Майкъл Ридпат
Хищникът (1)

Първа част

Крис дръпна жълтото самозалепващо се листче от любимата си чаша за кафе и прочете бележката, написана с познатия му закръглен почерк: „Заминавам за Прага. Връщам се в сряда. Може би. С обич, Л.“.

Въздъхна и поклати глава. Беше понеделник сутрин, първата след десетте превъзходни дни, които бе прекарал на ски във френските Алпи. Дойде в офиса още в седем и половина сутринта, освежен, готов да се справи с всички проблеми на фирмата, забъркани от Ленка, докато го беше нямало. Както си очакваше, не бяха един и два. Компютърът бе развален, имаше писмо от одиторите от фонда за проблем с осчетоводяването на натрупаните лихви, освен това Ленка бе купила много облигации от някакъв изключително съмнителен полски мобилен оператор.

А сега и тази бележка.

Тя беше знаела, че ще се ядоса. Сигурно я бе залепила на чашата, за да му даде няколко минути да се огледа, преди да я открие. Много хитро. Можеше да остане поне един ден в Лондон, за да го информира за случилото се след неговото заминаване. Това бе първата почивка, която си бе позволил, откакто преди две години двамата създадоха „Карпейтиън фънд мениджмънт“, и затова той очакваше всичко да се е разпаднало в негово отсъствие. Ала когато затвори очи и си припомни скриптящия звук на свежия искрящ снежен прах под ските, си даде сметка, че си е струвало.

Телефонът иззвъня. Той отнесе кафето на бюрото и вдигна слушалката:

— „Карпейтиън“.

— Добро утро, Крис! Как е, имаш ли тен? — обади се дълбок дрезгав глас.

— Ленка! Къде си?

— Не намери ли бележката? В Прага съм.

— Да. Но какво правиш там? Трябваше да си тук, за да ме информираш какво става.

— Ти си умно момче, Крис. Ще разбереш. Във всеки случай имам някои страхотни новини. Намерих офис!

— В Прага?

— Да, разбира се, в Прага. Помниш ли, че говорихме?

Беше вярно. Бяха обсъдили възможността да отворят постепенно малки представителства из цяла Централна Европа. Според Крис обаче, още не бе му дошло времето. При мисълта за цялата административна работа, която съпътстваше откриването и управлението на подобни представителства, му се завиваше свят.

— Какъв е проблемът, Крис? На чудесно място е. Струва ми се, че намерих и подходящия човек, който да го управлява. Ян Павлик. Ще ти хареса. Ела и ще се увериш сам.

— Кога? Как? Тук имаме толкова много работа, че…

— Ще почака — настоя Ленка. — Важно е. Трябва да се пораздвижим, за да уредим представителството и офиса. Хайде. Не искам да вземам тези решения без теб.

Всъщност тя правеше точно това.

— Ами компютърът? И какво, за бога, ще правим с онези двайсет и пет милиона евро на „Юрика телеком“?

— Не се притеснявай. Оли намери човек, който днес сутринта ще дойде и ще оправи компютъра. А когато пристигнеш тук, ще ти разкажа всичко за „Юрика телеком“. Историята си струва.

— Дано — отвърна той.

— О, Крис, май си ядосан — каза Ленка с престорено страхопочитание. — Слушай, офисът е точно срещу „Златната мечка“. Страхотна кръчма. Предлагат „Будвар“. Ще ти хареса, обещавам ти.

Той се поколеба. Погледна през прозореца към короните на дъбовете, които се издигаха от площада под прозорците. Грохотът на лондонския трафик стигаше до офиса на петия етаж. Чуваха се виковете на таксиметров шофьор, който сипеше закани към някакъв куриер на велосипед. Истина бе, че бяха обещали на инвеститорите си да започнат бизнес в Централна Европа. Бяха им казали, че е важно да имат местно представителство, за да опознаят пазара по-добре. Е, очевидно бе дошло времето да направят нещо по въпроса.

— Хайде, Крис — подкани го Ленка. — Ако искаш да ми тровиш живота, можеш да го направиш и тук.

И както обикновено, постигна каквото си бе намислила.

— Добре — въздъхна той. — Ще се видим довечера.

 

 

Таксито се промуши между безразборно паркираните автомобили на малкия, покрит със сняг площад и спря през хотел „Париж“. Крис плати на шофьора, влезе и се регистрира. Обади се в стаята на Ленка и тя каза, че слиза във фоайето след десет минути. За много по-кратко време той извади вещите от куфара си, преоблече се в джинси и слезе долу.

Ленка, разбира се, го накара да чака. Фоайето изобилстваше от характерните за началото на двайсети век интериорни и архитектурни елементи: орнаментирани свещници, асансьорни врати от месинг, скулптура на голо тяло в стила на Роден, плакати в стил ар нуво, които рекламираха какво ли не — от чешки шоколад до френски пиеси. Ленка винаги отсядаше в хотел „Париж“ — казваше, че бил един от малкото хотели в града, който все още имал стил. Беше израсла на трийсет километра от Прага и бе прекарала тук студентските си години. Обичаше този град. Крис изобщо не се учудваше, че иска да открият представителство точно тук.

Всъщност не възнамеряваше да я спира. Въпреки че формално погледнато те бяха равнопоставени партньори в „Карпейтиън фънд мениджмънт“, фондът бе създаден по нейна идея и той все още се смяташе за късметлия, че тя го бе поканила да се присъедини към нея. Бяха се запознали преди десет години, когато и двамата участваха усърдно в програмата за обучение на „Блумфийлд Уайс“, голяма нюйоркска инвестиционна банка. Бяха се сприятелили и поддържаха контакт дори когато всеки бе поел по пътя си — той към представителството на „Блумфийлд Уайс“ в Лондон, а тя към отдел „Нововъзникващи пазари“ на банката в Ню Йорк. После тя му се обади, когато той бе изпаднал в летаргия в апартамента си, където се възстановяваше от стомашна инфекция, от която се бе заразил в Индия, бе изпаднал в немилост и уволнен, приятелката му го бе изоставила и самочувствието му бе съсипано. Ленка му съобщи, че напуска „Блумфийлд Уайс“, за да създаде свой собствен фонд. И дали не би й станал съдружник?

Бе го спасила. Разбира се, отначало той отказа — не бил подходящият човек и по-скоро щял да й бъде пречка, отколкото помощ. Крис бе убеден в това, но не и Ленка. Насърчен от нея, той събра парчетата на разпадналото си се самочувствие. Тя се оказа права: двамата бяха добър екип.

„Карпейтиън“ беше фонд за застраховане на риска, инвестиращ в държавни и високодоходни облигации в Централна Европа. Или поне така го характеризираха в маркетинговата литература. Всъщност „фонд за застраховане на риска“ не означаваше нищо друго, освен огромен риск, „високодоходни“ означаваше облигации с нисък рейтинг, а Централна Европа не бе нищо по-различно от старата Източна Европа без случаите като Русия, които не подлежаха на класация. Инвеститорите обаче знаеха какво правят. Те искаха да спечелят колкото е възможно повече пари от интегрирането на предишните страни отвъд Желязната завеса към останалата част от Европа. Те искаха Ленка и Крис да поемат големи рискове, от които да правят големи пари, или за да бъдем по-точни, много евро. С известна помощ от Крис Ленка успя да натрупа петдесет и пет милиона евро — бе взела на заем повечето от тях, за да увеличи максимално възвръщаемостта върху инвестицията.

Засега всичко вървеше добре. През първата година бяха постигнали възвръщаемост от двайсет и девет процента. През тази година показателят им беше осем на сто, а бе едва февруари. Крис бе търговец отдавна и знаеше, че до известна степен успехът им се дължи на чист късмет. Той умееше да търгува успешно държавни облигации, а тя познаваше пазара на високодоходните ценни книжа. Ленка имаше нюх към голямата игра; той изпилваше детайлите. Тя поемаше ангажимент пред инвеститорите; той гарантираше получаването на качествени доклади навреме. Тя откри офиса на Хановер Скуеър на изгоден наем; той го договори окончателно. А сега тя бе намерила офис в Прага, първата стъпка към превръщането им в истински европейски фондов мениджър.

Крис обаче знаеше от собствения си отрицателен опит, че облигационните пазари могат да се променят за миг. Ски ваканцията му бе първият период от две години, през който за няколко кратки дни не се бе притеснявал за „Карпейтиън“. Сега отново се притесняваше.

Оли, техният най-млад анализатор, можеше да се оправи с компютъра. Двамата с Тина, още по-младата помощник секретарка, щяха да се справят за два дни. Голямата грижа на Крис беше „Юрика телеком холдинг“. Двайсет и пет милиона евро бяха голяма сума за фонд като „Карпейтиън“. Крис не знаеше кой знае колко за „Юрика телеком“, освен че възнамеряваше да построи мрежа за мобилни телефони в Централна Европа и че облигациите бяха емитирани през седмицата, докато той беше на ски. „Блумфийлд Уайс“, старият му работодател, беше водещ мениджър. Не можеше да потисне това чувство, но все още му бе трудно да повярва на която и да било емисия облигации, водена от „Блумфийлд“.

Разглеждаше плакат, рекламиращ пиеса със Сара Бернар в главната роля, когато чу познат глас:

— Крис! Колко хубаво, че дойде! Закъсняваш!

Усмихна му се и го целуна по двете бузи. Беше висока жена с ясно очертани скули и големи бадемовидни кафяви очи. Носеше тесни джинси, кожено яке и ботуши. Изглеждаше страхотно. Ако Крис я виждаше за пръв път, сигурно би останал с отворена уста. Но това бе Ленка, той вече бе свикнал с нея. Нямаше мъж, с когото да се размине и той да не се обърне да я погледне отново, и точно това й харесваше.

— Висяхме на пистата на „Хийтроу“ четирийсет и пет минути — рече той. — Можем ли да хапнем нещо? Умирам от глад.

— Не яде ли нищо в самолета?

— Пазех се.

— Е, добре — отстъпи тя. — Хайде да отидем в „Златната мечка“. Можем да изпием по една-две бири, а и все ще дадат нещо за ядене.

— А ще видим ли новия офис? — попита Крис.

— Само отвън. Отвътре ще го разгледаме утре сутринта.

— Какво представлява „Златната мечка“?

— Кръчма в мазе. От дупките, които харесваш. Хайде.

Когато мина близо до него, той усети скъпия парфюм, който тя винаги използваше и който му бе толкова познат. „Аник Гутал“. Излязоха от хотела. Беше тъмно и студено, студ, който проникна през лондонското палто на Крис чак до костите му. Прииска му се да си бе взел ръкавиците.

— Хайде — подкани го отново Ленка. — Оттук. — И тръгна по една тиха, покрита със сняг уличка.

— Далеч ли е?

— Десет минути пеш. Съвсем близо до „Пшикопи“, където са повечето големи банки. Адресът е добър, без да е прекалено скъпо.

— Ами Ян Павлик? Мислиш ли, че ще можем да го убедим да се присъедини към нас?

— Да, ако го харесаш. Ще се запознаеш с него утре. Мисля, че е подходящ.

— Говори ли за пакета?

— Разбира се, че не — отговори Ленка. — Не бих си и помислила да го направя, без да съм го обсъдила с теб, нали?

Крис само я погледна.

Ленка се разсмя.

— Ако искаш, можем да го обсъдим в кръчмата. Искам да ти кажа и други неща.

— Съгласен съм — каза Крис. — Обаче първо трябва да хапна.

— Добре, добре — примири се тя. — Сигурна съм, че не са сменили качеството на гулаша и печените в тесто ябълки. Ще се нахраниш до насита.

Завиха зад ъгъла и излязоха на площада на Стария град. Крис застина от възхита пред гледката — бе напълно завладян от вълшебството на сградите, излезли сякаш от приказка. Средновековното кметство се издигаше над боядисаните в ярки цветове барокови къщи на богати търговци, нечий паметник оставаше почти незабелязан в тъмнината на центъра. От един от баровете се носеше мелодия на саксофон.

— Хайде. — Ленка го дръпна за ръката. — Нали каза, че си гладен.

Крис се сети, че тя го води по този път съвсем преднамерено — искаше да се похвали с града, който обичаше толкова много. Последва я по няколко още по-тесни улички.

— Надявам се, знаеш къде отиваме.

— Разбира се — отговори Ленка и зави под една арка.

Тук-там лампа осветяваше пустите входни врати, минаха покрай два затворени магазина за кристал. Крис усети миризмата на въглища. Пътят бе покрит с бяла пелена и блестеше на светлината на лампите. Беше тихо.

Изведнъж Крис чу зад тях тихи бързи стъпки и се обърна. Ленка тъкмо му казваше нещо. Мъжът беше само на няколко крачки.

За част от секундата Крис не реагира: беше прекалено изненадан, за да проумее какво се случва. После, когато осъзна какво държи мъжът, извика и се хвърли към него. Но твърде късно. Нападателят сграбчи Ленка за яката на палтото с лявата си ръка, дръпна я рязко назад и с дясната опря ножа в гърлото й. Очите й се разтвориха от страх, стоманата просветваше до бледата кожа на шията й. Тя се задъха. Бе вперила поглед в Крис, молеше го безмълвно да направи нещо — твърде уплашена беше, за да се бори, дори да вика.

— Спокойно… — Крис бавно вдигна ръце към мъжа.

Мъжът изръмжа, стоманата проблесна и Крис чу задавеното хъркане на Ленка. Хвърли се напред, но мъжът бутна Ленка към него, обърна се и побягна. Крис хвана Ленка, поколеба се за миг дали да не хукне след мъжа, после нежно положи Ленка на снега. Кръвта й шуртеше по скъпото й яке и снегът ставаше червен.

— Помощ! — закрещя Крис. Не знаеше как е „помощ“ на чешки, затова опита на полски: — Pomocy! Policja! Pogotowie! Lekarza! О, няма ли кой да помогне!

Лицето на Ленка вече беше съвсем бледо, очите й бяха отворени и безжизнени. Устните й се движеха, сякаш се опитваше да каже нещо, но не успяваше да издаде нито звук. Крис отчаяно затисна гърлото й с палтото си, сякаш можеше да спре кръвотечението просто със сила. След секунди ръцете му бяха целите в кръв.

— Моля те! — настояваше той. — За бога, не умирай!

Вече нищо нямаше значение. Погледът й застина и дишането й спря. Крис повдигна прогизналата в кръвта й глава към гърдите си и прокара пръсти по късата й руса коса.

— Ленка — прошепна той и целуна челото й. После я положи на снега и заплака.

 

 

Вървеше с отпуснати рамене и сведен поглед по заснежените улици и почти не забелязваше заетия със сутрешните си дела град. Не можеше да спре да върви. Трябваше да опита да успокои бушуващите си чувства. Трябваше му време.

Чувстваше се странно. След първоначалните сълзи го обзе някаква студенина. Беше някак безчувствен и невъзмутим. Беше спал лошо — щом дрямката го надвиеше, пред погледа му изникваха пълните със страх очи на Ленка, които го молеха да направи нещо, за да я спаси, и бледото й лице, отпуснато върху опръскания с кръв сняг. Мозъкът му беше почти блокирал. Но в душата му кипяха чувства, които напираха да излязат на повърхността. Ужасът от нейната смърт, яростта срещу убиеца й, вината, че не бе направил нищо, за да го спре, и осъзнаването на факта, че вече никога няма да я види, няма да чуе смеха й или да спори с нея, да я дразни или да празнуват заедно малките победи на „Карпейтиън“ го смазваха. Всички тези чувства напираха да изригнат в протяжен вик, но не успяваха. Лицето му беше сковано от студения въздух, ледената обвивка на улиците сякаш беше сковала и него.

Полицията бе пристигнала бързо. Зададоха му въпроси за Ленка, за нападението, за мъжа с ножа. Крис не беше видял ясно лицето му. Помнеше само, че е среден на ръст, с тъмно яке и тъмна шапка. Безполезни сведения. И мустаци. Запомнил бе мустаците. Също съвсем безполезно. От чешката полиция казаха, че мъжът сигурно е бил наемен убиец — за непрофесионалист не било лесно да пререже с един замах нечие гърло. Крис многократно повтори, че няма представа кой може да е искал да убие Ленка.

Родителите й дойдоха на сутринта. Кротки и скромни хора, съвсем различни от Ленка. Баща й беше провинциален лекар, а майка й — медицинска сестра. Бяха съсипани. Крис положи всички усилия, за да ги утеши, но техният английски бе елементарен и едва ли го разбраха. Мъката, която изпитваха, късаше сърцето му. Раздели се с тях, отново обзет от чувството за безполезност.

Тръгна към улицата, където според думите на Ленка трябваше да се намира новият им офис. Не му беше казала номера, но той видя кръчмата — на табелата жълта мечка държеше халба бира. Срещу нея имаше кремава триетажна сграда с входна врата с дърворезба. Крис погледна отблизо и видя пет метални табелки с имената на адвокати по международно право, счетоводители и консултанти. Това трябва да бе мястото. Сега се налагаше пражкият офис да почака. А също и Ян Павлик. Крис осъзна, че човекът сигурно очаква да говори с него днес. Беше редно да му се обади и да го уведоми за случилото се.

Той се поколеба, изкушен за момент да влезе в кръчмата и да изпие една бира преди обяд. Но накрая загърби топлината на заведението — предпочете да върви, да чувства студения въздух върху лицето си и да преживява смъртта на Ленка.

Обикаляше безцелно стария град с малките му площади, черкви и сгради в оранжево, жълто, кремаво и зелено — всяка с изящни орнаменти; и точно поради това сякаш с красотата си се подиграваха на смъртта на Ленка.

Стигна до Карловия мост, сви рамене в палтото и закрачи по него. Спря на средата и се обърна да погледне назад към града. Ленка беше прекарала много години тук като студентка. Представяше си я как през онези опияняващи дни на Нежната революция вика заедно с най-шумните протестиращи. Идеалистка, която очаква свободен живот. Или само половин живот.

Металносив облак се спусна ниско над града, заплашвайки да погълне Пражкия замък на отсрещния бряг. Леден вятър шибаше Вълтава, чиито води клокочеха под моста. Студът проникваше през палтото му и той затрепери. Ами „Карпейтиън“? Какво ти разширяване на дейността — щеше да е трудно фирмата изобщо да продължи да работи без Ленка. Но той беше решен да се справи. Тя бе негова съдружница, вярваше му и Крис нямаше да я разочарова.

Подпря се на парапета на стария каменен мост и се загледа в бурната река. Спомни си първата им среща преди десет години в Ню Йорк. И потръпвайки, си припомни онази друга смърт.