Вал Макдърмид
Смърт в сенките (9)

Глава 7

Фиона слизаше с усилие по тясната пътечка. Добре поне, че бе избрала обувки с нисък ток за пътуването. Пътеката не беше много стръмна, но утъпканата червеникава пръст беше осеяна с дребни камъчета — потенциална опасност за глезените, независимо от токовете. Каза си, че трябва да провери с какви обувки е била Мартина Албрехт, когато е била убита. Това би могло да им изясни дали е последвала доброволно убиеца до мястото на убийството.

Берокал, който вървеше пред нея, забави крачка и се обърна, издишвайки голям облак цигарен дим. Миризмата напомни на Фиона големите огньове, които обитателите на Северна Сахара палят с камилска тор.

— Всичко наред ли е? — попита той.

— Да — кимна тя, настигна го и се възползва от спирането, за да се огледа. Намираха се в тесен пролом с плоско дъно, който се виеше встрани от пътя. Високите скали от двете им страни вече препречваха гледката към околовръстното шосе, което минаваше по южния бряг на Тахо. Не съществуваше никаква опасност фаровете на преминаващи коли да стигнат дотук. Скалистите склонове бяха обрасли с оскъдна растителност. Там, където наклонът беше по-малък, се виждаха и няколко ниски дръвчета.

— Почти стигнахме — каза Берокал. — Виждате ли тези храсти пред нас? Трябва само да минем през тях.

Той отново заслиза, последван от Фиона.

— Сигурно е носел фенерче — отбеляза тя, когато се озоваха сред високите храсти, които почти се сключваха над главите им. Димът от цигарата на Берокал се връщаше в лицето й. Тя се опита да диша през устата, докато излязоха от гъсталака.

— Надали тя би слязла дотук с него в противен случай — отвърна Берокал. — Не бяха открити никакви следи от боричкане нито горе на шосето, нито по пътеката.

— С какво е била обута?

Берокал й се усмихна като на многообещаваща ученичка.

— Сандали с ниски подметки. Да, очевидно е влязла в капана, без да се усъмни.

От другата страна на храсталака имаше малка просека. Малко по-далеч от двете страни на пътеката се издигаха две разкривени маслинови дървета. Един униформен полицай стоеше в сянката пред просеката. Той пристъпи напред и ръката му се плъзна към пистолета. Когато видя Берокал, отстъпи и козирува. Цялата просека беше все още опасана с познатите ленти за ограждане на местопрестъпление. Лентите бяха вече изпоцапани и раздърпани. Фиона забеляза червеникавокафявите петна по пътеката и растителността наоколо — единственият признак, че тук някой е загинал от насилствена смърт. На фона на далечния шум от движението по шосето се чуваше птиче чуруликане. Винаги се бе удивлявала на начина, по който светът продължаваше ежедневното си съществувание, без да обръща внимание на трагедията, която се е случила наблизо.

След онова, което се случи с Лесли, Фиона често кръстосваше улиците на града, изпълнена с гняв и недоумение защо хората продължават да живеят така, все едно нищо особено не е станало. Разбира се, в най-тесния смисъл на думата, случилото се действително не ги засягаше. Но и тогава, и сега Фиона бе убедена, че обществото получава престъпниците, които заслужава. Бруталните престъпления не се пораждаха от нищото — корените им се криеха в престъпленията на обществото, което те смущаваха. Този възглед не беше особено добре приет сред пазителите на закона, и докато работеше с полицията, Фиона предпочиташе да не го огласява.

Затова продължи да се оглежда мълчаливо. Нямаше какво да се каже, освен очевидното, а тя никога не бе обичала да говори очевидни неща.

Берокал посочи местата, където бе текла кръв, и стъпка угарката от цигарата си.

— Когато я открили, лежала в задния край на локвата кръв, не в средата. Това потвърждава предположението, че е стояла права, а той е бил зад нея, когато й е прерязал гърлото. Патоанатомът твърди, че за щастие смъртта е настъпила бързо. После вероятно убиецът е отстъпил назад и е оставил трупът да падне на земята.

— Вагиналните травми са нанесени след настъпване на смъртта, нали? — попита Фиона.

— Да. Изглежда, че той е стоял на колене над трупа. От двете страни на тялото тревата беше полегнала. Разрязал бельото й, вероятно със същия нож. Счупил бутилката в земята и — Берокал се покашля — я вкарал неколкократно, с голяма сила, във вагината. Парчетата от счупената бутилка са нападали от дясната страна на тялото, което пък потвърждава предположението ни, че убиецът не е левичар.

Фиона прекоси просеката, застана от едната й страна и я огледа под ъгъла, под който вероятно я е виждал убиецът.

— Не виждам нищо, което да ми се струва по-показателно от това, за което говорихме по-рано. Сексуалното насилие е извършено след настъпване на смъртта — това е необичайно. Няма никакви признаци за сексуален контакт преди същинското убийство. Убил я е веднага, без никакви встъпления.

Берокал кимна.

— И според вас това е показателно?

— Според мен това говори за чувство на безсилие. Няма признаци за колебание преди нанасяне на удара — това свидетелства за насъбрана ярост. Когато търся подобни престъпления, ще следя за появата точно на тези белези.

Фиона придърпа нагоре панталоните си, клекна и се зае да оглежда пръстта. Не беше особено убедена в смисъла на това занимание. Всъщност научаваше много малко от външния вид на местопрестъплението. Никога не бе открила нещо, което да не е описано в досиетата, които прочиташе след това. Но полицаите очакваха от нея да получи прозрение при вида на мястото, където е бил открит трупа. Това беше някакво суеверие, и още в началото на работата си с полицията тя бе решила да действа съобразно техните убеждения, вместо да предизвиква излишни конфликти.

Тя се изправи.

— Благодаря, че ме доведохте тук.

— Видяхте ли нещо, което не сте знаели преди? — Берокал отстъпи и й направи знак да мине пред него.

От този въпрос се страхуваше.

— Видяното потвърждава едно — каза тя категорично. — Убиецът познава много добре околностите. Това не е място, което би било известно на случаен посетител.

— Местен човек, така ли?

— Мисля, че можем да приемем това със сигурност — каза тя категорично. — Той не само познава мястото, но знае и какво се е случило тук и се е възползвал от преданието.

Чу зад себе си щракането на запалка. Берокал бързаше да навакса нивото на никотина в кръвта си, което сигурно бе спаднало застрашително след едночасова абстиненция.

Когато излязоха от завоя и видяха пред себе си шосето, Фиона спря рязко. Пред тях пълзеше със скрибуцане малко влакче. Мърлявите бели вагончета се тътреха бавно на фона на някакъв глас с тенекиен тембър. Бяха прекалено далеч, за да чуят думите.

— Какво, по дяволите, е пък това? — попита тя, посочи влакчето и се обърна към Берокал.

Той повдигна примирено вежди.

— Наричат го El Tren Real — поясни той. — Кралският влак. Прави обиколки на стария град и околовръстния път туристическа атракция.

Фиона се засмя.

— Трудно ми е да си представя кралското семейство на него.

— Жалка работа — процеди огорчено Берокал. — Не е любимият ми образец на туристическия бизнес в Испания.

Продължиха мълчаливо към колата. Потънала в мислите си, Фиона не обърна особено внимание на живописната панорама на града, която се простираше пред тях.

— Отиваме към църквата — обяви Берокал.

Фиона потисна нетърпението си. Искаше й се най-сетне да започне истинската си работа, а не да си губи времето с огледи на местопрестъпления. Със същия успех можеше да се е прибрала в хотела с Кит. Ползата щеше да е еднаква.

На около двеста фута над панорамното шосе, по което Фиона пътуваше обратно към града, Кит тъкмо отваряше тежките дървени капаци на прозореца, украсени с пищни орнаменти от ковано желязо. В стаята нахлу светлина. Кит подсвирна тихичко при вида на гледката, която се простираше пред него. Хотел „Граф де Оргас“ носеше името на най-прочутата картина на Ел Греко, съхранявана в града, и се извисяваше на Императорския хълм, предлагайки зашеметяваща панорама на Толедо. Пейзажът, подобен на видение, удивително много напомняше на фона на поне дузина други картини на великия художник — почти по нищо не личеше, че от времето, когато са били рисувани, са изминали четири века и половина. Хотелът беше разположен идеално на скалата, която се извисяваше точно срещу крепостта. От стаята им се виждаше ясно целият средновековен град. Кит реши да се поддаде на изкушението.

Двайсет минути по-късно таксито го остави на Пласа де Сокодовер — оживен площад, който според пътеводителя бе същинското сърце на стария град. Площадът бе заобиколен от високи, елегантни сгради с капаци на прозорците, но красотата им лъхаше леко на тление. Партерните етажи на сградите бяха заети от кафенета и сладкарници. Кит си каза, че атмосферата му напомня на повечето малки южноевропейски градчета. Жени прекосяваха забързано площада, понесли тежки пазарски торби, старци седяха в кафенетата, пушеха и разговаряха, недорасли хлапета се подпираха по ъглите или се мотаеха около входовете, хвърляха по някой поглед към представителите на другия пол и незабавно започваха да позират, за да им направят впечатление. Но не е било винаги така.

Кит знаеше, че Толедо е бил завоюван първо от римляните, после от вестготите, от маврите — и най-сетне от християните. Макар че става столица на Кастилия и съответно изходен пункт на всички походи срещу маврите, градът е прочут и с мирното съвместно съществуване на различни култури.

Всичко това се изменя след династическия брак на Фернандо, крал на Арагон, и Исабела, кралица на Кастилия, през 1479 година. Изповедник на кралица Исабела е Томас де Торквемада, назначен лично от папата за Върховен инквизитор на Испания.

Кит бе споменал пред Фиона, че се интересува от картините на Ел Греко, които се съхраняваха в Толедо. Но това бе само част от истината. Искаше да се разходи по улиците, където някога е вървял Торквемада — повечето от тях бяха същите, каквито са били и през петнайсети век, дори и по-рано. Надяваше се въображението да го отведе в онази епоха, когато улиците на Толедо са лъхали на страх и омраза, когато брат е предавал брата, ръкоположени божи служители изобретявали уреди за мъчения — толкова здрави, че функционират до наши дни, когато държавата превърнала похода в името на вярата в средство за обогатяване.

Толедо беше град, просмукан с кръвта на своите жители — жертви на завоеватели и на потисничеството на своите. Кит искаше сам да прецени доколко е съхранена тази атмосфера. Не бе никак трудно да изличиш от мислите си образите на съвременността и да видиш града такъв, какъвто е бил някога. Сградите бяха същите, каквито са били тогава — тесни фасади от избелели червеникави тухли и белезникава мазилка, която е виждала и по-добри дни. Между тях се виеха тесни улички. Капаците на прозорците бяха притворени срещу септемврийската горещина, а между къщите бяха опънати въжета с простряно пране.

Часът на сиестата наближи и уличките започнаха да се опразват. Кит не срещаше почти никого, докато обхождаше плетеницата от улички между катедралата и манастира „Сан Хуан де лос Рейес“. От време на време поглеждаше картата си. Търсеше Ла Худерия — стария еврейски квартал.

Изкачи се по многобройни стъпала между високи стени без прозорци и се озова в малка градинка с пейки. Оттук се откриваше фантастична панорамна гледка, но Кит не се интересуваше от съвременни панорами. Седна и се зае да прочиства ума си от заобикалящата го действителност. Погледът му се рееше над бледорозовите керемиди на покривите, но той се стараеше да не вижда телевизионните и сателитни антени. Мислите му потъваха в миналото.

Инквизицията е била създадена, за да утвърди в Испания чистата християнска вяра. Всъщност работата е опирала до алчност и антисемитизъм. По онова време испанските евреи съсредоточили прекалено много власт и пари в ръцете си. И в резултат на това само за дни тесният спокоен, околен и сигурен живот бил заменен от адски кошмар.

Градовете на Кастилия и Арагон трябва да са били обхванати от нещо подобно на масова истерия. Всеки, който имал зъб някому, можел да си отмъсти. Зелена улица за неадекватните, злонамерените и фарисеите, мислеше Кит.

Веднъж обвинен, човек нямало как да се измъкне невредим.

Ужасът трябва да е тровил атмосферата на целия град. Надали някой се е чувствал в безопасност, освен самия Велик инквизитор и непосредствените му помощници. В крайна сметка, имали са специална индулгенция от папата. Ако се случело някой да умре при мъченията или да стане някаква грешка, инквизиторите имали право да дават опрощение един другиму, така че душите им да останат неопетнени.

А сега по улиците на Толедо отново крачеше убиец, събуждаше старите кошмари и хвърляше черната си сянка върху туристическото градче. Броят на жертвите му бе може би незначителен в сравнение с узаконените убийства на Инквизицията, но засегнатите от престъпленията му щяха да страдат също толкова жестоко, колкото са страдали някогашните жители на града. Фиона се занимаваше с това, и Кит не й завиждаше ни най-малко. Тя бе преследвана от собствените си призраци, и според Кит избраната от нея професия не й помагаше да ги пропъди — независимо от нейните твърдения. Той нямаше намерение да я принуждава — тя сама щеше да стигне до този извод, но трябваше да измине още дълъг път. Кит не й завиждаше и за това. Страната на фантазията бе далеч по-уютна.

Въпреки горещината, Кит потръпна неволно. Имаше нещо вярно в това, че мястото съхранява атмосферата. Въпреки заобикалящата го красота, се оказа прекалено лесно да призове призраците на някогашния ужас.

Идеален фон за престъпленията на сериен убиец.