Арчибалд Кронин
Дамата с карамфилите (16)

XVI

Под безоблачното синьо небе денят настъпи ясен и студен. Слънчевите лъчи огряваха града. Катрин, чието вълнение бе заменено от чувство на сдържана и дълбока благодарност, седеше в стаята си и пишеше. Тя бе съобщила вече добрата новина на Уолтърс, като му даваше указания за това, което трябваше да направи в банката. Сега тя пишеше на майка си, защото искаше да й разкаже всичко, което се бе случило.

Едва бе свършила писмото си, когато някой почука на вратата. Предадоха й една телеграма. Тя я отвори и прочете:

Пристигам понеделник с „Европа“. Премиерата на Нанси е лошото ми извинение. Идвам да те търся. Обичам те. Чарли.

Значи Чарли привеждаше в изпълнение заплахата си. Усмихна се, докато оставяше телеграмата. Мисълта, че щеше да го види, я зарадва. Той беше верен и сигурен приятел! Вярно е, че таеше някаква своя надежда, но ако досега му беше дала макар и малък повод да се надява, сега вече наистина имаше основание да не му оставя никаква надежда! При все това Катрин беше сигурна, че в негово лице винаги щеше да намери убежище и подкрепа. Той се появяваше всеки път, когато имаше нужда от него. Дали не би могъл да й помогне да излезе от задънената улица, в която я бе тикнала любовта й към Крис, дали той не беше лесният отговор на всичките й страдания и тревоги?

Тя остана известно време замислена и лицето й все повече и повече се натъжаваше. После се отърси от мислите си, запечата писмата и ги занесе до пневматичната пощенска кутия. Когато се върна в стаята си, Катрин се приближи до прозореца и погледна навън. Времето беше чудесно. О, какво щастие беше да чувстваш отново почвата под краката си! Но за да се случи, трябваше да стане това истинско чудо.

Очевидно Ашър беше купил миниатюрата не за себе си, а за някой клиент. Брьоже подозираше, че я е купил за Джо Шарп, царя на стоманата от Питсбърг, за когото Ашър работеше обикновено. Поначало Шарп не се интересуваше от този вид изкуство, но може би сега беше променил вкусовете си. Впрочем, какво значение имаше кой е купувачът! С тези пари Катрин възвръщаше щастливите си възможности и беше дълбоко убедена, че нямаше да ги загуби никога вече.

Телефонът иззвъня.

— Мистър Мадн иска да ви види, мис Лоримър. Може ли да се качи?

Поразена от изненада, Катрин остана неподвижна. Кръвта се отдръпна от бузите към сърцето й. Тя чувстваше как ударите му смазват гърдите й.

— Да — промълви най-сетне тя. — Нека се качи.

Естествено беше той да се завърне за първото представление на Нанси, но само като чуеше името му, я обземаше смущение, примесено от страх и радост.

Крис влезе някак необичайно забързан, но по една или друга причина забрави да й подаде ръка. Изправен на няколко крачки от нея, той я гледаше настойчиво.

— Нанси е в театъра — каза Катрин. — Тя е много заета и почти никога не е тук. Но ще я повикам веднага.

— Не, недей — спря я той. — Ще я видя по-късно.

Катрин отпусна ръката си, която бе протегнала вече към телефона. Макар че той се държеше сдържано, както винаги, тя чувстваше, че се мъчи да преодолее някакво вълнение, което го притеснява. Въпреки безпокойството си тя си наложи да се усмихне.

— Кога пристигна?

— Току-що. Прекарах цялата нощ във влака.

Той говореше със стиснати зъби, но гласът му звучеше някак безразлично.

— Катрин, бих искал да поговоря с теб, ако нямаш нищо против.

Тя го погледна изненадано. Бледото му лице и хлътналите очи говореха за скрито, но дълбоко страдание. Беше облечен по-небрежно от обикновено и мачкаше шапката в ръцете си. Изведнъж й мина мисълта, че сигурно има някакви неприятности в работата си.

Катрин много пъти бе подозирала, че Крис харчи повече пари, отколкото би трябвало. Неотдавна тя се бе спречкала с Нанси на тази тема. Той имаше задължения и в Грейсвил: майка му и всичко свързано с поддръжката на къщата. И сега след това продължително и доста скъпо пътешествие той се бе завърнал в Кливланд и сигурно беше намерил фабриката си в лошо състояние. При все че нямаше никакви основания да мисли така, Катрин по този начин си обясняваше безпокойството му. След всичко преживяно, тя беше изпълнена със съчувствие и изпитваше силно желание да му помогне и, ако е възможно, да облекчи грижите му. Затова побърза да се възползва от случая.

— Слушай — каза Катрин колкото се може по-весело, — в такъв хубав ден човек не бива да остава затворен. Аз нямам никаква работа. Какво ще кажеш да обядваме заедно?

— Да обядваме? — повтори той, сякаш това беше последното нещо, за което би помислил.

— Да, да обядваме — потвърди тя решително. — Така бихме могли да говорим спокойно, ако започнем, трябва да отидем докрай. Ти имаш страшно угрижен вид. Един ден, прекаран на чист въздух, ще ти се отрази добре. При това Нанси няма да се върне преди четири. Имам една идея. Да се разходим край Хъдсън и да отидем до малката хижа „Планинската мечка“. Днес там ще е прекрасно!

Лицето му засия. Той повтори думите й.

— Ще бъде прекрасно!

Настъпи кратко мълчание, през което той сякаш се върна към действителността.

— Ще се погрижа за кола — добави Крис.

— Не — възрази Катрин. — Това е моя работа. Ако смяташ, че можеш все така да хвърляш пари през прозореца, много грешиш.

Тя се обади в кантората, поръча кола и десет минути по-късно, удобно разположили се в нея, те прекосиха шумните улици на града, минаха моста „Джордж Уошингтън“ и стигнаха до левия бряг на реката. След като оставиха зад себе си предградията, продължиха по пътя край Хъдсън, чиито води клокочеха буйно, нараснали от топенето на снеговете. От другата страна се извисяваха заснежени хълмове, обрасли със зелени борове. Въздухът беше кристалночист и леденостуден, пътят твърд като камък. Ярка светлина заливаше цялата околност.

Катрин не можеше да си обясни как й дойде мисълта за този излет. Вероятно изпитваше някакво желание да възроди спомена за въздуха на Вермънт. Сърцето й преливаше от щастие. Във всеки случай невъзможно беше да не изпаднеш в плен на красотата на заобикалящата ги природа. Изведнъж, обзета от най-приятелски чувства, тя се обърна към Мадн и го запита с глас, на който се стараеше да придаде безгрижни нотки:

— Съжаляваш ли, че дойде?

— Не — отговори той, без да я погледне, — много съм щастлив.

Катрин се усмихна и тъй като неизбежно й се натрапваше сравнението между вчерашния и днешния ден, тя му описа отчаяното си скитане и щастливата развръзка.

— Значи си продала миниатюрата? — рече той, когато тя свърши. — Много се радвам.

— Да, вече съм богата и сега е моментът човек да ми поиска пари назаем.

Той не се хвана на тази уловка, която трябваше да го подтикне да говори за собствените си работи.

Крис не се опита да продължи разговора, а се затвори отново в себе си. С наведена напред глава, той съсредоточено размишляваше за нещо.

Скоро колата напусна брега на реката и тръгна по един страничен път, който ги доведе пред малката планинска хижа гостилничка. Тук снегът беше дълбок и по околните хълмове младежи се спускаха със ски.

Катрин и Крис слязоха от колата. Снегът скърцаше под краката им. Един възрастен човек с калпак и кожени ръкавици ги преведе през хола и после ги съпроводи по широката стълба, която водеше към гостилницата. Малката зала, подредена в планински стил, беше украсена с най-различни ловни трофеи. В широка каменна камина горяха буйно огромни пънове.

Катрин за последен път бе идвала тук през лятото и тогава гостилницата беше претъпкана от туристи и автомобилисти. Сега беше почти празно, понеже минаваше вече два часът, но така й хареса много повече отпреди. Двамата седнаха до един прозорец близо до камината, пред погледа им се разкриваше величествената гледка на заснежените планини.

Ястията бяха непретенциозни, но вкусни. Крис не ядеше с апетит. Той почти не говореше, но беше много внимателен с Катрин, не откъсваше проницателния си поглед от нея. Този поглед сякаш я обезсилваше. Тя наруши продължителното мълчание, като му каза с пресилена усмивка:

— Нали искаше да поговорим?

— Да — отговори той бавно. — Всъщност, помолих те да ме изслушаш, тъй като имам да ти кажа нещо, Катрин.

Тя сведе очи. Той изричаше името й с глас, който караше сърцето й да отмалява. Колко щастлива би се чувствала, ако можеше да му помогне по някакъв начин!

— Сигурно имаш неприятности — рече тя бързо, — но трябва да знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен.

След кратко мълчание попита:

— За пари ли става въпрос?

По лицето му се изписа безкрайна изненада. Той я погледна и поклати бавно глава.

— Как можа да ти хрумне това, Катрин? Парите не са проблем за мен, имам ги повече, отколкото ми трябват.

Спокойната му увереност беше по-убедителна от всякакви възражения. Нямаше съмнение. Уплашена, тя разбра, че се бе заблудила. Но защо беше такъв тогава? Катрин потрепери, не смееше да го погледне в очите.

Със спокоен глас, като човек, който изрича неоспорима истина, той каза:

— Касае се за нещо много по-важно, Катрин, за много, много по-важно. Аз те обичам!

Тя седеше съвсем неподвижно на мястото си. Почувства как кръвта й потече по вените като буен поток. Двамата бяха останали съвсем сами в салона. Приятната топлина на огъня я изпълваше с особено чувство на блаженство.

— Мислех, че обичам Нанси — продължи той със същия сдържан и глух глас, — но само съм си въобразявал, изпаднах в плен на едно красиво лице след толкова родини непрекъсната работа… на младостта, Средиземно море и цялата онази обстановка. Сега вече го зная. Не го знаех, преди да те срещна. Това е голямата любов, която идва само веднъж в живота. Никога не съм допускал, че тя наистина съществува. Дни наред се опитвам да се боря, но няма смисъл. Не мога да направя нищо, абсолютно нищо. Поне ти да знаеш: обичам те, Катрин, да, обичам те.

Тя не можеше да издържа повече и извърна лице.

— Не — каза тя с престорено шеговит глас, — това не е вярно…

— Вярно е.

— Не може да бъде, това е невъзможно.

Сълзи премрежиха очите й, тя вече нищо не виждаше и се облегна на прозореца.

— Прости ми, Катрин. Трябваше да ти го кажа. Опитах се да мълча, но не издържах.

Крис стана, приближи се до нея и я погледна с мълчалива молба. Навън беше започнало да вали сняг. Едри парцали, подобно на светли сенки, се мяркаха край прозореца — единственият признак на живот в целия пейзаж. Природата изглеждаше като заспала. Дърветата приличаха на часови, облечени в бели кожени дрехи.

Небето беше шафраненожълто, а под безкрайния му купол се бе ширнала блестящата бяла земя. Това спокойствие и тази красота нанесоха последния удар на Катрин. Тя притисна слепоочията си с ръце, чувстваше се победена и безсилна.

— Остави ме сама — едва успя да промълви, — моля те, остави ме сама.

Отново настъпи мълчание, дълбоко и мъчително. Снежинките се гонеха още по-бързо, приличаха на миниатюрни бели птички, зареяни в пространството.

— Разбирам — каза той най-после с тъжен глас, — ти не ме обичаш.

Тези думи окончателно сломиха Катрин. Сърцето й биеше толкова силно, че мислите й се объркаха. Вълна на неизказана нежност премина по цялото й тяло, тя сподави надигналото се в гърлото й ридание и рече:

— Крис, ти знаеш добре, че те обичам от цялата си душа…

Катрин се намери в обятията му, устните им се сляха, бузите й се обляха в сълзи. Неописуемо щастие завладя цялото й същество. Но в следващия миг се сепна и се изтръгна рязко от обятията му.

— Крис! Не бива! Това е невъзможно! Трябва да мислим за Нанси!

По-блед и от нея, той сграбчи ръцете й, сякаш не искаше да ги пусне никога.

— Трябва да мислим и за самите нас. Ние се обичаме. Нищо друго не бива да ни интересува.

Катрин се бе съвзела вече. Тя беше объркана до дъното на душата си, но се бореше отчаяно, за да се овладее.

— Не, Крис, има и нещо друго. Нанси те обича. Срещу това ние не можем да направим нищо. Никога, никога, никога! Ти имаш задължения към нея, аз също.

Крис стисна зъби, напрегна всички сили и се помъчи да се противопостави.

— Катрин, мила, изслушай ме! Ти ме обичаш, ти ми принадлежиш…

— Слушам те, Крис! — отвърна тя. — Но преди всичко би трябвало и ти да можеш да ми принадлежиш, а ти принадлежиш на Нанси. Знаеш какво съм аз за нея. Не мога да й причиня зло.

Той не отговори. По лицето му бе изписано страдание. Погледна я в очите, но тя издържа погледа му и той сведе глава. Навън снегът продължаваше да вали и се натрупваше по прозорците.

Катрин взе шапката и ръкавиците си и се приготви да става. В движенията й имаше нещо решително, което го порази. Той беше толкова близо до нея, че вдишваше уханието на косите й. Сподавяйки въздишката си, Крис каза съкрушено:

— Знаех, че ще реагираш така, Катрин, още от първия миг, в който те видях. Но поне като зная, че и ти изпитваш същите чувства към мен, мъката ми ще е по-поносима.

Катрин нищо не му отговори, а само го погледна. Той се почувства насърчен от строгия поглед на красивите й очи, но болката, която прочете в тях, го накара да премълчи. И той я последва с вледенено сърце.