Мишел Пейвър
Вълчият брат (1)

Първа глава

Торак се събуди стреснато от кошмарен сън, какъвто не би искал никога да се повтори.

Премести се до бледата светлина на тлеещия огън и впери поглед в тъмния силует на Гората. Не се виждаше нищо. Не се чуваше нищо. Дали не се беше върнала? Дали не го наблюдаваше с жестоките си, пламтящи очи?

Изпита празнота и студ. Знаеше, че отчаяно се нуждае от храна, че ръката го боли и очите му сълзят от умора, но някак не можеше да го почувства реално. Цяла нощ беше пазил останките от смърчовия заслон и бе гледал как изтича кръвта на баща му. Още му беше трудно да повярва, че всичко това се е случило.

Та нали едва вчера — вчера — двамата строяха лагера си, обгърнати от мекия есенен здрач. Торак беше казал нещо смешно и баща му се бе засмял. И в този момент Гората сякаш експлодира. Гарваните се разкрещяха неистово. Боровете запукаха. В тъмнината между дърветата се очерта плътна сянка — унищожителна ярост под формата на огромна мечка.

Изневиделица над тях надвисна смъртта. Страховити нокти, невъобразим шум, от който ушите им прокървиха. Преди Торак да успее да мигне, звярът превърна заслона в трески. В следващата секунда той разпори корема на баща му. А после изчезна, потъвайки в Гората безшумно като мъгла.

Но каква беше тази мечка, която напада хора и после изчезва, без да доубие жертвата си? Коя мечка би постъпила така?

И къде беше сега?

Торак не виждаше отвъд осветеното от огъня пространство, но знаеше, че поляната също е опустошена — осеяна с изпочупени фиданки и смачкана орлова папрат. Можеше да усети мириса на ранени дървета и изровена земя. До ушите му достигаше тихото тъжно бълбукане на отдалечения на трийсетина крачки поток. Мечката можеше да е навсякъде.

Чу как баща му простена. Бавно отвори очи и се втренчи в сина си с празен поглед.

Сърцето на Торак се сви.

— Аз съм — промълви той. — Как си?

Суровото загоряло лице на баща му се сгърчи от болка. Татуировката на клана се открояваше съвсем ясно върху посивелите бузи. Дългата тъмна коса бе слепена от пот.

Раната беше дълбока — толкова дълбока, че докато Торак непохватно се опитваше да спре кръвта с брадат мъх, виждаше как вътрешностите на баща му блестят на светлината. Трябваше да стисне зъби, за да не повърне. Надяваше се баща му да не забележи, но той естествено забеляза. Баща му беше ловец — нищо не убягваше от погледа му.

— Торак… — прошепна с мъка раненият. Протегна ръка и горещите му пръсти се вкопчиха в Торак по детски настойчиво. Момчето преглътна. Синовете трябваше да се вкопчват в ръцете на бащите си, а не обратното.

Опита се да бъде практичен: да се държи като мъж, а не като момче.

— Има още от белия равнец — каза той, ровейки със свободната си ръка в торбата с билки. — Той може да спре…

— Пази го за теб. Ти също кървиш.

— Не ме боли — излъга Торак. Мечката го беше запратила в една бреза. Ребрата му бяха натъртени, а лявата му ръка — раздрана.

— Торак… трябва да се махнеш оттук. Веднага! Преди да се е върнала…

Момчето се вцепени. Понечи да каже нещо, но от устата му не излезе звук.

— Тръгвай — настоя баща му.

— Не! Не мога да те…

— Сине… аз умирам. До изгрев-слънце ще бъда мъртъв.

Торак стисна торбата с билки. Ушите му бучаха.

— Тате…

— Дай ми… каквото е нужно за Пътя на смъртта. После събери нещата си.

Пътя на смъртта. Не! Не!

Панталоните от еленова кожа на Торак бяха разкъсани на коляното. Той заби палец в плътта си. Заболя го. Нека! Това щеше да го откъсне от ужасните мисли.

— Храната — изхриптя баща му. — Сушеното месо… Вземи го всичкото…

Коляното на Торак бе започнало да кърви. Той продължи да дълбае. Не искаше да си представи как баща му поема по Пътя на смъртта. Не искаше да си представи как остава съвсем сам в Гората. Беше само на дванайсет лета. Нямаше да оцелее сам. Не знаеше как.

— Торак! Чу какво казах!

Като мигаше ожесточено, за да не позволи на сълзите да бликнат, момчето събра оръжията на баща си и ги положи до него.

Докато прибираше стрелите, се убоде на острите им кремъчни върхове. Преметна през рамо лъка и колчана си и затърси брадвичката от черен базалт. Раницата му от лескови пръчки бе смачкана по време на нападението. Трябваше да напъха всичко в елека си или да привърже нещата към колана си.

Наведе се да вземе спалния чувал от еленова кожа.

— Вземи моя — измърмори баща му. — Така и не успя да… закърпиш твоя. Размени и ножовете.

Торак замръзна на място.

— Не! Не и ножа! Ти ще имаш нужда от него!

— На теб ще ти трябва повече. А и… хубаво е да имам нещо твое, когато се отправя по Пътя на смъртта.

— Тате, моля те, не споменавай повече…

В Гората изпука съчка.

Момчето се обърна рязко.

Тъмнината беше непроницаема. Накъдето и да погледнеше, сенките придобиваха формата на мечка.

Никакъв вятър.

Никаква птича песен.

Само пращенето на дървата в огъня и биенето на сърцето му. Гората сякаш бе затаила дъх.

Баща му облиза потта от устните си.

— Още я няма — промълви той. — Но ще се появи… скоро. Ще дойде за мен… Побързай! Ножовете.

Торак не искаше да разменя ножовете. Това означаваше, че няма връщане назад. Ала баща му го наблюдаваше напрегнато и непоколебимо.

Със стиснати зъби момчето извади ножа си и го постави в ръката на ранения. После свали канията от еленова кожа от колана му. Ножът на баща му беше красив и смъртоносен — с острие от син аспид под формата на върбов лист и дръжка от еленов рог, омотана с лосово сухожилие за по-голямо удобство. Вперило поглед в ножа, то изведнъж осъзна ставащото. Приготвяше се да заживее само, без баща си.

— Няма да те оставя! — проплака. — Ще се бия с нея, ще…

— Не! Никой не може да се пребори с тази мечка!

Гарваните се разлетяха от дърветата.

Торак затаи дъх.

— Чуй ме — изхриптя баща му. — Мечката… всяка мечка… е най-силният звяр в Гората. Знаеш го. Но тази мечка е… много по-силна.

Момчето почувства как космите на ръцете му настръхват. Погледна в очите на баща си и видя тъничките червени жилки, а в средата — бездънна тъмнина.

— Какво искаш да кажеш? — прошепна то. — Какво…

— Тя е обладана от зъл дух. — Лицето на баща му стана мрачно, сякаш не беше неговото. — В нея се е вселил демон от Отвъдния свят и я е превърнал в чудовище.

От огъня излетяха сноп искри. Смълчаните дървета се снишиха, за да чуват по-добре.

— Демон? — недоумяваше Торак.

Баща му притвори очи, опитваше се да събере сили.

— Тя живее само за да убива — каза най-после. — След всяко убийство мощта й нараства. Тя ще погубва всичко по пътя си… всичко. Дивеча. Клановете. Всички ще загинат. Гората ще бъде унищожена… — Той спря, за да си поеме дъх. — След една луна време… вече ще е късно. Демонът е… много силен.

— След една луна време? Но какво…

— Мисли, Торак! Знаеш, че демоните са най-силни, когато Червеното око е най-високо в нощното небе. Тогава мечката ще стане… непобедима. — Раненият с мъка си пое дъх. В светлината на огъня момчето видя как на гърлото му пулсира жила. Съвсем слабо: сякаш всеки миг щеше да спре. — Искам да… обещаеш нещо — продължи баща му.

— Каквото кажеш!

Раненият преглътна.

— Тръгни на север. Ще вървиш много дни. Намери Планината… на Световния дух.

Торак го погледна неразбиращо. За какво говореше той?

Баща му отвори очи и ги впери в клоните над главата си, сякаш виждаше нещо, което никой друг не съзираше.

— Намери я — повтори той. — Тя е единствената надежда.

— Но досега никой не я е открил. Никой не може.

— Ти можеш.

— Как? Аз не…

— Твоят водач… той ще те намери.

Момчето съвсем се обърка. Баща му никога досега не му беше говорил така. Той беше човек на действието, ловец.

— Нищо не разбирам! — извика Торак. — Какъв водач? Защо трябва да намеря Планината? Защото там ще съм в безопасност? Това ли е? Далеч от мечката?

Баща му бавно откъсна очи от небето и ги обърна към него. По изражението му личеше, че не е сигурен колко още може да понесе синът му.

— Ох… още си много млад — рече накрая. — Мислех, че разполагам с повече време. Толкова неща не съм ти казал. Недей… не ме намразвай за това.

Торак го изгледа ужасено. После скочи на крака.

— Не мога да се справя сам. Може би трябва да намеря…

— Не! — прекъсна го баща му с изненадваща настойчивост. — Цял живот съм те държал настрани. Дори… от собствения ни Вълчи клан. Стой далеч от хората! Ако те открият… и разберат какво можеш…

— Какво искаш да кажеш? Нищо не…

— Няма време — прекъсна го раненият мъж. — А сега трябва да се закълнеш. Върху моя нож. Закълни се, че ще намериш Планината или ще умреш.

Момчето прехапа долната си устна. На изток между дърветата вече започваше да просветлява. „Не още — помисли то ужасено. — Моля те, не още“.

— Закълни се — изпъшка баща му.

Торак коленичи и взе ножа. Беше тежък, мъжки нож, прекалено голям за него. Опря го непохватно в раната на ръката си. После докосна рамото си на мястото, където беше пришита ивица вълча кожа — знакът на неговия клан. Произнесе клетвата с треперещ глас:

— Кълна се в кръвта си върху това острие и с всяка от трите си души, че ще намеря Планината на Световния дух. Или ще умра.

Баща му въздъхна облекчено.

— Добре. А сега нарисувай знаците на смъртта върху тялото ми. Побързай. Мечката е… близо.

Момчето усети как очите му се пълнят със сълзи. Избърса ги сърдито.

— Нямам охра — прошепна то.

— Вземи… моята.

Като в просъница Торак намери малкия еленов рог, който някога принадлежеше на майка му. Като в просъница издърпа запушалката от черен дъб и изсипа малко от охрата върху дланта си.

Внезапно спря.

— Не мога да го направя.

— Можеш. Заради мен.

Момчето плю в дланта си и разбърка лепкава каша от охра — тъмночервената кръв на земята, — после описа малки кръгове върху кожата на баща си. Те щяха да помогнат на душите да се разпознаят и да останат заедно след смъртта.

Първо, свали много внимателно мокасините от боброва кожа и описа кръг върху всяка пета, за да отбележи душата на името. Сетне, описа друг кръг върху сърцето, за да отбележи душата на клана. Върху гърдите на баща му имаше грапав белег от стара рана и кръгът леко се изкриви. Торак се надяваше да е достатъчно добър.

Накрая постави най-важния знак — кръг върху челото, за да отбележи Нануак, Световната душа. Щом свърши, сълзите му рукнаха неудържимо.

— Така е по-добре — промърмори баща му, но момчето с ужас видя, че пулсът на гърлото му е отслабнал.

— Не можеш да умреш! — извика то.

Баща му го погледна с болка и копнеж.

— Тате, моля те, не искам да те оставя, аз…

— Торак, ти се закле. — Раненият отново притвори очи. — Сега ме чуй: запази… рога с охрата. На мен вече не ми е нужен. Събери нещата си и ми донеси вода от Реката. А след това… тръгвай.

„Няма да плача“ — каза си момчето, докато навиваше спалния чувал на баща си и го привързваше към гърба си. Напъха брадвичката в колана. Мушна торбичката с билки в елека си.

Изправи се и се огледа за меха. Беше разкъсан и превърнат в дрипа. Трябваше да донесе вода в лападово листо. Тъкмо се канеше да тръгва, когато баща му прошепна името му.

Торак се обърна.

— Да, тате?

— Не забравяй. Когато ловуваш, винаги поглеждай назад. Аз… все ти го повтарям. — Той разтегли устни в болезнена усмивка. — А ти все… забравяш. Поглеждай зад гърба си. Чу ли?

Момчето кимна. Помъчи се да се усмихне. После се запрепъва през мократа орлова папрат към потока.

Ставаше все по-светло, свежият въздух ухаеше сладко. От раздраните кори на дърветата сълзеше златиста борова кръв. Лекият утринен ветрец довяваше тихите стенания на дървесните духове.

Когато Торак стигна до потока, над орловата папрат се носеше мъгла, а върбите потапяха пръсти в студената вода. Той се огледа бързо наоколо, откъсна едно лападово листо и тръгна към водата. Мокасините му потънаха в меката червена кал.

Изведнъж застина.

До десния си ботуш забеляза меча стъпка. Беше от предна лапа, два пъти по-голяма от собствената му глава, и толкова прясна, че очертанията на дългите, страховити нокти, врязани дълбоко в калта, се различаваха съвсем ясно.

Поглеждай зад гърба си, Торак.

Той се обърна.

Върби. Елша. Бор.

Никаква мечка.

На близкия клон кацна гарван и го накара да подскочи. Птицата прибра твърдите си черни криле и се вторачи в него с мънистените си очи. После завъртя глава, изграчи и отлетя.

Момчето погледна в посоката, която гарванът сякаш му показваше.

Тъмни тисове. Влажни смърчове. Гъсти. Непроходими.

Някъде навътре — на не повече от десетина стъпки се чу шум от разместени клони. Там имаше нещо. Нещо огромно.

То се опита да овладее страха си, но главата му сякаш се изпразни.

„Най-важното, което трябва да знаеш за мечката — бе казал баща му, — е, че тя се движи безшумно като дъх. Възможно е да те наблюдава от десет стъпки разстояние и да не я усетиш. Срещу мечка не можеш да се защитиш. Не можеш да тичаш по-бързо, нито да се катериш по-високо. Не можеш да се биеш с нея. Можеш единствено да опознаеш нрава й и да й покажеш, че не си заплаха или дивеч, ако я срещнеш“.

Торак се опита да запази спокойствие. Недей да бягаш! Може да не знае, че си тук.

Леко свистене. Клоните отново се размърдаха.

Той чуваше дебнещите движения на звяра, насочващ се към техния лагер — към баща му. Изчака в напрегнатата тишина, докато шумоленето отмина. „Страхливец! — изкрещя наум. — Остави я да върви, без дори да се опиташ да спасиш баща си!“

„Но какво можеш да направиш?“ — отвърна онази малка част от мозъка му, която все още бе способна да мисли трезво. Баща му знаеше, че това ще се случи. Затова го изпрати за вода. Знаеше, че тя идва за него…

— Торак! — долетя до ушите му ужасеният вик на баща му. — Бягай!

Враните по дърветата се разлетяха. Силен рев разтърси Гората, после втори и трети. Момчето помисли, че главата му ще експлодира.

— Тате! — изкрещя то.

— Бягай!

Гората отново се разтресе. Отново чу виковете на баща си. После изведнъж стана тихо.

Торак запуши уста с юмрук.

Между дърветата съзря огромна тъмна сянка, надвиснала над разрушения смърчов заслон.

Обърна се и побягна.