къща, станала огромна през последните пет години. Зимите ставаха все по-студени и тя бе изгубила част от предишното си очарование. Вече не можеше да си представи, че малките създания вътре са хора, защото крилата им бяха поникнали. Десетки от тях пърхаха около хранилките. Разноцветните им крила наподобяваха рисуваната мазилка по фасадата на къщата. Тя и Гокна се препираха до безкрай на коя от тях принадлежи къщичката.

Караха се почти за всичко. Покрай стената бяха наредени празни артилерийски снаряди, които Гокна измъкна от избата. Те наистина бяха нейни, но двете все пак разискваха и по този въпрос.

Следите от нейното присъствие бяха навсякъде. А самата Гокна никога повече нямаше да дойде тук. Те никога повече нямаше да разговарят. Вики рязко се обърна. Дори вече нямаше да спорят. Усещаше сякаш огромна дупка зее в душата й, а ръцете и краката й се откъсват от черупката. Не й беше останало желание за живот. Вики се свлече на купчинка на пода и затрепери.

 

 

Родителите бяха много странен вид хора. Доколкото децата можеха да си представят, това се отнасяше дори за съвсем нормалните семейства. През цялото време баща им беше около тях. Той беше човекът с безкрайно търпение, този, чието благоволение обикновено успяваха да спечелят. Но характерът на Шерканер Ъндърхил беше особен и със сигурност рядко срещан. Той се съобразяваше с всеки природен закон, но приемаше всичко общоприето от обществото като препятствие за преодоляване, с което трябва да се експериментира. Всичко, с което се заемаше, беше пропито от неговия ум и чувство за хумор.

Мама — тяхната майка — не стоеше непрекъснато с тях, пък и не беше склонна да удовлетворява всяка молба на децата си. Генерал Виктъри Смит обаче прекарваше достатъчно време сред тях — един ден на десет в Принстън. И много повече, когато те посещаваха Териториалното командване. Но когато истинските правила трябваше да бъдат наложени — тези, които дори Шерканер Ъндърхил се колебаеше да установи — тя винаги беше там. И беше там, когато наистина, ама наистина се чувстваш зле.

Вики нямаше представа от колко време лежи на купчинка, но внезапно чу стъпки, които изкачваха стълбите към мансардата. Едва ли беше изминал повече от половин час — светлината, която влизаше през прозорците, подсказваше, че е средата на един студен, прекрасен следобед.

Някой тихо подраска по вратата.

— Младша? Искаш ли да поговорим?

Мама! Някаква странна приятна топлина обля Вики. Татко ще прости, той винаги прощава… но мама ще разбере колко ужасно се държах…

Вики отвори вратата и отстъпи с наведена глава.

— Мислех, че си заета до довечера…

После забеляза, че Виктъри Смит е облечена в черната униформа с ултрачервени пагони. Никога не беше виждала генерала в тази униформа тук, в Принстън, нито пък в Териториалното командване. Тя се пазеше само за изключителни случаи, за брифинги с определени висшестоящи.

Генералът спокойно влезе в стаята.

— Реших, че това е по-наложително… — тя махна на малката Виктъри да седне до нея. Вики се подчини, като за първи път от началото на всички събития се почувства спокойна. Генералът преметна две от предните си ръце през раменете й. — Бяха допуснати някои много сериозни грешки. Знаеш, че и двамата с баща ти сме единодушни по този въпрос.

— Да, да! — закима Вики.

— Няма как да върнем Гокна обратно, но трябва да я помним и да я обичаме. Можем да поправим грешките, които позволиха тези ужасни събития да се случат.

— Да!

— Баща ти и аз искахме да ви спестим по-големите неприятности, поне докато пораснете. И в известен смисъл сигурно сме били прави. Но сега разбирам, че ви изложихме на невероятен риск.

— Не!… Мамо, разбери? Аз и… Г-гокна нарушихме правилата! Ние излъгахме капитан Даунинг. Просто не вярвахме, че всичко, за което татко ни предупреждаваше, може да бъде истина.

Ръцете на генерала леко потупаха раменете на Вики. Майка й беше или изненадана, или много ядосана. Вики не можеше да определи със сигурност, пък и генералът дълго време запази мълчание. После каза:

— Права си. Шерканер и аз допуснахме грешки… както ти и Гокна. Нито една от вас не е смятала, че прави нещо лошо. Но вече разбираш, че това не е достатъчно. Когато правиш грешки при някои игри, умират хора. Помисли върху това, Виктъри. След като си видяла, че всичко тръгва на зле, ти си действала правилно — по-добре отколкото биха постъпили много тренирани професионалисти. Спасила си живота на децата на семейство Сюабисм…

— Но имаше риск Бирбоп да…

Смит гневно вдигна рамене.

— Тук си научила ценен урок, дъще. През по-голямата част от живота си аз съм се опитвала да живея с него.

После отново замълча и като че ли мислите й я отнесоха някъде много далеч. Внезапно на Вики й хрумна, че всъщност дори майка й може да допусне грешка. Думите й не бяха проста утеха. От самото си раждане децата обожаваха генерала. Тя не разговаряше с тях за работата си, но те знаеха достатъчно, за да се досетят, че тя е повече от героиня в безброй приключенски романи. И сега Вики проумя какво в действителност означава това. Тя се примъкна по-близо до майка си.

— Вики, когато е настъпил моментът, ти и Гокна сте направили това, което е било необходимо. И четиримата сте го направили. Цената на постъпката е твърде висока, но ако ние… ако ти не извлечеш поука от този урок, всичко е напразно.

В такъв случай смъртта на Гокна е безсмислена!

— Ще се променя! Ще направя всичко! Само кажи!

— Отстрани няма да изглежда, че промените са големи. Но ще ти предам няколко урока на военна тематика. Може би ще са необходими и физически упражнения. Но ти и по-малките все още имате много да учите. Времето ви ще бъде разпределено както преди. Но голямата промяна ще бъде в начина ви на мислене както и в нашето отношение към вас. Съществуват огромни, смъртоносни рискове, които вие трябва да проумеете. Обнадеждаващо е, че днешната смъртоносна ситуация никога няма да се повтори, но в дългосрочен план опасностите са още по-големи. Съжалявам, но живеем в опасни времена.

— Но нали има много добри възможности? Поне татко винаги казва така.

Как ли ще отговори на този въпрос генералът?

— Да, това е вярно. Точно затова той и аз правим, каквото е необходимо да се свърши. Но само с надежда и оптимизъм намеренията на Шерканер няма да бъдат осъществени. А докато това стане, рисковете ще се увеличават с течение на годините. Случилото се днес е само началото. Възможно е смъртната заплаха да се появи отново, когато съм много стара. А баща ти е половин поколение по-възрастен от мен… Мога да заявя, че днес четиримата се справихте отлично. Още повече, вие действахте като екип. Мислила ли си някога за нашето семейство като за екип? Ние имаме едно специално предимство пред почти всички останали. Не сме от едно поколение, дори не сме от две… Ние покриваме поколенията от малкия Хрунк чак до баща ти. Предани сме един на друг. И смятам, че всички сме много надарени.

— Никой от нас не може да се мери по ум с татко — усмихна се Вики на майка си.

— Е, да — със смях се съгласи тя. — Шерканер е уникален!

Вики продължи аналитично:

— Всъщност, никой от нас не може да се сравнява дори със студентите на татко, може би с изключение на Джирлиб. От друга страна, аз и… Г-гокна сме се метнали на теб, мамо. Ние… аз мога да планирам събития и да манипулирам хората. Смятам, че Рапса и малкият Хрунк са някъде по средата. А Брент не е глупав, но главата му работи по странен начин. Той не прилича на останалите, но по природа е по-подозрителен от всички нас взети заедно. Той е винаги нащрек.

— И ще продължава да го прави — усмихна се генералът. — Вики, вече сте петима. Като броим мен и Шерканер, ставаме седем. Екипът. Преценката ти е правилна. Но ти още не знаеш как да преценяваш останалата част от света. Позволи ми да ти кажа моето безпристрастно професионално мнение. Вие, деца, можете да бъдете най-добрите. Искахме да отложим началото на събитията с няколко години заради вас, но сега всичко се промени. Ако времето, което ме плаши, дойде, държа вие петимата да сте наясно какво е положението. Искам и петимата да сте способни да действате, ако се наложи, дори ако всички останали са изпаднали в пълна паника.

Виктъри Младша беше достатъчно голяма, за да разбере какво значи военна клетва и служебни задължения.

— Всички ли? Аз… — и посочи пагоните на раменете на майка си, които издаваха нейното служебно положение.

— Да. През целия си живот съм била предана на Короната. Но мисля, че може да настъпи ден, когато — за кратко време — да служиш на Короната ще означава да правиш неща, които на първи поглед не се покриват с приетите служебни задължения — тя се усмихна на дъщеря си. — Някои от приключенските романи не са измислени, Вики. Главнокомандващият на разузнаването на Съглашението има специални правомощия… О, ужасно закъснях за другите си оперативни срещи. Много скоро ще поговорим отново. Този път цялото семейство.

След излизането на генерала Вики закрачи из малката си спалня на върха на хълма. Все още се чувстваше замаяна, но неизразимият ужас се беше стопил. В душата й се прокрадваха любопитство и надежда. Двете с Гокна отдавна играеха на шпиони. Но майка им не им разказваше с какво се занимава, пък и беше толкова над военните, които виждаха всеки ден, че всеки опит да я проследят приличаше на безумен блян. Бизнес-разузнаването, може би със структури, подобни на основаните от Хрункнер Юнърбай, беше по-реална възможност.

Известно време Вики си поигра с куклената къщичка. Но двете с Гокна никога нямаше да спорят за тези планове. Екипът на майка им претърпя първата си загуба. Но сега съзнаваше, че е екип. Джирлиб и Брент, Рапса, малкият Хрунк, Вики, Виктъри и Шерканер. Ще се научим да даваме всичко от себе си. И в крайна сметка, това ще бъде достатъчно.