Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame aux oeillets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Арчибалд Кронин. Дамата с карамфилите

Френска. Второ издание

ИК „Ведрина“, София, 1991

Редактор: Елена Матева

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Мария Григорова

Художник: Петър Добрев

ДФ „Балканпрес“, София

История

  1. — Добавяне

IV

Ако спазваше традициите на писателите, авторът би трябвало да вмъкне тук една сензационна сцена, която да направи изключително впечатление.

За ужас на милионите радиослушатели Нанси би трябвало да изгуби съзнание пред микрофона и да бъде занесена у дома, където след няколко дни да почине от двойна пневмония.

Но въпреки малкото време, с което разполагаше, за да разучи ролята си, и въпреки главоболието си, Нанси се справи блестящо със задачата си. Когато се прибра вкъщи, в главата й упорито се въртеше мисълта за „Бийчуд“, очакваше да я засипят с упреци. Мадн вече беше на път към нея.

На другата сутрин животът продължи отново обичайния си ход. Нанси не само че не стана жертва на трагичната съдба, която споменахме по-горе, но дори се чувстваше по-добре. Температурата й беше спаднала и в понеделник тя беше в състояние да продължи репетициите на „Лунна нощ в Аркадия“.

Междувременно Катрин също се върна към работата си. Седнала пред бюрото си, подпряла глава с ръце, тя съзерцаваше съсредоточено миниатюрата на Холбайн, поставена в специална кутия, покрита със зелено кадифе. Мистър Съгдън, един от директорите на галерия „Върнън“, беше държал да й я поднесе лично. Погледът на Катрин, едновременно проучващ и сериозен, дълго не можеше да се откъсне от малкия портрет.

Той беше художествено изящен, истински шедьовър, от който се излъчваше едва доловима печал. Люси дьо Керси стоеше права до една маса, върху която беше постлана покривка от червен брокат. На преградката, в долната част на масичката, бяха поставени мандолина и няколко книги. Девойката беше облечена в кафява рокля, украсена с хермелин; в ръката си, отпусната небрежно върху броката, държеше букет от бели карамфили. Тя беше много красива, с бледо, нежно и замислено лице, което покоряваше със странния си, почти загадъчен чар. В очите й, тъмнокафяви и проницателни, се четеше разбиране. Катрин имаше чувството, че тя я гледаше съсредоточено с настойчивостта на жив човек. В погледа й имаше нещо толкова близко и приятелско, толкова красноречиво, че на Катрин й се стори, че чете в него една изповед, от векове предназначена специално за нея, която я увличаше в далечното минало. Съвсем неочаквано за самата нея тя с изненада откри, че отговаря на погледа на Люси дьо Керси, сякаш се беше поддала на влиянието на тази жена, така загадъчно красива в своята замечтаност.

Историята на тази дама с карамфилите, неразделно свързана с миниатюрата и подкрепена с исторически факти, беше добре известна на Катрин. Младата французойка беше дошла в двора на Хенрих VIII с баща си, граф Дьо Керси, отчасти, за да бъде представена в двора, но най-вече, за да бъде рисувана от Холбайн. След многобройни и сериозни парични затруднения художникът, напуснал отскоро Швейцария, се бил установил в Лондон. В Париж Люси била оставила годеника си, Пиер дьо Ноай, към когото изпитвала не някакво повърхностно чувство, а пламенна, искрена и чиста любов. Портретът бил нарисуван.

Днес той се намира в Кралската галерия в Хага. Люси помолила големия майстор да направи едно миниатюрно копие за годеника й. Холбайн се съгласил и миниатюрата станала по-съвършена от портрета. През пролетта, същата година, Люси се завърнала с баща си в Париж. Но още с пристигането си научила, че два дни преди това Ноай бил убит на дуел. Тя запазила миниатюрата като печално свидетелство за невъзвратимата загуба. Не се омъжила никога. С разбито сърце приела тъжната си съдба. Посвещавайки се на благотворителна дейност, тя умряла в един манастир на тридесет и седем години.

Леко почукване на вратата върна Катрин към действителността. Тя остана неподвижна още миг, после извика с треперлив глас:

— Влезте.

Беше помощникът й Уолтърс. Той застана до бюрото с дълъг пакет в ръка и погледна замислено миниатюрата през рамото на Катрин.

— Много е хубава, мис Лоримър — промълви той тихо и почтително, — наистина е много хубава!

Уолтърс винаги се държеше изключително тържествено и учтиво. Той беше възрастен мъж с грижливо поддържана приятна външност и мило бащинско изражение. Приличаше на свещеник с високата си колосана яка и черните си дрехи. Походката му също беше някак почтителна, смирена; когато стъпваше, кракът му сякаш галеше килима.

Той беше чиновник при Катрин от дълги години и тя знаеше наизуст всичките му малки слабости; най-големите измежду тях бяха пристрастеността му към силния чай и предаността към готическото изкуство. А любовта му към антикварството, едно чувство, което го поставяше във вечен конфликт с търговците, чиято грубост го отчайваше, беше наистина трогателна.

— Истински малък шедьовър — продължи Уолтърс възторжено. — Забележително е, че всички тези подробности не пречат с нищо на общото впечатление.

— Действително е нещо изключително — каза Катрин сухо, сякаш трябваше да направи усилие, за да говори.

— И толкова характерна за бедния Холбайн. Може би намирате, че е смешно да го наричам „беден“. Но аз мисля винаги със съчувствие за чумата, тази ужасна болест, от която е умрял. Бил е едва четиридесет и шест годишен. Преживял е тежки дни на мизерия в Базел. Но какво ли щастие е изпитвал, когато е рисувал тази миниатюра! Каква красива жена! Знаете ли, мис Лоримър — простете забележката ми — че тя прилича на вас?

— Глупости!

— Разбира се, тя прилича на вас, ако смея да ви противореча, мис Лоримър. Приликата е поразяваща. Тези очи са също като вашите. — Той млъкна за малко. — Предполагам, че знаете историята й.

— Естествено — отвърна Катрин хладно. — Всеки търговец на антики я знае, излишно е да си я припомняме. Клетата!

Старият човек остана изненадан от отговора й.

— Добре, добре, мис Лоримър. Мислех си само, че тази история може да ви интересува.

Катрин се извърна към него и пресилено се усмихна.

— Това, което ме интересува най-вече, е продажбата на миниатюрата. Ние имаме нужда от пари, мистър Уолтърс, и вие го знаете. Докъде сме стигнали в преговорите с лейди Ансън?

Уолтърс се поколеба.

— Лейди Ансън се обади по телефона тази сутрин. — Гласът му стана особено загрижен. — Решила е да не предприема промените, които възнамеряваше да направи.

— Какво! — извика Катрин неприятно изненадана. — Та едва в петък тя извести, че вече трябва да започнем!

— Зная, мис Лоримър — промълви Уолтърс, като сведе глава. — Но тя е променила решението си. Смята, че времената са много тежки.

— Тежки! — повтори Катрин с горчивина. Тя овладя нервите си. Понякога й се случваше да се поддаде на чувствата си, но какъв смисъл имаше това…

— Много съжалявам — започна Уолтърс. — Направих всичко, за да я убедя.

— Зная, зная. Разбира се, вината не е ваша. Не ви упреквам. И лейди Ансън е напълно права. Времената са наистина трудни. За всички, и за нас — добави тя с въздишка.

Очите й се приковаха отново върху миниатюрата.

— Трябва да продадем този Холбайн при възможно най-добри условия, и то бързо!

— Мислите за Бранд от Ню Йорк, нали?

— Да, за него. Той ще я иска за своята колекция, сигурна съм. Ако не беше заминал за Аржентина, сигурно нямаше да изпусне тази разпродажба. Без съмнение той щеше да вдигне до двадесет хиляди лири, мистър Уолтърс. Тази е цената, която ще му поискам.

— Съгласен съм, мис Лоримър. — Той заговори шепнешком. — Вие имахте възможност да сключите отлична сделка с него последния път. Той притежава съвършен вкус и огромно състояние.

— Огромно състояние… Бог знае! — възрази Катрин мрачно.

— Вие ли ще заминете за Съединените щати, мис Лоримър?

— Да. Осведомете са за параходите, които тръгват в началото на следващия месец. Мисля, че „Пиндарик“ тръгва към седми; той е хубав параход и, най-важното, ще имам възможност да пътувам в самостоятелна кабина за неголяма сума.

Уолтърс беше вперил очи в пода.

— Толкова зле ли са работите, мис Лоримър? Мислех си… Естествено, аз съм в течение… Но не дотолкова…

Той млъкна, а сетне продължи, като повиши гласа си с едно почти драматично кресчендо:

— Ако мога да направя нещо, мис Лоримър, да ви подпомогна по някакъв начин…

Лицето на Катрин светна. Тя се усмихна мило и сърдечно.

— Само това остава, Уолтърс! Старият и верен служител да пожертва спестяванията си, които е събирал през целия си живот, за да спаси господарката си от разорение! Не, не, не сме толкова зле! Винаги сме се измъквали от затрудненията, ще се измъкнем и този път. А сега не стойте пред мен с такова изражение, сякаш съдия-изпълнител чака зад вратата. Хайде, на работа!

— Да, разбира се, мис Лоримър — промълви той, като се отправи към вратата.

На прага старият човек се сети за пакета, който държеше в ръка.

— О!… Щях да забравя. Мис Лоримър, донесоха го преди малко за вас.

Той се върна, остави пакета на бюрото и излезе, като затвори безшумно вратата.

Когато остана сама — защото младата жена нямаше да покаже никога пред Уолтърс колко е сериозно положението й — Катрин доби отново загриженото си изражение. С уморени движения тя започна да разтваря внимателно пакета, тъй като не можеше никога да скъса грубо каквато и да било обвивка. Най-после хартията се разтвори. Очите й се разшириха от радостно възхищение: кутията, която се показа, беше пълна с прекрасни карамфили. Преди да погледне картичката, която ги придружаваше, тя знаеше, че цветята са от Мадн, защото си припомни, че на път за „Бийчуд“ бе споменала, че карамфилите са любимите й цветя. Катрин взе картичката и прочете: „Крис Мадн, Кливланд, Охайо“. На обратната страна бяха написани само няколко думи: „В знак на признателност за прекъснатия уикенд в «Бийчуд» и… за Нанси“.

Младата жена се усмихна при мисълта, че по този начин той си присвояваше правото на собственост над племенницата й. Но каква радост й доставяха тези прекрасни цветя! Вече не си спомняше откога не беше получавала такъв подарък. Колко мило беше от негова страна да си спомни бегло изказаното от нея предпочитание! След като постави букета в една старинна ваза от Уорстър, чиито тъмнокафяви и позлатени тонове подхождаха чудесно на цвета на карамфилите, Катрин развеселена си каза: „Въпреки всичко не бива да му позволявам да си въобразява, че по този начин с мен може да постига онова, което е намислил“.

Силно, но приятно ухание изпълни веднага стаята. Младата жена постави вазата върху бюрото. Изведнъж се успокои, заключи миниатюрата в касата и се върна отново към работата си, в която нямаше нищо приятно. Взе молив и бележник и започна да записва пасива.

За да заплати миниатюрата, трябваше да вземе заем от шест хиляди лири, тъй като разполагаше само с четири хиляди. За щастие банките й отпускаха лесно кредит. Фарър от банка „Сейнт Джеймс“ й даде исканата сума заради доброто име на нейната търговска къща. Но всъщност Катрин получи тези пари не толкова на актива, който притежаваше, колкото на личното си обаяние.

Досега всичко беше в ред, но задълженията, които щяха да я притиснат в края на годината, бяха толкова смазващи, че тя не смееше дори да мисли за тях: разходи и данъци; огромни данъци, горчиви спомени от благодатните години, които възлизаха на две хиляди лири. Неплатените сметки за материали и за работната ръка представляваха още осемстотин лири. Без да влиза в подробности, тя беше пресметнала всичко. Вноските, които би трябвало да направи през януари, възлизаха на около пет хиляди. Този необходим и заплашителен дълг я беше подтикнал да се хвърли в отчаяното приключение, каквото беше покупката на миниатюрата. Младата жена знаеше, че на всяка цена трябва да успее в тази сделка с Бранд. Едва тогава тя би могла да посрещне задълженията си, да покрие дефицита си в банката и благодарение на печалбата, която щеше да й остане, да дочака по-добри времена. Но за да постигне всичко това, трябваше да препродаде миниатюрата.

Едва след като взе окончателно това решение, тя можеше да гледа по-спокойно дългата колона от цифри. Сетне Катрин се залови да пише на Брьоже, нейния представител в Ню Йорк, за да го предизвести за пристигането си и за да го помоли веднага да се свърже с Бранд. Това писмо беше много важно и макар че в момента мис Милс, машинописката, беше свободна, Катрин го написа собственоръчно с ясния си едър почерк.

Младата жена вече привършваше, когато се почука на вратата. Беше мис Милс. Върху слабото й лице се бе изписала плаха, смутена усмивка, по която Катрин веднага отгатна кой беше посетителят, за когото щяха да я уведомят.

— Мистър Ъптън е тук — промълви мис Милс. — Твърди, че имал уговорена среща с вас, мис Лоримър…

— Предполагам, че става дума за обяда?

— Струва ми се, че е така, мис Лоримър.

Катрин изгледа пламналата мис Милс със съчувствие и любопитство. Нямаше съмнение, че Чарли Ъптън беше чаровен мъж, но че той правеше толкова силно впечатление на мис Милс, та при всяко негово посещение тя изпадаше в такова трепетно състояние, беше наистина неразбираемо за Катрин. „Значи — помисли си тя изненадана, — има един мъж, който да представлява нещо в затворения и празен живот на нашата клета мис Милс!“

— Чудесно — отвърна тя. — Поканете го да се качи.

Само миг след това Чарли Ъптън влезе в кабинета й.

— Знаеш ли, Чарли — заяви му Катрин, още преди той да е отворил уста, — някой ден ще изпратя мис Милс да обядва с теб. Тя може да получи сърдечен припадък от радост, но мисля, че дори и тогава обядът не ще й се види скъпо платен.

Чарли Ъптън се засмя от учтивост, което отговаряше напълно на гарденията, която носеше на петлицата.

— Гледай ти! — възкликна той. — Значи тя не е стара!

— Грохнала е от прекомерното усърдие, което влага в работата си, от посещенията в глупавия си женски клуб, злоупотребата с мляко и сладкиши, от старанието си да не пропусне някой час от нощната си почивка. Ако всяка седмица не вземаше определена част от киното си, от Кларк Гейбъл и от теб, Чарли, тя щеше да увехне още по-бързо. Мис Милс е класическият образ на бедната чиновничка и на жената, която печели хляба си. Повярвай в онова, което ти казвам, Чарли, защото аз разбирам тези неща.

Чарли продължи да се смее.

— Струва ми се, че днес искаш да се скараш с мен. Обикновено си толкова заета, че не мога да те накарам да ме изслушаш.

Катрин го изгледа сериозно. Той беше още млад човек, малко лекомислен, но великодушен, не много умен, но иначе приятен и мил. Най-хубавото му качество беше, че никога не се стараеше да създава лъжлива представа за себе си и че не се опитваше да прави впечатление. Чарли беше четиридесет и пет годишен, ала изглеждаше по-млад. През целия си живот не се беше залавял с никаква работа. Баща му беше едноличен собственик на „Сънди Сърчлайт“, един необикновен седмичен вестник, който поместваше криминални истории и съобщения за разводи и който имаше пет милиона и половина тираж.

След смъртта на стария Ъптън Чарли наследи едно твърде значително състояние, което не би могъл сам да пропилее, въпреки че беше голям прахосник. Той имаше своето място в управата на вестника, но човек много рядко можеше да го види в редакцията; в замяна на това беше пръв на годишния банкет и на бала, който следваше. Впрочем, както вече казахме, Чарли не се занимаваше с никаква постоянна и определена работа. При все това той се справяше чудесно с ролята си на безделник. Беше член на пет-шест клуба, имаше безброй приятели, можеше да оцени една добра вечеря и хубав анекдот, занимаваше се с няколко вида спорт, които поддържаха тялото му в добра форма, прекарваше часове наред с шивача и обущаря си, всеки следобед отиваше на турска баня, заемаше пари на всеки, който му поискаше, но не се оставяше никога да го излъжат. Накратко, не можеше да му се открие и най-малък недостатък.

Преди осем години на един благотворителен бал Чарли Ъптън се бе запознал с Катрин Лоримър и, както сам признаваше, беше изгубил напълно ума си по нея. Само седмица по-късно той й предложи да се омъжи за него и оттогава периодично я поставяше в мъчителното положение да му отказва всеки път ръката си. Междувременно Чарли се утешаваше с красивите балерини от операта, но това бяха само несериозни приключения, които той дори не се стараеше да скрива, което говореше в негова полза. Тези приключения спомагаха любовта му към Катрин да разцъфтява като някакво рядко цвете в една иначе бедна градина. В привързаността му към нея имаше толкова вярност, а надеждата му да постигне един ден мечтите си говореше за такова трогателно упорство, че Катрин би се упрекнала жестоко, ако по някакъв начин го оскърбеше, макар и неволно.

Въпреки всичко младата жена беше принудена да признае, че не обича Чарли. Когато се впускаше в избраната от нея кариера, тя се отказа от всякаква мисъл за женитба. Все пак дълбоко в подсъзнанието й дремеше мисълта, че непоколебимото постоянство на Чарли, съчетано с едно също така непоклатимо състояние, би могло да я подтикне в момент на слабост да се хвърли в обятията му, за да потърси убежище срещу умората, грижите и мъките, които похабяваха живота й. Мисълта, че тя, Катрин Лоримър, „която се беше издигнала сама“, за да се избави от лишенията и отчаянието си, един ден би могла да се окаже в невъзможното положение да принадлежи на мъж, който по образование стоеше по-долу от нея, й се струваше кошмарна. Катрин не можеше да се освободи напълно от тревогата, която пораждаше у нея този кошмар, особено когато Чарли седеше до нея и взимаше ръката й в своята. Тогава младата жена го гледаше със смръщени вежди, сякаш за да го накара да се отдръпне. Точно така го гледаше и сега.

— Още не си ми обяснил защо ме безпокоиш в кантората в този необичаен час? — запита Катрин.

— Но това е най-подходящият час. Дошъл съм да те взема за обяд.

— Много съм заета — отказа му тя.

— Ти винаги си заета, Катрин, но трябва да дойдеш.

— Не, няма да дойда.

— Напротив, ще дойдеш. Запазил съм маса в „Амбасад“.

— Слушай, Чарли, предупредих те, че имам работа. Как искаш да печеля почтено прехраната си, когато ми пречиш така?

Той започна да се смее.

— Нямаш нужда да печелиш насъщния си. Ти си най-благоденстващата жена в Уест Енд… Всички вестници пишат за теб по повод миниатюрата на Холбайн.

— Да не би да ми съобщиш, че и „Сънди Сърчлайт“ споменава за мен?

— Не още, но и това ще стане. А сега да се върнем на въпроса. Ти знаеш, че вече съм поръчал обяда.

— Какво си поръчал?

— Въпреки всичко вече започвам да опознавам вкусовете ти: есетра с любимия ти сос, салата „Флорида“, суфле със сирене.

Как би могла да устои на тези лакомства? Независимо от упорството й, лицето й се проясни.

— Прекрасно — заяви тя, като стана живо, — ще дойда! Но знай, че след час трябва да се върна и да съм седнала зад бюрото си! Ясно ли е? Точно в два часа. И да знаеш, че идвам не заради теб, а заради есетрата!

Чарли отново се засмя и загърна раменете й с късата й кожена наметка.

— Достатъчно ми е, че ще дойдеш!

А докато слизаха по стълбите, добави:

— Между другото, когато стигнем до десерта, ще ти задам един въпрос. Крайно време е да ти направя пак предложение.