Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (81)

VII

Сега иде ред на прекъсването на умствената връзка между старата и новата личност, поддържана от паметта, от спомените, от представите за миналото.

За тази цел не е нужно да се рушат мозъчни центрове и нервни връзки: стига да се заеме цялото време на войника вън от съня с работа достатъчно много, за да не остава той със себе си и спомените си, и достатъчно уморителна, за да спи дълбоко — да не мечтае под одеялото и да не сънува. Тази е научната основа на правилото: войникът никога не трябва да стои празен, особено в началото, във времето по буйното прекипяване и втасване.

За да бъде винаги зает, войникът трябва да почва всяка работа, пет минути преди да може да свърши старата. Така той трябва да бяга от работа на работа със страх, че може да закъснее да изпълни заповедта, като през цялото време съзнанието му бива изпълнено само от съставките на казармената среда.

Сутрин тръбата свири в 6 1/2. Някои не я чуват. Не е нужно. Дневалният (в началото — стар войник, който спрямо младите войници се чувствува по-голямо началство от полковия командир, особено ако е кандидат за подофицерската школа) реве с пълно гърло:

— Ставай!…

Угроза, суровост, закана, самодоволна презрителна жестокост има в този разтърсващ вик. Докато още се опомниш от трепета, докато несвикналите неуки ръце се справят с панталона, партенките, ботушите, куртката, леглото, подофицерът е застанал на вратата с колан в ръка и провлечено и заканително брои:

— Еднооо, двеее, триии… осем, осем и половина, девет, девет и половина, десет. — И по-нататък каишът сам брои гърбовете. Работата става полу на шега, полу на истина, но все пак, ако не засяга гърба, засяга честолюбието.

Вън бързаш да превариш в нужника, защото хора — много, места — малко, а едва ли има по-неприятно чакане; след това бързаш да лъснеш ботушите, понеже не остава време за миене, и едва хванал сапуна, тръбата свири за проверка. Закопчаваш се тичешком, но подофицерът вече те чака пред строената редица — хайде сега връщай се няколко пъти да искаш разрешение да влезеш в строя с маршировка, и то когато още най-смешно държиш тялото си.

Свърши ли проверката, бързай да поправиш до съвършенство леглото си, защото, ако не свири тръбата за закуска, свири свирката на подофицера за маршировка на „гладно сърце“.

Храниш се бързо, особено когато чакаш второ ядене, защото времето за благодарствената молитва иде и „ял не ял“, трябва да влезеш отново в строя.

Оставяш торбата с хляба в шкафчето и докато споделиш някое впечатление от преживяното, вън свирят и викат за строяване: за оборка (почистване на двора) или за предобедните учения.

През следобедната почивка шиеш копчета, чистиш оръжието, пишеш писма, обзавеждаш се и често пъти с недошита яка на куртката трябва да тичаш след свирката, чийто часовник върви 15–20 минути напред.

Вечер, грохнал, чакаш с нетърпение сигнала за вечерна проверка и лягане (понякога клепките не го дочакват) и лягаш без мисли, приспан от дълбок, сладък сън.

Това е психологическото значение на тази уредба. Но наред с това чрез нея се постигат тъй необходимите за армията бързина и сръчност. Постигнат ли се те, тогава първото значение на тази уредба пада, но след като е изпълнило задачата си.