Вал Макдърмид
Смърт в сенките (46)

Глава 41

Залата за пресконференции беше претъпкана, осветена прекалено ярко от телевизионните прожектори и задушна от изпаренията на цялото човешко множество. Журналистите се занимаваха с предположения относно естеството на предстоящото съобщение. По-опитните и по-циничните се опитваха да представят предположенията си за убеждения. Сигурно беше нещо свързано с Джорджия Лестър, и най-вероятно бе съобщение за смъртта й. Това беше категоричната им оценка на ситуацията. Не можеше да не е Джорджия, защото по-важно разследване в момента не се водеше. Ако имаше нещо друго, все щяха да са надушили от къртиците си в полицията. А тя сигурно беше мъртва, защото в противен случай пресконференцията нямаше да е организирана от полицията, а от издателите й. Беше очевидно.

Освен това всички претендираха да разполагат с вътрешна информация. Някой ги беше уведомил, че през нощта полицията била организирала голяма операция на пазара в Смитфийлд, и че операцията имала нещо общо с изчезналата писателка. По-начетените от тях бяха успели да свържат фактите и да намерят обяснението, което се надяваха сега да бъде потвърдено официално. Ако предположенията им бяха основателни, първа страница им беше гарантирана. А от това по-важно нямаше.

По-самоуверените сред тях твърдяха, че оттук нататък всичко е въпрос на подробности. Да са сигурни, че са изчистили фактите. Да изпратят навреме някой от начинаещите колеги, който не носи гордата титла „криминален репортер“, да издири съпруга, за да си осигурят сърцераздирателната последна снимка и негово изказване, предназначено да изтръгне сълзи и от най-коравосърдечните.

Независимо от всичко, когато представителите на полицията се появиха, в залата настана тишина. Явно работата беше много сериозна. Тук беше заместник-началникът на полицията заедно с главен инспектор Сара Дювал и още едно напълно непознато лице. Тримата насядаха зад гората от микрофони, видимо смутени. Очевидно се чувстваха не на място. Служителят, който отговаряше за връзките на полицията с обществеността, се държеше като нервен родител преди първата сценична изява на детето си. Когато всички се увериха в качеството на звука, заместник-началникът се покашля и започна.

— Благодаря ви, че дойдохте тук, дами и господа. Трябва да направя едно кратко съобщение, а после ще изслушаме вашите въпроси.

Той представи другите двама, непознатият се оказа служител на дорсетската полиция. После погледна листчето, което държеше в ръка и отново се покашля.

— В резултат на операцията, проведена снощи от служители на полицията на централен Лондон в пазара Смитфийлд, бяха открити човешки останки, които бяха впоследствие идентифицирани. Става дума за трупа на изчезналата писателка на криминални романи, госпожа Джорджия Лестър. Започна разследване на убийството. То се води от главен инспектор Дювал, но ще работим заедно с колегите от Дорсет, защото там се намира вилата, откъдето госпожа Лестър изчезна миналата седмица.

Престъплението е необичайно брутално, и ние се обръщаме с молба към всеки, който е видял госпожа Лестър, след като е напуснала вилата си миналата сряда, да се свърже с нас. Изоставената й кола беше открита в неделя, но ние нямаме представа колко време е престояла на мястото, където я намерихме. Искаме да стесним границите, в които е най-вероятно да е било извършено убийството. Търсим също и свидетели, които са забелязали нещо необичайно в района около пазара Смитфийлд през последната седмица. — Той вдигна поглед и изду устни. — А сега очакваме вашите въпроси.

Всички заговориха едновременно, над главите на хората се размахваха ръце. Отговорникът за връзките с обществеността посочи нанякъде.

— Корин Томас, радио Би Би Си. Като говорите за човешки останки, какво точно имате предвид?

Заместник-началникът кимна към Сара Дювал, която трябваше да даде готовия отговор.

— Тялото на госпожа Лестър е било нарязано на парчета. Съществуват предположения, че извършителят има начални познания по анатомия, или е работил като месар.

Втори журналист.

— Джек О’Конър, вестник „Таймс“. В един от романите на госпожа Лестър, който беше и филмиран, става дума за убиец, който отвлича жертвите си и после ги разфасова. Доколкото си спомням, убиецът криеше останките в склад на фирма, която търгува с месо. Считате ли, че истинският убиец е подражавал на тази книга?

— Без коментар — отговори категорично заместник-началникът на полицията.

Обаче О’Конър не се предаваше.

— Считате ли, че това убийство е свързано с убийството на Дрю Шанд в Единбърг, като се има предвид, че Шанд бе убит също по начин, който копираше дословно смъртта на една от жертвите в негов роман? — гласът му бе почти заглушен от шумотевицата, която избухна в залата, но по мрачните лица на полицейските служители можеше да се съди, че са го чули съвсем ясно.

— Без коментар — повтори заместник-началникът.

Трета журналистка скочи на крака.

— Шарън Колиър, „Дейли Мирър“. Ще отречете ли съществуването на сериен убиец, който си е поставил за цел да избива писатели на криминални романи?

— Не отричам и не потвърждавам нищо, госпожице Колиър. На този етап никой от нас не разполага с достатъчно доказателства, за да си позволим каквито и да било коментари по тези въпроси.

Заместник-началникът започваше да нервничи. Отговорникът за връзките с обществеността откри един от питомните си журналисти и го подтикна да се намеси.

— Патрик Стейси, „Дейли Експрес“. Къде точно бе открито тялото?

Дювал пое инициативата.

— Открихме останките на госпожа Лестър в изваден от употреба фризер, който от пет седмици бил подготвен за пренасяне в друг месарски склад. Така че, ако някой е забелязал човек, който е ползвал въпросния фризер през последните пет седмици, ще бъдем благодарни да ни уведоми.

Въпросите валяха все по-бързо.

— Има ли заподозрени лица?

— С какви улики разполагате?

— Съпругът й заподозрян ли е?

— Наистина ли съществува такъв сериен убиец?

— Предстои ли арест?

— Прибегнахте ли до услугите на профайлър?

Заместник-началникът се изправи рязко.

— Това е всичко засега, дами и господа. Когато имаме нови данни, ще ви уведомим своевременно.

— Чакайте малко! — извика някой в залата. Брадат мъж, облечен в спортно сако от туид, карирана риза и червена вратовръзка, си проправяше път през тълпата.

Заместник-началникът хвърли поглед към отговорника за връзките с обществеността, който замаха с ръце в знак, че трябва да си тръгват. Полицаят от Дорсет се заизмъква встрани, но Сара Дювал остана неподвижна, вперила поглед в човека, който упорито вървеше напред, без да обръща внимание на протестите на хората, които избутваше от пътя си.

— Защо не им кажете истината? — извика той със зачервено лице. — Защо си затваряте очите, след като всички знаят истината? Сериен убиец наистина съществува и той избива писатели на криминални романи, които са крали негови сюжети.

Междувременно няколко униформени полицаи се опитваха да се доберат до смутителя на реда. Но в залата цареше пълен хаос, защото всички журналисти се опитваха да чуят и разберат какво точно става. Шумотевицата се усили, но гласът на мъжа със спортното сако все още се чуваше.

— Откъде знам ли? — крещеше той с все сили. — Знам, защото аз съм убиецът. Аз ги убих. Убих Дрю Шанд, Джейн Елиъс и Джорджия Лестър. Те откраднаха моите сюжети и трябваше да си платят!

Дювал скочи, промуши се покрай шефа си и се гмурна в блъсканицата. Успя да си пробие със зъби и нокти път през възбудената тълпа и да се добере до плячката си. През ум не й мина да спре, за да се извини на фотографа, на когото заби лакът в ребрата, или на радиорепортера, който отнесе един удар по челюстта. Човекът със сакото от туид беше успял да се освободи от притисналите го от всички страни хора и разхвърляше листове хартия над главите на множеството. Листата трепкаха над хората като прилепи албиноси, стреснати от светлината. Журналистите продължаваха да се тъпчат и да се блъскат, други крещяха всевъзможни въпроси към мъжа в спортното сако, който се хилеше с безумната усмивка на фигура от средновековен водоливник.

Двама униформени полицаи го сграбчиха точно когато Сара Дювал успя да се измъкне през предния ред журналисти. Задъхана, със скъсано на рамото сако, тя застана пред непознатия.

— Махнете го веднага от тук — нареди тя. — В ареста. Веднага!

Докато полицаите отвеждаха човека, се надигна вой от протести. Дювал не пропусна да отбележи, че той не се съпротивляваше. Тя стоеше сама в кръга, оформил се насред тълпата и изпращаше с поглед полицаите и арестувания, докато напуснаха залата. Постепенно осъзна, че заместник-началникът крещи нещо в микрофона.

— Дами и господа, пресконференцията приключи. Моля, напуснете сградата. Повтарям, моля да напуснете сградата.

Сара си каза, че със същия успех можеше да пее откъси от популярни песни. Всъщност може би така биха му обърнали повече внимание.

Без да обръща внимание на въпросите, с които я обстрелваха журналистите, тя взе един от смачканите листове и започна отново да си проправя път през възмутените и разочаровани журналисти, без да отвори уста. Стигна до платформата и махна с ръка, което можеше да се разбере като сигнал за оттегляне. Беше очевидно, че полицаят от Дорсет би предпочел да е навсякъде другаде, само не и тук, а шефът беше вбесен. Докато се измъкваха от залата, Сара прегледа набързо напечатания на листа текст.

Авторът, някой си Чарлз Редфорд, твърдеше, че той е убиецът на Дрю Шанд, Джейн Елиъс и Джорджия Лестър. В стил, който смущаващо силно напомняше на анонимните писма, Редфорд обявяваше, че покойните писатели понесли заслуженото си наказание, задето крадели негови идеи и правели всичко възможно да попречат на издаването на негови произведения. Бил изпратил на всички тях свои ръкописи и прилагал всеки път писмо с молба да се застъпят за него пред своите издатели. Но те не само не обърнали внимание на молбите му, но сипали сол в раната, като се възползвали от негови идеи и ги прилагали в своите книги. Заговорът, описан в листовката, беше порядъчно налудничав и можеше да направи впечатление на всеки сериозен параноик, но като мотив за убийства й се стори малко неубедителен. И все пак, никога нямаше да престане да се чуди колко малко бе необходимо понякога, за да се превърне един кротък маниак в психопат с хомицидна мания. Несъмнено Фиона Камерън знаеше научния термин за този процес.

В служебното помещение, когато успяха да се изолират от хаоса навън, заместник-началникът поклати глава.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той. — Как е успял да влезе тук този луд?

Дювал смъкна сакото си и се зае да оглежда щетите. Шефът да си се оправя с отговорника за медиите — това поне можеше да си спести.

— Трябва да е представил някаква журналистическа карта — мънкаше специалистът. — В противен случай никой не би го пуснал.

Шефът махна с ръка, сякаш пропъждаше досадна оса.

— Както и да е. Но кой е той все пак?

Дювал вдигна поглед от скъсаното си сако и проговори.

— Според тази листовка, която вече е притежание на световните медии, името му е Чарлз Редфорд и е пишман писател на криминални романи, убеден, че жертвите на убийствата са му крали сюжетите.

— Дали е вярно? — попита объркано шефът.

— Точно това смятам да проверя. Казах им да го откарат право в ареста. Ще цитирам подозрение в убийство като основание за арест, и ще видя какво ще предприема после.

— Наистина ли трябва да го арестуваме на този етап? Може просто да си изгубим времето — прави впечатление на човек, който се чуди как да привлече внимание към себе си.

Дювал си каза, че шефът явно отдавна не е вършил полицейска работа, без да обръща внимание откъде духа вятърът в политиката.

— Искам по този случай да се работи безупречно, сър. Ако той наистина е убиецът, няма да допусна и минимална възможност обвинението да пропадне в съдебната зала заради някое отклонение в процедурата. Искам го в ареста, защитен от адвокат и всяка дума, която се каже от него и пред него, да се записва.

За нейно учудване криминалистът от Дорсет се намеси в защита на това, което бе казала.

— Мисля, че главен инспектор Дювал е права — каза той. Грубоватият провинциален изговор придаваше учудваща авторитетност на басовия му глас. — На нейно място аз бих постъпил по същия начин. Освен това ще ви бъда много задължен, ако разрешите да присъствам на разпита.

— Съмнявам се, че мога да уредя такова нещо — каза колебливо заместник-началникът. — Въпрос на юрисдикция, нали разбирате.

— Имаме една стая за разпити със съседно помещение за наблюдатели — припомни му Дювал. — Не виждам какъв проблем може да има, ако колегата се възползва от тази възможност. Струва ми се, че това би било в интерес на следствието, сър. Два чифта очи и уши вършат повече работа.

Нито за миг не допускаше, че провинциалното ченге може да забележи нещо повече от нея, но съзнаваше, че трябва да разчита на неговото сътрудничество, за да изградят стабилно обвинение. Затова смяташе за разумно да поддържа добри отношения с ръководителя на дорсетската част на следствието.

— Така да е — заместник-началникът я дръпна настрани и добави по-тихо. — Но всичко спира дотук, Дювал. Случаят си е наш.

„Може и да не е, ако я е убил в Дорсет“, каза си тя. Но ако имаше възможност нечие име да се покрие със слава при това разследване, тя бе твърдо решена то да е нейното. Арестуваният бе признал престъплението на територията на нейния участък. Щеше да направи всичко по силите си, за да остане случаят неин.

— Отивам в ареста — каза тя.

Двамата мъже я проследиха с очи, докато излизаше от стаята, метнала скъсаното си сако на рамо.

— Бог да му е на помощ, ако се окаже, че само й губи времето — отбеляза човекът от Дорсет.

— Не виждам как може да разберем дали е така — каза заместник-началникът.

— Какво искате да кажете?

— Ами как обикновено разбираме, че си имаме работа с фалшиво признание? Залавяме ги, като проверяваме дали знаят подробности, които не са огласявани публично. Само че убиецът, с който си имаме работа, е планирал работата си по предварително публикувани текстове. Сигурно ще знае всички подробности, независимо от това дали ги е убил или не.

Полицаят от Дорсет си пое рязко дъх.

— Мамка му!

— Не съм убеден, че главен инспектор Дювал има това предвид — каза шефът и изду устни в надменна гримаса.

 

 

Фиона затвори очи, за да не вижда текста на екрана пред себе си. Не искаше да вижда потвърждението на най-лошите си опасения. Най-сетне се насили да препрочете думите на Кит. Не беше време да угажда на слабостите си. Той имаше нужда от подкрепата й, а не да я гледа свита в ъгъла и хленчеща като подплашен заек. Тя се овладя. Трябваше да му отговори.

От: Фиона Камерън <[email protected]>

До: Кит Мартин <[email protected]>

Отн. От лошо по-лошо

Скъпи Кит,

Безкрайно ми е мъчно за Джорджия. Знам, че страдаш, любов моя, и бих искала да мога да облекча болката ти. Опасявам се, че тъкмо в този случай от мен няма да има нужда, дори главен инспектор Дювал да пожелае да ме привлече като консултант. За всеки, който има поне малко ум в главата си, вече е ясно, че случаите не може да не са свързани — а пък ти знаеш, че моята работа не е да търся аргументи от рода на „страдаше до късно от нощно напикаване и измъчваше котката на съседите“.

С какво бих могла да им помогна? Нищо повече от обикновен здрав разум.

И като стана дума за това, скъпи, ти наистина трябва да се грижиш извънредно много за безопасността си. Ще се върна по обичайното време или дори по-рано, стига да успея.

Обичам те, Ф.