Вал Макдърмид
Смърт в сенките (62)

Глава 57

Керълайн погледна часовника си. Струваше й се, че е изминал половин човешки живот, откакто седеше в чакалнята на полицейския участък. Каквото и да ставаше, прекалено дълго се бавеха.

Най-сетне вратата в дъното се отвори и полицаят се върна, последван от някакъв мъж, който изглеждаше сив и монолитен като някоя от скалите по възвишенията около града. Светлосивият му костюм беше смачкан на всички места, където би трябвало да бъде изгладен. Беше очевидно, че присъствието на Керълайн не го радва никак.

— Аз съм сержант Ловат — каза той. — Имате късмет, че съм тук. Минах случайно, за да предам нещо на Сами.

— Той обясни ли ви за какво става дума?

— Ами каза ми това, което вие сте му казали, но то не звучи много убедително.

Той се облегна на гишето и наклони глава на една страна. Изглежда я оценяваше и оценката му не беше положителна.

Керълайн съзнаваше, че не е в най-блестящия си вид. Косата й беше рошава, а дрехите й може и да бяха по-измачкани от костюма на сержант Ловат. Така или иначе, налагаше се да го впечатли по някакъв начин.

— През живота си не съм била по-сериозна, сержант — каза тя. — Наистина съм убедена, че с Фиона Камерън се е случило нещо лошо.

— Лошо, а? — Ловат прехвърляше думата като дъвка в устата си.

— Вижте, знам, че историята е много странна, но доктор Камерън не е жена, която би губила времето на полицията. Работила е в продължение на години като консултант на столичната полиция и не мисля, че… — тя млъкна, защото в същия момент видя решението на проблема си. Толкова се бе притеснила, че няма да може да ги убеди, че бе пропуснала един съвсем очевиден начин. Пое си дъх и се усмихна на Ловат.

— Главен инспектор Стив Престън — обяви тя. — От Ню Скотланд Ярд. Моля ви, обадете му се и му кажете това, което ви разказах току-що. Той ще потвърди, че не ви занимавам с глупости.

Ловат видимо се развесели.

— Искате да звъня в Скотланд Ярд, само защото вие сте казали така?

— Ще ви отнеме само няколко минути, а ще можете да спасите най-малко един човешки живот. Моля ви, сержант Ловат — тя се насили да му се усмихне, макар и хладно. — Ще бъде по-добре да се обадите вие. Но ако се наложи, ще се обадя аз.

Ловат погледна младия полицай и повдигна вежди.

— Какво чакаш, Сами? Дано само не станем за резил.

Скалната стена се издигаше над тях, висока няколко метра. Намираха се в тесен тунел, който водеше наляво. Веднага щом влязоха в него, Кит настоя Фиона да продължи.

— Тръгвай веднага. Остави ме. Ще си намеря къде да седна.

Тя го прегърна бързо и каза:

— Обичам те.

И забърза по дъното на пролома. Фиона стъпваше уверено и се движеше с лекотата на човек, привикнал към неравните планински терени. Само след минути видя, че проломът се разширява и излиза на скалист склон, обрасъл с пиренов храсталак и друга ниска растителност. Тя спря, за да огледа какво е положението напред.

Потокът бе прорязал свое корито през някогашното торфено находище. Бреговете му имаха плътния, богат цвят на шоколад, поръбени със златистите ресни на сухата планинска трева и канелено кафявите клони на храстите. Нямаше как да разбере дали Блейк е преценил откъде точно биха се появили, или просто си седеше и наблюдаваше склона, без да може да разбере къде са изчезнали.

Тя поразмисли. Ако хукнеше към потока, бързината на движението можеше да привлече вниманието му. При това широката термоблуза на Кит беше яркочервена. Затова пък пуловерът отдолу беше сив, а панталонът — тъмнозелен. Ако хвърлеше блузата, нямаше да се откроява на фона на скалите. Струваше си да опита.

Фиона смъкна блузата през глава и я хвърли на земята. Сети се за ножа и го взе, като провери дали е прибрала острието, преди да го пъхне в джоба на панталона си. Отпусна се на колене, после по корем, и запълзя мъчително бавно по скалата. Имаше ужасното чувство, че могат да я видят отвсякъде. Успя да премине дванайсетте ярда до потока, после се завъртя така, че да спусне вътре първо краката си. Водата беше толкова студена, че й пресече дъха. Нагази вътре до прасците — така, че главата й едва се виждаше над високия бряг. Започна отново да оглежда склона, търсейки мястото, където се беше скрил Блейк.

— Пипнах ли те — прошепна тя накрая. Позицията му беше напълно незащитена от тази страна. Виждаше очертанията на тялото му на фона на хълма, пушката стърчеше встрани като някаква уродлива протеза. Беше вдигнал ръка към лицето си и като че ли гледаше през бинокъл. Фиона прецени грубо къде трябва да излезе, така че да се озове едновременно над и зад него. Малко след мястото, където тя искаше да излезе, потокът завиваше рязко. Ориентирайки се по завоя, Фиона се приведе и тръгна по коритото.

Изкачването беше опасно, краката й се хлъзгаха по мокрите и обрасли камъни, теренът беше неравен и бе изключено да върви по-бързо. Няколко пъти не можа да се задържи при подхлъзванията и се накисваше до шия в ледената вода. След третото или четвъртото падане реши, че тъй или иначе няма накъде повече да се мокри и тръгна на четири крака, за да се движи по-бързо. Пълзеше по наклоненото корито на потока като маймуна.

Дотолкова се беше съсредоточила върху придвижването си напред, че видя завоя в мига, в който стигна до него. Спря и приклекна, за да си поеме дъх. Не би могла да се промъкне изненадващо зад гърба на Блейк, ако дишаше тежко като куче в летен ден.

Бавно и предпазливо Фиона надникна над брега. Беше почти убедена, че гледа в правилната посока. Но от Блейк нямаше и следа. Погледна назад по коритото, за да се убеди, че е извървяла толкова път, колкото бе имала предвид. Нямаше съмнение, беше стигнала точно на предвиденото място. Блейк би трябвало да бъде на стотина метра оттук, може би около пет метра по-надолу по склона. Но не беше там.

Сърцето й се сви от ужас. Изправи се и започна да оглежда склона. Нямаше и следа от човека, когото търсеше.

— Да му се не види — простена тя, изкатери се по стръмнината и се озова на скалистия бряг. Дори оттук, от по-високото, не можеше да види никъде Блейк. Той просто беше изчезнал.

Това можеше да означава само едно. Изпаднал е в паника, когато е установил, че са изчезнали и е тръгнал към последното място, на което ги е видял. А там лежеше Кит, напълно беззащитен като новородено кутре.

Фиона хукна по обратния път като дива коза. Тичаше напряко по стръмния склон, без да я е грижа дали няма да се подхлъзне, за да стигне колкото бе възможно по-бързо до началото на скалния улей, където бе оставила Кит. Мокрите й обувки джвакаха, тя се пързаляше и с последни усилия, благодарение на добрите си рефлекси, се удържа да не се търколи надолу по склона.

Колкото по-надолу стигаше, толкова повече тъмната линия в скалата добиваше очертанията на процеп. Колкото по-близо стигаше, толкова по-ясно й ставаше, че не е преценила добре посоката. Щеше да се озове точно в средата на улея. Опита се да промени посоката на слизане, но тук хълмът беше вече толкова стръмен, че не постигна кой знае какво.

Забави ход и заслиза настрани, докато се добра до мястото, откъдето трябваше да скочи в пролома. Надникна към началото му, но завоят пречеше да види мястото, където бе оставила Кит. Сега, когато вече не се бе съсредоточила върху слизането, страхът запулсира във вените й като електрически ток.

Принуди се да задиша по-дълбоко и започна да слиза по хлъзгавото скално дъно. Когато беше на половината път до крайната си цел, спря рязко. Чу ясно гневен мъжки глас. Запристъпва бавно напред, за да види какво става.

Гледката, която се разкри пред очите й я накара да се вкамени от ужас. Малко по-надолу, на около петнайсет фута разстояние, Кит седеше, облегнат на скалната стена. Френсиз Блейк, застанал с гръб към нея, размахваше пушката. Не можеше да чуе думите му, но идеята беше ясна. Той отстъпи една крачка назад и понечи да вдигне пушката.

Без да мисли, Фиона се хвърли напред, стигна за секунди до ръба на пролома и скочи.

Точно в мига, когато дулото на пушката се вдигна нагоре, Фиона се строполи върху Френсиз Блейк с такава сила, че инерцията отнесе и двамата върху Кит.

Изстрелът разкъса планинската тишина.