Вал Макдърмид
Смърт в сенките (60)

Глава 55

Керълайн провери отново номера, който й бе дала Фиона, и хвърли притеснено поглед към часовника си. Бяха минали шейсет и една минути, откакто беше махнала за довиждане на Фиона. Каквото и да се бе случило, когато приятелката й бе стигнала до крайната си цел, явно съществуваше някакъв проблем. Керълайн се ядосваше на себе си, че остави Фиона да отиде сама срещу опасността, но прецени, че в инструкциите й имаше логика. Ако положението бе такова, че Фиона не можеше да се справи сама, Керълайн по-скоро би й създавала допълнителни проблеми, вместо да й помогне. Въпреки всичко се измъчваше от страх и чувство на вина.

Бързо изсипа всичките си дребни монети в процепа на телефонния автомат и набра номера. От другата страна се чуха три прозвънявания, после приглушеното бръмчене, докато разговорът се прехвърляше на друг телефон. Този път някой вдигна слушалката на второто позвъняване.

— Криминален отдел, слуша детектив Мулън — изръмжа пресипнал мъжки глас.

— Трябва да разговарям с главен инспектор Санди Галоуей — каза Керълайн.

— В момента не е тук. Мога ли да ви помогна с нещо?

Откъде да започна?

— Вие работите ли по случая Дрю Шанд? — попита тя.

— Да не би да имате сведения, които могат да помогнат на следствието? Бихте ли ми казали името си?

— Не, не бих казала, че разполагам точно със сведения. Обаждам се от името на доктор Фиона Камерън. Тя е поканена за консултант на главен инспектор Галоуей по случая. Разберете, жизненоважно е да говоря с него.

— Съжалявам, но не е на работа. Мога ли да му предам някакво съобщение?

Притеснена, Керълайн се опита да обясни набързо на следователя за какво става дума, съзнавайки, че апаратът ще изгълта монетите всеки момент.

— Доктор Камерън е попаднала на следа и се опасява, че може да се озове в опасна ситуация. Убедена е, че убиецът е още на свобода. Помоли ме да потърся главен инспектор Галоуей, ако не се върне до един час — тя говореше припряно и съзнаваше, че не се изразява ясно. — Струва ми се, че има нужда от помощ.

— Помощ за какво? — следователят явно не разбираше.

— Мисли, че знае къде се е скрил убиецът със следващата си жертва. Никой не пожела да я изслуша, затова тя тръгна сама по следите му.

— Вижте какво, госпожице, имам чувството, че е станало недоразумение. Доколкото ми е известно, убиецът на Дрю Шанд е арестуван. Откъде се обаждате.

— Намирам се до Леърг. На брега на Лох Шин.

— Леърг ли? Опасявам се, че сте малко извън нашия участък — гласът му прозвуча развеселено. Беше ясно, че я има за откачена. — Защо не се обадите в местната полиция?

— Чакайте, не затваряйте! — извика Керълайн. — Знам, че звучи налудничаво, но аз не съм някоя откачалка. Фиона Камерън е в опасност. Имам нужда от помощ.

— Обадете се на полицията в Леърг. Те могат да ви помогнат. Другото, което мога да ви предложа, е да оставите съобщение за главен инспектор Галоуей.

— Ще се свържете ли веднага с него? — попита тя.

— Ще направя всичко възможно да получи съобщението веднага.

— Добре тогава. Предайте му, че Фиона е тръгнала към къщата на Кит Мартин, която е близо до Алт а’Клаон, някъде по бреговете на Лох Шин — тя издиктува по букви името на речното ждрело. — Пратила му е факс, не разбирам защо не го е получил. Моля ви, предайте му, че тя се нуждае спешно от помощ. — В този момент се включи записан глас, който я уведоми, че й остават десет секунди. — Изключително е важно — подчерта тя и линията прекъсна.

Тя тръшна слушалката и извика:

— Майната му! Всичко оплесках!

Блъсна стъклото с разперена длан. Пропадна единственият й шанс да се свърже с полицията в Единбърг, а с всяка изминала минута се увеличаваше опасността за живота на Фиона.

Имаше ужасното чувство, че в местната полиция ще й обърнат още по-малко внимание. Но нямаше какво друго да направи. Тъй или иначе трябваше да се върне в Леърг, ако искаше да проведе още телефонни разговори.

Докато продължаваше да ругае некадърността си, Керълайн тръгна към колата. Непрестанно се молеше Фиона да е още жива.

— И да е, няма да е благодарение на теб, глупачко! — заключи тя, направи обратен завой и потегли към града.

 

 

Когато Джерард Койн се появи пред дома си тази сутрин, Джоан въздъхна облекчено.

— Не е с колелото — отбеляза тя, докато се взираше в огледалото за обратно виждане.

— Слава богу — отвърна Нийл. Той гледаше в извитото под удобен ъгъл странично огледало. Койн подмина колата, в която седяха, и продължи нататък по улицата. Преди да стигне ъгъла, го сподириха двама следователи — по един на двата тротоара на улицата. Джоан запали колата и я изкара на платното. Инструкциите бяха ясни. „Чакате, докато Койн спре някъде, и тогава го заобикаляте.“ Двамата колеги, които го следяха пеш, бяха съпроводени от още двама, а Джоан и Нийл чакаха в колата, за да се присъединят в последния момент.

Койн прекоси лабиринта от малки улички и излезе на Каледониън Роуд, близо до пресечката с Холоуей Роуд. Наближи един магазин за велосипеди, чиято стока бе изнесена на тротоара, забави ход, спря и започна да оглежда един бегач.

— Време ли е да предприемем нещо? — попита Нийл, докато наближаваха много бавно магазина.

— Така ми се струва — отвърна Джоан и запали аварийните светлини.

Нийл заговори в радиостанцията.

— Алфа Танго до всички. Започваме да обграждаме заподозряния.

Излезе от колата и забърза по тротоара. Останалите следователи заобиколиха Койн, който се обърна с гръб към витрината, разтворил широко очи от учудване.

— Джерард Патрик Койн? — попита рязко Нийл.

— Да, защо? — Койн се опита да говори спокойно, но не успя.

— Следовател Нийл Маккартни от Столичната полиция. Моля да ме съпроводите до най-близкия полицейски участък, за да ни окажете помощ във връзка с един случай.

Койн поклати глава.

— Грешиш, приятелче. В нищо не съм се провинил. — Очите му се стрелкаха насам-натам, сякаш търсеше изход за бягство. Но полицаите го бяха заобиколили отвсякъде, а зад тях вече се бяха натрупали и минувачи, любопитни да разберат какво става.

— В такъв случай няма да имате нищо против да ни отговорите на няколко въпроса, нали? — Нийл пристъпи към него.

— Арестувате ли ме? — попита Койн.

— От вас зависи, сър. Бихме предпочели да ни съпроводите доброволно.

— Май нямам избор, а? — отбеляза Койн с тон на несправедливо оскърбен човек.

— Колата чака — отвърна Нийл.

Полицаите оградиха Койн от всички страни и го вкараха на задната седалка на колата. От двете му страни седнаха Нийл и един друг следовател. Слабото лице на Койн застина в нацупена гримаса. Беше скръстил здраво ръце пред гърдите си.

— Правите голяма грешка — каза той възмутено.

— Ще имате възможност да ни помогнете да я поправим — каза любезно Нийл. Можеше да си позволи да се държи учтиво. Всичко бе минало по план.

 

 

Фиона отпусна ръка на волана.

— Какво да правим сега? — попита тя. — Би трябвало по някое време да пристигне помощ — помолих Керълайн да повика ченгетата и тя сигурно го е направила досега. Но те може да решат, че въпросът не е спешен. Имам чувството, че точно така ще стане. Освен това кой знае колко време ще им отнеме да стигнат дотук. Казваш, че друг път не съществува?

— Път за кола няма — потвърди Кит. Беше успял да се привдигне малко и сега седеше. Спазмите и бодежите в мускулите му бяха попреминали. Вече не се чувстваше като кандидат-покойник. Главата му беше още замаяна — като в прехода между напиване и махмурлук, но той започваше да свиква с това. — Но можем да се измъкнем пеш. Пътеката минава по хълма, на около шест мили оттук. Аз не бих могъл да извървя целия път, но ти можеш да минеш от другата страна и да потърсиш помощ.

— Не мога да те оставя тук — гласът на Фиона беше приглушен, защото бе отпуснала глава на гърдите си. — Нищо не може да попречи на Блейк да се върне за теб. Нищо не доказва, че си е тръгнал оттук. Аз на негово място бих се скрила от другата страна на пропастта, за да се убедя, че жертвите ми наистина ще паднат в нея. Ако мине известно време, без да се появим, той сигурно ще разгледа картата и ще разбере какво се опитваме да направим. Тогава ще се върне за теб. Дори да трябва да мине по целия път пеш, пак ще стигне дотук, преди аз да стигна до главното шосе.

— Имаме ли друга възможност, освен просто да чакаме повиканата от Керълайн помощ?

— Ти трябва да бъдеш откаран в болница, Кит. Освен това, дори полицията да дойде, какво би станало? Или ще видят, че въжетата на моста са прерязани и ще трябва да си останат от другата страна, или няма да забележат и ще паднат в пропастта.

Настана много дълго мълчание. Накрая Кит каза:

— Имам една идея, която може и да свърши работа. Но не съм много сигурен…

— Все е по-добре от нищо.

— Като чуеш за какво става дума, може да не си на същото мнение.

 

 

Стив не пестеше похвалите.

— Свършихте чудесна работа, операцията беше изпълнена като по часовник и по всички правила. Защитата няма да може да се хване за нищо. Блестяща работа. Довечера аз черпя. Арестуван е официално, нали?

Нийл кимна.

— По обвинение в убийство. Изглеждаше като ударен с нещо по главата. Но си знае работата. Щом чу обвинението, не продума повече, само каза, че иска да се свърже с адвоката си.

Стив взе един лист, който беше на бюрото му.

— Чудесно. Ето ви разрешение за обиск по параграф осемнайсети. Искам ти да ръководиш претърсването, Нийл. Знаеш какво трябва да търсите. Нека Джон и Джоан започнат разпита. Аз ще наблюдавам от съседната стая. Джон, нека Джоан говори. Този тип има проблем с жените. Искам да го изнервя, а ако Джоан се държи с него като мъжкарана, може да постигнем тъкмо това. Ще се справиш ли, Джоан?

Тя се усмихна мрачно.

— С най-голямо удоволствие.

Преди Стив да успее да каже още нещо, телефонът му иззвъня. Той го включи и каза:

— Главен инспектор Престън.

— Стив? Обажда се Сара Дювал. Можеш ли да прескочиш до Сноу Хил? Искам да ти покажа нещо.

— Сара, всеки момент ще ме изядат крокодилите. Не може ли да дойда по-късно?

— Опасявам се, че не може. Ще ти обясня. Възложих на един екип да прегледа всички записи от охранителните камери в Смитфийлд и сме на мнение, че открихме човека, който внася останките на Джорджия Лестър във фризера.

— Звучи чудесно. Но защо съм ти аз? — попита нетърпеливо Стив.

— Защото мисля, че човекът е Френсиз Блейк.

— Какво?!

Стив не можеше да повярва на ушите си.

— Аз видях кадрите. Сравних ги със снимките на Блейк. Струва ми се, че не може да има никакво съмнение.

Стив попита объркано:

— Ами Редфорд?

Дювал помълча, преди да отговори:

— Като че ли сме направили грешка с Редфорд.

Ушите му писнаха. Ако Редфорд не беше убиецът, как е възможно да е Френсиз Блейк?

И, което бе по-важно, ако Редфорд не беше убиецът, къде бяха Кит и Фиона?

— Можеш ли да дойдеш, за да погледнеш и ти? — гласът на Сара Дювал долетя до него сякаш много отдалеч.

— Аз тъкмо… не, не, трябва… Сара, можеш ли да пратиш записа по някого?

Пак настана мълчание.

— Разследваме убийство, сър. Не можете ли да ми отделите половин час? — тонът й бе още по-укорителен от думите.

— Току-що арестувахме убиеца на Сюзън Бланчард — каза Стив безизразно. — Не мога да напусна Ню Скотланд Ярд. Почакай малко. — Той покри микрофона с ръка и махна на следователите с другата. — Ще дойда след пет минути в общото помещение. — Когато излязоха, той отново заговори в микрофона. — Виж какво, би трябвало да знаеш, че Фиона Камерън е изчезнала някъде. Трябвало е днес сутринта да се срещне с главен инспектор Галоуей, а не се е появила. Той ми каза, че тя му се обадила още снощи, защото си била втълпила, че Редфорд не е убиецът. Била е убедена, че убиецът е още на свобода. Била е убедена също така, че той е отвлякъл Кит Мартин. Не мога да се свържа нито с Фиона, нито с Кит. Струва ми се, че имаме сериозен проблем.

— Напълно съм съгласна с теб — отвърна Сара Дювал.

— Но не мога да разбера как е възможно убиецът да е Блейк. Според сведенията от наблюдението, Блейк вчера изобщо не е излизал от апартамента си.

— Блейк е, Стив. Живота си залагам.

Но Стив осъзнаваше с тревога, че залогът не е животът на Сара Дювал.

— Трябва да говориш с Галоуей — каза той.

Но Дювал си имаше приоритети.

— Първо трябва да намеря Френсиз Блейк — заяви тя.

 

 

От наблюдателницата си сред дърветата на другия бряг на пропастта, Френсиз Блейк не откъсваше поглед от пътя, който водеше към моста. Защо се бавеха? Тя трябваше да е успяла да го освободи досега. Той знаеше, че в барачката при генератора има пълен набор инструменти. Нали там откри брадвата, с която разби катинара на шкафа, за да вземе пушката.

Още не можеше да повярва, че този път не му бе провървяло. Беше излязъл, за да откара джипа си от другата страна на пропастта. Но някакъв вътрешен глас му подсказа да вземе пушката, скрита в наръч съчки. За щастие чу приближаването на лендроувъра и съобрази да тръгне в обратна посока, като че ли тъкмо излизаше от гората. Ако я бе чул малко по-рано, можеше да е готов за идването й. Разбира се, това би променило схемата, но пък удоволствието да застреля отблизо Фиона Камерън би било за него нещо като глазурата на тортата.

Подпря пушката на едно дърво до себе си и пъхна ръце в джобовете, за да ги стопли. Наистина, слънцето грееше, но си беше октомври, а тук, в сянката на дърветата бе студено като посред зима. Все пак струваше си да почака, за да ги види как ще паднат в пропастта. Това несъмнено щеше да бъде краят им.

След това вече щеше да бъде свободен. Щеше да има свободата да продължи да убива — или ако предпочита, да се откаже. Беше убеден, че от страна на полицията не го заплашва нищо. Знаеше, че Фиона Камерън действа сама. Не беше успяла да убеди приятелчетата си в полицията, че идеята й е основателна. Нали бяха прибрали лудия Редфорд. Сигурно бяха напълно убедени, че са заловили убиеца. Ако не беше така, като се има предвид колко тесни бяха връзките й с полицията, досега тук щеше да е довтасал цял полк. Така щеше да бъде, ако смятаха, че ще им се удаде да заловят сериен убиец. В това имаше някаква приятна ирония. Именно психолозите профайлъри като нея бяха съсипали живота му, а той бе се заел да унищожава хората, които бяха превърнали профайлърите в нещо като божества. Сега обаче тъкмо тя не бе успяла да накара някой да й повярва. Може би това бе подходящ финал за кариерата му?

Блейк извади ръка от джоба си и загриза една кожичка на палеца си. Шибани профайлъри! Бяха го накиснали, само и само за да покажат колко ги бива. Но той ги бе надхитрил. Сега силата беше в негови ръце, а беше и недосегаем.

Бе разполагал с предостатъчно време, за да състави плановете си. От самото начало му беше ясно, че ще го освободят още на първо прочитане на обвинението. През цялото време, докато лежеше в предварителния арест, мислеше колко несправедливо бяха постъпили спрямо него. Би било прекалено явно, ако бе набелязал за жертви ченгетата и психолозите, които му скроиха капана. При това те никога не биха страдали толкова, колкото бе страдал той. Беше загубил дома си, работата си, приятелката си и доброто си име. Единственото, което щяха да загубят те, бе животът.

Не, редно бе да плати някой друг. Кой бе успял да убеди хората, че специалистите по психологическо профилиране са всезнаещи? Много просто. Писателите на психологически трилъри. Особено тези, чиито книги бяха филмирани и гледани от милиони хора. Те носеха отговорност за това, което се бе случило с Френсиз Блейк. Те щяха да платят за стореното.

Успя да се снабди с книгите им, още докато беше в затвора, а се оказа доста лесно да научи и почти всичко за техния начин на живот. Те постоянно даваха интервюта. Да не говорим пък, че някакъв нещастник бе издал сборник с интервюта на всички британски автори на криминални романи. А когато излезе от затвора, започна да търси и в Интернет. Успя да открие всичко, което му трябваше. Най-трудно бе да разбере местонахождението на къщата на Кит Мартин. Благодарение на няколко такива интервюта той бе успял да разбере къде приблизително трябва да търси, а после откри точния адрес в поземления регистър. Осигури си подробна карта на местността и оттам нататък нямаше проблеми. Докато беше в Испания, никой не го следеше. Беше проверил много внимателно. Беше много просто да прекоси несъществуващите европейски граници и да се прибере с ферибот. А пък да се измъкне от жалкото следене, организирано от лондонската полиция, изобщо не представляваше трудност. Стига да си подаваше носа навън веднъж дневно и да успееше да създаде впечатлението, че живее като отшелник, ченгетата привикваха към тази мисъл и го оставяха на мира, така че можа да изчезне по за четиридесет и осем часа — за да си свърши работата в Дорсет и сега, в Съдърланд. Беше убеден, че дори не бяха разбрали, че от жилищната кооперация има и заден изход, който излизаше в тунела, където спираха камиони, за да зареждат магазините.

Едно нещо те никога нямаше да разберат — и то бе доколко се бе променил животът му след това, което видя на Хампстед Хийт. Тогава разбра колко лесно е всъщност да отнемеш човешки живот. Когато сам се зае с тази работа, тя се оказа още по-лека, отколкото очакваше.

Докато не се появи Фиона Камерън и не провали грижливо изготвените му планове. Е, и тя щеше много скоро да си получи заслуженото.

Той отново преговори начина, по който смяташе да се измъкне. Беше отдалечил тойотата от къщата веднага, щом разтовари Кит и го завърза в банята. Връзката би била направена много по-трудно, ако някой местен жител я забележеше край пътя, отколкото ако я видеха при къщата. Беше я оставил преди завоя, на няколко минути път от сегашната си позиция, паркирана с предницата към езерото. Много бързо щеше да се озове на пътя и да потегли обратно на юг.

Тогава чу двигателя на лендроувъра, макар колата още да не се виждаше. След малко тя се появи иззад завоя, забави и почти запълзя към моста. Виждаше очертанията на двете фигури през предното стъкло. После колата потегли напред. Двигателят ръмжеше и протестираше.

Още щом предните колела стъпиха на моста, въжетата се скъсаха. Сред трясък на дърво и скърцане на метал лендроувърът се плъзна напред и рухна в пропастта, усукан в железните въжета. Настана кратко мълчание и веднага след това се разнесе страшен трясък. Дърво и метал се блъснаха и разбиха в скалите отдолу.

Блейк си проправи път през храсталаците и излезе почти на ръба на пропастта. Пристъпи плахо напред. Боеше се да не се хлъзне и да се присъедини към жертвите си. Хвърли поглед надолу с надеждата да види телата им сред останките от колата и моста.

Покривът на лендроувъра се бе разцепил при падането, разкривайки смазаното купе. Но на мястото, където очакваше да види Кит Мартин и Фиона Камерън, видя само нещо прилично на разпилени дрехи и няколко тенджери.

Блейк изруга. Копелетата си бяха въобразили, че ще успеят да го надхитрят, така ли? Е, можеха да се откажат от тази идея. Вбесен, той изтича обратно до тойотата и извади картата от жабката. По един или друг начин щеше да натопи ръцете си в кръвта им, преди да свърши денят.