Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (51)

XV

Как се проявяваше еснафският индивидуализъм в областта на нравствеността?

В своя младенчески период еснафите не конкурираха помежду си на пазара. И нямаше защо. Те създаваха този пазар, въвличайки в него все по-голяма част от натуралното стопанство. Те имаха достатъчно неразработена целина, за да не се борят помежду си за един завършен, ограничен пазар. Затова те си сътрудничеха, съветваха се, съобщаваха си кой какво е произвел и какво ще занесе на панаирите и често правеха съдружия за общи доставки и общи продажби.^[1]

Стопанската дейност на задругата с достатъчно земя се движеше в един кръг: труд и потребление, при което потреблението беше цел, а трудът — средство. Задругарите прилагаха своя труд и произведеното се потребяваше, без да има нужда от особено капитализуване. Догодина кръгът започваше наново. И това отношение на потреблението към труда, като цел към средство, съвсем ясно изпъкваше в съзнанието на селяка задругар. Стопанската дейност на занаятчията пък, който продаваше сам своите стоки на пазара, се движеше в една спирала, която се стреми да разшири своя диаметър до безкрайност. Занаятчията се нуждае от капитал и колкото повече капитал има, толкова по-добре се чувствува и в покупката на сурови материали, и в продажбата, и в кредитуването на клиентелата, и в осигуряването си срещу евентуални загуби. Стане ли занаятчията търговец, тогава в борбата за пазара, в конкуренцията, по-големият капитал решава победата. А стане ли лихвар, там сухата пара е всичко. Завъртян в движението на тази спирала, еснафът определяше своето отношение към нещата и хората. В началото, за да натрупа първоначалния си капитал, еснафът трябваше да пести, да отделя от залъка си. Селякът задругар ядеше и пиеше с широко безгрижно сърце, защото нямаше нужда да капитализува. Той беше при неизчерпаемите извори на природата, която при малко труд удовлетворяваше простите му нужди. Затова, докато задругарят схващаше нещата от гледището на потреблението, занаятчията виждаше във всеки предмет една „цена“, една сума пари. Ако задругар разтвори един пакет, той ще каже: „Не е за ядене“, ако това направи еснаф той сигурно ще каже: „От това икономия или кяр не може да стане.“

Селякът създаде култа на хляба. Еснафът, първият представител на паричното стопанство, създаде култа на парата. В неговото съзнание отношението между парите като стока, като въплътен труд, и потреблението — се обърна. Парите станаха цел и мярка за всичко.

Занаятчията казва: „Ще си четем парите след някоя и друга година“ — и иска да рече: „Ти ми се смееш сега, но ще видиш кой какво ще направи занапред.“

Последният му довод да се отиде на разходка или на гости е: „Ела бе, там поне пари не искат.“

Той мери с парата дори и това, което няма стойност.

— Знам колко пари струваш. За грош си скъп.

Докато селянинът казва: „Перушина чок — патка йок“, или „Чорба чок — мръвка йок“, занаятчията в същия случай ще каже „За пара работа, за грош гюрултия.“

Селянинът задругар гледа на хората като на сътрапезници, с които весело може да си хапне и пийне, защото сам не му се услажда и защото работата му не го поставя в борба с тях.

Между занаятчията и „хората“ е застанала в повечето случаи парата. Тя определя отношенията му към тях; повечето хора за него са купувачи и продавачи, с които той води борба за цената. После той почва да се бори и в полето на конкуренцията с колегите си и едрите търговци.

Това си отношение към парата еснафът пренасяше вече в семейството на своите родители: спрямо братя и сестри, а тях той гледаше като на бъдещи съделители. Оттук започна онзи сметкаджилък, който днес безпощадно руши роднинските връзки.

За този сметкаджилък ни свидетелствуват сметките, които габровски занаятчии и търговци водеха в тефтерите си за похарченото от тях при годежите и сватбите на сестрите им, погребението на родителите им, за да предявят салдото в деня на делбата.^[2]