Вал Макдърмид
Смърт в сенките (56)

Глава 51

Керълайн навлезе в една отбивка точно преди Инвърнес и изключи радиото.

— А сега накъде? — попита тя.

Фиона се прозя и потърка очи с юмруци. Чувстваше се куха отвътре и леко й се гадеше — както става от липса на достатъчно сън, съчетана с големи приливи на адреналин. Дъждът беше спрял, въздухът беше забулен в лека сивкава мъгла, от която Инвърнес добиваше вид на призрачен град.

— Не знам — призна тя. — Знам само, че собственикът на гаража, където Кит оставя лендроувъра, се казва Локлан Фрейзър.

Керълайн изсумтя.

— Това, разбира се, изяснява нещата.

— Искаш да кажеш, че Фрейзър е често срещано име из тези земи, така ли?

— Може да се каже. Потомственият замък на предводителя на клана Фрейзър се намира на пет мили оттук. Тук името Фрейзър се среща по-често, отколкото Смит в Лондон.

Тя запали колата и потегли към центъра на града.

— Къде отиваме?

— В случай на съмнение се обръщайте към полицията. — Керълайн насочи колата към главната улица. — Или ще открием полицейския участък, или полицай от нощния патрул, който се тъпче със сандвичи в някое денонощно заведение.

— Мислиш ли, че в Инвърнес има такова нещо като денонощно заведение? — попита Фиона скептично.

Керълайн й се усмихна мрачно.

— Не ставай жертва на туристическата пропаганда. Инвърнес не е чак толкова дълбока провинция.

— Значи ли това, че можеш да ме упътиш откъде да си купя малко трева?

Керълайн повдигна вежди.

— Струва ми се, че по местните стандарти е или много рано сутринта, или прекалено късно през нощта за такава работа. Надявам се, че това беше шега.

Фиона се озъби.

— Технически погледнато, да. Но по принцип шегите би трябвало да са смешни, а на мен точно сега никак не ми е до смях. Нека се ограничим с една доза кофеин в местното денонощно заведение. Ако накрая се наложи среща с представителите на закона, последното, което ми трябва, е да установят, че съм надрусана.

— Така да бъде — Керълайн направи завой и се насочи наляво, където хоризонтът бе почти изцяло закрит от грамадата на супермаркет „Направи си сам“. На огромния паркинг имаше фургон, в който се предлагаха пържена риба и пържени картофи. До него бе спряла полицейска кола. Керълайн навлезе в отклонението към паркинга и спря близо до полицейската кола.

— Ти питай за пътя, защото имаш подходящ акцент — нареди Фиона. — Аз ще взема закуската.

Излезе от колата и се протегна. Макар да съзнаваше, че времето е от решаващо значение, можеха да отделят пет минути, за да хапнат нещо. Облегна се на тезгяха и до ноздрите й долетя смесена миризма на стара мазнина, евтин оцет, пържен лук и бензин. Менюто бе написано с ярък маркер на дъска, която някога е била бяла. Речникът на Фиона не включваше думи, които можеха да опишат сегашния й цвят, но ако трябваше да го сравни с нещо, единственото, за което се сещаше, беше бельото на много стар човек. Заведението предлагаше пържена риба, пържени картофи, хамбургери, наденички, сандвичи и кифли. На друга табела се съобщаваше, че има и „Чай, кафе и други напитки“. Фиона се усмихна на едрия мъжага зад тезгяха. Ако съдеше по нездравия му тен, той сигурно ядеше това, което готвеше.

— Два сандвича с пържени картофи, моля — каза Фиона. Това като че ли бе най-безопасно, при това многото въглехидрати щяха да я крепят доста време. — И два чая — добави тя.

— Готово — проговори планината от тлъстини, обърна се и започна да действа около шумящия фритюрник. Фиона се обърна, за да види как Керълайн се справя с полицаите. Тя се беше навела към отворения прозорец на колата и лицето й беше въплъщение на жизнерадостна доверчивост. Изведнъж Фиона се зачуди дали двете с Лесли щяха да останат заедно досега. Сигурно не. Първата любов рядко устоява на времето. Ако се бяха разделили, Керълайн надали щеше да й бъде приятелка. Каза си с удивление, че смъртта на Лесли бе станала причина да получи такъв рядко срещан дар, като истинско приятелство. Почеса се по главата и реши да отложи тези размисли за друго време. Тъкмо сега й бе трудно да съхрани чувството си за реалност, след като все повече се убеждаваше, че се е озовала в някакъв кошмар.

Керълайн се изправи, кимна на полицаите и тръгна обратно към колата. Срещна погледа на Фиона и вдигна победоносно палец.

— Заповядай, скъпа — каза дебелият продавач в този момент и тръсна на тезгяха две претъпкани с пълнеж франзели, увити в хартиени салфетки. Фиона му подаде пет паунда, махна с ръка в знак, че не иска ресто, и се съсредоточи върху старанията си да носи едновременно двата сандвича и две пластмасови чаши с чай.

Като седнаха обратно в колата, двете се нахвърлиха на храната. Между две хапки от учудващо вкусния сандвич, Керълайн й обясни накъде отиват.

— Гаражът на Локлан Фрейзър бил някъде близо до летището. Оказа се, че ченгетата го познават. Не като нарушител на закона, спокойно. Просто защото… е, те научават най-различни работи.

Тя караше полека, със сандвича в едната ръка, стиснала чашата чай между бедрата си, и внимаваше да не го разлее на завоите.

Докато минаваха през града, улиците започнаха да оживяват, жълти правоъгълници започваха да мигат по сивите фасади на сградите. Сега вече се разминаваха с други коли и с камионетките, които разнасяха млякото. Нощното небе започна леко да светлее на изток. Фиона се чудеше къде ли е Кит. Дали тя щеше да пристигне навреме, или вече беше закъсняла? Дали убиецът щеше да се придържа към текста, или щеше да предпочете приблизителното му подобие?

Ако беше дала свобода на въображението си, вместо да заключи умишлено спомените си за съдържанието на „Кръвна картина“ в най-тъмните кътчета на мозъка си, сигурно щеше да възпроизведе с голяма точност това, което се случваше в момента само на два часа път с кола от Инвърнес.

 

 

Кит се връщаше мъчително в съзнание, от време на време чувстваше замайване, прекъсвано от пристъпи на ужасна болка. Беше получил втори удар по главата. Дългите часове, които бе прекарал вързан в багажника, го бяха направили неспособен да реагира и да се предпази от удара, който му бе нанесен в мига, когато задната врата на джипа се отвори.

Първото нещо, което почувства, като изключим болката, беше студ. Отвори с усилие очи и се озова в обстановка, която приличаше на кошмарно повторение на нещо, което вече веднъж си преживял. Познаваше мястото, защото то бе негов дом; познаваше сцената, защото я бе съчинил сам. Седеше гол на тоалетната чиния, а ръцете му бяха завързани с белезници за металните тръби, които минаваха по стената. Глезените му бяха завързани един за друг, веригата беше увита около основата на тоалетната чиния, така че той практически не можеше да се движи.

Беше сам, но знаеше, че това няма да е за дълго.

Знаеше какво следва.

 

 

Керълайн спря пред двуетажната каменна сграда, на която се виждаше полуизтрит надпис в бяло и червено — „Гараж Фрейзър“. Гаражът изглеждаше така, сякаш е съществувал и преди откриването на двигателя с вътрешно горене. По-голямата част от фасадата бе заета от голяма двукрила порта, в която се виждаха очертанията на друга, по-ниска и тясна врата. Встрани от портата имаше още една дървена врата, на която се виждаше номер — трийсет и едно. На горния етаж, зад прозорец с матирано стъкло, светеше лампа.

Фиона се наведе встрани и прегърна Керълайн.

— Благодаря ти — каза тя. — Безкрайно съм ти задължена.

— Нищо още не е приключило — възрази Керълайн. — Нали не мислиш, че ще си плюя на петите точно сега?

Фиона се облегна назад.

— Недей, Керълайн. Трябва да си вървиш у дома.

Керълайн поклати глава.

— Няма да стане. Не бих толкова път, за да те изоставя. Не можеш да ме домъкнеш дотук и да ме изриташ точно когато ти предстоят истинските неприятности.

— Това не е игра, Керълайн. Ако съм права, човекът, който е отвлякъл Кит, вече е убил трима души и изобщо не страда от угризения. Ако някой се изпречи на пътя му към целта, той няма да се поколебае да убие и него. Не мога да те поставя в такова положение — Фиона беше категорична, лицето й отразяваше същата решителност.

— Ако е наистина толкова безмилостен, трябва да се погрижиш да имате поне равни шансове.

— Не. Знам много добре какво правя. Не искам да ми тежиш на съвестта. Не бих могла да живея с тази мисъл. — Фиона разкопча колана си и отвори вратата. — Моля те, Керълайн. Върви си у дома. Обещавам да ти се обадя по-късно. Сега излизам от колата и няма да направя и крачка, докато не те видя да обръщаш и да поемаш по обратния път. — Тя отвори широко вратата, излезе, наведе се, надникна в купето и допълни. — Говоря сериозно.

Затвори внимателно вратата и отстъпи назад.

Керълайн удари вбесено волана с длан, после запали и потегли, Фиона я проследи с очи, докато обръщаше и излизаше обратно на пътя, по който бяха дошли. Когато задните светлини на хондата изчезнаха зад завоя, тя се обърна към малката врата. Пое си дъх и натисна звънеца.

Мина малко време, после някой затрополи с тежки стъпки надолу по стълбите. Вратата се отвори и Фиона видя пред себе си мъж на не повече от трийсет години, с високи работни ботуши, облечен в джинси и дебела карирана риза, която висеше разкопчана над сивата му тениска. В едната си ръка държеше чаша чай. Лицето му изразяваше дружелюбно любопитство.

— Търся Локлан Фрейзър — каза Фиона.

Той кимна.

— Да, аз съм.

— Съжалявам, че ви безпокоя толкова рано…

Той се усмихна.

— Не е чак толкова рано и изобщо не ме безпокоите. С какво мога да ви услужа?

— Казвам се Фиона Камерън…

Той веднага я прекъсна.

— Ами че вие сте гаджето на Кит! Разбира се, трябваше веднага да ви позная, нали съм виждал снимката ви в къщичката. Много се радвам да се запознаем най-сетне — той хвърли поглед зад гърба й. — Сама ли сте?

— Не, една приятелка ме докара дотук. Кит ще дойде по-късно, а аз трябва да взема лендроувъра. Нали няма проблем?

— Не, разбира се. — Локлан започна да рови в джоба си и я покани да влезе. — Само да намеря ключовете. — Мина покрай нея и отвори вратата, която беше врязана в портата. — Тук са, само момент. — Запали лампата вътре и след малко се появи отново с връзка ключове. — Елате с мен, колата е отзад. Резервоарът е пълен, напълнил съм и тубите с дизелово гориво за генератора — добави той през рамо, докато вървеше пред нея по тясната пътека, която водеше към празното място зад гаража. Там бяха паркирани няколко възстарички превозни средства. Локлан се насочи към лендроувъра, който приличаше на реликва от Втората световна война.

— Заповядайте — той отключи вратата откъм мястото на шофьора и отстъпи назад, за да може Фиона да седне зад волана. — Карали ли сте такова нещо преди?

Фиона поклати глава.

— Никога не съм имала удоволствието — каза тя иронично.

Локлан й обясни капризите на лендроувъра, после я изчака да изкара колата от паркинга и да я насочи към улицата. Помаха й весело с ръка и тя потъна в сивата утрин.

 

 

В зоната, която попада под юрисдикцията на полицията на Централен Лондон, има триста осемдесет и пет самостоятелни системи с камери за наблюдение. В рамките на тези системи функционират хиляда двеста и осемдесет камери. Пазарът Смитфийлд е обслужван от една от тези системи, така че почти всяко негово ъгълче попада в обхвата на някоя камера. Разбира се, някои камери дават по-добър образ от други, като се има предвид разликата в осветлението и разстоянието до заснеманите обекти.

Една от първите мерки, предприети от главен инспектор Сара Дювал, бе изземването на всички видеоленти от въпросните камери. Отнесоха ги в полицейския участък на Сноу Хил. През цялата нощ след това следователите гледаха видеозаписите, внимаваха да не се разсейват и търсеха упорито по кадрите лицето на Чарлз Кевъндиш Редфорд.

Сара Дювал бе успяла да поспи четири часа. Бяха успели да убедят един съдия да разреши удължаването на престоя на Чарлз Редфорд в ареста и едва тогава тя си позволи почивка. Не си направи труда да се връща до апартамента си, просто се заключи в кабинета си, сви се на малкия диван, сложен там точно с тази цел и заспа. Четири часа сън далеч не покриваха нуждите на организма й, но би трябвало да бъдат достатъчно, за да продължи да функционира. Поне тя така се надяваше.

Върна се в общото помещение малко след седем и започна внимателно да преглежда постъпилите през нощта доклади, за да види дали в тях няма нещо, което да свърже по-сигурно Редфорд с престъпленията. Когато го бе уведомила за несъответствието между неговите изявления и откритието, направено в Дорсет, той не се притесни ни най-малко. Просто сви рамене и каза:

— Нали точно това искахте? Нали ви трябваше да ме хванете в лъжа? Освен това, нали престъпниците лъжат?

Единственото, в което тя се убеди окончателно бе, че той в никакъв случай няма да им даде възможност да докажат правотата на думите му.

Но тя вярваше, че рано или късно някой от следователите — било то от нейния екип или от Дорсет — ще открие това ключово късче информация, което щеше да докаже неоспоримо, че именно Чарлз Редфорд е извършителят на жестокото убийство на Джорджия Лестър. Мислеше си мрачно, че каквото и да открият, все ще е от полза. Защото досега резултатът се равняваше на голяма, тлъста нула.

Докато преравяше голямата купчина, която явно не съдържаше нищо, един от служителите я повика по име. Тя вдигна очи и видя, че той говори по телефона.

— Да?

— Можете ли да прескочите до видеозалата? Едно от момчетата е попаднало на нещо и ви моли да погледнете и вие.

Дювал беше излязла от стаята още преди той да затвори телефона. Забърза с големи крачки по коридора към залата, където няколко души преглеждаха видеозаписите от пазара. Щом отвори вратата, един от следователите се обади нетърпеливо:

— Моля ви, погледнете това!

— Какво има, Харви? — Дювал се изправи зад него и впери поглед в екрана. — Откри ли го?

— Прехвърлях записи от коридора, през който се влиза в служебните помещения. Самата врата не се вижда, но друг път натам няма. Така или иначе, този запис е от петък, два дни преди Джорджия Лестър да изчезне. — Той включи видеокасетофона. На екрана се появи трептящият образ на мъж, заснет в гръб. Беше облечен в бяла престилка и тъмни панталони, с шапчица, каквато носеха всички месари по хигиенни съображения. Доколкото се виждаше, той държеше в ръце голям пластмасов поднос с разфасовано месо. Харви посочи към екрана.

— Направи ми впечатление, защото на подноса има и нещо, увито в черен найлонов плик, виждате ли?

— Да — каза предпазливо Дювал. — Но това не е Редфорд. Фигурата е съвсем различна. Има ли кадри, на които се вижда как се връща?

— Заради тях ви повиках — той натисна клавиша за бързо превъртане напред и филмът отново затрептя на екрана. Внезапно мъжът отново влезе в кадър. Харви спря кадъра, на който мъжът се намираше на около три метра от камерата.

— Точно тук лицето му се вижда най-ясно.

Дювал се намръщи. Това лице й се струваше познато, но не можеше да разбере откъде.

Харви я гледаше в очакване.

Тя се взря в екрана, сякаш искаше да накара образът да стане по-ясен само със силата на волята си. Тогава изведнъж нещо сякаш щракна в главата й. Звучеше като пълна безсмислица, но тя беше уверена, че не греши. А ако не грешеше, последиците биха били толкова ужасни, че би предпочела да не се замисля за тях. Тя се изправи.

— Прати този кадър за увеличаване. Нека го изчистят и изяснят колкото е възможно повече. Аз ще се свържа с централата на столичната полиция. Отивам в кабинета си. Добре се справи, Харви.