Клайв Къслър
Азиатска вълна (8)

6.

Джулия Лий не само че не се съмняваше, а беше убедена, че претърпя съкрушително поражение. Дълбоко в себе си съзнаваше, че изпълни нескопосано мисията си. Направи погрешни стъпки, изрече погрешни неща. Сега бе изпълнена с чувство за празнота, забулена в отчаяние. Беше научила много за операцията на контрабандистите, но мисълта, че всичко е било напразно, не й даваше мира. Нямаше да може да предаде на Службата за емиграция и натурализация тази тъй важна информация, която бе събрала, за да бъдат задържани контрабандистите.

Болките от садистически нанесените й рани, чувството й за гадене, празнота и унижение бяха неудържими. Освен това беше смъртно уморена и гладна. Самонадеяността й беше взела връх. Провали се, защото не бе показала смирение и подчинение. Ако беше приложила тактиките, които бе научила по време на обучението й за специален агент на СЕН, и имаше повече време, можеше лесно да се изплъзне от насилниците си. Вече беше много късно. След жестокия побой нямаше сили за нищо. Дори когато успееше да се изправи, завиваше й се свят, загубваше равновесие и краката й се подкосяваха.

Поради естеството на работата й Джулия имаше малко приятели. Мъжете в живота й се брояха на пръсти, връзките й бяха краткотрайни. Тъга я обзе, като си помисли, че никога вече няма да види майка си и баща си. Колкото и да беше странно, тя не изпитваше страх или отвращение. Никой и нищо не можеше да промени онова, което предстоеше да й се случи в следващите няколко часа.

През стоманената палуба почувства, че машините на кораба спряха. Корабът престана да се движи и започна да се поклаща върху вълните. След миг котвената верига издрънча през клюза. „Индиго стар“ пусна котва извън териториалните граници на Съединените щати, за да не се натъкне на граничните власти.

Джулия нямаше часовник — бяха й го взели по време на разпита — и тя можеше само да предполага, че е някакъв среднощен час. Огледа другите четирийсет или повече злощастници, наблъскани в товарния отсек след разпитите. Всички бъбреха възбудено, мислейки, че най-накрая са пристигнали в Америка и скоро ще слязат на брега, за да започнат нов живот. Джулия също можеше да се изпълни с такива мисли, но разумът й надделя. Знаеше, че истината ще се стовари с цялата си жестокост и бездушие. Надеждата за щастие нямаше да живее дълго. Всички до един бяха измамени, дори и интелигентните, богатите и състоятелните. Контрабандистите ги бяха заблудили и ограбили, но въпреки това по лицата им все още се четеше някаква надежда.

Джулия беше сигурна, че непосредственото им бъдеще ще е изпълнено с терор и изнудване. Погледът й се задържа върху две семейства с малки деца и им пожела мислено да успеят да се спасят от контрабандистите и от господството на престъпните картели, които чакаха на брега.

На контрабандистите им бяха нужни два часа, за да прехвърлят нелегалните китайци на риболовните траулери, принадлежащи на „Кин Шан маритайм“. Обслужвана от упълномощен китаец, който им взе документите за гражданство, флотилията извършваше законен риболов, когато не превозваше нелегални емигранти от кораба-майка до транзитни точки в малки пристанища и заливчета по брега на полуостров Олимпия. Там чакаха автобуси и товарни камиони, които ги откарваха до различни райони в страната.

Останала последна в товарното помещение, Джулия бе изведена на външната палуба от груб полицай. Тя едва ходеше и той почти я влачеше. Ки Уон стоеше до рампата за слизане. Той вдигна ръка и възпря мъжа, който я беше повел към странна на вид черна лодка, поклащаща се върху вълните до кораба.

— Още една последна дума, Лин Тай — заговори той с тих студен глас. — Сега, след като имахте възможност да размислите над предложението ми, може би сте си променила решението.

— Ако се съглася да ви стана робиня — промълви тя през подпухналите си устни, — какво трябва да правя?

Той й хвърли възможно най-коварната си усмивка.

— О, нищо. Не съм искал да ставате робиня. Тази възможност отдавна отмина.

— Тогава какво искате от мен?

— Вашето съдействие. Искам да ми кажете кой друг работи с вас на борда на „Индиго стар“.

— Не разбирам за какво говорите — измърмори тя с презрение.

Той я изгледа продължително и сви самодоволно рамене. После бръкна в джоба на сакото си, извади някакъв лист и го навря пред очите й.

— Прочетете това и ще се убедите, че съм бил прав по отношение на вас.

— Вие го прочетете — отвърна тя с последната си капка предизвикателство.

Той приближи листа към лампата над него, присви очи и зачете:

— „Отпечатъците и описанията, които изпратихте чрез сателита, бяха анализирани. Заключението е, че въпросната жена Лин Тай е агент на СЕН и истинското й име е Джулия Мари Лий. Предлагаме да се справите с нея по най-бързата процедура.“

Ако Джулия таеше и най-малката надежда, сега тя мигом се изпари. Сигурно са взели отпечатъците й, докато е била в безсъзнание от побоя. Но как е възможно банда контрабандисти да я идентифицират само за няколко часа и то чрез някакъв друг източник, а не чрез ФБР във Вашингтон? Явно, че организацията е много по-комплексна и усъвършенствана, отколкото тя и местните следователи от СЕН са предполагали. Но тя нямаше намерение да достави удоволствие на Уон.

— Аз съм Лин Тай и нямам какво повече да кажа.

— В такъв случай аз също. — Уон направи знак на чакащата черна лодка. — Сбогом, госпожице Лий!

Грубиянът я хвана за ръка и докато я извеждаше от туристическия на външен вид кораб, тя извърна глава и погледна към Уон, който продължаваше да стои на палубата. Кучият син й се хилеше самодоволно. В нейния поглед се четеше искрена омраза.

— Ти скоро ще умреш, Ки Уон — процеди тя язвително през зъби. — Много скоро ще умреш.

Той обаче й отвърна развеселен:

— О, не, госпожице Лий. Не аз, а ти ще умреш много скоро.