Вал Макдърмид
Смърт в сенките (61)

Глава 56

Керълайн хвърли един поглед на полицая зад гишето в участъка на Леърг и се отчая. Според нея момчето беше на дванайсет години, при това притеснително и несръчно. Тъмнорусата му коса не беше стригана от майстор в занаята. Лицето му приличаше на блед лунен пейзаж, осеян с издутини — издуто чело, високи скули, тесен, но силно закривен надолу нос, който накрая бе неуместно заоблен, изпъкнали челюсти, щръкнала напред брадичка и солидна адамова ябълка. Когато Керълайн се появи в участъка и заяви, че се нуждае от помощта му, той се беше изчервил.

— Знам, че това, което ще ви кажа, може да ви се стори странно — подхвана тя, — но наистина е въпрос на живот и смърт.

Да му се не види, докарах го точно като някоя откачалка.

Той взе химикалка и каза:

— Може ли да ми кажете името си, моля?

— Доктор Керълайн Матюз — титлата понякога помагаше. Понякога помагаше дори неправилната асоциация, която тя предизвикваше. — Вижте, не искам да създавам проблеми, но може ли да отложим попълването на формулярите? Животът на моя приятелка може да е в опасност, и ми се струва, че трябва да предприемете нещо спешно.

Той сви устни в упорита линия, но издържа само пет секунди на ледения й син поглед и капитулира.

— Да, добре. За какво става дума, докторе?

Беше ясно, че е по-добре да не започва с цялата история.

— Един мой приятел има къща наблизо. Кит Мартин, писателят на криминални романи.

Лицето на полицая светна.

— О, да, нагоре след Алт а’Клаон.

— Работата е там, че от известно време той получава заплашителни анонимни писма и приятелката му се притесни, защото от вчера не можеше да се свърже с него. Уплаши се, че някой луд може да го следи. Опасяваше се дори, че може да му се е случило нещо лошо. Тъй или иначе, тя тръгна към къщата преди около час и половина. Помоли ме, ако не се върне до час, да се обадя на полицията — Керълайн постигна най-топлата си усмивка. — И ето ме тук. Наистина ми се струва, че трябва да тръгнете натам и да разберете какво се е случило.

Той явно се колебаеше.

— Трябва да поговоря с някого преди това — каза той. По тона му можеше да се предположи, че става дума за някаква непреодолима трудност.

Защо не поговориш тогава? Идеше й да започне да крещи.

— Не може ли малко по-бързо? Моля ви!

Той се почеса по челото с химикалката.

— Ами тогава да ида да поговоря с някого. — Разгъна дългото си слабо тяло и тръгна към една врата в дъното. — Почакайте малко. Ей сега ще се върна.

Керълайн притвори очи. Плачеше й се. Ужасът й нарастваше с всяка изминала секунда. „Моля те, господи, запази я жива и здрава“, обръщаше се тя към Бога, в когото всъщност не вярваше. Той не беше запазил Лесли; дълбоко в себе си се съмняваше, че би помогнал и на Фиона.

Но нямаше какво друго да стори.

 

 

Новините от обиска в апартамента на Джерард Койн бяха подчертано окуражаващи. Стив почувства как притесненията му се уталожиха, докато слушаше предварителния доклад.

Следователят описа как открили в банята под едно килимче изрязан капак в пода, който можел да се отваря. В кухината намерили найлонов плик, пълен с изрезки от вестници. Изрязани били статии за всеки от случаите на изнасилване, които Тери бе идентифицирала като свързани, както и някои по-общи публикации за зачестилите случаи на изнасилвания в Северен Лондон. Нещо повече, имало отделна купчина изрезки на статии, посветени на убийството на Сюзън Бланчард. Статии за други престъпления нямало.

В кухината открили и много остър кухненски нож. Ножът бил вече изпратен в съдебномедицинска лаборатория, където щял да бъде подложен на всички съществуващи тестове, за да се разбере дали по него няма следи от кръвта на Сюзън Бланчард.

— Струва ми се невероятно, че е запазил ножа — каза Стив, за пореден път удивен от глупостта — или арогантността — на престъпниците.

— Все още не сме сигурни, че точно това е ножът — каза предпазливо колегата му. — Може да е бил този, с който е заплашвал изнасилените жени. Не е задължително с него да е убил и Сюзън Бланчард.

Сред дрехите на Койн бяха намерени няколко колоездачни екипа, които също бяха изпратени за анализ.

Намерили бяха и трофеи и грамоти от няколко колоездачни състезания, спечелени от Койн. Напълно възможно бе той да е бил велосипедистът, който бе префучал с такава скорост през Хампстед Хийт онази сутрин. Разполагаше с необходимото умение и издръжливост, за да го направи, дори без да се изпоти. Стив отиде в помещението до стаята за разпити и се приготви да наблюдава как ще се справят колегите му с Джерард Патрик Койн. Разпитът тъкмо бе започнал, когато се обади Сара Дювал.

 

 

След като огледа внимателно картата, Блейк видя само една възможност. Изключено беше да се опитат да излязат на пътя, който вървеше по брега на езерото. Знаеха, че той разполага с кола и че няма как да не ги забележи. Единствената друга възможност бе да опитат да прехвърлят хълма. Тогава биха излезли на пътя за Леърг в съседство с няколко къщи, а поне в една от тях сигурно имаше телефон.

Не му се вярваше Мартин да има сили да извърви толкова път. Тя сигурно щеше да го остави в къщичката и щеше да тръгне да търси помощ. Блейк си каза, че за него това би било идеалното решение. Можеше да стигне с колата докъм края на пътеката, където тя трябваше да се появи, да намери удобно място, откъдето да се прицели, и да я застреля. В дива местност като тази имаше предостатъчно места, където можеше да се скрие труп.

После можеше да се върне през хълма към къщичката и да довърши това, което бе започнал. Това би било неочаквано удоволствие — да се върне отново към темата на „Кръвна картина“. Далеч по-удовлетворяващо, отколкото ако бяха загинали в пропастта.

Изглежда боговете бяха решили да го възнаградят за търпението. Той го заслужаваше, но в този живот малко хора получаваха това, което заслужават. Отскоро той се бе намесил, за да постигне известна справедливост, и забелязваше с удоволствие, че вселената минава на негова страна.

Блейк завъртя ключа, усмихна се доволно и подкара джипа надолу по хълма, към тъмните води на Лох Шин.

 

 

Много малко от следователите, работили със Стив Престън, го бяха виждали да избухне. Но не можеше да има съмнение, че нещастните следователи, които бяха следили Френсиз Блейк, щяха да станат жертви на ужасен гневен изблик. Джоан и Джон, прекъснати още преди да бяха започнали истински да разпитват Койн, както и Нийл, повикан от апартамента на заподозряния преди приключване на обиска, бяха наясно, че се бяха провалили страховито.

— Не е за вярване! — беснееше Стив. Лицето му беше мъртвешки бледо, като изключим двете червени петна на скулите. — От вас се очакваше да не изпускате от очи този човек, а според сведенията, които имаме от полицията на централен Лондон, той си е влизал и излизал, когато си поиска, и то без ваше знание. Нямате и най-смътна представа какво е правил, докато вие сте мислили, че си е у дома, нали?

— Никой не ни беше предупредил за колелото — каза заинатено Джон.

— През цялото това време Блейк е държал състезателно колело в задния двор, имал е ключ към задната врата, а оттам — достъп до тунела, където спират камиони, за да зареждат магазините. През цялото това време, през което се предполага, че сте го следили, вие нито веднъж не сте отишли да видите какво има зад жилищния блок!

Нийл гледаше в пода. Джоан сви безпомощно рамене.

— Нямахме представа, че от апартамента на Блейк може да се стигне до вратата към задния двор, сър — каза тя плахо.

— Предполага се, че сте следователи — Стив почти изплю думите, гласът му бе натежал от презрение. — Някой униформен новак би бил по-съобразителен от вас тримата, взети заедно. Онези от централен Лондон ни имат за абсолютни идиоти. — Той удари с юмрук по бюрото. — Някой от вас има ли поне смътна представа къде е Френсиз Блейк в момента?

Никой не отговори. Стив затвори очи и стисна юмруци. Само това му липсваше. По всичко изглеждаше, че Кит е изчезнал. Фиона се скиташе незнайно къде из шотландските планини, заета незнайно с какво, а той не можеше да предприеме нищо, защото най-неочаквано следствието по случая Сюзън Бланчард бе отново в пълен ход. По-лош кошмар от това не би могъл да си представи. Отвори очи и изръмжа:

— Кога за последен път някой от вас го е виждал в апартамента му или вън от него?

— В петък сутринта слезе до магазинчето за вестници — каза Нийл. — Денят беше лош, затова не се учудих, че не излезе повече. Лампите в апартамента светиха цял ден.

— Не ти е минало през ума, че може да ги включва с таймер, нали? — сопна се Стив. — Излиза, че от вчера сутринта ние нямаме представа къде е Блейк! Вероятно нямаме и представа кога ще се върне.

Отново никой не отговори.

— Някой да има представа накъде може да е тръгнал?

Тримата се спогледаха, но не проговориха.

— Блестящо — Стив си пое дълбоко дъх, за да потисне донякъде гнева си. Извади от чекмеджето пура, разкъса опаковката и я запали. Никотинът като че ли достигна направо до душата му. Познатият аромат го поуспокои. — Нийл, тръгвай незабавно за жилището на Блейк. Поговори със съседите, виж дали няма да успееш да измъкнеш от тях нещо, което хората от централната лондонска полиция са пропуснали. А вие двамата идете да пиете кафе, стегнете се и се връщайте до двайсет минути. В централната полиция нямат заподозрян за разпит, но вие имате.

Тримата се изнизаха навън. Раменете на Стив се отпуснаха унило. По всичко личеше, че този ден ще е най-неприятният в живота му. А при това положението тепърва можеше да стане много по-неприятно.

 

 

Фиона зави покрай скалата, край която бе оставила Кит преди петнайсет минути. Той седеше на един плосък камък, опрян на скалата, и пиеше кока-кола. Лицето му не беше изгубило призрачната си бледност, но й се стори малко по-буден, отколкото беше, когато му помогна да излезе от колата и да измине няколкото ярда до мястото, където сега седеше.

— Как мина? — попита той.

Фиона потърка рамото си, където го бе ударила, когато скочи от колата.

— Да кажем, че на кино изглежда доста по-лесно — каза тя.

— Но стана, така ли?

Тя кимна.

— Оставих отворена вратата при мястото на шофьора. Включих на първа скорост, затиснах газта с камъка и скочих. Както ти беше предсказал, вратата се захлопна и колата продължи по права линия. Излезе на моста и падна в пропастта. Струва ми се, че не може да е разбрал нищо.

Кит успя да се усмихна едва-едва.

— Добре се справи, Фиона.

— Бях умряла от страх, държа да подчертая.

— Нарани ли се?

Тя направи гримаса.

— Ударих си рамото в някакъв камък, когато се претърколих. Нищо сериозно, но сигурно ще имам страхотна синина. А сега е време да тръгваме.

— Не знам дали ще се справя — каза Кит. — Все още съм доста замаян.

— И аз не знам дали ще се справиш — отвърна Фиона. — Но няма да те оставя тук сам. Ако Блейк все пак е схванал хитрия ни план, ще тръгне по петите ни. Няма да те оставя сам и безпомощен. Ще се опитаме да стигнем колкото е възможно по-нагоре по хълма. Ако стане невъзможно да продължаваш, ще ти намерим някое място, където да се скриеш и да чакаш, докато доведа помощ. Но тук е прекалено близо до къщата. Трябва да увеличим разстоянието между нас и Блейк.

Тя разгъна картата и двамата се заеха да я разглеждат. След като видя прерязаните въжета на моста, Фиона се бе върнала с лендроувъра обратно до къщата, после откара Кит колкото бе възможно по-далеч зад нея. Според него оттук можеше да се стигне пеш до главния път, някъде около мястото, където се беше разделила с Керълайн. По нейна преценка разстоянието беше между пет и шест мили. Ако вървеше сама, това щеше да й отнеме малко повече от два часа. Но с Кит в сегашното му състояние трябваше да предвиди поне четири-пет часа. Все пак се налагаше да опитат. Поне не личеше да е получил тежко мозъчно сътресение — в противен случай идеята им би била неизпълнима.

Тя изслуша неговото описание на маршрута, после го преговори, за да го запомни по-добре. По-голямата част от пътя беше почти равен. Щяха да вървят покрай боровите насаждения. Според Кит имаше утъпкан път — или по-скоро пътека — до шосето.

— Добре, хайде да тръгваме — каза Фиона, свали непромокаемото яке и помогна на Кит да го облече. То щеше да съхрани по-добре телесната топлина, а тя се опасяваше, че скоро ще има нужда от това. Наведе се, мушна се под дясната му мишница и му помогна да се изправи. С бастуна в другата ръка той започна да се влачи бавно по пътеката напред. Фиона вървеше по пирена, без да откъсва очи от тясната пътека, за да избягва търкалящи се камъни и дървесни корени. Каза си, че поне времето е на тяхна страна. В това състояние на Кит един студен вятър или дъжд биха могли да се окажат фатални. Но небето беше горе-долу ясно, слънцето продължаваше да грее, в хладния въздух почти не се долавяше полъх.

Тя не чуваше нищо друго, освен хрипливото дишане на Кит чувстваше само тежестта на тялото му, долавяше страха, който пулсираше в него. Не си хабяха силите с разговори. Просто се бяха съсредоточили в усилието да местят единия крак пред другия.

След половин час тя намери подходящо място и обяви почивка. Спряха до дълга, ниска стена от шисти, обагрени във всевъзможни оттенъци на сивото, които се открояваха на общия кафяв фон на пирена. Фиона помогна на Кит да седне и се отпусна на земята до него.

— Пет минути — каза тя. — В якето ти има енергийна закуска. Ще успееш ли да хапнеш?

Кит кимна. Беше прекалено уморен, за да говори. Извади блокчето от джоба си, но пръстите му не можаха да се справят с опаковката, затова Фиона я свали вместо него.

— Ще се оправиш — каза тя уверено. — Организмът ти още не е почнал да функционира пълноценно. Всичко е от шока.

Той започна да яде бавно, като дъвчеше продължително всяка хапка, преди да преглътне. Предложи блокчето на Фиона, но тя отказа. Когато свърши с яденето, тя се изправи. Време беше да продължат. По нейна преценка бяха изминали една миля, а това беше недостатъчно.

Продължиха бавно и мъчително. Фиона поемаше тежестта на тялото му, доколкото й стигаха силите. Мислеше колко удивителна бе наистина тази способност на човешкото тяло да се справя с кризисни ситуации. Адреналинът беше страхотно лекарство. Знаеше, че когато всичко свърши, ще рухне, но знаеше също, че дотогава може да надхвърли всякакви предполагаеми граници на издръжливост.

Измина още половин час и отново спряха да почиват. Фиона виждаше, че той започва да се уморява все по-бързо и съзнаваше, че по никакъв начин няма да успее да измине още четири мили. Реши да опита да повървят заедно поне още една миля, и после да потърси място, където да го скрие. Тръгнеше ли сама, щеше да извърви останалите три мили за половин час до четиридесет минути, ако се стегнеше. Не би трябвало да е трудно да намери помощ, след като излезеше толкова близо до Леърг. Ако бе имала късмет, Керълайн би трябвало да е мобилизирала Санди Галоуей и той трябваше да се е обадил в местната полиция. Оттам нататък те сигурно щяха да й помогнат.

Помогна на Кит да се изправи и поеха отново. Пейзажът започваше да се променя, пиреновите храсталаци отстъпваха място на голи скали. Пътеката започваше да се губи и трябваше да внимават повече къде стъпват. Посоката беше все още ясна, но се вървеше все по-трудно, под краката им се търкаляха ситни камъчета, така че всеки момент можеха да се подхлъзнат. След около двайсет минути Кит каза:

— Трябва да спра. Повече не мога…

— Добре.

Фиона се огледа за място, на което той би могъл да се облегне. Няколко ярда по-нататък имаше два плоски камъка, на които можеха да седнат. Избута Кит дотам и му помогна да седне. Той дишаше бързо и повърхностно, лицето му беше покрито с пот. Изглеждаше зле. Фиона се опита да диша по-дълбоко и да запази спокойствие. Каза си, че са вече почти на половината път. Време бе да потърси скривалище за Кит. Облегна се на скалата и започна да оглежда хълма пред себе си.

Изведнъж нещо прикова вниманието й. На около половин миля пред тях и нагоре по хълма, нещо подобно на тръба се показваше и скриваше над храсталака. Обзе я ужасното прозрение, че това бе дулото на пушка. Блейк нямаше навиците на човек, живеещ в провинцията — очевидно не съобразяваше, че макар да се е привел, дулото на пушката му се вижда ясно като мастиф сред дакели.

— Кит — каза тя. — Не искам да те тревожа, но мисля, че има някой по пътеката пред нас. На хълма е. Възможно ли е да е местен човек? Или турист?

— Къде? — попита той безразлично.

— Не искам да соча, защото ако е Блейк, може да прецени, че сме го забелязали. Но се пада приблизително там, докъдето би стигнал здрав мъж, ако се е върнал с колата до главния път и тръгнал оттам пеш през хълма. Вляво, малко над нас. Има една по-висока част на хребета. Той е на четиридесет-петдесет ярда вдясно от нея.

— Нищо не виждам — каза той. Фиона забеляза с тревога, че пак започва да говори неясно.

— Видях нещо, което приличаше на дуло на пушка и подскачаше нагоре-надолу. Възможно ли е да е местен човек?

— Не, не мисля. Няма причина да се е качил чак там. Горе няма по какво да се стреля.

— Майната му — промърмори Фиона, защото сега вече виждаше по-ясно. — Търси ни. Хайде да се попреместим и да видим как ще реагира.

Изправиха се с последни сили и започнаха да се влачат до следващото място, където бе възможно да се седне. Този път кретаха не повече от пет минути.

— Движи ли се? — попита Кит.

Фиона наклони глава така, сякаш гледаше право нагоре към планината. Но с ъгълчето на окото си следеше района, където забеляза дулото.

— Видях го — прошепна тя. — Дори виждам лицето му, като светло петно. Струва ми се, че не се е поместил.

— Добре — каза Кит. — На около пет минути път оттук има един процеп в скалата. Широк е около четири фута, но отгоре се вижда само като по-тъмна линия в камъка. Няма да може да ни види вътре. Остави ме там и върви, имаш преднина. Пътят не е далече, ще успееш да се измъкнеш.

— А ти?

Кит въздъхна.

— Няма начин да успея да измина този път. Вече почти не мога да ходя. Не е нужно да залови и двама ни. Моля те, Фиона, остави ме.

Тя поклати глава.

— Няма да те оставя, Кит. Не и след това, което изживях след смъртта на Лесли. Вярвай ми, предпочитам да умра. Но всъщност засега нямам планове да умирам. Дай ми картата.

Кит извади картата от джоба на якето и я разтвори върху коленете й.

— Така. Трябва да сме тук някъде, нали? — тя посочи една точка на картата.

— Не, не сме стигнали чак толкова далече — той я поправи, натискайки картата несръчно с един пръст.

— Виждам, че някакъв поток прекосява тази пътека — каза тя. — На какво разстояние е това място от края на пролома?

— На няколко ярда, не повече от дузина.

— Колко е дълбоко?

— Струва ми се, няколко фута… — той отпадаше бързо и гласът му започна да замира.

Фиона кимна.

— Значи, ако мога да вървя известно време по потока, без той да ме види, мога да изляза отгоре, зад гърба му. Мога да го нападна, да го ударя с някой камък или нещо подобно. По някакъв начин все ще се справя с него.

— Не можеш. Той е едър и силен мъж — възрази Кит. — При това има пушка.

— Да. Но се ловя на бас, че моята воля за живот е доста по-силна от неговата. А това, любов моя, е мнение на професионалист.

— Ти си луда. Ще те убие.

Фиона бръкна в джоба си и извади ножа.

— Не може да се каже, че съм невъоръжена. И няма да имам никакви задръжки да го ползвам. Това е единственият ни шанс, Кит. Няма да седя тук и да чакам да ни убият.

Кит постави ръка върху нейната.

— Пази се. — Той се намръщи, съзнавайки колко неадекватни са думите му. — Обичам те, Фиона.

Тя се облегна на него и го целуна по бузата. Студената влага по кожата му й напомни, че няма време за губене. Провери дали Блейк е все още там, където го бе видяла. После стана.

— Да тръгваме.