Вал Макдърмид
Смърт в сенките (58)

Глава 53

Упътването бе запечатано в паметта й като надпис върху надгробен камък. „Тръгваш по А-839 от Леърг“. Върна се назад от центъра, прекоси теснините на река Шин, преди да се разшири и да стигне до двата залива в единия край на езерото. Известно време се движеше по брега, после зави на запад, а от дясната й страна остана един заоблен хълм. Хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, за да провери дали Керълайн се движи зад нея.

„На около миля извън града ще видиш отклонение вдясно. На пътепоказателя пише «Салахи».“ Да, ето го отклонението. От другата страна на пътя имаше дори телефонна кабина. Фиона спря и посочи с пресилен жест към кабината. Керълайн вдигна палец, посочи часовника си и изпревари Фиона, за да спре точно до телефонната кабина. Фиона хвърли поглед към часовника. Девет и трийсет и седем минути. Имаше един час. Подкара отново и зави рязко надясно.

„Поемаш по пътя (имай предвид, че е много неравен, именно затова ти заех лендроувъра) и караш около пет мили и половина“. Тя се подчини на инструкциите. Пътят, който скоро стана каменист и изровен, се виеше на около четиридесет фута над единия бряг на езерото. По стръмния склон надолу тук-там растяха дървета. От лявата страна на пътя бяха засадени иглолистни дървета, които се простираха до самия хребет. Но Фиона, вече изцяло съсредоточена върху това, което й предстоеше, не обръщаше внимание на красивия пейзаж. Когато иглолистната гора свърши, мина покрай няколко къщи и се озова на открит скат, покрит с пирен. Тук вече нямаше никакви признаци на живот, само в далечината се виждаше тънка струйка торфен дим, който се виеше над нечий комин.

След малко повече от миля пътят започна да се вие нагоре. Но този път, вместо спретнатите борови редици, край него имаше пъстра широколистна гора. Калини, брези, елхи и високи, разкривени шотландски борове растяха в привиден хаос сред добре поддържана гора, оградена от пътя с висока ограда, по която тук-там се виждаха високи дървени порти.

Гората свърши рязко след един завой. Пред нея се виждаше дере. Над него минаваше солиден на вид дървен мост с перила от стомана. „Пресичаш едно речно корито — Алт а’Клаон“. Нямаше съмнение, че е на прав път. Когато бе на средата на моста, Фиона започна да се движи много бавно, хвърляйки поглед към дълбоката петдесет фута пропаст със скалисти стени под себе си. Реката течеше бързо по коритото което си бе издълбала, водите се разбиваха на бяла пяна, когато се блъскаха в заоблените скали, нападали по пътя им. Блясъкът на слънчевата светлина не проникваше толкова дълбоко в пропастта и реката имаше матово кафявия оттенък на неполиран кехлибар.

Фиона премина по моста на полусъединител. Напрежението на тялото се пренасяше в ръцете й и те се бяха вкопчили във волана като нокти на хищна птица. „… и виждаш пред себе си ляв завой. Тръгваш по него.“ Зави наляво, борейки се с волана, докато лендроувърът протестираше срещу пътя, настлан с разпилени камъни. Време беше да мине на четири по четири. Тя проведе операцията в съответствие с инструкциите на Локлан. Колата се разтърси и веднага след това започна да се движи по-леко по неравния път.

„След половин миля има още един завой наляво, пътеката те връща покрай дерето и трябва да минеш по един въжен мост — доста по-здрав е, отколкото изглежда, но не вдигай повече от пет мили в час.“ Фиона влезе в завоя и наближи моста — конструкция от дървени греди, окачени на железни въжета. Сърцето й се беше качило в гърлото. Не й се вярваше тази крехка конструкция да издържи тежестта на лендроувъра. Но се налагаше да се довери на думите на Кит. Спря преди началото на моста и мина на първа скорост. После запълзя напред със скоростта на човешки ход. Мостът изскърца застрашително, когато пое тежестта на колата, но издържа, докато тя препълзя двайсет и петметровата ширина на пропастта.

Когато стъпи отново на твърда земя, издиша, и едва сега осъзна, че е задържала дъха си. Свали мокрите си от пот ръце от волана и ги избърса в панталона.

— Да му се не види, дано не съм сбъркала — промърмори тя. — И дано стигна навреме.

„От другата страна на реката има дървета. Минаваш покрай тях и караш все направо. Къщичката е на около една миля от там.“

Краят предстоеше непосредствено. Тя мина през редицата дървета от другата страна на дерето. След още стотина ярда зави отново и за свое удивление едва не бутна някакъв човек, който вървеше по пътя право към нея, нарамил брадва, с наръч съчки под мишница. Тя заби спирачки и свали прозореца. Човекът, потънал в анорака си и смъкнал плетената си шапка почти до носа, с шал, увит около врата и устата, вдигна ръка в знак на поздрав.

— Търся къщата на Кит Мартин — каза тя. — На прав път ли съм?

Тъмните му вежди се смръщиха.

— На писателя ли? Да, има още около миля нагоре.

Ако съдеше по акцента му, човекът не беше местен, но явно познаваше околността. Сигурно бе някой от новодошлите, които също като Кит, изкупуваха обявените за продан парцели, съблазнени от ниските цени и спокойствието на живота сред природата.

— Благодаря — каза тя. — Не сте го виждали днес, нали?

Мъжът поклати глава.

— И аз излязох току-що за дърва.

Фиона му махна с ръка и продължи. Скоро се озова на открито възвишение, обрасло само с жилав, кафеникав пирен. Тук-там се виждаха скали — ту големи, заоблени скални късове, ту по-ситни скални отломки, засипали доста голяма територия. Напред се виждаше горичка. Предположи, че тя служи на къщата за защита от вятъра и отби встрани от пътя, преди да стигне до нея.

Това беше. Нямаше връщане назад. Прилошаваше й от страх и напрежение, но трябваше да продължи напред. Сграбчи плика с покупките си и го пъхна в непромокаемото яке. Пое си дълбоко, но треперливо дъх, отвори вратата и слезе на пътя.

Знаеше, че не бива да тръгва направо към къщата. Ако убиецът бе там с Кит, той несъмнено следеше пътя. Огледа се и взе решение. Хлътна в горичката, под ъгъл спрямо пътя, и започна да се промушва през млади дръвчета и да тъпче къпиновите храсти, които се изпречваха на пътя й. Беше трудно, толкова повече, че трябваше да внимава да не вдига много шум.

След около десет минути се озова пред широка просека. В средата й имаше едноетажна постройка с покрив от каменни плочи. Бе излязла откъм задната стена, на която нямаше прозорци. Идеално за изпълнение на плана й. Тя се огледа, учудена от липсата на кола наблизо. Ако убиецът бе тук с Кит, те трябваше да са пристигнали с нещо. Ами ако вече бе късно? Ако вече беше изпълнил намерението си и бе убил Кит? Никога досега не се бе чувствала толкова уплашена и толкова сама.

— Не преувеличавай — промърмори тя под нос. В най-лошия случай бяха дошли преди два часа. За убиеца бе все пак важно да повтори ритуала на убийството така, както бе описано в книгата. Не би могъл да има достатъчно време, за да е успял да източи кръвта на Кит и да приключи с рисуването по стените. Или още не бяха пристигнали, или убиецът се е върнал до Леърг, защото се е оказало, че има нужда от нещо.

Или, разбира се, тя беше сбъркала.

Без да обръща внимание на последната мисъл, Фиона реши да предприеме нещо. Притича, ниско приведена, от дърветата до стрехата, доволна, че се бе сетила да си купи удобни обувки. После започна много бавно да се придвижва покрай стената на къщата. Когато стигна до края, се осмели да надникне зад ъгъла. Не забеляза никакъв признак на живот. Видя, че на стената има три прозореца. Избърса потта от челото си и решително зави зад ъгъла.

Чуваше ударите на сърцето си, докато вървеше на пръсти към първия прозорец. Надникна внимателно над перваза. Стаята, която видя пред себе си, очевидно беше спалнята на Кит. Не се забелязваше никакво движение. Стори й се странно да гледа нещо, което й бе непознато и все пак толкова близко. В гърдите й се надигна вълнение, от което едва не й спря дъхът.

Тя преглътна с усилие и мина бързо покрай прозореца, после тръгна по-предпазливо, преди да надникне през втория. Стори й се, че той е направен по-късно, защото размерът и формата му бяха много по-различни. Отблизо се виждаше, че от вътрешната му страна са спуснати щори. Това почти сигурно беше банята. Ако бе права, Кит трябваше да е там. Повъртя главата си под различни ъгли с надеждата, че ще намери някоя пролука, но не можа да види нищо.

Ядосана, Фиона продължи към третия прозорец. Хвърли първо един бърз поглед, за да се убеди, че и в това помещение няма никой. После се зае да оглежда вътрешността; В стаята имаше голяма маса, две кресла от двете страни на печка с дърва, малка кухненска ниша и два шкафа, които заемаха стените чак до тавана. Имаше друг, метален шкаф, който бе отворен и отворената врата не позволяваше да се види какво има в него. На пода, близо до вратата, имаше найлонови пликове с емблемата на търговската верига „Уейтроуз“. Изглеждаше, че са поставени тук скоро, не личеше по тях да има прах. Фиона знаеше, че най-близкият супермаркет на „Уейтроуз“ е поне на триста мили от тук. Доказателството беше незначително, но я убеди напълно в правотата на заключенията й.

Тогава забеляза нещо, което потвърди най-страшните й опасения. Стомахът й се сви на топка. В най-далечния ъгъл, полускрита от издатината на комина, имаше малка масичка. На пода до нея имаше купчина парчета от метал и пластмаса. Това бяха очевидно останките на сателитния телефон.

Значи наистина бяха тук. Ако се съдеше по отсъствието на кола, в момента убиецът го нямаше. Явно действаше внимателно — счупеният телефон доказваше, че е предвидил и възможността пленникът му по някакъв начин да успее да се освободи. Сети се за човека, когото бе срещнала преди гората. Но той имаше съвсем безобиден вид, нарамил брадвата и съчките. При това вървеше пеш. Фиона съжали, че не се беше сетила да го попита дали е виждал наоколо някакъв непознат автомобил.

Не биваше да губи време в излишни размисли. Тя се отдръпна от прозореца и изтича до далечния ъгъл на къщата. Мина покрай малък каменен заслон, в който имаше дизелов генератор, после излезе откъм предната страна на къщата. Двойната дървена врата беше затворена и заключена. Блъсна я с рамо, но тя не помръдна.

Налагаше се да разбие някой прозорец — най-разумно бе да го направи отзад. Изтича обратно до прозореца на спалнята и задърпа рамката. Беше заключен. Фиона извади чука от плика, който бе пъхнала в якето, и го стисна здраво. Нямаше смисъл само да чупи стъклото. Трябваше да строши и дървената напречна летва. Пое си дъх, вдигна ръка и замахна с чука. Дървото се пропука, а стъклото от двете му страни се пръсна с трясък, като при експлозия. В горската тишина шумът й се стори неестествено силен. От гъсталака зад нея излетяха с пресипнал крясък две сойки и я накараха да подскочи.

Тя счупи докрай напречната летва и свали стъклото от рамката, за да не се пореже, докато минава през прозореца. Прехвърли внимателно единия си крак, повдигна се на мускули, седна на перваза и прескочи. Озова се в спалнята. В къщата цареше абсолютна тишина, и все пак на тази тишина й липсваше онази неопределима характеристика, която показва, че наоколо няма никой. За миг Фиона остана неподвижна, ослушвайки се за някакъв признак на опасност.

Прекоси внимателно стаята и отвори широко вратата. Отляво, в мрачното антре, се виждаше затворената врата на банята. Тя посегна плахо към дръжката, уплашена при мисълта какво ще види от другата страна. Стисна здраво очи, събра сили, завъртя дръжката и отвори вратата.