Вал Макдърмид
Смърт в сенките (52)

Глава 47

Стив мислеше, че апартаментът й е точно отражение на личността й. Светъл, с леки мебели, стилно и смело обзавеждане. Тери живееше на последния етаж на една стара тухлена сграда близо до Сити Роуд. Долните три етажа бяха заети от студио за графичен дизайн, работилница за кожени изделия, и фирма, която се занимаваше с разпространението на продукцията на независими филмови компании. На звънеца за последния етаж пишеше просто „Складова база Фаулър“. Стив заподозря, че помещенията на последния етаж не са предвидени за живеене. Заподозря също, че Тери въобще не се вълнува от този факт.

Жилището й се състоеше от едно много голямо помещение. В единия край имаше врата, която водеше към много малка баня с душ-кабина. Стените на основното помещение бяха варосани, подът беше настлан с тъмна теракота. Една част от помещението изпълняваше функциите на спалня — там имаше голямо легло с табли от извити месингови тръби и няколко закачалки. В частта, определена за дневна, имаше няколко кресла, толкова меки, че бяха почти безформени, и малка стереоуредба. Имаше и ъгъл, отделен за работа — там беше бюрото с компютъра, а стените бяха покрити от горе до долу с лавици, пълни с книги. В друг ъгъл се намираше кухнята, близо до единия от прозорците. Там имаше кръгла чамова маса и няколко сгъваеми стола. До стената беше долепена масичка с портативен телевизор и видео. По стените имаше поставени в рамки рисунки на Кийт Харинг^[1]. Те бяха и единственият източник на ярки цветове в помещението.

Тя отвори вратата тържествено, имитирайки приветствени фанфари. Той застана на прага и огледа помещението. После кимна и каза:

— Страхотни плакати. Харесва ми.

Тя затвори вратата зад него и веднага се озова в прегръдките му. Устните им се търсеха, нямаше време да се събличат, само дърпаха трескаво дрехите, които им пречеха, желанието изтриваше от съзнанието им всичко, освен усещането за тялото на другия.

После, докато лежаха на леглото, все още раздърпани и задъхани, но без да се притесняват от външния си вид, Стив попита:

— Какво си предвидила след ордьовъра?

Тери се изкиска и пъхна ръка под ризата му.

— Това не беше ордьовър, а само дребна почерпка за сметка на заведението.

— Трогнат съм от вниманието.

Тери се измъкна от ръцете му и стана. Той следеше с очи гъвкавите й, непринудени движения.

— Предлагам да се разположим по-удобно — каза тя, смъкна роклята си през главата и изрита нанякъде обувките си.

— Приемам предложението.

Стив също стана, извади от джоба си мобилния телефон и пейджъра, отиде до бюрото и ги остави до клавиатурата на компютъра. После попита:

— Къде е банята?

Тери посочи с пръст.

— Там, накрая.

— Да не изчезнеш? — попита той, преди да влезе.

— Не се бой.

Щом Стив затвори вратата на банята зад себе си, тя скочи на крака и отиде до бюрото. Загледа замислено мобилния телефон и пейджъра. Снощното иззвъняване бе разрушило атмосферата на вечерта — и то дори не беше свързано с негов случай, а само го подсети отново за тревогите му за безопасността на неговия приятел. Нещо по-лошо, споменът за Фиона Камерън се беше изправил между тях. Тя не можеше да прецени какво се бе случило между тях в миналото, но инстинктът й подсказваше, че не става дума за обикновено приятелство. Щом чуеше името на Фиона, Стив се променяше, променяше се езикът на тялото му и подсказваше, че нещо повече се крие под повърхността. Днес нямаше да допусне призрака на Фиона в леглото при тях. Импулсивна както винаги, Тери протегна ръка и изключи и мобифона, и пейджъра. При това, убеждаваше се тя, докато се връщаше към леглото, днес беше петък, краят на работната седмица. Ако държеше на връзката си с този мъж, трябваше да разбие навиците му на работохолик. Нищо не й пречеше да започне да осъществява плановете си още от днес.

 

 

Сара Дювал стоеше под тъничката струя, която се изцеждаше от душа, и се чудеше защо във всички полицейски участъци, където бе работила досега, душовете винаги са развалени. Беше прекарала последния час в компютърната зала, където подчинените й въвеждаха търпеливо всички показания на свидетели от Смитфийлд. Разпитите продължаваха все още на територията на цял Лондон. Тъй като разпитите на Редфорд оставаха безрезултатни, тя реши да бъде по-настоятелна и в други аспекти на следствието. Излезе от залата едва когато забеляза, че буквите на екрана се размиват пред очите й, като че ли ги гледаше през вода.

Ако изпиеше още едно кафе, можеше да си докара някоя сърдечна криза, затова предпочете да вземе душ. Надяваше се, че една силна, хладна водна струя ще възстанови поне донякъде функциите на мозъка й.

Първите двайсет и четири часа след убийството бяха решаващи за всяко разследване. За лош късмет, тези двайсет и четири часа бяха изтекли по някое време миналата седмица. Следата, по която вървеше, отдавна бе изстинала. Доколкото можеше да прецени, нямаше нито едно свидетелско показание, освен онова на литературната агентка, което би могло да свърже по-здраво Редфорд с престъплението. А дори заплахата към агентката можеше да докаже само наличието на мотив, но не и пряка връзка с престъплението. Единственото конкретно сведение, с което разполагаха, бяха показанията на един шофьор, който твърдеше, че забелязал сребрист джип, може би тойота или мицубиши, паркиран зад ягуара на Джорджия Лестър в деня на изчезването й. Свидетелят не бе видял нито Джорджия, нито шофьора на джипа. Но нямаше данни Чарлз Редфорд да притежава или да е притежавал подобна кола. Тя беше пратила един полицай да проверява във фирмите, които осигуряваха коли под наем, дали Редфорд не е наемал такава кола наскоро.

Тя спря тънката струйка вода и излезе от душ-кабината. Изтърка се енергично с хавлиена кърпа и облече смяната чисти дрехи, които държеше в шкафчето си — сини джинси и широка памучна блуза. Може да не бяха много подходящи, но при всички случаи бяха за предпочитане пред изпомачкания костюм, който не беше сваляла вече трийсет и шест часа. Допирът на чистите дрехи до кожата й я освежи повече от душа. Хвърли набързо един поглед в огледалото, и реши, че може да продължава.

Когато влезе обратно в компютърната зала, долови веднага някакво ново чувство на приятна възбуда. Едва беше влязла, и един от сержантите избърза към нея.

— Имаме нещо ново от Дорсет — каза той. Едва успяваше да удържи усмивката си.

Дювал почувства, че умореното й лице отразява неговата усмивка.

— Казвай — нареди тя, дръпна най-близкия стол и седна.

— В единия край на градината на вилата има някаква барака. Първоначално не били разбрали, че е на територията на вилата, затова досега не я били претърсили. Така или иначе, съпругът споменал за нея пред един от полицаите, те разбили вратата преди два часа и се оказало, че убиецът я е заклал там. Край едната стена на бараката имало каменни пейки и те били целите в петна от кръв. Нещо повече, оставил си е инструментите там. Ножове, трион, и други подобни.

Дювал кимна.

— Може би е решил, че така е по-безопасно, вместо да ги вземе със себе си и после да се чуди къде да ги изхвърли. Сигурно са изпратили вече екип за оглед?

— Оглеждат бараката сантиметър по сантиметър.

— Чудесно. Дръж ме в течение.

Той я остави, видимо доволен, че има някаква конкретна задача. Изобщо не бе забелязал обезпокоеното й изражение. За първи път, откакто Редфорд си бе извоювал място в ареста, се бе появило нещо, което никак не съвпадаше с изявленията му. Трябваше да провери отново. Но Дювал беше повече от сигурна, че помни думите на Редфорд. Той беше казал, че е отвел Джорджия Лестър „на едно място, което знам от години, и което вие никога не можете да откриете“. Това отговаряше на текста в книгата.

Но не отговаряше на откритието, направено от полицията в Дорсет.

Притеснението обземаше постепенно преумореното й тяло, осезаемо като гадене. Ами ако инстинктът я бе подвел? Ако Редфорд беше най-обикновен търсач на слава и популярност? Ако убиецът бе още на свобода? Тя тръсна глава. Не искаше да приеме такъв вариант. Не беше възможно. Редфорд подхождаше идеално за ролята, чувстваше го.

Ами ако грешеше?

 

 

Първото, което почувства, беше болка. Мъчителна, постоянна болка в главата, бели, червени и жълти кръгове, които се въртяха пред очите му. Опита се да простене, но установи, че не може да движи устните си. Постепенно започна да чувства и други болки. Боляха го раменете, боляха го и китките. Опита се да смени положението на тялото си и се търкулна безпомощно по гръб. Завързаните отзад ръце се забиха болезнено в гърба му. Наложи се да завърти с все сила раменете си, за да възстанови не толкова болезнената първоначална позиция. Не разбираше какво става. Опита се да отвори очи, но това не му помогна особено. Стана дори по-тъмно, отколкото беше, преди да ги отвори.

Червата му къркореха. Болката в главата бе като че ли свързана по някакъв странен начин със стомаха и му причиняваше постоянно гадене. Където и да се намираше, беше в движение. Чу тихото бръмчене на двигател и общия шум от други коли по улицата. Долавяше и някакви гласове — очевидно работеше радио. Стигна до извода, че се намира в движеща се кола, и че шофьорът на колата слуша радио.

Сега споменът се върна със зашеметяваща бързина. Куриерът на прага, кашонът с книги. Движението, което бе доловил с периферното си зрение. После — нищо, до момента, в който дойде на себе си.

С ужасяваща яснота, която за миг пропъди дори болката, Кит разбра какво става. Беше пленник на кошмар, който сам бе съчинил. Изживяваше последните часове от живота на Сузана Тремейн, втората жертва на серийния убиец, наречен от него Кървавият художник. Убиецът, който я бе пленил и отвлякъл, преоблечен като куриер. После я беше натоварил на микробуса си и я бе откарал във вилата, където тя бе прекарала почивката си.

Двайсет и четири часа по-рано всичко това би било на челно място в мислите му. За нищо на света не би отворил вратата на куриер, дори да го познаваше по физиономия. Така би било преди ареста на Чарлз Редфорд, преди Сара Дювал да убеди Фиона, че убиецът е зад решетките и че животът им може да възвърне нормалния си ритъм, че няма основания страхът да ги съпровожда непрестанно.

Бяха направили ужасна грешка. Ужас скова сърцето му. Знаеше отлично какво го чака. В края на краищата сам бе написал сценария.

 

 

Преди да излезе от апартамента на Дрю Шанд, Фиона намери лавицата, където Дрю бе държал справочници, и прегледа една карта на Единбърг. Беше решила да се върне до хотела си пеш. Една бърза разходка из града можеше да проясни малко мислите й. Закрачи по улиците на Новия град, край джорджианските фасади, на път към Куийнсфери Роуд, и по лицето и косата й веднага полепна влага. Наоколо нямаше жив човек. Свърна по Дийн Бридж и си достави удоволствието да върви на нивото на короните на дърветата. Под нея, през ефирната пелена на лека мъгла, тук-там прозираха бледожълтите квадрати на прозорците на Новия град. Каза си, че атмосферата е доста призрачна, и ако човек с таланта на Кит или Дрю описваше сцената, сигурно косата й щеше да започне полека да настръхва. Но в този момент, след един ден, прекаран по летища и после в миниатюрната стаичка в Сейнт Ленърдс, тя изпитваше странното усещане за свобода, напълно изолирана от всички грижи, свързани с работата и любовта.

Когато стигна до хотела, почти не й се влизаше. Кратката разходка я беше освежила и й бе създала настроение за нещо по-приятно от постоянни размисли за убийства. Но единствената приятна перспектива, която можеше да й предложи вечерта, бе един телефонен разговор с Кит.

Фиона провери на рецепцията дали няма съобщения за нея. Нямаше нищо. Надяваше се той вече да се е обадил в отговор на едно от съобщенията, които му бе пращала по електронната поща през деня. Реши, че не бива да се дразни. Щеше да позвъни у дома. Надяваше се той да е включил микрофона на секретаря и да прослушва записите — тогава щеше да вдигне слушалката. Отиде в стаята си и поръча вечеря. Докато чакаше, включи лаптопа и провери отново пощенската си кутия. Нито ред от Кит. Не беше обичайно за него. Не бяха си разменили нито дума от сутринта — такова нещо не им се бе случвало много отдавна. Тя хвърли поглед към часовника си и видя, че минава девет. Не бе възможно да работи още. Би трябвало вече да отговаря на телефона.

Набра бързо познатия номер. Пръстите й се препъваха, затова се наложи да набира повторно. Линията беше свободна. Чу едно иззвъняване, после второ, трето, четвърто, пето… После се включи телефонният секретар. Този път записаният му глас не й подейства успокояващо. Тя изчака сигнала.

— Кит, аз съм. Ако си там, обади се, моля те… Хайде, обади се, искам да поговорим…

Напразно.

Докато ядеше поръчаните спагети и отпиваше от виното, Фиона продължи да преглежда писмата, за да е сигурна, че не е пропуснала нещо.

Когато телефонът иззвъня, тя се стресна и изпусна вилицата си. Сграбчи припряно слушалката и каза:

— Ало?

— Говори главен инспектор Дювал.

Обзе я дълбоко разочарование.

— О, здравейте. Очаквах друг разговор.

— Исках да разбера дали има някакво развитие — каза Дювал рязко.

Фиона описа накратко това, което бе свършила. Докато говореше, не чу от другата страна нищо, освен нечленоразделните звуци, които произнася човек, който записва чутото.

Когато свърши, Сара Дювал проговори.

— Така че не сте открили нищо, което да противоречи на теорията, че Чарлз Редфорд е убиецът?

Фиона си каза, че въпросът й е странно формулиран.

— Не, защо? Да не би при вас да има нещо ново?

Тревогата се пробуди като лек бодеж в гърдите й.

Дювал като че ли се поколеба.

— Дребно несъответствие, нищо повече — каза тя най-сетне.

— Колко дребно? — попита Фиона.

Дювал се зае да описва какво бяха открили полицаите в Дорсет и доколко то не съответстваше на думите на Редфорд.

— Когато получим първите резултати от лабораторията, ще можем да преценим дали несъответствието има някаква стойност — заключи тя.

— Но дотогава могат да минат дни — възрази Фиона. — Ако арестуваният е невинен, други хора може да са изложени на опасност. — Особено един човек, допълни тя на себе си, а паниката започна да свива стомаха й. — Ако е така, убиецът ще се чувства в пълна безопасност. Ще е убеден, че може спокойно да продължи с изпълнението на плана си.

А аз не мога да се свържа с Кит.

— Съзнавам, че е така. Правим всичко по силите си, за да открием потвърждение на думите на Редфорд.

— Цял ден не мога да се свържа с Кит — не издържа Фиона.

— Един от подчинените ми трябва да е взел показания от него днес следобед. Ще проверя как е минал разговорът. Може да е споменал, че има намерение да излиза вечерта — Дювал се опита да придаде на тона си увереност, каквато изобщо не изпитваше. — После ще ви се обадя пак.

— Ще чакам.

Фиона постави внимателно слушалката на мястото й, като че ли тази предпазливост би гарантирала и сигурността на Кит. Разбра, че е уплашена до смърт. Изведнъж скочи и хукна към банята. Успя точно навреме. Несмляните спагети, сосът и червеното вино заплуваха като кървава локва в тоалетната чиния. Напъните за повръщане продължаваха дълго след като вече нямаше какво да повърне. Облегна се назад и седна на пети. Лицето й беше потно, дишаше тежко и накъсано.

Мисълта, че Сара Дювал може да се обади, я накара да стане. Пусна водата в тоалетната и си изми зъбите. Защо се бавеше толкова? Тя прокара пръсти през косата си и се погледна в огледалото. Погледът й беше измъчен, лицето й изглеждаше изпито, сякаш страхът я бе разял отвътре.

— Изглеждаш отвратително — каза тя на отражението си. — Я се стегни, Камерън.

Звънът на телефона я накара да излети като стрела от банята. Връхлетя в спалнята, вдигна слушалката и извика:

— Да, Фиона Камерън слуша. Ало?

— Изглежда, че имаме малък проблем — каза неуверено Дювал от другата страна.

Господи боже, не! изкрещя нещо в нея.

— Какъв проблем? — попита тя с усилие.

— Той не е бил у дома, когато моят служител отишъл там.

Фиона простена.

— Нещо му се е случило.

— Не правете прибързани заключения, доктор Камерън. Моят подчинен призна, че е закъснял с цял час за уговорената среща. Господин Мартин може да е решил, че изобщо няма да дойде. Разбрах от съпруга на госпожа Лестър, че той и още няколко писатели имали намерение да се съберат, за да почетат заедно паметта на покойната. Вероятно това е обяснението за отсъствието на господин Мартин. Вижте какво, признанието на Редфорд отговаря на реалното положение по всички пунктове, с изключение на един. Той се отнася към разпитите като игра, като към някакво състезание по надхитряне. Възможно е да ни подвежда умишлено, точно защото е решен да не дава никакви уличаващи данни. Иска да се измъкне невредим, сигурна съм. — В гласа й не се долавяше и следа от съмнение. — Убедена съм, че господин Мартин ще ви се обади. Опитайте се да не се безпокоите.

— Лесно е да се каже, госпожо главен инспектор.

— Продължавам да вярвам, че сме арестували когото трябва.

— Не виждам какво друго бихте могли да кажете. Прекалено много вложихте в тази хипотеза, за да признаете нещо друго.

— Ако господин Мартин не ви се обади до утре сутринта, позвънете ми.

— Бъдете сигурна, че ще го направя.

Фиона хлопна слушалката. Ръката й трепереше.

— О, господи — прошепна тя. — Моля те, господи, нека не е той.

После започна да крачи из стаята. Шест крачки, завой, шест крачки, завой — като тигър в клетка. Привидната увереност на Дювал не й вдъхна никакво спокойствие. Знаеше, че Кит никога не би пропуснал да й напише нещо. „Мисли, Фиона, мисли!“, повтаряше си тя.

Взе бележника си с телефонните номера и намери номера на Джонатан Луис. Нямаше телефоните на повечето приятели на Кит, но Джонатан и жена му Триш бяха идвали често у тях на вечеря, и затова имаше и телефона им. Триш вдигна слушалката, явно приятно изненадана да чуе гласа на Фиона.

— Джонатан у дома ли е? — попита Фиона.

— Не, отиде на събирането, което организираха в памет на Джорджия. Кит не е ли с тях? — отвърна Триш.

— Предполагам, че е. Аз съм в Единбърг и се опитвам да се свържа с него, но все не успявам.

— Трябваше да се съберат в шест — каза Триш.

— Знаеш ли къде им беше срещата?

— Джонатан спомена нещо за някакъв клуб в Сохо, в който членувал Адам. Но не знам името му. Джонатан каза, че щял да дойде и Кит.

— Сигурно е така — въздъхна Фиона. — Сигурно вече преполовяват втората бутилка. Съжалявам, че те обезпокоих, Триш.

— Не е проблем. Ако е нещо спешно, защо не позвъниш на мобилния телефон на Джонатан?

Фиона си записа номера и го набра веднага щом приключи разговора си с Триш. Телефонът звъня десетина пъти, преди някой да отговори.

Когато най-сетне се включи, до Фиона долетяха звуци, напомнящи на улични размирици.

— Ало? Джонатан? — извика тя. — Обажда се Фиона Камерън. Кит някъде около теб ли е?

— Ало? Фиона? Не, къде е това копеле? Беше обещал да дойде.

— Не е ли с вас?

— Не, нали това ти казвам.

— И не се е обаждал?

— Не, чакай малко — Фиона го чу да вика: — Някой да знае нещо за Кит? Обаждал ли се е да каже защо няма да дойде? — Настана кратка пауза, после Джонатан отново заговори в микрофона: — Не се е обаждал на никого, Фиона. Не знам какво го е прихванало, но не е тук.

Фиона отново почувства, че стомахът й се свива.

— Ако се появи, кажи му да ми се обади. Моля те, Джонатан.

— Няма проблем. Спокойно, Фиона.

Той изключи телефона и тя отново остана насаме със страха, който пулсираше във вените й. Изпита желание да крещи, но се насили да разсъждава трезво.

Ако Кит бе следващата жертва на убиеца, той със сигурност щеше да копира убийствата в „Кръвна картина“. Книгата имаше много добра телевизионна адаптация, а освен това отговаряше на модела, по който убиецът работеше досега.

Ако убиецът се придържаше към текста на книгата, Кит би трябвало да е още жив. Кървавият художник оставяше първоначално жертвите си живи, и източваше кръвта им, за да рисува стенописи на местата, където ги държеше затворени. Така че, ако Кит наистина бе следващата му жертва, престъпникът трябваше да го остави жив поне още два дни, за да възпроизведе убийството в книгата.

Оставаше само да прецени къде е отвел Кит.

Беше чела книгата доста отдавна, но си спомняше, че всички жертви на Кървавия художник бяха наемали усамотени вили през последните месеци преди смъртта си. Когато решаваше да убие набелязаната жертва, той наемаше същата вила и ги държеше там около седмица, убиваше ги бавно, източвайки кръвта им, и рисуваше своите гротескни стенописи.

Но тя и Кит никога не бяха наемали вила по време на почивките си. Обикновено, когато успяваха да отделят малко свободно време, заминаваха в чужбина. Къде тогава можеше да е отвел Кит? Къде бяха сега, ако убиецът наистина държеше да следва литературния образец?