Арчибалд Кронин
Дамата с карамфилите (12)

XII

Когато се събуди, слънцето беше огряло стаята. В къщата и навън животът бе подновил нормалния си ход. Това оживление я събуди напълно.

Катрин скочи от леглото, облече топлата си вълнена рокля и слезе в трапезарията, където мисис Мадн, Крис, вуйчо Бен и младият Сами се готвеха да седнат около масата.

— Каква изненада! — извика мисис Мадн и лицето й засия от удоволствие. — Ние не допускахме, че ще слезете толкова рано за закуска! Нанси пожела да закуси в леглото.

Катрин се засмя.

— Човек трябва да стане рано в една такава утрин, особено когато има намерение да отиде на пързалката.

— Отлично казано — одобри Сами, като си наля мляко с кафе. — Значи вие ще дойдете?

Катрин седна. Мисис Мадн й наля кафе, а Крис й подаде препечена сланина. Сами й предложи печени хлебчета с масло, които според него били вълшебни. Тя беше възхитена. Както предишната вечер, така и сега Катрин се оставяше да бъде заразена от тази атмосфера на непресторена веселост и благосклонност, която сгряваше сърцето й. Тя разбираше, че майката на Крис беше доволна от факта, че Катрин бе слязла толкова рано на закуска.

Веднага след това всички се отправиха към езерото. Нанси все още не се бе показала от стаята си, но Сами, който заяви, че осиновява Катрин, категорично се възпротиви да я чакат. Той намери чифт хубави кънки в малкото павилионче и поведе Катрин към брега. Мадн също се присъедини към тях.

Утрото беше прекрасно. Катрин вървеше между Крис и Сами по замръзналата пътека с желанието тази разходка да трае вечно. Всички минувачи познаваха Крис и го поздравяваха сърдечно. След всичко, което чу и видя предишната вечер, сега тя имаше ясна представа за характера му и го оценяваше с истинската му стойност.

Катрин се възхищаваше от това равновесие между добрината и силата му, което обясняваше както привързаността му към семейните традиции, така и верността му към старите приятели.

Когато пристигнаха на пързалката, Сами коленичи с рицарско усърдие, за да й сложи кънките. После двамата се запързаляха по замръзналата повърхност с плавни движения, напомнящи полета на птица. Крис, който остана на брега, ги проследи с поглед, докато изчезнаха на завоя на малкото заливче. Изражението на лицето му беше особено. Той обичаше да се пързаля с кънки, но през последните години това все по-рядко му се случваше. Изпитваше силно желание да ги последва… Може би затова имаше толкова унил вид, когато се връщаше вкъщи, за да дочака Нанси да стане.

Наближаваше почти един и половина, когато Катрин и Сами се прибраха. Без съмнение обядът беше свършил отдавна, защото масата беше раздигната и в къщата нямаше почти никой. На извиненията им мисис Мадн отговори с махане на ръка.

— Не се притеснявайте — заяви тя засмяно, — аз прибрах обяда ви и наредих да го държат топъл.

За по-малко от пет минути всичко беше готово и тя седна на масата с тях, доволна, че ги вижда да се хранят с такъв апетит.

— Ще отидете ли на пързалката и следобед? — запита тя.

Катрин отрицателно поклати глава.

— Вече не си чувствам краката. И после Крис спомена за някаква разходка, която ще направим тази вечер всички заедно. Щели да накладат огън на един от островите. Бих искала да присъствам.

Мисис Мадн плахо й предложи:

— Не бихте ли искали да пиете чай с мен? Обикновено аз го пия към три часа.

В гостната цареше приятно спокойствие. Часовникът в ъгъла тържествено отмерваше времето, а свещникът върху ореховия шкаф отразяваше пламъците на огъня в камината. Сами беше отишъл с Хики, за да види новородените кученца. Мисис Мадн наля чая и после дълго време остана замълчана. Най-после, след като се изкашля, заговори с извърнати настрани очи.

— Радвам се, че дойдохте, Катрин. Сега, когато започвам да остарявам, нямам голямо желание да завързвам нови познанства. Затова всяко ново познанство добива голямо значение за мен.

Катрин не отговори нищо. Тя беше развълнувана и трогната. Мисис Мадн протегна ръка към масата и взе голям албум със снимки. Подвързан с кадифе, тържествен и малко смешен, той беше от онези стари семейни албуми, спомен от миналите дни, който щеше да предизвика насмешките на Нанси. Но в гласа на мисис Мадн нямаше нищо, което да буди смях, когато тя добави:

— Ето една стара снимка на Крис. Аз намирам, че е много хубава.

Катрин взе отворения албум, който тя й подаваше, и погледът й спря върху избледнялата снимка на едно шест-седемгодишно момченце с къси панталонки и килната назад сламена шапка. Да, това наистина беше Крис. Тя винаги би познала тези тъмни очи, които я гледаха въпросително и сериозно от това детско лице. Гърлото й се сви от умиление. Тя с мъка спря сълзите си, които напираха под спуснатите й клепачи.

— Прекрасна снимка — каза Катрин. — Трябва да я покажете на Нанси.

— Тя вече я видя — отговори бавно майката на Крис.

Катрин повдигна очи към нея и бързо ги извърна. В погледа на старата жена тя прочете загриженост, която я жегна право в сърцето.

— Глупаво е от моя страна да говоря така — продължи мисис Мадн още по-бавно, — но аз много искам Крис да е щастлив.

— Той ще бъде щастлив.

— Нанси е чудесно момиче — каза мисис Мадн смутено, — но не мога да приема факта, че е артистка. Вярно е, че аз съм страшно старомодна.

— Всичко ще се нареди отлично — прекъсна я Катрин разпалено.

— Ние говорихме тъкмо за това снощи — продължи старата жена сериозно, — съвсем случайно, докато вие бяхте навън. Нанси няма намерение да напуска театъра, дори след женитбата с Крис. На тази тема тя ни изнесе цяла лекция. Според нея нищо не пречело на една съвременна жена да бъде омъжена и да следва кариерата си на артистка. Когато бях млада, кариерата на жената беше женитбата. Но може би животът се е променил твърде много оттогава и трябва да бъдем снизходителни. Аз обичам много Нанси. Дано само моят Крис да е щастлив с нея!

— Той ще бъде щастлив — увери я Катрин. — Аз познавам Нанси. Тя е още много млада, но има открит и честен характер. Откровено казано, не вярвам тя да остане за дълго в театъра. Щом види, че не е голяма звезда, ще се сбогува със сцената, за да бъде само една добра съпруга. Да не я ограничаваме и всичко ще се нареди от само себе си.

— Да се надяваме — въздъхна мисис Мадн със същото сериозно и спокойно изражение в замечтаните си очи.

Разговорът беше прекъснат от готвачката, мисис Хики, която донесе чиния със съвсем топли сладки. След като тя излезе, нито Катрин, нито мисис Мадн се върнаха на същата тема.

След обяд Катрин предпочете да не излиза. Тя мислеше, че предвидената за вечерта разходка ще е доста уморителна. Гостите, които дойдоха, бяха много повече от предишната вечер. По общо желание вечерята бе поднесена веднага. Всички бързаха да тръгнат. Към осем часа една група от двадесетина души се запъти весело към езерото. Мадн беше сред тях. Нанси, напротив, беше отказала да се присъедини към тях под предлог, че иска да остане вкъщи, за да работи.

Когато стигнаха до езерото и сложиха кънките си, всички се хванаха за ръце и дългата човешка верига се понесе по ледената повърхност в приятния сумрак на вечерния здрач. Те се движеха в правилен ритъм, запленени от очарованието на настъпващата вечер. Високо в небето, подобно на огромна лампа, луната хвърляше върху леда своите сребърни отблясъци. На юг покривите на селските къщи се очертаваха като тъмни силуета. На изток планинската верига образуваше един исполински мост, който сякаш водеше към жилището на боговете. Веднага след като излязоха от малкото заливче, пред погледа на всички се разпростря замръзналото езеро, което приличаше на тъмно огледало, гладко и студено като мрамор.

Задъхана, Катрин се носеше напред. Тя често се беше пързаляла по блатата в околностите на Лондон, където винаги се стеле лека мъгла и където винаги съществува опасност от разпукване на леда. Но никога не беше попадала сред такова безкрайно пространство, на такъв чист въздух и девствен лед без нито една драскотина. Сърцето й преливаше от радост. Лекото стържене на кънките пееше в ушите й като музика. Вятърът брулеше страните й, развяваше края на шалчето й и раздвижваше кръвта й.

Тя чувстваше да се разлива по вените й опиянение, приличащо на опиянението на шампанско.

Най-после стигнаха до техния остров, който се намираше на пет мили навътре в езерото и целият беше обрасъл със сухи храсталаци и ниски върби. Само след няколко минути големият пън, приготвен предварително, пламна. Младежите насядаха в кръг около огъня. Извадиха термосите и чашките с кафе и топло мляко започнаха да минават от ръка на ръка. Бети Луи извади от кожения си маншон пакет бисквити. После Анди Дън взе акордеона си. Той засвири стари народни песни, пропити с нежност и мечтателност. Простички и хубави, мелодиите огласяха нощта и всички непринудено започнаха да пеят.

Катрин наблюдаваше лицата им, осветени от отблясъците на огъня, и за втори път този ден тя почувства сълзи да напират в очите й. От цялото си сърце съжаляваше, че Нанси не е сред тях. Всички хора тук бяха свързани с мълчалива и дълбока солидарност, с онова братско чувство, което сближаваше людете с добри и честни сърца.

Изведнъж започнаха да тананикат една много мелодична песен: „Хуанита“. Катрин не можа да се сдържи и започна да пее заедно с тях.

В този миг погледна Мадн и забеляза, че той беше втренчил очи в нея. През целия ден, дори откакто бе тук, не го беше виждала. Но сега явно погледът й го бе изненадал и той имаше много объркан вид. Гледаше я така, сякаш не можеше да я познае, сякаш я виждаше за пръв път в живота си.

Когато песента свърши, настана продължително мълчание, тъй като на всекиго бе ясно, че репертоарът е изчерпан. След това всички станаха и отново започнаха весело да бъбрят и да се смеят. Изведнъж Катрин видя, че Крис се бе изправил до нея.

— Много мило беше от твоя страна — каза й той сдържано — да се присъединиш към нас.

— Защо се учудваш? — Тя се засмя, но в смеха й се прокрадваше мъка. — Само че аз не мога да изпея дори две ноти правилно!

— Какво от това? — възрази той. — Чудесно беше.

Когато всички се хванаха отново за ръце, за да се върнат на брега, откъдето бяха тръгнали, Мадн остана с Катрин. Ръцете му, на които имаше дебели вълнени ръкавици, хванаха нейните с решителна твърдост. През цялото време, докато прекосяваха езерото, той не й каза нито дума. Когато се прибраха, той едва-едва я погледна, сетне извърна очи и й пожела лека нощ със сух глас.

Крис не си легна веднага. Той напусна компанията и излезе в градината, където голите клони на ябълковите дървета блестяха под лунната светлина. Младият мъж остана известно време неподвижно. После машинално се опита да запали лулата си, но не успя и продължи да я държи между зъбите си, без да забелязва, че тя не гореше. Внезапно зад тежките пердета на прозореца лампата в стаята на Катрин светна.

Затаил дъх, Крис прикова очи в прозореца. След това опря чело в студеното стебло на едно дърво. На бледата лунна светлина лицето му изглеждаше също толкова посърнало, както и разядените стари стебла, които хвърляха сенки около него.