Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Dame aux oeillets, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Арчибалд Кронин. Дамата с карамфилите

Френска. Второ издание

ИК „Ведрина“, София, 1991

Редактор: Елена Матева

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Мария Григорова

Художник: Петър Добрев

ДФ „Балканпрес“, София

История

  1. — Добавяне

XI

В четвъртък в осем и половина сутринта Катрин взе бързия влак, който трябваше да я отведе в Грейсвил. Беше сама, защото Нанси и Крис бяха заминали предишната вечер. Настанила се удобно в едно кресло на пулмановия вагон, който беше приятно отоплен, младата жена изтри прозореца с ръкавиците си, за да се любува на зимния пейзаж. Влакът се носеше с все по-нарастваща бързина по заснежената безкрайна равнина. Денят започна да преваля. Привечер Катрин смени експреса с местен влак, който се отправи на запад. Огненочервеното слънце обагряше студената и гола земя. Половин час по-късно мина кондукторът.

— След няколко минути пристигаме в Грейсвил — каза той учтиво.

Катрин беше леко развълнувана. Това се дължеше може би на факта, че пристигаше най-после до целта на пътуването, вълнението й се подсилваше и от нетърпението, любопитството и някакво особено безпокойство. Локомотивът изсвири, спирачките изскърцаха и влакът спря. Катрин беше единственият пътник, който слезе на перона. Със зачервени от вятъра бузи и свито сърце тя огледа пустата гара.

Внезапно някаква фигура изскочи от полумрака и започна бавно да се приближава към нея. Беше един висок и слаб старец. Облечен бе в кожена полушубка с качулка, под която бронзовото му лице се усмихваше приветливо.

— Вие сте мис Лоримър, нали? — запита той. — Казвам се Хики. — Той взе куфара й. — Последвайте ме. Колата е на площада.

Катрин тръгна след него до колата, едно старомодно купе, кацнало на четири високи колела, но така добре поддържано, че зелената му каросерия блестеше като нова, а металните му части изглеждаха като кристални. Дори гумите бяха грижливо измити. Горд с автомобила си, Хики помогна на Катрин да се качи и го подкара с разумна бързина. Прекосиха главната улица. Минувачите бяха редки, но старецът не пропускаше да поздрави нито един от тях било приятелски, било съвсем равнодушно.

— Няма много хора — забеляза той, като се обърна любезно към Катрин. — Всички са на пързалката. Точно сега му е времето, затова са се запалили. Мистър Крис каза да ви съобщя, че ще ги намерите там.

— Имате ли хубава пързалка? — запита тя.

— Отлична! Езерото е замръзнало на цели тридесет мили.

Той спря колата си. Двама младежи, които носеха кънките си, го поздравиха усмихнато и той с великодушен жест ги покани да се качат. Бяха брат и сестра, далечни роднини на Мадн, както обясни Хики поверително на Катрин, когато тръгнаха отново.

Той беше страшно приказлив. Съзнаващ предимствата си на стар прислужник, Хики бъбреше непрекъснато, докато Катрин се възхищаваше от хубавата зимна природа. След като излязоха от градчето, пътят започна да се спуска към езерото и да завива покрай замръзналия му бряг. Далечни хълмове се очертаваха във вечерния здрач. Пързалката се виждаше вече отдалеч, а на изток се виждаше бледият диск на луната.

Загадъчността на вечерния здрач и омайната гледка пробуждаха в сърцето на Катрин смущаващи отзвуци. Тя остана неподвижна, докато старият Хики спря, за да слязат двамата случайни пътници, като им даваше куп съвети и нареждания и не забрави да им напомни, че не бива да закъсняват за вечеря. После подкара отново колата и я насочи към една бяла постройка, която се издигаше накрая на завоя всред малка ябълкова градина. Сградата беше съвсем обикновена, в колониален стил, с фасада в стил ампир, без никакви украшения. Миг след това колата спря пред вратата, която се отвори веднага. На прага се появи една жена, която протегна ръка на Катрин.

Младата жена позна веднага майката на Крис. Висока и слаба, тя приличаше поразително на сина си. По лицето й беше изписано същото спокойно изражение, каквото имаше и лицето на Мадн. От него лъхаше същата увереност и твърдост, които разкриваха вътрешната дисциплина на един живот, изтъкан от търпение, постоянство и доброта. Тя изгледа Катрин с проницателен поглед, изпълнен със сърдечност и доброжелателност, и каза съвсем непринудено:

— Сигурно сте замръзнали. Влезте да се стоплите.

Домакинята я поведе по стълбата и я въведе в една стая. Във висока камина от ковано желязо в холандски стил гореше буен огън, който хвърляше отблясъци върху балдахина на леглото, тежкия, резбован дъбов долап и масивните столове.

— Надявам се, че ще се чувствате добре тук — каза мисис Мадн малко притеснено, което накара сърцето на Катрин да се свие от умиление. — Всичко е много скромно, защото ние сме прости хорица.

— Напротив, всичко е прекрасно, направо чудесно! — рече възхитено Катрин.

Мисис Мадн се усмихна със спокойна и сдържана усмивка, която озари сериозното й лице. Тя сякаш търсеше думи, за да изрази задоволството си, но изглежда й беше трудно да предаде чувствата си със слово. Постоя още малко на прага, увери се, че Катрин не се нуждае от нищо, уведоми я, че вечерята ще бъде сложена скоро и си отиде.

Половин час по-късно Катрин слезе в гостната, дълга стая, ярко осветена, която се свързваше с хола и в която се бяха събрали много хора. Онези, които бяха отишли да се пързалят, се бяха прибрали и бяха довели със себе си сума ти приятели и съседи. Така Катрин доби първото си впечатление за голямото гостоприемство на стопаните на къщата в Лейксайд.

Мадн и Нанси стояха пред камината с брата и сестрата с усмихнатите лица, които бяха пътували с колата. Те бяха представени на Катрин под имената Люк и Бети Лу. Недалеч от тях, тържествено изправен в креслото си, седеше старец с набръчкано, но одухотворено лице — вуйчо Бен Емет, братът на мисис Мадн. Отсреща се бяха настанили учителят в Грейсвил и сестра му. По-нататък следваха дребничкият, но пъргав доктор Едуардс и отец Уолтърс, дебел и плешив, с вечно мигащи, хитро закачливи очи. Не биваше да се пропусне и Сами Бенет, внук на Бен, с нос, покрит с лунички, който също като Люк носеше на гърдите си знака на някакъв спортен клуб. Най-накрая, на заден план се бяха събрали двадесетина младежи и девойки със светли пуловери, загорели от вятъра бузи и блеснали очи, които бъбреха и се смееха.

На Катрин й беше необходимо известно време, за да опознае цялото това общество. Благодарение на мисис Мадн, която държеше да й представи всички, тя се запозна с тях. Те бяха непринудени хора, които не блестяха с нищо; явно работеха упорито, за да припечелят за хляба си, но всички проявяваха непринудена и искрена сърдечност, което направи голямо впечатление на Катрин. Изведнъж тя се почувства добре сред тях.

Младата жена не успя да поговори с Нанси и Крис, защото мисис Мадн я хвана подръка и всички минаха в трапезарията.

След дългото пътуване и чистия въздух, който бе дишала, Катрин беше много гладна и яде с голям апетит. Бяха се събрали толкова много хора, че никой не се занимаваше с нея. Облечен в сив пуловер, Крис седеше на края на масата и непрекъснато ставаше да помага при поднасянето на яденето. Нанси гледаше намръщено. С цигара в едната ръка и вилица в другата, тя пушеше, докато се хранеше, без да обръща внимание на бъбренето на Сами Емет, седнал от дясната й страна. Учудена, Катрин смръщи неволно вежди, но двамата й съседи, Уолтърс и дребният доктор Едуардс, не й позволиха да се отдаде на размисли.

— Опитайте това вино, мис Лоримър — покани я Едуардс сериозно. — То е приготвено от самата Сюзан Мадн. Не познавам друго вино, способно да лекува настинката, като него.

Катрин отпи от чашата си и намери, че то наистина е рядко хубаво. Тя усмихнато каза на доктора:

— Вие трябва да вземете от него, когато обикаляте болните си. Не е много приятно да се пътува непрекъснато в този сезон.

Той я погледна недоумяващо, но сетне се разсмя гръмогласно.

— Вие сте се заблудили — каза той най-после. — Наричат ме доктор, но аз не съм лекар, а само аптекар.

Катрин се изчерви, защото се смути от това малко недоразумение, но той продължи спокойно и все така любезно:

— Ние, тукашните хора, не обичаме да си придаваме важност, мис Лоримър. Вземете Крис Мадн. Той направи кариера, но никога не забравя стария Джо Едуардс, който го водеше на риболов, когато беше още седемгодишно хлапе.

— Наистина ли? — запита тя с интерес.

— Да. Всеки път, когато Крис идваше на гости на вуйчо си Бен, ние не пропускахме да го заведем на риболов. Още си спомням колко се радваше, когато за пръв път хвана един голям шаран!

Катрин си представи тази сцена и детското, развълнувано и любопитно личице на Крис. Изведнъж разбра защо той толкова здраво е свързан с родното място на майка си и защо е така уважаван и обичан. Сега той беше преуспял и все пак в Грейсвил завинаги си оставаше малкото момче на Сюзан Мадн.

След вечерята се върнаха в гостната. Около една маса седнаха играчите на бридж, а около друга устроиха шумна групова игра. Катрин не се включи в нито една от двете групи. Младият Сами Емет се присъедини към нея и й предложи да й пече орехи в жаравата на камината.

Седнала край огъня, тя се радваше на веселието, което цареше наоколо й. Компанията около кръглата маса, начело на която беше Крис, вдигаше все по-голяма и по-голяма врява. Веднъж-дваж на Катрин й се стори, че гласът му звучеше престорено бодро. Ала топлината на огъня постепенно я унасяше в приятна дрямка. Половин час по-късно тя каза лека нощ на мисис Мадн и незабелязано се измъкна от стаята.

Не мина много време и Нанси влезе при нея с неизбежната цигара между устните.

— Доволна ли си, че успя да се откопчиш?

— Защо „откопчиш“ — възрази Катрин учудено.

Нанси не отговори, но вдигна нервно рамене.

— Какво искаш да кажеш — попита Катрин, — нима не се чувстваш добре тук?

Момичето се намръщи.

— Много е хубаво, мила… Може би само е малко смешно.

— Смешно? — повтори Катрин озадачено.

Нанси кимна утвърдително. Тя виждаше, че леля й не я разбира и ставаше нападателна.

— Навсякъде се виждат покривчици, има твърде много бедни роднини, които вдигат шум, когато се хранят, и нищо повече. И тия селски петлета, които се кискат по ъглите! И всички тези библейски стихове по стените, като този над леглото ти!

Катрин проследи погледа й.

— Това не е библейски стих — възрази тя сухо, — а фина везба, майсторски изработена.

— Съгласна съм — продължи Нанси с нарастващо раздразнение, — но във всеки случай положението ми тук хич не е забавно. Още една седмица и ще полудея. Чувствам, че ме гледат накриво, защото съм артистка. Всеки път, когато паля цигара, те ме поглеждат така, сякаш съм направила кой знае какъв грях. В тази забутана дупка няма дори кино. Защо Крис не ни представи досадните си роднини в Кливланд, вместо да ни довежда тук? Слава богу, че вдругиден се прибираме в Ню Йорк.

— Но, Нанси…

— Ах, Катрин, моля те да ме извиниш. — Нанси вече съжаляваше за думите си. Устните й трепереха, а в очите й се четеше искрено разкаяние. — Зная, че съм непоносима. Не трябваше да идвам тук преди премиерата. Мъчно ми е за Крис, но не мога да се владея. Умът ми е зает с толкова други неща.

— С какво?

— С пиесата, естествено! Не разбирате ли какво значи за мен професията ми? Да, аз имам Крис и съм много щастлива с него. Но има и друго нещо… Аз се нуждая от успех, Катрин, от опиянението на успеха!

Развълнувана от разпалените й думи, Катрин остана мълчалива. За пръв път тя разбра колко силно Нанси обича театъра. Сериозни съмнения се загнездиха в душата й. Нанси мечтаеше за слава, в това нямаше нищо лошо, но притежаваше ли дарбата, която е нужна, за да я постигне? Наистина, не й липсваха красота, ум и талант, но имаше ли онова качество, което притежава всяка голяма артистка — дълбочина и сила на характера? Изведнъж я обзе безпокойство. Тя се страхуваше за племенницата си.

— Не мислиш ли, че искаш прекалено много от живота? — запита Катрин с глух глас.

— Може би — отговори Нанси, — но имам нужда от това!

Тя се приближи до Катрин, целуна я нежно и след миг изчезна от стаята.

Неподвижна, стиснала устни, Катрин остана известно време пред прозореца. Гледката беше неизказано красива. Тя се почувства завладяна от спокойствието, което излъчваха тези простички и непринудени хора. Изпита желание да отиде при Нанси, да й поговори, да я утеши и успокои, но не го направи, защото знаеше, че не би могла да й помогне. Самата тя се чувстваше смутена и объркана и затова побърза да си легне.