Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2016 г.)

Издание:

Иван Хаджийски. Оптимистична теория за нашия народ

 

Издателство „Отечество“, 1997

Под редакцията на Любен Петков

История

  1. — Добавяне

XV

Най-сетне, за да приключим с душевността на първобитния човек, трябва да се спрем и на неговото познание, на обясненията му за света, за причинните зависимости и на основаните върху това начини да се въздействува върху природата. Това е всъщност историята на нашето невежество, лековерие и суеверие, историята на нашата митология, на първобитното ни езичество, историята на баянията и магиите, изобщо на цялата ни теоретична и приложна първобитна „наука“.

За познаване на света древният човек има само едно средство — простото наблюдение. Чрез това наблюдение той стига най-много до установяване на известни механически закономерности, механични причинни връзки. Понятно ни е какво би могло да се разбере от законите на химията, биологията и психологията без специални издирвания и системни наблюдения.

Чрез това наблюдение древният човек стигаше най-много до едно сравнително описание на наблюдаваните от него предмети. Плод на това описание са несравнимите сравнения на народната песен.

Описанието чрез сравняване се прилагаше не само към външните качества на нещата. То се прилагаше и към действията и отношенията. Там обаче то вземаше вид на уподобяване:

Како орел високом,

како лисица итрином,

како риба дълбоком,

како вук якотом,

како заяк бръзином,

како сърна бегаечи и пръхаечи…

И пр.

Това сравнение и уподобяване (аналогия) древният човек смяташе и за обяснение, и то не само като въпрос на красиво говорене, като:

Никола, море, Никола,

що ми си толкоз хубаво?

Дал’ те дюлгери дялаха,

ил’ те златари изляха?

Кога ме майка раждала,

за топола се е държала,

у слънце е гледала,

под трендафил е седяла,

в прясно ме мляко банила,

с руйно ме вино поила.

Главният предмет, който е служел за сравнение, уподобяване и „обяснение“ на движението, промените и причиняващите ги сили, е бил самият човек. Тук са корените на одухотворяването (анимизуването) на природата, на нейните сили и явления и на човекоуподобяването (антропоморфизирането) на същите. Обяснението на механичната причинност е било заместено с митология — природните явления се схващаха като плод на сили, подобни на човека; биологичната причинност е била заместена със суеверието на врачките. То като причина на всички болести сочат човекоподобни духове-сили; плодовете на душевната причинност — сънища, илюзии, халюцинации, бълнувания, болестни прояви — са били тълкувани като поява на вампири, таласъми, живи и здрави, самодиви, караконе и т.н.

Сравнението и уподобяването са били изходната точка действуването на първобитния човек, те са ръководели неговото въздействие върху силите на света, неговото причиняване.

На Ивановден всеки се „баня“, за да бъде цялата година „здрав като дрян, весел като здравец, прав като кукуряк“; на годежа, когато ломят погача, всеки гледа да отломи по-голямо парче, за да бъде у него по-голямото плодородие, булката, когато влиза в къщата на мъжа си, маже вратата с мед и масло, за да върви новият им живот „по мед и масло“; свекървата й слага юзда и я води, за да се води булката по нея; преди да си легнат младоженците, развързват им всички възли, за да им развържат вързаната с магия любодейна сила; когато раждането закъснее, „тежката“ носи зоб на жребец, да не би да го е видяла, кога е възседнал кобила, понеже кобилата носи 12 месеца и 3 дни; рожбата прилича на този мъж, когото жената е видяла, когато пръв път детето е мръднало в „мешината“ й; при раждане отварят всички врати, за да се отвори пътят на детето; при раждането родилята най-напред пие вода, прекарана през совалка, за да се словне детето бързо като совалката в стана; молитвената вода слагат в стомна в „чешмурка“, за да се раждат занапред мъжки деца (деца с „чешмурка“); родилка, кога ходи по нужда, си захапва косата и си подвива на пояса престилката, за да не й изтече млякото; който носи от попа молитвена вода за родилята, сяда да си почива на три места, за да не роди до три години друго дете; за да не изтече млякото на родилка, не се подава при сбогуване ръка и всеки й оставя по някое влакно от дреха или месал.

За да бъде детето работно, при кръщаването, докато попът кръщава, майката прехвърля през ръката си всички видове работи, които иска да работи детето; пере, шие, меси, плете и пр.; жените, чиито мъже „кръшкат“ и „си вадят очите с чужди жени“, на Преображение пробиват дупка в средата на добре цъфнал слънчоглед и през нея прозират мъжете си — отсега нататък мъжете им ще се преобразят и ще се обърнат с лице към венчаните си жени. На Св. Симеон не се дава нищо от къщи, за да не избяга плодородието от къщата и да иде у съседите; с орехите от бъдната вечеря ловят крадците: „като тропат они, така да се разтропа тайната на айдуците“. За да пренесе плодородието от една чужда нива, магьосница откъсва няколко класа и ги пренася в своята нива. На Митровден селянинът пъди мишките така; „Всички ратаи слушаха, изслушаха, отидоха си. Хайде идете си и вие.“[1]

Голяма част от обредните форми на обичаите представляват именно такива действия, при които чрез наподобяване се мисли, че се прави причиняване. Някои от тези действия сега са почти неразбираеми за нас, особено пък като бъдат снабдени с обясненията на някои битоописатели, които смятат, че обяснението е написване на няколко мъгливи фрази, като „мистично“, „митично“, „езическо“ и пр.

За да въздействува върху одухотворените природни сили, древният човек им се моли, тъй както се моли на съседа си за огън или за малко брашно назаем, и смята, че молбата му ще бъде чута, тъй както никоя молба в старо време по задължение на дружния морал не оставаше неудовлетворена. Това е същността на всички молитви към божествата.

Но своите молитви древният българин придружаваше и с угощение за събуждане добри чувства у божествата, за „услаждане на душата им“. Това пък е смисълът на всички служби и курбани, при които се коли добитък, т.е. при които се принася жертва — „служи се“, гощава се божеството; одухотворената природна сила или болест.

На Бъдни вечер домакинът изнася трапезата вън, слага я на земята и вика с все глас:

— Джермане, джермане, облачее! Дойди да вечерамо! Съга да дойдеш, а летоске очи да ти не видимо ни на нива, ни на ливада. Съга смо приготвили леб, ошавке, боб, ореси, семе, бели лук — сичко е пуню, по ракия най-вече.

Когато лятно време се зададе градоносен облак или почне да вали град, викат:

Тамо, Джермане, тамоо! У пуста гора Олелия, дека нема овце да блайа, дека нема крави да рикая, дека няма тщета, дека нема деца да плача, дека нема мачка да мауче… тамо, божке, тамооо, у пуста гора Олелия, у-у-у, лу-лу-лу-лууу…

Всичките благословии на старите хора всъщност са молитви към божествата, изградени върху сравнението и уподобяването:

Да се похвали година с аир и берекет, с беле пченице, с дълге ръженице и весела челед. Амин, дай боже! Аирлия да е! Да ни е честито, да е благословено! Божич да ни помага у волове, конове, у овци. Айде съга весела кукя и догодина със здраве!

Да сте здрави като камък. Да остареете и побелеете като Стара планина. Колкото песък у морето, колко листи у гората, толкоз здраве в тази къща.

И т.н.

Някъде изрично е споменато, че исканото ще се даде от замоленото божество, другаде това не се казва, като нещо саморазбиращо се:

Овай грошина

от нашио домакин,

ако е бел,

бело му е поле от овци;

ако е цървен,

дървени му двори от говеда.

Към одухотворяваните от него природни сили човекът се отнасяше по човешки. Той не поменаваше името на вълците, поганците — мишките — и змиите на празниците, които им беше посветил, за да го забравят. Той говореше само добри работи за баба Шарка, която бабичка ходи и прислушва и ако чуе лоша дума за себе си, се сърди люто. Той оставяше най-хубавите части от храната за гощаване на известни болести; ако болестта беше епидимична, цялото село я правеше служба, т.е. угощаваше я, и пр.

Но някои болести по хората и добитъка се гонеха тъй, както се гонеха лоши хора и кучета. По-безстрашните селяни вземат дървета, пушки, тояги, коси, сърпове, тичат от къща в къща, от плевник в плевник, мушкат по сеното и сламата, разхвърлят дрехите и вълната и със страшни закани и псувни пъдят болестта.

На една жена умират деветте деца едно след друго. Побесняла от мъка, тя взема дебело дърво и почва да удря от кьоше на кьоше:

— Излизай оттука, чумо, холеро! Тука ли си гнездо направила, уруспийо? Изтри, изеде ми дечицата! Защо си виснала тука?

Със заплашване се карат дърветата да раждат.

На Бъдни вечер излиза един от домашните с брадва в ръце и отива при дърветата, които не са родили миналата година. На среща му застава други.

— Тая ябълка ли неще да ражда, сега ще я отсека! — И замахва с брадвата.

— Недей я сечи — моли му се другият и му задържа ръката. — Тя ще почне да ражда. Аз ще й стана поръчител. Прости й!

— А-а-а — ръмжи заканително палачът, — сега ще я отсека.

След като поръчителят успее да изпроси прошка, обръща се към дървото:

— Па да не ме засрамиш! Не видиш ли, че ако не бях аз, тази лудетина щеше да те отсече.

Магиите бяха също начини за въздействуване върху природните сили. В основата си те почиваха също на пожеланието (молбата) и на сравнението и уподобяването. За да „запрат на някого говедата“, т.е. да отслабнат, да не дават мляко, да не раждат и пр., оставя се яйце „запъртък“ пред прага на обора. За да се разтуря тази магия, това яйце се натрошава на кръстопът и се разхвърля на всички страни: когато се съберат парчетата, тогава ще се изпълни магията. За да отмъстиш на омразен човек, вземаш от „смрадо“ (изпражненията) му, слагаш го в кърпа, прокарваш ги през ушите мотика и го слагаш на бряг, който се рони: както се рони: както се рони брегът, така и човекът ще се рони и след не дълго ще умре.

Но за да поразят въображението на клиентите си, врачките, които са в голямата част мошеници или самовярващи си болни хора, си служат с предмети, които вълнуват силно въображението на древния човек: камъчета от кръстопът, облекло на змии, кости и гръкляни от вълци, късове кожа от цигански решета, петала от умрели магарета, коса от умряла жена, изпражнения от обесени хора, парче от дреха на удавник, кора от дърво, където се е обесил човек, сажди от запустяла къща, конци от нищелки на умряла жена и пр.

В това отношение читателят сам достатъчно е чул, чел и достатъчно може сам да наблюдава, ако се заинтересува от тайния умствен живот на по-старите хора от днешното село, па и от града, където разните гадачки имат клиентела от всички среди.

Това е в общи черти душевността на древния българин. Значителна част от тази душевност още може да се наблюдава у нас, от който факт трябва да се теглят всички научни и делови заключения. Поради това ние противопоставяхме на стария бит най-добре изразените форми от новия съгласно правилото, че едно развитие се характеризува с най-изпъкналите му и развърнати форми.

В една следваща студия ще обсъдим въпроса за самосъзнанието, самочувствието, самоусещането на стария първобитен човек, израсъл в разгледаната тук обществена среда, с оглед на развитието на личността: от дружния човек безличие, през човека личност, към човека себичник.

Бележки

[1] По-голямата част от материалите на тази глава съм заел от Йордан Захариев, „Кюстендилското краище“, изд. на Българската акад. на науките.