Вал Макдърмид
Смърт в сенките (6)

Глава 4

Тъкмо слизаше по стълбите с „Пътеводител за Испания“ в ръка, когато чу, че се отваря външната врата.

— Здрасти! — подвикна тя.

— Доведох Стив — отвърна Кит отдолу. Манчестърският му акцент бе станал по-забележим под въздействието на алкохола.

Фиона беше прекалено уморена, за да се зарадва на перспективата да пият и разговарят до късно през нощта. Слава богу, беше само Стив. Той беше почти част от семейството, толкова близък, че нямаше да се обиди, ако тя си легнеше по някое време и ги оставеше да продължат сами. Фиона надникна през парапета на стълбите надолу към тях. Най-важните мъже в живота й представляваха странно контрастна двойка: Стив беше висок, много слаб и тъмнокос. Масивното мускулесто тяло на Кит бе причина да изглежда по-нисък, отколкото бе всъщност. Бръснатата му глава лъщеше на електрическата светлина. Тъкмо Стив, с неспокойните си очи и фини ръце с дълги пръсти, приличаше на интелектуалец, докато Кит напомняше по-скоро на патрулен полицай, който работи като охранител в нощен клуб през свободното си време. Сега и двамата гледаха нагоре към нея, с абсолютно еднакви, глуповати момчешки усмивки.

— Доколкото виждам, вечерята си я е бивало — отбеляза сухо Фиона и изтича надолу. Застана на пръсти, за да целуне Стив по бузата, после отвърна на прегръдката на Кит.

Той я целуна звучно по устните и заяви:

— Липсваше ми.

После се упъти към кухнята.

— Не ми се вярва — възрази Фиона. — Прекарали сте си чудесно по мъжки, погълнали сте възмутителни количества ястия от животински трупове, изпили сте… — тя наклони глава и се замисли — три бутилки червено вино…

— Никога не греши — намеси се Кит.

— … и сте се заели да оправяте света — заключи Фиона. — Много по-добре сте си били без мен.

Стив се разположи на един от кухненските столове и пое чашата за коняк, предложена му от Кит. Приличаше на преследван човек, комуто постепенно се изяснява, че може би се е добрал до убежище. Той вдигна чаша и иронично предложи тост:

— Да пукнат враговете ни. Права си, Фай, но в друг смисъл.

Фиона седна срещу него и придърпа чашата си.

— Струва ми се невероятно — каза тя закачливо.

— Доволен съм, че не дойде с нас, защото си достатъчно нафукана и без да слушаш цяла вечер оплакванията ми, че съм работил с оня задник Хорсфорт вместо с теб.

Стив вдигна ръка, за да покаже на Кит, че конякът му е достатъчно.

Кит се облегна на един от кухненските шкафове, обхванал своята чаша в широките си ръце.

— За фукнята си прав — отбеляза той. Усмивката, която й отправи, показваше недвусмислено колко се гордее с нея.

— Друго си е да те познават отблизо — отвърна Фиона. — Искрено ти съчувствам за днешния ден, Стив.

Преди Стив да успее да отговори, Кит се намеси.

— Можеше да се очаква, че ще стане така. Операцията беше осъдена на провал от самото начало. Като изключим всичко останало, самият факт, че сте действали с примамка, никога не би минал пред съдебните заседатели, дори Блейк да бе лапнал въдицата и да бе изпял всичко. Британските съдебни заседатели никога не могат да преодолеят предразсъдъците си по отношение на подвеждащите обстоятелства. Обикновеният човек, който си пие бирата в кръчмата, счита за нечестно да прилъгвате хората, защото не можете да си намерите доказателства по общоприетия начин.

— Не го усуквай, Кит, ами кажи каквото имаш да казваш — каза саркастично Стив.

— Предполагах, че вече сте стигнали до заключението от аутопсията — опита се да протестира Фиона.

— И още как — отвърна Стив. — Цял ден имам чувството, че съм облякъл власеница и си посипвам главата с пепел.

— Никой не казва, че е станало по твоя вина — подчерта Кит. — Знаем, че големият шеф те прегази. Ако някой би трябвало да се самобичува, това е само той. Но можеш да заложиш пенсията си, че Тефлоновия Телфорд ще успее да се измъкне като Пилат Понтийски. Ами да — поде той снишавайки гласа си до дълбокия бас на шефа на Стив, — редно е от време на време да оставяш решението на по-низшите чинове, но очаквах Стив Престън да се представи по-добре.

Стив бе вперил поглед в чашата си. Кит не му казваше нищо ново, но когато го чуваше от страничен човек, провалът загорчаваше отново в устата му. Утре щеше да се изправи лице в лице с колегите си, съзнавайки, че той ще опере пешкира. Някои от тях бяха достатъчно добре запознати с ведомствената политика, за да преценят, че той е просто предопределен за жертвен агнец, но имаше много други, които щяха да се възползват от възможността да злорадстват зад гърба му. Това бе цената на миналите му успехи. При тежката конкуренция във висшия ешелон на столичната полиция важеше само последният ти случай — успешен ли е бил или не.

— Наистина ли не продължавате да търсите убиеца? — Фиона бе забелязала, че Стив изпада в потиснато настроение и се опита да отклони разговора в по-положителна посока.

Стив вирна бунтарски глава.

— Това е официалната позиция. Действително, всякакви други изявления биха ни накарали да изглеждаме още по-безнадеждни идиоти в очите на публиката. Но аз не мога да приема това положение. Някой е убил Сюзън Бланчард и ти знаеш дори по-добре от мен, че този тип убиец не се ограничава с едно убийство.

— И какво смяташ да направиш по въпроса? — попита Фиона.

Кит я изгледа замислено.

— Въпросът е по-скоро какво смяташ да направиш ти…

Фиона поклати глава, опитвайки се да потисне раздразнението си.

— А, не, номерът ви няма да мине. Няма да ме накарате да се почувствам отговорна. Казах, че никога вече няма да работя с лондонската полиция след тази история, и го казах съвсем сериозно.

Стив разпери ръце в опит да я успокои.

— Дори някой да ми бе отпуснал бюджет да те ангажирам, не бих се осмелил да те обидя така.

Кит дръпна един от столовете и седна с лице към облегалката.

— Така е, но не забравяй, че тя ме обича. Аз ще рискувам да я обидя. Хайде, Фиона, нищо няма да ти стане, ако хвърлиш един поглед върху материала от работата с примамката. От чисто академичен интерес.

Фиона изпъшка.

— Единственото, което искаш, е документацията да се търкаля из къщи, за да се ровиш ти из нея — опита тя друга тактика. — Би било от полза за гадните ти романчета.

— Не е честно! Отлично знаеш, че никога не чета поверителни сведения за лична изгода — възмути се Кит.

— Видя ли? — парира веднага Фиона.

Кит се разсмя.

— Важното е ченгето да е честно, шефе.

Стив се облегна на стола си и се замисли.

— От друга страна, ако…

— О, защо не вземете да пораснете и двамата — измърмори Фиона. — Имам много по-важна работа от това да се ровя из гадната операция, организирана от Андрю Хорсфорт.

Стив погледна Фиона. Познаваше я достатъчно добре, за да прецени какво предизвикателство би надвило ината й, а беше в достатъчно отчаяно положение, за да опита.

— Проблемът е там, че следата вече е изстинала. Има повече от година, откак бе убита Сюзън Бланчард, и около десет месеца, откакто престанахме да се интересуваме от други заподозрени, освен Френсиз Блейк. Не искам случаят да остане неразрешен. Не искам децата й да растат, обременени от куп въпроси без отговор. Съзнаваш какво емоционално страдание причинява отсъствието на сигурност. Държа да хвана копелето, което е извършило това. Но имаме нужда от нови улики — завърши той. — И както казва Кит, в най-лошия случай материалът може да ти бъде от полза в академичните изследвания.

Фиона хлопна вратата на хладилника.

— Ужасен манипулатор се извъди — оплака се тя. Но дори съзнанието, че той засяга умишлено слабите й места, не промени нищо. Опита последен вариант. — Стив, аз не съм клиничен психолог. Работата ми не е да изслушвам разказа на този или онзи за тъжния му живот. Аз работя с факти и цифри. Впечатленията не могат да ми бъдат от полза. Дори да седна и да потисна отвращението си достатъчно дълго, за да прегледам всичко, което е натворил Хорсфорт, се съмнявам, че ще мога да направя някакъв полезен извод от всичко това.

— Нищо не пречи да опиташ, нали? — намеси се Кит. — Това не означава, че ще се отречеш от думата си и ще започнеш отново да работиш за полицията. Просто ще направиш на Стив лична услуга. Виж го само. Човекът е съсипан. Предполага се, че той е най-добрият ти приятел. Не искаш ли да му помогнеш да се измъкне от тази каша?

Фиона седна и се приведе напред, така че кестенявата, падаща до раменете коса, скри лицето й. Стив понечи да проговори, но Кит го пресече, казвайки „Не!“ само с движение на устните. Стив сви рамене.

Най-сетне Фиона въздъхна дълбоко и прибра косата си с две ръце.

— Майната му. Ще го направя — каза тя. Като забеляза доволната усмивка на Стив, допълни: — Имай предвид, че нищо не обещавам. Прати ми нещата утре сутринта и ще ги прегледам.

— Благодаря — каза Стив. — Колкото и малки да са шансовете, трябва да се възползвам от всичко, до което мога да се добера.

— Точно така — отвърна тя строго. — Сега може ли да поговорим за нещо друго?

Беше доста след полунощ, когато Фиона успя най-сетне да се добере до леглото си заедно с пътеводителя. Когато Кит се появи откъм банята и я видя какво чете, той повдигна вежди.

— Това да не е елегантен намек, че е крайно време да помислим за почивка извън страната? — попита той, пъхна се под завивката и я прегърна.

— Де такъв късмет. Става дума за работа. Днес получих молба за консултация от испанската полиция. Две убийства в Толедо, които по всяка вероятност са начало на серия.

— Доколкото разбирам, си решила да отидеш, така ли?

Фиона размаха пътеводителя под носа му.

— Така изглежда. Утре ще им се обадя, за да уредим подробностите, но в края на седмицата бих могла да замина за няколко дни без особени трудности.

Кит се търкулна по гръб, скръсти ръце зад главата си и загледа тавана.

— А пък аз си мислех, че планираш романтично пътуване до Торемолинас.

Фиона остави книгата, обърна се към него и плъзна пръсти по гърдите му.

— Ако искаш, ела с мен. Толедо е много красив град. Ще има предостатъчно неща, които да те занимават, докато аз работя. Няма да ти навреди да си починеш малко.

Той постави ръка на рамото й и я притисна към себе си.

— Изоставам ужасно с книгата, и ако не си тук през уикенда, ще се заключа у дома и ще работя без прекъсване.

— Можеш да работиш в Толедо — ръката й се плъзна по-надолу.

— Щом си там, ще ме разсейваш.

— Ще работя по цял ден. А най-вероятно и нощем, ако съдя по досегашния си опит.

Тя се понагласи по-удобно до него.

— В такъв случай със същия успех мога да си остана и у дома.

— Ще ти хареса — прозя се Фиона. — Градът е много интересен. Кой знае, може и да те вдъхнови за нещо.

— Да бе! Отсега се виждам как пиша роман за испански сериен убиец.

— Защо не? Мръсна работа, ама нали и нея трябва да я върши някой? Мислех си освен това, че ще ти хареса да прекараш няколко дни на място, където сервират страхотна храна… — Гласът на Фиона заглъхна сънливо.

— Понякога мисля и за нещо друго, освен стомаха си — възрази той възмутено. — Нали в Толедо имаше музей на Ел Греко?

— Аха — каза Фиона. — Къщата му е там — беше затворила очи и говореше едва-едва, очевидно потъвайки в сън.

— Е, това вече би оправдало пътуването. Може пък да дойда — каза Кит. Но не получи отговор. Ранното ставане и десетте мили преход из мочурливите земи на Дърбишър си казаха думата. Кит се усмихна и се пресегна със свободната си ръка за романа на нощното му шкафче. За разлика от Фиона той никога не можеше да заспи, докато не се нагълта до насита с ужаси. Но нали, мислеше той, знаеше много добре, че това, което чете, е измислица. Нямаше никакво значение дали е разбрал кой е убиецът, когато най-сетне изгасеше лампата. Убийците, от които се интересуваше, нямаше да извършат ново убийство, докато той не решеше да им обърне внимание.