Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Иван Хаджийски. Оптимистична теория за нашия народ

 

Издателство „Отечество“, 1997

Под редакцията на Любен Петков

История

  1. — Добавяне

VII

Нека видим сега корените на еснафския индивидуализъм, като го отличаваме от еснафския егоизъм, който е едно по-късно явление.

Цялата дейност на еснафа е основана върху личната му инициатива. Той създава себе си от нищо благодарение главно на личните си качества. В разностранната си стопанска дейност, като се почне от приготвянето на стоки за пазара и се свърши с приготвянето на туршии, той разгръща всичките си дарби. Поради това еснафът е горд със себе си. Той изпраща на далечни роднини своя портрет, който го представя с най-добрите му дрехи, включая чадър, галоши, шапка, часовник и пр., с надпис: „Вижте как от нищо станах нещо.“ Оттук иде и естественият стремеж на еснафа: да бъде господар на собствената си съдба.

Този индивидуализъм, това гордо самочувство на еснафа, основано между друго и на стопанската му независимост, игра значителна роля в изграждането на националното ни самоосъзнаване. То беше здрав оплот срещу подигравките и елинистичните усилия на фанариотите и най-благодатна почва за Паисиевия повик: „Българино, познай своя род и език.“ Тази независимост и индивидуалистичното самочувство на еснафите се свързва с нашата демокрация и с широкото народно образование и игра решителна роля в новата ни политическа история.

Нашият еснаф е критичен. Той разбира добре езика на нещата. Ти можеш да го натиснеш и да го накараш да се подчини, използвайки дребнособственическата му природа. Но ти не можеш да му сложиш табелка: „X. Y. има винаги право“. Ти не можеш да му кажеш: „Аз съм месия. Чувствувам, че съм изпратен от провидението да спася българския народ“ — защото той ще ти се изсмее в очите. И напразни са всички усилия да се търсят между еснафите привърженици на „силната личност“, на водаческия принцип, на авторитаризма. Еснафът не продава за нищо в света свободата си поне да мисли и да преценява. Той може да мълчи, но не и да не разсъждава.

Индивидуализмът на еснафа в класическия период от историята на последния щастливо съжителствуваше с колективистичния дух на нашите селища, наследство от порядките на славянския род и задругата. От това щастливо съжителство се получаваше онзи еснафски патриархален живот, за който мнозина наши писатели напразно бленуват и който в най-чистия си вид преди Освобождението беше запазен в Тетевен.

Този патриархален бит на честност, взаимопомощ и народно единение имаше за основа стопанството на дребния производител, който не експлоатираше, нито сам бе експлоатиран; който не познаваше конкуренцията със съседа си, защото за всеки имаше работа и мющерии. Това беше времето, когато всички съседски дворища като скачени съдове бяха съединени с малки вратички — комшулуци; когато всяка къща се правеше с обща помощ; когато всички младоженци се задомяваха с общи подаръци; когато не се заяждаше нов плод, преди да се раздаде в махалата; когато зимно време занаятчиите изнасяха печки върху снега на чаршията и пиеха руйно вино направо из менците, когато на „светого“ или „на служба“ три дни и три нощи целият Тетевен взаимно се угощаваше; когато от една къща в друга спускаха за опитване виното по трапезник; когато безгрижните еснафи връзваха тенекии по опашките на кучетата и пращаха наивните купувачи за брусове, стари кобили, печки в женските метоси.

Тази идилия изчезна с нахлуването на индустрията в пазара. Конкуренцията на индустриалните стоки помете не само голяма част от занаятчиите, но помете и патриархалния бит, за да го замести с дребния вулгарен егоизъм на днешните еснафи, които се намират в остра конкуренция помежду си. Затвориха се комшулуците. Трябваше със закон да се забрани изграждането на дворищни прегради, по-високи от 3 м. Пошлостта на еснафския егоизъм създаде поговорката „Готов съм ми извадят едното око, ако на съседа извадят двете“. Тази пошлост в най-развърнат вид се проявява в отношенията между самите еснафи.

Преди всяко дюкянче пазарен ден стои на пост „рибар“, към всеки мним или действителен купувач се протягат едновременно няколко ръце и няколко гърла му предлагат „най-хубавото и най-евтиното“. Този лов на мющерии често завършва с унизителни скандали.

Да не си около дюкянджия, когато в дюкяна му няма нито един мющерия, а съседният дюкян, като че напук, е пълен с купувачи!

Данъчното облагане и изборите за ръководство на популярната банка довеждат обикновено до остървение еснафската ненавист.[1]

Само там, където еснафите живеят идейно-организационен живот, само там, където техният освободен поглед е насочен към бъдещето, само там се наблюдава едно съзнателно обуздаване на пошлостта на еснафския егоизъм.

Бележки

[1] В Троян, вместо с общи обединени усилия да се помъчи да намали данъчното си бреме, всеки еснаф се сърди защо съседът му е обложен с по-малко и не се успокоява, докато не види извадени и „двете му очи“, като съдействува за това с подаване на специални изявления до данъчната власт, с доноси и с какво ли не.

Но наближаването на изборите за ръководството на популярната банка повдига еснафската температура до лудост. Градът, който дотогава се е делил на млади и стари, на леви и десни, сега се смесва и прегрупирва на две династии: не на Монтеки и Капулети, а на Русеновци и Шоиляци. И двете династии пускат глутници за лов на пълномощия, пред които шапките на Дочоолу и Гочоолу трябва почитателно да снемат калпаци. Тези пълномощия за гласуване трябва да обезпечат триумфа на следните честолюбия: един иска да стане член на управителния съвет, за да уволни бившия си политически приятел — чиновник в банката, — като за това прави съюз с досегашните си политически врагове. Чиновникът, за да го не уволнят, също прибягва до подобни политически конкубинати. Жената на адвокат не може да търпи унижението да научава новините за популярната банка (център на обществения живот) от съседката си, чийто мъж, обущар, е член на управителния съвет. Четвърти се лакоми за 1500 лв. годишно възнаграждение, което прави един костюм дрехи. Пети търси избора морална реабилитация за минали дребни „далавери“. Шести иска да увеличи обществения си престиж. А бая Дочо (не Дочоолу), без да бъде кандидат, тича само заради гордостта да чуе някъде да се каже: „Дака — Дочо и Иван командуват банката“…

Всички тези амбиции, разбира се, се обличат, както навсякъде, с рухото на подходящи лозунги: намаление заплатите, икономии, компетентност, грижи за стопански слабите и пр.