Вал Макдърмид
Смърт в сенките (7)

Глава 5

Самолетът за Мадрид беше полупразен. Без да се налага да го моли, Кит остави Фиона сама на двойната седалка и седна от другата страна на пътеката. Веднага щом излетяха, той включи лаптопа и започна да пише. Уокменът го изолираше от външния свят. На път към летището й бе намекнал, че е крайно време да прегледа дебелия сноп документи, които Стив бе изпратил. Фиона упорито не ги бе докосвала през последните два дни. Оправдаваше се с необходимостта да се запознае с подробностите около случаите в Толедо, но ако трябваше да бъде честна, бе ги проучила основно. Сега вече нямаше никакво извинение, а полетът беше достатъчно дълъг, за да успее да си създаде някаква първоначална представа.

Първата част от материалите започваше със страницата от „Тайм Аут“, където се поместваха личните обяви. При разпита Блейк бе признал, че въпреки връзката си с една стюардеса, която поддържал от известно време, отговарял и на обяви за запознанства. Бе казал, че предпочитал жени, които създавали впечатление за неувереност, защото те винаги били повече от доволни да се запознаят с добре изглеждащ мъж като него. Признаваше, че се интересувал предимно от секс, но не искал да си губи времето с безмозъчни проститутки. Доколкото Фиона си спомняше записа на първите разпити, Блейк бе изглеждал недвусмислено, дори арогантно уверен в привлекателността си по отношение на жените — мъж, който знаеше точно какво иска и нито за момент не се съмняваше, че ще успее да го получи. В никакъв случай не създаваше впечатление на слабохарактерен или неадекватен.

Въз основа на собствената си интерпретация на разпитите Хорсфорт бе съставил няколко различни обяви, с които смяташе, че ще привлече обекта. Първите опити бяха предизвикали множество отговори, но нито един от тях не беше от Блейк.

— Голямо разбиране на душата на убиеца, няма що — измърмори под нос Фиона. Но при втория опит Блейк се беше хванал. Беше отговорил на следната обява: „Двайсет и шестгодишна, стройна, живее отскоро в Северен Лондон, търси мъж за съвместни разговори, разходки и забавления, който да й представи светлините на големия град и възможности за приятно прекарване. Моля приложете снимка“.

Блейк се бе представил като работещ мъж на двайсет и девет години, който обича да ходи на кино, да чете, да се разхожда из лондонските паркове и обича женска компания. Под ръководството на Андрю Хорсфорт следовател Ерин Ричардс бе написала следното писмо:

„Драги Френсиз,

Благодаря за писмото, то ми направи определено най-добро впечатление от всички, които съм получила досега. Признавам си, че малко се смущавам, защото никога досега не съм търсила запознанство по такъв начин. Имаш ли нещо против да си разменим още едно-две писма, преди да се срещнем?

Обичам да ходя на кино също като теб. Какви филми предпочиташ? Знам, че може да не прозвучи много женствено, но аз обичам черните трилъри от рода на «Седем» и «Фарго», както и филмите на Хичкок, «Психо» например. Но сюжетът трябва да е много добър, за да събуди интереса ми. Що се отнася до четенето, не чета достатъчно. Все пак харесвам Патриша Корнуел, Кит Мартин и Томас Харис, а понякога чета и описания на действителни престъпления.

Не познавам Лондон достатъчно добре, затова не мога да преценя къде е безопасно да се разхождам. Напоследък срещам такива ужаси във вестниците, как изнасилват и убиват жени в парковете, че малко се страхувам. Може би някога ще ми покажеш къде обичаш да се разхождаш ти?

Опасявам се, че в работата ми няма нищо вълнуващо — работя като чиновничка в Министерство на земеделието. Живеех в Бекълс, в графство Съфък, но когато почина майка ми, реших да се преместя в столицата. Нищо вече не ме задържаше в Бекълс, защото татко почина няколко години преди мама, нямам братя и сестри, и реших да дойда да търся приключения в Лондон!

Ще се радвам, ако ми пишеш пак, ако считаш, че имаме достатъчно общи интереси, за да се чувстваме добре заедно. Можеш да продължиш да ми изпращаш писма на същата пощенска кутия, защото смятам да я задържа още няколко седмици.

Твоя Айлийн Роджърс“

Блейк бе отговорил веднага.

„Скъпа Айлийн,

Благодаря за очарователното ти писмо. Да, по всичко изглежда, че имаме много общи интереси. Като начало, обичаме едни и същи филми и книги.

Разбирам те, като пишеш, че се притесняваш да се разхождаш сама из лондонските паркове. Живея в Лондон, откакто съм се родил, но много части на града са ми абсолютно непознати и когато ходя там по работа малко се притеснявам. Искам да кажа, лесно е да се озовеш на някое място, което ти изглежда страшно само защото ти е непознато. За жена, особено сама, сигурно е много по-трудно. С радост ще ти покажа някои от местата, които обичам. Познавам много добре Хампстед Хийт, Риджънтс Парк и Хайд Парк, защото често се разхождам там.

Разбирам, че се притесняваш да се срещнеш с непознат, но много бих искал да разговарям лично с теб. Убеден съм, че имаме какво да си кажем. Можем да се срещнем в неделя следобед и да пием кафе някъде. Предлагам ти да се чакаме в три следобед пред «Хард Рок Кафе» на Хайд Парк Корнър. Можеш да ми се обадиш по телефона, за да потвърдиш, ако приемаш.

Моля те, съгласи се да дойдеш. Струва ми се, че тъкмо ти си жената, с която бих искал да се запозная.

Поздрави:

Френсиз Блейк“

Фиона си каза, че е лапнал удивително бързо стръвта. Не че Хорсфорт бе проявил кой знае какви умения в определянето на подхода. Странното бе по-скоро, че Блейк бе проявил удивителна готовност да установи контакт, и то съзнавайки явния интерес на полицията към него. Може пък да е бил толкова настоятелен именно за това; да е искал да разговаря с някой, който не подозира за последните му неприятности с представителите на закона. За човек, който явно обичаше да държи всичко около себе си под контрол, сигурно е било вбесяващо да бъде заобиколен от хора, които са считали, че знаят за него повече, отколкото са знаели в действителност. Непозната жена, която няма представа, че е бил заподозрян от полицията в извършване на престъпление, сигурно би му подействала успокояващо.

Каквато и да е била причината, операцията продължила. Следовател Ричардс се обадила на Блейк и приела срещата. Фиона отбеляза, че са разговаряли около десет минути. Бъбрили без особено смущение, предимно за филми, които били гледали наскоро, и се уговорили да се видят. При първата среща, както и при всички следващи, Ричардс имала в себе си предавател, и разговорите им се предавали по радиостанция. Двамата били следени дискретно през цялото време.

Ричардс бе играла ролята си добре, с подходяща смесица от нервно притеснение и дружелюбна готовност. Пили кафе, после Блейк предложил да се поразходят из парка, преди да се разделят. Докато се разхождали, й показвал местата, които трябвало да избягва, и други места, където можела да се разхожда спокойно. Изглежда познавал много точно местата, които били открити и добре осветени, както и тези, които били мрачни, обрасли в храсталак, където можел да се скрие човек с лоши намерения. Фиона си каза, че обикновеният човек надали се занимава с такъв анализ, разхождайки се из парка. Точно както хората, преживели пожар, винаги след това проявяват неестествено силен интерес към противопожарната защита, така и само човек, който си е представял парка като място, подходящо и за нещо друго, освен за разходки на чист въздух, би приемал околностите по начина, по който ги приемаше Френсиз Блейк. Този човек гледаше на света като хищник, не като жертва.

Но това изобщо не означаваше, че е убиец. Можеше да е воайор, можеше да обира закъснели минувачи, можеше да е ексхибиционист или изнасилвач и при всички положения реакцията му би била подобна. Но Хорсфорт бе допуснал да бъде убеден, че Блейк е убиец, затова и бе интерпретирал поведението му в съответствие с предварителното си убеждение. Това поне ставаше ясно от бележките на психолога върху проведения разговор. Първата среща на двамата беше напълно безобидна, но и в нея Хорсфорт бе видял това, което бе искал да види.

Тази мисъл потисна дълбоко Фиона. Всякакъв обективен анализ на материала беше предварително обречен на неуспех, защото първите решения, взети от Хорсфорт относно значението на постъпките на Блейк, бяха повлияли върху всички последвали събития.

Срещите продължили, виждали се два-три пъти седмично. На четвъртата среща Ричардс споменала нещо за убийството на Сюзън Бланчард, като говорели за ужасиите, които можели да се случат на една жена в големия град. Блейк бе отвърнал незабавно:

— Бях там същия ден. На Хампстед Хийт. Трябва да съм минавал наблизо, точно когато са я убивали.

Ричардс бе разиграла престорен ужас.

— Господи! Трябва да е било ужасно.

— Тогава не съм знаел нищо. Разбира се, нали иначе щях да повикам за помощ. Но все си мисля, че ако бях избрал малко по-различен маршрут, ако бях минал зад храстите, вместо по пътеката, можеше да се натъкна на убиеца — той очевидно се стремеше да привлече интереса й.

Фиона съзнаваше значението на този диалог. И все пак, той можеше да бъде интерпретиран по друг начин, изводът на Хорсфорт не бе единствено възможният. Според него, като убиец, Блейк изпитвал неудържимо желание да говори за престъплението си, макар и не директно. Фиона приемаше това по съвсем различен начин. Записа нещо в бележника си и кимна.

В края на третата седмица Блейк бе започнал да насочва разговорите на сексуални теми. Намеквал, че е време връзката им да претърпи развитие, че не е достатъчно само да се разхождат, да ходят на кино и по ресторанти. Ричардс се поотдръпнала, съгласно инструкциите, заявила, че иска да бъде сигурна, че наистина си подхождат, преди да реши да спи с него. Това отговаряло на плановете за разговори, навеждащи на сексуални фантазии. Фиона бе съгласна, че този ход на Хорсфорт беше ловък, макар че тя може би не би препоръчала толкова директни разговори. Все пак, той беше практикуващ лекар. В това отношение може би нейният инстинкт отстъпваше на неговия.

Сега бе дошъл ред на Ричардс да насочва разговора, и тя бе предприела необходимото. Казала, че има достатъчен сексуален опит, но бързо се отегчавала от мъжете, с които имала връзки в миналото.

— Бяха толкова предсказуеми, поведението им беше толкова традиционно — оплакала се тя. — Бях решила следващия път да приема връзка само с човек с въображение, който би ми доставил нови преживявания.

Блейк незабавно я попитал какво точно има предвид, и пак съгласно инструкциите, Ричардс започнала да усуква, и казала, че не може да говори за такива неща насред Риджънтс Парк. Обяснила, че следващата седмица заминава на семинар в Манчестър, и че ще му пише за фантазиите си.

— Тук се притеснявам — казала тя. — По-лесно ми е да го напиша. Ако се почувстваш шокиран или отвратен, поне няма да видя лицето ти, нали?

Блейк явно се забавлявал от тази смесица от тенденциозни намеци и смут.

— Хващам се на бас, че нищо от това, което ще ми кажеш, няма да ме смути — отвърнал той. — Обещавам ти, Айлийн, ще ти осигуря много нови преживявания. Ще отговоря на изискванията ти. Само ми напиши това писмо довечера, за да го получа още в неделя сутринта, и аз ти гарантирам, че едва ще дочакаш да се прибереш обратно в Лондон.

Фиона малко се съмняваше. Тъй или иначе, нямаше време да провери дали съмненията й са оправдани. Кит бе прибрал лаптопа си, знакът „Закопчайте предпазните колани“ бе светнал, екипажът заемаше местата си за приземяване. Майор Берокал щеше да ги чака, щеше да я очаква и нова работа, по която можеше да даде полезни напътствия, а не нещо, вече оплескано от нейния предшественик.

Засега темата за перверзните фантазии, които си бяха обменяли Ерин Ричардс и Френсиз Блейк, трябваше да почака.