Вал Макдърмид
Смърт в сенките (59)

Глава 54

На шестстотин мили оттам, в Лондон, Стив Престън се поздравяваше, че успя да убеди заместник-началника в наличието на достатъчно доказателства и да получи позволение да пристъпи към изпълнение на плана си. Сега му оставаше само да обясни задачите на новите попълнения в екипа, които трябваше да помагат на Джоан и Нийл при арестуването на Джерард, както и на хората, които трябваше да претърсят жилището на арестувания.

— Премислил съм всичко много подробно. Не искам да го арестуваме в апартамента му, защото, както знаете, според наказателния кодекс в такъв случай имаме право само на ограничено търсене. Искам да изчакаме да напусне апартамента и да го приберем някъде навън. Довеждаме го в Ню Скотланд Ярд и го арестуваме официално по подозрение в убийство. Тогава вече имаме право да проведем претърсване в съгласие с параграф осемнайсети, който ни дава много по-големи права. За да сме сигурни, че няма да се измъкне, един от вас трябва да е с колело, а друг — с мотор. Той е пристрастен колоездач, затова най-вероятно ще излезе с колело.

Наложи си да говори сериозно и да прикрие обзелия го ентусиазъм.

— Искам го тук здрав и невредим — каза той подчертано. — Никакви злополуки, падания по стълбите, необясними порязвания, синини и счупени носове. Искам да се държите с него така, като че ли е от фин порцелан. Щом го доведете, го арестуваме по подозрение в убийство. Идеята е да се стресне от самото начало. Но искам да му повикате адвокат веднага, без никакво бавене. Всичко трябва да е като по учебник. Не искам после някой да каже: „Ей, приятелче, тук си нарушил изискванията на наказателния кодекс.“ Има ли някакви въпроси?

Един млад следовател вдигна ръка.

— Какво точно трябва да търсим в апартамента на Койн?

— Добър въпрос — каза Стив. — Всичко възможно, което може да го свърже по някакъв начин с убийството на Сюзън Бланчард и изнасилванията в северен Лондон. Което ще рече изрезки от вестници, карти, на които са отбелязани местопрестъпленията, дневници, снимки. Искам също да ми донесете абсолютно всички ножове, които намерите. Донесете и всички дрехи, които отговарят приблизително на свидетелските описания на екипа, с който е бил облечен колоездачът, забелязан в Хампстед Хийт, както и човекът, изнасилил жените в северен Лондон. Знам, че след толкова време шансовете ни да открием улика са минимални. Но Койн трябва да си получи заслуженото, и ние ще свършим тази работа, за да може духът на Сюзън Бланчард да намери покой.

Той се огледа около себе си. Повече въпроси нямаше. Обърна се към таблото, което висеше зад него и показа една снимка на близначетата на убитата.

— Не искам справедливост за себе си, нито пък да спася доброто име на полицията. Искам справедливост за тези деца. А сега тръгвайте и го доведете.

Нямаше слабост към евтина емоционалност, но точно сега те трябваше да са насъскани, а щом трябваше, Стив знаеше как да го постигне.

Изпрати с поглед излизащите от стаята следователи и се зачуди кога ли ще доведат Койн. Сега вече трябваше да разбере какво ставаше с Фиона. Беше се опитал да я открие на мобилния й телефон. Звъня няколко пъти, откакто пристигна в кабинета си, но чуваше само автомата, който го уведомяваше, че няма връзка с избрания от него номер. От Сара Дювал знаеше, че тя е заминала за Шотландия, за да прегледа отново досието от убийството на Дрю Шанд. Може би най-добре щеше да бъде да се обади на колегата, който водеше следствието по случая.

Взе телефона, обади се в централата и помоли да го свържат с Полицията на Лодиан и Граничните земи. Набързо успя да разбере, че човекът, който му трябва, е главен инспектор Санди Галоуей. Но Галоуей не беше в сградата. Раздразнен, Стив остави съобщение за Галоуей да му се обади колкото може по-скоро.

Какво й бе станало на Фиона? Защо оставяше съобщения да я търсят, а после изчезваше? Като имаше предвид как се разделиха последния път, Стив бе наясно, че щом го е търсила, е имала много сериозен повод. Каза си, че може би трябва да се обади на Кит. Но когато избра номера на домашния му телефон, отново се включи телефонен секретар.

Нищо повече не можеше да направи. Сега трябваше да изчисти съзнанието си от странични мисли и да се съсредоточи върху подхода, който трябваше да избере по отношение на Джерард Койн. Това беше най-важното в момента и не биваше да допуска нищо да го разсейва.

 

 

Беше много, много по-страшно от онази сцена в телевизионната адаптация. Много, много по-лошо от всичко, което се бе родило във въображението й. Първата й мисъл беше, че е мъртъв. Беше се отпуснал като труп, ръцете му бяха приковани с белезници към стената, а краката — с верига към основата на тоалетната чиния. Кожата му беше прекалено бяла, главата му висеше безжизнено на гърдите. Тялото му се държеше само на веригите. Фиона не можа да долови нито дишане, нито пулс. В една вена на лявата му ръка беше поставен абокат. По стените имаше детински драсканици — дървета и цветя, във всякакви ужасяващи оттенъци — от яркочервено до тъмнокафяво. Тя не можеше да прецени колко кръв е била необходима за тях… Сърцето й се сви мъчително от ужас и отчаяние.

С нечленоразделен стон, приличен по скоро на ридание, Фиона изтича напред, падна на колене и прегърна студеното му тяло. Сълзи потекоха от очите й. За свое удивление почувства някакво леко движение, съвсем близо до лицето си. После ухото й бе погъделичкано от едва доловимо дишане.

— Кит? — каза тя с усилие. — Кит? Чуваш ли ме?

Постави ръка на шията му и сега вече почувства слабия и неравномерен пулс. Постави длани от двете страни на лицето му и повдигна главата му така, че да е на едно ниво с нейната. Клепачите му трепнаха, но тя можа да види само бялото на очите.

— Тук съм, Кит. Аз съм, Фиона. Всичко ще се оправи.

Той успя да отвори съвсем леко очи и простена. Тя се притисна до него в отчаян стремеж да му прехвърли малко от топлината си. Студът и загубата на кръв бяха причина да изпадне в шок.

Първото, което трябваше да направи, бе да го затопли. Тя се откъсна внимателно от него и изтича до спалнята. Намери един спален чувал, две дебели ризи и един чифт джинси, после забърза обратно към банята. Наметна го със спалния чувал, като не преставаше да му говори успокоително. После измъкна плика от вътрешния джоб на якето си и извади ножиците за метал. С неимоверно усилие успя да разреже веригата, усукана около глезените му, и да освободи краката му. Те бяха леденостудени. Притегли ги напред и започна да му навлича джинсите, после ги издърпа нагоре до коленете.

Взе чука и длетото и се зае с белезниците, които придържаха ръцете му към стената. Започна с дясната ръка. Няколко удара й бяха достатъчни, за да изтръгне металната халка от стената. Ръката му увисна безжизнено до тялото и той простена отново.

Фиона отиде от другата му страна и се замисли. Не искаше да вади абоката от ръката му, защото се опасяваше, че може да започне да кърви. Взе ролка лейкопласт от аптечката, и внимателно усука част от него около ръката му, прикрепяйки здраво абоката. Едва тогава повтори процедурата с чука и длетото, и освободи и лявата му ръка. Той рухна напред като труп. По някакъв начин Фиона успя да му навлече и двете ризи, като разряза ръкавите, за да минат през веригите и халките на белезниците.

После, стенейки от усилие, тя го изправи на крака и го подпря на стената, за да издърпа панталона му нагоре. Обзе я внезапен пристъп на паника, защото й се стори, че всичко това й бе отнело прекалено много време. Убиецът сигурно беше наблизо. Надали би рискувал да остави Кит сам за дълго време.

Фиона остави Кит да се отпусне отново върху тоалетната чиния. Извади от комплекта за първа помощ термопакети, разтърка ги, за да ускори химическата реакция, която щеше да доведе до отделянето на топлина, и ги пъхна в ризата му. После отиде отново в спалнята и успя да открие чифт дебели чорапи и едни стари маратонки.

После отиде в дневната и извади от един шкаф две кутии кока-кола. Точно това й трябваше — едновременно течност и захар. Кофеинът надали би представлявал проблем за човек, който поглъщаше ежедневно огромни количества кафе. Когато се обърна, погледът й падна върху тесния метален шкаф. Там, където трябваше да стои ловната пушка, с която Кит стреляше по зайци, зееше празно пространство. Фиона видя една отворена полупразна кутия със сачми. Паниката отново се надигна. Където и да се намираше човекът, който бе отвлякъл Кит, той разполагаше с ловна двуцевка. Положението, и без това отчаяно, бе станало още по-лошо.

Тя изтича до банята и нахлузи чорапите и обувките на краката на Кит. После се помъчи да го изправи.

— Хайде, Кит, хайде, миличък. Трябва да дойдеш на себе си. Трябва да можеш да се движиш.

Топлината започваше да действа. Кит потръпна и очите му се отвориха докрай. Той я погледна удивено и изграчи пресипнало:

— Фиона?

— Да, аз съм, не халюцинираш. Открих те, скъпи. Сега трябва да изпиеш това. — Тя поднесе кутията кока-кола към напуканите му устни и се принуди да прояви търпение, докато той преглъщаше. — Ще те измъкна оттук, обещавам — добави тя.

— Къде е Блейк? — каза Кит с несвой глас, замазвайки съгласните.

— Блейк ли? — Фиона се зачуди от кое кътче на трескавия му мозък бе изскочило това име.

— Френсиз Блейк — настоя той. — Той ме докара тук. Той ми причини всичко това.

Това трябваше да звучи като халюцинация, но изведнъж всичко си дойде на мястото. Мъжът, с когото се бе разминала по пътя насам. В съзнанието й просветна някакъв спомен. Никога не беше виждала лично Блейк, но бе слушала гласа му по новините. Слуховото възприятие отключи визуалния спомен. От лицето на непознатия, когото срещна, не се виждаше кой знае колко, но сега, когато имаше с какво да го сравни, можа да прецени, че наистина е бил той. Френсиз Блейк беше мъжът с брадвата. Но докато съзнанието й приемаше видяното, интелектът й се съпротивляваше. Защо, по дяволите, му е било на Френсиз Блейк да отвлича Кит? Как бе възможно тъкмо той да е серийният убиец? Звучеше й безсмислено, направо абсурдно.

Освен това точно сега нямаше време за размисъл.

— Няма го — заяви тя с увереност, каквато въобще не изпитваше. Но къде наистина беше Блейк и какво правеше? Ако се съдеше по брадвата, наистина бе тръгнал да насече дърва за печката. Или пък съчките му трябваха, за да скрие в тях пушката. Най-вероятно се бе упътил обратно към къщата, като предварително бе скрил колата си някъде другаде. Тогава бе чул приближаването на лендроувъра. Дори да не знаеше коя е тя, беше ясно, че колата отива към единствения обитаван дом наблизо — затова той сигурно бе тръгнал обратно, за да изглежда, че отива някъде другаде.

Елементарен номер, но беше минал. Тя не го бе заподозряла нито за миг. А сега той знаеше, че тя е тук. Изключено бе просто да ги пусне да си вървят, нали? Не беше възможно.

Фиона тръсна глава в опит да подреди мислите си.

— Отивам да докарам лендроувъра — каза тя. Говореше бързо и отчетливо, за да прикрие страха, който свиваше стомаха й. — Искам да не мърдаш оттук. Ако успееш да дойдеш в колата, ще бъде чудесно. Но не се тревожи, ако пръстите още не те слушат. Ще мине доста време, докато кръвообращението се възстанови. Имаш ли представа колко кръв ти е източил?

— Повече от половин литър — въздъхна той. Говореше като пиян. — После припаднах. Мисля, че тогава е спрял. — Кит примигна и за първи път фокусира погледа си върху това, което го заобикаляше. Видя кървавите драсканици по стената и потръпна. — Да му се не види — той се опита да се засмее, но вместо това се разкашля. — Хич не го бива за художник.

Фиона се изправи и притисна главата му до гърдите си.

— Ще бързам колкото е възможно повече.

Пусна го, взе ножа от торбата, извади около инч от острието и го постави внимателно в джоба на якето си. Едва успя да се насили да остави Кит сам, но трябваше да докара колата, ако искаше да го спаси. Не можеше да чака Керълайн да призове кавалерията — не и сега, когато знаеше, че Блейк има пушка.

Отиде до предната врата и я открехна предпазливо. Огледа просеката. Нищо не помръдваше. Кожата й бе настръхнала от страх. Блейк можеше да е навсякъде наоколо, скрит сред дърветата, и да я държи на прицел. Можеше да се е скрил зад лендроувъра и да я чака, за да я удари с нещо и да я зашемети. Повдигна й се от страх.

Започна да отваря полека вратата. Плъзна свободната си ръка в джоба и стисна здраво ножа. Все още нищо не помръдваше. Ако Блейк действително я бе взел на прицел, щеше да му бъде по-трудно да я улучи, ако се движеше, вместо да стои тук и да се колебае. Сега или никога.

Тя прекоси тичешком просеката и затича надолу по пътеката. Учуди се, че стигна толкова бързо до лендроувъра. Беше забравила, че първоначално стигна до къщата по заобиколен път. Отвори вратата и скочи вътре, опря за миг глава върху волана и изхлипа от облекчение. „Стегни се!“, заповяда си тя и се изправи.

Понечи да запали двигателя и за миг я обзе нов ужас. Ами ако Блейк бе развалил мотора? Завъртя трескаво ключа и едва не се разплака от облекчение, когато двигателят заработи. Профуча обратно нагоре по пътеката, зави и паркира така, че задният капак на колата беше точно срещу вратата на къщата.

Остави мотора да работи, отвори задната врата и изтича обратно в къщата. Кит вече се бе поизправил и се подпираше на тоалетното казанче. Беше все така мъртвешки бледен, но държеше очите си отворени и като че ли осъзнаваше какво става около него. Фиона зашета наоколо, взе две одеяла и една възглавница, още няколко ризи на Кит, изтича навън и натовари вързопа в лендроувъра, като последно добави и спалния чувал. Подреди на пода някакво подобие на легло, после се върна за Кит.

— Трябва да се опиташ да ми помогнеш — каза тя. — Не мога да те нося.

Кит кимна.

— Мисля, че вече мога да стоя прав. В дневната има един бастун. С негова помощ може и да се справя.

Гласът му бе все още треперлив и много тих.

Фиона намери бастуна, подпрян в един ъгъл. Беше модерен алуминиев бастун, с възможност за телескопично удължаване, и с пружина, която да поема удара. Тя го удължи леко, за да може Кит да го ползва като овчарска гега.

Върна се в банята, пъхна ръката на Кит в кожената халка на края на бастуна и му помогна да я стисне.

— Чувствам бодежи — измънка той.

— Вярвай ми, това е добър признак — отвърна Фиона. Мушна ръка под другия му лакът и с нейна помощ той успя да стъпи на краката си.

— Господи, мускулът ми се схвана — простена той. Десният му крак се подгъна, когато трябваше да поеме тежестта му.

Стори й се, че измина цяла вечност, преди той да успее да пристъпи веднъж. Чувстваше как по гърба й се стича пот. Успяха с мъка да стигнат до вратата, а после и до лендроувъра. Фиона го завъртя така, че той седна в багажника, после качи и краката му, опита се да го нагласи колкото може по-удобно и попита:

— Добре ли си?

Той успя да се усмихне.

— В сравнение с какво? Вие ми се свят, всичко около мен се върти, и имам чувството, че ще повърна всеки момент.

— Това е само от обезводняване и ниско кръвно налягане. Вярвай ми, Кит.

Когато най-сетне затвори вратата и подкара лендроувъра, Фиона изпадна в невероятна еуфория. Беше се справила. Напук на вероятностите, успя да го намери навреме. Щяха да се измъкнат. Изпита желание да запее. Минаха гората и вече се движеха по открития склон. Фиона виждаше пред себе си иглолистните насаждения, зад които се криеше мостът.

Когато наближиха дърветата, отзад се разнесе гласът на Кит.

— Той няма да ни пусне така лесно, Фиона — каза той едва чуто. — Спри колата.

Макар да отиваше против инстинкта си, който й подсказваше да се движи колкото може по-бързо, Фиона се подчини. Извъртя се на седалката и го погледна.

— Какво има, Кит?

— Ако мостът го няма, закъсваме — каза той с усилие. — Бинокълът — в жабката. Слез и погледни какво е положението. Моля те.

— Взел е пушката ти, Кит. Може в момента да ни наблюдава.

— Досега вече да е стрелял. Моля те.

Фиона се замисли.

Имаше смисъл в това, което каза Кит. Ако Блейк беше от тази страна на пропастта, той щеше досега да е стрелял по тях, още докато се качваха на лендроувъра. При това можеше да се прикрива зад боровете. Кит още не бе излязъл от шока и тя не можеше да си позволи да рискува. Слезе от колата и тръгна покрай дърветата към завоя, от който можеше да види моста. Когато зави, прикривайки се зад няколко израснали наблизо едно до друго дървета, на лицето й се изписа усмивка. Мостът си беше на мястото. Каза си доволно, че страховете на Кит се бяха оказали неоснователни.

Но след като тъй или иначе бе взела бинокъла, реши да провери по-внимателно дали няма разхлабени греди. Вдигна бинокъла към очите си и нагласи фокуса така, че да вижда ясно моста. Първоначално всичко й се стори наред. После сърцето й подскочи. Свали бинокъла от очите си, после го вдигна и пак погледна. Идеше й да се разплаче. В далечния край на моста въжетата бяха прерязани почти докрай. Прорезите се виждаха ясно през бинокъла.

Нямаше изход. От път към свободата мостът се бе превърнал в смъртоносен капан.