Кати Кламп, С. Т. Адамс
Лунен ловец (18)

Осемнайсета глава

Къде е? Вече трябваше да е тук.

Отворих бавно очи и примигнах няколко пъти. Думите, които прозвучаха в съзнанието ми, не бяха сън. Усещах натиска на напрежението и тревогата, но отдалеч. Хвърлих поглед към часовника и изругах. Вече бе 9 сутринта! По дяволите! Последният път, когато бях спал непробудно дванайсет часа, бе… ами последният път, след като бях бодърствал в продължение на седмица.

Сложих любимото си кафе да се свари. Френч Маркет, прясно смляна ароматна смес. Най-добре върви с ирландска сметана. Уханието му се промъкна сред парата от душа. Опитвах се да освободя главата си от тревогата. Прекрасно разбирах, че това, което чувствам, е отчаянието на Сю. Не разбирах защо става така, но се получаваше — когато я докосвах, прониквах в мислите й. Може би прекарвах прекалено много време с нея.

Включих компютъра да си проверя пощата и се заех да събирам тенджерите и тиганите, разхвърлени из дневната и спалнята. Снощи бях прекалено изтощен и се опасявах, че няма да чуя алармата, ако някой влезе. Затова приложих едно не толкова високотехнологично решение — натрупах по три метални тигана под всеки от прозорците и загасих осветлението. Който и да успееше да се справи с алармената система, щеше да вдигне оглушителен шум. Достатъчен да събуди и мъртвите.

Отпивах от огромната чаша с кафе от Ява и се наслаждавах на аромата. Вкусът никога не е хубав след ментова паста за зъби, затова засега се радвах само на уханието, докато седях на бюрото си. Софтуерът ме уведоми, че качва 32 съобщения. Отиде ми сутринта! Противно на вътрешния си глас, реших да проверя гласовата поща. Да видим — след работата в Атлантик Сити, промяната през пълнолунието и пътуването до Вегас бях липсвал девет дни. Грабнах химикалка и бележник и се залових за работа.

След като три пъти преправях съобщението до един клиент, защото ми звучеше арогантно и снизходително, ми стана зле от отчаянието на Сю, което ме притискаше. Вдигнах слушалката и набрах номера, който вече бях научил наизуст.

— Ало? — гласът на Сю звучеше по същия начин, както в главата ми. Единственото, което липсваше, бе миризмата на нажежен метал, излъчвана от разочарованието й.

— Хайде, успокой се! — изръмжах. — Имам да свърша малко работа тук. Почети някоя книга или си вземи гореща вана. Ще дойда, след като се погрижа за бизнеса си!

В съзнанието си усетих, че се стряска, а после притеснението й ме заля. Затворих, без да дочакам отговора й.

Сигурно бях прекалено рязък, но си имах свой живот, по дяволите! Не можех да стоя по цял ден и да й държа ръката.

След като прослушах цялата гласова поща — бях надценил броя, съобщенията бяха само двайсет и седем, — направих списък на клиентите, които се налагаше да посетя. Но първо трябваше да сваля остатъка от напрежение в раменете си.

Набързо се преоблякох в шорти, тениска и маратонки. Отново включих алармената система, макар че нямаше да отсъствам дълго. Атлантик Сити и Вегас продължаваха да преобладават в мислите ми. Параноята ме държи жив.

На излизане проверих пощенската си кутия. Не бе изненадващо, че вътре нямаше нищо, освен жълта картичка, която ме уведомяваше, че трябва да отида до пощата да си прибера писмата. Бяха се натрупали от доста време.

— Господин Джодоне! — долетя до мен глас от отсрещната страна на улицата, докато се връщах към верандата да оставя картичката. — Тони?!

Обърнах се и видях Мери Стики, отдавнашната ми съседка. Не ме харесва особено, но ме търпи, защото не вдигам шум и кося тревата по моравата. Държеше кутия.

— Да, Мери? — попитах любезно. Отчаянието, което все още усещах, ме затрудняваше да бъда учтив. Мери винаги мирише на „Доктор Пепър“. Не съм сигурен дали това е основната й миризма, но тъй като все си вре носа в работите на хората, навярно трябва да е на антифриз. Любопитството не е черта, която ми допада в хората. Но ме държи нащрек, така че е полезно.

— Човекът от ЮПиЕс идва вчера. Отбива се няколко пъти и попита дали може да остави пакета при мен. Естествено, разреших му.

— Естествено, че си му разрешила — в думите ми прозвуча лек сарказъм.

Проклетата досадница! Все пак си наложих да се усмихна, защото тя се стресна и замириса на неодобрение. Подаде ми пакета, без да продума повече. Погледнах адреса и познах какво има вътре. За щастие, компанията не се рекламира върху кутиите за доставка и пакетът си беше цял, така че тя не можеше да знае какво съдържа. Но другото, което Мери не знаеше, бе, че направи деня ми щастлив.

— Страхотно! — възкликнах слънчево аз. — Отдавна го чаках.

— Толкова е тежко — отбеляза тя и мощният полъх на антифриз, причинен от любопитството й, замъгли оцета на предишното й неодобрение. — Пък и формата е странна.

Тясната кутия бе дълга около петдесет сантиметра. Да. Напълно достатъчно за опаковъчния материал около предмета.

Пренебрегнах намека за въпрос.

— Благодаря, Мери.

Обърнах се и се запътих към къщата си. С ъгълчето на окото си видях как тъпче на място и неохотно се отправя към дома си.

На верандата забелязах това, което вчера бях пропуснал поради изтощението си — три залепени съобщения, всичките от ЮПиЕс, че са се опитали да доставят пратката по различно време и сега тя ме чака в офиса им. Предполагам, че след като не съм се появил там, са опитали още веднъж. Набрах кода, за да изключа алармата, и поставих съобщенията и кутията на кухненската маса до бележника с клиенти за посещение.

Изключих кафе-машината, отново настроих алармената система и се отправих да потичам. Устоях на порива да отворя кутията. Знаех какво има вътре и щях да се порадвам на новата играчка по-късно. Първо ще трябва да се оправя с бизнеса си и Сю.

Бяха изминали часове, когато най-сетне се появих пред дома й.

— Какво те забави толкова? — запита тя.

Поклатих изнурено глава.

— Няма да повярваш какъв ден изживях. Господи, понякога хората са пълни идиоти!

Дори дългото бягане и коремните преси, които направих в спортната зала у дома, не ме бяха подготвили. Обикновено тичането караше вълка да стои настрана и можех да се държа професионално и любезно. Днес бе жива мъка.

Мирисът на Сю бе започнал като притеснение, примесено с разочарование. Държеше се на дистанция, когато дойдох, и можах да усетя, че отчасти ми бе сърдита за закъснението. Сърдеше се и на себе си за нуждата да бъда близо до нея. Но усещането бавно преминаваше в любопитство. Щом се озовахме на сянка, свалих огледалните слънчеви очила. Седнах до нея на богато украсена пейка от ковано желязо и ги пъхнах в джоба на сивата ми спортна риза.

— Какво е станало? Пак ли Сара?

Леко махнах с ръка.

— Да, но имаше и други.

— Успя ли да поправиш сензорите в магазина й?

Сю проявяваше истинско любопитство. Можех да го усетя и подуша. Добре де, защо да не изпусна малко пара.

— Нищо им няма на сензорите, Сю. Не и в този магазин. Винаги е грешка на някой служител или истинска кражба. Но аз трябва отново и отново да им демонстрирам как се нулират магнитните ленти. Проверяващите служители не са прочели писмото, в което се обяснява, че книгите с твърди корици имат сензори в средата, близо до гръбчето. Те проверяват само баркода, но не прекарват устройството през демагнетизатора. Всяка книга е издала сигнал при излизане от магазина. Но това е лесната част. Трябваше да прекарам там само половин час.

След което бях реших, че универсалният магазин „Хъмфрис“ ще получи значително увеличение на годишната си такса за поддръжка. Прецених, че ако утроя хонорара, може би ще се заемат сериозно с бизнеса си или поне ще назначат някой с капчица мозък в главата да управлява. Бях получил повече от двайсет заявки за ремонт само за три месеца. Абсурд.

— Разбрал си проблема и си направил демонстрацията толкова бързо? — Миризмата на карамфил, предизвикана от гордостта й, се примеси с изненада.

— Не трябва да си неврохирург, за да се сетиш. Единственото, което трябваше да направя, бе да наблюдавам служителите няколко минути. Написах паметната бележка. Беше очевидно, че не са я чели.

— Сигурно си получил доста обаждания за работа, след като те нямаше толкова време — опитваше се да ми предложи правото на съмнение.

Свих рамене и поклатих глава.

— Всъщност не чак толкова. Повечето от обажданията са свързани със заплащане на сметки. Счетоводителите ми винаги се оплакват, докато не ги опиша точка по точка.

Не исках да се оправдавам, обвинявайки клиентите си. Исках да си докажа, че мога да продължа обичайния си живот въпреки съществуването й. Но независимо от желанието ми да си го призная или не, през целия ден трябваше да водя борба със себе си — да не отида при нея и да се хвърля в обятията й. Наистина ме дразнеше това, че положението бе станало трудно.

— Винаги ли искаш такса, когато посещаваш клиенти?

Разсмях се.

— Само когато се окажат пълни идиоти. За мой късмет това се случва доста често. Годишната такса покрива проверка на оборудването на всеки три месеца и рутинна поддръжка. Ако е по вина на служителите, се заплаща отделно. — Усетих, че не ме разбира. По-лесно щеше да стане, ако й дадях пример. — Да вземем лекарския кабинет, където бях. Точно след заминаването ми за Източния бряг — преди да се запозная с теб, — човекът, излязъл последен от кабинета, забравил да заключи входната врата, но настроил алармената система. Вятърът блъснал вратата и алармата се задействала. — Стрелнах я с поглед и видях, че бях приковал вниманието й, затова продължих: — Охранителната компания, която осъществява наблюдението, извикала полицията. Направили проверка и не открили нищо нередно.

Облегнах се и протегнах крака. Извих гръб над облегалката на пейката и дочух няколко задоволителни изпуквания, докато гръбнакът ми се наместваше.

— Но защо са извикали теб? — запита тя.

— Хвана ме. Охранителната компания изключила системата дистанционно след фалшивата тревога. При повечето системи всички лампички примигват след пренастройването, докато не се въведе три- или четирицифрен код. Всичко това е обяснено в брошура, която давам на клиентите си, когато им инсталирам системата. Дори съм написал името и телефонния номер на началника на охранителната компания. Всяко лице, което има ключ от сградата, я притежава. Но те изобщо хвърлят ли поглед върху инструкциите?

— Не го ли правят?

Поклатих глава с покровителствено изражение.

— Дори не се и опитват. И така, мен ме няма, да кажем, девет дни. През цялото това време системата е била изключена. Но си просветва празнично на стената. Извадили са дяволски късмет, че никой не е влязъл да опразни помещенията.

Поклатих глава, като се сетих за гнева на двамата лекари, собственици на сградата, щом разбраха. Естествено, те никога не си тръгват последни, затова не знаели за алармата, докато не им връчих фактурата. Няколко от момичетата на рецепцията изпаднаха в ужас, че може да ги изхвърлят. Миризмата на страха им ме накара да почувствам такъв ненаситен глад, че изгълтах троен бургер, докато отивах към следващото място.

— И както винаги, има служители, които забравят кода и не могат да влязат в сградата или пък не могат да го запомнят и го записват на лист, а после го губят. В резултат на което аз трябва да включа лаптопа и да им създам нов код в главния компютър. Обичайната работа. Просто е уморително и досадно.

По време на тирадата ми забелязах как в един момент Сю потрепна и се сетих за какво бях дошъл.

— Между другото, за какво беше паниката тази сутрин?

Сега изглеждаш добре, но по-рано беше истински разтревожена.

Погледна ме и сухата гореща миризма, която говореше за смущение и срам, се надигна от нея.

— Май съм от твоите идиоти. Забравих кода за портала и днес никой не можа да влезе или излезе навън.

Зяпнах я с отворена уста. Стиснах челюсти и се опитах да измисля нещо, което нямаше да бъде прието като обида.

— Но нали го записа? Поиска ми лист и после го пъхна в джоба. Не може да е изчезнал безследно.

— Записала ли съм го? — Тревожното изражение се заменяше от гняв. Замисли се за момент. — Прав си! Така е.

От нея започна да се излъчва миризма на прекипяло кафе и прах, насити се и изпълни въздуха.

— Значи сигурно съм го загубила. Направо не вярвам, че мога да съм толкова глупава.

Протегнах ръка към нейната да я утеша. Плъзнах я нагоре към шията й и нежно разтрих мускулите.

— Хей, не бъди толкова строга към себе си, Сю. Беше изтощена. Затова снощи и двамата си легнахме рано. Не е голяма работа. Наистина. Какво прави цял ден?

Настроението й започна да се разведрява, докато продължавах да я масажирам. Отпусна се.

— Всъщност не беше никак лош ден. Изчистих целия горен етаж! После почетох и взех дълга гореща вана за пръв път от месеци насам.

За момент забравих масажа.

— Нямате икономка? Сама чистиш къщата?

Вече ми бе обяснила защо за нея ваните са невъзможни. Винаги, когато правеше опит, майка й досаждаше, искаше разни неща и въобще я дразнеше.

Този път покровителственият поглед бе предназначен за мен.

— Не, разбира се. Имам жена, която идва веднъж седмично — днес. Но не успява да се справя с децата. За щастие, днес нямаше никакъв начин да влязат.

— Децата? — Досега не се бях сетил да попитам, но в една дълготрайна връзка това можеше да се окаже от значение. Не че ги мразя всъщност.

Разгада интонацията ми и поклати глава.

— Не, не са мои. На Бекки са. Честно казано, след като съм с тях от два месеца, може никога да не поискам деца.

— Значи ги гледаш всеки ден? — Това би обяснило защо се чувстваше толкова съсипана, че да поиска да бъде убита.

Кимна ядосано.

— Може да се каже. В действителност майка ми беше тази, която се съгласи да се занимава с децата през лятото. Но се оказах аз, защото майка ми никога не върши това, което трябва.

— Какво имаш предвид?

— Майк ходи на футбол, а Синди взема уроци по плуване в Младежката асоциация.

— Обаче майка ти не шофира. Защо тогава се съгласява да ги приеме? А и защо Бекки би искала начинанието да не успее?

— Вече ти казах. Предполага се, че съм прикрепена към болната. Щом майка ми е приела нещо, и аз съм вътре. Това е положението. И все пак обикновено ми е приятно да ги водя някъде, защото иначе ще срутят къщата. Тичат наоколо, събарят предмети, оставят кухнята в хаос, след като са „пекли бисквити“, докато пазарувам. Миналата седмица Майк пусна кристалната купа за пунш от горната площадка на стълбището, защото искал да провери дали ще експлодира. Страхотна изненада — така и станало. Майка ми никога не ги кара да си разтребват. Това е мое задължение.

Едва сдържах усмивката си, докато Сю ми разказваше за кристалната купа. Като дете бях направил нещо подобно. Естествено, трябваше да си почистя и ме наказаха с една седмица без телевизия.

— Тогава, щом днес децата ги няма, моментът е подходящ за нас. Но не забравяй какво сме се уговорили — „консултант по охраната“, нали?

Погледна ме и се нацупи. После храбро се усмихна. Ухание на мандарини изпълни въздуха. Приведе се и ме прегърна. Отвърнах с ентусиазъм.

— Радвам се, че си тук — рече тя.