Арчибалд Кронин
Дамата с карамфилите (8)

VIII

Вечерята мина бързо и без тържественост, защото капитанът не се появяваше никога първата вечер и никой от пътниците не бе и помислил да положи по-специални грижи за облеклото си. Но ако се съдеше по спътниците им, прекосяването на Атлантика обещаваше да бъде приятно. Между тях бяха видният журналист Джий Френч, световноизвестният архитект Едуард Брет и лейди Блъндъл, която щеше да изнесе първата си поредица от сказки в Америка.

Още на следващия ден животът на парахода потече в своето ограничено, но приятно разписание. Както бе обещал мистър Пим, морето продължаваше да е спокойно. Катрин отново възприе навиците си на пътничка, сякаш не беше живяла никога другояче. Със ставането си сутрин започваше да играе гимнастика, после отиваше в хубавия мраморен басейн, тържествено наречен олимпийска плавалня. Нанси, която имаше склонност да се излежава, на драго сърце би останала в леглото, ако Катрин не я заставяше да спортува заедно с нея. След обяд се изтягаха на шезлонгите на палубата, четяха и се любуваха на облаците. По желание на Катрин пиеха често чая си на горната палуба, вместо да се затварят в разкошната зимна градина, където свиреше оркестър. Чаша коктейл преди вечеря и някой филм допълваха тази ежедневна програма.

Катрин много искаше това пътуване да остави приятен спомен у Нанси.

Нейното първо пътуване до Америка й се беше сторило като вълшебна приказка, от която бе запазила незабравим спомен. Тъкмо затова тя се стараеше да създаде същото впечатление и у Нанси, но с всеки изминал ден Катрин трябваше да преодолява едно леко чувство на разочарование. Племенницата й не беше от хората, които лесно изпадаха във възторг. Тъй като беше твърде млада, за да бъде преситена, недопустимо бе да се отегчава, но въпреки това тя оставаше винаги хладна и безразлична. Катрин за пръв път разбра, че въпреки малката разлика между тях — само десет години — по схващанията им за живота помежду им лежеше цяла пропаст — и двете принадлежаха на две различни поколения. Тогава тя опита да се приближи до племенницата си. Понякога Катрин се питаше дали не е с Нанси и Мадн по-често, отколкото те биха искали, и се стараеше да ги оставя сами, но те упорито гледаха да възстановят тройката, която почти винаги ставаше център на цяла компания. Нанси наистина обичаше да е заобиколена от много хора.

Но дали не се лъжеше в предположенията си? На пръв поглед племенницата й проявяваше всички недостатъци на новото поколение; все пак тя имаше и свой личен живот. Неуспехът й в Манчестър я бе наранил жестоко и тя мечтаеше за бляскав успех, който щеше да възвърне името й на добра артистка. При все че не говореше нищо, Нанси мислеше само за обиколката из Америка и за ролята си. Тя имаше навика да се оттегля най-неочаквано, обикновено привечер, за да работи върху нея. Тъй като беше крайно самостоятелна, никой не си позволяваше да я упрекне за тези нейни самотно прекарани вечери.

Така в четвъртък вечерта Нанси се прибра в девет часа в кабината си, като помоли Крис да заведе Катрин на кино. Нощта беше мрачна и бурна. Филмът, някаква блудкава комедия, бе доста отегчителен, следователно забавлението не беше особено приятно. Въпреки това Катрин изпитваше рядко удоволствие. Седнала в мрака, тя гледаше разсеяно сменящите се на екрана образи. Особено приятно й беше да чувства Мадн до себе си, да усеща борбата на парахода с разбушувалото се море. Изведнъж той се обърна към нея с лице, озарено от усмивка, която тя познаваше добре.

— Струва ми се, че времето се разваля — забеляза той. — Как се чувстваш?

— Никога не съм била по-добре — отговори тя весело.

— Не искаш ли да се прибереш?

— Ако ти останеш, не!

Катрин продължи да следи действието на екрана, когато неочаквана мисъл мина през главата й. Защо й доставяше удоволствие да седи тук, да гледа този посредствен филм и да понася неприятностите на бурята? Не без смущение тя призна пред себе си, че причината е присъствието на Крис и че не изпитваше никакво желание да сложи край на това приятно чувство. Усмивката й угасна. Помъчи се да си обясни нещата и изведнъж я озари едно страшно прозрение.

Мадн беше протегнал ръка, за да задържи стола й, който заедно със столовете на съседите им щеше да падне от силното наклоняване на парахода. В същия миг той се килна тежко на другата страна и хвърли Катрин към него. В продължение на няколко секунди, докато „Пиндарик“ се изправяше, Мадн я задържа здраво в обятията си. Изведнъж всичко се замъгли пред очите: корабът, морето, целият свят. Когато клатушкането попрестана, Мадн я настани грижливо на мястото й.

— Каква награда ще получа? — попита той. — Орденът „Крал Албърт“ за спасяване в открито море?

Катрин не отговори. Дори и да й костваше живота, тя не бе в състояние да изрече нито дума. Бледа, скована, тя седеше неподвижно, поразена от ужасното откритие, което я беше пронизало като мълния. Тя обичаше Крис, обичаше го с цялата си душа. Всичко ставаше ясно сега, неумолимо ясно: радостта, която я обземаше в негово присъствие, желанието й да го види щастлив, а също и тайната надежда да получи от него един поглед или една усмивка… Всичко бе станало ясно, ясно и страшно като сцена, която се разиграва в мрак и която се осветява внезапно от ослепителния блясък на неочаквана светкавица. Главата й се зашемети. За миг й се стори, че ще изгуби съзнание, но вкопчи ръце в страничните облегалки на стола и овладя слабостта си. Катрин седеше на мястото си неподвижна, но разтърсвана от страшно вътрешно вълнение, сляпа и поразена от учудване.

Най-после филмът свърши. Лампите светнаха. Зрителите, които бяха издържали докрай, си разменяха поздрави. Свела глава, Катрин се отправи към изхода. Мадн я последва. На палубата нямаше никой. Всред това спокойствие и тишина тя се почувства още по-нещастна. Не можеше да го погледне, защото знаеше, че очите й щяха да я издадат, а и бе длъжна да скрива борбата, която се водеше в нея.

— Мисля, че е време да се прибера — каза тя, като се учуди, че гласът й звучеше толкова непринудено.

— Вече? Но ти знаеш, че Нанси ни помоли да я оставим сама. Нека се поразходим малко по горната палуба.

Крис говореше съвсем естествено. Катрин не можеше да разбере дали той отгатваше ужасното състояние, в което беше изпаднала. Тя извърна очи и повтори:

— Не, предпочитам да се прибера, вече е късно.

— Какво значение има това? Днес почти не сме се разхождали. Ти толкова обичаш да вдишваш морския въздух.

С голямо усилие Катрин си наложи да го погледне. Приятелската загриженост, която прочете в очите му, й причини болка.

— Разходи се сам — каза тя. — Този глупав филм ме умори.

— Добре, щом не искаш… — промълви той. — Тогава, лека нощ.

— Лека нощ!

Тези думи поне можеше да изрече без смущение. След като си наложи да се усмихне, Катрин се обърна и изтича по стълбата, като остави Крис на палубата.

Когато слезе долу, тя спря и притисна сърцето си с ръка. Струваше й се, че ударите му отекваха в тишината. Преди да се намери лице срещу лице с племенницата си, трябваше да се овладее, да се успокои. Когато помисли за Нанси, мъката й се увеличи и положението й се стори още по-страшно. Катрин изтича по коридора и се промъкна през тесния отвор на предната палуба. В тъмнината тя се спъна във въжетата, но не обърна внимание. Никаква телесна болка не можеше да се сравни със сърдечната й мъка. Най-сетне стигна до предната част на кораба и там, шибана от вятъра, обгърната от тъмната нощ и рева на вълните, душата й потъна в такава бездна от страдание, че тя избухна в ридания.