Клайв Къслър
Азиатска вълна (16)

14.

Пит и Джордино изобщо не се прибраха във Вашингтон. Когато отидоха в морската научноизследователска лаборатория на НЮМА в Бремъртън, за да върнат хеликоптера, там ги чакаше адмирал Сандекър. Повечето хора в положението на Сандекър щяха да си седят в уютния си кабинет, да си пият кафето и да карат другите да им идват на крака. Той обаче правеше изключение. Сега стоеше навън в ръмящия дъжд с ръка над очите си, за да се предпазва от облаците пръски, които се вихреха под перките на витлото на хеликоптера. Остана на място до спирането на витлото и чак тогава се приближи до люка. Изчака търпеливо Гън да отвори вратата и да скочи на земята, последван от Джордино.

— Чакам ви повече от час — измърмори Сандекър.

— Никой не ни е казвал, че сте тук, адмирале — каза Гън. — Когато се чухме последния път, разбрах, че предпочитате да останете във Вашингтон.

— Промених решението си — отвърна рязко Сандекър и като не видя никого в кабината на хеликоптера, погледна към Джордино. — Не водиш ли Пит със себе си?

— Той спа като пън от Грейпвайн дотук — поясни Джордино без обичайната си лека усмивка този път. — Никак не е във форма. Не стига че не беше класически случай на бойна умора, когато е тръгнал за Орион лейк, ами трябваше отново да бъде прострелян.

— Прострелян ли? — Лицето на Сандекър помръкна. — Не са ми съобщавали, че е бил прострелян. Много ли е зле?

— Раната не е сериозна. За щастие куршумът за малко да улучи таза, но е минал отстрани през горната част на дясната му задна половина. Един лекар в Грейпвайн го прегледа и проми раната. Настоя Дърк да не става известно време, но нашият приятел се изсмя и го попита къде е най-близкият бар, заявявайки, че две чашки текила ще го направят като нов.

— И оправиха ли го две чашки текила? — попита язвително Сандекър.

— Две не, а четири — отвърна Джордино и се обърна, като видя Пит да се измъква от хеликоптера.

Сандекър вдигна поглед и се вторачи в мъжа, облечен като горски скитник, мършав и изнемощял, сякаш не е слагал почти нищо друго в устата си освен горски плодове. Косата му стърчеше на всички страни, лицето му изглеждаше изпито и съсухрено, но набръчкано от усмивка до уши, а очите му гледаха с бистър и твърд поглед.

— За бога, адмирале — прогърмя гласът на Пит, — вие сте последният човек, когото очаквах да видя в тоя дъжд.

На Сандекър му се прииска да се засмее, но вместо това събра вежди и заговори като сърдит:

— Реших, че няма да е зле да изразя отношението си към благотворителността и да ти спестя осем хиляди километра път.

— Нима не искате да ме видите зад бюрото ми?

— Не. Ти и Ал продължавате за Манила.

— Манила?! — облещи очи Пит. — Това е във Филипините.

— Не съм чул градът да се е изместил оттам — отбеляза Сандекър.

— Кога?

— До един час.

— До един час? — вторачи се в адмирала Пит.

— Запазил съм ви места в пътнически самолет. Двамата с Ал ще летите с него.

— И какво ще правим, като стигнем в Манила?

— Ако се махнем от този дъжд, преди да сме се удавили, ще научите.

След като на Пит му бе наредено да изпие две кафета, Сандекър събра най-добрия си екип от океански инженери в уединението на една зала с аквариуми. Седнал сред прозрачните съдове, пълни с морски живот от северната част на Тихия океан, изследван от морските биолози на НЮМА, Сандекър разказа накратко на Пит и Джордино за срещата на него и Гън с президента и с висши служители от Службата по емиграция и натурализация.

— Мъжът, чиято криминална дейност си разкрил край езерото Орион, ръководи огромна контрабандна империя, която вкарва незаконни емигранти в почти всички страни на планетата. Това са буквално милиони китайци, които влизат незаконно в Северна Америка, Европа и Южна Америка. Той тайно е поддържан и често пъти финансиран от китайското правителство. Колкото повече хора може да измъкне от пренаселената страна и да ги постави на влиятелни места отвъд океана, толкова по-голям става потенциалът му да създаде силни международни бази, които да действат под разпореждания от родната страна. Това ще се превърне във всеобхватна конспирация с непредвидими последствия, ако не се попречи на Кин Шан.

— Точно той е отговорен за стотиците трупове на дъното на езерото Орион — каза гневно Пит. — И ми казвате, че не може да бъде обвинен в масови убийства и обесен?

— Да бъде обвинен и да бъде осъден са две различни неща — отвърна Сандекър. — Кин Шан се е обградил с повече корпоративни бариери, отколкото са разбиващите се в брега вълни. Комисарят на СЕН Дънкан Монро ми каза, че той до такава степен се държи настрана от политиката и финансовите операции, че няма пряко доказателство, което да го свързва с масовите убийства в езерото Орион.

— Явно е неуязвим — вметна Гън.

Пит заговори с премерен тон:

— Никой не е неуязвим. Всеки си има ахилесова пета.

— Как да приклещим негодника? — попита без заобикалки Джордино.

Сандекър започна да разказва сбито за двата обекта, които президентът бе наредил на НЮМА да разследва: стария презокеански лайнер „Юнайтед стейтс“ и товарното пристанище на Кин Шан в Сунгари, Луизиана. В заключение допълни:

— Руди ще ръководи специален екип за подводни проби край Сунгари. Дърк и Ал ще изследват някогашния презокеански лайнер.

— Къде да го търсим тоя „Юнайтед стейтс“? — поинтересува се Пит.

— Преди три дни се е намирал в Черно море край Севастопол, където е бил на ремонт. Но според сателитните разузнавателни снимки е напуснал сухия док и е минал през Дарданелите на път за Суецкия канал.

— Това е доста дълга обиколка за петдесетгодишен кораб — отбеляза Джордино.

— Не е чак толкова необичайно — обади се Пит, който беше забил поглед в тавана, сякаш извикваше в паметта си нещо, което бе отдавна запечатано там. — „Юнайтед стейтс“ може да остави след себе си най-добрите кораби. Той надмина „Куин Мери“ в разцвета му в прехода по Атлантическия океан с удивителните десет часа. След първото си пускане на вода постави рекорд между Ню Йорк и Англия, достигайки средна скорост трийсет и пет възела, който още не е счупен.

— Значи толкова бърз бил! — изрази възхищението си Гън. — Това се равнява на близо четирийсет и една мили в час.

Сандекър кимна.

— Той и досега е по-бърз от всеки друг търговски кораб, строен преди и след него.

— Как е сложил ръка на него Кин Шан? — попита Пит. — Доколкото знам, морската администрация на Щатите не би го продала, ако не остане да плава под американски флаг.

— Кин Шан лесно е заобиколил закона, като купил кораба чрез американско дружество, което на свой ред имало право да го продаде на купувач, представляващ приятелска страна. В случая това е турски бизнесмен. Много късно американските власти установили, че под турския купувач на кораба се крие китайски гражданин.

— За какво му е на Кин Шан „Юнайтед стейтс“? — продължи да се интересува Пит, който все още тънеше в неведение.

— Той е в съюз с Китайската народна армия — отвърна Гън. — Сделката, която е сключил с нея, му дава правото да експлоатира кораба и вероятно под маската на туристически кораб превозва незаконни емигранти. Китайските военни имат правото да управляват кораба за техни цели и бързо да го преоборудват за войскови транспортен кораб.

— Човек би си помислил, че нашето Министерство на отбраната трябва да е прозряло това и да е преоборудвало кораба преди години — вметна Джордино. — Той е бил в състояние да превози за по-малко от пет дни цяла дивизия от войски от Щатите до Саудитска Арабия по време на войната в Залива.

Сандекър замислено поглади брадичката си.

— В днешно време за превозване на войски се предпочита въздушният транспорт. Корабите се използват предимно за доставка на продоволствия и съоръжения. Както и да го погледнеш, на някогашната гордост на презокеанските грейхаунди му е минало времето.

— Тогава в какво ще се състои работата ни? — попита Пит с изчерпано търпение. — Щом президентът иска да предпази „Юнайтед стейтс“ от това да превозва незаконно чужденци за страната ни, защо не поръча атомна подводница, която да му пусне тихомълком две торпеда „Марк XII“.

— И да даде на китайските военни пълното извинение да ни го върнат, като взривят туристически кораб, пълен с американски туристи ли? — каза остро Сандекър. — Това не е решение. Има други, много по-практични и не толкова рисковани начини да се отреже пътят на Кин Шан.

— Като какви например? — попита предпазливо Джордино.

— Отговори! — отвърна му троснато Сандекър. — Има объркващи въпроси, на които трябва да се даде отговор, преди СЕН да предприеме действия.

— Ние не сме специалисти, работещи под прикритие — обади се Пит, който ни най-малко не се трогна. — Какво очаквате от нас да направим? Да си купим билет, да си запазим каюта и тогава да изпратим въпросници до капитана и екипажа ли?

— Усещам, че това не ви вдъхновява — отвърна Сандекър, виждайки, че и Пит, и Джордино гледаха на мисията си с подчертана липса на ентусиазъм, — но аз съм напълно сериозен, като казвам, че информацията, която ще получите, е жизненоважна за бъдещото благосъстояние на страната ни. Незаконните емигранти не могат да продължават да нахлуват като неконтролируем прилив. Влечуги като Кин Шан извършват съвременна версия на търговията с роби. — Сандекър замълча и хвърли поглед към Пит. — От онова, което ми казаха, ти си видял с очите си пример за тяхната безчовечност.

Пит кимна едва забележимо.

— Да, видях този ужас.

— Трябва да има нещо, което правителството да направи, за да спаси тия нещастници от робия — обади се Гън.

— Няма как да се закрилят хора, пребиваващи незаконно в страната ни, в случай че изчезнат и влязат в подземния свят, тъй като са били вкарани контрабандно — поясни Сандекър.

— Не може ли да се сформира отряд със специални задачи, който да ги издирва, да ги освобождава и да ги приобщава към обществото? — настоя на своето Гън.

— СЕН има хиляда и шестстотин следователи в петдесетте щата, без да броим работещите в чужбина, които са извършили над триста хиляди ареста на незаконно пребиваващи чужденци, обвързани с престъпни дейности. Ще са нужни два пъти повече следователи само за да се уравновесят нещата.

— По колко нелегални влизат в Съединените щати на година? — попита Пит.

— Няма начин да се води точен отчет — отвърна Сандекър. — Но приблизителният брой на нахлулите миналата година само от Китай и Централна Америка възлиза някъде около два милиона.

Пит погледна през прозореца към спокойните води на пролива Пюджът. Дъждът беше спрял и облаците се разпръскваха. Над доковете се бе извила дъга.

— Някой да има представа докъде ще доведе всичко това?

— До адско струпване на хора — отвърна адмиралът. — При последното преброяване населението на Съединените щати възлизаше грубо на двеста и петдесет милиона. С предстоящия прираст на раждаемостта и емиграцията — законна и незаконна — то ще набъбне на триста и шейсет милиона до две хиляди и петдесетата година.

— Нови сто милиона за петдесет години?! — възкликна отчаян Джордино. — Дано не съм жив дотогава.

Гън заговори замислен:

— Трудно ми е да си представя бъдещите промени в страната ни.

— Всяка велика нация или цивилизация или пропада от корупция отвътре, или се променя коренно от чуждата миграция — отбеляза Сандекър.

Лицето на Джордино изразяваше безразличие. Малко го беше грижа за бъдещето. За разлика от Пит, който изпитваше удоволствие от миналото, Джордино живееше само в настоящето. Гън, отдаден на съзерцание както винаги, беше забил поглед в пода и се опитваше да си представи проблемите, които щеше да породи петдесетпроцентното увеличение на населението.

Пит каза сухо:

— Значи президентът, с нескончаемата си мъдрост, очаква от нас да разорем препятствието с пръсти.

— Как трябва да проведем тази акция? — попита Джордино, докато внимателно изваждаше огромна пура от кедрова обвивка и бавно, много бавно завъртя края й над пламъка на запалката си.

Сандекър се загледа в пурата и лицето му почервеня, когато разпозна в нея една от своите тайни лични запаси.

— Като кацнете на международното летище на Манила, там ще ви чака един човек на име Джон Смит…

— Какво оригинално име! — измърмори под носа си Джордино. — Винаги съм искал да се запозная с някого, чиито имена седят над моите в мотелските регистри.

Човек, наблюдаващ отстрани разговора на мъжете от НЮМА, щеше да остане с впечатлението, че никой не проявява капка уважение към другия и че над тях е надвиснал облак на враждебност. Но той щеше да е далече от истината. Пит и Джордино не изпитваха нищо друго освен пълно и дълбоко възхищение към адмирала, чувстваха го не по-малко близък от родните им бащи. Без ни най-малко колебание и двамата неведнъж бяха жертвали собствения си живот, за да спасят неговия. Размяната на остри реплики беше игра, която те играеха от дълги години. Апатията беше престорена. Пит и Джордино бяха безкрайно независими, за да приемат инструкции, без да се бунтуват. И двамата бяха известни с това, че мигом скачаха и отдаваха чест, преди да изхвърчат през вратата, за да изпълнят дълга си, и то с неугасим плам. Това беше сцена с кукли, дърпащи конците на кукли с подчертано чувство за хумор.

— Добре, кацаме в Манила и чакаме някой си Джон Смит да ни се представи — заговори отново Пит. — А после? Надявам се да има още нещо към този план.

Сандекър продължи:

— Смит ще ви придружи до пристанищния квартал, откъдето ще се качите на борда на очукан, стар товарен кораб. Рядко срещан плавателен съд, както ще се убедите сами. След като стъпите на палубата, на борда ще бъде качена подводницата „Сий дог II“ на НЮМА. Вашата работа ще бъде, когато изникне удобен случай, да проучите и заснемете корпуса на „Юнайтед стейтс“ под водолинията.

Пит поклати глава, по лицето му беше изписана скептичност.

— Значи потапяме се под вода и изследваме дъното на кораб, чиято дължина е колкото три футболни игрища. Това няма да отнеме повече от четирийсет и осем часа престой. Естествено, охраната на Кин Шан не би помислила да спусне около корпуса датчици само за такова нашествие. — Той погледна към Джордино. — Как ти се струва това?

— Ами като да дадеш биберон на бебе — отвърна нехайно Джордино. — Едно обаче не ми е ясно: как една подводница, развиваща максимална скорост четири възела, ще плава наравно с кораб, който плава със скорост трийсет и пет възела?

Сандекър изгледа продължително Джордино, после отговори на въпроса му.

— Ще извършите подводния оглед, докато корабът е все още в пристанището. Това се подразбира от само себе си.

— Кое пристанище имате предвид? — поиска да узнае Пит.

— Информаторите от ЦРУ в Севастопол съобщават, че корабът ще отплава за Хонконг, където ще бъдат извършени довършителните работи по вътрешността и обзавеждането му, преди да качи пътници за пристанищни градове на Щатите.

— И ЦРУ ли се занимава с това?

— Всяко разузнавателно управление в държавата работи съвместно със СЕН, докато положението бъде овладяно.

— А въпросния товарен кораб — продължи Пит, — кой го притежава и експлоатира?

— Знам какво си мислиш — отвърна Сандекър, — но не прави никаква връзка с някое разузнавателно управление. Плавателният съд е частна собственост, само това мога да ти кажа.

Джордино изпусна голям синкав дим от пурата си към един пълен с риби аквариум.

— Трябва да има хиляди морски мили вода между Манила и Хонконг. Всеки стар трампов параход, който съм виждал, рядко вдига скорост, по-висока от осем-девет възела. Предстои ни близо петдневно плаване. Можем ли да си позволим лукса да отделим толкова време?

— В пристанището на Хонконг вие ще се намирате на по-малко от четвърт миля от „Юнайтед стейтс“ и ще огледате кила му в рамките на четирийсет и осем часа, след като напуснете Филипините — поясни Сандекър.

Джордино вдигна скептично вежди.

— Май ни се очертава интересна задача.