Кати Хопкинс
Глезената принцеса (11)

Единадесета глава
Коледа преди

Седнах в каменния си кръг в приемната. Огледах дървената ламперия по стените, после високия таван. Боята му бе избледняла с времето. Имаше паяжина в единия ъгъл. Чуваше се единствено тиктакането на старинния часовник на стената и потракването на вратите и прозорците от подухващия вятър навън.

Беше ми скучно и самотно тук.

Но нямах намерение да отстъпвам заради когото и да било.

Подремнах малко. После пренаредих камъните. След което ги пренаредих втори път. Дотук с твърдението, че Марс навлиза във Водолей и животът ще бъде по-спокоен — помислих си. Толкова е спокойно, че чак да изпаднеш в летаргия.

Марк, Джейк, Мерилин и Лин се промъкнаха един след друг следобед и се опитаха да ме разубедят.

Лин предложи да ми дава възглавницата си за нощите, когато изгубех право на своята.

Джейк предложи да ми помогне с домакинската работа.

Дори Марк дойде и вече проговорил, имаше доста за казване.

— Моля те, Лионора, не разваляй всичко! Достатъчно гадно е, че сме на такова отвратително място в нощ като тази. Нека поне имаме нормална вечеря. Да не говорим, че аз лично никога не съм виждал угощение като това в кухнята. Останалите също. Ти знаеш какво означава да имаш най-доброто. Но не и ние.

Поклатих отрицателно глава. Не можех да отстъпя и да се унижа. Беше твърде късно за това.

Мерилин дойде и ме заплаши.

— Ако не излезеш веднага от този кръг и не ни помогнеш да украсим, ще ти отрежа ръката от рамото с джобното си ножче и ще те налагам с нея.

— О, très amusant^[1], Мерилин. Само толкова ли можеш? — рекох, прозинах се и й обърнах гръб. — Ей, и по-тихо като си тръгваш, че може да съм задрямала.

Щяла да отреже ръката ми с джобното си ножче. Толкова беше жалка. Освен това смятах, че се опитваше да звучи намахано. Не беше нужно нито да ме заплашва, нито да се безпокои. Никой от тях не биваше да се безпокои. Бях сигурна, че ще получат специалната си вечеря. Те нищо не бяха направили. Само аз заслужавах наказание. Специално отношение за Момичето на зодиака. Марио и екипа му не биха ощетили останалите само защото аз съм се инатила. Не и за Бъдни вечер. Никой не би могъл да е толкова гаден.

Легнах на пода и се свих на кълбо като котка, за да се стопля, защото от входната врата ставаше силно течение. И тогава съм се унесла. Събудиха ме четирите удара на часовника в другия край на приемната. Беше тъмно и студено, а аз се чувствах схваната.

За момент ми се прииска господин О да беше наоколо, поне за малко. Добре де, наистина беше малко сладникав тип актьор, но беше къде-къде по-забавен от останалите и макар да нямах намерение за нищо на света да му го призная, видях у него сродна душа. Очевидно бе свикнал да е център на вниманието, също като мен. Ето защо навярно толкова се засягаше, когато се държах грубо с него.

Както си лежах, се зачудих какво ли би станало ако не бях счупила зодиакалния си телефон и бях проявила повече интерес към неясните му кратки бележки. Може би съдържаха тайни указания, като например как да се измъкна оттук. Бе казал, че е моят покровител, така че може би се е опитвал да ми помогне по някакъв странен начин. Може би бях сбъркала тактиката, зачудих се. Не каза ли господин О нещо за това, че колкото и да се опитвам да избегна нещо, то няма да ми се размине? Може би не трябваше да се противя толкова да бъда Момиче на зодиака, както и да отказвам да съм част от групата. Може би трябваше да се съглася, за да видя къде щеше да ме отведе това.

Седнах и разтрих ръце, опитвайки се отново да се стопля, и миг по-късно се появи доктор Кронос.

— Научи ли си урока? — попита той.

— Единственото, което научих, е, че този под е наистина твърд. Мога ли да стана вече?

Той кимна. Приех това като знак, че мога да отивам за вечеря. Нямах търпение. Умирах от глад. Бленувах за превъзходната храна, която бяха донесли днес, така че се втурнах към кухнята, очаквайки да намеря останалите да си похапват сладко. Молех се да бяха запазили нещичко и за мен.

Обаче положението в кухнята бе съвсем различно от сутринта. Огънят беше изгаснал. Във въздуха се усещаше само обичайната миризма на готвен лук и белина. И вече не звучаха коледни песни. Четирима тийнейджъри седяха унили на масата под силната светлина на лампата над главите им. Пред тях имаше голяма тенджера.

— Какво е това? — попитах.

— Картофена супа — отвърна Лин.

— Картофена супа!? Но… но къде е вкусната храна?

Четири чифта очи ме изгледаха обвинително.

— Върнаха я обратно, благодарение на теб — отвърна Мерилин през зъби.

— Не! — изпъшках аз.

— И трябваше да ядем това отвратително нещо, което има вкус на помия — добави Джейк, — само заради теб.

— Ти си най-голямата егоистка, която някога сме срещали — каза Марк.

— И всички те мразим — допълни Лин.

Обзе ме разочарование. Нямаше да има коледна вечеря. Нито хапка. Нито трохичка дори. Ако продължаваше така, щях съвсем да се стопя. Щеше да се наложи да си търся дрехи не двайсет и втори, а минус двайсет и втори размер.

По въздуха се носеха отрицателни емоции към мен. Бяха толкова силни, почти материални, пълзяха подобно змийчета и съскаха с тънките си отровни езичета срещу ми. За втори път през живота ми аз, кралицата на индианския поглед, не можех да издържа гнева в очите на някого. Погледнах встрани и избягах в стаята ни, където се тръшнах върху тясното си легло и се завих през глава.

Добре де, не беше честно. Може би трябваше да им кажа, че съжалявам, но не допусках, че наистина ще ги накажат заради моето поведение. Ни най-малко дори. Никой не разбира, помислих си и докоснах драматично с опакото на ръката челото си. Никой не би могъл да разбере.

— Лионора, Ли-о-но-ра — повика ме тихо някакъв глас.

Подадох си главата изпод юргана и видях доктор Кронос да стои на вратата. Изглеждаше особено. Светеше. Когато се вгледах по-внимателно, забелязах, че държеше фенерче под брадичката си, което му придаваше зловещ вид. Попи и аз навремето се забавлявахме по този начин. На Хелоуин се плашехме една друга под юргана, а после си разказвахме истории за призраци.

Ха — помислих си, — нова тактика. Значи сега ще се опитат да ме сплашат, за да бъда послушна.

— Стига си се правил на страшен, докторе. Няма да се хвана.

Доктор Кронос въздъхна и изключи фенерчето.

— Струваше си да опитам — рече той и ми даде знак да го последвам.

— Защо да излизаме през вратата? — попитах. — Нека излетим през прозореца като Питър Пан и Уенди, а? Хайде, старче, покажи ми какво можеш!

Доктор Кронос отново въздъхна.

— Така ви ненавиждам, разглезени хлапаци. Все при мен ви пращат. Но нали съм знаменит учител! Такъв, който преподава важни уроци за живота. Понякога е така изморително, когато хората се противопоставят. А те винаги го правят в началото. Някои дни ми се иска да съм на мястото на някой друг. Да вземем Джо. Той е Юпитер. И всички го обичат. Или пък Херми, внукът ми. Него също го харесват.

— О, я престани да се самосъжаляваш. Ако не ти допада това, което правиш — зарежи го. Никога не съм искала от теб да ме учиш на нещо.

— Нямам избор — отвърна докторът, — ти си Момиче на зодиака, така че не мога да те зарежа, независимо колко ми се иска. Ти си избрана и аз трябва да си свърша работата. Така че ставай.

— А ако не искам?

Неочаквано господин О се появи зад него.

— Останалите няма да получат нито коледна закуска, нито коледна вечеря — отговори той.

— Коледна закуска? Ще има коледна закуска? И коледна вечеря?

— Е, това зависи от теб, Лионора — отвърна господин О. — Ти си едно от най-твърдоглавите момичета на зодиака, които сме срещали, и това започва да ни писва. От теб зависеше какво ще направиш през месеца, докато си тук, и досега, честно казано, времето беше загубено. За всички ни. Но това може да се поправи, ако ни допуснеш по-близо до себе си. Имаш много положителни качества. Можеш само да спечелиш, ако премахнеш преградата, която си издигнала между себе си и света. Съгласен съм, Лъвовете държат нещата да стават така, както те желаят, може и да са инати, но могат да са и силни, щедри, предани и изключително забавни. Защо не решиш да си добра, вместо винаги да избираш да си най-лошата?

Канех се да отвърна нещо намахано, но в думите на господин О имаше истина. Давах си сметка, че бях взискателна и все юрках хората. И докъде ме бе довело всичко това? До мизерното място, на което се намирах навръх Бъдни вечер. А всички тук ме мразеха.

— Позволи ни да ти помогнем — увещаваше ме господин О. — Не е нужно времето, което прекараш тук, да е толкова ужасно.

Кимнах.

— Добре, водете ме — отвърнах с въздишка.

Господин О се усмихна и ме остави с доктор Кронос, който ми даде знак да го последвам и ме поведе из лабиринта от коридори, докато стигнахме до едно стълбище в задната част на къщата, спускащо се към подземен етаж, който не бях забелязала досега.

— Какво има долу? — попитах.

— Ела с мен и ще видиш.

Стълбището беше с тъмни дървени перила и отвеждаше до врата със сложна дърворезба. Когато я разгледах отблизо, различих дванайсетте зодиакални знака.

— Зодиакална врата — прочетох думите под резбата. — Овен, Телец, Близнаци, Рак, Лъв — това съм аз, Скорпион, Стрелец, Козирог, Водолей и Риби. Хей, това е страшно красиво. Индийско ли е? Има нещо източно в него.

Доктор Кронос се усмихна.

— От Атлантида е. Единствена по рода си.

— Яко. Атлантида. Ихааа! Мисля, че един познат отиде там за ваканцията.

Доктор Кронос едва не прихна.

— Силно се съмнявам в това. Атлантида е древна цивилизация.

— Е, и? Гърция и Италия също са. Не съм чак толкова неука. Хората ходят там на почивка.

Доктор Кронос цъкна с език.

— Искрено се съмнявам, че са били на Атлантида — рече той. — Освен ако не знаят как да пътуват във времето. — Извади един голям месингов ключ и отвори вратата. — Много приказлива стана изведнъж.

— Доволна съм, че съм извън онзи каменен кръг — отвърнах. — Беше ми доста тъпо там.

Доктор Кронос включи осветлението и пред мен се появи стая с рафтове, стигащи до тавана. Бяха огънати под тежестта на стари книги, видеокасети и DVD-та. Прочетох някои от заглавията. „Полярност и елементи“. Хм. Звучи странно, помислих си. „Четиризначности“. „Повторения“. „Прогресии“. „Пресичания“. „Влияния в действие“.

— Хей, това прилича на библиотека на магьосник. Всъщност ти приличаш на такъв.

Доктор Кронос въздъхна.

— Ако всеки път, когато чуех това, получавах по едно пени^[2]… Това, че имам дълга бяла брада, не ме прави магьосник. Пък и, както и да е, целта ни е да те научим да виждаш истинската магия, а не да правим трикове.

— Да, да. Щом казваш — рекох и тогава си спомних какво ми каза господин О преди малко и се усмихнах на доктор Кронос, за да му покажа, че все пак го харесвам. — Хей, имате ли някакви списания тук? Например „Вог“ за тийнейджъри, „Ел“, „Татлър“?

Доктор Кронос се обърна и ми хвърли смразяващ поглед.

— Ще приема това за „не“! Но какво е това място?

— Архивът ми, така че предлагам да седнеш кротко, докато намеря досието ти — рече доктор Кронос. Той посочи към един телевизор в другия край на стаята, пред който имаше стар кожен диван, от дупките на който стърчеше дунапрен. — Седни ето там и ме изчакай.

Разположих се удобно на дивана. На масата пред мен имаше два сандвича и чаша мляко.

— Това е за теб — обади се той. — Авокадо и сирене.

— Благодаря, Док — отвърнах и погълнах първия сандвич на четири хапки. Беше ужасно вкусен.

— И не ме наричай Док! За теб съм доктор Кронос. А, ето го къде е — чух го да казва и след малко се появи в ръка с нещо, което приличаше на DVD. Пъхна го в плейъра.

— Филм ли е? — попитах аз. — Филм ли ще гледаме?

Докторът кимна.

— Възползваме се от съвременните технологии, когато имаме възможност. А сега, както знаеш, аз съм известен и като Сатурн…

— Строгият учител — допълних аз, за да му покажа, че бях внимавала в някои от часовете, в които той и господин О ми бяха преподавали.

Доктор Кронос кимна.

— Сатурн управлява тази част от живота на човек, в която му предстои да научи някакъв урок. В твоя случай трябва да се върнем назад в миналото ти и да се вгледаме в някои от страховете, които се намират там.

Обзе ме паника.

— Миналото ми? — Започваше да ме притеснява, но… той нямаше как да знае за миналото ми. Нали? Чудех се, докато започвах втория сандвич.

— Не се плаши, Лионора — опита се да ме успокои докторът. — Можеш да превъзмогнеш миналото си. Хороскопът ти показва, че притежаваш много силни качества, които още не си събудила. А сега погледни към екрана.

Екранът светна. Появи се врата. Зелена врата с месингови лъвски глави. Видя ми се позната. Вратата започна бавно да се отваря. Това също ми се стори познато.

Като че ли буца заседна в гърлото ми и аз спрях да дъвча.

— Как?… — започнах, но повече нищо не излезе от устата ми. Продължих да гледам. На екрана виждах старата ни къща. Тази в Англия, в която живеехме с Попи, преди да умре.

От задния двор на къщата долиташе смях и камерата се приближи. Имах чувството, че бях там. Движех се по коридора, както бях правила хиляди пъти, когато живеех там. Вратата към всекидневната се отвори и стомахът ми се сви, защото там стоеше Попи, а на лицето й грееше усмивка.

— Как? Откъде взе това? — попитах. Никога преди не го бях виждала. Мислех, че бях гледала всички записи с Попи. Помнех всеки кадър, всяка подробност. Помнех всяка секунда от тях, защото те бяха единственото, което ми бе останало от нея.

Доктор Кронос седна на един стол от лявата ми страна и доближи пръст до устните си, давайки ми знак да замълча.

— Просто гледай!

Попи седеше край огъня и изрязваше фигурки от лист зелена хартия.

— Листа — рекох аз. — Прави листа за украса.

За част от секундата въпросите ми се изпариха от главата. Не ме интересуваше как доктор Кронос се бе сдобил с видеозаписа или защо. Виждах Попи, моята малка сестричка. Беше по Коледа.

Беше с две години по-малка от мен, с руса коса и нежна красота, а очите й бяха твърде големи за лицето й и изглеждаше непрекъснато удивена от света. Беше болнава, откакто я помнех — все слаба и бледа. Страдаше от астма. Пристъпите й се появяваха без предупреждение и бяха страшни за гледане, понеже се мъчеше да си поеме дъх с помощта на инхалатора. Забелязах го и във филма. Намираше се на масата до нея.

Не че някога се е оплаквала, помислих си, докато гледах екрана. Винаги беше оптимистично настроена и страшно великодушна. Все ми угаждаше, каквото и да поисках, само и само да бъде с мен. Обожаваше да играем на фризьорки и обичаше да реше косата ми с часове. И не се оплакваше, ако се отметнех и не й върнех жеста. Обичах я. Наистина. По свой си начин. Ако знаех какво щеше да се случи, разбира се, щях да й го показвам много по-често.

— За какво мислиш, Лионора? — попита доктор Кронос, когато образът й застина за момент, преди екранът да изгасне.

— За нищо — отвърнах, докосвайки медальона на врата си. — Обмислям как да отмъстя на родителите си и да докарам пресата тук, за да затворя това място заради жестоко отношение към децата.

— Това ли си мислиш наистина? — попита доктор Кронос. Изглеждаше разочарован. — Чудесно. Щом така си решила. Но преди това, имам задача за теб.

— Добре де, няма, не искам да мия повече съдове…

— Ела с мен — рече доктор Кронос, отиде при един от рафтовете с книги и го бутна. Той се отвори и зад него се показа нещо като тайно помещение.

— Яко — възкликнах. — Тайна врата. Това изход ли е?

— И да, и не — отвърна докторът, като ми даде знак да премина. — Би могло да е изход за теб, ако изпълниш задачата.

Въздъхнах.

— Защо ли очаквах, че ще кажеш нещо такова?

Влязох в малката стаичка. Нямаше прозорци и по-скоро приличаше на голям шкаф. От дясната страна имаше огромен куп с какви ли не играчки: кукли, роботи, плюшени играчки, коли, самолети, влакове, игри. Непосредствено до тях имаше кутии, които съдържаха пособия за баня, книги, дискове и DVD-та, кърпички, шалове, ръкавици, парфюми…

— Какво е това? — попитах. — Стоки за битака?

— Определено не са — обиди се доктор Кронос. — Всичко тук е чисто ново. И представлява твоята задача. Няма да миеш съдове. А ще опаковаш.

— Ще опаковам?

Доктор Кронос кимна утвърдително и посочи към масата вляво, на която имаше множество рула опаковъчна хартия, ленти за връзване, гирлянди, ножици, лепило, тиксо.

— Ще излезеш чак когато приключиш — каза той. — Това са подаръци за хората, които ще прекарат Коледа в местната болница. Стари и млади. Време е и ти да направиш нещо хубаво. Налага се, ако искаш да преодолееш миналото и да продължиш напред.

— Да направя нещо хубаво?

— Чу ме.

Погледнах към купчините подаръци.

— Всичко това? Очакваш от мен да опаковам всичко това?

— Всичко. Лъвовете могат да са доста изобретателни, ако пожелаят. Всъщност — изключително изобретателни. Време е да събудиш отново щедростта си. И да премислиш някои неща, докато си тук. Сега ще те оставя. Има сок в кутията зад вратата и звънец вдясно от нея. Натисни го, когато приключиш. — Усмихна ми се изкуствено, след което излезе от стаята и затвори вратата след себе си.

Станах и отидох до вратата. Беше заключена. Огледах се наоколо. Определено нямаше измъкване.

Седнах на пода и се вторачих в купа с подаръци за известно време. Мога да ги изпочупя, казах си аз. Ще изтръгна главите на куклите, ще измъкна ръцете им и ще ги поставя около шията на мечето. Мога да омажа с гел за баня стените. Да скачам върху влакчетата и количките, докато не станат на парчета. Мога да изпочупя всичко! Това ще покаже на стария Крони какво да прави с безценните си уроци. Набързо измислих плана. Преди бих започнала на секундата и бих опустошила всичко, но сега се улових, че се колебая. Не виждах смисъла. Вече познавах достатъчно добре похитителите си и бях наясно, че ако не се държах послушно, щяха да ми измислят още по-гадни занимания. Така че не виждах смисъл да се гневя, тъй като нямаше да забележат или щяха да ме оставят тук още дълго време.

Поех дълбоко дъх и взех първия подарък. Май е по-добре да започвам, помислих си. Просто направи това, което трябва. Колкото по-рано свършиш, толкова по-бързо ще излезеш оттук.

Започнах да опаковам само с хартия и се стараех да приключа с всеки подарък колкото бе възможно по-бързо, без да го украсявам излишно. Докато работех, мислено се пренесох на коледите, когато Попи бе жива и двете с нея сядахме заедно и опаковахме всички подаръци. Тя обожаваше всичко, свързано с Коледа — правенето на ръчно изработени картички с брокат и звезди, украсяването на коледното дърво с печени сладки с джинджифил, оставянето на бира и пай за Дядо Коледа и ябълки за елените му, както и отварянето на подаръците на сутринта на двадесет и пети декември. Възторгът й беше заразителен и аз обожавах празника и всичко, свързано с него — коледните песни, пазаруването и вкусната вечеря със семейството и приятелите.

Продължавах да опаковам и си припомних колко обичах да купувам подаръци за останалите, а след това да ги украсявам по свой, специален начин. Мама казваше, че имам дарбата да опаковам — творчески усет. Опаковките ми винаги бяха най-красиви, а не бяха кой знае колко скъпи. Не ми трябваше много. Обичах да използвам неща от градината. През декември винаги можех да си откъсна имел и бръшлян. Вплитах зелените листа и червените плодове между клонки, които бях напръскала със златисто, и увързвах всичко със зелена лента. Тогава бях съвсем различна. Дори пишех свои собствени пиеси за принцове, принцеси и феи от далечни земи. Представях ги пред Попи, която ме наблюдаваше с огромните си кафяви очи и аз имах чувството, че творях вълшебства пред нея.

А сега съм съвсем сама в някакъв шкаф навръх Бъдни вечер и всички ме мразят. И ми е страаашно тъжно. Сигурно съм най-самотното същество в целия свят. Обзе ме пристъп на самосъжаление и от очите ми потекоха сълзи. Горката, горката аз. Съвсем самичка съм. Погледнах подаръците около себе си, които оставаше да бъдат опаковани. И горките хора в болниците са сред непознати. Тези подаръци би трябвало да ги накарат да се почувстват по-добре, как можах дори и за секунда да си помисля да ги съсипя? Щеше да е толкова жестоко от моя страна. На тях и без това не им е никак лесно, далеч от дома, семейството и приятелите… също както и на мен. Погледнах към недокоснатите ленти, гирлянди и панделки на масата. Ще опаковам тези подаръци. И не само че ще ги опаковам, ами ще го направя по най-хубавия начин, така че когато болните ги видят, лицата им да засияят. Ще види старият Крони. Определено не очаква подобно нещо от мен! Ха! Мисли си, че ме познава, но греши. Никой не ме познава. Преди бях мила. И имах приятели. Да. Мога… да… съм… и… (хлипане) доб… ра. Ни… кой (хлипане) не… ме… разбирааа.

След като добре си поплаках, пристъпих към задачата си с удвоен ентусиазъм и установих, че старото ми умение да придавам на подаръците специален вид скоро се възвърна. За да си подобря допълнително настроението, запях с пълно гърло коледни песни. Минутите минаваха във връзване, лепене, рязане и апликиране. Минутите се превръщаха в часове. Докато работех усилено, изгубих представа за времето и купът с подаръците намаля.

Когато приключих с опаковането, не натиснах звънеца, за да известя доктор Кронос. Вместо това се захванах с доукрасяването им. Заиграх се с добавянето на дребни нещица, докато най-накрая всеки подарък придоби уникален вид — шедьоври от хартиени цветя и листа, панделки и гирлянди от цветни ленти и тиксо. Дори и най-големият майстор в опаковането на подаръци от най-луксозния магазин в Париж не би могъл да се справи по-добре.

Докато връзвах една сребриста лента на двойна панделка, вратата се открехна и доктор Кронос си подаде главата. Той погледна към купа с подаръци, подредени покрай стената.

— Леле! — възкликна той.

— Хубави са, нали? — отвърнах с усмивка.

Той влезе и огледа няколко от най-горните подаръци.

— Не, не са хубави. Направо са зашеметяващи.

Обърна се и ме погледна.

— Виж на какво си способна. Погледни само. Какво стана, Лионора? Какво те накара да се ядосаш толкова много на света? — Той ме гледаше с такава топлота, че за миг забравих, че бе един от похитителите ми. Отново ме обзе тъга. — Кажи ми, Лионора — настоя докторът. — Сподели.

— Аз… аз… Попи умря. Скоро след това продадоха къщата — рекох. — Мама и татко казаха, че навявала твърде много спомени. Преместихме се на Карибите, но вече нищо не беше същото. Животът за мен изгуби красотата си. Както и Коледата. — Въздъхнах и тъкмо когато отново щях да заплача, си спомних, че Кронос не беше мой приятел, а аз си бях обещала да не допускам никога който и да било от тях да ме види да плача. Потиснах тъгата си и отново се затворих в себе си. — Но това е минало, а сега си е за сега.

— Имала си щастливо семейство — рече той. — И щастлив живот. А сега ще ти разкрия една голяма тайна. Един от най-великите уроци на живота. И ако ти го овладееш, дните ти на тази земя ще са прекрасни. Не е настъпил краят на света само защото животът ти е раздал трудни карти. Животът е такъв, какъвто си го направиш. Също като правенето на филм. Всъщност ти си писателят, режисьорът и актьорът в свой собствен филм. Филмът на твоя живот. Никога не забравяй това. Всичко в него зависи от теб. Така е, един от героите, сестра ти Попи, вече го няма. Но ти си още тук. А каква роля изпълняваш в момента? Харесваш ли образа, който си създала за себе си? Тази глезена принцеса, както те наричат останалите? Харесваш ли сценария си? Репликите, които си си отредила? Ако се гледаше сега отстрани, би ли се гордяла с ролята си?

— О, боже, стига вече с тези глупости — извиках. — Моля!

Доктор Кронос пак въздъхна.

— Повтарям. Ти си писателят, режисьорът и актьорът в своята собствена пиеса — каза той. — Винаги зависи изцяло от теб какво ще направиш с нея, точно както зависи изцяло от теб какво ще направиш със своя месец като Момиче на зодиака. А сега си свободна да се присъединиш към останалите. Мисля, че в момента пеят коледни песни. Не си забравила, че е Коледа, нали!

Станах и излязох от стаята. Добре — помислих си, — аз решавам коя съм. Така ли? Аха. Аз съм Лионора Хедли-Дент. Богато момиче. Доста важна роля, ако ме питате. И хората завиждат на живота, който водя извън това отвратително място, на което съм принудена да стоя. Нали? Но когато видях кадрите с Попи и си припомних всички коледи с нея, размислих. Почувствах се странно. Сякаш част от гнева ми се бе изпарил, заменен от всепоглъщащо чувство за тъга. Не знаех кое беше по-лошо. Гневът или тъгата. Когато бях ядосана, поне можех да обвинявам когото ми падне. Ала това ново усещане. Тази празнота. Не знаех какво да правя с нея. Към кого да я насоча.

Коледа — казах на себе си. — Пълни глупости.