Кати Хопкинс
Клубът на шаферките (8)

Осма глава
Безброй възможности

— Е, Клоуи, избра ли с какво искаш да се занимаваш, след като завършиш училище? — попита сестра ми Джейн и посегна с вилицата си към мамината тенджера, за да си бодне от гъбите.

„Боже, пак ли тази тема“ — въздъхнах мислено.

— Може да стана скачачка на батут в цирка — отвърнах. — Или миячка на прозорци. Не мога да реша. — Стори ми се, че прозвуча смешно, но никой не се засмя.

Джейн направи отегчена физиономия.

— Марси беше права, наистина си податлива на влияния — отбеляза Клеър, другата ми сестра.

— Не защото си Везни — всички знаем, че астрологията е пълна глупост, — а защото просто си такава, винаги си била.

— Само се пошегувах — запротестирах. Беше вечерта след невероятното велкро приключение и сестрите ми бяха дошли на вечеря. За съжаление времето, през което се очакваше по сестрински да обсъждаме подробности по сватбата и празнични тоалети, се превръщаше в истинско мъчение, и то най-вече за мен. Изгледах ги двете една след друга. Дори да не ги познаваше човек, щеше да предположи, че са сестри. Като Марси, Джейн и Клеър също приличаха на мама и имаха нейната кестенява коса, кафяви очи, деликатни черти и малка уста. Аз съм единствената с руса коса в семейството ни и единствената с трапчинка точно в средата на брадичката. Приличах на баща ми, който бе светлокос по времето, когато имаше коса. Последния път, когато го видях, съвсем бе оплешивял. Понякога се чудех дали не се държат гадно с мен, понеже с външността си им напомнях за него.

— Бих използвала думата „лековерна“ — каза Джейн.

— Постоянно си променя решенията, вярно е — добави мама.

— Това не е нещо лошо — възнегодувах. — Всяка история си има две гледни точки. Джейн, ти поне си адвокат, би трябвало да го знаеш.

Тя повдигна едната си вежда и ме изгледа със строг поглед.

— Обаче само едната е печеливша.

— Добре де, ако аз се влияя лесно, какво ще кажете за Марси? Преди да срещне Сам Екстремиста, тя искаше нормална сватба с красива рокля и приказно тържество. Вместо това преживяваме някаква седмица на странни приключения. — Но като изрекох тези думи, си спомних какво бяха казали Неса и Ури — да се откажеш от традиционното за сметка на нещо шантаво, но забавно. Въпреки че първият ми избор все още включваше традиционна сватба, вече не бях сто процента против списъка на Сам, както бях в началото. Нямаше нужда алтернативните варианти да са кичозни и претенциозни. С правилната организация и с помощта на Неса от тях можеше да излезе нещо интересно. — Опитвам се да приема новостите с отворено съзнание, за разлика от вас и отношението ви към астрологията, която всъщност си е истинска наука.

Джейн се ухили.

— Клоуи, знаеш ли, че от теб би излязъл добър адвокат. Със сигурност знаеш как се води спор.

— Пфу! — рекох.

— Пфу? — Клеър се засмя. — Много красноречив изказ за един бъдещ адвокат.

— Не искам да ставам адвокат — запротестирах. — Искам да стана „не знам каква“. — Сред тези шеги и закачки забелязах, че Марси е мълчалива, и се запитах дали все още ми е сърдита, задето се бях въодушевила от вариантите за сватба на ролери и в костюми от велкро. — Марси, добре ли си?

Тя кимна неубедително.

— Обзела я е предсватбена треска, права ли съм, скъпа? — попита мама.

Сестра ми вдигна рамене.

— Не съм сигурна какво ме е обзело. Не съм сигурна дали изобщо ще има сватба. Може би трябва да пропуснем тази част с жененето и просто да заживеем заедно — като Джейн и Майкъл. Сам май беше прав — на кого му е притрябвала сватба в наши дни и на тази възраст?

Не можех да повярвам на ушите си! Първо разби мечтите ми на пух и прах, като каза, че не иска традиционна сватба, при което се опитах да го превъзмогна и да бъда сговорчива. Направих компромис с възгледите си и приех новия план, а ето че сега тя мислеше да зареже и тази възможност. Предавам се. Гледах сестрите си и се чудех дали пък не съм осиновена. Гледах ги как седят с изящните си черти, прилягащи на елегантните им дрехи — Джейн и Клеър обичаха да се обличат предимно в тъмносиньо, в спретнати костюми и обувки, които да са в тон със спретнатия им начин им живот. Аз харесвах розовото и красивите пастелни цветове, както и грима и хубавите дрехи. Когато живееха тук преди много години, те деляха една стая, която винаги беше изрядна, боядисана в светлосиво и затрупана с книги, пълни със скучни факти. Аз първо бях в една стая с Марси, но щом Джейн и Клеър заминаха, получих тяхната в задната част на къщата и първото нещо, което направих, бе да я боядисам в бебешко розово и да закача сватбените си плакати. Те останаха ужасени. Преди смятах, че поне с Марси малко си приличаме, но забелязах, че с възрастта и тя ставаше като тях. Така че нищо чудно да бях осиновена. Даже със сигурност бях. „Определено. Ще ми се истинската ми майка да бе някоя като Неса — помислих си. — Някоя с чувство за стил, която харесва красивите неща в живота и ме разбира“.

— Отчаяна съм. Качвам се в стаята си и не искам да разговарям с никого, ясно? — казах.

Клеър вдигна рамене, Джейн продължи да си бодва гъби, Марси зяпаше през прозореца със замислена физиономия, а мама само се усмихна.

— Не забравяй да погледнеш домашните, които са ви дали за междусрочната ваканция — напомни ми тя, сякаш не бе забелязала, че досега сестрите ми се бяха заяждали с мен.

Качих се горе, седнах на перваза на прозореца и се втренчих в мрака. „Не знам какво е мястото ми в този живот — замислих се. — От една страна, прекрасно знам коя съм — Клоуи Бредбъри, живея на улица «Мидхърст» 23, най-малката съм от четири момичета и съм ученичка. От друга страна, нямам никаква идея коя съм или с какво ми е предначертано да се занимавам, но досега това нямаше значение. Защо просто не мога да съм си аз? Просто ученичка? Засега това е кариерата ми. — Още няколко минути размишлявах относно възможностите си за бъдеща професия. — Може би мода? Харесвам облекла и дизайн. Или може би нещо, свързано с пътуване? Добра съм в езиците. Мога да се занимавам с туристически групи или с преводи. Но сигурно ще ми липсва родният дом. Навярно трябва да остана тук и… да отворя магазин. Имам добър вкус. Мога да го обзаведа чудесно“. Записах различните възможности, след което въздъхнах. Мама и сестрите ми бяха прави. Постоянно променях решенията си. Имах нужда от нещо ободряващо, затова слязох от перваза и извадих от гардероба чантата си с всички сватбени материали. Разглеждането на лъскавите страници винаги повдигаше духа ми, но този път, докато прелиствах списанията и гледах красивите рокли и чудесните дестинации, нито частица от блясъка не успя да се предаде на мен. Сигурният ми метод за подобряване на настроението не проработи, което ме накара да помръкна още повече. Навярно щастливите сватби се случваха на другите хора, а не на мен, на Марси или на когото и да било друг от семейство Бредбъри.