Вал Макдърмид
Смърт в сенките (50)

Глава 45

Следовател Джоан Гиб вървеше към кабинета на Стив Престън с такава пружинираща походка, като че ли не бе прекарала часове, сгърбена пред компютъра, заета да проверява всяко име в общинския регистър на Кентиш Таун и Тъфнел Парк за евентуално досие в полицията.

Беше станала почти кривогледа от умора и едва не плачеше от безсилен гняв, когато телефонът иззвъня. Предния ден бе опитала да получи сведения от архива на полицейския участък, който обслужваше идентифицираната от Тери зона. Само че полицаят, който се занимаваше с картотеката, беше в отпуска и щеше да се върне чак в понеделник. Джоан имаше чувството, че това е последният удар, но продължи да се рови упорито с отчаяната надежда, че може да се натъкне на нещо.

Тогава, беше към обяд, звънна телефонът. Отговорникът на картотеката, Дарън Уотсън, бе минал случайно през участъка и бе видял известието от Джоан, на което пишело „Спешно!“. На края на физическата си издръжливост и изгубила всяка надежда, Джоан бе описала все пак какво търси.

— Готово — бе отговорил Дарън. — Отсега се сещам за двама подходящи. Искате ли да дойдете и да огледаме заедно положението?

— Сега ли? — Джоан не можеше да повярва на късмета си. Опитът й говореше, че нито един полицай в почивка не би се оставил доброволно да го завлекат пак на работа.

— Сега. Току-що се прибрахме с половинката от почивка в Корнуол, и честно казано, всеки повод да отсъствам от къщи през следващите няколко часа е добре дошъл. Тръгвайте веднага и ще видим какво можем да открием.

Не беше нужно да я канят два пъти. Тя хукна надолу към колата си и предизвика справедливото възмущение на няколко участници в движението по пътя към Северен Лондон, където Дарън Уотсън може би я чакаше с отговора на молитвите й. Във всеки участък имаше хора като него, които отговаряха за неофициалния архив. Освен че поддържаха картотека, в която фигурираха имена и данни на всеки престъпник в района, заедно с подробности за престъпления и присъди, такива служители, ако работеха съвестно, събираха и всякаква допълнителна информация — имена на хора, с които е работил престъпникът, недоказани подозрения, дори клюки. Съществуваха сериозни причини голяма част от събираните от тях данни да не бъдат въвеждани в компютър. Картонът от картотеката винаги можеше да бъде прибран някъде, ако се налагаше, докато дори изтрити файлове в компютъра оставяха следи. Добрият отговорник по информацията в един участък трябваше да има универсални познания и да е в състояние да се прави, че не разполага с голяма част от тях. Джоан се надяваше да попадне именно на такъв човек.

Дарън работеше в малък кабинет на приземния етаж, който напомняше на военновременен бункер. Едната стена бе покрита с най-различни карти на територията на участъка, по които бяха набучени пъстри карфици. Другата стена беше заета от шкафове, пълни с папки. Рафтовете на третата стена се огъваха под тежестта на картотечни кутии. Дарън седеше на ръба на едно бюро, което заемаше по-голямата част от третата стена. Беше облечен цивилно със синьо яке, сини джинси, бяла тениска и снежнобели маратонки. Първата мисъл на Джоан бе, че ако може да се съди по външния вид, досиетата на Дарън би трябвало да са в безупречно състояние. Болезнено съзнаваше, че поради струпалата се през деня работа и недостига на сън, видът й контрастира неприятно със свежия отговорник по информацията.

Запознаха се и Джоан се насочи веднага към темата, която я интересуваше.

— Както ви казах, опитвам се да намеря заподозрян във връзка с поредица изнасилвания. Имаме основания да считаме, че този човек живее във вашия участък. Прерових общинския регистър, но не открих нищо. Предполагаме, че може да има досие за по-дребни сексуални престъпления, но може да са регистрирани и опити за изнасилване. Търсим човек, който извършва престъпленията си на открито, напада само жени от бялата раса, за предпочитане руси. Възможно е да използва колело, за да избяга от местопрестъплението и да заплашва жертвите си с нож. Възможно е при някои от нападенията да са присъствали малки деца.

Дарън стана от бюрото и се упъти към шкафа с папките.

— Междувременно премислих и наистина веднага мога да цитирам две имена. — Той дръпна един картотечен указател и започна да рови в него. — Ето го. — Извади малка купчинка картони, спретнато стегната с ластик. — Гордън Харълд Армстронг.

Подаде картончетата на Джоан и отиде до друго чекмедже.

Гордън Харълд Армстронг беше двайсет и петгодишен, безработен, и няколко пъти бе влизал в затвора за кражби и нападения със сексуален мотив. Нападаше жени, които се прибираха от работа, опипваше ги и се разголваше пред тях. Беше заплашвал три от нападнатите жени с нож. Никъде не се споменаваше колело. Но основното, което според Джоан го вадеше от списъка на заподозрените бе, че Армстронг е чернокож. А според анализа на убийството на Сюзън Бланчард, направен от Фиона Камерън, както и съдейки по показанията на жертвите, трябваше да търсят човек от бялата раса.

Дарън се обърна към нея. Държеше в ръка само едно картонче.

— Този става ли?

Джоан поклати глава. Той й подаде картончето.

— Вижте тогава този.

Джерард Патрик Койн, двайсет и седемгодишен, роден в Нова Зеландия, пристигнал в Обединеното кралство като студент на осемнайсет години. Което обяснява отсъствието на името му от общинските регистри, досети се Джоан. Завършил социология в Кентския университет. Досега е работил като анализатор за различни маркетингови компании. Арестуван за първи път преди четири години, когато една жена се оплакала в полицията, че я нападнал в близкия парк. Блъснал я на земята и се опитал да я насили. Но тя се измъкнала и избягала. Впоследствие обвинението било вдигнато поради недостатъчен доказателствен материал. За втори път го арестували след още няколко месеца. При редовната си обиколка патрулиращи полицаи го открили скрит в храстите на друг парк, този път с нож в ръка. Бил обвинен в притежание на хладно оръжие и осъден на две години условно. Според неофициалните бележки на гърба на картончето, бил заподозрян в още два опита за изнасилване. В единия случай нападнатата жена била толкова уплашена, че отказала да участва в идентификация на нападателя. Във втория нападнатата не могла да различи Койн сред група други мъже.

Койн нямал никакви помощници й не извършвал престъпленията си в група — нещо типично за извършители на сексуални престъпления. Затова пък имал колело. Старателните записки на Дарън Уотсън включваха и информация, че Койн е член на местния колоездачен клуб и дори е печелил няколко надбягвания.

Джоан си позволи да се усмихне.

— Дарън, ти си прекрасен — каза тя и размаха картончето като печеливш лотариен билет.

— Харесва ти нашият господин Койн, така ли?

— Дали ми харесва? Луда съм по него! — Още докато говореше, Джоан бръкна в чантата си, извади бележник и започна да преписва сведенията, събирани от Дарън. Адрес, дата на раждане, дати на арестите, дата на издаване на присъдата, името на колоездачния клуб.

Половин час по-късно, когато почука на вратата на Стив Престън, Джоан беше убедена, че и той ще изпита същите чувства при вида на сведенията за Джерард Патрик Койн. Влезе в кабинета широко усмихната.

— Имам страхотни новини! — започна тя, седна срещу шефа си, без да чака да бъде поканена, отвори бележника си и започна да чете. Накрая вдигна поглед и допълни: — Струва ми се, че най-сетне разполагаме с истински заподозрян.

Тя събра купчината компютърни разпечатки и ги подаде на шефа си.

— Но нищо не го свързва със случая Сюзън Бланчард — припомни й Стив. — Нищо освен малко неофициална информация и някакъв компютърен анализ.

Той взе купчината хартия и загледа най-горния лист, на който имаше и снимки на Койн.

— Я чакай — каза той. Внезапно в гласа му се долови нотка на възбуда.

— Какво има, шефе? — Джоан се приведе любопитно напред, като че ли да види това, което бе направило впечатление на Стив.

— Познавам това лице. Виждал съм го. — Той притвори очи и се смръщи в опит да се съсредоточи. Когато отвори отново очи, лицето му грееше от радостно вълнение. — Той беше в Олд Бейли, в деня, когато освободиха Блейк! Знам, че беше именно той, защото беше облечен в колоездачен екип, затова ми направи впечатление. Носеше и шлем. Той е, Джоан. Знам, че беше той.

— Сигурен ли сте?

Тя не смееше да се надява.

— Абсолютно. Наблюдавах доста внимателно галерията, отделена за публика, защото бях убеден, че не сме изправили пред съда истинския виновник. Оглеждах лицата и се надявах, че мога да видя нещо, което да ме наведе на истинска следа… — Той скочи на крака и започна да кръстосва кабинета. — Джоан, намери ми видеозаписа на погребението на Сюзън. Знам, че снимахме всички присъстващи от всякакви ъгли. Виж какво можеш да измъкнеш и от архивите на пресата. Всичко, което са снимали пред Олд Бейли. Както и при съдия-следователя. Там внимавай много, знаеш как реагират, ако заподозрат, че ровим нещо. Поговори с хората, които отговарят за контактите с пресата, те могат да ти помогнат.

— Какво ще правим с Койн, ще го следим ли?

Стив разпери ядосано ръце.

— Нямам хора, Джо. Да видим… — той говореше по-скоро на себе си, докато драскаше по бележника на бюрото си. — Джон сменя Нийл пред дома на Блейк в шест. Може тогава Нийл да отиде на адреса на заподозрения и да остане до полунощ… — Той вдигна поглед към Джоан. — Джо, можеш ли да дойдеш утре в седем и да следиш през деня Койн?

Джоан кимна. Ентусиазмът надделя над умората.

— Разбира се. Възможно е това да е следата, която чакаме от толкова време. Но… ако мога да попитам… защо да продължаваме да следим Блейк, след като имаме сериозни подозрения за Койн?

Стив кимна примирено.

— Въпросът ти е съвсем уместен. Предполагам, че откачам на тема Блейк. Знам много добре, че не е убиецът. Но ако Фиона Камерън е права и той наистина е видял всичко, което е станало онази сутрин на Хампстед Хийт, бих искал да имам повод да го прибера. Освен това… кой знае, може да се е свързал с Койн. Бих искал да не го изпускаме от очи, доколкото е възможно. Но от тук нататък не бива да се съсредоточавате само върху него. Остави това на мен, аз ще организирам наблюдението. Само бъди утре в седем пред жилището на Койн и остани там.

Тя стана.

— Така ще направя. А сега мисля да си вървя, за да наваксам малко сън.

— Заслужаваш да си поспиш. Страхотна работа свърши, Джо. Браво. — Той се усмихна. — Късметът ни проработи. Имам добро предчувствие.

Преди вратата да се затвори зад нея, Стив вече говореше по телефона. За петнайсет минути успя да организира всичко необходимо. Нийл прие да поеме допълнителното наблюдение, успя да уговори още един служител да поеме Блейк на следващия ден, когато екипът му щеше да е изцяло ангажиран с други задачи. Не беше напълно задоволително, но не би могъл да осигури нищо по-добро за толкова кратко време. Освен това, като си помислеше наистина колко му вървеше напоследък, го обземаше оптимизъм. Може би най-сетне щяха да заловят истинския убиец на Сюзън Бланчард. Нищо не би го зарадвало повече.

После си спомни за Тери и се поправи мислено.

 

 

Сега всичко беше наред. Нямаше значение, че микробусът, който бе наел с една от многото си фалшиви шофьорски книжки, нямаше емблема; много куриерски фирми ползваха обикновени бели микробуси, когато целият им автомобилен парк беше ангажиран. Освен това ролята на белия микробус беше минимална, по-скоро изпълняваше функциите на декор. Основното превозно средство, джипът „Тойота“, беше паркиран вече в тясната уличка, която минаваше точно зад една редица къщи. В една от тях живееше човекът, който му трябваше.

От тук нататък му бе необходимо само търпение. Беше минал няколко пъти с колата пред въпросната къща. Нямаше никакви изненади. Ако обектът бе имал намерение да си осигури допълнителна охрана, то се бе изпарило заради фантасмагориите на вчерашната пресконференция. Снощи, когато включи телевизора, не можа да повярва на невероятния си късмет. Тъкмо бе решил, че сега вече нещата ще станат по-трудни, и полицията се хвана на въдицата на някакъв самозванец. Сега вече никой нямаше да очаква нов удар, най-малко пък следващата жертва.

Всичко беше наред. Дори времето работеше в негова полза. Следобедът беше мрачен и дъждовен, улиците бяха пусти, а и видимостта бе лоша. Завъртя ключа и запали двигателя.

Каквото и да става, тръгвам.

 

 

Кит се взираше в екрана, без да вижда думите. Не бе забелязал колко много време бе минало, потънал в скръб по мъртвата си приятелка. Джорджия бе постоянно в мислите му, като че ли в мозъка му се въртяха филми с нейно участие. Припомняше си жестовете й, израза на лицето й, начина, по който се смееше. Големи откъси от разговорите им се оказваха съхранени в паметта му и думите й вибрираха в главата му. Толкова пъти бяха седели до късно в хотелските барове и бяха разговаряли за работата си, за колегите, за издателския бизнес, но постепенно преминаваха и на по-лични теми. Тя говореше с нежност за Антъни и със сладострастен тон за любовниците си. Той бе разказал на Джорджия цялата история на влюбването си във Фиона и до самата й смърт продължаваше да споделя с нея много повече подробности за връзката си, отколкото с когото и да било друг.

Не че бяха постоянно заедно. Минаваха седмици, без да се видят, но приятелството им беше такова, че не се влияеше от прекъсвания. Тя вече започваше да му липсва — измъчваше го тъпа болка, подобна на глад. Искаше му се Фиона да не бе заминавала. Тя разбираше какво е да загубиш близък човек, можеше да му бъде водач из непознатите земи на скръбта.

Той тръсна глава като куче, раздразнено от муха, и отвори пощенската си кутия. Намери съобщението на Фиона и го прочете. Думи от разстояние — но все пак и те помагаха.

Кит хвърли поглед към часовника и установи с учудване, че времето е напреднало. След половин час щеше да пристигне следователят от полицията на централен Лондон, за да вземе показанията му. Не че Кит имаше кой знае какво за казване. Смътният му спомен, че е получавал някакъв ръкопис от Редфорд, надали щеше да им помогне особено. Зачуди се дали Редфорд е изпращал свои ръкописи и на Джорджия. Ако беше така, фактът неминуемо бе записан някъде. За разлика от Кит, Джорджия бе назначила секретарка на половин работно време, която се занимаваше с кореспонденцията й. Някъде несъмнено се съхраняваше копие на писмото, с което задължително би трябвало да е съпроводен ръкописът при връщането му.

Изскърцването на градинската врата прекъсна мислите му. Той погледна през прозореца. По пътеката вървеше куриер, залитащ под тежестта на голяма картонена кутия — от онези, в които му изпращаха авторските екземпляри на новоиздадени книги. Върху кутията беше закрепен отворен бележник.

Кит стана и тръгна към антрето. Беше отворил вратата още преди куриерът да успее да позвъни.

— Колет за Мартин — каза човекът, надничащ над ръба на кутията.

Кит протегна ръце, за да поеме колета. Беше тежък, точно както бе очаквал, и той отстъпи малко, за да може да се обърне и да го остави на пода от вътрешната страна на вратата. С ъгълчето на окото си забеляза някакво движение. Почти се беше обърнал, но куриерът вече бе замахнал и нанасяше ожесточен удар. Кит видя, че ще го удари и понечи да вдигне ръка, за да се предпази. Но в мига, когато усети удара, разбра, че е закъснял. Болката избухна в бели и червени светлини пред очите му. После всичко стана черно.

Куриерът се върна обратно по пътеката, размахвайки бележника в ръка. Качи се на микробуса и потегли. Намери място за паркиране през две улици. Свали прекалено тясното униформено яке и го смени с друго от черна кожа. Качи се отзад в микробуса, свали синия панталон и обу черни джинси. После заключи микробуса и се върна на уличката, която минаваше край задния двор на къщата на Кит Мартин.

Отвори вратичката, която бе отключил малко по-рано, тръгна в падащия здрач, мина под голите клони на една слива, прекоси настланата с плочи площадка и влезе през френския прозорец. Беше много мило от страна на Кит да остави ключа в ключалката. Мина през кухнята и излезе в антрето. Хубава къща, ако човек предпочита такъв стил. Лично той харесваше по-традиционното кухненско обзавеждане, като в селска къща, а не такъв постен модернизъм.

Ето го и него. Жертва номер четири. Завързан като пиле, глезените и китките му усукани с удобни пластмасови въжета. Устата му беше запушена с широка ивица лейкопласт — така щеше да може да диша, дори носът му да се запуши. Засега му трябваше жив. Още доста време. Не беше вече толкова властен на вид. Кит Мартин, създателят на фалшиви божества. Виновникът за един съсипан живот.

Време беше да бъде унищожен.

Но засега трябваше да прояви още малко търпение. Трябваше да мръкне хубаво. Не беше добре съседите да видят как търкалят прочутия им съсед като навит килим по пътеката и после го товарят в багажника на някакъв джип.

Той погледна часовника си. Още половин час щеше да е напълно достатъчен. После щяха да потеглят по дългия път към дома.