Кати Хопкинс
Глезената принцеса (3)

Трета глава
Сбогом, Париж

— Кой си ти?

Мълчание.

— Къде ме водиш?

Мълчание.

Набързо минахме през митницата и се оказах на задната седалка в един автомобил. Прозорците му бяха с тъмни стъкла, така че аз виждах навън, но отвън не можеха да ме видят. Загадъчният мъж седна отпред. Между нас имаше стъклена преграда, в която забелязах отвор, през който можеше да ме чува. Спор нямаше, определено бях отвлечена. Направих всичко, което бе по силите ми, за да се възпротивя на свалянето ми от самолета, но мъжът просто ме вдигна, метна ме на рамото си и ме понесе към колата, сякаш бях лека като перце. Естествено аз го ритах и удрях, но това не помогна кой знае колко — широкият му гръб явно не усещаше негодуванието ми. Мъжът беше същински титан. Или носеше защитна броня.

— Може ли да си получа обратно телефона?

Мълчание.

— Трябва да отида до тоалетната.

Мълчание.

— Виж, родителите ми са много богати, но предполагам ти вече си наясно с това. Те ще ти платят, без съмнение. Дори аз самата имам собствена банкова сметка с хиляди, така че, за да не губим повече време, позволи ми да говоря с тях. Ще уредим въпроса с парите и аз ще мога да отпътувам за Париж, където имам среща с приятелката си.

Все същото мълчание.

— Къде е Хенри? Предполагам, че това е негова идея?

Пак никакъв отговор. У мен започна да се надига гняв.

— Ааа! — избухнах аз. Заблъсках с юмруци по седалките. Заритах предната седалка отзад. Мъжът не ми обърна внимание. Ни най-малко. Дори не се обърна. Хм, номерът с избухването не върши работа. По-добре да си пазя силите за по-късно.

Надигнах се и почуках на стъклената преграда. И тогава забелязах, че той слушаше iPod. Ето защо не реагираше.

— Ей, умнико — изкрещях аз, но го виждах как си припява отпред в тон с музиката. Пак почуках на преградата. Нищо.

Нямах друг избор, освен да се облегна назад и да гледам през прозореца. Вън започна да се смрачава. Направи ми впечатление, че се намирахме в провинцията. Минахме през някакво селище с магазини. Къщите изглеждаха топли и уютни, а хората вече палеха осветлението. В един прозорец зърнах семейство да се събира около камината. На излизане от селото видях табела с името му. Осбъри? Осбъри. Звучи ми някак познато, помислих си и се постарах да го запомня, за да упътя спасителите си по-късно. Извън селото отново всичко потъна в мрак. Движехме се по тясно платно, с жив плет от двете страни. Някъде дълбоко в провинцията сме, мислех си, докато се носехме с голяма скорост по асфалта. Къде ли ме води непознатият!?

След около още петнайсетина минути забелязах как човекът на предната седалка се раздвижи. Наведох се напред и видях, че шофьорът си бе свалил слушалките.

— Хей — рекох.

— Хей — отвърна той.

— Чу ли въобще нещо от това, което ти говорех по-рано?

— Малко. „Кой? Защо? Къде?“ Да. Чух всичко. Затова и си сложих слушалките. Хенри е на път обратно към Сейнт Кийтс. И няма нищо общо със случилото се.

— А ти кой си?

— Името ми е Сони Олимпус.

Прихнах да се смея.

— Сони Олимпус! Що за глупаво име е това?

Сони изглежда се обиди.

— Моето име! — отвърна той и се нацупи, подобно на капризен и сърдит тийнейджър. — Изобщо не е глупаво. Ако чак толкова не ти харесва, можеш да ме наричаш господин О. Но само ако се налага.

Отново се разсмях. Намерението ми бе да го накарам да се почувства нелепо. При повечето хора върши работа.

— Господин О! Пфу! Още по-идиотско. Та кой си ти в крайна сметка?

Той се обърна и заяви гордо:

— Аз съм, или ще бъда, слънчев лъч в твоя живот. Ще съм твоят покровител в продължение на един месец.

— О, я стига! — сопнах му се. — Малко съм голяма за покровител, не мислиш ли?

Но част от това, което той каза, ме стресна. Месец. Който и да стоеше в дъното на това — господин О или цяла банда като него, — явно планираха да ме държат цял месец. Абсурд.

Пътувахме през някаква пустош. Побиха ме тръпки от страх, през ума ми минаваха ужасяващи истории, но се опитах да не мисля какво би могло да ми се случи на това отдалечено място.

— Нали чу, че родителите ми са много богати…? — започнах аз.

— Аха, чух го това. Както и че имаш хиляди на своя сметка. Браво на теб, късметлийка!

— Така че веднага след като се обадиш на мама и татко, те ще ти платят.

Незнайно защо господин О реши, че казах нещо изключително смешно и се разсмя звучно.

— Защо се смееш?

— О, скоро ще разбереш, че вече са платили — изрече той с присъща за жените злост.

Кой е този човек всъщност? — зачудих се.

— Вече са платили? Какво искаш да кажеш?

— Настанена си в пълен пансион. Успокой се, хлапе. Скоро всичко ще ти се изясни.

— Не ме наричай „хлапе“. И да се успокоя? Ти да не си от друга планета?

Това разсмя господин О още повече.

— Да, да, действително съм — каза той. — Колко си наблюдателна.

Груб, навъсен и хаплив, а се познаваме едва от час, помислих си. Боже, този тип ми е сериозна конкуренция.

Беше започнал да ми лази по нервите. Време е да опитам нов подход, реших аз. Наведох се напред и погледите ни се срещнаха в огледалото за обратно виждане. Той се усмихна. Аз също се усмихнах.

— Знаеш ли, че си страшно привлекателен… — започнах аз. Ласкателството обикновено върши страхотна работа, особено що се отнася до момчетата, и въпреки че господин О беше вече мъж, в крайна сметка не бяха ли мъжете пораснали момчета?

Господин О кимна с глава.

— Да, зная. Хората непрекъснато ми го казват.

Че и скромен на всичкото отгоре! — помислих, отметнах косата си и му хвърлих най-съблазнителния си поглед. В същия момент и господин О отметна коса.

— Убедена съм, че е така — казах. — Виж, господин О, ако ти се държиш добре с мен, и аз ще бъда добра с теб и…

— О, за бога, я стига! За коя се мислиш? Лолита, тийнейджърката изкусителка? Твърде стар съм за теб. Ама твъъърде стар.

— Добре де, на колко си?

Господин О изсумтя.

— Няколко хиляди века. А ти?

— На четиринайсет.

— За това става въпрос.

— Ама ти говориш пълни глупости. Не може да си живял векове. Невъзможно е.

— Има по земята и небето неща, които твоята нещастна философия не е дори сънувала, хлапе — рече господин О.

— Да бе! И кой го твърди? И не ме наричай „хлапе“!

— Един мой приятел на име Уилям Шекспир.

О, небеса, помислих си. Той вярва, че е на няколкостотин години и че Шекспир му е приятел. Пълна откачалка.

— Знаете, че имам свои собствени пари, нали, господин О…? — започнах отново аз.

— Зная. Каза ми. Урок номер едно — не всичко можеш да купиш с пари, повярвай ми. Не и там, където отиваме — говореше той, когато свихме на ъгъла и съзрях светлините на някаква сграда пред нас. Не се виждаше добре в мрака, но сградата приличаше на стара крепост, разположена на хълм. Осветлението беше включено и разпръскваше меко сияние в тъмната нощ. Това ще да е хотелът ни, помислих си, когато наближихме и господин О спря колата. Поне изглежда, че ще ме държат на прилично място.

— Мога и пеша — казах, когато господин О отвори задната врата на колата. — Само вземи багажа ми, ако обичаш!

Господин О се разсмя и повтори, имитирайки ме — „Само вземи багажа ми!“, с интонация на разглезено момиче, докато ми държеше вратата отворена. Посочи верандата на къщата, за да ми подскаже, че трябва да се насоча натам. Хвърлих бърз поглед наоколо да видя дали не можех да се измъкна. Бледият полумесец хвърляше слаба светлина иззад силуетите на дърветата, но единственото, което видях наоколо, бяха градини, където цареше пълен мрак. Реших, че ще огледам по-добре на сутринта и ще избягам, след като имам по-ясна представа за мястото.

Забелязах, че господин О ме последва до верандата, без да вземе багажа ми. Вратата отвори висок, смугъл, як мъж, с бръсната глава и красиви черти. С камуфлажните дрехи, които носеше, приличаше на военен и подобно на господин О, беше невероятно готин. Уау!, както би казала Тигси.

Щом влязохме в облицованата с дървена ламперия приемна и мъжът затвори вратата, аз бързо се скрих зад него. Това място не ми харесваше. Сградата изглеждаше занемарена и миришеше на мухъл. На една разнебитена маса в ъгъла имаше някакво растение в саксия. Половината му листа бяха изсъхнали поради липса на грижи. Не исках да оставам и минута повече тук.

— Бързо, извикай полицията — казах аз, като посочих господин О. — Този мъж ме отвлече.

— Наистина ли? — подсмихна се мъжът във военните дрехи. Аз кимнах утвърдително.

Господин О направи отегчена физиономия, все едно му бе дошло до гуша, и започна да оглежда ноктите си.

— И какво те кара да си мислиш така? — попита той.

— Как какво? Намирам се в чужда държава, отведена там с чужда кола от непознат. Сам си отговори!

— Никой не те е отвличал, Лионора! — отвърна другият мъж.

— Откъде знаеш името ми? О, не! И ти си замесен. Кои сте вие?

— Името ми е Марио и аз ще ръководя програмата.

— Програмата? Каква програма?

Марио се обърна към господин О.

— Значи още не си й казал?

Господин О поклати отрицателно глава.

— Не, нищо не ми е казал. Що за хотел е това?

Марио се разсмя.

— Хотел? Хотел? — Той разпери ръце и огледа наоколо. — Това не е хотел. Вече не. Това беше доста отдавна. Сега това е трудововъзпитателно училище.

— Трудововъзпитателно училище?

Господин О и Марио кимнаха утвърдително.

Стомахът ми се сви.

— И защо съм тук? — попитах, макар че картинката вече беше започнала да ми се изяснява.

И никак не ми харесваше.