Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame aux oeillets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Арчибалд Кронин. Дамата с карамфилите

Френска. Второ издание

ИК „Ведрина“, София, 1991

Редактор: Елена Матева

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Мария Григорова

Художник: Петър Добрев

ДФ „Балканпрес“, София

История

  1. — Добавяне

IX

На другата сутрин вятърът беше стихнал. Небето се бе прояснило и морето бе гладко като тепсия. Когато към десет часа Нанси се присъедини към Крис, който бе излязъл вече на палубата, Катрин не я придружаваше.

— Гледай ти — извика той, — къде е третият член на триото ни?

— Тази сутрин ще отсъства — отговори весело Нанси. — Има силно главоболие.

Мадн се учуди.

— Само преди няколко дни тя заяви, че не е страдала никога от главоболие по време на пътуванията си.

— Може би е забравила да чукне на дърво — рече Нанси, като се смееше. — Но успокой се, мили! В замяна на това твоята малка е свежа и пълна със сила.

— Защо не си в гимнастическия салон?

Девойката сбръчка нослето си в лукава гримаса.

Вече го нямаше сериозното настроение от предишната вечер, отново бе станала закачлива и весела. Тя се чувстваше възродена в тази хубава свежа утрин.

— Не ме мъмри, мили — прекъсна го тя усмихнато, — поне не го прави преди сватбата ни! Не ме измъчвай и ми дай една цигара.

— Понеже не пушиш от моите, ще отида да потърся други.

Двамата слязоха в средния салон, където Крис й купи голяма кутия цигари от марката, която тя предпочиташе. Като я огледа с възхищение, той призна, че не я беше виждал никога по-прекрасна. Стройна и жива, с нещо момчешко в поведението си, отметнала косата си назад, тя червеше устните си с особено изящество.

— Обичаш ли ме, Нанси? — запита той шепнешком.

Тя престана да се черви. Неочаквана вълна на нежност заля цялото й същество и престореното й лекомислено държание изчезна в миг. Сърцето й лудо заби и тя изведнъж разбра колко скъп й беше Мадн и какво представляваше той за нея.

— От цялото си сърце — отвърна тя простичко, като го гледаше сериозно зад дългите си мигли.

Настъпи мълчание. После лицето на Крис светна и той взе ръката й. За миг пръстите им се докоснаха, сетне тя се засмя тихо и смутено.

— Не забравяй, че сме всред Атлантика — пошушна му тя, като се овладя и го хвана подръка.

Когато се канеха да се върнат на палубата, погледът на Мадн спря върху магазина с цветята. И веднага му хрумна идея.

— Можем да изпратим малък букет на Катрин. Това ще й достави удоволствие.

— Чудесно хрумване! Купи й карамфили, тя ги обича. О, виж тези лилави орхидеи! Не са ли прекрасни? Бих искала да имам една.

Той се засмя, поръча карамфили за Катрин, а Нанси получи своята орхидея.

Катрин не се появи и на обяда; чак в два часа следобед те се натъкнаха на нея в един усамотен ъгъл на горната палуба. Тя изглеждаше доволна, изтегната на шезлонга, добре завита с одеяло. Подносът до нея говореше, че все пак беше хапнала нещо.

— О! — извика Нанси. — Как е главоболието ти?

— Вече всичко е наред.

Катрин ги посрещна с усмивка. После, като се обърна към Нанси, каза:

— Струва ми се, че искахте да играете пинг-понг?

— А, да. Това състезание е истинско мъчение за мен. Ти знаеш неудържимата енергия на Крис.

Мадн я прекъсна малко нерешително.

— Ти ми създаде грижи, Катрин. Наистина ли си по-добре?

— Сега съм съвсем добре. Напоследък се преуморих. Ще трябва да си почивам до края на пътуването.

Той не остана доволен от отговора й.

— Толкова ни беше мъчно, че не дойде на обяд… и тази сутрин в гимнастическия салон… Ти ми липсваше много.

— Съжалявам.

Мадн я изгледа втренчено, сякаш хладните й отговори му причиняваха мъка. Тананикайки си, Нанси се отдалечи към масата за пинг-понг, но той явно нямаше намерение да изостави Катрин.

— Получи ли карамфилите ми?

— Да, Крис.

След известно колебание тя добави:

— Но, моля те, не ми изпращай повече цветя… Наистина не бива.

Той помръкна и замълча, но почти веднага се обърна рязко към нея, сякаш под влияние на някакъв внезапен порив.

— Оскърбил ли съм те с нещо?

Катрин го изгледа продължително и извърна очи.

— Трябва ли да се караме този следобед? — промълви тя с приятелски тон. — Естествено, ти не си ми направил нищо. Просто имам нужда да остана малко сама.

Мадн пламна и на лицето му се изписа страдание.

— Прощавай, Катрин — отвърна той спокойно, — забравих, че имаш главоболие. Извини ме, че те обезпокоих.

Той стана и се отправи към Нанси.

Катрин се отпусна назад и остави книгата върху коленете си. Изглеждаше отдадена на съзерцание на морето и небето. Никой не би се досетил каква мъка, какъв непоносим и тежък товар тежеше на сърцето й. Имаше чувството, че някой беше забил нож в гърдите й. Единственото й утешение бе, че вече бе започнала да осъществява решението, което бе взела през тази безсънна нощ. Тя трябваше да запази на всяка цена своята независимост, защото по-скоро би предпочела да умре, отколкото да помрачи щастието на Нанси.

Двата следващи дни минаха много бързо. Краят на пътуването, което беше минало почти при изключително хубаво време, наближаваше. Пътниците се отнасяха към Катрин все по-дружелюбно, но под предлог, че се нуждае от почивка, тя се държеше настрани, макар че това невинаги й се удаваше. Обикновено обаче успяваше да се усамоти. Много пъти й се случваше да улавя крадливия и неспокоен поглед на Крис, но все пак успя да си спести мъката да остане насаме с него до вечерта на големия традиционен бал.

Този бал с неизбежно придружаващите го шампанско, конфети, книжни шапки и изненади беше най-тежкото изпитание, на което твърдостта й можеше да бъде подложена. Нямаше никаква възможност да не участва в него. В началото не беше много лошо, защото по време на вечерята Катрин можеше да разговаря с капитана и лейди Блъндъл. Но когато оркестърът засвири, разноцветните прожектори осветиха просторната зала и пътниците започнаха да танцуват, нервите й се изопнаха до скъсване. Да седи усмихната и да си придава приветлив и безгрижен вид сред това весело оживление, беше свръх силите й. В някои моменти тя се страхуваше да не се издаде; това чувство я правеше да губи увереността си и можеше да я подтикне да извърши някоя грешка.

Когато старият капитан я покани да танцуват, Катрин прие без много да мисли, за да се избави от бездействието си. След като обиколиха няколко пъти залата, той я върна на мястото й. В този миг тя срещна погледа на Мадн. Дотогава той беше танцувал само с Нанси, но сега се отправи към нея, за да я покани.

Сърцето й биеше толкова силно, струваше й се, че ще изгуби съзнание. Тя се помъчи да се измъкне.

— Аз танцувам лошо.

— Напротив, току-що се уверих, че танцуваш чудесно.

С цигара между тънките си пръсти, с яркочервени лакирани нокти, Нанси се наведе към тях. Тя носеше рокля, която подчертаваше златистия блясък на русите й коси и сребърните обувки с високи токове. Така тя изглеждаше по-прекрасна от всякога и невероятно млада.

— Хайде, хайде, Катрин — каза тя с насърчителна усмивка, — достави му това удоволствие заради мен!

Нямаше изход. Катрин стана и пристъпи към дансинга редом с Крис; той я обгърна и въпреки че не беше кой знае какъв танцьор, следваше добре ритъма на музиката.

— Защо не искаше да танцуваш с мен? — запита той най-сетне с напълно естествен и спокоен глас.

Сега, когато всяко отстъпление й беше пресечено от ръцете му, които я обгръщаха, тя чувстваше как ударите на сърцето й отекваха в слепоочията й като удари на чук. Прехапала устни, Катрин събра цялата си воля, за да се усмихне.

— Вече съм твърде стара…

— Глупости! — отвърна той. — Мисля, че ти тепърва започваш да живееш.

— О! Може би, защото умът ми е зает прекалено много с други работи, с пристигането ни утре, работата ми, бъдещето.

Двамата замълчаха.

Музиката ги люлееше в своя ритъм. Тя чувстваше погледа на Крис върху себе си.

— Значи моите планове не те интересуват вече? — запита той бавно.

— О, напротив!

Катрин се стараеше да придаде на гласа си закачлива и шеговита нотка.

— Ще останеш ли някой и друг ден в Ню Йорк?

— Да, възнамерявам да прекарам там няколко дни с Нанси и теб, искам да ви разведа из града. Надявам се, че след това вие ще дойдете с мен във Вермънт, за да се запознаете с майка ми и неколцина приятели в Грейсвил.

Катрин съжалително поклати глава.

— Страхувам се, че няма да мога да дойда.

— Аз обаче посетих майка ти — отвърна той с красноречива усмивка.

Настана мълчание. Катрин беше разбрала.

— Добре — каза тя объркана, — ще се постарая да намеря време.

— Колко мило! — извика той. — Трябва да видиш Вермънт. Аз го обичах толкова много, когато прекарвах там ваканциите си като дете; може би затова го обичам и до днес.

Отново настъпи мълчание, после неочаквано той запита с рязък, но все още спокоен глас:

— Какво има между нас, Катрин, какво не върви? Толкова добре се разбирахме, а сетне всичко се промени. Ти ме избягваш. Другите не забелязват нищо, но аз го виждам. За мен ти си едно прекрасно създание, Катрин! Твоето приятелство ми е безкрайно скъпо не само защото ще бъда съпруг на Нанси, но и заради самия мен. Не можем ли да живеем отново в добро разбирателство?

Въпреки самообладанието си тръпки на страшна уплаха пронизаха Катрин. Заради любовта си към Нанси тя всячески избягваше Крис, но сега разбираше, че тази пълна промяна в поведението й бе явна грешка. Вече не знаеше как да постъпи и беше на ръба на отчаянието.

— О, ти се заблуждаваш — промълви тя. — Споменах ти, че напоследък съм доста неспокойна… Но това няма нищо общо с нашето приятелство.

— Да не би да искаш да кажеш, че ти самата не си забелязала нищо?

След тези думи Крис млъкна, но после продължи със смутена усмивка:

— Тогава наистина няма какво да се прави!

Музиката спря и те се върнаха на масата. Някой беше напълнил чашата на Катрин. Тя я изпразни на един дъх и шампанското, което се разля по вените й, я поободри. Когато се огледа наоколо, Мадн отново танцуваше с Нанси. Корабният лекар се приближи към нея и я покани. След това тя танцува с Пим, който не пропускаше никога това удоволствие. Най-после тя се възползва от обстоятелството, че някои хора от тяхната маса се разотидоха, извини се и се прибра в каютата си.

Невъзможно й беше да заспи, но също така не можеше и да чете. Катрин си легна и започна да се бори с мислите, които нахлуваха в главата й.

Тя се въртеше в леглото и едва призори заспа дълбок и тежък сън. Когато прислужницата я събуди, параходът вече навлизаше в пристанището. Пред прозореца й минаваше бавно цялата панорама на Ню Йорк. Този изглед, краят на пътуването и мисълта, че скоро ще се избави от неудобното положение, й възвърнаха донякъде увереността. Тя бързо се облече и се качи на палубата. Катрин бе решила твърдо да не прави нищо, да не отстъпва и да удържи решението си докрай.

На горната палуба забеляза Нанси и Крис. Двамата съзерцаваха строгите очертания на града, наподобяващ модерен Акропол.

След като ги поздрави, Катрин продължи да говори, без да се обръща към Мадн:

— Нали гледката е прекрасна? Радвам се, че Нанси има щастието да види Ню Йорк в тази благоприятна светлина.

— Да — отговори Нанси, — градът има приказен вид. — По лицето й се изписа необикновен интерес. — Да видиш Америка за пръв път, е изключително събитие.

— Човек има чувството, че е Христофор Колумб! — подхвърли Катрин шеговито.

— Точно така! — отвърна Нанси и като притвори леко очи, добави: — Само че този път Америка трябва да открие мен!

В това време Пим се приближи към тях, обърна се към Катрин и прошепна тайнствено:

— Репортерите са на борда, мис Лоримър. Може би, както е прието, ще отделите за тях няколко минути?

Катрин разбра приятелските му добри намерения, които го подтикваха. Той искаше да й даде възможност да използва с търговска цел новината за нейното пристигане с миниатюрата. Никой не можеше да оцени по-добре значението на рекламата и гласността от мълчаливия Пим. Катрин се извърна и видя малката група репортери, които приближаваха бавно. Повечето от тях бяха млади с делови и решителен вид.

Тя съзря Кели, представителя на един от главните вечерни вестници.

— Радвам се, че ви виждам. Как сте? Хубава ли е малката стара картина, която носите отвъд океана?

Катрин кимна утвърдително и се приготви да опише миниатюрата с най-хубави краски, когато погледът й попадна на Нанси, която наблюдаваше сцената с живо любопитство. Изведнъж й хрумна чудесна идея, която помете в миг всичките й лични грижи. Без да мисли повече, тя заяви:

— Аз водя нещо много по-интересно. Миниатюрата не е от толкова голямо значение или поне тя може да почака. Позволете ми да ви представя племенницата си Нанси Шъруд. Тя ще играе в новата пиеса на Бъртрам. Ако искате да знаете как изглежда, възползвайте си от случая, защото, помнете ми думата, за нея ще се заговори.

Девет чифта очи се извърнаха от Катрин към Нанси и девет шапки се повдигнаха леко. Настъпи кратко мълчание.

— Наистина, мис Лоримър — каза след това Кели убедително, — струва ми се, че не се лъжете. Как мислите, момчета?

Катрин едва успя да се отдръпне, когато девет камери се насочиха към Нанси. След това девойката беше засипана с градушка от въпроси. Тя я прие, без да й мигне окото и отговаряше с лекота, като раздаваше най-пленителните си усмивки.

Когато интервюто свърши, тя извика задъхана:

— Благодаря ти, Катрин! Това е точно началото, за което съм мечтала.

Мадн беше проследил отстрани цялата сцена. Той се приближи и за пръв път от сутринта се обърна към Катрин:

— Нанси ми обеща да обядва с мен в Уолдръф. Не би ли искала да ни придружиш?

Тя съжалително повдигна рамене.

— Имам работа — извини се тя, като му благодари с умишлено равнодушна усмивка, — в началото ще съм много заета.

— Надявам се обаче, че не си забравила за Вермънт?

— Разбира се, че не съм забравила — отвърна тя.

Те напуснаха заедно палубата. След като се сбогува с всичките си познати, Катрин се зае да уреди полицейските формалности. Било умишлено, било случайно, тя изгуби от очи Нанси и Мадн. Когато се намери на улицата, нае такси и се отправи сама към хотела.