Иван Хаджийски
Оптимистична теория за нашия народ (114)

I

Психологията на парвенюто се отнася до един човешки тип, когото предварително трябва в общи черти да определим. Понеже от практична гледна точка ние не намираме никога в действителността тип, който да носи у себе си всички прояви и качества, които можем да отбележим като „психология на парвеню“, то по-скоро ще говорим за психология на парвенющината.

Парвенющината обективно е преминаването на един или много субекти от едно по-низшо обществено положение или среда в по-висше, и то чрез скок. Психологически парвенющината се манифестира в опита и усилията за нагаждане към новата среда. Неестествеността и комичността на това нагаждане и приспособление с всичките му особености може да бъде предмет вече и на морална оценка.

Преминаването чрез скок от една низша обществена среда в по-висша и с това, преминаването от един жизнен комплекс в други, от едно самочувство в друго, в живота наблюдаваме: при новите богаташи, бюрократи, успели по пътя на лазянието и примерна служба от низши слоеве, издигането до държавнически постове от големи социални движения на хора, които никога не са вярвали и не са се готвили за това, преминаването на амбициозни таланти от ужаса и мрака на неизвестността, непризнаванието към светлината, ослепителната светлина на славата, периода на, „Доказващия се гений“; политическите ренегати, потурнаците, преминаването от робското състояние на един покоряващ се войнишки автомат към командващ пост и даже като фелдфебел, новите инженери, доктори, видни обществени личности, хора с власт над другите и пр. и пр., без да са имали семейната традиция, семейното възпитание и спонтанното органическо самочувствие за новата жизнена среда, която ги изненадва със своите искания и към която те трябва да се нагодят.

Тия скокове ние наблюдаваме не само при отделни личности. Те се наблюдават при цели партии, даже при цели народи, какъвто е случаят с нашия народ, чиято култура почти изцяло стои под знака на парвенющината.

Едно такова жизнено скачане се явява в случайното изпадане в една нова среда с непознати изисквания, напр. екскурзии или отиване на студенти от една малокултурна страна в по-напреднала, отиване на гости в града или висшето общество и сблъскването с трагичните въпроси за държането на масата, в разговор, справянието с вилицата и ножа, сладкото, кафето и коняка, с нови гозби, намиране място на ръцете, краката и прочие.

Новата среда си има свой език, своя етикеция, свой морал и свой бит. От друга страна, всяка среда е хомогенна и не търпи чужди елементи. Следователно при преминаването в новата среда парвенюто трябва да се почувствува нов човек, с нова кръв, скъсал с миналото. Иначе той е невъзможен. Но понеже за едно ново държание той няма вътрешна психологическа основа и база, той трябва да се нагажда по разсъдъчен път чрез доказателства и външни ефекти. И тъкмо тия условия на приспособлението създават трагикомедията на парвенющината.

С каква психология парвенюто преминава в новата среда?

1. Със страха да не бъде открит произходът му.

2. Със старанието да докаже привичността си с новата среда.

3. Със страха да не бъде открит и стане смешен.

4. Със страха мълчанието и пасивността му в определени случаи да не се вземат като страх и простащина. Той трябва да се покаже.

5. С ненаситен апетит към живота и удоволствията му до самозабрава, по простата причина, че животът му е отказвал всичко досега.

6. С една вяра в чудесата на успеха. Неговият скок неочаквано се явява като едно невероятно чудо. Но защото именно са възможни чудесата, той губи вяра за действителност и е жертва на една надоценка на собствените си сили, което често става фатално за крайните успехи на живота му. Стамболийски. Наполеон. Мусолини.

7. Само за свежия вкус на парвенюто животът дава няколко празника, на които той не може да се нарадва, и толкова нескривано, че избива на едно несдържано и отвратително самохвалство. Оттам и слабостта и жаждата към похвали, търсенето на поздрави, склонност към меценатство на новите богаташи, в което те търсят участие в празника на живота и външна вяра, че наистина са щастливи.

Така че всички доказателства на парвенюто, като богатото облекло, униформата, позьорството, самохвалството или платеното хвалене, употребата на чужди думи, важничене, гримаси, червените студентски шапки, ордени, мании за промяна на имената Гео, Лео и пр., мания за употребата на буквата х, дето трябва и не трябва, като признак на интелигентност, брачните мании на жените по доктори и инженери, употреба на чужди думи, цитати на чужди езици, носене очила на здрави очи, мустаци за важност и пр., и пр., имат за задача не само да докажат на другите какво съм, а да убедят и вдъхнат у парвенюто собствено достойнство.

Как изглеждам, за какво ме смятат. Понеже това е болен въпрос за него — да се наложи на останалите, това става като един непрекъснато деен механизъм на съзнанието му. Това е една непрекъсната ипохондрия с болезнени форми. Парвенюто мъчно понася един безразличен поглед, един случаен жест на незачитане и неуважение и винаги е готов да се бие за достойнството си и да го доказва със спор, той не може да се търпи лошо облечен, защото всеки случаен пробив в самочувствието му го връща към плебейското самочувствие. Той не познава жеста на превеликодушното пренебрежение, защото няма собствено органическа опора за това, защото всяко достойнство за него иде от вън. Той постоянно воюва за него. В това дирене особена роля играят не само физическите огледала. Всеки поглед, всеки поздрав, всяко обръщение на другите играе ролята на огледало за достойнството на парвенюто, което е в пълна зависимост от тази преценка.

Ако достойнството си той дължи на един обществен пост, за който не е дорасъл, когато куражът и умът му го напуснат, неговите последни аргументи остават ползованието на поста.

Цар казва: „Аз цар ли съм, или не съм.“

Аз съм студент.

Аз съм братовчед на Ляпчев, което показва, че не е никакъв цар, студентът също, щом не е дал да се разбере, а трябва да го каже, тъй както децата снабдяват със заглавия — пояснителен текст картините си.