Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (42)

VI

След разпадането на рода всяка задруга „башка стопанисваше“, но понеже поради естеството на затвореното стопанство задругите не бяха в особена борба помежду си, те чрез многобройните общи трапези през годината даваха израз на нравственото си единение и поддържаха старите нравствени връзки.

Повечето от тези общи трапези или „дълги софри“ се слагаха във връзка с религиозни празници и обреди, което лесно може да ни подведе да мислим, че те са чисто религиозни прояви. И наистина, в своя капитален труд „Народна вяра и религиозни народни обичаи“ нашият голям битописател Димитър Маринов под горното заглавие е описал целия стар нравствен бит на българите.

Всъщност това са обичаи, изразяващи нравите като обществени отношения. И понеже на времето религията снабдяваше със санкция човешкото поведение, тя даде обредна религиозна форма и на обичаите, но само форма. Съдържанието на тези обичаи се определя от общественото развитие, част от което е и самата религия.^[1]

Курбани, като общоселски трапези, са се устройвали почти на всички по-видни празници: Св. Троица, Илинден, Архангеловден, Трифоновден, Св. Илия. Спасовден, Димитровден, Тодоровден и пр. Там, където и до днес са запазени тези общоселски курбани, те се устройват горе-долу така: църковното настоятелство събира от всяка къща пари, храна, добитък, които се продават, и от получените пари се купува било вол, било теле, било овни, които се сваряват в един общ казан на черковището (място, гдето става обредът) от клисаря, въоръжен с една дълга специална лъжица, която се пази само за този случай.

Когато стане готово яденето, клисарят с черковната камбана приканва селяните, които отиват там само с хляб, лъжици и паници и след съответни молитви изяждат сготвения курбан, макар той да е обречен и принесен на духа на някой светия.

Службите, за които говори дядо Първан, стават по-другояче. На Св. Никола, Св. Спас, Св. Варвара и пр., всяка къща от селото или всяка къща от един род, от една влака слагат богата трапеза и след черква всички селяни с песни, гайди, думкане на тенекии, викове обикалят от къща на къща и на крака изяждат и изпиват всичко. Празникът свършва обикновено призори или когато пияните се сбият.

По-другояче се устройва гергьовската трапеза, която се слага на празника на цъфтящата природа, заменен с празника на св. Георги.

Всяка къща коли агне, меси хляб, налива вино и отива на черковището, където се образува селска трапеза. Попът чете молитва, отрязва от хляба, взема кожата и плешката на агнето (като спомен от времето, когато свещениците не са сеели и женали), жените раздават помежду си хляб и месо, овчарите — сирене и след това започва общото ядене и пиене. След обеда старите си допиват виното на сянка в оживени разговори за това, което е и което е било, а младите вият хора и люлеят люлки.

Все като остатък от колективното потребление се явява широко разпространеното и до днес раздаване на храна. Това раздаване сега главно се явява като остатък от изчезването и индивидуализуването на старите общи трапези. Но това, което има стар произход, то е раздаването при заяждане на първия плод, на първото жито напр.

И досега никоя селска къща не заяжда хляб от първото жито, докато не раздаде в махалата. Някога всеки ден хлябът се е чупил на общата домашна трапеза, а на празници — обредните чисти хлябове, приготвени по особен, „луксозен“ начин. Когато родът се разпада и хлябът почва да се чупи на отделни софри, нравствената връзка между задругите продължава да се изразява с това раздаване на хляба.

И досега в Устово и Райково, Смолянско, в с. Дебър и други села, Борисовградско, всяка домакиня, когато пече хляб за себе си, което става през 2–3 дни, опича и по десетина питки — „фудулки“ — или разполовява един-два хляба, които раздава на съседките си. И понеже всеки ден някоя съседка меси, то и всяка къща има ежедневно пресен хляб.

В старо време различните храни се заяждаха на определен ден след съответно освещаване: агнешко на Гергьовден, свинско на Коледа, дини на Илинден или на св. Богородица, грозде на Преображение и пр.

Макар че днес това не се спазва, и досега на много места не се заяжда никой плод, никоя сезонна храна, преди да се раздаде най-напред в махалата. Грозде ли се набере, ябълка ли се обере, шира ли се наточи, свиня ли се заколи, отелена крава ли пусне първо мляко, мед ли се извади, сирене ли се подсири, кървавица ли се направи, пача ли се свари — най-напред се раздава на махалата и чак тогава вкусва къщата. Най-напред се зачита колективът и чак тогава идва ред на личността.

Излишно е да говоря за общите трапези при сватби, кръщавания, умирания, поноси, в които е участвувало цялото население. Трябва да се отбележи обаче, че във всички тези случаи гостите си носят яденето, а не чакат да бъдат гостени само с чуждо.