Арчибалд Кронин
Дамата с карамфилите (7)

VII

В деня преди заминаването времето беше мрачно и мъгливо. От време на време яркочервеното слънце като голямо око надничаше през жълтеникавите облаци. В специално запазеното купе на влака, който отиваше към Саутхамптън, се бяха настанили и четиримата; четиримата, защото Чарли Ъптън беше добил сантименталния навик да придружава Катрин до парахода при всяко нейно пътуване до Америка. Мадн и Ъптън, които бяха седнали един срещу друг, се опознаваха, като говореха за футболни мачове. Нанси, наметната небрежно с коженото си палто, прелистваше нервно илюстрованите вестници с надеждата да открие в тях някоя своя снимка или снимка на някой от колегите си. Тя беше малко разочарована от факта, че Бъртрам и трупата му нямаше да пътуват с „Пиндарик“, а щяха да тръгнат след два дни с „Империал“, един по-бърз и по-луксозен параход. Но вече се беше съвзела от това малко разочарование.

Катрин изпитваше особено чувство на необикновена лекота. Тя беше оптимистка по природа и мислеше, че животът заслужава да бъде изживян.

Приятно й беше също да има приятели. Бъртрам например се беше показал извънредно мил към нея; а колко беше щастлива да бъде заедно с Нанси и Крис! Мислите й летяха. В следващите седмици щеше да продаде миниатюрата на Бранд, щеше да се отърве от материалните си затруднения и щеше да присъства на успеха на Нанси. Изведнъж тя забеляза, че младото момиче се беше навело към нея.

— Виж, Катрин — каза Нанси усмихнато, — снимката ми, която поместват. Намираш ли, че е добра?

Катрин погледна вестника. Фотографията беше съвсем нова и много хубава. Тя беше снимана от съвсем неочакван ъгъл, отдолу нагоре, с отметната назад коса, приличаше на Хермес, пратеника на боговете, готова да литне.

— Прекрасна е — заяви Катрин разпалено, — и много оригинална!

— Не те питам от суета — каза Нанси, — но това е толкова важно за мен. Знаеш какво значи рекламата и всичко останало!

Мадн и Ъптън също разгледаха снимката. Ъптън обърна особено внимание на приликата.

— Приликата — прекъсна го Катрин — често пъти е въпрос на схващане. Ето например един портрет, за който някои твърдят, че приличал на мен. Аз не мога да преценя дали е така. Вижте сами.

И тя отключи малкото куфарче, с което не се разделяше, извади миниатюрата и им я подаде. „Дамата с карамфилите“ мина от ръка на ръка в пълно мълчание.

Мадн я съзерцава дълго и най-после заяви:

— Няма съмнение, тя прилича на теб, Катрин. Тази миниатюра е едно прекрасно художествено произведение.

Ъптън, който я гледаше през рамото му, беше на същото мнение.

— На каква цена — добави той — би могла да я продадеш на някой американец?

— Надявам се да я продам за двеста хиляди лири — отговори Катрин, като се смееше.

— Заслужава ги — рече Крис сериозно, — защото е една от рядко сполучливите миниатюри на Холбайн.

Нанси, която седеше на другия край на купето, се намеси смеешком:

— Може би ще я искаш за себе си, Крис?

— Защо не? — отговори Мадн със същия шеговит тон.

Той върна малкия портрет на Катрин, която го сложи в куфарчето.

Ъптън погледна часовника си, но не за да види колко е часът, а за да покаже, че има желание да се подкрепи и раздвижи.

— Да бяхме похапнали — продължи той. — Гладен съм като вълк, запазил съм маса във вагон-ресторанта за обяд.

Обядът мина чудесно. Катрин, която беше в отлично настроение, беше душата на компанията. Когато пристигнаха в Саутхамптън, влакът спря на пристанището. До кея се издигаше мощният черен корпус на „Пиндарик“. Макар че това пътуване не беше новост за Катрин, все пак тя изпитваше известна трескавост и възбуда. Навикът не беше убил удоволствието, което пътуването й доставяше. Вдишвайки жадно свежия морски въздух, тя хвана Нанси подръка и се изкачи заедно с нея по стълбата на парахода.

На палубата й устроиха тържествено посрещане. Тя беше пътувала толкова често с „Пиндарик“, че всички от екипажа я познаваха и щом се появи, я посрещнаха с нескрита радост и почтително задоволство. Този прием беше особено приятен за Нанси.

— Слушай, да не би случайно параходът да ти принадлежи? — запита тя, когато минаха покрай дългия шпалир от моряци и прислужници.

— В такъв случай — отговори Катрин весело, — той е на твое разположение.

Двете се настаниха в една голяма двойна кабина с врата към палубата. Кабината на Мадн беше по-надолу вдясно. Нанси се зае веднага с телеграмите, писмата и цветята, които ги очакваха, докато Катрин поведе разговор с мисис Робинс, камериерката, която й прислужваше при всяко пътуване.

Малко по-късно в кабината им влезе мистър Пим, домакинът на парахода. Той беше пълен мъж с червени страни и изпъкнали очи. Пим беше малко кривоглед, но прикриваше умело този си недостатък, като гледаше винаги встрани.

— Много се радвам — заяви той, като стискаше сърдечно ръката на Катрин, — че се намирате между нашите пътници, мис Лоримър. Надявам се, че пътуването ще е приятно. Ако мога да направя нещо за вас, достатъчно е да кажете само една дума.

— Тогава, моля ви, да сложите тази кутия във вашата каса — отвърна тя, като му подаде миниатюрата.

Той я пое със съответната почтителност.

— Ах, да, чух вече да се говори за нея, мис Лоримър. Можете да имате пълно доверие, тя ще бъде добре пазена.

Той се поклони леко и се отправи към вратата, но преди да излезе, спря и каза:

— Позволете ми да ви изпратя плодове. Те развеселяват еднообразието на кабините!

Това беше една от любимите фрази на Пим, но той я казваше само на предпочитаните от него пътници. И наистина, едва беше излязъл, когато на вратата се появи един прислужник с красиво подредена кошница с най-редки плодове.

— Мила, как постигаш всичко това? — попита Нанси. — Какъв царски прием. Същинска вълшебна приказка.

— Не зная — отговори Катрин малко разсеяно. — Нищо особено не съм направила и всички тук знаят, че нямам нищо царствено.

— Плодовете развеселяват еднообразието на кабините! — имитира Нанси по съвършен начин домакина на парахода. — А, вие сте довели племенницата си! Надявам се, че пътуването ще е приятно. С плодове в кабината!

Девойката избухна в смях.

— Старецът е смешен, не намираш ли?

Катрин не се съгласи с нея.

— Не ми е приятно, Нанси, да говориш така! Този смешен старец е един от най-добрите ми приятели. Той ми е правил редица услуги още от първото ми пътуване до Америка. Тогава аз не бях по-възрастна от теб, но бях твърде нервна и срамежлива, за да се обърна към когото и да било. Той беше бащински грижлив към мен и ме представи на други пътници. Ти може да го намираш смешен, но има много видни хора, които биха се чувствали щастливи да нарекат мистър Пим свой приятел. Той е забележителна личност!

— Катрин, миличка — извика Нанси съжалително, — ти не ме разбра! Не знаех, че държиш толкова на него; аз също съм много трогната от неговата любезност.

Катрин отново се усмихна.

— Добре, добре. Бях сигурна, че в присмеха си не влагаш нищо лошо. Щом се чувстваш добре тук, и аз съм доволна.

Малко след това те излязоха на палубата, където ги чакаха Ъптън и Мадн. Часът на раздялата наближаваше. Един прислужник удари гонга и всички, които нямаше да заминават, започнаха да напускат парахода.

— Трябва да тръгвам — каза Чарли с въздишка. — Катрин, обещай ми, че ще се пазиш…

— Естествено, Чарли.

Както при всяка друга раздяла, така и сега той изглеждаше толкова натъжен, че сърцето на младата жена се сви. Чарли проявяваше такава вярна привързаност към нея, щото тя се трогваше всеки път дотолкова, че изпитваше почти нежност към него.

— Дявол да го вземе! — продължи той. — Винаги, когато заминаваш, изпадам в ужасно състояние. Ако ме изоставиш прекалено дълго, да пукна, ако не тръгна подир теб, за да те върна със собствените си ръце.

Параходната сирена изсвири продължително, огромното тяло на „Пиндарик“ потрепери. Ъптън се сбогува с Нанси и Мадн, стисна ръката на Катрин, извърна глава и изтича надолу по стълбата. От цялата му фигура се излъчваше такава печал, че Катрин изпита известно угризение на съвестта. Докато Нанси и Крис, облегнати на перилата, наблюдаваха приготовленията по заминаването, тя се отдалечи и се качи на горната палуба.

Обгърната от леката морска мъгла, Катрин започна да се разхожда неспокойно в един усамотен ъгъл и внезапно я обзе тъга. Параходът бавно се насочваше към залязващото слънце. Носът цепеше с нарастваща скорост бледо кафеникавите вълни, чайки се виеха над оставащата зад парахода бразда, като издаваха дрезгави крясъци; постепенно сушата изчезна от хоризонта. Макар че не се поддаде на изкушението да анализира състоянието си, Катрин изпитваше особено чувство на несигурност. Виждаше живота си в нова светлина, с неясни и неопределени очертания. Шум от стъпки прекъсна размишленията й. Тя се обърна и видя Мадн. В миг неувереността й се изпари, неговото приятелско присъствие я зарадва.

— Нанси ме изпрати да те потърся — обясни той. — Тя се прибра в кабината си, за да си почине.

Катрин му отговори с леко кимване. Известно време двамата се разхождаха заедно, без да си разменят нито дума.

— Защо не облечеш палтото си? — запита най-после той. — Студено е.

— Не, чувствам се добре.

Отново настъпи дълго мълчание, след което Крис заговори, но някак нерешително:

— Този Ъптън е мил човек. На пръв поглед изглежда лекомислен и несериозен, но има добро сърце.

Младият мъж се поколеба и допълни:

— И после, той е влюбен до уши в теб…

Катрин не отговори.

— Тази мисъл се върти непрекъснато в главата ми — започна той все така смутено. — Вероятно се меся в работа, която не ме засяга… Няма значение, че те познавам отскоро. Имам усещането, че се познаваме още от деца. Не мога да се овладея… чувството, което ме подтиква, е по-силно от мен.

Мадн спря. Отново настъпи мълчание. Катрин го погледна крадешком: изглеждаше смутен, но все пак някак решителен.

— И после? — запита тя усмихнато.

— Добре, ето какво мисля. Напоследък започнах да те разбирам и непрекъснато си повтарям, че ти не си получила от живота всичко, което заслужаваш. Ти даваш, даваш постоянно, но никога, дявол да го вземе, не те виждам да получаваш или да вземаш. Аз съм толкова щастлив с Нанси, че искам и ти да си щастлива. Не можеше да ме излъжеш, че нещо не тежи на сърцето ти. Прости ми, ако говоря глупости. Това, което исках да кажа, е… Защо не се омъжиш за Чарли и не го оставиш да се грижи за теб?

Катрин не му отговори веднага. Ако някой друг й беше дал тези съвети, тя щеше да се чувства дълбоко засегната, но на Крис не можеше да се сърди. Тя беше едновременно учудена и поласкана. Разбира се, смешно беше от негова страна да играе ролята на стар настойник, но очевидната му загриженост и добрите чувства, които явно хранеше към нея, я трогваха.

— Не — отговори Катрин най-после, — и дума не може да става клетият Чарли да поеме грижата за мен.

— Защо не? Той е доста богат!

— Нима това има значение?

— Мисля, че да.

Тя поклати глава.

— Това не би променило нищо. Разбираш ли, аз съм съвсем старомодна, неизлечимо романтична и отчайващо упорита. Ако реша да се омъжа, парите няма да играят никаква роля. За нещастие, не обичам Чарли.

Отново се възцари мълчание. Като че ли това обяснение не го задоволи напълно.

— Дявол да го вземе! — каза той бавно и дълбока бръчка набразди челото му. — Значи тогава не може да се направи нищо.

— Нищо — заяви тя спокойно.

Двамата слязоха на долната палуба, като се вслушваха в поривите на вятъра и плисъка на разбиващите се о кораба вълни. Когато се спусна вечерният здрач и запалиха лампите, Катрин му пожела лека нощ и се прибра в кабината си.