Арчибалд Кронин
Дамата с карамфилите (20)

XX

На другата сутрин Нанси се събуди с пълното съзнание за успеха си. Тя остана известно време удобно излегната, унесена в мечти и вдишваща уханието на цветята, които беше получила в театъра и които придаваха на стаята й почти екзотичен вид. Докато си припомняше бързо развилите се през предишния ден събития, тя сякаш се вглъби в себе си, пренесе се нанякъде.

Чувстваше се почти изплашена от мисълта, че успехът, който бе желала, заради който беше работила толкова, бе дошъл най-после, но в същото време не се оставяше да бъде подмамена от илюзиите си. Девойката съзнаваше, че изграденият от нея образ на Мейдж беше най-доброто, което бе създала досега. Може би хората наистина имаха право да казват, че била забележителна. Все пак тя не се самозалъгваше. Преди от суетност би се наслаждавала дълго на изключителния си успех, но сега се бе променила. Нанси съзнаваше, че дължеше успеха си на мъката, на страданието, които й бяха помогнали да узрее и които бяха освободили скритите сили на нейната природа. Тя не играеше ролята си: за пръв път в артистичната си кариера тя я преживяваше. И със смиреност, която бе неприсъща за нея, Нанси се молеше да бъде твърда и да прояви постоянство в този път.

Само една едва забележима бръчка върху челото й издаваше тази дълбока вътрешна борба. После седна в леглото, запали цигара и се замисли. След малко позвъни да й донесат закуската.

Бързината и почтителността, с които й прислужваха, бяха ново доказателство за авторитета, който си бе извоювала. Двама прислужници и една камериерка се появиха безшумно, сякаш бяха чакали с часове тя да прояви признак на живот. Само след миг пердетата бяха дръпнати, цветята подредени и масичката за закуска приближена до леглото й — със снежнобяла покривка, сребърни прибори, леденостуден плодов сок, чай и препечени хлебчета.

Облегната на възглавницата, Нанси прегледа вестниците. Почти във всички изобилстваха прилагателните в превъзходна степен, в повечето представлението бе обявено за най-хубавото през сезона и критиците се надпреварваха да хвалят Нанси.

Телефонът иззвъня. Беше Бъртрам.

— Добро утро, Нанси, надявам се, че си отпочинала добре…

В гласа му имаше бащинска загриженост и много нежност.

— Добре, много добре, мое дете. Прочете ли вестниците?

— Да, мистър Бъртрам.

— Доволна ли си?

— Разбира се — отвърна Нанси със зареян в далечината поглед.

— Надявам се, че е така! Ха! Ха! Гръм и мълния!

Смехът му проехтя по жицата, после Бъртрам отново стана сериозен.

— Изслушай ме, Нанси. Сега ти постигна голям успех и го знаеш. Слушай, аз ще се погрижа за всичко; ролята ти ще бъде оправена и разширена. Аз ще отида рано в театъра, но първо бих искал да обядвам с теб. А сега вникни добре в онова, което ще ти кажа. Ти ще бъдеш обсипана с най-различни предложения. Не подписвай нищо, дори листче хартия, без да ми го покажеш! Разбрано ли е? Нищичко не подписвай, преди да се посъветваш с мен. А сега, довиждане. Ще се видим в един часа.

Когато поставяше слушалката на мястото й, Нанси се усмихна унесено. Но в мига, в който вратата се отвори, лицето й веднага засия тържествуващо. Тя отговори на целувката на Катрин и зачурулика весело на въпросите й.

— Разбира се, Катрин. Спах чудесно. Какво си мислиш? Кошмари ли? О, мила, бъди така добра, обади се по телефона. Днес ме засипват с предложения, парфюми, подаръци, пудри, снимки… Цялото Пето авеню ще се обади.

Катрин вдигна слушалката и после я закри с ръка:

— Мисис Лилиън от Петдесет и седма улица. Трябва да знаеш, че…

— Да, зная, кажи й, че ще отида, че мадам… това съм аз… ще видя с удоволствие нейните последни образци…

След като предаде каквото й заръча, Катрин седна на края на леглото и погледна усмихнато Нанси.

— За звезда, каквато си станала, не може да се каже, че си си загубила ума. Не се ли чувстваш малко нервна?

Нанси, която пиеше плодов сок, завряла нос в чашата, вдигна големите си очи към нея и поклати отрицателно глава.

— Защо да съм нервна? Аз предвиждах отдавна това, което се случи. Точно него желаех. Сега го имам, вече съм прочута. И, повярвай ми, няма да спра на половината път.

— Не бъди толкова самоуверена — каза Катрин бавно.

— Мила! Нима трябва да се държа скромно и смутено? Не, бъди спокойна. Моля те, помогни ми да вдигна този поднос. Нали съм хубава? Би ли ми подала несесера за маникюр?

Катрин послушно стана. Не би могла да каже защо, но държането на Нанси я учудваше. Тя изгледа крадешком племенницата си, красивото й продълговато лице, високите скули, оскубаните вежди и грациозното й здраво тяло, което се очертаваше под завивките, гъвкаво като на младо животно.

Телефонът отново зазвъня и Катрин вдигна слушалката.

— Обажда се мистър Карл Морис от „Вестрис“ — обясни тя. — Иска да се срещне с теб.

Нанси се наведе напред.

— Морис — извика тя, — Морис от „Вестрис филм“!

Тя прехапа устни, което при нея беше признак, че разсъждава сериозно и бързо.

— Кога иска да дойде?

— Колкото може по-скоро.

— Да речем, в единадесет.

След като определи часа на срещата, Нанси се върна към портокаловия сок.

— Той е много важна личност, нали? — попита Катрин.

— Морис! Доколкото зная, той е най-могъщата фигура в Холивуд. Негова собственост са половината от „Вестрис“, както и пет-шест други дружества. Играе си с милиони. Той е нещо като божество във филмовия свят. Има свой небосклон, осеян с негови звезди. От време на време открива някоя нова и я прибавя към останалите.

Катрин я погледна въпросително. В гласа на Нанси тя долови някаква непозната нотка, която я порази. Не беше в природата й да се шегува с олимпийците от Холивуд.

Настана мълчание.

— Добре — каза най-сетне Катрин, — ще отида да купя това-онова. — Тя се усмихна. — Впрочем, оставям те на мистър Морис.

Петнадесет минути по-късно тя напусна хотела.

Нанси никак не бързаше и когато към десет и половина позвъни на камериерката, нищо не показваше, че е неспокойна. Тя облече един лек пеньоар върху изящната си пижама, подреди внимателно косите си, погрижи се и за лицето си и накара да занесат всичките цветя в хола, където отиде и тя.

Излегната на дивана, тя не чака дълго. В уречения час Морис дойде. Противно на приказките, че всички холивудски директори били едри, пълни и шумни, той беше дребничък, пъргав и сдържан човек.

Морис влезе забързан, сякаш се боеше да не изпусне влака. Удари токове един о друг, като германец, и се наведе да целуне ръката на Нанси. После придърпа един стол към дивана, седна и заразглежда младото момиче с настойчив поглед. Остана известно време мълчалив и като че ли бе доволен от онова, което видя. Ноздрите му се разшириха, за да вдъхне аромата на розите. После извади от джоба си табакера от масивно злато и запали една турска цигара. Сетне се облегна самодоволно на стола си и заяви с благосклонен жест на художник, който разглежда творбата си.

— Прекрасна, прекрасна. Би могло да се направи нещо. Какво ще кажете, мис… Как беше?… Шъруд? За филмовото дружество „Вестрис“! Реклама, известност, нищо не струва толкова, колкото рекламата.

Преди Нанси да отговори, той се наведе напред и продължи разпалено:

— Слушайте, мис Шъруд, аз съм човек, който урежда бързо работите си. Всеки, който познава Карл Морис, го знае. Разбирате ли защо съм тук?

— Досещам се — отвърна Нанси невъзмутимо, като го погледна в очите.

Морис поклати глава.

— Чудесно! Започваме да се разбираме. Вие имахте голям успех, нали?

— Но все още не е това, което възнамерявам да постигна.

Морис кимна утвърдително.

— От хубаво към по-хубаво! Обичам честолюбивия стремеж у хората, с които работя. Слушайте, мое дете, да играем с открити карти. Снощи бях в театъра, вие ми харесахте. Но трябваше да проверя първото си впечатление. Именно затова съм тук тази сутрин. Сега съм напълно уверен.

Настъпи многозначително мълчание.

— Аз ви наемам.

Нанси не отговори нищо. Непроницаемият й поглед беше все така прикован в Морис, който се беше навел поверително към нея и почукваше коляното й с любезна безцеремонност.

— Вие знаете, мое дете, какво мога аз. Мога да направя от вас звезда като Грета Гарбо или Катрин Хепбърн. Мога да ви направя светило и ще го направя. Вие знаете кой съм аз? Карл Морис. Зная какво казвам. Щом аз искам нещо, то става на часа. Парите не играят никаква роля. За да създам Хърман, изразходвах един милион. Сега тя ми носи десет, че и повече. Видяхте ли последния й филм? Просто фантастичен. Изкуство, драма, страст, всичко има в него. Само за брачната сцена, за автентичното легло на император Наполеон съм дал тридесет хиляди долара.

Той дръпна бавно от цигарата си и продължи все така важно:

— И тъй, слушайте, мис Шъруд. Ние ще бъдем добри приятели. Каня ви тази вечер у дома. Не, няма от какво да се боите. Ще се запознаете с жена ми и моята малка Софи. Аз не съм само делови човек, но и добър глава на семейство. Вие трябва да видите моята малка Софи. Ако пожелая, тя може да стане втора Шърли Темпъл. И тъй, елате, мое дете. Ще говорим за всичко това. Може би искате да сключите дългосрочен договор?

Договор с Морис! Нанси знаеше отлично какво означаваше това — изкачването, върхът, раят! Той щеше да се заеме с всичко и щеше да задоволи всичките й желания: пари, реклама, всичко, което би могло да я направи известна.

Добре, тя щеше да подпише договора. Холивуд не би могъл да попречи на театралната й кариера. Нанси се замисли. Тя се беше борила и бе победила, беше постигнала славата.

Двамата побъбриха още двадесетина минути. След като постигнаха съгласие по главните точки на договора, дребничкият човек стана, удари отново токове и изчезна.

Тогава Нанси изгуби спокойствието си. Имаше чувството, че й се вие свят, че е зашеметена. Този смешен човек с цялата си мощ и всичките си милиони имаше вяра в нея и под неговото умело ръководство тя щеше да познае славата. Въпреки че умееше да се владее, за миг й се стори, че ще полудее. Притисна силно ръка към челото, като се стараеше напразно да задуши риданията, които се надигаха в гърлото й.

Докато водеше тази вътрешна борба, неумолимият телефон отново зазвъня. Нанси на драго сърце би го тикнала в някой ъгъл. От рецепцията й съобщиха, че Мадн я чакал долу.

Това известие я накара да пребледнее и тя остана за миг с треперещи устни, питайки се какво да отговори. Откакто случайно бе чула разговора между Крис и Катрин, тя не беше виждала годеника си насаме. Сега той беше долу…

— Нека се качи — каза тя с твърд глас, — а след малко изпратете два коктейла с шампанско.

Нанси нервно преплете пръстите на ръцете си. През малкото време, което й оставаше, тя се помъчи да се овладее, за да може да се държи така, както най-добре би подхождало на решението, което бе взела. „Господи — помоли се тя, — дай ми сили да изиграя тази роля докрай!“

Когато Крис влезе в хола, Нанси се отправи към него с протегнати весело ръце.

— Желанието ми е изпълнено — възкликна тя, като отметна назад глава. — Идваш тъкмо навреме, Крис! Тази сутрин беше рядко щастлива за мен. Поздрави ме!

— Защо? Някакъв нов успех ли?

Тя кимна утвърдително.

— Договор с Морис.

Той я изгледа продължително с обичайната си въздържаност.

— Да — продължи Нанси, — тази сутрин бях толкова заета, че дори нямах време да се облека, за да приема един холивудски магнат. Какво ще кажеш, хубава ли съм?

— Разбира се — отговори той с добродушна усмивка. — Ти го знаеш добре. И Морис се остави да го съблазниш, нали?

Нанси се засмя.

— Трябваше да присъстваш. Истинска театрална сцена! Дребничкият Морис, който едва стига до носа ми, изрече крайно забавно монолога си: „Аз имам нужда от вас, мис Шъруд. Не за «Леглото на Наполеон», което ми струваше тридесет хиляди долара. Но аз ще направя от вас звезда. Ще ви представя на Софи, която, стига да искам, може да стане втора Шърли Темпъл. Елате, мое дете. Не, няма от какво да се боите. Може би искате да сключите дългосрочен договор?“.

Нанси имитираше толкова сполучливо Морис и сигурно това й доставяше голямо удоволствие, защото тя се забави известно време, преди да отговори на прислужника, който донесе коктейлите.

— Оставете ги тук — каза тя все още засмяна, като посочи масичката до дивана.

Когато вратата се затвори зад гърба му, тя се настани веднага на дивана.

— Не можахме да говорим за снощното представление, Крис. Най-после сме сами. Да пием за моя успех, но не прави такава укорителна физиономия! Всичко се развива като по ноти!

Нанси изпи коктейла си на един дъх, докато той отпиваше бавно от своя. Денят беше сив и мрачен, в стаята беше приятно топло.

— Ужасно съм изнервена, Крис! — заяви тя. — Изглеждам много спокойна, но всъщност не е така. Трябва да бъдеш мил с мен! Защото ще ти кажа нещо, от което няма да останеш възхитен.

Той остави чашата си върху масичката и извърна лице към нея. Изглеждаше изненадан.

— Какво има, Нанси?

Тя замълча за миг.

— Чудя се как да ти кажа.

— Но защо? — възрази той приятелски. — Забравяш ли, че в събота ще се оженим?

Отново настана мълчание, след което тя промълви:

— Точно за това искам да говоря с теб, Крис!

— Но, Нанси! За бога, какво искаш да кажеш?

Тя запали цигара и дръпна дълбоко цигарения дим.

— Това ми причинява мъка, Крис, голяма мъка. Да бъдем откровени… Бих предпочела, за известно време… да отложа женитбата си.

Лицето на Мадн стана строго. Той смръщи вежди и устните му пребледняха. Изглеждаше като поразен от мълния.

— Ти ми беше обещала, че ще се оженим в събота!

— Да, зная. Но от снощи всичко се промени. Моите акции страшно се покачиха. Аз ще бъда едновременно обвързана чрез договори с Бъртрам и Морис. Няма да мога да отделям време за семейството. При стеклите се обстоятелства ще трябва да се посветя изцяло на кариерата си.

Тя се усмихна нежно, за да смекчи думите си, и продължи:

— О, разбери ме добре, Крис! Аз те обичам много. Но ти виждаш, че положението не е същото. Когато се запознахме в Ница, аз бях още в началото на кариерата си. Животът ми беше тежък и нерадостен. Привързах се към теб, защото имах нужда някой да се грижи за мен. Но сега държа съдбата в ръцете си. О, Крис, не мисли, че съм престанала да те обичам! За нищо на света не бих искала да ти причиня мъка. Но нали си съгласен, че всичко е станало много трудно за мен?

— Трудно — повтори той с горчивина. — Ти не знаеш дори какво значи тази дума. Да не би да искаш да кажеш, че заради успеха, който си постигнала, нямаш намерение изобщо да се омъжваш?

— Можем да почакаме поне — отвърна Нанси колебливо.

Погледът на Мадн стана още по-суров.

— Да почакаме ли? — повтори той. — Достатъчно те чаках навсякъде като слуга. Трябваше да бъда около теб, да нося ръкавиците ти, да ти купувам цветя, да те водя по ресторанти, когато пожелаеше, и сега би трябвало… — Тук той повиши глас. — Би трябвало да тичам след теб в Холивуд и да играя ролята на кучето, когато ти ще излизаш от студиото. Не разчитай на това, Нанси! Върших го седмици наред, но то не е в характера ми. Аз не исках да бъда твоето куче, а твой съпруг.

Нанси мълчеше. Тя виждаше, че това беше кризата, която бе искала да предизвика. Но нищо, нищо не биваше да й попречи да изпълни докрай онова, което беше решила.

— Понеже взаимно сме се измамили, Крис — заяви тя бавно, — да бъдем почтени. Ти сигурно няма да ми позволиш да продължа да играя в театъра…

— Права си — извика той. — Аз се нуждая от съпруга, а не…

— Не продължавай — прекъсна го Нанси. — Достатъчно си казахме…

Тя скочи, обърна му гръб и дръпна дълбоко от цигарата.

Крис я гледаше втренчено. Лицето му беше мрачно. Изглеждаше сломен, напълно объркан. Той я беше обичал. Или поне беше мислил, че я обича. Любовта му не беше напълно изпепелена. Той остана дълго време мълчалив.

После си спомни за обещанието, което беше дал на Катрин и се опита още веднъж да премахне пропастта, която ги разделяше.

— Слушай, Нанси, толкова ли е необходимо да се разделим? Бихме могли да направим усилие да се разберем.

Нанси продължаваше да стои права, неподвижна.

— Няма смисъл, Крис! — каза тя, като се извърна. — От дълго време усещам, че този миг наближава. Моят живот е различен от твоя. Ние се обичаме, но това не променя нищо! Трябва да се разделим. Не ти се сърдя, но това трябва да стане!…

Нямаше какво повече да си кажат. Пет минути по-късно Крис я напусна и се прибра в хотела си. Той се движеше като автомат, погълнат от мислите си, борещ се с най-противоречиви чувства. Странно, но не изпитваше облекчение. Към разочарованието му се прибавяше и смазващото убеждение, че по един или друг начин не бе устоял на дадената на Катрин дума. Той не можеше да си представи бъдещето.

И през ум не можеше да му мине, че в същото това време Нанси стои като вкаменена на мястото, където я остави, и се мъчи да не се разридае.