Вал Макдърмид
Смърт в сенките (49)

Глава 44

Фиона се беше облегнала на вратата на дневната.

— Дювал иска да прати утре някой, за да вземе показанията ти — каза тя. — Интересува я дали ще си спомниш някакъв тип на име Чарлз Редфорд да ти е пращал свои ръкописи или писма.

— Но не това бе поводът да дойде дотук, нали? — попита Кит, който пак се беше проснал на дивана.

— Не. Това беше между другото.

Тя прекоси стаята и седна в едното кресло, откъдето можеше да вижда лицето на Кит.

— Чарлз Редфорд. Човекът, когото арестуваха, нали? — попита той. Знаеше, че тя ще му каже защо е идвала Сара Дювал, когато намери за добре. Дотогава нищо не му пречеше да поддържа другата тема на разговора.

— Именно. Познат ли ти е?

Кит намръщи чело, ровейки се в спомените си.

— Имам чувството, че май наистина ми прати някакъв ръкопис преди две години.

— Ти какво направи с ръкописа?

— Каквото правя с всички ръкописи, които не са ми били препоръчани от някого. Върнах го, съпроводен с учтиво писмо, че за съжаление не разполагам нито с време, нито с необходимия опит, за да оценявам творчеството на други хора, и му предложих да се обърне към литературен агент. — Кит се прозя. — Не помня да съм получавал нещо друго от него.

— Не прочете ръкописа, така ли?

— Животът е прекалено кратък — той взе чашата си и допи остатъка от виното. После зачака Фиона да каже нещо за истинския повод, довел Сара Дювал тук.

— Утре сутринта заминавам за Единбърг — каза Фиона.

— Заради Дрю Шанд ли? — попита Кит.

— Дювал е убедена, че си струва да потърся връзка между трите убийства. Аз самата не съм много сигурна, че виждам смисъл в тази работа. Убийствата са извършени на три абсолютно различни места, в юрисдикцията на три различни правораздавания, и ако си спомням правилно, процесът по всяко престъпление трябва да се води в съответствие с изискванията на местното правораздаване. Не съм и много убедена, че съдът, в което и да е от трите места би приел доказателства от друг процес. Но поне полицейските служби, които работят по случаите, са се споразумели да си сътрудничат — следователно считат, че може да има някаква полза от това, дори само да успеят да прехвърлят нерешен случай на чужда сметка. Дювал смята, че има по-добри шансове да го обвини основателно в убийството на Джорджия, ако докажем повтарящ се модел на поведение.

Кит се изправи на лакти.

— Значи това, което казаха по новините е вярно? Хванали са истинския виновник.

— Според Дювал има сериозни основания да приемем, че е така. А все пак, тя познава най-добре положението. Освен това почти не съществува съмнение, че той е писал писмата. Дювал каза, че са практически идентични. И, колкото и да ме е срам да си призная, тъкмо тя ми припомни за един случай в Съединените щати, когато някакъв човек, занимавал се известно време с писане на анонимни писма, убил после дванайсет души. Признавам, че нямах право да твърдя толкова категорично, че авторът на тези писма няма да осъществи заплахите си.

Кит се усмихна.

— Очаквам писмени обяснения.

Фиона му се изплези.

— Кога точно тръгваш?

— Има един полет малко след девет часа.

— Радвам се, че си приела. Харесвах и Дрю, и Джейн. Не ми е приятна мисълта, че убиецът им няма да си получи заслуженото. Ако ти не успееш да намериш достатъчно доказателства, че убийствата им са свързани, никой няма да успее.

Фиона въздъхна.

— Ще ми се да споделях твоята увереност. Трудно ще бъде да се изгради обвинение — тя отклони поглед. — Иска ми се да дойдеш с мен.

— Защо? Няма нужда, нали онзи човек е в ареста.

Фиона, която сама не можеше да разбере какво я притеснява, сви рамене.

— Знам. Просто бих предпочела да си с мен и това е.

— Трябва да свърша книгата — възрази той.

— Нищо не ти пречи да работиш и в Единбърг. Ако искаш, стой си по цял ден в хотелската стая и пиши.

— Не е толкова просто, Фиона. И без това съм си разпилял мислите. Тази трагедия с Джорджия ме смаза. Едва успявам да напиша по някой ред. При това, като седя в собствения си кабинет, слушам си моята музика и около мен са моите неща. Няма да успея да се съсредоточа на непознато място, в хотелска стая, където непрекъснато ще връхлитат камериерки и единственото, което мога да слушам, е телевизорът. Няма да дойда и толкова.

Той я изгледа предизвикателно, издал брадичка напред.

Фиона зарови ядосано пръсти в косата си.

— Не искам да те оставям тук сам, тъкмо защото си разстроен. Не мога да ти бъда никаква опора, когато съм на четиристотин мили от тук.

Двамата продължаваха да се измерват с погледи, всеки решен да не отстъпва пред другия. Накрая Кит поклати глава.

— Не мога да дойда. Искам да си стоя тук, в какавидата си. Тук ми е мястото. Приятелите ми са тук. Трябва да се съберем и да пийнем в памет на Джорджия. Така е редно. Трябва да я изпратим, Фиона. Длъжен съм да бъда тук — той й протегна ръка и я изгледа умолително. — Опитай се да ме разбереш.

— Съгласна съм — предаде се Фиона. — Мислех не само за теб, но и за себе си. Толкова много се страхувам за теб, че ми се иска да си все около мен, докато свикна с мисълта, че всичко е наред.

Размениха си примирени усмивки. И двамата съзнаваха, че работата им е навлязла непоправимо в личния им живот.

— Колко време ще отсъстваш? — попита Кит.

— Не знам точно. Сигурно оттам ще продължа направо за Дъблин, за да видя и ирландския случай. Утре е петък. Надявам се в неделя да съм в Ирландия, значи в понеделник би трябвало да се прибера. Не мога да отсъствам повече, без да си проваля лекциите.

— В такъв случай ще сготвя нещо специално в понеделник — каза Кит. — Ще си направим романтична вечеря. Ще изключим телефона и звънеца и ще си припомним убийственото привличане, което изпитваме един към друг.

Фиона се засмя.

— Трябва ли да чакаме до понеделник?

 

 

Когато Фиона слезе от самолета, валеше ситен дъждец. Ниски сиви облаци бяха скрили гърбовете на Пентландските и Окилските възвишения. Дъждът придаваше еднакъв сивкав блясък и на пейзажа, и на сградите. Денят беше започнал зле и нямаше изгледи за подобрение. Беше потънала в мисли за Джорджия, когато взе лаптопа, за да го пъхне в куфарчето. Лаптопът се изплъзна от пръстите й и падна с трясък на пода. Кутията се разцепи и екранът изскочи.

— Майната му! — избухна тя яростно. Нямаше никакво време за губене. Фиона бръкна в чекмеджето и извади всички дискове и дискети, които щяха да са й необходими, за да инсталира програмата си другаде. Набута ги в куфарчето и изтича надолу по стълбите.

Кит вдигна поглед от сутрешния вестник и попита:

— Какво се е случило?

— Току-що си изпуснах лаптопа — изръмжа тя. — Просто не ми се вярва. Ще ми дадеш ли твоя за Единбърг?

Той се върна само след минути. Затваряше ципа на куфарчето на своя лаптоп, далеч по-спокоен, отколкото би била тя в подобни обстоятелства. Очевидно събитията от последните дни я бяха изнервили жестоко, след като можеше да се разстрои толкова от такъв незначителен инцидент.

Поне имаше на какво да работи. Беше включила лаптопа на Кит още в самолета, за да въведе сравненията между писмата и листовката на Редфорд. За нея нямаше никакво съмнение, че всички текстове са писани от един човек. Не можеше и да изключи възможността авторът на писмата до такава степен да се е ожесточил от предполагаемата неправда, че да е преминал към действия. Ако се наложеше, би казала същото и пред съда.

Тя тръгна забързано от малкия самолет по мократа писта към сградата на летището. Когато влезе, изтръска капчиците, които блещукаха по косата й, озърна се и тръгна по коридора към изхода. Пътят до залата за пристигащите полети й се стори безкраен — нескончаеми коридори, които завиваха, пресичаха се и сякаш се връщаха назад, лабиринт, с който лабораторни плъхове биха се справили по-добре от щуращите се насам-натам пътници.

Най-сетне се озова в централната зала на летището. Озърна се из блъсканицата и видя някакъв мъж с табела, на която пишеше „Камерън“. Човекът беше тъмнокос, слаб, но жилав и напомняше по нещо на хрътка. Съвършено изгладеният костюм висеше на раменете му като на закачалка. Така, както потропваше нервно с крак и се озърташе из залата, приличаше по-скоро на гангстер, който посреща поръчания наемен убиец, отколкото на полицай. Фиона отиде при него, пусна сака си на земята и го побутна по лакътя.

— Аз съм Фиона Камерън — каза тя. — Мен ли чакате?

Човекът кимна рязко.

— Точно така. — Той сгъна картонената табела, пъхна я в джоба си, и протегна ръка. — Мъри, сержант от криминалната полиция. Дъглас Мъри. Приятно ми е да се запознаем. — Той разтърси силно ръката й. — Колата е отвън.

Мъри пусна ръката й и тръгна напред.

Фиона нагласи дръжката на лаптопа на рамото си, взе сака и го последва. Отвън чакаше лимузина. Мъри махна на пазача, който следеше да не спират коли пред входа, заобиколи и отвори предната врата. Фиона отвори задната, остави лаптопа и сака, и седна отпред до него. Мъри бе запалил вече двигателя.

— Шефът моли за извинение. Изскочи му някакво заседание, от което нямаше как да се измъкне. Аз ще ви закарам до централата „Сейнт Ленърдс“, откъдето се води разследването по случая. Там ще се видите и с шефа. Става ли?

— Искам да мина преди това през хотела — каза категорично Фиона. — Само да си взема ключа и да оставя багажа. Нямам намерение да влача сака си цял ден — допълни тя подчертано.

— Ами да, наистина. Запазили сме ви стая в „Чанингс“, затуй отклонението ще е съвсем малко — каза той самодоволно, като че ли този прозорлив план беше достатъчно постижение за днешния ден.

Отклониха се от околовръстния път, минаха край сградата на казино „Стакис“, строена в стил „ар деко“^[1], прекосиха зелените площи и се озоваха на Куийнсфери Роуд. Фиона гледаше минаващите край тях коли, без да забелязва нищо около себе си. Мислите й бяха заети изцяло с Кит. Сигурно вече седеше на бюрото си и пишеше. Беше заредил уредбата с всички най-слушани напоследък групи, но сред дисковете със сигурност имаше REM и „Рейдио хед“, може би „Дъ Фол“, или „Маникс“. Сигурно прекъсваше от време на време писането и се заглеждаше през прозореца. Беше преценил, че работата е най-доброто средство да пропъжда спомените и страховете. А сега Фиона трябваше на свой ред да пропъди страховете си за него и да се съсредоточи върху това, за което бе дошла дотук.

Самостоятелните къщички отстъпиха пред редици елегантни викториански сгради с фасади от жълтеникав пясъчник, някогашни семейни жилища, сега разделени на апартаменти с прекалено големи прозорци и високи тавани, трудни за отопляване. Завиха рязко наляво и колата затрополи по улица, настлана с гранитни павета, после взеха още един завой.

— Пристигнахме — обяви Мъри и закова колата пред висока сграда с покрит вход. От двете страни на входа имаше украсени с орнаменти улични фенери.

— Аз ще почакам тук — каза сержантът. Фиона не се учуди особено.

Елегантният интериор отговаряше на красивата фасада на хотела. Тя се обади на рецепцията, където й дадоха ключа, после тръгна подир едно момче нагоре по виещото се стълбище. Стаята й беше на първия етаж. Прозорците гледаха към градината, която разделяше улицата на две. В далечината, през завесата на дъжда, се виждаше устието на река Форт, подобно на стоманеносива лента. Отляво се извисяваше грамадата на мрачна готическа постройка с две кули от двете страни.

— Каква е тази постройка? — попита Фиона пиколото.

— Колежът „Фетс“, където е учил Тони Блеър — отвърна момчето.

Фиона си каза, че това, разбира се, обяснява много неща.

Разопакова багажа си и заслиза надолу. След десет минути бяха прекосили Новия град, построен изцяло в джорджиански стил, слязоха надолу, минаха през Каугейт и тръгнаха нагоре по „Плезънс“. Спряха пред висока, модерна сграда, където се намираше централата на полицията на Граничните земи и Лодиан. Фиона влезе след Мъри. Двамата тръгнаха по един коридор, а когато спряха, той отвори вратата пред нея със замах и обяви:

— Ще кажа на шефа, че сте пристигнали. Ще работите тук, така че настанявайте се.

Той се упъти към вратата и Фиона реши, че е време да напомни за положението си.

— Ще бъде много мило, ако ми донесете кафе — каза тя, без да се усмихва.

— Разбира се. Мляко, захар?

— С мляко, без захар, моля.

Той се завъртя и тръгна толкова бързо, че полите на сакото се развяха около слабата му фигура. Фиона се огледа. Макар и малка, стаичката беше учудващо приятно обзаведена. Имаше маса от светло дърво и въртящ се стол. До едната стена бяха поставени два стандартни тапицирани стола, имаше ниска масичка с телефон, кана с вода и две чисти чаши. И най-важното — имаше прозорец.

Долу се виждаше паркинга и по-нататък, над покривите на къщите, част от Солсбъри Краг. Високият, скалист хълм се зеленееше през пелената на дъжда.

Фиона остави лаптопа на масата и запълзя на колене, за да намери контакта на телефона. Тъкмо включваше адаптора, когато вратата се отвори. Фиона видя пред себе си два крака, доста пълни, опънали застрашително крачолите на панталоните. Тя се облегна назад, за да види и лицето на мъжа, застанал пред масата. Когато го видя, нещо трепна в паметта й. В съзнанието й започна да се оформя бавно някаква картина, като образ на фотографска хартия, потопена в проявител. Мъжът беше набит, с удивително червена коса и луничаво лице, зачервено от крайбрежните ветрове. Бледосините му очи бяха обрамчени с необичайно тъмни мигли. Имаше чип нос и малка херувимска устица. Александър Галоуей, сержант от криминалната полиция на графство Файф. Такава бе поне титлата му преди дванайсет години. Фиона като че ли се озова обратно в миналото, в онази мрачна кръчма край „Сейнт Андрюс“, където се бяха срещнали, за да поговорят на спокойствие за убийството на Лесли. Първоначално случаят не бе възложен на него, но когато шест месеца по-късно престъпникът не бе открит и се наложи преразглеждане, натовариха с това него. За съжаление не можа да й каже нищо ново.

Фиона го гледаше стреснато. През ум не й мина да направи връзка, когато Сара Дювал каза, че с убийството на Дрю Шанд се занимава главен инспектор Санди Галоуей. Но съмнение не можеше да има. Яркочервената коса бе избледняла и примесена със сиви нишки, а червендалестото лице бе добило леко лилав оттенък, който би трябвало да обезпокои личния му лекар, ако Галоуей изобщо намираше време да го посети. Но очите му не се бяха променили — бледосини, с все същите необичайно тъмни мигли. Носът бе нашарен с червени жилчици като произведение на Джексън Полок^[2], а устата бе по-свита в израз на постоянно неодобрение, отколкото я помнеше. Но каква друга промяна би могла да се очаква у мъж, прекарал изминалите дванайсет години в напрегната полицейска работа?

Галоуей я изгледа и се усмихна.

— Не, не, доктор Камерън — отбеляза той сърдечно. — Имате грешка. В случая ние би трябвало да коленичим пред вас.

Фиона се изправи с усилие.

— Нямах представа… тъкмо търсех къде да включа лаптопа.

Галоуей зацъка укорително.

— Мъри трябваше да е свършил тази работа вместо вас.

— Нямам впечатление Мъри да е склонен да върши работа вместо някого — отбеляза сухо Фиона. — Особено вместо по-възрастни жени. Още си чакам кафето.

Галоуей отметна глава и се засмя беззвучно.

— С годините сте станала още по-наблюдателна.

— Професионален навик. Но наистина се учудих, когато ви видях — Фиона протегна ръка. Ръката на Галоуей беше суха и силна.

— Споменах пред главен инспектор Дювал, че ви познавам от по-рано. Предполагах, че ви е предупредила — каза той.

— Главен инспектор Дювал обича да държи всички в напрежение — каза Фиона, като се опитваше да говори с неутрален тон.

— Е, какво да се прави. Знаете ли, още ми е тежко, че не можахме да открием виновника за смъртта на сестра ви.

Фиона отклони поглед.

— Няма да ви лъжа, навремето се гневях. Но сега вече разбирам колко трудно е да се залови сериен престъпник. — Тя се взря отново в очите му. — Не обвинявам никого. Знам, че сте направили всичко по силите си.

Галоуей се почеса по носа.

— Знаете ли, от вас научих нещо много важно за нашата работа.

— Така ли?

— Да. Никога не бива да забравяме, че убитите имат семейства, и че тези семейства имат право да знаят какво се е случило с тях. Не е зле да си го припомняме от време на време. — Той се покашля. — Тъй или иначе, беше много мило от ваша страна, че дойдохте веднага. Накарах един от подчинените си да ви донесе досието на случая. Имате ли нужда от други документи?

Фиона отвори куфарчето на лаптопа.

— Искам да огледам апартамента на Дрю Шанд.

— Претърсихме го основно, нали знаете — той се наведе напред, смръщен, подпрял юмруци на масата. Но от позата му не лъхаше агресия, по-скоро правеше впечатление на заинтригуван.

Тя го погледна право в очите.

— Искам просто да си създам усещане за него. И да се убедя, че няма да видя нищо, което би свързало Чарлз Редфорд с Дрю Шанд.

Точно в този момент някой почука на вратата. Влезе униформен полицай, който тикаше пред себе си количка на колелца, претоварена с папки.

— Това ли е всичко, сър? — попита той.

Галоуей погледна въпросително към Фиона.

— Кафе — каза тя. — Или ми обяснете къде мога да намеря най-доброто кафе в сградата, или кажете на някой да ми носи по една чаша на всеки кръгъл час.

— Нали чухте — обърна се Галоуей към униформения. — Вървете в кабинета ми и свалете моята машина заедно с кутията с кафето. — Той се усмихна на Фиона. — Ако закъсам, ще прескачам при вас да си направя една чаша. Сега ви оставям да работите. Ако имате нужда от нещо, или прецените, че трябва да разговаряме, обадете се на централата да ви свържат с мен. Когато прецените, че сте приключили тук и можете да тръгвате за апартамента на Шанд, обадете ми се и аз ще ви изпратя кола.

— Благодаря. Като гледам папките, ще съм заета до края на работния ден — каза Фиона. — Вероятно ще мога да тръгна оттук чак в късния следобед, но ще ви се обадя, щом видя светлина в края на тунела.

Когато остана сама, тя зареди своята програма на лаптопа на Кит. Преди да започне да работи, му прати един мейл, за да му съобщи, че е пристигнала. После провери дали е включен мобилният й телефон и се захвана с папките. Не работеше за първи път с полицейски досиета, и въпреки че не прескачаше нищо, знаеше кое да прехвърли набързо и върху кое да се съсредоточи.

Търсеше фактори, които да се появяват при трите убийства — незначителни сами по себе си, но които биха я навели на определено заключение, взети заедно. Фиона подозираше, че тъкмо в този случай надали би могла да стори много повече от всеки интелигентен полицай. Ползата на полицията от нейната консултантска работа беше, че тя щеше да даде показания като независим свидетел, признат експерт в дефинирането на серийни престъпления.

Този път имаше откъде да започне анализа си. Беше ясно, че всяко убийство копира епизод от книга, писана от жертвата. Арестът, направен от ирландската полиция, бе отклонил вниманието от този факт, но Дювал й бе съобщила, че ирландците ще преразгледат решението си в светлината на самопризнанието, направено от Редфорд. Нямаше съмнение, че арестуваният първоначално Ригън щеше да бъде освободен.

Ясно беше също, че всяка от жертвите е била следена. Едно от нещата, които Фиона трябваше да провери тези дни, бе каква част от ежедневието на жертвите е била обществено достояние. Ако имаше късмет, част от този материал можеше да е въведен в досиетата на убийствата. Разбира се, през това време полицаите щяха да търсят нови свидетели, тъй като вече имаха снимка на нов заподозрян.

Задачата на Фиона бе по-сложна. Но сега поне можеше да избира собствено темпо на работа. Най-вероятно бе Сара Дювал да е права. Този път не ги заплашваше тиктакането на адска машина. Убиецът нямаше да нанесе нов удар.