Мишел Пейвър
Вълчият брат (32)

Тридесет и втора глава

Торак приклекна. Брадвичката изсвистя край ухото му и се заби в леда до него.

Хорд я изтръгна от скалата.

— Дай ми Нануак! — извика той. — Аз трябва да го отнеса в Планината!

— Остави ме на мира! — озъби се Торак.

По склона на клисурата се чуваше шум от трошащ се лед — мечката беше съвсем близо.

Изпитото лице на Хорд се сгърчи от болка. Торак се опита да си представи какво му е струвало да ги последва през обитаваната от демона Гора, да поеме по пътеката, с риск да разгневи Световния дух.

— Дай ми Нануак — повтори младежът.

Вълк тръгна към него с ръмжене, настръхнал и готов за атака. Вече не беше малко вълче; беше кръвожаден млад вълк, който бранеше член от глутницата си.

Хорд не му обърна внимание.

— Дай ми го! Аз съм виновен за това, което се случва! Аз трябва да сложа край!

Изведнъж Торак разбра.

— Ти си бил там — промълви той. — Присъствал си на създаването на мечката. Бил си с Еленовия клан. Помогнал си на сакатия Душеяд да улови демона.

— Не знаех! — отвърна с болка Хорд. — Той каза, че му трябвала мечка и аз му хванах една. Нямах представа какво смята да направи!

После се случиха няколко неща наведнъж. Хорд замахна с брадвичката си към гърлото му. Торак се наведе. Вълк скочи върху нападателя и впи зъби в китката му. Хорд изрева и изпусна брадвичката си, но със свободната ръка започна да сипе удари върху незащитената глава на Вълк.

— Не! — изкрещя Торак, изтегли ножа си и се хвърли върху младежа. Хорд сграбчи Вълк за врата и го запрати в базалтовите скали, после се изви рязко и посегна към Нануак, който висеше на шията на Торак.

Момчето успя да отскочи. Хорд докопа краката му и го просна по гръб на леда. Докато падаше, Торак дръпна рязко торбичката от врата си и я запрати на пътеката, колкото може по-далеч. Вълчето се окопити и скочи към нея. Улови я във въздуха, но се приземи опасно близо до ръба на клисурата.

— Вълк! — изкрещя Торак. Бореше се под Хорд, който беше възседнал гърдите му и затискаше ръцете му с колене.

Задните лапи на Вълк задраскаха диво по ръба. Точно под него се чу смразяващо ръмжене… после черните нокти на мечката разцепиха въздуха и за малко пропуснаха лапите на вълчето…

Вълк напрегна всичките си сили и успя да стъпи на пътеката. Но тогава за пръв път реши да върне онова, което Торак му беше подхвърлил, и скочи към него, стиснал Нануак в челюстите си.

Хорд се протегна да вземе торбичката. Торак освободи едната си ръка и хвана младежа за лакътя. Ех, ако ножът му не беше затиснат под коляното на Хорд…

Неземен рев разтърси клисурата. Ужасено, момчето гледаше как мечката се показва над ръба на пътеката.

И в този последен момент, докато тя се изправяше над тях — Вълк се беше заковал с Нануак в уста, а Хорд го притискаше към земята, — в този последен момент той прозря истинското значение на Предсказанието. Слушателя дава кръвта от сърцето си на Планината.

Кръвта от неговото сърце.

Вълк.

„Не!“ — изкрещя вътрешно.

Но вече знаеше какво трябва да направи. На глас извика към вълчето:

— Отнеси торбичката в Планината! Уф-уф! Уф-уф!

Златистите очи на Вълк срещнаха неговите.

— Уф-уф! — задъхваше се Торак. Очите му пареха.

Вълк се обърна и се втурна нагоре по пътеката към Планината.

Хорд изръмжа злобно и се спусна след него, но се подхлъзна, изпищя и се прекатури назад, право в лапите на мечката.

Момчето се изправи с мъка на крака. Хорд продължаваше да пищи. Торак трябваше да му помогне…

Високо над тях се чу оглушителен шум.

Пътеката се разтърси. Момчето падна на колене.

Шумът премина в невъобразим грохот. Торак се хвърли към вдлъбнатината — миг по-късно отгоре се свлече неудържим, смазващ, унищожителен сняг, който помете Хорд, помете мечката и ги запрати с рев към смъртта.

Световният дух беше чул молбата на Торак.

Последното нещо, което той успя да види, беше Вълк, все още с Нануак между челюстите, бягащ пред гърмящия сняг към Планината.

— Вълк! — извика той. После сякаш целият свят побеля.

* * *

Торак така и не разбра колко дълго бе стоял прилепен до скалата, с плътно затворени очи.

Най-сетне осъзна, че грохотът е преминал в ехо, а ехото все повече отслабва. Световният дух се отдалечаваше с големи крачки към Планините.

Звукът от стъпките му постепенно премина в леко шумолене на слягащ се сняг.

После в шепот…

После настъпи тишина.

Торак отвори очи.

Не беше заровен жив. Световният дух беше минал над кухината и го беше оставил жив. Но къде беше Вълк?

Той се изправи на крака и се запрепъва към ръба на пътеката. Студът-убиец си беше отишъл — можеше да види Планините през мъглата от слягащ се сняг. Под него клисурата бе изчезнала сред хаос от лед и скали. Някъде под тях лежаха заровени Хорд и мечката.

Хорд беше платил с живота си. Мечката бе празна обвивка, защото Духът бе прогонил демона в Отвъдния свят. Може би истинските души на мечката сега най-после бяха намерили покой след дългия затвор с демона.

Торак беше изпълнил клетвата към баща си. Беше предал Нануак на Световния дух и Духът бе унищожил мечката.

Той знаеше, че е така, но не можеше да го почувства. Чувстваше единствено болката в гърдите. Къде беше Вълк? Дали бе успял да стигне до Планините, преди снегът да го засипе? Или също лежеше заровен под леда?

— Моля те, бъди жив — измърмори Торак. — Моля те. Не искам нищо друго.

Лек ветрец развя косата му, но отговор не дойде.

Една млада врана прелетя с грачене над Планините. Наслаждаваше се на танца си високо в небето. От изток се понесе шум от копита. Торак знаеше какво означава той. Означаваше, че северните елени слизат долу от Голата земя. Гората се връщаше към живот.

Той се обърна и видя, че пътят на юг е останал открит. Можеше да се върне обратно при Рен, Фин-Кедин и Гарваните.

После от север — отвъд реката от лед, която запречваше пътеката, зад облаците, които скриваха Планината на Световния дух — зави вълк.

Не беше пискливото, несигурно виене на малко вълче, а изчистената, прочувствена песен на млад вълк. И все пак това несъмнено бе Вълк.

Болката в гърдите на Торак се стопи.

Докато слушаше песента на Вълк, към нея се присъединиха още вълчи гласове: вплитаха се в този ясен, любим глас, но без да го заглушават. Вълк не беше сам.

Очите на Торак се насълзиха. Той разбра. Вълк се прощаваше с него. Нямаше да се върне обратно.

Виенето престана. Торак наведе глава.

— Но той е жив — каза на глас. — Това е важно. Той е жив.

Копнееше да завие в отговор: да каже на Вълк, че не се разделят завинаги. Че един ден той ще намери начин да бъдат заедно. Но не можеше да измисли как да го каже, защото на вълчия език нямаше бъдеще.

Вместо това го каза на собствения си език. Знаеше, че Вълк няма да го разбере, ала също така знаеше, че това е обещание, което дава колкото на него, толкова и на себе си.

— Някой ден — извика той и гласът му зазвъня в кристалния въздух — ние ще бъдем заедно. Ще ловуваме заедно в Гората. Заедно… — Гласът му потрепери. — Обещавам ти, вълчи братко!

Не последва никакъв отговор. Но Торак и не очакваше. Беше дал своето обещание.

Загреба шепа сняг, за да охлади пламналото си лице. Почувства се по-добре. Загреба още малко и изтри знака на смъртта от челото си.

После се обърна и пое обратно към Гората.