Арчибалд Кронин
Дамата с карамфилите (6)

VI

В неделя, в десет часа сутринта, Нанси се появи на Кързън стрийт. Беше прекарала нощта в едно третокласно купе, самичка, изоставена и сломена от мъка. Другата част от трупата беше останала в Манчестър, за да пътува през деня, но младото момиче искаше да се прибере вкъщи колкото се може по-скоро. Провалът на тази пиеса, на която тя възлагаше толкова надежди, я бе засегнал жестоко. Докато влакът се носеше в мрака, върху бледото й лице все по-ясно се изписваше дълбокото разочарование, което я беше обхванало, то беше изгубило обичайното си лекомислено изражение, изчезнала бе и безгрижната маска, с която всички познаваха Нанси.

Все пак, преди да пристигне в Лондон, тя се помъчи да си придаде по-весел вид. Както сама казваше, по-скоро би се съгласила да я разкъсат на парчета, отколкото да остави да проличи разочарованието й. Напудри бузите си, които носеха следи от дългото пътуване, а вероятно и от някоя и друга сълза. За посещението си при Катрин Нанси беше подготвила една малка театрална сцена, затова се хвърли в обятията на младата жена, която я чакаше, за да закусят заедно.

— Катрин, миличка! — провикна се тя така, сякаш бяха разделени от години.

После се притисна към леля си и се отпусна на дивана до нея.

— О, пътуването беше същински кошмар!

Катрин взе чайника и й наля чаша чай.

— Първо закуси, след това ще ми разкажеш всичко.

— Миличка!

Нанси потрепери театрално.

— Не съм в състояние да преглътна дори едно залче. Толкова съм разстроена!…

— Как? Нима нищо не си хапвала днес?

— Нищичко, абсолютно нищичко! Само един малък омлет, препечен хляб и портокалов сок… А, щях да забравя…

Тя играеше ролята си, раздвоена между слабостта си към трагедията и навиците си на разглезено дете.

— Казвам ти, още съм като луда!

— Видя ли се с Крис?

— Да, той беше много мил, наистина безупречен. Посрещна ме на гарата и ме заведе у дома. Но аз исках да те видя, Катрин, и да говоря само с теб.

— Слушам те — каза Катрин успокоена.

Тя й наля чай и й сложи захар и мляко.

— Знаех, че ще дойдеш. Не бива да се тревожиш за тази пиеса.

— Пиесата ли? — извика Нанси пренебрежително. — Де да беше само пиесата! Кой знае, може би щеше да излезе нещо от нея, ако Рентън, тази бездарница, не я беше провалила. Какво можеш да очакваш от тази жена? Тя няма никаква дарба и никога няма да я има. И после, много е стара. Ах! Ако бяха дали на мен нейната роля, Катрин! Такава, каквато съм — благодаря за любезната похвала! — щях да спася пиесата. О, Катрин, а аз таях надеждата, че ще пожънем успех в Лондон! Той щеше да ми помогне толкова много в кариерата точно в този момент.

Силно развълнувана, тя изпи на един дъх чашата с чай.

Катрин прикри усмивката си. Въпреки неприятното и дълго нощно пътуване Нанси никога не беше изглеждала толкова хубава, каквато бе тази сутрин, докато кога искрено, кога престорено се мъчеше да изглежда отчаяна. Без съмнение, мислеше Катрин, на Нанси й е много приятно да доказва драматичната си дарба сама на себе си.

— Жалко — рече Катрин най-после, — но заслужава ли наистина да се тревожиш толкова?

— Дали заслужава? — Нанси скочи възмутена. — Какъв глупав въпрос, Катрин!

— Аз мислех — отговори младата жена унесено — за нашия приятел Мадн.

— Мила — възрази Нанси, — знам накъде насочваш разговора. Обожавам Крис, но също толкова обичам и театъра. Като артистка съм поела задължение към самата мен. Ти знаеш бляскавото ми начало и бързината, с която се наложих. И точно в критичния момент ето че попадам в тази яма! Наистина пиесата беше глупава и провалянето й е напълно заслужено. Но аз съм обвързана, дала съм обет и вече не мога да се откажа, защото иначе би било много подло.

Девойката стана и започна да се разхожда нервно из стаята.

— Не, скъпа Катрин. Не мога да постъпя така. Решила съм да се омъжа за Крис, но първо искам да получа признание. Искам да докажа на себе си, че съм права. Нужен ми е успех, успех…

— Хъм! Разбирам… — рече Катрин.

Настъпи мълчание. Нанси престана да ходи нагоре-надолу и се обърна към нея с поглед, в който се четеше пламенна молба.

— Има само един начин да ми помогнеш — започна тя, като застана пред Катрин в поза, която напомняше едновременно играта на Елеонора Дузе, Елен Тери и Сара Бернар. — Ти трябва да ми помогнеш!

— Аз? Но как, Нанси?

— Не ме гледай така, сякаш съм луда, прекрасно знаеш за какво мисля.

— Да не би да искаш да получиш роля в някоя нова пиеса?

— Точно така!

Нанси се отпусна с въздишка върху столчето пред пианото и в стаята прозвучаха няколко тържествени акорда.

— Точно сега, Катрин, ти би могла да говориш за мен. Имаш такова голямо влияние… Да, наистина, ти правиш с хората каквото си искаш. Всички те слушат. Например, Сам Бъртрам.

— Защо именно Бъртрам?

— Защото… — Нанси отново докосна клавишите. — Ако не знаеш още, Бъртрам заминава за Ню Йорк с новата си пиеса „Дилема“. И понеже още не е определил състава на трупата си… И защото в тази пиеса има една чудесна роля за мен!

— Но, Нанси, това е невъзможно! — възрази Катрин живо. — Аз не мога да му поискам подобна услуга.

— Трябва да го направиш, мила — настоя Нанси, като натисна силно педала. — Трябва да го направиш, ако не искаш да съсипеш живота ми и да ме направиш нещастна.

— Не, наистина не мога! — повтори Катрин.

— Трябва да го направиш, мила — повтори Нанси. — В тази пиеса има една роля, която сякаш е писана за мен. Не е голяма роля, мила, но е точно тази, която ми трябва. Ако ми я дадат, ще направя чудеса. Но това не е всичко. Бих могла да замина за Америка с теб. Искам да отида там и с Крис; работата му го изисква. Той е решил да ме отведе там, където ще се оженим. Виждаш колко добре ще се подреди всичко, ако успееш да склониш Бъртрам да ме наеме в своето турне. Ще заминем тримата заедно и ще направим едно чудесно пътешествие.

Катрин изгледа Нанси проницателно и както винаги я завладя мисълта, че нейната малка и дяволски хитра племенница я водеше за носа. Въпреки всичко тази мисъл й беше забавна.

— Струва ми се, че ти отдавна и грижливо си обмислила тази работа?

— Разбира се, мила!

— Но не се знае дали Бъртрам ще се остави да бъде убеден така лесно като мен!

— Достатъчно е само да му го поискаш! — извика Нанси.

Катрин размишлява известно време, после отстъпи.

— Добре — заключи тя, — ще опитам!

— Колко си добра!

Нанси се спусна към Катрин и нежно я прегърна.

— О, знаех си, че ще го направиш! Имах доверие в теб. Толкова съм щастлива! А зная и нещо друго: че когато ти предприемеш нещо, то е спечелено предварително.

Тя гледаше Катрин с поглед, изпълнен с най-нежна благодарност. След миг погледна платинения си часовник и каза:

— А сега трябва да тръгвам. Обещах на Крис да отида при него в единадесет часа. Той е винаги толкова мил, че не е хубаво да го карам да ме чака. Иди още днес, Катрин, при Бъртрам или най-късно утре сутринта. Довиждане и още веднъж хиляди благодарности.

Нанси си отиде и остави Катрин в недоумение. От една страна, тя не можеше да се отърси от мисълта, че племенницата й я използваше, но от друга страна, тя си казваше, че никоя услуга, която би могла да й направи, не беше достатъчно голяма за любовта й.

Наистина, тя имаше известно влияние върху Бъртрам. Ако Нанси бе добре осведомена, Катрин може би щеше да успее да го убеди. Макар че й беше много неприятно със своя независим характер да моли за услуга, тя си даваше сметка, че по този начин щеше да достави удоволствие на Нанси, която много разчиташе на нея. Лицето й се проясни и тя протегна ръка към телефона. Откровено казано, съмняваше се, че Бъртрам е останал в Лондон в края на седмицата, но поне щеше да научи от Уинтър, прислужника му, къде би могла да го намери през следващата седмица.

Набра номера и чу плътния глас на Уинтър. След леко колебание и малко тайнствено той отговори, че господарят му си е вкъщи.

— Чудесно — извика Катрин. — Тогава кажете му, че след малко ще го посетя, няма да му отнема много време.

— О, не! Мис Лоримър — отговори прислужникът, — това е невъзможно…

— Защо? Та той няма да е зает през целия ден!

— Съжалявам, мис Лоримър, но той е болен.

— Болен ли?

В гласа на Уинтър се долавяше тревога.

— Какво му е?

След кратко колебание той каза:

— Ако мис Лоримър иска да знае, господарят страда от зъбобол.

Уинтър изрече това толкова тържествено, че Катрин с мъка сподави смеха си. За да не го обиди, тя побърза да остави слушалката. Младата жена твърдо беше решила да посети Бъртрам. Щом в нейни ръце беше щастието на Нанси, по-добре беше да не се бави.

Към три часа тя се отправи към Портмън Скуеър и позвъни на номер шестнадесети. Уинтър, слаб, висок и винаги тържествен, й отвори вратата.

— Много съжалявам, мис Лоримър — започна той.

Катрин забеляза, че той се колебае дали да я пусне да влезе, или не. Преди обаче да има време да вземе някакво решение, тя се намери в хола и му отправи една успокояваща усмивка.

— Не се безпокойте, Уинтър, аз мога да се справя отлично и сама.

Съпроводена от ужасения поглед на прислужника, Катрин влезе в кабинета, където очакваше да намери Бъртрам.

Не се бе излъгала, но само поради една случайност, а не поради прозорливостта си. Бъртрам не работеше. Загърнат в халата си и с глава, увита в шотландски шал, той се беше свил край камината като живо олицетворение на отчаянието и човешкото нещастие.

— Какво става, Бърти? — извика Катрин. — Нима е толкова ужасно?

— По-лошо от всичко — изръмжа той.

След известно време с мъка извърна глава и я изгледа намръщено.

— Какво ви води насам?

При все че му съчувстваше искрено, той беше толкова смешен с шала и издутата си страна, че Катрин едва се въздържа да не се изсмее и побърза да обясни:

— Минавах оттук и реших да се отбия. Искрено се радвам, че влязох. Позволете ми да се погрижа за вас.

— Нищо не можете да направите — промълви той тъжно. — Не искам никой да ме безпокои и предупредих за това Уинтър.

— Той не е виновен. Слушайте, Бърти…

— Не искам да ви слушам. Болят ме зъбите, страшно ме болят! Сега не мисля да купувам антики.

— Но аз нищо не искам да ви продавам!

— Вие не бихте дошла за нищо. Познавам ви! Особено в неделя. Вървете си, Катрин!

— Не, няма да си отида — заяви тя решително, като се приближи с една стъпка. — Не мога да ви гледам да страдате така. Ходихте ли на зъболекар?

— Мразя зъболекарите! Никога не съм ходил… Мразя цялото общество…

Нов пристъп на болка го накара да изстене и да се отпусне в креслото.

— Сигурно е абсцес. Нищо не се вижда и нищо не може да се направи.

— Все пак може да се извади зъбът — отвърна Катрин.

— Да се извади? — Той подскочи от мястото си. — Без упойка, както е възпален? Луда ли сте? Тази жена си въобразява, че съм от желязо. Велики Боже, прости й!

Възмутен, той й обърна гръб и като придържаше шала към надутата си страна, започна да се люлее отчаяно.

Катрин, която го наблюдаваше с нежна загриженост, за сетен път се убеди във верността на старата, може би изтъркана, но винаги точна поговорка, според която мъжете се държат като истински деца, особено когато няма жена, която да се грижи за тях.

— Оставете ме да видя, Бърти.

— Дума да не става!

— Трябва. Все пак смешно е да търпите така глупаво болките.

И тя се приближи с още една стъпка. Дясното око на Бъртрам, което единствено се движеше все още на подутото му лице, се извърна гневно настрани. Свит като куче, заплашено с камшик, той се остави в ръцете на съдбата си и отвори уста. На възпаления венец тъмнееше остатъкът от един счупен кътник.

След като установи причината на страданията му, Катрин се върна на мястото си пред камината и енергично заяви:

— Слушайте, Бърти, лудост е да не предприемете нищо. Незабавно трябва да извадите зъба.

— Невъзможно е — отговори той с отпаднал глас. — В състоянието, в което се намирам, не бива да се слага инжекция.

— С упойка! — отсече Катрин.

— Упойка?

— Естествено, Бърти, с наркоза няма да усетите нищо.

Той направи последно усилие да се възпротиви:

— Не мога да понасям наркозата. Лошо ми става само като си помисля. Никога през живота си не съм бил упояван!

— Е, добре! Този ще е първият път — заяви Катрин строго. — Сега ще извикам доктор Блейк и той за миг ще ви извади този жалък зъб.

— Не, не. Дума да не става! Щом ме упоят веднъж, и аз ще умра завинаги. Впрочем, вече съм по-добре. Наистина, съвсем съм добре… ах… ох!

Докато възразяваше, той се опитваше да стане от креслото, но нов пристъп на болка го накара да се отпусне сломен.

Катрин изгледа стария си приятел с поглед, който беше едновременно съчувствен и непреклонен. После излезе в хола, за да се обади по телефона на доктор Блейк, своя зъболекар, който живееше наблизо и да го помоли да дойде. От Уинтър, който стоеше блед и безмълвен като сянка, тя поиска топла вода и чисти кърпи.

Младата жена остана в хола до пристигането на зъболекаря.

— Бъдете строг — посъветва го тя — и действайте бързо.

— Разбрано, мис Лоримър — отговори той със смях. — Значи, не отлагай никога днешната работа за утре.

Те намериха жертвата си в една стая на горния етаж. Бъртрам се подчини безропотно на съдбата си, защото се чувстваше много слаб да се съпротивлява. Само след миг апаратът беше готов за действие, Бъртрам хвърли плах поглед към тъмните цилиндри и червените тръби и се разтрепери така силно, сякаш духаше леден вятър.

— Няма да го преживея — промълви той с отмалял глас. — Вие ме убивате!

— Не говорете глупости — прекъсна го Блейк добродушно.

— Не трябва ли да има специален стол или нещо подобно? — прошепна Бърти.

— Не е нужно — отвърна Блейк все така сърдечно.

Той запретна десния си ръкав според всички правила.

— Разкопчайте яката си и седнете мирно.

Пациентът отговори с измъчен смях.

— Да седна мирно!… Ако не беше дошъл последният ми час, щях да ви се изсмея в лицето…

В същия миг вратата се отвори и Уинтър влезе в стаята с леген в ръце, тържествен като палач, който ще пролее потоци кръв. Това беше последният удар. Бъртрам затвори бързо очи. Когато Блейк постави каучуковата маска върху лицето му, от устата му се изтръгнаха още няколко думи:

— Дръжте ми ръката, Катрин. За бога, стиснете я силно…

След няколко минути той изненадано отвори очи и погледна доктор Блейк, който прибираше инструментите си, подсвирквайки. Уинтър и легенът му бяха изчезнали. Изчезнали бяха също и зъбът, болката и целият кошмар. Чудото просто го смазваше със своята неочакваност. Той остана излегнат неподвижно, докато зъболекарят не напусна стаята. Веднага след това обаче се понадигна и изгледа Катрин с продължителна усмивка, в която се четеше облекчението му.

— Вие сте, нали — започна той, сякаш искаше да се увери, че не е жертва на някаква илюзия, и опипа бузата си. После отново се засмя като същинско дете. — Този етер е чуден. Аз бях доста храбър, нали?

— О, учудващо храбър, Бърти.

— Дявол да го вземе, не беше шега. Не всеки би го изтърпял. Като си помисля за упойката и всичко останало…

— Да, вие се държахте чудесно. Зъбът ви беше страшен.

Той проследи погледа на Катрин и видя кътника, поставен върху парче памук близо до него. Бъртрам го взе в ръка и го изгледа с гордост.

— Ах! Ето го! Коренът е извънредно голям и възпален. По-добре да е вън, отколкото вътре, нали, Катрин? Благодаря на Бога, че имам здрави нерви, та можах да издържа.

После вдигна внезапно очи и долови в погледа на младата жена нещо, което го накара да се сепне като заловен в грешка ученик. Той я изгледа така, сякаш съвестта му беше гузна и сетне сведе бавно глава. Ъглите на устните му затрепериха и в края на краищата той избухна в шумен, весел и продължителен смях.

— Колко съм щастлив! Катрин… Ех! Какъв страх набрах! Колко добре направихте, че ми се наложихте! Без вас щях да продължавам да страдам адски.

Бъртрам протегна ръка и позвъни.

— Сега ще изпием чаша чай. Гладен съм. Имам вълчи апетит. През целия ден не съм сложил нищичко в устата си.

— Не, само аз ще пия чай, а вие ще хапнете малко супа, която ще ви подкрепи.

— Отлична идея! Аз имам нужда от храна. Имам чувството, че не съм ял от цяла седмица.

Малко по-късно, след като Уинтър им поднесе поръчаното и излезе и след като Бъртрам изяде супата си, той се провикна:

— Катрин, вие сте сбъркали професията са. Трябваше да станете милосърдна сестра или лекарка. Но не, говоря глупости. Трябваше да се омъжите. За мен, например.

Той размаха лъжицата си.

— Чудесна идея! Омъжете се за мен, Катрин, и направете от мен мъж на място.

Младата жена само се засмя, без да му отговори.

— Щом не ме искате за съпруг, какво мога да направя за вас? Но, моля ви, не искайте да купя нещо; новото турне ме разорява.

Катрин въздъхна. Макар че предпочиташе да повдигне сама въпроса, тези думи й даваха възможност да го подхване, затова не биваше да я пропуска.

— Е, добре, Бърти, имам голяма молба към вас. Отнася се точно до турнето ви. Не бихте ли могли да дадете една роля на моята племенница Нанси Шъруд?

Бъртрам беше поразен не толкова от предмета на молбата й, колкото от настойчивостта, с която беше изречена. Той бавно се съвзе.

— Аха! Значи, това било? Тя ви е изпратила по следите ми. Проклетият малък дявол…

— Разбира се, тя е хитра — възрази Катрин живо, — но вие знаете, че е добра артистка.

— Да — съгласи се той, — не е лоша.

След кратко мълчание той продължи:

— Упорита е. Чух за участието й в „Черната перла“ по радиото с тридесет и девет градуса температура. Това са неща, които вървят от уста на уста.

Той отново млъкна.

— Хъм, все пак по-добре е да почака още малко. След година-две ще е натрупала по-голям опит.

— След година-две ще е много късно — заяви Катрин сериозно. — Тя ще се омъжи много преди това и ще напусне Англия. Тази роля й е нужна сега. Разбирате ли, Бърти, нейната природа е такава, че тя иска да докаже на себе си на какво е способна. Ако се откаже от призванието си, иска да го направи, след като е завоювала успех.

Бъртрам я слушаше замислено.

— Разбирам каква й е болката…

— Освен това — продължи Катрин бързо, — толкова много ми се иска Нанси да дойде с мен в Америка. Касае се за нейното бъдеще, за щастието й, за всичко, което има значение в живота й.

Бъртрам потърка замислено брадата са.

— Добре, Катрин — каза той. — Правя го заради вас. В пиесата има една роля, която сякаш нарочно е измислена за Нанси. Кажете й да се отбие утре в кабинета ми.

Зарадвана, Катрин скочи и сграбчи двете му ръце.

— Благодаря, Бърти — извика тя, — никога няма да го забравя!

— Нищо, нищо. Впрочем, мисля, че Нанси ще е добра партньорка на Паула Брент, която има главната роля.

Той не скриваше задоволството си, че може да й достави радост.

Скоро след това Катрин се сбогува и си тръгна. Тя чувстваше истинско облекчение и се отправи бързо към дома си, за да телефонира на Нанси.

Заминаването й за Америка й се представяше сега в нова и по-хубава светлина. Тя винаги беше мечтала да извърши някога това пътуване заедно с Нанси. Освен това радваше я мисълта, че и Мадн щеше да участва в него.