Вал Макдърмид
Смърт в сенките (54)

Глава 49

Чакането беше непоносимо за Фиона, особено сега, когато се боеше за живота на Кит. Галоуей се бе опитал да й вдъхне увереност, но не бе пропъдил мъчителните опасения. Знаеше, че няма смисъл да последва съвета му и да се опита да заспи. Ако си легнеше, само щеше да се върти, разкъсвана от тревога. По-добре изобщо да не ляга и вместо това да се опита да измисли начин да помогне на Кит.

Само да знаеше къде е къщата! Като имаше предвид, че човекът, който е отвлякъл Кит, е потеглил от Лондон, не бе възможно вече да са стигнали до Лох Шин. Ако можеше да открие къде точно е къщата, би могла дори да стигне дотам преди тях.

Макар Галоуей да бе казал, че разполагат с време, Фиона знаеше, че не може да разчита на това. При всяко убийство досега убиецът се бе отклонявал от образеца, съобразявайки се със собственото си удобство. Да държи Кит като свой пленник, но жив, в продължение на цяла седмица, бе очевидно прекалено рисковано. Ако съдеше по досегашните прояви на убиеца, той не обичаше да поема излишни рискове. Колкото по-бързо стигнеше до Съдърланд, толкова по-големи бяха шансовете й да намери Кит жив. Не можеше да чака Галоуей да задвижи тежката полицейска машина чак утре сутринта. Трябваше незабавно да предприеме нещо. Разбира се, вече беше прекалено късно и нямаше откъде да купи подробна карта на околностите на Лох Шин, за да потърси вероятни места. Фиона си сипа нова чаша вино и влезе в Интернет. Написа „Лох Шин“ в полето за търсене и зачака нетърпеливо резултатите. Излязоха сайтове, на които любители фотографи представяха своите снимки на околностите; уебсайтове на хора, които считаха, че чудовището от Лох Нес има роднини в Лох Шин; уебсайтове, предлагащи вили под наем по бреговете на езерото; уебсайтове със съвети за рибари; имаше дори сайт на водноелектрическата централа. Но подробна карта нямаше. Единствената онлайн версия беше много обща.

Намери дори време да се самоизтезава с кървавите клюки в „Убийства зад вестникарските заглавия“. Знаеше, че няма да открие успокоение в този сайт, но желанието да разбере какви реакции е предизвикала смъртта на Джорджия я глождеше като нуждата да чоплиш коричка на рана.

Най-сетне в Лондон бе потвърдено официално това, което междувременно бе ясно и за малоумните. Да, съществува сериен убиец, който души по дирите на странните личности, които си изкарват хляба с писане на романи за… познайте какво? Серийни убийци! Колко изненадващо! Макар да звучи така, като че ли убиецът хапе ръката, която го храни, респективно прославя, това е истината.

Още по-смайващо бе самопризнанието, което прекъсна пресконференцията, дадена от полицията. Когато представители на полицията уведомиха медиите, че разфасованите останки на британската авторка на криминални романи Джорджия Лестър са били намерени във фризер в лондонския пазар Смитфийлд, се появи някакъв мъж, който обяви, че той е убиецът. Лицето се зае да разхвърля листовки сред журналистите, на които бяха обяснени мотивите му за тази ужасяваща поредица убийства.

Човекът, който направи самопризнание, е неуспял писател на име Чарлз Кевъндиш Редфорд. Той твърди, че въпросните трима писатели са плагиатствали от негови ръкописи, които им бил изпратил с надеждата, че те ще помогнат да бъдат издадени. Четиридесет и седемгодишният Редфорд е работил като санитар в болница. Може би там е научил някои подробности, които са му вършили работа впоследствие. В момента той е още в предварителен арест, но срещу него не е повдигнато обвинение.

Откриването на останките на госпожа Лестър доказа неопровержимо това, което много хора вече предполагаха. За да парафразираме Оскар Уайлд — един път (Дрю Шанд) изглежда лош късмет, втория път (Джейн Елиъс) — изглежда като съвпадение, но когато има и трети (Джорджия Лестър), определено можем да говорим за поредица.

Джорджия Лестър изчезна преди повече от седмица. Скептиците бяха на мнение, че е инсценирала умишлено изчезването си по подобие на кралицата на жанра, Агата Кристи, която прави нещо подобно през двайсетте години. Вярно е и това, че Лестър изказваше недоволство от издателите си, които бяха отказали да поемат разноските и за лична охрана на предстоящата й обиколка за представяне на новата й книга. Издателите реагирали като хора с повече ум, отколкото пари — рядко срещано явление сред издателите в наше време.

Но когато прочетохме подробностите около изчезването й — как колата й била изоставена на някакъв селски път, привидната липса на следи от насилие, отсъствието на свидетели — тогава вече по-чувствителните от нас почувстваха тръпки на ужас, защото си спомниха съдбата на жертвите на серийния убиец от „Сега и завинаги“ — единственият роман на госпожа Лестър, в който става дума за сериен убиец, който бе и филмиран с голям успех.

Носи се слух, че една дама, психолог и профайлър, от онези, които знаят предварително какво ще направи отрицателният герой, дала на ченгетата идеята да претърсят Смитфийлд. Дамата ни напомня на легендарната Кларис Старлингс, а всички знаем какво се е случило с нея, нали? Все пак, за да ти дойде такова нещо на ума, надали е необходимо да защитиш докторат по психология. Достатъчно е само да можеш да четеш.

Все пак сигурно няколко автори на трилъри спят по-спокойно тази нощ. Защото ако Редфорд не си беше казал всичко сам, сме готови да се хванем на бас, че щеше да мине доста време и да се натъркалят още трупове, докато полицията успееше да го залови.

Не забравяйте — всичко това прочетохте за първи път в „Убийства зад вестникарските заглавия“!

Сърдита на себе си, задето се поддаде на слабостта си да се рови в отблъскващите клюки на сайта, Фиона излезе от Интернет. Беше минал повече от час, а не беше напреднала ни най-малко.

Ядосана, тя отново опита да открие Стив. Никаква промяна. Нито един от телефоните му не отговаряше. Фиона затвори очи и започна да разтрива слепоочията си. Някъде в подсъзнанието й трябваше да се крие указание как да намери къщичката. „Опитай се да мислиш за нещо друго“, нареди си тя. „Остави подсъзнанието си да работи на спокойствие.“ Лесно беше да се каже, но много трудно да се изпълни — не можеше да мисли за каквото и да било друго, освен за Кит и за опасността, на която бе изложен.

Една разходка можеше да й помогне. Щеше да обиколи набързо близките улици, да се насили да възприема подробности от вида на къщите и градините. Може би така щеше да съумее да освободи достатъчно съзнанието си и необходимата й подробност щеше да се появи на бял свят.

Доволна, че е намерила някакво конкретно занимание, Фиона скочи и взе шлифера си, който все още влажен и смачкан, се търкаляше на леглото, където го бе хвърлила при влизането си. Облече се, взе мобилния си телефон, излезе от стаята и затича надолу по стълбите към улицата.

Зави надясно и закрачи покрай редиците къщи. Оглеждаше внимателно всяка къща, покрай която минаваше, надничаше в приземните етажи, опитваше се да прецени това, което обитателите им бяха направили, за да разкрасят жилищата си. Оглеждаше завесите, одобри една много голяма надвиснала лозница, каза си, че на всяка цена трябва да запомни едно много пищно чукче на входна врата. Това разтоварваше мозъка, също като плетене.

Когато стигна края на улицата, зави наляво и заслиза по хълма към Стокбридж. Съставяше на ум описания на всяка от сградите от жълтеникав камък, покрай които минаваше. Когато стигна до подножието на хълма, спря пред един магазин за алкохол и цигари и започна внимателно да оглежда изложените на витрината бутилки. Прекоси улицата и тръгна обратно надолу по хълма, без да престава да съставя описания на всичко, покрай което минаваше.

Беше на половин път до хотела си, когато споменът изплува.

— Лий Густафсон — каза тя възторжено на глас. После хукна с всички сили към хотела си, за да се възползва колкото може по-бързо от хрумването си.

Без да обръща внимание на удивлението на нощния портиер, Фиона претича през фоайето и хукна нагоре по стълбите. Още преди да затвори вратата, бе хвърлила отново мокрия си шлифер на леглото и вече седеше пред лаптопа. Лий Густафсон беше американец и пишеше криминални романи, в които ставаше дума за екологични престъпления. Работеше със същото издателство, което издаваше и Кит в Америка. Преди две години бяха правили заедно една рекламна обиколка, бяха пили във всяка книжарница за криминална литература на територията на Средния Запад. Така се изкова приятелство, издържало на годините, през които само си разменяха имейли. Преди една година Кит беше дал на Лий ключовете на къщичката, за да проучва съхраняването на редките животински видове във високопланинската част на Шотландия. Лий Густафсон беше човекът, който можеше да й каже къде точно се намира къщата.

Оставаше да открие Лий.

От Глазгоу се виждаше само едно далечно оранжево сияние в небето на запад. Но Кит нямаше представа от това. Бе изстрадал адската болка в ръката, върху която лежеше, и с отчаяни усилия бе успял да се измести така, че сега беше по корем. Така успя да облекчи болката в раменете и постоянните бодежи в единия си крак, но тъпата болка в главата си оставаше непроменена.

Беше изгубил представа за времето. Знаеше само, че е пленник в това движещо се превозно средство поне от два часа насам. Знаеше го, защото през това време бе понесъл още едно изтънчено мъчение — бе слушал собствения си глас да чете написаните от самия него думи, с които се описваше това, което най-вероятно щеше да бъде и собствената му съдба. По негова преценка от касетата „Кръвна картина“ оставаше още около час.

Бе се опитал да не слуша, като пееше на ум любимите си песни. Но не помагаше. Разказът нахлуваше безмилостно в съзнанието му, натрапваше се, превръщаше го по ирония на съдбата в жертва на собствения си талант.

Поне докато все още се движеха, имаше някаква надежда. На човека, който го бе отвлякъл, щеше да му се наложи да спре, за да зареди с гориво. Това щеше да е неговият шанс. Щеше да рита, да се мята, да се блъска във всички прегради около себе си. Опита се да се съсредоточи. Какво имаше на краката си?

Обзе го разочарование. Не беше излизал цял ден, и когато убиецът го нападна, бе обут с меки пантофи. Дори да вложеше цялата сила на краката си, като риташе капака, щеше да се чуе само тъп удар. Такова нещо изобщо нямаше да се различи сред общия шум на бензиностанцията. Пък и не му се вярваше човек, който бе в състояние да подготвя така внимателно плановете си, да спре на оживена бензиностанция и да остави Кит в багажника, докато той отиде да си вземе кафе и сандвич.

Трябваше да има нещо, което може да се направи. В крайна сметка, той сам бе измислил клопката, в която падна. Ако съществуваше изход, трябваше да може да се досети за него.

Можеше и да успее, ако не трябваше през цялото време да се слуша как сам чете смъртната си присъда.

Фиона успя да открие много лесно телефона на Лий Густафсон. Когато се порови в международния телефонен справочник, установи, че неговият телефон не фигурира в официалните справочници. Това не я изненада. Беше опитала този вариант просто за всеки случай. Всъщност не изпитваше никакви задръжки да се обади на всички писатели и колеги на Кит, чиито телефонни номера знаеше. Не я интересуваше, че беше почти един часа сутринта. Все пак предпочете да звънне първо на Чарли Томпсън. Чарли живееше сам, а Фиона знаеше и че си ляга късно. Най-вероятно се беше проснал на някое кресло и гледаше филм на ужасите с чаша арманяк до себе си, а котката спеше на гърдите му. По-добре да се обади на него, отколкото на някой, когото звънът на телефона щеше да стресне и да събуди от сън.

Чарли вдигна слушалката на четвъртото иззвъняване.

— Здравей, обитателю на планетата Земя — избоботи басовият му глас в ухото й.

— Чарли, здравей, обажда се Фиона Камерън.

— Боже мили! Не спиш ли вече трети сън? Или си развила внезапни проблеми със заспиването?

Фиона стисна зъби, за да не му се развика.

— Извинявай, че се обаждам толкова късно, Чарли, но Кит го няма, а ми трябва телефонният номер на Лий Густафсон.

— Фиона, скъпа, ако имаш нужда някой мъж да те ухажва по телефона в отсъствието на Кит, не ти трябва да плащаш международни разговори, аз съм на твое разположение — той се изкиска.

— Ще го имам предвид, Чарли. Имаш ли номера на Лий?

— Пак ме разкара! Чакай малко, скъпа, трябва да отида до другата стая — тя чу скърцането на стола, възмутеното мяукане на котката и тежките стъпки на Чарли, които постепенно заглъхнаха. Чарли беше единственият човек от кръга на познатите й, който се разхождаше из къщи с тежки рокерски обувки. Мина една безкрайно дълга минута, после стъпките отново приближиха.

— Там ли си? Имаш ли нещо за писане?

— Да, имам.

Той прочете номера на Густафсон и го повтори, за да се убеди, че го е записала правилно.

— Позабавлявай се с Лий — добави той, — но не забравяй, че сърцето ми все така гори за теб.

— Никога не бих го забравила, Чарли — тя се насили да не излиза от тона на закачлив флирт, който отдавна се бе установил между тях. — Благодаря ти.

— Няма защо. И да кажеш на онзи твой мъж, че ми дължи един мейл.

— Готово. Лека нощ.

— Ще се постарая да е лека.

Той затвори телефона и Фиона веднага набра номера, който бе записала.

Чу единичния тон, който означаваше „свободна линия“ в американската телефонна система. Един път, два пъти, три пъти. После щракване. Включи се телефонен секретар.

— Здравейте, това е телефонът на Лий и Дороти. За съжаление не можете да разговаряте с нас, защото сме извън града до понеделник. Оставете съобщение и ще ви се обадим веднага, щом се приберем у дома.

Фиона отказваше да повярва на ушите си. Имаше чувството, че цялата вселена организира гигантски заговор срещу нея и Кит. Беше толкова убедена, че Лий ще реши проблема й.

Отчаяна, тя отново влезе в пощенската си кутия с надеждата, че Галоуей може да се окаже прав и че Кит все пак й е изпратил съобщение, което досега е блуждало из киберпространството. Може наистина сървърът да е бил блокирал и пощата да е била задържана. Но разбира се, в пощенската й кутия нямаше нищо.

Хрумна й да прегледа пощенската кутия на Кит. Може би неволно беше й пратил мейл до собствения си адрес? Не можеше да си представи как би станало това, но вече се вкопчваше за всяка сламка.

Чакаха го дванайсет неотворени съобщения. Повечето бяха от други писатели, вероятно във връзка с Джорджия. Нямаше нищо, което би могло да идва от самия Кит. Още по-обезпокоително бе това, че ако се съдеше по часовете, когато бяха пристигали съобщенията, той не си бе отварял пощата от ранния следобед. Това беше също толкова нетипично за него, както и фактът, че не се бе свързал нито веднъж с Фиона. Вместо успокоение, тя намери нови причини за тревога.

Прекъсна връзката и остана така, вперила очи в екрана. Внезапно нещо трепна в паметта й. Точно преди Лий да отиде в къщата в Шотландия, тя и Кит заминаха на почивка в Испания. Кит бе взел както обикновено лаптопа със себе си. За него бе невъзможно да не проверява редовно пощата си — все едно да спре да диша. Докато бяха в Испания, Лий и Кит си размениха няколко мейла във връзка с къщата.

Тя отвори припряно файла, в който се събираха изпратените и получени от Кит писма. Повика „изпратени съобщения“ и установи, че във файла има 2539 такива, подредени по дати. Имаше възможност да търси името на получателя по азбучен ред, затова избра тази възможност. Докато чакаше програмата да извади имената, барабанеше нетърпеливо с пръсти по масата. После намери името на Лий Густафсон в списъка и започна да рови из писмата, които Кит му бе пращал, по дати. Знаеше поне месеца, който й трябваше, и скоро попадна на него. През този месец Кит бе пратил девет съобщения на Лий. Фиона започна да ги чете едно по едно.

И най-сетне откри това, което й трябваше.

„Излизаш от Леърг и тръгваш по А-839. Когато си на около миля извън града, ще видиш един тесен път, който се отклонява вдясно, на пътепоказателя пише «Салахи». Поемаш по него (имай предвид, че е много неравен, именно затова ти заех лендроувъра) и караш около пет и половина мили. Пресичаш едно речно корито — Алт а’ Клаон, и виждаш пред себе си ляв завой. Тръгваш по него, след половин миля има още един завой наляво, пътеката те връща покрай дерето и трябва да минеш по един въжен мост — доста по-здрав е, отколкото изглежда, но не вдигай повече от пет мили в час. От другата страна на реката има дървета, минаваш покрай тях и караш все направо. Къщичката е на около една миля от там. Бих допълнил, че няма начин да я пропуснеш, но се страхувам да не ме откриеш и да ме застреляш.“

Фиона бе обзета от дълбоко облекчение. Сега вече знаеше къде убиецът ще отведе Кит. Знаеше и как да стигне дотам. Да ги вземат дяволите и Сара Дювал с прословутата й сигурност, и Санди Галоуей и баналните му успокоителни фрази. Да го вземат дяволите и Стив, който изчезна тъкмо когато й трябваше. Тя щеше да открие Кит, с или без тяхна помощ.