Арчибалд Кронин
Дамата с карамфилите (5)

V

В събота, в последния ден от ноември, Нанси замина заедно с цялата трупа за Манчестър, за да участва в „Лунна нощ в Аркадия“. Както беше уговорено, Крис я придружи. Премиерата щеше да се състои в понеделник в театър „Роял“, а всяка пиеса, поставена от Чешъм, винаги беше едно голямо събитие. При заминаването на гарата „Сейнт Пакрас“ се беше насъбрала голяма тълпа. Нанси беше в чудесно настроение. С букети цветя в ръце, тя беше снимана в средата на групата от репортерите, които след това й направиха честта да я фотографират сама с Чешъм. Катрин, която знаеше слабостта на Нанси към славата, беше уредила всичко с агенциите.

Младата жена трябваше да признае, че Мадн се държеше отлично. Както обикновено той стоеше постоянно близо до Нанси, но без да бъде досаден. Обграждаше я с нежно, ненатрапчиво внимание. Преди потеглянето на влака Катрин успя да размени с него само няколко обикновени фрази и да му повтори отново да се грижи за племенницата й. Когато се прибра вкъщи, почувства, че вече е по-добре разположена към него.

Във вторник сутринта младата жена с любопитство разгърна вестниците. Както можеше и да се очаква, лондонските вестници не пишеха много и се ограничаваха с похвали за самата пиеса. Но печатът в Манчестър даваше подробни сведения. Общо взето, тълкованията бяха доста ласкави. Катрин попадна на един откъс, в който се хвалеше играта на Нанси, и изпита истинска гордост. Досега тя беше присъствала на всички представления, в които участваше племенницата й, и не се съмняваше в нейната дарба. Нанси беше много талантлива и особено добре изпълняваше ролите на модерни млади момичета. Тя ги играеше с младежки, непресторен жар, със своеобразна правдивост и хумор. Но макар че се гордееше с Нанси и се радваше на успехите й като артистка, Катрин не можеше да не се отнася към нея с известна въздържаност. Тя приемаше резервирано възторжените й изблици, когато племенницата й говореше за професията си и театралното си призвание. Драмата, мислеше си Катрин, е една необятна и мъчно разбираема област, а Нанси със своето очарование, лекомисленост и жажда за щастие изглежда, че живееше в съвсем друг свят. Това обстоятелство обаче не й пречеше да се радва на успеха на младото момиче. Тя от сърце желаеше пиесата да се ползва със зрителския интерес в Лондон поне за известно време; дотогава, казваше си Катрин, щеше да се изясни съдбата на авантюрата с Крис.

Следващите два дни младата жена беше погълната изцяло от приготовленията за заминаването си. Умът й беше зает с по-сериозни работи от тази пиеса. Но тя отново завладя вниманието й в петък, и то по съвсем неочакван начин. Следобед телефонът позвъни, обаждаше се Мадн.

— В Манчестър ли сте още? — попита Катрин.

— Не — отговори той, — намирам се в хотела. Върнах се вчера в Лондон по бърза работа. Много съжалявам, но се налагаше.

— Как върви пиесата?

— О, добре, дори много добре — отвърна той малко припряно. — Нанси има несъмнен успех. Ще ви разкажа лично. Ще се съгласите ли, мис Лоримър, да обядвате с мен?

Катрин се замисли. Беше свободна, но не искаше да се чувства задължена на Мадн.

— Не — рече тя, — вие ще ми бъдете гост.

— Както желаете. Елате да ме вземете. Може би ще ме заведете в някое тихо местенце, например в някоя от гостилниците на Флийт стрийт, за които толкова съм слушал да се говори?

Час по-късно двамата седяха един срещу друг в „Чеширското сирене“. Около тях цареше голямо оживление. Крис трябваше да й разкаже за прекараните в Манчестър дни. Премиерата минала добре, салонът бил пълен и Нанси била забележителна. Въпреки че той разказваше разпалено, Катрин, която го слушаше без да го прекъсва и без да откъсва очи от мургавото му изразително лице, откри в думите му сдържаност. Нещо в изражението му не се покриваше с думите, които изричаше.

— Някои сцени ще бъдат съкратени — продължи той — и краят на второ действие ще бъде поизменен. Това ще се отрази по-добре на представленията, които ще се играят тук.

— Струва ми се, че вие не харесвате много тази пиеса? — подметна Катрин.

— Да — призна той откровено. — Или поне не я намирам достатъчно добра за Нанси.

Въпреки че Катрин не показа с нищо задоволството си, този беше отговорът, който искаше да чуе. Непринудеността и откровеността на Мадн я трогнаха и прогониха и последните й предубеждения. От този миг тя почувства, че той й е симпатичен и че отсега нататък щеше да го приема безрезервно.

— Вие обичате много Нанси, нали? — запита го тя.

— Да, мис Лоримър, и днес бих искал да поговоря с вас за това.

Настъпи мълчание. Катрин несъзнателно ронеше хляба си. После тя започна първа:

— Навярно сте си мислили, че аз съм много досадна. Може би дори подозрителна. Но аз обичам Нанси… безкрайно я обичам. Тя е всичко за мен.

Младата жена вдигна живо очи към него, сякаш за да се извини, и лека руменина обагри страните й.

— Съжалявам, може би ще ви се сторя сантиментална и старомодна, но аз само се опитвам да ви обясня поведението си. Горещо желая Нанси да е щастлива и отлично зная, че въпреки всичкия модерен цинизъм, единственият път към щастието за нея е да намери мъжа, който й подхожда, който ще я обича истински, който ще я изтръгне от това глупаво съществование в театъра и който ще й създаде едно истинско семейно огнище… Господи, да! — прекъсна тя потока си от думи. — Това е вечната песен… Все едно дали е излязла от мода, или не, точно това желая за Нанси!

— Повярвайте ми — отговори той съвсем сериозно, — точно това исках да кажа и аз. Много се радвам, че по този въпрос вие мислите също като мен. Нанси е една чудесна млада артистка, но уви, неприятно ми е да гледам как пропилява таланта си в разни глупави пиеси. За мен това е изгубено време. Тя иска да играе Шекспир! Мечтата на всички млади артистки, нали? Но ако се оженя за нея, бих искал, дори аз да не съм Ромео, тя да играе Жулиета в дома ни…

Тези думи, които отговаряха напълно на чувствата, които изпитваше, накараха Катрин да се засмее.

— Тогава ние чудесно се разбираме. Ще бъдем приятели, нали? А вие ще бъдете за Нанси мъжът, който й трябва!

— Това, което казвате, мис Лоримър, ми доставя голяма радост. А щом като ще бъдем приятели, бих искал, ако ми разрешите, да ви наричам Катрин.

— Съгласна съм, Крис. Но при едно условие: да не ме смяташ вече за страшен дракон!

— Ако си дракон — отвърна той весело, — в такъв случай ти си най-очарователният от всички дракони, които съм срещал някога.

Двамата избухнаха във весел смях и напрежението, което досега сковаваше отношенията им, изчезна в миг. Настъпи кратко мълчание. Мадн, който явно смяташе, че обяснението на този деликатен въпрос е продължило достатъчно дълго, не се опита да го проточи.

Той огледа с любопитство залата, чиито дъбови колони и таванът носеха следи от далечното минало.

— Винаги съм изпитвал желание поне веднъж да дойда тук — каза Крис. — Може би това желание ти се вижда много еснафско и американско, но така е. Ще си спомням с удоволствие и с особен трепет, че съм се хранил тук.

— Да, кухнята е много добра — подхвърли Катрин.

Той избухна в смях.

— О! Вие прекрасно знаете, мис Лоримър… прощавай, Катрин! Ти знаеш много добре какво искам да кажа. Разбира се, кухнята е отлична. Но най-много ме поразява мисълта, че доктор Джонсън, Босуел и Голдсмит са идвали тук, че са седели под този стар и толкова изящно изработен дървен таван, че са разговаряли и писали тук. И нищо не се е променило. Келнерите тичат нагоре-надолу и дават поръчките си през прозорчето също както е било по тяхно време. Да, може би ще ти се сторя простодушен, но аз обичам всичко от доброто старо време и мисля, че никога не ще се наситя да разглеждам останалите оттогава паметници.

Възторгът му беше заразителен.

— В Лондон има много неща, свързани с миналото, които заслужават да бъдат видени.

Младият мъж кимна утвърдително с глава и сложи в чинията си от червеното цвекло.

— Зная. Досега бях много зает с Нанси, за да намеря време да ги видя. Не можех да я принудя да обикаля музеите с мен.

Той се усмихна отново, а после изведнъж стана сериозен.

— Но с радост бих им посветил този следобед. Тук, в Сити, могат да се направят много открития… стига да успея да ги намеря.

В разпалеността му имаше нещо толкова трогателно, че Катрин не можа да остане равнодушна. Тя си помисли, че той не познава в Лондон никой освен нея и си го представи как разпитва полицаите за търсената посока, движейки се объркан и самотен в мъглата.

— Слушай! — извика тя. — Какво ще речеш, ако аз ти стана екскурзовод? Никой не познава тези места по-добре от мен.

Лицето на Мадн засия и младата жена съвсем се трогна.

— Наистина ли ще направиш това? Сигурно ще ти е скучно с мен, а ти имаш да вършиш толкова други по-важни неща!

— О! Мисля, че ще мога да намеря време. Пък и може да не ми е толкова скучно с теб, колкото предполагаш.

Беше два часът и половина, когато излязоха от Флийт стрийт и се отправиха към Странд. Високият купол на катедралата Сейнт Пол се открояваше на синьото небе. Катрин не беше идвала от години в този квартал, в центъра на града, и тя изпитваше някакво странно чувство, докато вървеше по тази каменна настилка, която някога беше станала свидетелка на нейните първи начинания. Докато минаваха покрай Съдилищата, тя видя с умиление всички онези места, които бяха скъпи на сърцето й: Сейнт Клемент Дейнс, нейната спирка за метрото, гостилничката, в която обядваше обикновено с две малки наденички и чаша какао. Докато пред очите й минаваше панорамата на тези отминали дни, тя усети как сърцето й внезапно се сви от приятно чувство на носталгия. Въпреки напредъка, колко малко се беше променило всичко наоколо!

После двамата прекосиха уличката и Катрин заведе Крис до къщата, в която беше работил Бен Джонсън, показа му и черквичката, чиито камбани биеха и досега всяка вечер. Сетне посетиха черквицата „Дева Мария“ в Странд, където тя бе ходила толкова често през свободните си обедни часове. На Мадн просто не му се напускаше това място. Но Катрин го накара най-после да тръгнат. Краката и мислите й я водеха неудържимо към Холбърн и с разтуптяно сърце тя пое по пътя, който водеше към Стейпъл Ин Кортярд. Когато стигнаха там, уличният шум остана някъде далеч, а наоколо царяха невероятна тишина и спокойствие. Величествената фасада, чиято строгост се смекчаваше от цвърченето на врабчетата във високите брястове, се издигаше с цялата си красота пред тях.

— Колко е хубаво! — възкликна Мадн, когато седнаха на една пейка. — В самото сърце на Лондон! Някъде съм срещал описание на това… Какво идеално място за мечтаене!

— Точно тук идвах да мечтая — промълви Катрин.

Той я изгледа внимателно, развълнуван от особения й глас. След кратко мълчание Крис я помоли с настойчивост, която беше неприсъща за него:

— Сигурен съм, че всички тези места имат голямо значение за теб. Бъди така добра и ми разкажи нещичко…

— В интерес на истината няма много неща за разправяне…

Катрин се засмя малко пресилено и продължи:

— Тогава бях на седемнадесет-осемнадесет години и работех тук, съвсем наблизо. През свободното си време понякога идвах тук и сядах на тази пейка… Както виждаш, все същите стари сантиментални приказки. Защо да изморявам ушите ти?

— Много бих искал да зная — каза той настойчиво — историята на твоите първи стъпки в кариерата ти. Струва ми се, че ще те разбера. Аз също в началото имах трудни дни.

Самата Катрин беше много изненадана от вълнението, което я бе обзело при гледката на тези места, но преди да се овладее, тя започна да съживява младежките си спомени. Небето над тях беше ясно, топло и спокойно. Близо до краката им кацаха гълъби, клъвваха по някоя и друга трохичка и отлитаха. До тях долиташе заглушеният шум на града, като шума на морските вълни от някой далечен плаж.

Отначало Катрин намираше с мъка думите си, но съчувствието, с което Мадн я наблюдаваше, й помогна да събере тези далечни образи. Тя разказа за началото на кариерата си, когато започна като машинописка в търговската къща „Туис и Уърдръп“. В семейството й животът не бил весел, защото под тънката обвивка на почтен буржоазен живот прозирала нищетата. Нейният баща, който бил много строг човек, й избрал тази работа. Той не я разбирал и изобщо не допускал, че може да се издигне. Туис, който имал същите разбирания като стария Лоримър, я бил приел само за да му угоди.

Всичко това обясняваше ранната й честолюбива амбиция да успее, както и причината, поради която нейната чувствителна душа се беше затворила в себе си и бе възприела една привидна коравосърдечност. Тя искала да покаже на баща си и на всички близки на какво е способна. Неясни, но големи планове се зараждали в главата й. Макар да била бедна и слаба, Катрин иначе била способна и енергична, винаги готова да се залови с каквато и да е работа. Напрегнатият лондонски живот бил най-добрата подбуда за нея. С големите си учудени очи тя гледала как шестват край нея богатството и разкошът. Когато излизала късно от задушната канцелария, чакала под дъжда пред входа на операта, за да присъства на пристигането на големите личности. Междувременно учила и усъвършенствала машинопис, стенография и счетоводство. По този начин успяла да си спечели уважението на мистър Туис, а дори и на много взискателния мистър Уърдръп. На два пъти заплатата й била увеличена, докато стигнала до шеметната сума от две лири и пет шилинга на седмица. Когато съобщила тази голяма новина на баща си, отначало той я приел с презрително недоверие.

След четири години, когато била едва двадесет и две годишна, най-после й се явил щастливият случай. Старият евреин Евгени Харт, чийто антикварен магазин се намирал близо до Оксфорд стрийт, я повикал един ден в канцеларията си и й предложил да стане негова частна секретарка със заплата от двеста лири годишно. Евгени Харт, един добродушен старик, се славел като голям познавач на старинни художествени предмети. Със своето остро око той я бил наблюдавал многократно при посещенията си при Туис и Уърдръп и благодарение на безпогрешния усет на своята раса отгатнал нейните качества.

За нея било много мъчително да напусне търговската къща „Туис и Уърдръп“, но предложението на Харт й откривало многообещаващи далечни перспективи. Много скоро Катрин започнала да схваща тънкостите на занаята. Тя научила различните стилове и не след дълго вече ги разпознавала от пръв поглед. Заедно с Харт тя посещавала всички разпродажби от галерия „Върнън“, в Уест Енд до замъците на шотландските благородници. Старият антиквар оценил качествата й и тъй като разклатеното му здраве го принуждавало да се оттегли, той я оставил да работи сама.

За нея било голяма отговорност да извършва покупки за негова сметка. Катрин нямало да забрави никога деня, в който с треперлив глас подхвърлила първото си предложение на една разпродажба всред цяла тълпа от стари и опитни търговци! И скоро спечелила тяхното уважение. Това все още не било славата, но когато тя се явявала, започвали да се интересуват от нея. Освен всичко друго тя имала възможност и да спестява известни суми, защото освен заплатата Харт й давал процент от всяка успешно сключена сделка.

Катрин се влюбила пламенно в новата си професия: обичала свободата, която й давала, както и широките й и многобройни възможности.

Евгени Харт умрял след три години. Катрин, за която той бил един прекрасен приятел, изпаднала в отчаяние. Когато всичко било приключено и ликвидаторът затворил магазина, през ума й минало да се откаже от кариерата си. Била изпаднала в състоянието на кораб без кормило, когато най-неочаквано едно събитие й помогнало да се съвземе.

Катрин се запознала с адвоката Джордж Купър, симпатичен, работлив и многообещаващ млад мъж. По семейна среда и образование, също като Катрин, той принадлежал към средната буржоазия и като нея се бил заклел никога да не й измени. Двамата се срещали доста често и на нея й било приятно да го вижда. Съвсем естествено той се влюбил в Катрин и й предложил да се оженят.

За нея това предложение било доста примамливо. Тогава тя била на двадесет и пет години и била пълна с живот. Работата й не вървяла; баща й, вече болнав и сприхав старец, правел живота й непоносим и тя се чувствала много нещастна. Какво щастие би било за нея да има съпруг, деца и собствен дом! Когато си мислела за всичко това, я обземала жажда за нежност. Колко труден и самотен й се виждал другият път и колко малко надежда имала, че един ден ще постигне успех, ако го следва!

За нея било много трудно да вземе някакво решение. Джордж настоявал за отговор.

Най-после дошъл денят, един зимен ден като днешния, в който трябвало да избира между кариерата и семейното огнище. Тъжна, обезнадеждена, тя потърсила убежище в този стар двор и седнала на пейката под дървото, за да разреши по някакъв начин своята вътрешна борба. Когато станала, вече се здрачавало и решението й било взето. Още същата вечер писала на Джордж Купър, за да му съобщи отказа си. На другия ден се кандидатирала за поста редактор в „Колектор“, месечно списание за древно изкуство, декорация и художество.

Седмица по-късно вече се числяла към редакционната колегия на списанието, а след година станала негов главен редактор. После основала своя собствена фирма „Антика, анонимно дружество с ограничена отговорност“. Оттогава работите й потръгнали. Приятелските й връзки с видни личности й помогнали да стане известна в професията си както в Ню Йорк, така и в Лондон. Разбира се, тя трябвало да се бори, но кой е постигнал нещо без борба? Важното било, че започнала да печели много пари и че можела да харчи, без да се притеснява: парите й давали възможност да се грижи за майка си и за Нанси. С една дума, тя си създала бляскава кариера.

Когато Катрин завърши разказа си, настъпи дълго мълчание. Без да я погледне, Крис стисна силно ръката й.

— Аз съм щастлив и горд, че ми разправи всичко това. Мъчно ми е само за един човек.

— За кого? — запита тя.

— За Джери Купър — отвърна той бавно. — Защото е знаел какво губи.

Катрин се усмихна малко тъжно.

— Той не е изгубил кой знае какво. Мисля, че се е оженил и че е намерил щастието си.

Може би Мадн долови в изражението на лицето й онази тиха печал, която пораждат съживяваните спомени, защото той погледна бързо часовника си и скочи.

— Времето, за да пием по чашка чай, почти мина! Ти сигурно си замръзнала. Сега ще отидем заедно в онази чайна, която си посещавала някога, и ще изпием по чаша горещ чай.

Сега той беше този, който водеше. В малката чайна беше светло и топло. Прислужницата им донесе димящ чайник и препечени хлебчета с масло.

— Много е вкусно! — каза Катрин.

Докато ядеше, неволно видя образа си в отсрещното огледало и побърза да скрие под шапката си немирната къдрица, която падаше често върху челото й.

— Господи! На какво приличам! Заслужавам си го: всяка жена, която разправя живота си, трябва да бъде наказана.

— Нали аз те помолих за това? Един ден и аз ще ти разкажа моя.

Младата жена се засмя.

— Само да не започнеш да ме уверяваш, че си продавал вестници по улиците на Кливланд…

Той смръщи леко вежди.

— Да. Само че не бяха вестници, а фъстъци.

— И естествено си ходел бос?

— Така беше.

Мадн дояде замислено хлебчето си.

— Единственото нещо, което ме безпокои, е, че не зная как да прекарам вечерта. Не можеш да си представиш колко самотен се чувствам без Нанси. Ще броя минутите до завръщането й.

Той се поколеба.

— Би ли отделила още от времето си за мен тази вечер? Да отидем заедно на театър или на забава?

Крис разгърна бързо вестника, който беше купил на улицата, и прегледа програмата на театрите.

— Ако се съди по заглавията, навсякъде дават хубави пиеси.

— Не бива да се доверяваме на заглавията — каза Катрин.

Тя смяташе, че е направила достатъчно за него този ден, а и не държеше много да отиде на театър. При все това проследи с поглед пръста на Крис до момента, в който той спря върху обявата на театър „Савоя“ и откри с радост, че там се даваше една оперета от Гилбърт и Съливън.

— Йоланта! — възкликна тя.

Мадн повдигна очи.

— Нима обичаш тази стара оперета?

Катрин се изчерви.

— Ето че сега аз съм еснафка. Но, признавам си, обожавам Гилбърт и Съливън. Може би защото всеки път, когато исках да чуя някоя от техните творби, бивах възпрепятствана.

— Чудесно. Тогава ще отидем тази вечер — заключи той и повика прислужницата, за да й плати.

Намериха лесно по задни места, така че не се забелязваше, че не бяха във вечерно облекло. Оркестърът засвири увертюрата. Завесата се вдигна и Катрин тозчас изпадна в плен на приказната музика. Често й се налагаше да присъства на премиерата на някое модно ревю или оперета, чийто изкълчен ритъм и неблагозвучна музика я оставяха равнодушна. Тази музика беше съвсем друга, а и самата оперета подхождаше на душевното й състояние. С риск да я сметне за старомодна, тя откровено си призна, че тази музика й доставя удоволствие.

Но Катрин скоро почувства, че и Мадн, макар и да не говореше много, изпитва не по-малко удоволствие. По време на антракта той се въздържа от коментари.

А в залата седеше неподвижен, с очи, вперени с явен интерес към сцената. На излизане, докато чакаха такси пред входа, той каза:

— Още едно нещо, за което трябва да съм ти благодарен.

А след малко добави:

— Нанси ще бъде много доволна като научи, че си била толкова мила с мен. Ще й разправя всичко, веднага щом се върне.

Катрин се усмихна.

— Всъщност, ти ми прави компания.

— Не е така — отговори той живо. — Аз съм тъжен събеседник и се страхувам, че днес бях много отегчителен. Непрекъснато се питам какво става в Манчестър.

Докато колата ги отвеждаше към Кързън стрийт и двамата мислеха за Нанси. Когато пристигнаха, Катрин го покани да се качи при нея на чаша чай. Крис прие. На масичката в хола беше оставена някаква телеграма. Тя я отвори и прочете: „Премиерата пълен неуспех. Лондон отложено. Може окончателно да се изостави. Връщам се утре. Плача и проклинам. Нанси“.

Прехапал устни, Мадн грабна телеграмата от ръцете й.

— Горкичката! Това е ужасно! Не бих искал кариерата й да свърши така…

Почти веднага след това, сякаш забравил, че е поканен да пие чай, той се сбогува с Катрин и си тръгна.