Арчибалд Кронин
Дамата с карамфилите (10)

X

Младата жена се залови енергично за работата си, защото в нея виждаше единствения лек за ужасната болка, която разкъсваше сърцето й и не й даваше покой. Веднага щом пристигна в „Тауър Карлтън“, където имаше навика да слиза, Катрин се обади по телефона на Брьоже, нейния представител в Ню Йорк. По нейно настояване той не беше дошъл да я посрещне на пристанището, но очакваше да го повика и веднага дойде. Тя едва беше имала време да се настани в малката стая, която бе обитавала толкова често, да хвърли поглед през прозореца, който гледаше от тридесетия етаж към Пето авеню и да поздрави директора на хотела мистър Ленц, който й поднесе цветя и съобщи, че втората спалня, свързана с нейната, е запазена за мис Шъруд, когато Брьоже се появи на прага и тръгна към нея с протегнати ръце и потрепваща от удоволствие, заострена по френски, брадичка.

Жорж Брьоже, парижанин, беше специалист по старинни художествени предмети и часовници от XVIII век. Той беше дошъл в Ню Йорк, за да опита щастието си, но беше изпаднал в несъстоятелност и сигурно щеше да умре от глад, ако Катрин не го беше спасила. След като й целуна ръка и изрече куп любезни похвали, той се настани в едно кресло и притисна към устните си дръжката на бастуна, сякаш искаше да сложи сам край на неизчерпаемото си красноречие, след което зачака въпросите и заповедите на Катрин.

— Да, Брьоже — каза тя, като се облегна назад и го погледна в очите, — донесох миниатюрата.

— Чудесно, мис Лоримър.

— Влязохте ли във връзка с Бранд, както ви бях помолила?

— Всичко е наред. Бранд ще пристигне в Ню Йорк след десет дни. В сряда в три часа той ще дойде в кантората ми, за да види миниатюрата. И… за да я купи, мис Лоримър, ще видите. Вярвайте ми, че ще е така. Имайте вяра в мен.

Катрин прехапа устни.

— Дано да имате право! Но вие работихте добре. Междувременно, аз ще изложа миниатюрата. Цял Ню Йорк трябва да й се възхищава, за тази цел трябва да бъде умело подредена върху тъмночервено кадифе. Търговците също трябва да я видят; всички, Ашър и другите. Трябва да се говори много за нея, това ще ни помогне. Нямам желание приятелят Бранд да мисли, че може да ни наложи цената си. Тя трябва да се определя от нас, нали, Брьоже?

— Разбира се, мис Лоримър. Очевидно настоящите обстоятелства са неблагоприятни.

— Неблагоприятни! Те са направо лоши. Но слушайте, стари приятелю, аз ще ви нанеса тежък удар. Ако не успеем да продадем „Дамата с карамфилите“ за сто хиляди долара, на нас двамата не ще ни остава нищо друго, освен да си потърсим работа.

Брьоже повдигна оптимистично рамене, сякаш за да я обнадежди.

— Ще успеем, мис Лоримър, и после ще преодолеем трудностите. Предчувствам, че работите ще се подновят. Ако прескочим следващите седмици, ние сме спасени.

Катрин кимна утвърдително и погледът й се зарея нанякъде.

— Да — промълви тя, — да минат следващите седмици и после всичко ще тръгне по-добре.

Тя направи усилие да събере мислите си, сетне стана и сложи шапката си.

— Да вървим! Да отидем да изложим шедьовъра на Холбайн. Но погледнете го преди това.

Брьоже взе миниатюрата и я заразглежда с почтителен възторг.

— Прекрасна е, прекрасна е! — извика той най-после.

Изправена до него, Катрин също съзерцаваше портрета, но с други очи. Изведнъж я обзе чувство на съжаление, което не беше изпитвала досега. Сега това лице й се струваше живо. В него тя четеше собствените си мъки и желания. В неговите черти, за които твърдяха, че имало прилика с нейните, тя долавяше тъга, досущ като нейната, една самотна и тъжна съдба, която може би щеше да сполети самата нея. Сякаш душата й се изплъзваше по загадъчен начин, за да се слее с душата на Люси дьо Керси. Дълбоко в сърцето си тя изпитваше странното чувство, че се връща назад във времето и пространството…

— Много любопитно, мис Лоримър, този портрет прилича по странен начин на вас…

Катрин поклати живо глава в знак на несъгласие, сякаш с това движение се опитваше да скрие впечатлението от тези дума.

Тя отговори с глух глас:

— Страхувам се, че може да хвърля някой стол върху главата на следващия човек, който ми каже това.

После се обърна и се насочи към вратата.

На път за кантората на Брьоже Катрин убеди стария французин да обядва с нея. Двамата влязоха в един бар, където си поръчаха сандвичи и сладкиши с кафе. Когато отидоха в магазина, младата жена се зае да подреди миниатюрата на малката витрина върху тъмночервено кадифе. Докато се занимаваше с тази работа, тя си каза, че в нея е смисълът на нейното съществувание.

Искрените поздрави на Ашър, който не закъсня да мине, наистина я зарадваха много. От всички търговци в Ню Йорк без съмнение той беше най-вещият и тя забеляза, че одобряваше напълно покупката й. Но по-късно, когато тръгна сама към хотела, Катрин се почувства отново потисната и страшно уморена.

В хотела Нанси вече се беше настанила в стаята си по своя обичаен начин, тоест беше разхвърляла вещите си по всички ъгли и се бе изтегнала на дивана, като беше запалила лампата до себе си и бе наредила да й приготвят чай на близката масичка. Тази позната картина възвърна донякъде настроението на Катрин. Тя събу обувките си, обу пантофите и смени костюма с топъл и мек пеньоар. След това седна до Нанси и й наля чай.

— Хубава вечер ли прекара? — запита тя весело.

— Истинска мечта, мила — отвърна Нанси, като прекъсна изучаването на ролята си и погледна Катрин с големите си, светнали очи. — Прекрасна вечеря с отлични стриди и божествен млад фазан. След това замъкнах Крис в театъра. Истинско чудо! Ще можем да започнем репетициите си в „Империал“ в четвъртък. Ах, Катрин, колко много обикнах Ню Йорк! Обзалагам се за една нова шапка, че той ще отговори на моята любов!

Тя схруска последния бонбон, който беше оставила.

— Видя ли вестниците, мила? Там са, на масичката. Общо взето, много добре. Половин колона текст и четири хубави снимки.

Катрин взе вестниците и ги прегледа внимателно.

— Да, наистина е добре. Това е чудесна реклама за теб преди първото ти турне в Америка.

Нанси се смееше и протягаше като малко коте, което галят.

— Всички са толкова мили с мен! Крис е несравним. Не можеш да си представиш колко много държа на него. Представи си: той иска на всяка цена да се оженим веднага след първото представление: и аз мисля, че така ще е добре. Ще бъде като истинска приказка, ако още след първия ми досег с публиката аз постигна успех, а чувствам, мила, че ще имам голям успех — и всичко това да завърши с една романтична венчавка! — И неочаквано попита: — Ти обичаш Крис, нали, мила?

— Знаеш отлично това.

— Той също те обича — продължи Нанси, — и те цени много високо. Преди малко ми говореше пак за теб. Ще му направиш голямо удоволствие, ако приемеш да вечеряш с нас в „Уолдръф“ утре или през някой от следващите дни.

Катрин я погледна изненадана.

— Да не би да искаш да кажеш, че той живее в „Уолдръф“?

— Но да, мила. Защо не? Зная, че той би предпочел да отседне в някой пансион, но аз държа на комфорта и го убедих.

— Но в „Уолдръф“ е ужасно скъпо — каза Катрин. — Сигурна ли си, че той може да си позволи всички тези разходи, цветята, подаръците и най-скъпите хотели? Ако не е по кесията му, не е хубаво от твоя страна да го принуждаваш.

— Той не се възпротиви — възрази Нанси, като вдигна рамене.

— Да не би да си въобразяваш, че той ще се противопостави? Крис не е такъв човек. Неприятно ми е да говоря за тези неща, Нанси, но по този въпрос ние трябва да бъдем откровени една към друга!

Нанси се усмихна с най-съблазнителната си усмивка.

— Не се безпокой, мила. Всичко е наред с Крис. В Кливланд той минава за голям човек. Малкото ми пръстче ми го подсказва. Не ме гледай така строго! Нямам желание да се караме за тези дреболии. Достатъчно се нервирах днес следобед с Крис по повод пътуването във Вермънт.

Настъпи мълчание. Очевидно Нанси пак беше изпаднала в онова състояние на пълно безгрижие, по време на което не можеше да се иска нищо от нея.

— Мислиш — запита Катрин, за да наруши мълчанието, — че Крис иска да те представи на майка си?

— Да — въздъхна Нанси примирена. — И на всички вуйчовци, братовчеди и жители на селото. Той настоява да отидем в четвъртък за два или три дни. Точно когато ще имам най-много работа около репетициите. Даваш ли си сметка? Посред зима да напусна Ню Йорк заради някаква дупка, забутана сред природата!

— Има хора, които обичат природата.

— Бог да ми е на помощ!

— Трябва да отидеш — каза Катрин сериозно. — Това е твой дълг.

— Тогава ела с мен — отвърна Нанси намусено.

— Добре — съгласи се Катрин. — Да не говорим повече за това. — Включи радиото да чуем малко музика.